Даниел Стийл
Като мълния (22)

22

Анабел прекара една седмица със Сам след Коледа. Алекс се стараеше да не се вижда с него, когато завеждаше детето. Оставяше го да се качва само с асансьора в хотела. Не беше й се обаждал, откакто бяха говорили последния път, и предполагаше, че се е вразумил. Независимо от това, дали Сам си даваше сметка за всичко, Алекс знаеше, че тя е наясно.

Прекара прекрасна Бъдни вечер с Брок и Анабел. Наеха същата къща във Върмонт за седмицата след Коледа до Нова година. Този път караше ски и се забавляваше чудесно. През цялата година не беше се чувствала толкова добре. Косата й беше пораснала и я носеше на модерна къса прическа, която Брок харесваше. Казваше й, че е много секси.

След като прекараха няколко дни заедно във Върмонт, Брок се успокои относно Сам. Знаеше, че Алекс много го обича, и изведнъж му се стори, че е било глупаво да се тревожи.

Докато бяха във Върмонт, разбраха също, че Сам е подал молба за развод точно след Коледа. Алекс почувства голямо облекчение. Очевидно Сам беше дошъл на себе си. И за двамата беше трудно да оставят миналото зад гърба си, но за нея не съществуваше колебание в това отношение.

Двамата с Брок крояха планове да се оженят без много шум през юни. Тя отново му напомни, че трябва да подготвят нещата в юридическата фирма. Дори говореха за медения си месец, докато лежаха край огъня на 31 декември. Алекс мечтателно подхвърли, че иска да отидат в Европа.

— Смятам, че може да се уреди — каза Брок.

Гласът му звучеше отпуснато и съблазнително. Току-що се бяха любили и беше полузаспал, обзет от блаженство. Тя му се усмихна и приглади косата му. Понякога й изглеждаше като момче, надраснало възрастта си. Беше толкова невинен и доверчив. Притискаше го в обятията си и чувстваше как любовта й расте.

На Нова година се върнаха в Ню Йорк. Пътуването беше дълго. Първо се отбиха в апартамента, за да оставят ските и куфарите си. След това Алекс отиде пеша до хотела, за да вземе Анабел. Още беше със скиорския си екип. Обади се на Сам от рецепцията, но той я помоли да се качи за минута. Поколеба се, ала после реши, че няма опасност. Нали беше подал молба за развод, докато я нямаше, и разбираше какво иска тя.

Но когато се качи горе и Сам й отвори вратата, беше шокирана от вида му. Като че ли го преследваха призраци.

Щом го видя, рой спомени нахлуха в главата й и й стана много мъчно, като си помисли какво му предстои. Изведнъж я заболя за него и започна да се измъчва от мисълта, че Сам ще влезе в затвора. И някак си срещата с него върна всички емоции, които беше избягвала.

Анабел, изглежда, не забелязваше напрежението, което изпитваше баща й, и каза, че са прекарали прекрасно с тати.

— Радвам се, сладунка.

Алекс я целуна и я притисна към себе си, а Сам погледна към нея над детето с копнеж. Алекс веднага забеляза и й се искаше да му направи знак да престане. Още се тормозеше от това, което й бе казал последния път, когато се видяха. Сега се държеше по същия начин.

— Липсваше ми — промълви той тихо, докато Анабел си събираше багажа в съседната стая.

Не искаше детето да чуе.

— Не трябва — отвърна Алекс също така тихо.

Поблагодари му, че е подал молба за развод. Знаеше, че Сам го прави заради нея, и му беше благодарна.

— Поне това ти дължа — каза той с нещастен вид.

Търсеше в погледа й нещо, което не беше там. А може би беше, ала отказваше да му го покаже!

— Дължа ти много неща, но повечето от тях никога не ще мога да ти дам.

— Достатъчно си направил — отвърна тя.

Не искаше да звучи грубо. Бяха преживели заедно толкова щастливи моменти и особено сега му беше много благодарна заради дъщеря им.

— Нищо не ми дължиш.

— Дори цял живот да останех с теб, нямаше да мога да компенсирам онова, което ти сторих.

Само това можеше да й каже. Постоянно в главата му се въртяха като на кинолента ужасните сцени на неговото предателство. Сега имаше прекалено много време да мисли.

— Не бъди глупав, Сам — каза Алекс и се опита да облекчи болката му. — Престани да мислиш за това. То е вече минало. Свършено е. Трябва да гледаш напред. И двамата трябва да гледаме напред.

— Така ли? — попита той и бавно се приближи към нея.

