Даниел Стийл
Като мълния (6)

6

Почти един час, до девет и половина, Сам кръстосваше малката синя стая, която му действаше потискащо. Звънна на секретарката си, обади се на няколко други места, потвърди обяда си със Саймън. Следобед имаха среща и със своите адвокати. Саймън им ставаше съдружник, като водеше със себе си всички свои важни клиенти, но не внасяше много пари. Щеше да бъде съдружник с ограничена отговорност и да има по-малък процент във фирмата от Сам, Том и Лари. Засега изглеждаше удовлетворен от това положение. Каза, че винаги може да закупи по-голям дял, след като докаже качествата си и бизнесът се разрасне в резултат на неговите връзки.

След това Сам излезе от стаята и си купи отвратително кафе от машината в коридора. Отпи само две глътки. Самата обстановка го караше да се чувства болен — заради миризмите и хората, които куцукаха из коридорите, седяха в инвалидни колички или лежаха на носилки.

Сам все още изпитваше ужас от болниците, въпреки че последния път беше тук, когато се роди Анабел, но тогава Алекс имаше нужда от него. Сега се чувстваше ненужен и безпомощен. Алекс беше някъде и спеше. Не разбираше кой е при нея и кой не е. Сам можеше да бъде където и да било другаде и в десет и половина съжаляваше, че не е другаде. Вече трябваше да я върнат в стаята — или поне някой би могъл да му се обади и да му каже кога ще я докарат долу. Не искаше да си тръгва, преди да я види или поне да говори с лекаря й, но държеше да бъде в службата си преди единадесет часа. Нямаше никакъв смисъл да седи тук и осъзнаваше това. Чувстваше се изоставен в малката синя стая.

Отново позвъни в службата си, после решително излезе от стаичката и се насочи към сестринската стая.

— Искам да проверя какво става с Александра Паркър — каза той рязко. — Беше й назначена биопсия за девет часа. Предполагаха, че ще свърши до десет. Сега е почти единайсет. Бихте ли се обадили, за да видите дали няма някакво закъснение? Не мога да седя тук до безкрайност.

Сестрата повдигна едната си вежда, но не каза нищо. Мъжът изглеждаше важен, беше добре облечен и много хубав. Имаше излъчване на човек, който е свикнал да командва, и дори тя се поддаде на влиянието му, макар че нямаше представа кой е и защо да не почака като всички останали. Обади се горе и й казаха, че всичко върви със закъснение. В края на краищата беше понеделник. Имаха изостанали операции от събота и неделя, крайници, които трябваше да се оправят от предишната вечер, операции на апендицит, за които не беше фатално да бъдат отложени за днес.

Сам си спомни как веднъж бе чакал безкрайно Алекс на летището и непрекъснато бе проверявал какви полети има. Беше по времето, когато още ходеха, и тя му беше обещала да дойде във Вашингтон на една забава. В Ню Йорк имаше буря и той я чака на летището в продължение на шест часа. Започваше да се чувства по същия начин. И в единадесет и половина беше вече наистина страшно раздразнен.

— Но това е идиотщина! Държат я горе, като че ли й правят сърдечна операция! Отведоха я преди три часа! Поне можеха да кажат докога възнамеряват да закъснеят!

— Съжалявам, господине. Вероятно е имало спешен случай, който е трябвало да мине преди жена ви. В подобна ситуация не би могло да се направи нищо.

— Поне не можете ли да разберете къде е и какво става?

— Вероятно вече е в реанимацията, освен ако не се е объркало всичко и не са я изпуснали. Защо не си пийнете едно кафе и не почакате в стаята? Веднага ще дойда, като разбера.

— Много ви благодаря.

Той й се усмихна. Сестрата реши, че е доста особен, ала си заслужава. След това позвъни в операционния блок, но получи много оскъдна информация — само че Александра Паркър е още в операционната. Започнали късно и сестрата, която се обаждаше, нямаше представа кога ще свършат.

Сестрата отиде до стаята на Алекс и предаде съобщението на Сам. Той се свърза със службата си и се извини, че не може да присъства на събранието на съдружниците в единадесет часа. Каза, че ще отиде, когато успее, може би направо в един в ресторанта. Просто не му се искаше да си тръгва от болницата, без да е разбрал какво е станало.

Беше дванадесет и половина, когато му казаха, че Алекс е в реанимацията. Бяха минали четири часа, откакто я бяха качили горе. Какви са тези закъснения, запротестира Сам. А сестрата му съобщи, че след няколко минути доктор Хърмън ще слезе да говори с него.

