Даниел Стийл
Като мълния (3)

3

Както обикновено Сам я събуди с потупване и целувка. Радиото беше пуснато, а тя се чувстваше изтощена, както почти винаги сутрин. Като че ли дните се преливаха един в друг и Алекс беше постоянно уморена от безкрайните си задължения и от безпощадния стрес в службата.

Бавно стана и тръгна към стаята на Анабел. Понякога тя се събуждаше преди тях, но този път още спеше. Сънливо се протегна, когато Алекс я целуна. Майка й се пъхна в леглото до нея и двете се разкикотиха и побъбриха, докато Анабел склони да стане. След това Алекс я заведе в банята, изми й лицето и среса косичката й. Измиха зъбките и се върнаха в детската стая, за да изберат какво ще облече Анабел за детската градина. Тази сутрин се спряха на тоалет, който Сам й беше донесъл от последното си пътуване до Париж. Представляваше панталонки и сако от дънков плат, обточен с розова басма на квадратчета и ризка от същата басма. С него и с високите си розови маратонки Анабел изглеждаше великолепно.

— Леле, принцесо, днес сте страхотна! — каза с възхищение баща й, когато майка й я доведе в кухнята за закуска. Сам вече беше седнал на масата, избръснат, изкъпан и облечен с тъмносив костюм, бяла риза и морскосиня връзка на „Хермес“. Четеше „Уолстрийт Джърнъл“, своята библия.

— Благодаря ти, тати.

Сам й сипа юфка с мляко и сложи на тостера една филийка за нея, а Алекс отиде да се изкъпе и да се облече. Бяха се нагодили много добре към дневния режим с възможните му варианти. Когато Алекс излизаше рано, Сам я заместваше във всичко и обратно. Тази сутрин и двамата разполагаха с време. Алекс беше казала, че тя ще заведе Анабел до градината, която беше само на няколко пресечки от тях. Знаеше, че през следващата лудешка седмица няма да може да я води, затова искаше да навакса.

След три четвърти час се върна в кухнята. Имаше време да пийне кафе и да хапне от останалия препечен хляб. Междувременно Сам беше успял да обясни принципите на електричеството на Анабел и защо е опасно да пъха в тостера мокра вилица.

— Нали така, мамо? — погледна той Алекс с надежда, че ще го подкрепи. Тя кимна и разлисти „Ню Йорк Таймс“. Прочете, че Конгресът „плеснал през ръцете“ президента и че един от най-малко приятните й старши съдии току-що се е пенсионирал.

— Поне няма да се притеснявам от него другата седмица — каза тя загадъчно, дъвчейки, и Сам се засмя. Сутрин Алекс никога не беше „в пълния си смисъл“, макар че много се стараеше заради дъщеря им.

— Какво ще правиш днес? — попита я Сам между другото.

Той имаше две важни срещи с клиенти и обяд в „Клуб 21“ с англичанина — това можеше да хвърли повече светлина върху положението.

— Нищо особено. Нали в петък работя до обяд — напомни му тя, макар че той го знаеше. — Имам среща с един от помощниците си, за да се подготвя за делото другата седмица. След това съм на обичайния преглед при Андерсън. После ще прибера Анабел от градината и ще отидем при госпожица Тили.

Любимият ден на Анабел беше, когато ходеше на балет при госпожица Тили. Беше много приятно и Алекс обичаше да я води. Това бе една от причините, заради които в петък си тръгваше от работа по обяд.

— Защо ще ходиш при Андерсън? Да не би да е станало нещо, за което не знам?

Сам изглеждаше разтревожен, но тя го успокои. Андерсън беше нейният гинеколог и й даваше наставления, напътстваше усилията им да имат второ бебе.

— Нищо особено. Просто трябва да ми направят намазка на Пап. Няма нищо. И искам да си поговорим за серофена. Ако продължавам да го вземам в дозите, които ми препоръчва, ще ми е трудно да се чувствам добре и да се справям с работата. Чудя се дали не може да намаля дозите, да ги увелича или пък да престана за известно време. Ще ти кажа какво ме е посъветвал.

