Даниел Стийл
Като мълния (23)

23

Когато Сам дойде да се сбогува с Анабел, всички се чувстваха ужасно. На тръгване направо ридаеше, а Алекс, Анабел и Кармен плачеха. Успя да обясни на детето само, че е работил с едни мъже, които направили лоши неща, а той не обръщал внимание какво вършат. Взели парите на хората, което е грехота, и сега той и лошите мъже трябвало да отидат в затвора, за да платят за това.

Можеше да каже на Анабел, че заминава на дълго пътуване. Но не пожела. Каза й, че някой ден може да дойде да го види, ала мястото никак не е хубаво и това ще стане, когато порасне. Заръча й да бъде добро момиче, да се грижи за мама и винаги, винаги да помни колко много я обича тати. Притискаше я в обятията си, докато всички плачеха. Най-вече плачеха Алекс и Сам. Анабел беше объркана от това, което ставаше, и се разстрои, че тати си отива и че лошите мъже са взели парите. Нямаше понятие какво означава двадесет или тридесет години. Никой не си го представяше. Просто беше невъзможно. Имаха чувството, че е завинаги.

Алекс го изпрати до асансьора и се притисна към него. Беше помолила Брок да дойде едва по-късно вечерта. Веднага след като Сам си тръгна, му се обади в хотела.

— Добре ли си?

Безпокоеше се за него. Струпваше му се прекалено много, особено като се имаше предвид колко дребна бе вината му. Всъщност главната му вина беше, че е дал възможност на съдружниците си да действат.

— Добре съм. Струваше ми се, че никога не мога да оставя Анабел. И теб.

Но ги беше оставил и се чувстваше, като че ли умира. Като че ли вече беше умрял. Вече нямаше какво да губи.

— Ще дойда утре — каза Алекс.

Как искаше да бъде с него тази нощ. Ала не беше разумно да се любят пак. След като прекараха заедно една нощ, изпитваха чувството, че все още са женени и си принадлежат. А това само щеше да усложни положението и на двамата. Тя имаше Брок, а Сам трябваше да си отиде. Нямаше смисъл да удължават агонията…

Когато говореше със Сам или стоеше до него, усещаше, че още му принадлежи. Всичко, което ги беше свързвало преди, се бе подновило за миг. Не беше честно по отношение и на двамата. Щеше да им бъде още по-трудно, когато утре Сам трябваше да замине.

Той не я помоли да отиде при него. Онази нощ, докато се любиха, си припомни колко много я беше обичал. Искаше да я защити. Щеше да бъде още по-болезнено да я напусне сега.

— Ще се видим в съда — рече той непринудено. Държеше се изискано докрай, каза си Алекс, като затвори телефона и отново се замисли за него.

Когато Брок дойде вечерта, всички още бяха много разстроени, дори Кармен. Анабел заспа, както плачеше, въпреки усилията на Алекс да я успокои. А на Алекс нито й се ядеше, нито й се говореше.

— Господи, как ще се радвам, когато всичко това свърши — каза кисело Брок.

Тонът му ядоса Алекс. Като че ли чакаше да екзекутират Сам. Стори й се отвратително.

— И аз ще се радвам. Смятам, че на никого не му е приятно, особено на Сам — рязко каза тя.

Защо не можеше да прояви повече разбиране? Вече нямаше защо да се страхува от Сам.

— Той сам се е забъркал в тази каша — изтъкна изразително Брок. — Не трябва да го забравяш.

— Не смятам, че е съвсем вярно. Не ти ли се струва, че пропускаш някои факти?

— О, престани, Алекс. Той е мошеник, въпреки че ти е съпруг.

На Алекс й се прииска да изпищи, докато го слушаше. Толкова се тревожеше, че може да я загуби заради Сам, та единственото нещо, което желаеше, беше Сам да влезе в затвора колкото е възможно по-скоро. За Брок осъждането му щеше да бъде най-добрата новина за цялата година. От време на време Алекс го мразеше за това.

Разправяха се толкова дълго, че накрая Брок реши да не прекарва и тази нощ при нея. Преди да си тръгне обаче, се скараха за това, че на сутринта тя иска да отиде в съда със Сам.

— Държа да бъда там, когато произнасят присъдата — обясни му Алекс като на бавноразвиващ се.

— Да не би както се изпраща осъден на гилотината? — гадно попита той.

С това отново я настрои срещу себе си. Но след малко Брок зададе всъщност най-важния въпрос:

— Ами ако не влезе в затвора, Алекс? Тогава какво ще стане? Ще се върнеш ли при него?

