Даниел Стийл
Като мълния (12)

12

Доктор Хърмън изпрати Алекс на Петдесет и седма улица при онколог. Беше жена. Каза й, че сигурно първия път ще прекара там час и половина, а следващите посещения ще траят от четиридесет и пет до деветдесет минути. Ще ходи там два пъти месечно, освен ако, разбира се, не възникнат някакви проблеми. Тогава ще трябва да отива по-често.

Алекс беше си уговорила час за дванадесет и смяташе, че в един и половина ще си бъде в службата.

Лиз и Брок знаеха, че този ден започва химиотерапията. Естествено и Сам знаеше.

Сутринта след сериозната караница предишната вечер той тръгна за работа, без да закуси. Изобщо не й се обади, за да й се извини или пък да й пожелае успех в химиотерапията. Нито й предложи да я придружи до лекарката. Алекс вече беше разбрала, че ще трябва да се справя без него.

Сградата беше модерна, зад Трето Авеню. Чакалнята беше добре мебелирана и изглеждаше просторна. Имаше меко, приятно осветление, а мебелите бяха в светложълто. Всичко наоколо бе измамно весело. Може би щеше да бъде по-подходящо за случая, ако бяха въвели Алекс в тъмна гробница. Неизвестно защо се почувства облекчена, когато видя, че лекарката е на същата възраст като нея. Изглеждаше спокойна и кадърна и се казваше Джийн Уебър. Алекс със задоволство забеляза, че окачената на стената диплома е от медицинския факултет на Харвард.

Първо си поговориха известно време и лекарката обсъди с Алекс резултатите от патологичните находки и значението им. Стана й приятно, че се отнасят към нея като към интелигентно същество. Жената обясни, че цитотоксичните лекарства, които ще използват, не са „отровни“, противно на общото мнение, но че тяхното предназначение е да разрушат болните клетки и да оставят здравите. Обясни също така, че туморът на Алекс е бил във втори стадий, което не е много добре, но освен четирите засегнати лимфни възела не е имало по-нататъшно разпространение. Според доктор Уебър прогнозата беше добра. И също като другите лекари тя бе абсолютно уверена, че химиотерапията е необходима, за да се постигне пълно излекуване. Не можеха да рискуват да оставят дори частица от болна клетка, която да се дели и да се разраства. Приемливо беше само стопроцентно излекуване, което да гарантира на Алекс, че се е избавила от рака. Не беше нужно да я облъчват, защото й бяха отрязали гърдата. И хормонална терапия нямаше да се наложи поради естеството на нейния случай. Последните резултати от изследванията показваха, че няма да бъде необходима. Беше направена и хромозомна проба, за да проверят ДНК на засегнатите клетки и да се види дали броят на хромозомите е нормален, или не. Бяха открили, че в клетките на Алекс хромозомите са по двойки, което означаваше, че са налице нормалните две копия на всеки хромозом. Имаше оптималното количество. За нея беше облекчение да чуе това, само дето добрите новини не заличаваха лошата. А тя беше, че има рак и й предстоят шест месеца химиотерапия, което дълбоко я потискаше.

Доктор Уебър я разбираше. Беше дребна жена с тъмнокестенява коса, която сякаш беше поръсена с бяло. Бе силно опъната назад в кокче. Не носеше грим и на лицето й беше изписано съчувствие. Имаше малки, добре поддържани и чисти ръце, които използваше, за да подчертава казаното.

Лекарката се опита да обясни на Алекс, че страничните ефекти от химиотерапията са неприятни, но не са толкова страшни, колкото си мислят хората, и когато лечението минава както трябва, могат да бъдат преодолени. Освен това я увери, че не предизвикват постоянни увреждания.

Доктор Уебър каза, че Алекс трябва да я уведомява за всичките си проблеми. Страничните ефекти, които можеха да се очакват, бяха окапване на косата, гадене, болки в тялото, умора и напълняване. Също и възпалено гърло, простуди и проблеми с ходенето по голяма нужда. Можеше да настъпи и незабавно спиране на менструацията, ала беше възможно мензисът й да се появи отново след лечението. Евентуалната степен на безплодие беше петдесет процента, но това й даваше и петдесет процента шанс да има бебе. Ако още има съпруг, помисли си Алекс, докато се насилваше да слуша лекарката.

Доктор Уебър продължи да я уверява, че след химиотерапия няма доказателства за увреждания у родените бебета.

Обаче съществуваше потенциална, по-далечна опасност за костния мозък и за броя на белите кръвни телца, които можеха да намалеят, но това беше съвсем малко вероятно. Не бяха изключени и смущения в пикочния мехур.

Онова, което изненада Алекс, беше, че може да напълнее. Мислеше си, че от гаденето и повръщането би трябвало да отслабва, а не да напълнява. Но лекарката й обясни, че това е фактор, който не може да се избегне, също както окапването на косата. Предложи на Алекс веднага да отиде и да си избере една, даже няколко перуки. С лекарствата, които щеше да взема, почти сигурно беше, че ще загуби цялата или почти цялата си разкошна червена коса. Но след това тя пак щеше да порасне, увери я лекарката.

Доктор Уебър беше обстоятелствена и много уверена, а Алекс се опита да си представи, че слуша нова клиентка и трябва да чуе всички показания, преди да реагира. Отначало успя да се съсредоточи, но чутото я порази. Гаденето, повръщането, опадването на косата — тези безпощадни факти я караха да остане без дъх.