— Да не забравиш.

Той й се усмихна. Беше трогнат от готовността й да направи всичко, само и само да забременее.

— Желая ти успех в подготовката на делото.

— А на теб успех със Саймън. Надявам се, че или ще допусне някой гаф, или ще те накара да му повярваш.

— Дано — въздъхна Сам. — Това със сигурност ще опрости положението. Просто не знам какво да мисля за него — дали да вярвам на интуицията си, или да се доверя на качествата му и на мнението на съдружниците. Може би просто чувството започва да ми изневерява — или пък ставам мнителен на стари години.

Щеше да навърши петдесет тази година и това много го вълнуваше, но Алекс в никакъв случай не смяташе, че е станал мнителен, а пък интуицията му беше все така съвършена.

— Нали ти казах, вярвай на вътрешното си чувство. То никога досега не те е подвеждало.

— Благодаря за доверието.

Взеха палтата си и Алекс помогна на Анабел да се облече. Угасиха лампите, заключиха вратата и зачакаха асансьора, за да поемат към напрегнатото си ежедневие. Сам ги целуна за довиждане и извика такси, а Алекс заведе Анабел в градината на улица „Лексингтън“. Детето бърбореше, те се смяха и шегуваха през целия път. Анабел изтича при вече насъбралите се деца, а Алекс спря такси и след миг се отправи към центъра.

Брок вече я чакаше в службата. Беше разстлал всички необходими материали. На бюрото намери пет съобщения, които не бяха свързани с делото Шулц. Две бяха от възможния вчерашен клиент и тя си отбеляза, че трябва да му се обади още днес.

Както обикновено, Брок беше организиран и бележките му по делото бяха много полезни. Алекс му благодари и го похвали за усърдието, когато приключиха към единадесет и половина. Оставаше й да свърши пет-шест неща, преди да си тръгне, но часът при лекаря беше на обяд и кабинетът му не беше в центъра, затова имаше време само да позвъни на няколко места.

— Нещо друго, за което да ти помогна? — попита Брок както обикновено. Тя хвърли поглед върху бележките си и се почувства притеснена. Разбира се, че можеше да се върне на работа следобед и да остави Кармен да заведе Анабел на балет, но знаеше, че дъщеря й ще бъде разочарована. Като че ли Алекс все закъсняваше, бързаше или пък се опитваше да свърши прекалено много неща. Животът й изглеждаше като щафета, само дето нямаше на кого да я предаде. Естествено, не можеше да я прехвърли на Сам, защото той си имаше собствен живот и немалко главоболия в службата. Добре поне, че беше Брок да й помага. Подаде му две от съобщенията и го помоли да се обади вместо нея.

— С това наистина ще ми помогнеш — усмихна му се тя с благодарност.

— С удоволствие ще го сторя. Нещо друго?

Той я погледна сърдечно. Винаги му беше харесвало да работи с нея, защото удивително си приличаха по стила на работа. Като че ли танцуваше с прекрасна партньорка.

— Чудесно би било, ако можеше вместо мен да отидеш на лекар.

— С удоволствие бих свършил и това.

Той се ухили, а тя се засмя насила.

— Де да можеше.

Вече й се струваше, че само ще си загуби времето. Беше добре и нищо й нямаше. Никога не беше се чувствала по във форма. Пък и можеше да се обади по телефона и да пита за серофена. При тази мисъл погледна часовника си и бързо взе решение. Набра номера на Андерсън (знаеше го наизуст) и възнамеряваше да отложи посещението си, но даваше заето, а не искаше да се покаже невъзпитана и да не отиде. Андерсън беше добър специалист и бе много внимателен към нея. Той й помогна да роди Анабел и бе съпричастен към тригодишните усилия за забременяване. Просто не беше честно да го подвежда. Опита пак, но отново не успя да се свърже. Стана и грабна палтото си, въпреки че беше раздразнена.