Анабел продължаваше да събира нещата си в спалнята. На Алекс й се прииска тя да свърши по-бързо. Трябваше да отиде да й помогне, но не щеше да влиза в спалнята му. Погледна го и видя, че се е спрял до нея, без да смее да си поеме дъх. Съзря в очите му всичко, което едно време беше обичала — нежността, любовта и добротата, която първо я беше привлякла към него. Беше същият мъж и много се нуждаеше от нея, но тя се беше променила. Сега всичко й изглеждаше различно. Наистина ли се беше променило?

— Алекс…

Той произнесе името й с такъв копнеж, че тя вдигна поглед към него. Привлече я в обятията си и нежно я целуна по устните, преди да може да го спре. Започна да се дърпа, но той все по-силно я притегляше към себе си и в един момент Алекс забрави защо Сам не трябва да я прегръща и защо тя не иска да я прегръща. Като че ли нищо не беше се променило, като че ли се бяха върнали назад във времето и тя отново беше негова. След това внезапно се сети за Брок. Знаеше, че вече не принадлежи на Сам и не може да му позволи да я прегръща. Изведнъж се зачуди защо се е качила в стаята му и дали не е искала това да се случи. Тази мисъл я накара да усети вина.

— Недей! — успя само да каже, когато спряха да се целуват и тя беше останала без дъх.

Чувстваше се замаяна и внезапно много уплашена. Не искаше Сам отново да я привлече, не искаше пак да се поддаде на чара му.

— Сам, не мога…

Очите й се изпълниха със сълзи и той се почувства ужасно зле. Възползваше се от нейната слабост, а знаеше, че няма право. Щеше да е на свобода още няколко дни и след това щеше да изчезне в продължение на много години. Затова се беше решил на развод с нея. Но в момента, в който я целуна, забрави това и хилядите други причини.

— Съжалявам, Алекс… Като че ли не мога да стоя настрана от теб.

Чувстваше се виновен почти като нея. Изглеждаше и извънредно привлекателен, уязвим и изплашен, влюбен в нея и болезнено познат.

— Просто се опитай да се държиш прилично — каза тя.

Гласът й прозвуча леко дрезгаво и много секси.

— Знам, че ти е трудно — усмихна му се Алекс печално.

Искаше й се да се разгневи, но Сам беше така невъздържан и толкова отчаяно се нуждаеше от помощта й, че просто не можеше.

— Опитай се да се държиш прилично, моля ти се.

Сам кимна. Изглеждаше смутен и след това й се усмихна. В същия момент Анабел излезе от спалнята с куфарчето си и с торба с подаръци, които беше получила от баща си за Коледа. Размениха погледи над главата на детето. Алекс искаше да му се разсърди, но не можа.

Той ги отведе до долу, после им помаха с ръка, докато се отдалечаваха. Анабел се обърна най-малко шест пъти да му махне и да му каже, че го обича, а Алекс нарочно не погледна нито веднъж. Страхуваше се от това, което щеше да види. Не искаше да го вижда. Волно или неволно, Сам беше докоснал част от Алекс, за която тя мислеше, че повече не съществува. Но се бе лъгала и го съзнаваше. Беше си въобразила, че тази част е мъртва, и сега се ужаси, като разбра, че не е вярно. Не можеше да допусне да се поддаде на чувствата си. Не можеше да обича и двамата. Вече не можеше да си позволи да обича Сам. С Брок имаха бъдеще. Докато вървеше към къщи, единственото нещо, което помнеше, беше, че трябва завинаги да се откаже от Сам.

Когато се прибраха, Брок вече беше там да ги посрещне. Тя се хвърли на врата му и той я притисна към себе си, целувайки я.

— Какво става? — попита той.

Стана му приятно от пламенните й целувки. Върмонт им се беше отразил добре. Точно от това имаха нужда.

Заедно с Брок приготвиха вечерята и после помогна на Анабел да си разопакова дрешките. Той пусна музика по стереото и изми в кухнята. Като че ли минаха часове, докато Анабел си легне. Брок беше под душа, когато Сам й се обади.

— Просто искам да знаеш, че не съжалявам, че те целунах — заяви той.

На Алекс й се прииска да му тръсне слушалката. Не знаеше дали да се смее, или да плаче. И тя не съжаляваше. Там беше бедата.

— Но искам да знам едно нещо.

— Какво?

Чувстваше се виновна, че изобщо разговаря с него. Трудно й беше да повярва, че Сам е бил неин съпруг. Изглеждаше по-скоро като любовник.

— Искам да знам дали ти съжаляваш, Алекс. Ако съжаляваш и ако повече не ме обичаш, ще те оставя на мира, независимо от това какво изпитвам към теб.

Изведнъж гласът му зазвуча уверено и силно, сякаш важна част от неговото същество се беше възстановила, след като я бе целунал.

— Не те обичам — изрече тя неубедително и той се изсмя, както едно време, когато беше млад.