Лекарката й обясни, че при всяко посещение трябва да я преглеждат, да й вземат кръв и да й правят скенер и рентгенови снимки. Всичко това може да се прави тук на място, понеже разполагат с най-ново оборудване.

Доктор Уебър каза, че ще започнат с цитоксан, който Алекс ще взема през устата първите две седмици от месеца. На първия и на осмия ден ще й слагат венозно метотрексат и флуороурасил. След като й вкарат лекарствата венозно, може да отиде на работа, но предишния ден трябва да си почива повече, за да намали до минимум неприятните моменти и да не се понижи броят на белите й кръвни телца.

— Знам, че отначало всичко звучи много объркващо, но ще привикнете — усмихна се доктор Уебър.

Алекс с удивление забеляза, че са си говорили повече от един час. След това лекарката я поведе към съседната стая за преглед.

Алекс внимателно се съблече, сгъна дрехите си на един стол. Като че ли всеки момент, всеки жест беше от значение. Усети, че не може да овладее треперещите си ръце: Тресеше се като лист, докато доктор Уебър гледаше оперираната й гърда и кимна с одобрение.

— Избрахте ли си специалист по пластична хирургия?

Тя поклати глава. Още не беше решила. Не знаеше дали държи на възстановителната хирургия. Така както се развиваха нещата, не беше сигурна дали й се иска. На очите й се появиха сълзи, когато си помисли за това.

Докато лекарката й вземаше кръв от пръста, Алекс внезапно почувства как на гърлото й застава буца, изведнъж се разхълца и започна да се извинява за спонтанната си реакция.

— Няма нищо — тихо каза лекарката. — Наплачете се. Знам какво изпитвате. Не е толкова ужасно, както ви се струва първия път. Ние сме изключително внимателни с тези лекарства.

Алекс го знаеше, затова беше толкова важно да избере отличен и квалифициран онколог. Беше чувала ужасни истории за хора, които починали заради неправилно проведена химиотерапия. Не преставаше да мисли за това. Ами ако не може да понесе лечението? Ако умре? Ако повече не види Анабел и Сам? Дори и след ужасната караница снощи. Мисълта беше непоносима.

Доктор Уебър започна да й влива венозно глюкоза и вода, след това добави лекарството, но нещо в системата не вървеше и вената на Алекс се спука веднага след вкарването на иглата. Заболя я.

Лекарката начаса извади иглата и погледна другата й ръка. Алекс още се тресеше.

— Обикновено предпочитам да започвам с глюкоза и вода, но вашите вени май не са особено добри днес. Ще започна с директно вливане на лекарството, а следващия път пак ще пробваме иначе. Ще ви вкарам във вената неразредено лекарство. Малко пари, но така става по-бързо. Смятам, че ще се чувствате по-добре, ако свършим по-скоро.

Алекс беше на същото мнение, но директното вливане я плашеше.

Лекарката взе ръката й в малките си ръце, внимателно разгледа вената и вкара иглата с лекарството. Алекс се мъчеше да не припадне от вълнение. Като свърши, помоли Алекс да затисне силно мястото в продължение на пет минути, а тя написа в това време рецепта за цитоксан. После донесе хапче и чаша вода и я накара да го изпие.

— Хубаво — каза тя удовлетворено. — Вече поехте първата доза химиотерапия. Искам да дойдете точно след една седмица и да ми кажете, ако има проблеми. Не се стеснявайте, не се колебайте, не си мислете, че това е глезене. Обадете ми се, ако нещо ви се струва не както трябва или пък се почувствате зле. Ще видим с какво можем да ви помогнем.

Подаде на Алекс списък със страничните ефекти — нормални и ненормални.

— Можете да ми звъните по всяко време на денонощието. Нямам нищо против, когато пациентите ми се обаждат.

Сърдечно се усмихна и стана. Беше малко по-ниска от Алекс, но изглеждаше много енергична. Блазе й, помисли си Алекс, като я гледаше. Върши си работата. Същото беше и с хората, които идваха при нея със сериозни правни проблеми и ужасяващи дела. Можеше да се погрижи за тях, да направи всичко възможно. Но проблемите и страданието оставаха техни, а не нейни. Изведнъж изпита завист към лекарката.

С удивление разбра, че е прекарала два часа в кабинета й. Беше два часът, когато спря едно такси. Ръката още я болеше и на мястото, където беше вкарано лекарството, имаше лепенка.

Алекс започваше да научава много нови неща. Щеше да й бъде по-приятно, ако не ги знаеше, и се почувства невероятно облекчена, докато пътуваше към службата. Не й беше лошо, не беше умряла и нищо ужасно не й се бе случило. Поне лекарката си разбираше от работата.

Когато минаваха по Лексингтън Авеню, си помисли, че може да си купи перука. Струваше й се потискащо да мисли за това още отсега, но вероятно доктор Уебър беше права. Щеше да бъде много по-удобно, ако имаше подръка перука, когато й потрябваше, а не да ходи по магазините и да крие оплешивяващата си глава с шалове. Мисълта беше доста неприятна.

