Даниел Стийл
Като мълния (16)

16

Дните, прекарани във Върмонт, бяха за Алекс най-щастливите от много време насам — може би откакто се беше разболяла. Обади се на Сам и Анабел да им съобщи, че заминава, и Сам се изненада, когато разбра.

— Не знаех, че още можеш да пътуваш — каза той, като че ли загрижено. — Смяташ ли, че там ще ти бъде добре? Кой е с теб?

— Един приятел от службата. Добре съм. Ще се видим в Ню Йорк на Нова година.

Тя им даде телефонния номер, но те изобщо не се обадиха.

Къщата, която Брок беше наел, бе проста, ала много уютна. Имаше четири отделни спални и нещо като голямо общо спално помещение. Той я настани в най-просторната стая на горния етаж, а сам предпочете една малка стая на долния етаж, за да не я безпокои. Седяха си като стари приятели, четяха и решаваха кръстословици, биеха се със снежни топки като деца.

Алекс ходеше на дълги разходки в снега с Брок и дори един ден се опита да покара ски, но й дойде много. След химиотерапията нямаше достатъчно сили, ала се чувстваше по-здрава, отколкото от седмици насам. Имаше само един наистина лош ден. Остана да лежи и до вечерта се оправи.

На другия ден, след като пристигнаха, Брок намери една стара шейна в гаража и я возеше насам-натам, за да не се уморява прекалено много.

Вечер приготвяше вечерята и когато Алекс го караше да излезе с приятели, той само се смееше и й казваше, че е твърде уморен. Обичаше да си стои вкъщи с нея. Но една вечер отидоха в ресторанта „При Анри“ и прекараха чудесно. До края на седмицата Алекс отново се почувства много по-добре. Беше понесла добре първата фаза на химиотерапията, което означаваше, че скоро ще последва втора, но за щастие не веднага. Никога не бе имала по-хубава ваканция. С Брок станаха много добри приятели и непрестанно се смееха.

Друг ден се срещнаха за обяд в скиорската хижа, след като той бе карал ски. Алекс непрекъснато му сочеше хубави момичета и накрая дискретно му показа една групичка привлекателни млади скиорки, с които, по нейно мнение, трябваше да бъде Брок, а не с нея.

— Та те са четиринайсетгодишни, за бога! Да не би да искаш да ме арестуват?

И двамата се разсмяха отново.

— Не са! Не са на по-малко от двайсет и пет! — отвърна тя и се опита да изглежда обидена.

— Все тая!

Но дори и тридесетгодишните не го привличаха. Беше щастлив с Алекс. Ала никога не й го изтъкна и не я накара да се чувства неудобно. Често си говореха за Сам. Тя му призна колко я заболяло, когато го видяла с онова момиче в магазина „Ралф Лорън“.

— Аз сигурно щях да го убия. Или да убия нея — каза Брок, а Алекс само поклати глава.

— Няма смисъл. Всичко е свършено. Тя не е виновна. Просто така е станало. И щом се погледна в огледалото, разбирам защо.

— Глупости! — Брок се ядосваше, когато Алекс говореше такива неща. — Ами ако се беше случило с него? Ако беше загубил ръката или крака си или един от тестисите си? И ти ли щеше да го изоставиш?

— Нямаше. Но ние сме различни. И предполагам, че при мен това е… символ на женствеността. Не съм сигурна дали много мъже биха го понесли. Не всички съпрузи са като мъжа на Лиз.

Но и Лиз беше признала, че са имали трудности.

— Не смятам, че трябва да зарежеш брака си, защото жена ти е загубила едната си гърда, или косата, или обувката си, за бога! Как можеш да приемаш такова нещо!

Брок беше страшно сърдит.

Алекс го погледна с мъдра усмивка. Беше с десет години по-голяма от него.

— В момента нямам избор. Той просто не иска, Брок. Много просто. Всичко свърши. Отиде да си търси другаде късмета.

— Значи така, отказваш се, а?

Беше шокиран от малодушието й.

— А ти какво предлагаш? Да я застрелям ли?