Алекс почувства познатия трепет.

— Ах, как лъжеш! — каза Сам и май се ухили.

— Наистина е така — призна тя.

Почувства се още по-виновна спрямо Брок. Сам изведнъж стана по-смел.

— Изобщо не съжаляваш, защото ми отвърна на целувката.

Гласът му пак звучеше младежки. Смееше се, а Алекс не можа да се сдържи да не се усмихне.

— Ужасен си. — След това гласът й прозвуча по-трезво. — Не ми трябват усложнения, Сам. Искам нещата да останат прости.

— След няколко седмици за теб нещата много ще се опростят, когато вляза в затвора — отвърна той. Опитваше се да й въздейства. После добави: — Искам да те видя.

— Нали току-що ме видя — каза тя твърдо.

По-твърдо, отколкото трябваше. Когато го слушаше, в сърцето й се размекваше частичката, която още го обичаше. Но прекалено се боеше да се поддаде на старите си чувства.

— Знаеш какво имам предвид — продължи да настоява той. — Хайде да вечеряме заедно.

— Не искам.

— Моля ти се…

Толкова молба имаше в гласа му, че й се щеше да изпищи.

— Престани!

— Алекс, моля те.

Молеше й се и я влудяваше. Тя твърдо отказа да се види с него и след няколко минути приключи разговора. Брок излезе изпод душа. Нямаше представа, че тя е говорила по телефона.

На другия ден, когато Сам й се обади отново в кантората, Алекс все още се чувстваше неловко. Не искаше да разговаря с него, но след осемнадесет години усещаше, че му дължи нещо.

— Какво искаш от мен? — попита тя раздразнено.

— Само една вечер. След това повече няма да те безпокоя.

— Защо? Какво значение има това сега?

— За мен има голямо значение — настоя той тихо.

Накрая Алекс се съгласи да се срещнат, но само веднъж. Не каза на Брок и се почувства ужасно, че го лъже. Но една вечер, когато знаеше, че е зает с клиенти, остави Анабел с Кармен и се срещна със Сам.

— Трябваше ли да се измъкваш? — подразни я той, като се видяха.

— Не си въобразявай — сопна му се тя и го изгледа неодобрително.

Струваше й се нечестно, че постъпва така. Сам забеляза това.

— Извинявай.

Отидоха в малък ресторант в източната част на града и за миг й се стори, че часовникът се е върнал назад. Напомни й за старите дни, когато бяха гаджета, увлечени от една начеваща любов.

Но сега всичко беше различно и за двамата. Бе краят, а не началото, и те го осъзнаваха. Сам беше по-спокоен от предишните пъти, когато се виждаха в хотела, но с болезненото съзнание, че му предстои да влезе в затвора.

След това бавно се върнаха пеша и си припомняха за разни неща. Говореха си за хората и местата, където бяха ходили. Наум им идваха спомени, за които от години не бяха се сещали и двамата. Много приличаше на разглеждане на стари албуми с фотографии. След това се спряха на ъгъла, за да изчакат светофара. Сам я привлече към себе си и я целуна. Беше студено и докато я притискаше към гърдите си, тя се проклинаше за това, че отговаря на целувката му.

Алекс не каза нищо. Продължиха да вървят и после Сам я придърпа в един вход на топло и отново я целуна.

— Преди година нямаше да направиш това, дори да ти бях платила — каза тя тъжно и грубо.

Улучи точно в целта. Сам се почувства ужасно.

— Толкова бях глупав, Алекс — каза той и отново я целуна. След това я притисна към себе си, а тя не се дръпна. Спомни си колко самотна се чувстваше без него, колко много се нуждаеше от ласките му и колко силно го обичаше. И колко много болка й беше причинил. Тогава си мислеше, че няма да оздравее.

Сега нещата бяха различни. Всичко изглеждаше толкова отдавна. Това, че беше с него, бе много по-реално и много по-важно. Почуди се, дали да простиш, не означаваше по-скоро да забравиш.

— Миналата година научих толкова неща — каза тя замислено, сгушена в ръцете му.

— Например?

— Че не трябва да разчитам на никого. Че не бива да живея или да оцелявам заради когото и да било, освен заради себе си. Накрая оживях от чист инат, защото отказах да умра… Наистина беше важен урок… Може би на теб ще ти е нужно да си спомниш за това в затвора.

— Просто не мога да си го представя — тихо каза той, после я погледна и топло й се усмихна. — Благодаря ти, че ми позволи да те прегърна… И да те целуна… Можеше да ме удариш по главата с обувката си или да извикаш ченгетата. Радвам се, че не го направи.

— И аз се радвам — отвърна тя тихо. След това престана да се съпротивлява. — И ти ще ми липсваш.