— Защо постоянно ме преследваш с този въпрос? Ти просто си побъркан на тема Сам! Откъде да знам какво ще стане!

— Още го обичаш — обвини я Брок.

— Обичам теб — опита се да го вразуми тя, ала той не искаше да чуе.

— Но и него обичаш, нали?

— Брок, престани! — изпищя Алекс.

Повече не я интересуваше дали ще събуди Анабел или Кармен.

— Обичам теб! Ти беше до мен, когато никой друг не беше! Ти ме спаси миналата година! Щях да умра без теб. Това не ти ли стига? Трябва ли да изтриваш цялото ми минало, за да си докажеш, че те обичам? Той е баща на детето ми. Той е мъжът, за когото съм се омъжила. Ужасно ме нарани, но всичко приключи. Сега ще си отиде. Само това мога да ти кажа. Не мога да ти кажа какво ще се случи, ако не влезе в затвора. Но това няма значение, защото ще влезе.

— Аз пък мога да ти кажа какво ще стане, ако го осъдят — изгледа я Брок мрачно.

Алекс отчаяно поклати глава. Беше ужасно.

— Съсипваш нас, докато се мъчиш да съсипеш него. Престани, преди да си унищожил връзката ни, Брок. Моля те… Недей.

Разплака се за него, за себе си, за Сам, за Анабел, за всички. За всички, които страдаха, дори за сестра му.

— Ако той остане, аз се връщам в Илинойс.

За първи път Алекс чуваше за това. Изведнъж осъзна колко се е измъчвал, за да прави планове без нея.

— Защо?

— Защото мястото ми не е тук. Ти му принадлежиш, знам. Колкото и да е бил подъл, колкото и зле да те е наранил, ти още му принадлежиш. Чувствам го отвътре.

И той плачеше, докато й говореше. Беше вярно и Алекс не можеше да го отрече.

— Ако го осъдят, тогава пак ще си сама. Ще си свободна. Но ако ли не, аз си отивам у дома, Алекс. Мисля, че съм готов да се върна. Заминах заради сестра си, ала ти ми помогна да излекувам раните си. Винаги съм смятал, че съм отговорен за това, че сестра ми се отказа от химиотерапията. Смятах, че съм могъл да я заставя да продължи. Сега знам, че нищо не съм бил в състояние да променя. Тя направи онова, което искаше.

Гласът му звучеше успокоено и изглеждаше по-зрял отпреди. Човек трудно порастваше и това винаги беше ужасно болезнено.

— Ти ми спаси живота, Брок — каза Алекс спонтанно.

— И сама щеше да се справиш, защото си от този вид жени. Не се предаваш. Затова още го обичаш. Просто няма да престанеш, нали?

В думите му имаше повече истина, отколкото тя си даваше сметка. Брок беше изиграл важна роля за нейното оцеляване. Застави я да продължи да се бори.

— Смятам, че ти ме накара да се боря — каза му тя.

Признаваше заслугите му.

— Приятно ми е да го чуя, но не се знае дали е така — след това я погледна с тъжна усмивка. — Знаеш ли, винаги ще те обичам.

— Говориш, като че ли ще заминаваш ги, а не Сам — промълви Алекс със сълзи на очи.

Брок сви рамене.

— Може би трябва да си отида — каза той тъжно.

През последните три месеца беше ужасно и за двамата. Странното бе, че отношенията им бяха много по-добри, когато й помагаше да преодолее ефектите от химиотерапията.

— Не си отивай, Брок. Сам няма шанс да се измъкне.

Опитваше се да го увери, ала това още повече я натъжи.

— Дори да замине, винаги ще го обичаш.

— Вярно — призна си тя. — Ще го обичам. Но той е миналото, а ти си бъдещето. Трябва да решиш дали можеш да понесеш, дали би могъл да живееш, като знаеш, че съм го обичала.

Той кимна, ала не отговори.

Когато Брок си тръгна, Алекс изпита странното чувство, че той вече няма да се върне и че никога няма да може да приеме връзката, която беше имала със Сам, и че наистина го е обичала. Искаше Алекс да мрази Сам. Но тя не можеше. Искаше Алекс да няма минало с когото и да било, да няма никаква връзка с мъжа, когото още толкова дълбоко обичаше. Но животът не беше толкова прост. Никога не раздаваше само хубави карти и бързи печалби. Винаги съществуваха трудни комбинации и трябваше да се прави нелесен избор. Сега тя нямаше възможност да избира. Сам си отиваше, Брок или щеше да порасне, или щеше да си остане същият. Трябваше да се примири с миналото й или да я остави. Алекс имаше чувството, че тези десет години разлика между тях накрая щяха да се окажат пропаст, която не можеше да се прескочи. Брок също го осъзнаваше. Като че ли беше готов да си отиде. В известен смисъл и двамата си бяха помогнали да оздравеят и може би дните им заедно бяха свършили. Тъжно беше да мисли за това, но през последната година Алекс се беше научила да приема всичко. Знаеше, че ако й се наложи, би могла да живее и сама. Но изпитваше странното чувство, че може да загуби и двамата мъже в живота си. Може би за нея беше време да остане сама.