— Него застреляй — предложи Брок делово. — Заслужава си го.

— Ти си романтик — натякна му тя.

— И ти — върна й той обвинението.

— И какво от това? С романтика нито ще си платя наема, нито ще си върна съпруга. Той мрази деформации. Мрази болести. Дори не може да ме погледне. Видя ме веднъж след операцията и без малко да припадне. Това не е здрава основа за щастлив брак.

— Тогава си отвори очите и виж, че мъжът ти е страхливец.

— Вероятно, но има безспорен вкус по отношение на жените. Тя е ужасно хубаво момиче, Брок. Всъщност става точно за теб. Може би ще трябва да отидеш и да му я задигнеш и по този начин да провокираш жестока конкуренция.

Брок не каза, че предпочита да задигне Алекс. Като че ли моментът не беше подходящ. Тя се чувстваше толкова добре с него, че не искаше да й разваля настроението.

Прекараха 31 декември в къщата, гледаха телевизия и ядоха пуканки. Говориха за мечтите си, за кариерата си, за това, какво се надяват, че ще получат през идните години. Алекс му пожела жена, която да се грижи за него, а Брок й пожела здраве и щастие, както тя си го представя. В полунощ изпяха дружно „За отминалото време“. След това Алекс си легна и си мислеше за тяхното приятелство и за това, колко редки и безценни са добрите приятели.

На другия ден и на двамата им беше тъжно, че си тръгват, но Алекс изглеждаше несравнимо по-добре, отколкото когато пристигнаха. В нея имаше някаква едва доловима промяна. Имаше повече енергия, повече борбеност, отколкото преди. Беше решена да се пребори с рака.

Мълча през цялото време, докато пътуваха до Ню Йорк, и си мислеше как ще види Сам отново, макар само за една вечер. Знаеше, че заминава за Европа на другия ден, и й се струваше, че разбира защо — за да се срещне там с младата си приятелка. От време на време Брок я питаше дали се чувства добре и тя му отвръщаше, че всичко е наред, но беше замислена. Известно време по магистралата я подържа за ръката, за да я успокои. Брок беше приятел и колега. Бяха другари.

Пристигнаха късно следобед и той изглеждаше тъжен, когато спря пред блока й. За минута остана в колата и го погледна. Просто не знаеше как да му благодари.

— Ти ми върна живота, Брок. Прекарах чудесно.

— И аз. — След това нежно докосна бузата й. — Не позволявай на никого да те кара да се чувстваш по-маловажна от това, което си. Ти си най-страхотната жена, която познавам.

Като изрече тези думи, сълзи се появиха в очите му. Алекс отново се трогна. Брок умееше да докосне душата й с много малко усилие.

— Знаеш ли, че те обичам? И си много глупав. Страхотният си ти. И от теб ще стане невероятен съпруг на някое момиче късметлийче.

— Ще чакам Анабел — ухили се той.

Алекс много харесваше усмивката му. Тя му придаваше вид на четиринайсетгодишно момче.

— Тя наистина е късметлийка. Още веднъж ти благодаря, Брок.

Целуна го по бузата, а портиерът пое чантата й.

Когато Сам и Анабел се върнаха вечерта, намериха, че Алекс изглежда безкрайно по-добре.

Анабел беше изпълнена с впечатления от „Дисни Уърлд“. Прозяваше се, смееше се и беше почти заспала. Едва успя да стигне до леглото и да целуне Алекс.

— Май че е прекарала великолепно — усмихна се Алекс на Сам. Той забеляза в нея нещо различно. Нищо не беше се променило, но като че ли се бе помирила със себе си и с онова, което й се беше случило.

— И аз прекарах чудесно — отбеляза Сам. — Много добре се разбирахме. Беше ми неприятно, че се връщаме.

— Тя много ми липсваше — призна Алекс.

Но нито единият, нито другият спомена, че са си липсвали един на друг. И това си беше отишло — преструвката, че бракът им е още жив. И двамата знаеха, че той не съществува.