— Не трябва. Имаш Анабел… И твоето момче-чудо — добави той саркастично.

Алекс се разсмя и отново продължиха да вървят към къщи.

— Той е толкова мил с Анабел — похвали тя Брок.

— Приятно ми е да го чуя. А към теб добър ли е?

— Много.

— Тогава се радвам за теб.

Но не се радваше и тя го усети. Повече от всичко Сам искаше да я увери, че още я обича, въпреки че това нямаше да доведе до нищо.

— И умната — каза тя, когато стигнаха до Седемдесет и шеста улица, на която беше хотелът. Оставаха й само няколкостотин метра до вкъщи. Имаше намерение да се прибере сама, ала Сам не искаше да я пусне.

— Добре. Нямам понятие къде ще ме изпратят. Вероятно в „Левънуърт“ — Беше обвинен и от щатските, и от федералните власти. — Надявам се, че поне е цивилизован затвор.

— Може би Филип ще успее да направи чудо и да те измъкне в последния момент.

Филип обаче не беше обещавал нищо такова на Сам. Щеше да влезе в затвора, но се надяваше, че няма да е за дълго. След първите няколко месеца или години можеше да бъде преместен в някой по-малък затвор.

Когато минаваха покрай „Карлайл“, той се опита да я придума да се качи в стаята му, но тя отказа. Знаеше, че не може да има доверие нито на него, нито на себе си.

Като стигнаха до блока й, Алекс го целуна по бузата и му благодари за хубавата вечер. Докато се качваше нагоре, беше мълчалива и замислена. Имаше да мисли за много неща и да пресее много от чувствата си.

На другия ден Брок не я попита къде е била предишната вечер, ала цяла сутрин в кантората между тях цареше странна атмосфера. Като че ли подозираше нещо, но не искаше да й задава въпроси. Накрая на обяд не можа да се стърпи.

— Снощи беше излязла с него, нали?

— С кого? — попита тя глупаво и усети как сърцето й се разтупва.

Докато ядеше сандвича си, се мразеше, че лъже.

— С твоя съпруг — хладно каза той.

Знаеше. Имаше безпогрешна интуиция.

— Сам ли?

Алекс направи пауза и се приготви да лъже, но след това се отказа. Дължеше на Брок по-добро отношение и си даваше сметка за това. Обаче ревността му я плашеше. Плашеха я и собствените й чувства. Най-лошото беше, че обичаше и двамата и го съзнаваше. Беше задължена на Сам за миналите години, а на Брок — за последната. Но какво дължеше на себе си? Това беше въпросът, на който не можеше да си отговори.

— Искаше да вечеряме заедно и да поговорим за Анабел… Смятах, че няма да имаш нищо против.

Отново го лъжеше и той разбра. Не се чувстваше удобно и беше объркана. Искаше да мрази Сам, ала не можеше.

— Защо не ми каза? — попита я Брок.

Изглеждаше разтревожен и нещастен.

— Защото се страхувах, че ще се разсърдиш, а исках да го видя — призна си тя честно.

Трудно й беше да изрече истината, но знаеше, че трябва.

— Защо искаше да го видиш?

— Защото няма да го има дълго време и ми е жал за него. И както ти самият каза, той още ми е съпруг.

Алекс изглеждаше тъжна, объркана и нещастна. Очите й я издаваха.

— Целуна ли те?

Не беше глупак. Кожата му настръхна от ревност.

— Брок, престани.

Тя се опита да се измъкне, но той не й даде.

— Не ми отговори на въпроса.

Настояваше и я предизвикваше да му отговори.

— Има ли някакво значение? — сопна му се Алекс накрая.

Чувстваше се виновна и ядосана.

— За мен има значение.

Почуди се дали не ги е проследил, но не смяташе, че Брок е способен на такова нещо.

— Добре. Аз го целунах. И какво от това? Нищо друго не се е случило.

— Този човек е истински негодник! — разфуча се Брок из стаята. — Ще влиза в затвора, а се опитва пак да те оплете. Какво иска! Да го чакаш двайсет години ли? Много ще ти бъде приятно! Колко е велик! Не съзнаваш ли какъв егоист е!

— Добре, де, прав си, егоист е. Но е човек и е уплашен и ме обича по свой начин.

— А ти обичаш ли го?

— Била съм омъжена за него в продължение на осемнайсет години и това означава нещо. Ако не друго, то поне приятелство. Мисля, че иска да се помирим, преди да отиде в затвора. Не се опитва да ме вземе със себе си. Нали е подал молба за развод.

— Ами ако не влезе в затвора? — изведнъж се обърна към нея Брок и тя се стресна.

— Няма да може да се измъкне, Брок. Няма шанс. Нали знаеш.