Плати на шофьора и се качи в офиса. Когато влезе, Лиз не беше на мястото си. Алекс се обади на всички, които я бяха търсили, и малко по-късно се отпусна. Светът не беше се свършил и тя беше оцеляла след първия сеанс. Може би в края на краищата нямаше да бъде толкова зле, каза си тя, и в същия момент влезе Брок по риза и с купчина документи в ръце. Беше станало четири часът и Алекс беше работила вече два часа.

— Как мина? — попита той загрижено.

Имаше нещо много приятно в начина, по който я питаше. Не беше лигаво и натрапчиво, просто си личеше, че наистина се интересува. Това я трогна. Чувстваше го като по-малък брат.

— Засега добре, но умрях от страх.

Не се познаваха достатъчно, за да може да му признае, че беше плакала, че беше й се сторило, че попада в ада и после се връща, докато чакаше инжекцията да я убие.

— Ти си добро момиче — каза Брок. — Искаш ли кафе?

— С удоволствие.

Той се върна след пет минути и поработиха още един час. Точно в пет Алекс си тръгна, за да се върне при Анабел. Денят мина доста добре, макар че беше уморителен, като се вземеше предвид всичко, което беше преживяла днес.

— Благодаря ти за помощта — каза тя на Брок, преди да излезе.

Започваха заедно едно дело на дребен работодател, подведен за псевдодискриминация. Този път ищцата била болна от рак и не получила повишение, което според нея заслужавала. Работодателят направил всичко по силите си, за да й помогне. Дори приспособил специално помещение за нея, където да може да си почива, ако иска, и й осигурил три почивни дни, докато й правят химиотерапия. Беше запазил мястото й, но тя пак го съдеше. Обвиняваше го, че не я е повишил, защото е болна от рак. Жената искаше да получава повече пари, да си седи вкъщи, да може да си плати за цялото лечение и да вземе пари и от делото. Въпреки че май беше вече излекувана, тя не желаеше да продължава да работи, но имаше много дългове заради лечението. Несъмнено повечето застраховки покриваха само минимална част от разходите за терапията. Алекс сама беше проучила въпроса. Ако човек не можеше да си осигури скъпото лечение, което би спасило живота му, положението ставаше ужасно. Собствената здравна застраховка на Алекс също не бе достатъчна. Въпреки това ищцата нямаше право да съди работодателя си. Беше й предложил да й помогне, което тя по-късно отрекла, а той нямаше доказателства. Както обикновено Алекс изпита жалост към ответника. Мразеше хората, които смятаха, че трябва да одерат някого само защото той има пари, а те нямат. Но беше подходящо тя да поеме този случай, понеже имаше много полезна пряка информация за рака.

— До утре, Брок — каза Алекс и се приготви да си тръгва.

— Пази се. Хубаво се обличай и вечеряй добре.

— Да, мамо — подразни го тя.

И Лиз й беше заръчала същото. Трябваше да стои на топло и да пази силите си. Не й беше приятно, че ще надебелее, както я беше предупредила доктор Уебър. Мразеше да напълнява, макар че рядко й се случваше. Знаеше, че Сам не обича дебели жени.

— Още веднъж много ти благодаря.

Тръгна към къщи, като си мислеше колко мили са всички към нея и колко облекчена се чувства от факта, че лечението е започнало. Беше травмирана повече, отколкото очакваше, по-сломена, но все пак всичко бе преминало гладко. Не й беше приятно, че ще трябва пак да ходи след една седмица, ала може би следващия път щеше да бъде по-спокойна и после щеше да си почива три седмици.

Лиз отиде да купи хапчетата, които й беше предписала лекарката, и сега те бяха в чантата й. Сякаш отново щеше да взема таблетки „антибебе“. От много време не й се бе случвало, но още не беше ги забравила.

Когато се прибра, Анабел беше във ваната и двете с Кармен пееха. Беше песен от филма „Улица Сезам“. Алекс запя с тях, остави куфарчето си и влезе в банята.

— Как мина днес? — попита тя Анабел и се наведе да я целуне, след като свършиха да пеят.

— Добре. А ти къде си удари ръката?

— Не съм си я ударила. А, това ли? — Беше лепенката на мястото на инжекцията. — В службата.

— Боли ли те?

— Не.

— А на мен в градината ми сложиха лепенка с картинка — заяви гордо Анабел.

Кармен съобщи на Алекс, че Сам се обадил и казал, че няма да се върне за вечеря. Изобщо не беше й звънил в службата и тя предположи, че още й е сърдит от снощи. Сега не можеше дори да му каже, че първият сеанс е минал добре. Искаше да му се обади през деня, но след грозните думи, които си бяха разменили, помисли, че е по-добре да изчака, докато се видят. Забелязваше също, че сега много по-често излиза вечер с клиенти. Може би това беше още един начин да избягва да бъде с нея и явно го постигаше. Струваше й се, че изобщо не го вижда.

Вечеря с Анабел и реши да се опита да го изчака. Беше толкова изтощена, че заспа в девет часа на запалена лампа. Беше най-трудният ден в живота й. По-труден и от деня на операцията. Чувстваше се напълно изтощена.

Докато спеше, Сам вечеряше спокойно с Дафне в ресторантче на една тиха улица в източната част на града.

Изглеждаше много разтревожен, а тя му съчувстваше и го слушаше. Никога не предявяваше претенции, никога не го насилваше, никога не го упрекваше, че не й дава онова, което иска.

— Не знам какво ми става — каза Сам.