Докторът дойде в един без десет. Сам вече изглеждаше като затворен в клетка лъв, докато го чакаше и кръстосваше стаичката. Прекалено дълго беше прекарал в ужасната им болница с мирис на карбол и в безкрайно чакане, което беше за хора, които няма какво друго да правят. Той бе затрупан с работа и не можеше да кисне тук по цял ден, само за да си поговори с някакъв смотан доктор.

— Господин Паркър?

Доктор Хърмън влезе в стаята в операционната си престилка. Маската още беше на врата му и на обувките си имаше нещо като чорапи. Протегна ръка и се ръкува със Сам. Сам го погледна, но не успя да прочете нищо в погледа му.

— Как е жена ми?

Нямаше време за губене — вече закъсняваше за обяда със Саймън, помощничката му и новите им клиенти. Беше чакал тук цяла сутрин.

— Добре е, както може да се очаква за момента. Загуби много малко кръв и не се наложи да й правим кръвопреливане.

Напоследък това имаше важно значение за всички и докторът предположи, че ще бъде важно и за Сам, но изглежда, на него не му направи впечатление. Той беше леко объркан, когато чу тези думи.

— Кръвопреливане при биопсия? — Настъпи дълга пауза. — Не е ли малко необичайно?

— Господин Паркър, както подозирах, жена ви имаше голяма маса дълбоко в гърдата си, която беше засегнала главно млечните канали. Беше се разпространила и по съседните тъкани, макар че туморът беше с ясно очертани граници. Ще трябва да изчакаме два или три дни, за да видим дали не са засегнати и лимфните възли. Без съмнение туморът беше злокачествен и смятам, че беше втори стадий.

Докато слушаше, изведнъж на Сам му се зави свят. Алекс се беше почувствала по същия начин, когато бе разбрала, че има сянка на мамографията си. След това цялата информация бе смесица от звуци и шумове.

— Смятаме, че сме изрязали целия тумор — продължи Хърмън, — но с жена ви вече обсъдихме възможността от рецидив. Обикновено тези рецидиви са фатални. Най-важното за успешното лекуване на рака е да се премахне всичко, докато все още е капсулирано, преди да се разпространи и в други части на организма. В този смисъл се опитваме да предприемаме изключително агресивни мерки. Ако имаме късмет и лимфните й възли не са значително засегнати, смятам, че сме успели да отстраним всичко.

— Какво точно означава това? — попита Сам и му прилоша само от този въпрос. — Извадили сте масата от гърдата й ли?

— Очевидно. Махнахме и гърдата, разбира се. Това е единственият начин да бъдем абсолютно сигурни, че няма да се получи рецидив на същото място — не може да има повторно развитие на рак в гърдата, когато я няма. Разбира се, болестта би могла да се появи отново в гръдния кош или някъде другаде, или да даде разсейки, но това зависи от степента на тумора и от това, колко лимфни възела са засегнати. Махането на гърдата обаче решава много от проблемите.

Алекс го беше разбрала.

— А защо просто не я убихте? Нямаше ли това също да реши проблемите? Какво е това варварство — да й отсечете гърдата, за да не се разпространи болестта? Каква е тази медицина, която практикувате?

Сам вбесено крещеше.

— Предпазваща медицина, господин Паркър. Предприемаме агресивни атаки срещу рака. Не искаме да губим пациентките си. И за да можете да разберете по-добре, ще ви кажа, че направихме допълнителни разрези и отстранихме възлите под мишницата. Надявам се, че няма много засегнати възли. Следващите няколко дни това ще се види от изследванията и след две седмици ще имаме резултати от хормоналните й проби. Тогава вече ще знаем точно как да я лекуваме.

— Как да я лекувате ли? Какво още ще й правите?

Сам продължаваше да крещи. С един идиотски замах бяха осакатили бедната Алекс.

— В зависимост от степента на засегнатите лимфни възли вероятно ще започнем доста енергична химиотерапия, за да гарантираме, че няма да има рецидив. Възможно е да се наложи и хормонална терапия, но още не сме сигурни. На нейната възраст това може и да не подейства. Тъй като махнахме гърдата, няма да правим облъчване. Няма да започваме химиотерапията, преди да са минали няколко седмици. На нея ще й трябва време, за да може да се изправи на крака, а на нас, за да оценим ситуацията. Разбира се, след като получим резултатите от изследванията, ще обсъдим нейния случай на заседание на клиничния съвет. Мога да ви уверя, че лечението на жена ви ще бъде много внимателно обмислено.