Легна си и се замисли за Брок и за всичко, което беше направил за нея. Ала до сутринта продължи да мисли само за Сам. Сега той имаше нужда от нейните мисли и от нейната сила. Като че ли беше вплетен в душата й и завинаги оставаше там. Когато го осъзна, изпита странно успокоение. Нямаше нужда повече да се съпротивлява. Сам беше станал неизменна част от нея преди много време и тя даже не беше забелязала това.

Стана в шест часа и в седем беше вече облечена с черен костюм. Не каза на Анабел къде отива, но Кармен знаеше. Алекс изглеждаше сериозна на закуска и тръгна рано, за да бъде в съда преди Сам да дойде. Искаше да бъде там заради него.

Когато пристигна, залата беше вече пълна с хора. Не желаеше да сяда на масата на адвокатите, макар че имаше тази възможност. Там се беше разразила голяма караница, защото Саймън Баримор беше напуснал страната предишната нощ. След като всичко се уреди и се издаде заповед за арестуването му заради неявяване в съда, съдията беше готов да започне с останалите.

Първи бяха Лари и Том. Всеки беше осъден на по десет години затвор и глоба от по един милион долара. В залата се чу ахване. Репортерите се развихриха както винаги и трябваше да ги усмиряват.

Съдията яростно удряше с чукчето. След това призова Сам да стане.

Сам изглеждаше много сериозен и съвършено спокоен. В залата настъпи оживление. Всички признаваха, че неговият случай е по-различен. Беше поддържал до края, че не е знаел какво вършат останалите. Поради изключително сложните обстоятелства, свързани с болестта на жена му, и собствената му глупост, без да се споменава авантюрата му с Дафне, временно беше престанал да обръща внимание на действията на своите съдружници. Съдебните заседатели също отчетоха това и го оневиниха по отношение на незаконното присвояване на пари. Оставаха обаче обвиненията в измама.

Съдията го погледна дълго и изпитателно. После с бавен и ясен глас произнесе присъдата:

— Самюел Ливингстън Паркър, осъждам ви на глоба в размер на петстотин хиляди долара, която да платите от собствените си средства, и на десет години затвор.

Тълпата ревна и всички фотографи, които се намираха в залата, се втурнаха към Сам. Съдията се развика и заудря с чукчето. Сам затвори очи, но само за секунди, и Алекс почувства как й прилошава, както при химиотерапията.

— Десет години затвор — повтори съдията и яростно изгледа тълпата, а после Сам, призовавайки към тишина. — Вашата присъда се намалява на десет години условно, считано от днешна дата. Съдът ви препоръчва да си намерите друг вид работа, господин Паркър. Например да ловите кучета. Откажете се от спекулативния капитал и от Уолстрийт.

Сам се втренчи в съдията, както и всички останали в залата. За миг настъпи тишина. Десет години условна присъда. Значи беше свободен! Алекс не можеше да повярва.

След това се вдигна невъобразима врява.

Адвокатите стискаха ръцете си. Том и Лари бяха отведени. Сам изглеждаше като замаян, докато съдът се оттегли и фотографите от всички вестници в страната започнаха да го снимат. В продължение на двадесет минути Алекс не можа да се приближи до него и просто стоеше и го гледаше стъписано. Филип Смит беше свършил прекрасна работа, както и съдията. От самата Инспекция по условни присъди бяха препоръчали такава присъда за Сам. Бяха преценили, че се е показал като глупак, но не като престъпник, и нямаше да има полза да го изпратят в затвора. Алекс си спомни за чека за петстотин хиляди долара, който беше отказала да вземе от Сам преди два дни. Сега щеше да му свърши много добра работа.

Почака, докато той излезе на пътеката. Поздрави Филип Смит и екипа му. След това изведнъж се озова лице в лице със Сам. Той й се усмихваше почти плахо.

— Това идва като изненада, нали? — каза й.

Изглеждаше като замаян.

— Без малко да падна, когато съдията произнесе присъдата — призна Алекс. — Смятах, че ще си отидеш завинаги.