— Май че трябва да тръгвам. Вероятно е забравил телефона отворен, за да не губи пациентките си — пошегува се Алекс. — Обади ми се, ако се сетиш за нещо по делото на Шулц. Вкъщи съм си и в събота, и в неделя.

— Не се безпокой. Ще ти се звънна, ако трябва. Защо просто не престанеш да мислиш за това дело? Наистина всичко е готово. Пък и можем да го прегледаме отново в понеделник. Приятно прекарване на уикенда.

— Говориш като мъжа ми. А ти какво ще правиш? — запита тя, като си обличаше палтото и си вземаше куфарчето.

— Разбира се, че ще работя тук през цялото време. А ти какво си мислеше?

Брок се разсмя.

— Прекрасно. Тогава не ми дръж речи. Приятно прекарване и на теб!

Алекс му се закани с пръст, но беше доволна, че е толкова съвестен. Брок го знаеше.

— Благодаря ти за всичко. Наистина съм ти признателна.

— Моля ти се! Ще мине отлично в сряда.

— Благодаря ти, Брок.

Тя излетя през вратата, махна на Лиз и след пет минути вече пътуваше с такси към Парк Авеню и Седемдесет и втора улица. Чувстваше се малко неудобно, че отива при Андерсън. Нямаше нищо ново да му казва, пък и оплакванията от серофена не бяха отсега. Но във всеки случай имаше нужда да й се направи намазката на Пан, а и винаги се успокояваше, когато обсъждаше проблемите си с доктора. Джон Андерсън беше стар приятел и изслушваше всичките й безпокойства и оплаквания със загриженост и интерес. Разбираше страха й, че може да не успее да забременее. Постоянно й повтаряше, че двамата със Сам са нормални. Ала ето че вече три години нищо не се получаваше. Нямаше особена причина за това от медицинска гледна точка, но работата й беше напрегната, пък и тя не беше в първа младост.

Поговориха отново за серията с пергонал, за предимствата и рисковете на тези таблетки, възможността от оплождане „ин витро“, макар че на четиридесет и две години Алекс не можеше да се смята за идеалната кандидатка за този метод. Обсъждаха техниките за оплождане, новите технологии с донорски яйцеклетки, които изобщо не й харесваха. Накрая решиха тя да продължи със серофен и лекарят й предложи да опитат идния месец с изкуствено осеменяване със спермата на Сам, ако той е съгласен, за да могат яйцеклетката и спермата да имат по-добра възможност „да се срещнат“, както се изрази Андерсън. При него всичко звучеше прекалено просто и много по-малко обезпокоително, отколкото би могло да бъде.

След това й направи обичайния преглед и намазката на Пап. Погледна амбулаторната й карта и я попита кога за последен път е ходила на мамография, защото не беше видял резултати от миналата година.

— От две години не съм ходила — призна Алекс.

Но никога не беше имала бучка или някакъв проблем, пък и нямаше подобно заболяване в семейството й. Беше едно от нещата, за които просто не се безпокоеше, макар че фанатично си правеше ежегодните намазки на Пап.

Всъщност съществуваха различни теории относно мамографиите на нейната възраст — дали да се правят ежегодно или през година.

— Трябва да се правят ежегодно — смъмри я докторът. — След четиридесетте това е важно.

Андерсън беше от лекарите, които поддържаха теорията за ежегодни мамографии. Опипа гърдите й и не намери нищо. Алекс имаше малък бюст и беше кърмила Анабел, а това се смяташе за предпоставка за липса на рак на гърдите. Също така й бяха казали, че хормоните, които взема, не увеличават риска, и това й се струваше доста успокоително.

— Кога очакваш овулация? — попита Андерсън като че ли между другото и погледна картата й.

— Утре или вдругиден — каза тя делово.

— Тогава смятам, че трябва да си направиш мамографията днес. Ако утре забременееш, ще минат две години, преди да можеш да си я направиш. Няма да искаш докато си бременна, а по време на кърмене мамографиите не са точни. Настоявам да отидеш днес и така поне още една година няма да се притесняваме. Какво ще кажеш?