— Както внимателно махнахте гърдата й ли?

Как са могли да й направят такова нещо! Още не можеше да повярва.

— Господин Паркър, уверявам ви, че нямахме друг избор — тихо каза Питър Хърмън.

И преди беше имал работа със съпрузи, дето бяха вбесени, изплашени или такива като този, които просто не можеха да приемат действителността. Не се различаваха от пациентките. Но за Алекс Паркър имаше чувството, че е разбрала всички опасности по-добре от мъжа си.

— Направихме й опростена радикална мамектомия. Махнали сме цялата гърда и гръдната тъкан до костта, ключицата и ребрата, както и по-малкия гръден мускул. Това означава, че след няколко месеца би могло да й се направи възстановителна хирургия, ако това е нейното желание и ако е по силите й по време на химиотерапията. Ако не, може да почака и да носи протеза.

В устата на доктора всичко звучеше толкова просто, но дори Сам знаеше, че не е така. Доктор Питър Хърмън беше променил всичко с един замах на скалпела. И като го слушаше, на Сам му се струваше, че Алекс е станала нещо като мутантка.

— Не разбирам как сте могли да й сторите всичко това!

Сам гледаше доктора объркано и ужасено. Хърмън разбра, че Паркър просто не може да проумее какво е станало.

— Жена ви е болна от рак, господин Паркър. Искаме да я излекуваме.

Това обясняваше всичко. Сам кимна с насълзени очи.

— Смятате ли, че има големи шансове да оживее?

На доктор Хърмън му беше крайно неприятно да отговаря на този въпрос. Не беше Господ. Беше обикновен човек. Не знаеше. Много му се искаше да може да дава на всички гаранции за дълъг живот, ала не беше в състояние.

— Сега е трудно да преценим. Туморът беше дълбок и голям. Но радикалната хирургия и последващото интензивно лечение имат за цел да премахнат цялата ракова тъкан. Ако оставим дори само нула цяло и един процент, това би могло накрая да се окаже фатално за нея. Затова не можем да си позволим да оставим гърдата, когато е засегната до степента, до която беше нейната. Понякога, щом болестта се открие рано и се атакува радикално, това може да означава оцеляване. Смятам, че сме отстранили целия тумор, че няма разсейки и инфилтрати и че лимфните й възли не са прекалено засегнати. Надяваме се, че в нейния случай най-подходяща беше радикалната операция и че химиотерапията ще бъде допълнителна гаранция за успех. Но само с течение на времето ще разберем дали сме успели. И двамата с жена ви трябва да бъдете много силни и много търпеливи.

Значи тя ще умре, помисли си Сам, докато слушаше. Щяха да я режат парче по парче. Отрязаха й едната гърда, сега ще отрежат и другата, ще й извадят вътрешностите и ще попарят червата й с отровата на химиотерапията, а след това щеше да умре. Щеше да я загуби. Не можеше да понесе тази мисъл. Нямаше намерение да се върти около нея и да гледа как умира, както беше гледал майка си.

— Смятам, че няма смисъл да ви питам какъв е процентът на оцеляване при този вид рак.

— Понякога е много висок. Просто трябва да действаме енергично, колкото може да понесе съпругата ви. Но здравословното й състояние е добро, което е в нейна полза, и тя е силна жена.

Ала без късмет. На четиридесет и две години трябваше да се бори за живота си. И имаше голяма вероятност да не успее. Просто не му се вярваше. Беше като в онези кошмарни филми, където главната героиня умира, а съпругът остава сам с децата. Като баща му. Това го беше съсипало. Но Сам вече знаеше, че няма да се остави да бъде съсипан. Нямаше да позволи да му се случи същото. Очите му се изпълниха със сълзи и той се помъчи да не си спомня за предишното тяло на Алекс и да не си представя как изглежда сега. Какви грозни думи… Възстановителна хирургия… Протеза… Даже не искаше да я види.

— Предполагам, че жена ви ще бъде в реанимация до довечера и мисля, че ще я върнат тук към шест или седем часа. По мое мнение ще бъде по-добре, ако през първите няколко дни има сестра, която да стои постоянно при нея. Бихте ли искали да уредя това?

— Добре ще е да го уредите.