— Ами ако се измъкне, ще продължиш ли да си омъжена за него? Ще се върнеш ли при него?

Въпросът беше труден и тя не искаше да отговаря, заради себе си и заради Сам. Нямаше шанс да избегне присъдата. И Алекс, и Сам го знаеха. Филип Смит не му беше оставил никакви илюзии.

Но въпросът не се състоеше в това, дали щеше да отиде в затвора или не. Не беше толкова просто.

— Няма нищо общо между двете неща. Ако наистина го обичам, ще бъда с него, независимо дали ще влезе в затвора или не. А аз съм с теб, Брок. Това трябва да означава нещо за теб.

— Да, но когато влезе в затвора, ще ти пише писма и ще иска да ходиш на свиждане. Още го обичаш, Алекс. Защо просто не си го признаеш?

Той й оказваше натиск, а тя му се сърдеше за това. Искаше всичко наведнъж, но в живота не се получаваше така. Алекс знаеше по-добре от него.

— На старите жени им трябва време, докато се оправят, Брок. Не става на минутата. Имай търпение.

— Защо не признаеш какво чувстваш? Мисля, че смяташ да се върнеш при него.

— Кога ще пораснеш, Брок? Защо не престанеш да ме притесняваш! — сопна му се тя в отговор.

— Защото те обичам.

Каза го и в очите му внезапно се появиха сълзи. Обичаше я и я желаеше.

Но нямаше смисъл да се заблуждава. Алекс още обичаше Сам. Обичаше го и Брок го съзнаваше. Просто не знаеше как ще постъпи по-нататък, въпреки че отричаше, че обича Сам.

Алекс се притисна към него и двамата се разплакаха. Нямаше прости неща. Искаше да обясни на Брок, че й трябва време, за да прежали Сам. Искаше да смени темата и заговори за сестра му. Но Брок веднага се натъжи. Попита го защо, ала той не искаше да й каже. Накрая разбра, че трябва. Отдавна имаше намерение да го стори, но все отлагаше заради нея. Беше му особено трудно, когато разговаряха за сватбата и Алекс каза, че държи да поканят сестра му.

— Сестра ми е мъртва, Алекс — каза той нещастно. — Умря преди десет години. И тя имаше същата болест. Направиха й мамектомия и след това химиотерапия, но тя не я понасяше. Беше й много трудно и реши да се откаже и да умре. Всъщност ракът се беше разпространил, преди да й махнат гърдата. Но тя се предаде.

Брок започна да плаче, когато си спомни. Алекс го гледаше безмълвно и смаяно. Никога не беше й казвал. Беше я насърчавал да вярва, че сестра му е успяла, за да продължи и тя с лечението.

— Сестра ми просто се отказа. Не искаше да й правят химиотерапия. Умря след една година… Бях на двайсет и една и цяла година се грижих за нея. Исках да я накарам да живее, но беше прекалено зле. А съпругът й беше истинско копеле, като Сам. — Брок я погледна остро. — Не мръдна и пръста си да й помогне и след това след шест месеца се ожени отново. Тя беше на трийсет и две години и беше толкова хубава…

Брок дълго седя, без да говори, а Алекс го прегръщаше и плачеше и заради двамата.

— О, господи, така съжалявам. Защо не ми каза?

Чувстваше се ужасно. Беше й вдъхвал толкова надежда. Сега си даваше сметка какво е преживял със сестра си.

— Не исках ти да се откажеш — промълви Брок и изтри сълзите си.

Спомняше си за сестра си и все повече обикваше Алекс. Като че ли чрез любовта си към нея беше получил втори шанс да спаси сестра си. В някои отношения двете много си приличаха.

— Затова настоявах да продължиш химиотерапията… Не исках и ти да умреш. Не исках да ти кажа, че сестра ми е умряла, за да не се откажеш като нея.

— Трябваше да ми кажеш. — Брок не отговори нищо. Седеше мълчаливо, потънал в спомени. Алекс го загледа. — Трябваше да знам.

Алекс се упрекваше. Подаде му една книжна кърпичка и той се издуха. Зачуди се защо не й е казал. Но все пак беше много мило от негова страна, че й го е спестил.

— Толкова се страхувам — призна й Брок, докато седяха в стаята й. — Толкова се страхувам, че ще се върнеш при него… Той още те обича. Изписано е на лицето му… Не понасям да те виждам с него.

Алекс знаеше, че Брок говори истината, Сам още я обичаше. Не можеше да промени нищо. Знаеше, че и тя го обича. Но беше вече късно. Всичко беше свършено. Сам скоро щеше да си отиде и повече нямаше да го види и нямаше да се пита какви чувства изпитва. Щяха да останат само спомени, съжаления и разочарования. Щастливи спомени отпреди болестта. От тях се страхуваше Брок.