Не беше докоснал пържолата си и тя беше изстинала. Дафне го държеше за ръката и го слушаше.

— Толкова ми е мъчно за нея. Разбирам колко съм й нужен, но изпитвам само яд към нея. Ярост заради това, което ни се случи. Като че ли тя е виновна за всичко, макар да знам, че не е така. Но и аз не съм виновен. Просто имам ужасен късмет. Сега започна химиотерапия и направо не съм в състояние да го понеса. Не мога да я погледна. Не искам да гледам какво става с нея. Ужасно е да я гледам. Просто не знам какво да правя в такива ситуации. О, господи! — за малко щеше да се разплаче. — Чувствам се като чудовище.

— Разбира се, че не си чудовище — каза нежно Дафне. Още държеше ръката му. — Ти си просто човек. Тези неща ужасно разстройват. За бога, та ти не си медицинска сестра! Тя не би могла да очаква от теб да се грижиш за нея… — Търсеше думи: — Дори да можеш да се насилиш… да погледнеш белега от операцията… Сигурно е кошмарно.

— Да — призна той. — Варварщина. Като че ли са взели един нож и са отсекли гърдата й. Като я видях за първи път, се разплаках.

— Колко ли ужасно ти е било, Сам — каза с чувство Дафне. Съжаляваше само него, а не Алекс. — Мислиш ли, че е разбрала? Тя е интелигентна жена. Сигурно не смята, че това няма да ти повлияе.

— Смята, че аз винаги трябва да бъда до нея, да я държа за ръка, да ходя на сеансите с нея и да говоря за болестта й с нашето момиченце. Просто не го понасям! Искам си предишния живот!

— Имаш право — каза успокояващо Дафне.

Беше най-разбиращата и най-малко изискваща жена, която познаваше. Просто желаеше да бъде с него, при всякакви обстоятелства, въпреки ограниченията, които той налагаше на тяхната връзка. Накрая беше склонил да вечеря с нея насаме, но Дафне трябваше да приеме, че Сам не може да спи с нея. Не би могъл да постъпи така спрямо Алекс. Никога не беше й изневерявал. Не искаше да започва сега, въпреки че изкушението беше огромно и всички в службата му вече смятаха, че има връзка с нея. Дафне му беше показала ясно, че е толкова влюбена в него, че е готова на всякакви условия, само и само да се виждат.

— Толкова те обичам — изрече тихо тя.

Той я погледна, обзет от противоречиви чувства.

— И аз те обичам… Обичам и теб, и нея. И двете ви обичам и в това се състои ненормалността на положението. Желая теб, но имам задължения към нея. Само задълженията са ни останали.

— Никак не ти е лесно, Сам — въздъхна тъжно Дафне.

— Знам. Може би в края на краищата нещата сами ще се разрешат. И тя не се чувства щастлива. И накрая ще ме намрази. Мисля, че вече ме мрази.

— Тогава е глупачка. Ти си най-милият човек на света — заяви предано Дафне, но Сам знаеше как стои въпросът. И Алекс го знаеше.

— В случая аз съм глупакът — каза той и й се усмихна. — Трябва да те сграбча и да те отмъкна, преди да се опомниш и да си намериш някого на твоята възраст с по-малко сложен живот.

Никога, още от момче, не беше се влюбвал до такава степен, дори в Алекс.

— А къде ще ме отмъкнеш? — попита тя невинно, след като накрая започнаха да ядат.

Когато бяха заедно, винаги говореха с часове и забравяха всичко наоколо.

— Може би в Бразилия… Или на остров близо до Таити… Някъде, където е топло и чувствено и мога да те имам само за себе си. С тропически цветя и аромати.

Докато й описваше картината, почувства как ръката й се пъха под масата и започва да го опипва. Той се усмихна. Пръстите й бяха ловки и изкусни.

— Ти си лошо момиче, Дафне Белроуз.

— Може би трябва да се увериш сам, че е така през следващите дни. Започвам да се чувствам като девственица — подразни го тя, а той се изчерви.

— Извинявай.

Усложняваше собствения си живот и живота на другите и се чувстваше много виновен.

— Не съжалявай — каза Дафне сериозно. — Когато най-накрая се решиш, ще стане още по-хубаво.

Сигурна беше, че Сам ще се реши. Бе просто въпрос на време. Можеше да почака. Заслужаваше си. Беше един от най-желаните и най-преуспяващите мъже в Ню Йорк. Дори тук в този отдалечен ресторант хората го познаваха и му кимаха, а оберкелнерът страшно се зарадва, когато ги видя. Сам Паркър беше сред най-важните хора в Ню Йорк.

— Защо си толкова търпелива с мен? — запита я той, докато си избираха десерта. Поръча единствената бутилка френско вино „Шато д’Икем“, която струваше двеста и петдесет долара.

— Нали ти казах — сниши тя глас заговорнически. — Защото те обичам.

— Ти си луда! — заяви той, наведе се и я целуна. След това вдигна тост: — За малката братовчедка на Саймън!

Думите му прозвучаха съвсем обикновено, но всъщност искаше да каже: „За любовта на моя живот!“. Ала не го каза. Щеше да бъде много нечестно по отношение на Алекс. Как можа това да му се случи на него! Как можа Алекс да хване рак, а той веднага да се влюби в друга жена! Изобщо не му минаваше през ум, че двете неща всъщност са свързани.