Сам го изгледа студено. С един замах този лекар беше разрушил живота му. За Сам беше невъзможно да приеме факта, че докторът не беше причинил рака на Алекс, а се беше опитал да я излекува.

— Колко време ще остане тук?

— Сигурно до петък. Може да я изпишем и по-рано, ако върви добре. Много зависи от духа й и от възстановителните процеси. Операцията е доста проста и болките са по-слаби, отколкото очакват пациентките, особено в случаите като нейния — бяха засегнати главно млечните канали. Това е, така да се каже, „канализацията“ на гърдата и там няма много нерви.

На Сам му прилоша от тези думи. Наистина чу далеч повече неща, отколкото му се искаше.

— Моля ви да й наемете сестра за цялото денонощие. Кога мога да я видя?

— Не преди да излезе от реанимация. Рано вечерта.

— Ще дойда тогава.

Сам стана и дълго гледа лекаря. Не беше в състояние да му благодари за това, което беше направил. Можеше и да я убие.

— Днес ще видите ли пак Алекс?

— Тази вечер, ако не е много сънлива. В случай че възникне някакъв проблем, ще ви се обадим. Но не смятам, че ще има усложнения. Операцията мина изключително добре.

Червата на Сам сякаш се обърнаха, когато чу тези думи. Единственото изключително нещо беше, че бяха осакатили Алекс.

Докторът излезе от стаята. Чувстваше осезателно враждебността на мъжа.

Сам остави служебния си телефон и телефона на ресторанта на сестрите, а след това побърза да излезе от болницата. Имаше нужда от въздух, от пространство. Искаше да гледа хора, които не са загубили нищо, които не са болни или умиращи от рак. Не можеше да издържа в болницата и миг повече. Чувстваше се като удавник, докато поемаше хладния октомврийски въздух, и изпита облекчение, когато успя да намери такси.

Даде адреса на ресторанта и се опита да не мисли повече за онова, което му беше казал Питър Хърмън за Алекс — колко малко им е известно, колко много се надяват, за възли, тумори, проби, биопсии, разсейки и химиотерапии. Не искаше да чува нито дума повече за това. Никога вече.

Ресторантът „Ла Грьонуй“ беше препълнен. Бе почти два часа, когато Сам пристигна. Струваше му се, че идва от друга планета.

— Сам, момчето ми, къде беше? Напихме се като казаци, докато те чакаме, и накрая, за да не паднем от столовете си, трябваше да поръчаме нещо.

Общо взето, техните арабски клиенти не пиеха, но някои по-малко религиозни и по-изтънчени мюсюлмани си го позволяваха, когато не бяха в арабска страна. Онези, които Саймън беше довел със себе си днес, бяха интересни и красиви мъже, прекарали години в Лондон и Париж, собственици на огромни богатства, които бяха инвестирали на световните пазари.

Саймън беше на възраст почти колкото Сам, но по-едър, със сини очи и вълниста руса коса и ако човек беше достатъчно висок, можеше да види, че започва да оплешивява. Но имаше много аристократичен английски вид. Обичаше костюми от туид и обувки ръчна изработка, безукорно колосани ризи и забележително важни клиенти. Накрая Сам беше решил, че Саймън му харесва. Притежаваше тънко чувство за хумор и много искаше да станат приятели. Имаше съпруга, която беше оставил „у дома“. Бяха разделени, макар че често прекарваха отпуските си заедно и като че ли имаха интересна уговорка да не си пречат взаимно. Трите му момчета учеха в Итън.

До него седеше младата му помощничка, за която беше споменал на Сам, завършилата в Оксфорд икономистка. Казваше се Дафне.

Беше поразително красива жена, която още нямаше тридесет години. Беше с дълга права блестяща коса, тъмна като тази на Сам, която се спускаше почти до кръста й. Беше висока и гъвкава, с млечнобяла английска кожа и черни очи, които го гледаха игриво. Като че ли винаги беше готова да се пошегува и да каже нещо невероятно смешно. Когато отиде в тоалетната, Сам видя, че не само е много висока, но има невероятно хубава фигура и роклята едва покрива дупето й. На рамото й висеше чантичка на „Хермес Кели“. Беше облечена с черна вълнена рокля, носеше копринени черни чорапи, а на шията й проблясваше наниз перли. От нея лъхаше женственост, класа и младост. Беше очевидно, че всички мъже в ресторанта смятат, че е великолепна.

— Хубаво момиче, нали? — усмихна се Саймън на Сам, когато забеляза с какво възхищение я гледа, докато пресича залата.