Алекс погледна часовника си. Чувстваше се леко ядосана. Искаше да вземе Анабел от градината, да се приберат вкъщи за обяд и след това да я заведе при госпожица Тили.

— Струва ми се, че днес не мога. Имам други ангажименти.

— Това е важно, Алекс. Смятам, че трябва да намериш време.

Гласът на Андерсън звучеше необикновено твърдо, което я разтревожи, и тя изведнъж го погледна въпросително.

— Смяташ ли, че има нещо?

Беше опипал гърдите й много старателно, ала държеше да бъде сигурен. Докторът поклати глава.

— Изобщо не. Но не искам да имаш проблеми по-късно. Не бива да се отнасяш с пренебрежение към мамографията, Алекс. Тя е изключително важна. Моля те. Смятам, че трябва да я направиш.

Андерсън беше толкова настойчив, че на Алекс сърце не й даваше да пренебрегне мнението му. А и беше прав — ако тя забременееше в събота или неделя, колкото и малка да беше тази възможност, нямаше да може да си направи мамография една или две години. Затова не беше лошо да го стори сега.

— Къде трябва да отида?

Той й написа на листче адреса, който беше само на пет пресечки от неговия кабинет. Алекс можеше да стигне дотам пеша.

— Цялата процедура ще ти отнеме не повече от пет минути.

— Веднага ли ще ми дадат резултатите?

— Вероятно не. Събират снимките, за да ги погледне лекарят, а той може да не е там сега. Ще ми се обади другата седмица. И, разбира се, ще ти звънна, ако има нещо, макар да съм съвсем сигурен в противното. Това е просто едно добро средство, Алекс. Струва си да ме послушаш.

— Знам, Джон.

Тя оценяваше неговото старание. Просто не й се искаше да отделя време и за тази процедура, но си заслужаваше.

Обади се на Кармен от телефона на секретарката и я помоли да вземе Анабел от градината. Каза, че ще се върне за обяд и ще заведе детето на балет. Просто трябва да свърши нещо на път за вкъщи. Кармен я увери, че няма проблеми.

Алекс излезе от кабинета на доктор Андерсън и бързо тръгна надолу по Парк Авеню към Шестдесет и осма улица, между „Лексингтън“ и „Парк“, и влезе в едно многолюдно помещение. Към десетина жени седяха в чакалнята, а няколко лаборантки се появяваха на вратата и ги викаха по имена. Алекс даде името си на администраторката, като се надяваше, че ще стане бързо. Влязоха още две жени. Май че в този кабинет бизнесът процъфтяваше. Алекс забеляза, че с изключение на едно сравнително младо момиче повечето жени бяха на нейните години или по-възрастни.

Разсеяно разлисти някакво списание, няколко пъти погледна часовника си. След десет минути чакане една жена в бяла престилка извика името й. Произнесе го много високо и някак безлично, но Алекс я последва, без да каже и дума. Имаше нещо агресивно във факта, че те претърсват за някаква болест, като че ли носиш скрито оръжие. Сякаш си виновна, че си тук.

Алекс започна да разкопчава блузата си и се почувства ядосана и уплашена. Беше страшно. Ами ако има нещо? Ами ако й намерят нещо? Докато мозъкът й се опитваше да я подведе и да й внуши, че е обречена, тя се насили да мисли, че това е просто един обичаен преглед, който не е по-зловещ от намазката на Пап. Единствената разлика беше, че й го правеха непознати, а не хора, с които бе свикнала.