След това отново започнаха да работят.

На следващия ден трябваше да се приготви за рождения ден на Анабел. Знаеше, че и Сам ще дойде. Надяваше се, че Брок няма да се разсърди. Накрая той реши, че ще бъде по-добре за всички, ако не присъства на празненството. Алекс не се възпротиви, но Анабел беше разочарована.

— Интересно на колко ли години ще бъда, когато изляза от там — каза Сам между другото, докато ядеше от тортата.

Алекс изстена от липсата му на такт. Понякога Сам обичаше малко черен хумор, но откакто вечеряха заедно, изглеждаше в по-добро настроение.

— Надявам се, че на сто и че изобщо няма да си спомняш за мен — отвърна тя.

— Не си въобразявай такова нещо. — След това остави чинийката на масата. — Бих желал да вечеряме заедно пак другата седмица, преди да ме осъдят, ако ти е удобно. Има много неща, за които искам да си поговоря с теб по отношение на Анабел. Останали са ми още пари, които съм отделил за нейната издръжка и образование.

Предишния месец беше продал апартамента. С част от парите щеше да плати на адвокатите, а останалите искаше да даде на Алекс за дъщеря им.

— Мога ли да ти имам доверие — попита Алекс, а той се засмя.

Проблемът беше, че и тя самата си нямаше доверие. Доверие не можеше да се има и на двамата и Алекс го знаеше. Сам още беше прекалено привлекателен за нея, но си беше дала дума, че никога няма да му се поддаде. Сега принадлежеше на Брок.

— Ако искаш, си доведи бодигард, но само не твоето момче-чудо.

— Престани да го наричаш така. Казва се Брок.

Можеше да има уважение към Брок поне заради това, че прекрасно се отнася към дъщеря им.

— Извинявай. Не предполагах, че си толкова чувствителна на тази тема. — Погледна тъжно и я докосна по ръката. Стана сериозен като нея. — Той ли ще бъде вторият баща на Анабел?

— Мисля, че да — меко отвърна тя.

Двамата с Брок се обичаха истински, макар че напоследък отношенията им се бяха обтегнали заради Сам. Алекс смяташе, че след като Сам се махне, нещата ще се нормализират. Ще се махне… Сега тези думи й бяха неприятни. Ще се махне… Сам ще се махне завинаги…

— И все пак, ще вечеряш ли с мен? — настоя той и тя кимна.

— Ще се опитам.

— Нямам много време, Алекс. Не си играй с мен. В понеделник вечер в „Карлайл“?

— Добре, ще дойда.

— Благодаря ти.

Този път каза на Брок и той експлодира.

— Но, за бога! Можех да те излъжа!

— Защо трябва да те вижда?

— Защото иска да ми даде пари за Анабел. Това е съвсем разумно обяснение.

Алекс вярваше на Сам.

— Кажи му да ти изпрати чек.

— Няма! — заяви тя гневно.

Беше се уморила от изблиците му на ревност. Брок се държеше много по-добре, когато тя повръщаше на пода в тоалетната.

— Престани да се държиш като бебе! И се постарай да запомниш, че аз ще вечерям със своя бивш съпруг.

Тръшна вратата на спалнята. Когато излезе оттам, Брок си бе тръгнал. Беше се върнал в своя апартамент. За първи път Алекс не съжали за това. Брок я притесняваше прекалено много.

В понеделник вечер отиде навреме при Сам в „Карлайл“. Той изглеждаше изключително сериозен с тъмносивия си костюм и бяла риза. Връзката му беше тъмносиня от „Хермес“. Цял следобед беше прекарал с адвокатите си, но не беше се видял там с Алекс.

— Как мина днес? — попита тя между другото.

Седна на канапето и забеляза, че Сам е доста уморен. Напоследък изглеждаше по-стар и това беше обяснимо. Бе извънредно напрегнат от предстоящите събития.

— Не мина много добре — просто каза той. — Филип Смит смята, че ще ме приберат в затвора за доста дълго време. А това ми напомня защо сме тук с теб.

Взе два чека и ги остави на масата.

— Миналия месец получих милион и осемстотин за апартамента. След като платих няколко дълга, спомен от госпожица Дафне Белроуз, и комисионата на агенцията, която продаде жилището, ми останаха милион и петстотин. Давам ти петстотин хиляди за Анабел. Искам да ги внесеш на нейно име. За себе си задържам петстотин хиляди, ако някога изляза от затвора. Останалите петстотин хиляди са за теб. Нещо като издръжка, ако искаш така да я наречеш. Заслужаваш повече, но само това имам, пиленце. Нищо друго не ми остана от бизнеса, освен дългове и отговорност за парите, които другите са си присвоили незаконно.