— Вярно. Явно знаеш какви помощнички да си избираш — парира Сам и мислено се зачуди дали Саймън е спал с нея.

— И е много елегантна — добави Саймън, когато Дафне се върна. — Трябва да я видиш по бански. А на дансинга е като хала.

Сам забеляза как Дафне и Саймън се спогледаха. Но не беше съвсем сигурен дали приятелски или интимно. А може би в погледа на Саймън се таеше просто желание. Дафне се държеше много непринудено в компанията на шестимата мъже и Сам дочу как доста интелигентно обсъжда цените на петрола с един от арабите.

За Сам това беше блажен следобед и огромно облекчение, че след адската сутрин в Нюйоркската болница се намира сред оживени, здрави и жизнени хора. Но знаеше, че трябва да се върне и да се види с Алекс. В резултат на това изпи прекалено много вино и направи прекалено много предложения на арабите, ала те като че ли нямаха нищо против. Бяха доста ентусиазирани по отношение на фирмата на Сам, бяха чували хубави неща за нея от приятели и партньори. Изглежда, им беше приятно, че Саймън ще става съдружник в тази фирма.

Едва когато се върна в службата и се срещна с адвокатите, Сам започна да се опомня и да мисли за Алекс и за онова, което им предстоеше. Гледаше в пространството и мислеше за бъдещето и за шока, след като разбра, че тя има рак.

— Да няма нещо лошо?

Не беше я видял как влиза в стаята и се стресна, когато чу гласа й почти до себе си. Беше Дафне.

— Нищо подобно. Извинявайте, бях се замислил. С какво мога да ви помогна?

— Изглеждахте някак разстроен, когато влязохте в ресторанта — каза тя и го погледна изпитателно.

Сам не можеше да не види дългите й хубави крака. Но беше и умна — умът и красотата й правеха интересна комбинация. Трудно беше да не се захласне по нея, ала знаеше, че тя може би има приятел. Никога не беше изменял на Алекс, но Дафне наистина беше млада и привлекателна.

— Лош ден ли? — повтори тя, като се отпусна на един стол и го загледа.

Можеше и така да се каже.

— Не съвсем. Просто много натоварен. Някои дни са така. Една сделка, по която работех, малко се обърка. Но нещата са под контрол — обясни той.

Не искаше да казва нито на нея, нито на когото и да било за Алекс. Не знаеше защо, но като че ли в това имаше нещо нередно, като че ли беше станало нещо ужасно. Сякаш Алекс трябвайте да крие нещо — една страшна тайна, наречена рак.

— Някои сделки са така — каза тя спокойно, като се опитваше да го прецени. Кръстоса крака, след това смени позата си, а Сам се стараеше да не я гледа.

— Исках да ви благодаря, че ми позволихте да работя тук. Знам, че Саймън е още нов и понякога нахално пробутва хората си. Не желая да изпитвате чувството, че трябва да ме приемате заради него.

— Отдавна ли се познавате?

Изглеждаше ужасно млада, за да се познава с някого дълго време. Саймън му беше казал, че е на двадесет и девет години. Дафне се засмя в отговор.

— От много отдавна. Всъщност от двайсет и девет години. Той ми е братовчед.

— Саймън?

На Сам му стана смешно. Беше си представял по-различна връзка от тази, макар че всичко беше възможно, но изглеждаше по-малко вероятно.

— Късметлия!

— Не съм сигурна дали е точно така. Всъщност много е близък с брат ми. Винаги казваше, че съм ужасна глезла, и едва след като отидох да уча в Оксфорд, промени мнението си за мен. Брат ми е петнайсет години по-голям от мен и със Саймън много обичат да ходят на лов. Пък аз не си падам по лова.

Тя се усмихна, а Сам се опита да се престори, че не забелязва колко е красива, когато отново промени позата си. Имаше нещо смущаващо у нея и той се чудеше дали ще бъде добре, ако тя се върти наоколо. Сам се надяваше, че Дафне ще поработи с него една година. След това тя искаше да се върне в Англия и да учи право. По някакъв странен начин му напомняше за Алекс. Имаше същия вътрешен огън, същия блестящ жив поглед, както когато се бяха запознали.

— Харесва ли ви тук? Искам да кажа, в Ню Йорк? Предполагам, че не е много различен от Лондон.

Големите градове бяха интересни и оживени. Като Дафне.