— Един ден ще бъда много благодарен на Саймън — каза Сам заговорнически, а тя се разсмя.

— Или много сърдит. Това им е лошото на тези предварителни игрички. Имаш прекрасни очаквания, но може да се окаже, че страшно ще те разочаровам.

— Няма опасност — каза той уверено.

Умираше от желание да я люби още там, в ресторанта. Всеки момент, който прекарваха заедно, беше като раздираща ласка, която измъчваше тялото му.

Изпрати я пеша до къщата й, но както винаги отказа да се качи с нея. Дълго се бавиха. Целуваха се на вратата, тя го милваше, а ръцете му сякаш покриваха всеки сантиметър от тялото й.

— Все пак бихме могли да се качим горе — опита се да го изкуши Дафне с устните и ръцете си.

Сам щеше да се пръсне от желание.

— Мисля, че съседите ще изпитат много голямо облекчение.

— И за мен ще бъде голямо облекчение — каза той, като я целуваше отчаяно. — Не знам колко още мога да издържа.

— Надявам се, не дълго, сладки Сам — прошепна тя в ухото му.

Обгърна го под кръста и се притисна към него.

Беше топла и трепетна и Сам потрепери от желание, когато усети, че не носи никакво бельо дори на студения ноемврийски вятър на нюйоркската зима. Трябваше да събере всички сили, за да й устои.

— Ще ме унищожиш — прошепна той и дрезгаво се засмя от сладка агония. — И ще хванеш пневмония.

— Тогава по-добре да ме стоплиш, Сам.

— О, господи, да знаеш как ми се иска!

Затвори очи и я притисна към себе си.

Накрая успя да се откъсне, макар неистово трудно. Измина пеша разстоянието от двадесет и пет пресечки до къщи, за да дойде на себе си.

Беше вече почти полунощ и Алекс спеше непробудно на запалената лампа. Той дълго я гледа и мълчаливо й се извиняваше, но сърцето му копнееше за Дафне, а не за Алекс. Тихо загаси лампата и си легна.

В шест часа сутринта се събуди от странен дерящ звук. Като че ли нещо механично скърцаше и постоянно се повтаряше. Беше изключено да не му обърне внимание и да продължи да спи. Отначало помисли, че е някаква машина, след това, че е аларма. После му хрумна идиотската идея, че може би асансьорът е повреден. Но шумът не спираше и когато накрая се разбуди напълно и се обърна в леглото, разбра, че това е Алекс, която неудържимо повръща и се раздира от напъни в банята.

Сам полежа още малко. Не беше сигурен дали трябва да я безпокои, най-сетне стана и отиде на вратата на банята.

— Добре ли си?

Тя дълго не отговаряше, но накрая кимна.

— Много добре, благодаря.

Не беше загубила чувството си за хумор, ала не можеше да спре да повръща.

— Да не е от яденето?

Дори сега Сам пак не признаваше реалността.

— Мисля, че е от химиотерапията.

— Обади се на лекаря.

Тя кимна и отново се надвеси над умивалника, а той отиде да вземе душ в другата баня. Върна се след половин час. Алекс вече не повръщаше, но лежеше на пода в банята с намокрена кърпа на главата и затворени очи.

— Да не си бременна?

Поклати глава, без да отваря очи. Дори нямаше сили да го обижда. Мензисът й беше дошъл преди операцията. Оттогава бе минал още един „син“ ден, но те не си говореха, камо ли да правят бебета. Как си представяше, че ще забременее? В момента ходеше на химиотерапия. Как можеше да бъде толкова тъп! Уж беше умен, а страхотно оглупяваше, когато станеше дума за рак.

Накрая успя да допълзи от банята до телефона и да се обади на доктор Уебър. Веднага я свързаха и лекарката й каза, че тази реакция не е необичайна при първата доза, макар да е неприятно, че така се е получило. Посъветва я да внимава с яденето, но все пак да хапне нещо, за да си оправи стомаха. Трябва да вземе хапчето днес, въпреки че може да се чувства зле и да повръща. Не бива да го пропуска. Предложи да й предпише и допълнителни лекарства против повръщане. Алекс обаче се страхуваше, защото и те можеха да дадат странични ефекти.

— Благодаря — успя да каже и отново отиде в банята.

Но този път свърши по-бързо. Нямаше какво да повърне, освен жлъчка. Чувстваше се като изкормена. Отне й безкрайно дълго време да се облече и когато влезе в кухнята да види как Анабел и Сам закусват, беше позеленяла.

— Зле ли ги е, маме? — попита разтревожено Анабел.

— Малко. Нали си спомняш за онова лекарство? Вчера взех от него и сутринта ми прилоша.

— Сигурно е много лошо лекарство — каза предано Анабел.

— Но ще ми помогне да се оправя — отвърна твърдо Алекс и се насили да си хапне парче препечен хляб, въпреки че изобщо не й се искаше да го вкуси. Забеляза, че Сам я гледа над вестника с видимо раздразнение. Не стига, че беше го събудила с повръщането си, ами сега обясняваше и на Анабел.

Хем знаеше, че той не го одобрява.

— Извинявай — каза му тя преднамерено и с неприятен тон.

Сам продължи да чете.