Вечерта Сам приготви багажа си и замина за Лондон на другата сутрин, докато Алекс и Анабел закусваха. Обеща да се обади, като стигне в Швейцария, и Анабел му напомни, че трябва да се върне за рождения й ден. След това, когато баща й излезе, тя се обърна към майка си и изненадано каза, че е забравил да я целуне. Но този път не попита защо. Знаеше. Дори Анабел виждаше разликата.

Останалата част от седмицата прелетя. Алекс успяваше да води детето на балет. Прекараха спокойно почивните дни и в понеделник кошмарът започна отново. Беше време за нов венозен цикъл.

Този път Алекс го понесе по-зле от обикновено. Дозата в началото на месеца винаги й действаше ужасно, особено когато се комбинираше с таблетките цитоксан. Докато се върне в службата, имаше чувството, че умира. Наложи й се да се прибере вкъщи по-рано. Анабел се разплака, когато я намери да повръща жестоко. Беше шокирана, като я видя без перука.

На другия ден Алекс отиде пак на работа, но това беше едно безкрайно мъчение. В пет часа успя да се довлече до вкъщи. Този път Кармен се разплака и върху Алекс се посипа истеричен поток от испански думи. Когато видя Анабел, разбра какво е искала да й каже — детето беше окълцало до голо красивите си къдрици, за да прилича повече на майка си.

— О, сладунка, защо го направи? — извика Алекс.

Чувстваше се много зле и изтощена и се чудеше какво ще обяснява на Сам.

— Искам да приличам на теб — разплака се Анабел.

Изпитваше вина за онова, което бе сторила и беше уплашена от болестта на майка си. Баща й го нямаше вече една седмица и това също я изнервяше.

Алекс отново се опита да обясни на Анабел за болестта си и четоха книжката „Мама оздравява“, но нищо не помагаше. Алекс беше прекалено зле, за да може да бъде убедителна и силна, а Анабел беше прекалено разстроена, за да бъде разумна. Бяха се обадили от градината, за да уведомят Алекс, че детето било много разстроено и постоянно говорело за лечението и болестта на майка си. Не го показвала външно, но учителката каза, че Анабел била ужасена, че майка й ще умре.

На Алекс постоянно й беше твърде зле и беше много уплашена, за да може да помогне на детето, а Сам не оказваше никаква подкрепа нито на нея, нито на Анабел.

По-лошото беше, че като че ли всеки следващ месец химиотерапията караше Алекс да се чувства по-зле, а не по-добре. В края на седмицата дори не можа да отиде на работа, но все пак трябваше да организира рождения ден на дъщеря си. Знаеше колко важно е това за нея. Анабел имаше нужда от нормален живот и искаше да бъде уверена, че всичко е както трябва. От дълго време с нетърпение чакаше да дойде рожденият й ден.

Лиз пак купи повечето от подаръците, както и гирляндите и другите украшения.

Когато настъпи денят, от сладкарницата изпратиха не тази торта, която беше поръчана, Алекс беше забравила да извика клоун, най-добрата приятелка на Анабел се беше разболяла от грип, както и още три поканени момичета, и празникът бавно се проваляше. Целият ден беше ужасен, въпреки че и Кармен помагаше. Алекс се разплака, когато видя разочарованието в очите на Анабел.

Сам беше пристигнал късно предишната вечер. Още се чувстваше зле от разликата във времето и беше много раздразнителен. Явно не му беше приятно, че се е върнал, и когато видя окастрената коса на Анабел, направо побесня.

— Как можа да допуснеш да направи такова нещо! Как можа! Защо си позволила да те вижда без перука! — беснееше той.

— Боже господи, Сам, повръщах и бях на пода. Не мога всеки миг да се притеснявам как изглеждам! Зле съм.

Не осъзнаваше, че Анабел ги слуша как се карат с уплашен поглед.

— Тогава не трябва да бъде при теб! — обвини я той.

Алекс го изгледа с неприкрит ужас, пресегна се и му зашлеви плесница. Анабел започна да реве, но родителите й продължаваха да се карат.