— Много ми харесва, макар че не познавам никого, освен Саймън. Той ме заведе в няколко бара. Много мило от негова страна, че ме мъкне със себе си. Предполагам, че му е ужасно досадно, но е доста търпелив.

— Сигурен съм, че изобщо не му е досадно. Навярно му харесва.

— Е, много е мил. Като вас. Благодаря ви, че ме приехте във фирмата.

— Уверен съм, че ще бъдете от полза за нас — каза той официално.

Размениха усмивки и Сам с възхищение я проследи с очи, докато тя излизаше от стаята.

Много бързо стана пет часа, след това шест, а той не можеше да реши дали да се върне при Анабел, или да отиде в болницата да види Алекс. Не искаше да й се обажда и да я буди, а докторът каза, че вероятно няма да я върнат в стаята преди седем. Затова се прибра първо вкъщи, вечеря заедно с дъщеря си и гледаха телевизия, а след това я сложи да спи. Кармен попита дали са се чували с госпожа Паркър, а Анабел се оплака, че мама не й се е обадила. Сам обясни, че вероятно е била по събрания през целия ден и не е могла, но изговори тези думи с необичайно мрачен вид. Кармен го наблюдаваше с подозрение. Просто усещаше, че нещо не е наред. Беше забелязала малкия сак и това, че Алекс не бе взела куфар.

В осем часа Сам се преоблече с дънки и като че ли се поколеба дали да отиде в болницата. Знаеше, че трябва, но изведнъж изгуби желание да вижда Алекс. Щеше да бъде замаяна от упойката, да се чувства зле и вероятно щеше да изпитва силни болки, въпреки че лекарят му беше казал, че туморите на млечните канали били по-малко болезнени. Нали в края на краищата й бяха отрязали гърдата, а това никак не беше приятно.

Прилоша му отново, когато си помисли как ще я погледне. Кой щеше да й съобщи какво е станало? Дали знаеше? Дали чувстваше, че вече няма гърда?

Имаше мрачен вид, когато стигна до болницата и се качи в малката грозна синя стая. За голяма негова досада Алекс беше напълно будна. Лежеше на леглото и до нея имаше система. Една възрастна сестра четеше списание на светлината на единствената лампа. Алекс тихо плачеше и гледаше в тавана. Но той не беше сигурен дали плаче от болка, или е разбрала за гърдата си. Просто не можеше да я попита.

Когато Сам влезе, сестрата вдигна очи от списанието, а Алекс й обясни, че това е съпругът й. Сестрата кимна и излезе колкото се може по-безшумно. Каза, че ще бъде отвън в коридора.

Сам бавно се приближи до леглото, застана до него и загледа Алекс. Бе красива както винаги, но много уморена и бледа, почти като след раждането на Анабел, ала този път изобщо не изглеждаше щастлива. Пое дясната й ръка в своята и видя, че отляво и от кръста нагоре беше омотана в бинтове.

— Здрасти, пиленце, как си?

Чувстваше се неловко. Алекс не направи нищо, за да скрие сълзите си. Погледна я и срещна пълния й с упрек поглед.

— Защо не беше тук, когато ме върнаха в стаята?

Сигурно не е било много отдавна, нали щяха да я свалят около седем.

— Казаха ми, че ще се върнеш вечерта. Исках да бъда с Анабел. Нали и ти така ми заръча.

Беше отчасти вярно, но той просто не желаеше да идва и Алекс го усещаше.

— Върнаха ме тук в четири часа. Ти къде беше?

Беше безпощадна в страданието си.

— Бях в службата и след това отидох вкъщи, за да видя Анабел. Сложих я да спи и дойдох.

Стараеше се да звучи невинно и просто, като че ли не можеше да дойде и миг по-рано.

— Защо не ми се обади?

— Мислех, че спиш — отвърна той.

Изглеждаше нервен.

Алекс го погледна и сълзите й рукнаха. Като че ли нямаше никога да престане да плаче.

Питър Хърмън беше дошъл да я види, когато излезе от реанимация. Каза й за тумора, за мамектомията, за рисковете, за опасностите, за възлите, които беше махнал. Добави, че туморът бил с ясно очертани граници и че се надява да не се е разпространил извън тях. Според него това беше много обнадеждаващо и вероятно след четири седмици щяха да започнат химиотерапията.

От гледна точка на Алекс животът й бе свършил. Беше загубила гърдата си, а можеше да загуби и живота си. Беше обезформена и през следващите шест месеца щеше да се чувства ужасно зле от химиотерапията. Сигурно щеше да й окапе косата и след това лечение можеше завинаги да загуби способността си да има деца.