— Боже господи! — Алекс беше смаяна. — Не искам пари от теб, Сам.

Наистина беше силно изненадана.

— Заслужаваш ги.

— За какво? Че съм омъжена за теб ли? Но по дяволите, в такъв случай трябва да получа много повече! — прекъсна го тя, а той се засмя. — Както и да е. Не мога да ги взема. Задръж ги или ги дай на Анабел.

Сам обаче не се съгласи. Парите бяха за Алекс. Тя вече знаеше, че ще ги вложи на негово име, защото той щеше да има много по-голяма нужда от пари от нея. Тя работеше, а и не беше особено разточителна.

Сам поръча вечеря — пържола за себе си и риба за Алекс. Тя внимаваше с диетата. Бъбреха си приятно за различни неща, като стари приятели. Избягваха темите за съда и затвора. Алекс беше доволна, че дойде. Вечерта бе много прилична. През последните две седмици Сам доста се беше успокоил. Не я притесняваше и изобщо не я докосна. Накрая й държа палтото и след това много нежно се наведе над нея и я целуна.

— Лека нощ… Благодаря ти, че дойде… — каза той и отново я целуна.

Алекс не помръдна. Винаги я поразяваше неспособността й да му устои. Имаше нещо в близостта му, което я хипнотизираше. Като че ли и след всичкото това време трябваше да бъде с него.

— По-добре да спрем дотук — отрони тя тихо.

После неочаквано за самата себе си обви ръце около врата му и го целуна. Само заради старите спомени, каза си тя. Това не засягаше никого, освен тях двамата. И Брок Стивънс.

— Защо да спираме? — пошепна той.

Алекс се засмя, а Сам отново я целуна.

— Опитвам се да забравя — каза тя виновно, но й беше приятно.

Беше много странно, че се чувства виновна. В края на краищата той все още беше неин съпруг, но Брок толкова се дразнеше от Сам. Не беше честно да се целуват сега. Имаше връзка с Брок, а със Сам се развеждаше.

— Обичам те — прошепна той.

Тя изведнъж се дръпна от него. Разбираше, че не бива да продължават повече. Не искаше да наранява никого, но не искаше да позволи и на Сам да я нарани.

Когато видя очите й, той я привлече към себе си и усети как сърцето й бясно тупа до неговото. Този път не я целуна нежно. Беше страстна целувка. След два дни заминаваше за няколко десетилетия и никога вече нямаше да я държи в обятията си. И двамата го съзнаваха.

Нежно разкопча палтото й и го пусна на стола зад нея. Тя си каза, че трябва да се съпротивлява.

Също така внимателно Сам прокара ръка по дясната й страна и усети познатата гърда, която беше кърмила дъщеря му. Внимаваше да не засегне лявата, но когато ръцете му я докоснаха, той се стресна. Алекс му се усмихна. Беше развеселена от смайването му заради присадката.

— Порасна отново — рече тя палаво.

Сам изглеждаше объркан. На пипане беше съвсем като истинска и се почуди какво ли е направила.

— Защо не ми каза? — укори я нежно той.

След това отново я целуна.

— Защото не ти влиза в работата — каза тя тихо.

Беше възбудена, а не искаше да се възбужда. Сам я желаеше отчаяно не само заради старите спомени, но и заради настоящето.

Бавно и внимателно разкопчаваха дрехите си. Алекс почувства страх. Привличането между тях беше непреодолимо и неотслабващо и не можеха да се противопоставят на чувствата си.

— Красива си.

Той се отдръпна, за да я погледне. Полека разкопча полата и блузата й и те се смъкнаха в краката й. Алекс знаеше, че върши лудост, но Сам заминаваше за дълго и тя го обичаше. Това беше начин да му каже „довиждане“, да го изпрати, да му покаже колко много го е обичала преди. Знаеше, че двамата нямат бъдеще заедно. Само любовта им беше останала.

— Обичам те, Сам — простичко каза тя.

— И аз те обичам… Много, много те обичам…

Едва говореше, толкова беше възбуден. Желаеше я за последен път. След това си беше обещал, че ще я остави да си отиде завинаги. Нямаше право да съсипва живота й. Достатъчно я беше наранил. Искаше само този последен дар от нея.

Докато се целуваха, разбра, че и Алекс иска същото, въпреки че тя постоянно си повтаряше, че не трябва. Притискаше се към него и не можеше да мисли за нищо друго, освен за това, колко го е обичала.

Любиха се бавно и в движенията им имаше някакъв покой и красота. И двамата бяха желали тази близост дълго време, но не смееха да си признаят. Любиха се със страст и с чувство на успокоение и прошка. Чувстваха се, сякаш винаги са били заедно.