— Да не си посмял да ми казваш такова нещо! Детето няма да отиде никъде! Не забравяй това! — изкрещя Алекс, а Сам й кресна в отговор:

— Ти не си в състояние да се грижиш за нея!

Анабел се спусна в прегръдките на майка си.

— В състояние съм! — озъби му се Алекс. — Само да се опиташ да ми вземеш детето, негоднико! Ще те обвиня в най-долна дискриминация, за каквато изобщо не си сънувал! Тя остава при мен! Ясно ли е?

Алекс притисна детето към себе си. Тресеше се цялата, а Сам я изгледа с ярост.

— Тогава не си махай перуката!

Отстъпи леко пред заплахите на Алекс и хълцанията на дъщеря си. Анабел не искаше да я отделят от мама и много мразеше, когато се караха. Знаеше, че сигурно се разправят заради нея, ала не разбираше защо.

За всички нощта беше тежка. Сам излезе веднага след като Анабел си легна, но на другия ден седнаха с Алекс и поговориха сериозно. Нямаше надежда за помирение. Беше време Сам да се махне от апартамента и двамата го осъзнаваха. Караницата им пред Анабел предишния ден ги беше разтърсила. Алекс обаче се удиви, когато той й каза, че няма да си тръгне, преди да свърши лечението й. Историята с косата на Анабел доказвала нуждата от неговото присъствие. Чувствала, че трябва да бъде при нея и да я пази, за да не се побърка от повръщането и състоянието на майка си.

— Не ми трябваш тук като гледачка, Сам. Можеш да си тръгнеш, ако искаш.

— Ще се махна през май, когато приключиш с химиотерапията — твърдо отсече той.

— Просто не мога да повярвам. Заради моето лечение ли оставаш?

— Оставам заради Анабел, ако ти стане прекалено зле и не можеш да се грижиш за нея. Щом свършиш, ще си тръгна.

— Много съм впечатлена. А след това какво ще стане, Сам?

Тя го притискаше. Искаше да знае дали ще се ожени за приятелката си. Искаше да разбере коя е тя. Но Сам не беше готов да й позволи да научи тайните му.

— Още не съм решил.

Алекс обаче се досещаше. Беше съвсем ясно. Сам изглеждаше млад, строен и много красив. Беше лесно да се забележи, че е щастлив и влюбен. Чудеше се как е възможно да иска да се върти около нея, макар и не през цялото време, докато свърши с химиотерапията. Приключваше чак след четири месеца и никой повече от Алекс не очакваше края й.

— Смяташ ли, че ще можеш да понасяш да живееш с нас дотогава? — попита тя и пак се опита да го притисне.

— Ще мога, ако и ти можеш. Няма да бъда тук през цялото време, но ще съм на разположение на Анабел, ако й потрябвам.

— Много мило от твоя страна — каза неохотно Алекс.

Хем искаше Сам да си тръгне, хем не искаше. Не знаеше кое ще бъде по-лошо. Просто отлагаха неизбежното, но беше престанала да се заблуждава. Даваше си сметка, че накрая, след четири месеца, все пак ще я остави. Вече я беше изоставил в много отношения.

Когато разказа на Брок на другия ден, той направо не можа да повярва. Беше разумно заради Анабел, но щеше да бъде трудно за всички останали и просто нещата щяха да се протакат до безкрайност.

Най-добре от всички осъзнаваше положението Дафне. Изглеждаше като разочаровано дете, когато Сам й каза, че с Алекс са решили да остане в апартамента до май.

— Толкова се надявах, че ще се преместиш да живееш при мен.

В Европа бяха прекарали прекрасно. Постоянно се любеха, а след Гщаад Сам я заведе в Париж и й купи всичко, което тя пожела. Ходиха в „Картие“ и „Ван Клееф“, в „Хермес“ и „Диор“, „Шанел“ и „Живанши“. Посетиха всеки малък бутик, който й хареса, но всъщност Дафне желаеше Сам, макар че разбираше защо отлага преместването си в нейния апартамент, пък и той беше прекалено тесен за двамата. Сам й каза, че през май смята да купи апартамент в кооперативен блок, след като Алекс завърши лечението си.