Жената в бяла престилка застана до нея, докато Алекс се събличаше, предложи й роба и каза да не я закопчава отпред. Това беше целият разговор. Посочи умивалника и кърпите, нареди на Алекс да измие дезодоранта или парфюма си, след това се обърна към една машина, която стоеше в ъгъла. Изглеждаше като голям рентгенов апарат и имаше пластмасов поднос и екрани някъде по средата. Алекс се изми, докато жената я гледаше, и пристъпи към машината. Искаше да свърши колкото се може по-бързо. Лаборантката положи гърдата й на подноса, след това бавно започна да сваля предната част на машината към гърдата и да я притиска от двете страни. Стегна я колкото беше възможно, непохватно покри ръката й, каза й да не диша и направи две снимки. После повтори същата процедура и с другата гърда, след което заяви, че това е всичко. Всъщност беше много просто. Бе по-скоро неприятно, отколкото болезнено. Щеше да бъде хубаво, ако й съобщяха резултатите веднага, но Алекс беше уверена, че всичко ще бъде наред, когато в понеделник се обадят на нейния лекар.

Бързо напусна кабинета, както бързо беше дошла, хвана такси и пристигна навреме, за да види как Анабел привършва обяда и да я преоблече за балет. Като че ли никога не беше се чувствала толкова добре, че си е вкъщи.

Не можеше да се пренебрегне статистиката, която принуждаваше жените да си правят мамографии ежегодно. Според статистическите източници една на осем или девет се разболяваше от рак на гърдата. Дори самият факт, че си била близо до такива жени, че са те проверили, те кара да потрепериш и да си благодарна за простото удоволствие, че можеш да заведеш детето си на балет. И Алекс не преставаше да си мисли колко е щастлива, докато се навеждаше да целуне яркочервените къдрици на Анабел на път за госпожица Тили.

— Защо не ме взе от градината? — обидено попита момиченцето.

Беше ритуал Алекс да я прибира в петък, бе свикнала с него и й бе скъп. Никак не й беше приятно, когато имаше промени.

— Трябваше да отида на лекар да ме прегледа, сладунка, и се забавих повече, отколкото очаквах. Извинявай.

— Болна ли си?

Анабел изведнъж я погледна с тревога и загриженост.

— Разбира се, че не — усмихна се Алекс. — Но всички трябва да ходят на прегледи, дори майките и татковците.

— Да не ти е правил инжекция?

Детето бе заинтригувано, а Алекс се разсмя и поклати глава.

— Не, но ми сплескаха цицата като палачинка. Същинска палачинка.

— Хубаво.

Анабел изглеждаше облекчена и заподскача редом с майка си.

Стигнаха до госпожица Тили без други преживявания, след урока си хапнаха сладолед, после бавно поеха пеш към къщи, като чертаеха планове какво ще правят в събота и неделя. На Анабел не й се ходеше особено в зоологическата градина. Искаше да отидат на плажа и да поплува, а Алекс й обясняваше, че вече е доста студено и не може да се плува.

Когато се прибраха, майка й включи видеото и двете легнаха на спалнята да си почиват. За Алекс беше напрегнат ден. Чувстваше се като изстискана след подготовката за делото и мамографията. Беше щастлива, че си е вкъщи и си почива с дъщеря си.

Кармен си тръгваше рано в петък следобед и Алекс беше приготвила вечерята, когато Сам се прибра, този път по-късно, в седем. Вече беше нахранила Анабел и той предложи да почака с вечерята, докато детето си легне. Алекс се съгласи с радост.

В осем и петнадесет седяха в кухнята, ядяха риба и печени картофи със салата, а Сам разправяше за обяда с англичанина, който този път му беше направил по-добро впечатление.

— Знаеш ли, всъщност вече имам положително отношение към него. Мисля, че съм се притеснявал напразно. Лари и Том бяха прави. Човекът е супер и ще ни докара фантастичен бизнес от Средния изток. Това не е за пренебрегване, въпреки че е малко нафукан.

— Ами ако не стане както смяташ? — предпазливо попита Алекс.

— Ще стане. Трябва да чуеш какъв е списъкът на клиентите му само от Саудитска Арабия.

— А те ще го последват ли тук?

Алекс се опитваше да го провокира, но Сам нямаше нищо против. Вече се чувстваше добре с новия човек и беше решил, че могат да го вземат като четвърти съдружник.

— Сигурен ли си, Сам? Вчера беше толкова обезпокоен. Може би трябва да се довериш на интуицията си.