Държеше се настрана, докато тръгнаха с Анабел за детската градина, и не направи никакви опити да каже нещо по отношение на сутрешното й повръщане. Но веднага след като влязоха, тя отново повърна и реши да не ходи на работа. Седна на спалнята и се разплака. Понечи да се обади на Лиз, ала сякаш нещо я възпря. Нямаше да се предаде. Щеше да отиде на работа, та ако ще това да я убие.

Отново си изми лицето и зъбите, сложи още една кърпа със студена вода на главата си и след това с решителен вид облече палтото и взе куфарчето. В коридора пак трябваше да поседне. Стомахът й се свиваше, но успя да се добере до асансьора, после до улицата и се почувства по-добре. Студеният въздух я ободри, но от пътуването в таксито отново й прилоша. Докато стигне до службата, ужасно й се доповръща и едва успя да се примъкне до тоалетната. Там пак повръща много силно. Изглеждаше ужасно, когато влезе в стаята на Лиз, която разговаряше с Брок.

Лицето й беше мокро и зелено и те наистина се уплашиха. И двамата я последваха в кабинета й и се взряха в нея с явна загриженост. Алекс се строполи на стола си от изтощение.

— Добре ли си? — попита разтревожено Лиз, а Брок я гледаше намръщено.

— Не съвсем. Сутринта беше ужасно.

Затвори очи, защото почувства как пак започва да й се гади. Отказа да се поддаде на порива и вълната премина. Отвори очи и видя Брок, който беше много разтревожен. Лиз беше излязла.

— Отиде да ти донесе чаша чай. Искаш ли да си полегнеш?

— Не, защото после може и да не стана — призна си Алекс и храбро добави: — Защо да не започнем работа?

— В състояние ли си?

— Не ме питай — мрачно отвърна тя и поклати глава, а той отиде да си вземе книжата. Както винаги работеше по риза и с очила на главата, когато нямаше нужда от тях. След като се върна в стаята на Алекс, в джобчето си имаше молив, в зъбите си държеше писалка, а купчината бумаги стигаше до лицето му. Най-отгоре бе закрепил кутия солени бисквити за Алекс.

— Опитай ги — предложи й той и ги остави на бюрото. След това седна и разтвориха папките. Внимателно я наблюдаваше. Алекс изглеждаше ужасно, но като че ли се чувстваше малко по-добре, докато работеше. Това я караше да забрави неприятностите си. А Лиз постоянно й носеше чай и Алекс си чупеше от солените бисквити на Брок.

— Защо не си полегнеш през обедната почивка? — предложи той, но тя поклати глава. Не искаше да прекъсва инерцията, която вече беше набрала. До кабинета й имаше мъничка тоалетна, в която изчезна, без да каже и дума на Брок. Повърна мъчително и след това половин час се напъва. Брок само чуваше какво става, но не можеше да й помогне. Изпитваше много мъчително чувство, докато я слушаше, и след малко излезе от стаята. Върна се с кърпа, намокрена със студена вода, пакет лед и възглавница. Без да чука и без да каже нещо, отвори вратата. За щастие тя не беше заключена. Изведнъж Алекс усети силните му ръце на гърба си. Беше коленичила над тоалетната чиния, свита и подпряна до стената. За момент Брок помисли, че е припаднала, но беше в съзнание.

— Облегни се на мен, Алекс — каза той тихо. — Просто се отпусни.

Тя не се противопостави, не отрони и дума. Толкова беше зле и толкова му беше благодарна за помощта във всяко отношение. Отпусна се в ръцете му, а той седна до нея на пода, като я придържаше. Тоалетната беше прекалено малка за двамата. И двамата бяха дългокраки, но успяваха да се вместят. Сложи пакета с лед отзад на врата й, а мократа кърпа на челото й. За момент тя отвори очи и го погледна, ала не проговори. Просто не можеше.

Той пусна водата и сложи капака. След малко подложи възглавницата под главата й и я покри с одеяло. Алекс му беше благодарна за всичко. Брок седя с нея през цялото време, гледаше я, държеше ръката й и не говореше.

Почти след час тя продума тихо:

— Мисля, че мога да стана.

Беше напълно изтощена и дори говоренето й костваше усилия.

— Защо не полежиш тук още малко? — предложи той меко, но след това му дойде по-добра идея. — Аз ще те преместя, Алекс. Не прави нищо. Просто се отпусни.

Беше престанала да повръща преди доста време и можеше да бъде преместена в стаята. Без всякакво усилие я вдигна и се изненада, че е прекалено лека за ръста си. След това я положи на коженото канапе в нейната стая. Тя се почувства чудесно. Брок нагласи възглавницата под главата й и я покри с одеялото. Алекс бе леко засрамена от това, че напълно се е предала, но не можеше да се притеснява в момента. Просто беше благодарна на Брок, че е тук и й помага.

— Заключи вратата — прошепна му тя.

Стоеше до нея като майка, която гледа детето си.

— Защо?

— Не искам някой да влезе и да ме види.

Беше казала на всички, че ще може да работи по време на химиотерапията, но началото едва ли беше обнадеждаващо.

Брок направи това, което му каза, после седна на един стол до нея. Не искаше да я оставя сама, макар да изглеждаше по-добре.

— Искаш ли да те заведа вкъщи? — предпазливо я запита той.

Тя поклати глава.

— Оставам.

— Искаш ли да си поспиш малко?

— Просто ще си полежа. Ти започвай да работиш. Ще стана след малко.