— Няма да трае дълго — обеща той.

Не беше задължен да спи вкъщи всяка вечер. Щеше да продължи да действа както досега и да прекарва повечето нощи с Дафне. Искаше и да я запознае с Анабел, но още се страхуваше, че много ще обърка детето и може да каже на майка си. Дафне обаче не настояваше да се запознава с дъщеря му. Както му беше признала от самото начало, не беше прекалено сантиментална по отношение на децата. За много неща не беше сантиментална, но затова пък беше невероятно сексуална по всяко време, при всяка възможност. Бяха се любили абсолютно навсякъде в Европа, дори в пробните на „Диор“ и „Живанши“. Беше дива и страстна и го караше да се чувства млад и напълно освободен от проблемите си.

Алекс отново ги зърна един съботен следобед през февруари. Току-що излизаха от „Кристи“, където бяха разглеждали бижута. Сам бе дал предплата за един пръстен с изумруд за Дафне. Беше й купил много неща и му беше приятно да я глези. Алекс ги наблюдаваше, а те тръгнаха бавно по Парк Авеню, забравили всичко, освен себе си. Натъжи се, когато ги видя. Много неща я натъжаваха напоследък. Натъжаваше я начинът, по който Анабел гледаше, когато баща й излизаше или когато питаше за него. Алекс се мъчеше да намира извинения защо много често тати не спи при тях. Натъжаваше се от вида на тялото си и от това, че косата й не расте. Не се зарадва особено, когато доктор Уебър й предложи възстановителна хирургия за гърдата. Много време беше минало от първата операция и можеше да се помисли за това, но разбра, че не й пука. Не се харесваше как изглежда, ала вече беше привикнала. Странното бе, че обсъди този въпрос с Брок, и се изненада, когато той й каза, че според него трябва да си направи операцията. Нямаше нещо, за което да не може да си говори с Брок. Не съществуваха никакви притеснения и табута. Беше й почти като брат.

— Каква разлика има дали съм с една или две цици? На кого му пука? — каза Алекс нападателно по време на обяда в „Льо Рьоле“. Бе през една от по-добрите й седмици без химиотерапия.

— На теб ти пука или поне би трябвало да ти пука! Не можеш да живееш като монахиня до края на живота си!

— Защо не? Изглеждам много добре в черно и няма да има нужда да си бръсна главата.

Тя посочи разкошната перука с дълги коси, която носеше, а той й направи муцуна.

— Ужасна си! Сериозно ти говоря. Един ден за теб ще има значение.

— Няма. Харесва ми да съм обезформена. И какво от това? И какво, ако някой ме обича, наистина ли ще му пука дали ще се подложа на всички тези мъки, за да си направя присадка? По дяволите, не става дума за Сам! За него би се наложило да си присадя две нови гърди, за да мога да се конкурирам с английската му бамбина.

— Както и да е — погледна я Брок и се замисли. — Въпреки всичко смятам, че трябва да се подложиш на тази операция. Ще се почувстваш по-добре. Няма да се вбесяваш от себе си, когато се погледнеш в огледалото.

— На теб ще ти пука ли? — попита тя направо. — Искам да кажа, ако се запознаеш с момиче с една гърда.

— Ако ми беше задала въпроса по-рано, щеше да си спестиш време и всички тези трудни решения — опита се да я избудалка Брок. След това призна откровено: — Не, няма да ми пука. Но аз не съм като другите и съм по-млад. Хората на твоята възраст повече се впечатляват от външността и съвършенството.

— Да, като Сам. Чудесно познавам този вид, мерси много.

Още си спомняше изражението на лицето му, когато я видя гола.

— И така, според теб излиза, че или трябва да си направя операция, или да си потърся по-млад мъж. Такава ми е възможността за избор.

— Точно така — отвърна той и отново започна да се шегува с нея.

Алекс беше в добро настроение. Имаше неща, които винаги беше искал да й каже, но никога не беше посмял. Като че ли не можеше да улучи точния момент.