— Смятам, че излишно съм се притеснявал. Днес си поговорихме три часа. Той наистина е свестен, чувствам го. С него ще направим милиарди — каза Сам уверено.

— Недей да бъдеш толкова алчен — шеговито го смъмри Алекс. — Да не би да означава, че можем да си купим замък в Южна Франция?

— Не, но ще можем да си позволим къща в Ню Йорк и земя на Лонг Айлънд.

— Не ни трябва! — възкликна тя спонтанно и Сам се усмихна. И той мислеше така, ала му харесваше да бъде детето чудо на финансовия свят. За него това означаваше много. Обичаше да показва какво е постигнал в резултат на блестящото си боравене със стоковия капитал. За него репутацията и успехът бяха изключително важни, но и печалбата беше от значение. Именно затова Алекс смяташе, че Сам трябва да внимава с новия съдружник. Все пак вярваше на преценката му и след като англичанинът му беше направил добро впечатление, беше готова да приеме промяната в неговото отношение.

— А как минаха твоите срещи тази сутрин? — запита той. — Всичко ли е готово за делото идната седмица?

Сам много се интересуваше от работата на Алекс. Този взаимен интерес подхранваше съвместния им живот преди появяването на Анабел.

— Доколкото е възможно. Смятам, че ще спечелим. Моят клиент наистина го заслужава този път.

— Разбира се, след като ти го защитаваш — рече уверено Сам, а тя се наведе и го целуна. Изглеждаше толкова хубав с дънките и червения си пуловер. Винаги й бе харесвал, а напоследък сякаш ставаше все по-привлекателен. — Впрочем, какво ти каза Андерсън?

— Нищо особено. Отново обмислихме всички възможности. Персоналът още ме плаши, серофенът ми пречи, а никой не ще да прави „ин витро“ на четиридесет и две годишна жена, макар че Андерсън допуска, че може и да се навият. Говорихме за донорски яйцеклетки, което изобщо не ми се нрави. Той каза, че може да опитаме изкуствено осеменяване с твоя сперма другия месец. Твърди, че понякога това се оказвало от решаващо значение. Само не знам как ще реагираш — погледна го тя почти притеснено и Сам се усмихна.

— Ще го преживея, ако трябва. Смятам, че има много по-приятни неща от това, да онанирам и да зяпам мръсни списания, но ако помогне, защо да не опитам.

— Страхотен си! Толкова те обичам.

Алекс го целуна, а той страстно отговори на целувката й. Тестът още не беше „посинял“ и не трябваше да си позволяват твърде много.

— А какво ще правим утре и вдругиден?

— Докторът каза да пробваме, когато „посинее“. Днес не стана, но съм почти сигурна, че ще стане утре. Без малко не посиня днес. А, Андерсън ме накара да си направя мамография, защото ако забременея, няма да мога да се снимам поне една-две години. Беше много неприятно и трябваше да помоля Кармен да прибере Анабел от детската градина. Не беше нищо особено, но изглеждаше толкова странно. Внезапно осъзнах, че има и лоши резултати, и това доста ме уплаши.

— Ала твоите бяха добри, нали?

Сам изведнъж се притесни, но Алекс му се усмихна успокояващо.

— Сигурна съм, че ще бъдат. Не ги съобщават веднага. Ще се обадят на Андерсън другата седмица. Могат да кажат какво е, ако рентгенологът е там, но днес го нямаше. Има нещо леко унизително в тази процедура и не знам защо ми се струва така. Чувствах се уязвима и глупава. Едва дочаках да си тръгна. Никога през живота си не съм била толкова щастлива, както когато после видях Анабел. Сякаш беше като напомняне, че нещата могат да се объркат, че се случват на някой друг и имаш страшен късмет, че не си ти. Доста зловещо напомняне.