След това продължиха да лежат. Знаеха, че това никога няма да се повтори, но дълго ще го помнят.

— Толкова много те обичах — каза тя и го погледна.

— И аз — прошепна той със сълзи на очи и с усмивка на уста. — И още те обичам. Винаги ще те обичам. Не защото ще влизам в затвора, а защото съм глупак и твърде късно ми дойде умът в главата. Бъди по-умна от мен, Алекс… Не си опропастявай живота.

— Но ти не си го опропастил — отвърна нежно тя.

— Как можеш сега да говориш такива неща? — попита Сам тихо. — Виж къде отивам вдругиден. Какъв глупак съм бил!

Продължи да лежи по гръб и да си мисли. Как му се искаше да промени нещата! Алекс се наведе и го целуна. Той погледна в очите й и видя там огромна нежност. Брок Стивънс беше късметлия, но не заслужаваше Алекс и Сам го осъзнаваше. Надяваше се, че при нея нещата ще се оправят. Момчето беше прекалено младо. Може би щеше да се научи. Може би беше по-умно, отколкото предполагаше той.

Алекс искаше да прекара нощта със Сам, но не посмя. Ако Анабел се събуди, ще се разстрои, а ако Брок се обади, ще побеснее. Знаеше, че е със Сам.

— Трябва да си тръгвам — каза тя тъжно.

Никак не й се искаше да го оставя.

— Тъпо, нали? — въздъхна той. — Женени сме, а не можем да прекараме нощта заедно.

Такава ирония на съдбата.

След това Сам я погледна сериозно. Трябваше да й каже още нещо.

— Искам да знаеш, че съжалявам за постъпките си. Имам предвид, когато се разболя. Бях толкова изплашен, че дори не желаех да чуя за болестта ти. Твърде късно е да променя каквото и да било, но, Алекс, ако нещата можеха да се повтарят, аз бих бил при теб. Не смятам, че ще бъда добър като приятеля ти. Никога няма да си простя, че не бях до теб. Получих ужасен урок.

Беше загубил жена си и беше преследвал падаща звезда на име Дафне само защото се страхуваше и бягаше от майка си.

— Помня колко беше уплашен — каза Алекс.

Прощаваше му за болката, която й беше причинил. Наистина, изглежда, се беше поучил.

— Изобщо не можеш и да си представиш колко съм бил уплашен. Бях като побъркан. Дори не можех да те гледам. Все виждах майка си. Такъв ужасен глупак бях! — възкликна Сам.

Държеше я в обятията си, а Алекс се мъчеше да не си спомня.

— Знам — каза тя тихо. — Понякога нещата се развиват по странен начин — философски добави Алекс.

Предпочиташе да приема настоящето, а не миналото. Знаеше, че Сам съжалява. Нямаше смисъл да го измъчва с това, което е било. Брок сигурно ще се вбеси, че Алекс прощава на Сам. Щеше да се гневи от много неща. Но тази нощ не му принадлежеше. Беше нощта й със Сам и й беше много скъпа.

След това той бавно я изпрати до вкъщи.

Вървяха едва-едва и Сам я беше прегърнал през рамо. После пак я целуна. Безкрайно дълго стояха притиснати пред бившия дом на Сам. Алекс искаше да го покани да се качи горе, ала знаеше, че не бива. Не можеха да продължават да се вкопчват в миналото, трябваше да го оставят на мира. Но поне им оставаше нещо топло, за което можеха да си спомнят.

— Благодаря ти — прошепна тя и го целуна за последен път. — Ще се видим утре.

Сам щеше да дойде да се сбогува с Анабел. Сигурно щеше да бъде ужасно. Алекс беше взела чека за дъщеря им, но беше оставила своя на масата в хотела. Сам не беше го видял.

— Обичам те — каза той за последен път.

Беше потресен от красотата й и преизпълнен от чувството си на любов към нея. Изпрати я с поглед, докато влезе във входа, и след това се върна в хотела. По страните му се стичаха сълзи. Чудеше се как е могъл да бъде такъв глупак. Беше пропилял целия си живот и сега нямаше нищо — нито бъдеще, нито Алекс. Просто не си заслужаваше да живее.

А Алекс си спомняше как са се любили, докато лежеше сама в леглото. Беше както преди, помисли си тя с усмивка, дори по-хубаво. През последната година и двамата бяха научили много за любовта и прошката. Молеше се само да бъде здрав, където и да отиде, и да си намери някакво занятие, което да го поддържа. Вече не можеше да бъде с него. Прекалено много дължеше на Брок. Нямаше значение колко обича Сам. Знаеше, че трябва да го остави. Но, боже мой, колко много щеше да й липсва.