— Все пак смятам, че това ще бъде излишно мъчение. Докторката каза, че ужасно боли. И самата процедура е отвратителна. Вземат ти по малко кожа оттук и оттам, правят вдлъбнатини и издатини, пришиват парчета и ги усукват, после напъхват присадката и слагат татуировка вместо зърно. Господи, защо да не си боядисам една цица, в случай че срещна някой, който ми харесва! Ще си я направя, в каквато си искам форма, какъвто си искам размер и цвят. Знаеш ли, сигурно нещо съм превъртяла вече — каза тя, а Брок я замери със салфетката си, за да спре да говори така.

— Ти си побъркана!

— Можеш ли да ме обвиниш за това? Заради цицата си изгубих съпруга. Той избяга и си намери момиче с две цици. Това не ти ли говори нещо? В най-добрия случай е искал да има повече.

— Смятам, че трябва да си направиш тази операция.

— По-добре да си направя козметична операция на лицето. Например да си променя носа.

— Хайде да се връщаме на работа, преди да си решила да си смениш ушите.

Много обичаше да бъде с Алекс. И Анабел му харесваше. Няколко пъти я беше виждал, когато ходеше при Алекс да й носи документи вкъщи. Анабел смяташе, че е забавен, и й бе приятно да играе с него. Дори един ден я заведе да кара кънки, понеже Алекс наистина беше много зле, а Кармен беше болна от грип. Сам бе изчезнал с Дафне.

Поговориха за последните дела, докато се връщаха в службата. Алекс не беше се явявала в съда от четири месеца, но сега предстоеше едно дело. Опитваше се да прецени дали ще може да се справи, ако Брок й помогне. Изкушаваше се, ала не искаше да ощетява клиентите си. Трябваше да мисли за много неща, а беше по средата на химиотерапията. Накрая реши да повери случая на Матю Билингс.

През март, когато Сам замина някъде с Анабел за събота и неделя, Брок отново я покани във Върмонт. Алекс се съгласи и прекараха прекрасно. Опита се да покара ски и се чувстваше по-добре. Беше по-силна и й оставаха само два месеца химиотерапия. С огромно нетърпение очакваше да дойде краят. За нея той означаваше няколко неща. Сам щеше да се изнесе от апартамента и да продължи да живее посвоему. Макар че наричаше приятелката му „бамбина“, подозираше, че вероятно ще се оженят. Очевидно беше много влюбен в нея и не казваше нищо, когато Алекс се опитваше да му задава въпроси. Никога не признаваше, че всъщност има друга, но стана ясно, че Алекс знае. Винаги се държеше като джентълмен и отказваше да обсъжда въпроса с нея.

Също така означаваше, че и тя трябва да продължи да живее. Трябваше да приеме факта, че Сам си е отишъл, въпреки че все още не бе напуснал апартамента. Когато свършеше химиотерапията, отново щеше да може да поеме делата като защитник.

Не знаеше какво друго й се иска да прави. Изглеждаше много по-страшно да се окажеш отново сама, макар че Брок непрекъснато й повтаряше, че най-лошото вече е преминало.

Връщаха се от седалковия лифт на Шугърбъш, когато отново й го каза, а тя го изгледа замислено. Осъзна, че е прав. Химиотерапията без съпруг беше доста трудна, но тя имаше Брок и той беше я подкрепял през цялото време.

Дори веднъж беше отишъл на лекар с нея, за да може да разбере по-добре какво става и да види какво е. Държа ръката й по време на цялата процедура. През последните шест месеца беше правил почти всичко възможно за нея. Беше й като брат и нямаше нищо, което да се страхува да му каже или покаже.

Вечерта пак се заговориха за възстановителната хирургия, след като този път тя приготви вечерята. Брок я похвали, че е доста сносна готвачка, но не толкова добра като него.

— Глупости! Можеш ли да правиш суфле? — изфука се тя.

Приличаха на малки деца, бутаха се, блъскаха се и се смееха, шегуваха се един с друг, когато не се занимаваха с по-сериозни въпроси.

— Мога — излъга той, а тя му се ухили.