— Не мисли повече за това. Такова нещо няма да ти се случи — каза решително Сам и й помогна да разтреби масата. Пийнаха си вино, гледаха филма по телевизията и си легнаха по-рано от обикновено. И за двамата седмицата беше напрегната и Алекс искаше да си почине преди настъпването на овулацията през следващите два дни.

Както беше очаквала, тестът „посиня“ на другия ден. Разбра, го преди обяд и го прошепна на Сам по време на късната закуска. Кармен заведе Анабел в парка, а те двамата си легнаха отново, за да се любят. След това тя остана в леглото малко повече от час, като подложи възглавници под задните си части. Беше чела някъде, че тази поза помага, и беше готова да пробва всичко. Когато Сам се върна в спалнята да се гушнат преди обяд, изглеждаше сънлива и доволна.

— Цял ден ли ще останеш в леглото? — подразни я той и плъзна устни по врата й. Това я накара да потрепери отново.

— Защо не, след като започваш така.

— Кога ще можем да си поиграем пак?

И той гореше от желание като нея.

— Утре по всяко време.

— А защо да не пробваме и следобед? — дрезгаво попита Сам и тя се разсмя, докато той я целуваше. — Смятам, че трябва по-често да се упражнявам.

Но и двамата знаеха, че днес не бива да се любят повече.

— Добре де, съсредоточи се върху бебето — прошепна Сам и отиде да си вземе душ и да се облече, а Алекс отново придряма.

След десетина минути се мушна под душа при него. Той се стресна и се възбуди от близостта й. Направо беше като агония да се насилват да не се любят отново. Изкушението беше голямо, защото толкова харесваха телата си. Понякога им беше трудно да се въздържат, само и само за да се поддържа броят на неговите сперматозоиди.

— Може би трябва да изоставим всичко това и просто пак да се любим на воля — прошепна той в ухото й и я притисна към себе си под душа. Чувстваше как топлата вода се стича по телата им и на ручейчета се влива в устата му, докато я целуваше.

— Толкова те обичам…

— И аз… — каза тя жадно и усети със стомаха си как той се втвърдява.

— Сам… Желая те…

— Не… Не… — отказа дрезгаво, за да я подразни, и пусна студената вода докрай. Алекс изпищя от изненада, после се разсмя и двамата изскочиха изпод душа.

Вече облечени с дънки, те кротко седяха в кухнята и пиеха кафе, когато Кармен и Анабел се върнаха от разходка. Кармен приготви обяда, следобед Сам и Алекс изведоха Анабел в парка, след което вечеряха в „Джей Джи Мелън“. Беше им приятно да вечерят навън в събота или неделя. На другия ден отидоха да покарат колелата си в парка. Сам нагласи Анабел да седне на малката седалка зад него и обиколиха езерото няколко пъти. Бе хубав слънчев ден и вечерта всички бяха единодушни, че са прекарали прекрасен уикенд.

Когато сложиха Анабел да си легне и се увериха, че е заспала, Сам заключи вратата на спалнята им и бавно свали дрехите на Алекс. Тя стоеше пред него като грациозно цвете, като съвършена, изящна лилия. Те се любиха с всичката жар на желанието, жаждата и страстта. Алекс беше жена, която събуждаше много копнежи у Сам, и това го караше да я обича и желае все по-силно. Понякога му се струваше, че не би могъл да я обича повече, но винаги идваше един момент, когато нещо като шлюз се отваряше някъде и огромна вълна от чувства заливаше и двамата.

— Леле, боже, ако не забременея подир всичко това, се отказвам — слабо прошепна Алекс, след като свършиха. Беше поставила глава на гърдите му, а той нежно галеше едната й гърда с прелъстяващи пръсти.

— Обичам те, Алекс… — каза той нежно и се надигна да я погледне. Беше толкова красива, толкова съвършена. Както винаги.

— И аз те обичам, Сам… Даже повече, отколкото ти мен — подразни го тя.

Той се усмихна и поклати глава.

— Не е възможно.

Отново се целунаха и продължиха да лежат с преплетени тела. Вече не бяха уверени беше ли важно дали ще успеят да направят бебето, или не.