Сега й се струваше, че нищо не й е останало, дори бракът. Сам даже не беше тук, когато се събуди. Не беше при нея, когато докторът й съобщи съкрушителната новина. Хърмън не искаше да я кара да чака, да се тревожи и да прави догадки, да открие сама, че й няма гърдата, или да го чуе от сестрите. Твърдо вярваше, че трябва да казва всичко на пациентките си и винаги го правеше. Алекс имаше чувството, че са я убили, а Сам не беше сторил нищо, за да я предпази или да й помогне.

— Отрязаха ми гърдата — повтаряше тя, плачейки. — Имам рак…

Сам слушаше, без да продума, просто държеше ръката й и плачеше заедно с нея. Изпитанието беше прекалено голямо за него.

— Толкова съжалявам… Всичко ще бъде наред. Лекарят каза, че са го махнали.

— Но не е сигурен! — ридаеше Алекс. — И сигурно ще ми правят химиотерапия. Не искам! Искам да умра!

— Няма да умреш! — рязко реагира Сам. — Да не си посмяла да говориш така!

— Защо? Ти как ще се чувстваш, като видиш тялото ми?

— Ще ми бъде тъжно — призна искрено той, а това я накара да се разплаче още по-силно. — Много ми е мъчно за теб.

Каза го така, като че ли това беше само неин проблем, а не и негов. Съжаляваше я, но не искаше да става съпричастен. Не искаше да се съсипва като баща си, когато майка му се беше разболяла от рак. Смяташе, че смъртта на майка му е причинила смъртта на баща му, и сега се бореше за собственото си оцеляване.

— Никога повече няма да пожелаеш да се любиш с мен — хълцаше тя.

Притесняваше се от подобни маловажни неща.

— Не бъди глупава. Ами „синият“ ден?

Опитваше се да я накара да се усмихне, но Алекс се почувства още по-зле от това и го погледна с болка.

— Няма да има вече „сини“ дни. Вероятността да остана безплодна след химиотерапията е петдесет процента. Пет години не трябва да забременявам, защото в противен случай може да се появи рецидив. А след пет години няма да мога да имам деца.

— Престани да си въобразяваш най-лошото. Защо просто не се отпуснеш и не се опиташ да погледнеш нещата откъм хубавата им страна? — каза той и се помъчи да звучи оптимистично, макар че изобщо не изпитваше подобно чувство. Но Алекс не се поддаде.

— Каква хубава страна? Да не си луд?

— Докторът каза, че като ти махнат гърдата, ще ти спасят живота. А това е изключително важно — твърдо заяви Сам.

— А ти какво ще кажеш, ако ти махнат един от тестисите? Как ще се чувстваш?

— Ще се чувствам много гадно, също като теб. Не съм искал да ти се случва такова нещо, и ти не си искала. Но не трябва да губим кураж.

Сам правеше опити да я успокои, ала тя не желаеше да го чуе.

— Няма хубави страни. Аз ще съм много зле през следващите шест или седем месеца и няма да мога да се движа. Ще съм обезформена до края на живота си и няма да имам други деца. А след това може да се яви и рецидив.

— Още какво друго ще измислиш, за да се чувстваш потисната? Какво ще кажеш за хемороиди и за простатната жлеза? За бога, Алекс, знам, че е ужасно, но недей да сгъстяваш краските!

— Не може да бъде по-лошо от това. И не ми казвай как да го разглеждам! Сега ще си тръгнеш и ще се прибереш у дома. Ще бъдеш с Анабел, а аз няма да бъда! Ще се чувстваш прекрасно през цялата година и когато утре сутринта се погледнеш в огледалото, няма да изглеждаш по-различен от днес. Затова не ми казвай какво да мисля! Ти просто не разбираш!

Тя крещеше, а Сам никога преди не беше я виждал толкова нещастна и ядосана.

— Знам. Но ти имаш мен и Анабел и още си красива. Още имаш работата си и всичко, което е важно. Добре де, нямаш една гърда. Би могла да претърпиш катастрофа. Би могла да бъдеш осакатена. Не позволявай на нещастието да те унищожи! Недей!

— Мога да правя каквото си искам! Не ми дръж речи!

— Тогава какво искаш от мен? — попита той накрая отчаян.

Не знаеше какво да й каже, пък и не можеше. Не желаеше да бъде тук и ситуацията не му допадаше.