— Е, и аз не мога — засмя се Алекс и отново се върнаха на темата за възстановителната хирургия, която доктор Уебър беше предложила.

Понякога си играеха, защото нещата, за които говореха, бяха прекалено тъжни.

— Не ме интересува — упорстваше тя и накрая стана сериозна. Наистина не искаше да обсъжда този въпрос, но Брок го беше повдигнал.

— Трябва.

Беше вече добре познат спор. Изведнъж се извърна и се взря в очите му. Пред него изобщо не се срамуваше. Беше я гледал в течение на месеци как повръща и беше видял плешивата й глава. Не виждаше нищо лошо, ако му покаже това, за което спореха. Изгледа го особено и се почуди как ли ще го приеме. Наистина ценеше мнението му и голямото му сърце.

— Искаш ли да я видиш? — попита Алекс непринудено, като дете, което предлага да си свали гащичките пред някое другарче. За миг се почувства малко странно и нервно се изсмя, но той я погледна сериозно и кимна.

— Да. Винаги съм се чудил как ли изглежда — призна си Брок откровено. — Просто не мога да си я представя толкова грозна, както я описваш.

— Много е грозна — предупреди го тя. — Никак не е за гледане и има белег.

Но Алекс знаеше, че гърдата й изглежда по-добре, отколкото през октомври.

След това, без повече приказки, смъкна пуловера и полека и старателно разкопча блузата си. После я свали, поколеба се само за момент и смъкна термофланелката, която носеше без сутиен. Беше като бавен и много почтен стриптийз. Застана пред него гола до кръста, с една гърда. Другата липсваше.

Той я погледна първо в очите, преди да погледне другаде, и начинът, по който тя го погледна, му даде разрешение. Размениха си чисти и обикновени погледи.

Като видя белега й, сърцето му се сви от болка заради нея. Бе толкова сладка и млада, толкова уязвима. Едната й гърда още беше висока и твърда, а другата изглеждаше, като че ли са я отсекли от тялото й със сабя. Без да мисли, протегна ръце и я привлече към себе си. Не можеше да сдържи чувствата си. Твърде дълго време я обичаше и сега след нейния прост и смел жест не успя да го прикрие.

— Толкова си хубава! — прошепна той тихо в косата й. — Толкова си съвършена и смела… Толкова достойна, Алекс. — Отдръпна се той от нея, за да може да я погледне. — Мисля, че си страхотна.

— С една цица или с две? — попита тя със срамежлива усмивка. Беше му се показала, за да поиска мнението му, ала не беше очаквала такава реакция. Не бе сигурна какво може да очаква, но тази внезапна нежност я удиви и докосна душата й.

— Обичам те такава каквато си. Беше права — пак я притисна към себе си и почувства топлината на тялото й. — Обичам те точно такава!

Беше замаян от нея повече от преди. Доверието помежду им беше нещо неизмеримо и много специално.

— Не трябваше да го казваш — каза тя тихо. — Трябваше да ми дадеш обективното си мнение.

Изведнъж се почувства привлечена към него. Не беше го очаквала. Техните отношения бяха целомъдрени толкова време, че не беше подготвена за внезапния пристъп на чувственост, любов и емоция.

— В момента ти давам обективното си мнение — прошепна Брок и обсипа лицето й с целувки. — Ти си много, много хубава и не мога да си махна ръцете от теб.

След това съвсем бавно я целуна с нежност, от която Алекс потръпна както никога преди. С едната си ръка милваше гърдата й, а с другата нежно докосна белега й, после се спусна към корема и обви гърба й. Притисна я плътно към себе си и я прегърна със силните си ръце. Алекс почувства как не й достига въздух. След това Брок страстно я целуна.

— Брок… Какво правиш…

Изобщо не можеше да мисли и след миг се предаде.

— Какво правим… Какво… Ох… — изстена тя тихо.