Тя се усмихна, а Сам се разсмя. Чувстваше се като нов, както се чувстваше Алекс, когато свърши химиотерапията.

— Бедната Анабел… На какви мъки я подложихме за едното нищо… Хайде да я вземем от градината — предложи Сам и погледна към Алекс със странен израз. Говореше й тихо сред шума на тълпата. — Хайде да отидем някъде и да си поговорим.

— Какво ще кажеш за твоя хотел? — пошепна тя в ухото му и той кимна в знак на съгласие.

— Ще се видим там след половин час — рече Сам и последва Филип Смит вън от залата.

Алекс си помисли дали да се обади на Брок, но не знаеше какво да му каже. Беше предрекъл какво ще се случи, както и всички усложнения, които произтичаха от това. Не можеше да го уверява пак, че го обича. По-лошото беше, че не беше убедена какво чувства сега. През нощта се беше примирила с много неща. Подозираше, че и Брок е стигнал до същите изводи, когато си тръгна. Изобщо не беше й се обаждал.

Изведнъж и без предупреждение Сам се бе върнал в живота й. Това я накара да си спомни за миговете на близост преди два дни и как всичките им спомени се бяха събудили. Вече не разбираше нищо. Знаеше, че още обича Сам, но дали му вярваше? Щеше ли да бъде до нея, ако пак се разболееше или отново щеше да я предаде? Обещанията ли бяха истински или кошмарите? Къде беше мястото на Брок във всичко това? Какво му дължеше и какво искаше от него? Сега въпросът не беше в Брок. Въпросът беше в Сам с неговите качества и слабости. Въпросът беше за тях двамата — какво ще правят от тук нататък. Добре знаеха, че животът не дава никакви гаранции, само обещания, пожелания и мечти. И ужасна болка, когато мечтите се срутваха.

Главата й се въртеше, като взе такси към „Карлайл“. Сам вече я чакаше. Кръстосваше напред-назад пред хотела, като че ли не можеше и миг повече да чака. Таксито намали скорост, когато стигнаха, и портиерът й отвори вратата.

Алекс слезе, а Сам се взря в очите й. Тя разбра, че Брок е прав. Със Сам се обичаха. Беше толкова просто.

Той беше забравил венчалната клетва, но Алекс никога не беше я забравяла. „За добро или лошо…“ Всичко още съществуваше въпреки цялата болка, която й беше причинил, и разбитото й сърце.

Искаше да каже на Брок, че греши. Искаше да се издигне над всичко, да бъде по-различна, модерна и много силна, но не беше. Беше жена, вярна жена, която още обичаше съпруга си.

— Здравей, Сам — каза тя тихо, когато той взе ръката й и я пъхна под своята, за да я отведе в хотела. Още беше потресен и замаян от онова, което току-що се бе случило в съда. Чувстваше се много плах и невероятно щастлив.

— Може ли да се качим горе? — попита той вежливо.

Алекс се усмихна и кимна. Минаха през въртящите се врати и слязоха по стълбите към фоайето.

— Може — промълви тя тихо.

Започваха отново. Бяха още приятели, въпреки че я беше наранил толкова силно. Алекс не беше уверена дали са повече от приятели. Не можеше да предрече бъдещето.

Застана до него в асансьора и се почуди какво ще стане сега. Как ще съберат счупените парченца, как ще забравят всичко, което се беше случило. Какво ще кажат на Анабел и какво Алекс ще каже на Брок. Щеше да й бъде трудно да му признае, но той вече знаеше. В момента си събираше багажа. Бяха се сбогували предишната вечер, без да разберат точно кога.

Всичките й тревоги сякаш се изпариха, когато стигнаха осмия етаж. Сам се обърна и я погледна. Извади ключа си и дълго го държа в ръка. Гледаше я и тя му се усмихна. В усмивката й имаше тъга, истина, разбиране и мъдрост. Толкова много неща бяха научили един от друг. Толкова много трудни неща. Брок беше прав. Въпреки всичко Сам още бе неин съпруг.

Той пъхна ключа в ключалката и го превъртя, след това леко бутна вратата и я отвори. После я грабна на ръце и я пренесе през прага. Погледна я въпросително. Искаше да бъде сигурен, че и тя е съгласна. Алекс го погледна и кимна.

Даваше им се втори шанс. Рядък, много рядък шанс в живота на когото и да било. Бяха получили втори шанс. Беше време да го сграбчат и да започнат отново.

Той я отпусна да стъпи. Алекс се усмихна и леко бутна вратата, която се затвори зад тях.