— Искам реална оценка, искам съчувствие. Ти дори не искаше да ме чуеш през последните две седмици, когато ти казвах, че това може да се случи. Не искаше да знаеш как се чувствам, колко съм уплашена от всичко, което ме застрашава. Просто ми говореше банални неща и ми внушаваше разни глупости. Дори не беше тук, когато докторът ми каза какво е направил! Беше на работа, сключваше си сделките, а вкъщи си гледаше с дъщеря ни тъпата телевизия. Затова не ми казвай как да се чувствам! Ти изобщо нямаш понятие какво ми е!

— Сигурно — рече той тихо, зашеметен от злобата й.

Алекс беше сърдита на целия свят и на него, защото нищо нямаше да промени положението.

— Не знам какво да ти кажа, Ал. Много ми се иска да променя нещо, но не мога. Съжалявам, че не бях тук.

— И аз — отвърна тя и отново се разплака.

Чувстваше се толкова самотна, уплашена, уязвима и така безпомощна.

— Какво ще правя?

Алекс го погледна жално.

— Как ще работя, как ще ти бъда жена и как ще се грижа за Анабел?

— Просто трябва да правиш това, което можеш, и известно време да не мислиш за останалото. Искаш ли да се обадя в службата ти?

— Не.

Тя го погледна сърдито и нещастно.

— Сама ще им позвъня след няколко дни. Доктор Хърмън каза, че ще мога да работя, докато ми правят химиотерапия. Ще зависи от състоянието ми. Някои хора могат да работят, но сигурно не са адвокати, които водят дела. Може би ще бъда в състояние да работя вкъщи.

Просто не можеше да си представи как ще се справи. Шест месеца химиотерапия й изглеждаха като цяла вечност.

— Прекалено рано е да мислиш за всичко това. Току-що мина операцията. Защо не гледаш по-спокойно на нещата?

— И какво да правя? Да ходя на групово лечение ли?

Докторът й беше споменал за тези групи, но тя беше отказала дори да мисли за това. Нямаше намерение да се занимава с други нещастници като нея.

— Тогава защо просто не се отпуснеш? — посъветва я Сам, а Алекс се наежи.

Изведнъж сестрата се появи на вратата и предложи да й направи инжекция за болките с приспивателно. Докторът беше наредил да й я сложат и Сам настоя, че Алекс трябва да се съгласи.

— Защо? — изгледа го тя ядно. — За да спра да ти крещя ли?

Изглеждаше като малко дете. Той се наведе и я целуна по челото.

— Да. Тъкмо ще замълчиш за малко и ще поспиш, преди да се побъркаш.

Всичко, от което се беше страхувала, й се случи за една-единствена сутрин. Сега трябваше да се научи да се примирява.

Предстоеше й нелек път и Алекс го знаеше. Разбираше прекрасно какво я чака. Не беше като Сам, който се мъчеше да отрече всичко.

— Обичам те, Алекс — прошепна той нежно, след като сестрата й направи инжекцията, ала тя не отговори. Още не й се спеше, но беше много нещастна и не можеше да му каже, че го обича. След няколко минути започна да се унася. Повече не му проговори, просто заспа, като продължи да държи ръката му, а той стоеше до нея и плачеше. Изглеждаше толкова уморена и тъжна, така сломена и цялата увита в бинтове. Красивите й коси бяха като пламък, а тялото й беше така зле пострадало.

След като Алекс заспа, Сам излезе от стаята тихо на пръсти и направи знак на сестрата, че си тръгва. Като слизаше с асансьора, мислеше за това, което му беше казала Алекс. Че той може да се махне от болницата и да си отиде у дома, че на него нищо му няма, а само на нея.

Докато бавно вървеше към къщи, си помисли, че е точно така. Беше цял. Не беше в опасност. Нямаше от какво да се страхува, освен от това, че може да я загуби. Но то беше толкова ужасно, че не бе в състояние да си го представи. Погледна се в една витрина, докато вървеше, и видя, че е същият както винаги. Нищо не беше се променило. Знаеше само, че днес следобед е загубил част от себе си. Тази част, която беше неразривно свързана с Алекс. Тя го изоставяше малко по малко, както родителите му го бяха оставили, но той нямаше да й позволи да го завлече след себе си. Нямаше право да го направи, да очаква, че и той ще умре с нея.

И като помисли за това, Сам ускори крачка, сякаш след него тичаха бандити или демони.