Брок разкопча панталоните й и после бавно ги смъкна надолу. Без да мисли, тя пристъпи и се освободи от тях. Ръцете му започнаха да блуждаят по краката й, по бедрата, ханша и по-нагоре. В същото време Алекс свали дрехите му и след малко застанаха голи в уютната къща, където Брок я беше довел за втори път. Той я положи на канапето пред горящия огън и с устните си започна да докосва всеки сантиметър от тялото й. Целуна гърдата й, после белега, след това езикът му се плъзна бавно надолу, а тя се огъна като лък под неговата ласка. Той се притисна към нея.

— О, Брок… О, Брок…

Не вярваше на очите си. Как могат да правят такова нещо? Та нали той е неин приятел? Но внезапно й стана много повече от приятел. Беше част от нейния свят, от живота й, от тялото й, когато влезе в нея и двамата изстенаха от безкрайно желание и очакване. Дълго се движиха в унисон пред припукващия огън. От време на време прелитаха искри и изведнъж Брок силно извика, Алекс потръпна и двамата свършиха заедно. След това легнаха и се прегърнаха, мълчаливи и замаяни. Толкова дълго я беше желал, а тя изобщо не беше подозирала за неговите чувства. Бяха като две дървета, раснали полека, с преплетени клони и бавно преплитащи се корени до момента, в който повече не можеха да останат разделени.

— О, господи, какво стана? — усмихна му се блажено Алекс, а той пак я целуна и я притисна към себе си. Още беше в нея.

— Да ти обясня ли? — попита той. — Не знаеш и никога няма да узнаеш колко съм мечтал за това. Никога няма да разбереш колко много съм те обичал и как съм се молил да настъпи този миг. Прости ми — прошепна й той.

— А аз къде бях, докато тези процеси са се развивали? — закачи го тя.

Беше много учудена и неописуемо щастлива. Никога не беше се чувствала по-щастлива. Брок беше чувствен, мил и невероятно сексапилен. Толкова дълго време бяха приятели, че сега не й бе трудно да го обикне. Преходът от приятелство към любов беше нежен и напорист и сега се усещаше свързана с него завинаги.

— Как не съм забелязала чувствата ти? — повтори тя въпроса си.

Усещаше се много глупава.

— Много беше заета с повръщането си.

— Очевидно. — Алекс отново му се усмихна. — Радвам се, че се сетих да си сваля дрехите.

Изведнъж се разсмя. Колко наивна е била! Нито за миг не беше допускала, че биха могли да стигнат дотук, но се радваше, че стана така. Не можеше да повярва, че се е любила с него, при нейната деформация и белега, без дори да се опита да ги прикрие. Сега той леко смъкна перуката й и я хвърли настрана. Нямаше нужда от изкуствени неща помежду им.

— Значи вместо да си правя възстановителна хирургия, си намерих младо гадже. Така ли излезе? — усмихна се Алекс, но след това се разтревожи. — Не знаеш ли колко по-стара съм от теб, младо глупаче? Цели десет години! Фактически мога да ти бъда майка.

— Глупости! Държиш се като дванайсетгодишна пуберка. Без мен си загубена — каза той направо, без арогантност или претенции.

— Случайно е вярно, но все пак съм по-стара от теб.

— Не ми прави впечатление.

— А трябва. Като станеш на деветдесет години, аз ще бъда на сто.

— Ще си затварям очите, когато се любим — увери я той.

— Ще ти дам перуката си.

— Хубаво.

Той взе перуката и я нахлупи на главата си. Тя се засмя, а Брок пак я целуна и Алекс почувства как той отново се възбужда. Изведнъж целувките му станаха забързани и настойчиви, като че ли нищо не можеше да удовлетвори жаждата му, освен нейното тяло. Пак се любиха, този път на пода пред огъня и след това Брок се уплаши да не я изтощи. Стана и донесе одеяло от стаята си. Легнаха и тя заспа в ръцете му. Беше щастлив. Знаеше, че сега никога няма да й позволи да си отиде. Твърде дълго я беше чакал да се приближи до него. Тя се беше озовала в ръцете му гола и без лъжа. Сега щеше да направи всичко, за да я задържи. Най-накрая беше негова, а не на Сам. Брок имаше намерение да я задържи завинаги.