— Сериозно ли говориш?

Брок беше удивен. В този момент й се възхищаваше повече от всякога. Отказваше да се предава и да се признае за победена. Наистина беше боец.

— Да. Ти работи… Брок?… — и двамата шепнеха. — Благодаря ти.

— Няма нищо. Затова са приятелите.

Алекс се натъжи от факта, че Сам не може да постъпи така.

Брок угаси някои от лампите и Алекс полежа известно време със затворени очи. След половин час стана и седна до него на бюрото. Изглеждаше малко измачкана, косата й беше разрошена, гласът й — предрезнял, но отново беше готова да работи. И двамата не споменаха за онова, което беше се случило.

Брок не забрави да отключи вратата. Лиз влезе с чай, кафе и закуски. Двамата се направиха, че нищо не е станало.

В пет часа Брок я изпрати до асансьора. Носеше куфарчето й.

— Ще ти хвана такси, а след това ще се върна — каза той делово.

— Нямаш ли си друга работа, освен да превеждаш стари жени през улицата? — пошегува се тя.

Бяха станали приятели днес следобед и никога нямаше да забрави жеста му. Не разбираше с какво е заслужила неговото приятелство, но отношението му й беше направило огромно впечатление.

— Сигурно си бил бойскаут.

— Всъщност да. Нямаше какво друго да се прави в Илинойс. Освен това винаги съм имал слабост към старите жени.

— Очевидно — усмихна му се Алекс.

В момента се чувстваше поне на хиляда години, но според Брок беше забележителна.

Каза й да почака в сградата, докато спре таксито. Алекс се опита да се противопостави, ала той излезе и изобщо не я изслуша. Беше непреклонен. Плати таксито, да не би някой друг да го вземе, и се върна, за да я отведе до него.

— Всичко е наред.

Настани я в колата и й помаха с ръка, докато тя се отдалечаваше. Още не можеше да проумее всичко, което той правеше за нея. Чудеше се как би могла да му се отблагодари. Докато се прибере вкъщи при Анабел, се чувстваше като парцал. Много й се искаше да си вземе топла вана с нея, но детето още не беше видяло белега и нямаше никакво намерение да му го показва. Затова се изкъпа сама, като заключи вратата. След това седна да вечеря с дъщеря си, но не хапна нищо. Каза й, че ще яде по-късно с татко.

Сам се върна в седем часа, точно преди Анабел да си легне, и й прочете една приказка. После седнаха да ядат с Алекс. Кармен беше приготвила вечерята. Алекс само бодваше оттук-оттам. Правеше усилие да яде, но просто не бе в състояние.

— По-добре ли мина днес? — попита Сам колкото можеше по-грижовно.

Ала Алекс имаше ясното усещане, че никак не му се иска да обсъжда този въпрос.

— Чувствах се добре — отвърна тя.

Изобщо не му каза за прекарания час на пода на тоалетната в службата, нито пък за времето, прекарано на дивана, докато Брок Стивънс държеше на главата й пакета с лед.

— Имам много нови дела.

Сам искаше да чуе единствено това, въпреки че то беше само част от истината.

— И ние — усмихна се той и се опита да забрави караницата им предишната вечер, както и грозните реплики, които си бяха разменили. — Благодарение на Саймън имаме ужасно много клиенти.

— Нали не смяташ, че може да излезе някакво мошеничество, Сам? — попита тя подозрително.

Толкова нови клиенти от такава величина леко я изнервяха.

— Престани да търсиш проблеми навсякъде. Не бъди винаги адвокатка! — смъмри я той малко грубо.

— Професионално изкривяване — усмихна му се слабо тя.

Гадеше й се само от миризмата на храната.

Разтреби масата, след като се наядоха, но докато свърши, пак й се доповръща от това, което беше хапнала. Отново се намери на пода в банята. Ужасно се напъваше. Ала този път го нямаше Брок Стивънс с възглавницата и пакета с лед.

— Какво ти става? — попита накрая Сам, когато отиде да я погледне. Трябваше да признае, че Алекс изглеждаше ужасно. — Може би не е само от химиотерапията. Може би имаш криза на апендицит или нещо подобно?

Трудно му беше да повярва, че такава реакция може да се получи от лечението.

— Само от химиотерапията е — отвърна тя със задгробен глас като във филма „Заклинателят“ и отново започна да повръща.

Сам излезе, защото не беше в състояние да я гледа.

Накрая Алекс успя да се добере до спалнята и се стовари на леглото изтощена, а той я стрелна с раздразнение.

— Знам, че не е хубаво от моя страна да говоря така, но защо нищо ти няма, докато си на работа, а като ме видиш, ти прилошава? За да ти съчувствам или просто така ти влияя? — попита той.

Не подозираше какво е преживяла Алекс през деня, а тя не искаше да си признае, че го е излъгала.

— Много смешно.

— Смяташ ли, че реагираш емоционално на това лечение или пък си алергична към лекарството?

Просто не можеше да разбере, нито да повярва. Никога не беше виждал някой да повръща толкова силно и толкова често.

— Повярвай ми, че е само от химиотерапията — повтори Алекс. — Имам цял списък, в който е посочено какво може да се очаква. Искаш ли да го прочетеш?

— Не съвсем — призна си той. — Вярвам ти.

След това добави, сякаш се мъчеше да си обясни.

— Като беше бременна, не беше така.

— Тогава нямах рак и не ми правеха химиотерапия — отвърна тя сухо. Още не можеше да се оправи след ужасното повръщане. — Може би затова има разлика.

— Мисля, че е на психична основа. Наистина смятам, че трябва да се обадиш на лекаря си.

— Обадих се. Тя ми каза, че е неприятно, но е нормално.

— На мен не ми изглежда нормално.

Сам не искаше да разбере. Продължаваше да отрича всичко.

Накрая заспаха.

Когато Алекс се събуди на другата сутрин, пак й се гадеше, но не повърна. Двамата със Сам нормално тръгнаха за работа, а тя заведе Анабел в градината, което я накара да се почувства по-добре. Всяка малка стъпка към нормалния живот изведнъж й се струваше като победа и успя да прекара цялата сутрин над делата, без да й прилошее и без да се отвлича.

Едва следобед, когато пак работеха с Брок, сандвичът с пуйка не й се отрази добре и тя се озова на пода в тоалетната. Имаше чувството, че умира. Брок влезе веднага при нея и тя шокирано осъзна, че я държи за главата и раменете, докато повръща, ала не можа да реагира. Всъщност беше по-малко страшно, когато не беше сама и когато Брок беше при нея. Срамуваше се, че се чувства така, но като се отпусна на него, го погледна и пак се зачуди защо той прави всичко това за нея.

— Трябвало е да станеш лекар — глупаво му се усмихна Алекс.

Какъв невероятен начин за сприятеляване!

— Не понасям кръв — призна си той.

— А повръщането? Какво ти става, да не би да харесваш жени, които повръщат?

— Обожавам ги — разсмя се Брок. — В гимназията и колежа повръщах след много срещи с момичета. После се окопитих. Май че нещата са малко по-изтънчени в Ню Йорк. Пък може и да не са, а?

— Ти си шантав! — Беше прекалено слаба и не можеше да мръдне. Пак седяха на пода на тоалетната и тя се беше облегнала на него. — Започваш да ми харесваш.

Като че ли бяха женени. Не изпитваше смущение, само имаше нужда от помощ и той беше готов да й я окаже. За момент се почуди дали Господ не й изпраща точно този приятел, от когото се нуждае тъкмо в този момент.

Брок изведнъж стана сериозен, когато проговори:

— Сестра ми премина през същото.

Гласът му звучеше много тъжно.

— Химиотерапия ли?

Беше удивена. Като че ли никоя друга жена не го беше преживявала преди нея.

— Да. Имаше рак на гърдата като теб. Много пъти без малко да се откаже от това лечение. Бях първа година в колежа и се прибрах вкъщи, за да се грижа за нея. Беше с десет години по-голяма от мен.

— Беше? — попита нервно Алекс, но той се усмихна.

— И сега е. Успя да се излекува. И ти ще се излекуваш. Ала трябва да продължиш с химиотерапията, независимо от това, колко зле ти действа, колко е ужасна и колко я ненавиждаш. Трябва да я проведеш.

— Знам. Но ще умра от ужас. Шест месеца изглеждат като вечност.

— Не са — отвърна той и сякаш беше станал по-възрастен, отколкото беше. — Вечна е смъртта.

— Ще успея. Обещавам.

— Само не бива да шикалкавиш, Алекс. Трябва да вземаш хапчетата, въпреки че от тях може страшно да ти се повръща. Трябва да упорстваш с лечението. И аз ще ти помагам, ако искаш. Помогнах на сестра си. Тя мразеше хапчетата и се страхуваше от инжекциите.

— И на мен никак не ми харесаха, но все пак не изглеждаха толкова лоши, преди да започна да си повръщам червата. Тогава пък си намерих приятел.

Тя му се усмихна, а той се ухили. Беше като голямо русо дете, но погледът му показваше, че е много по-мъдър. На тридесет и две години бе видял повече, отколкото Алекс предполагаше. Беше стар дух с добро сърце и тя наистина му харесваше.

— Ще пристъпим ли пак към работа? — попита Алекс след малко. Когато излизаха заедно от тоалетната, Лиз тъкмо слагаше пощата на бюрото й и ги погледна изненадано.

— Здравей — непринудено я поздрави Алекс. — Тъкмо се съвещавахме.

Лиз се разсмя. Нямаше представа какво са правили там, но й стана смешно и се върна на бюрото си.

— Хората ще си помислят, че смъркаме кокаин или правим секс в тоалетната, ако продължаваме в същия дух — засмя се Алекс.

— Мога да си представя и по-лоши слухове.

Брок се засмя и седна срещу нея. Тя изглеждаше по-добре.

— И аз.

От почти два месеца не бяха се любили със Сам и нямаше вероятност скоро да се любят, така както се развиваха нещата. Но сексът не беше най-важното нещо за момента. По-важно беше да оживее. Това беше най-важното.

Работиха с Брок заедно целия следобед и в края на работния ден той отново й хвана такси, макар тя да настояваше, че се чувства по-добре.

В петък Алекс успя да заведе Анабел на балет. Беше забележително, че прави всичко, което трябва. Не се чувстваше прекрасно, ала и не беше съвсем зле. Започваше да си мисли, че може би — само може би — ще успее да оживее. А дали бракът й щеше да оцелее, беше друг въпрос. Смяташе, че е много по-малко вероятно.