Едгар Алън По
Колизеумът ^[0]

Древен Рим! Гробница надменна,

която съзерцава Времето

в руини от великолепие!

Най-сетне след толкова години

на скиталчество с горяща жажда,

с копнеж по твоето познание,

аз коленича променен и тих

и в сенките душата ми отпи

светлина, величие и слава!

 

Тук, сред паметта на вековете,

сред тишина и разрушение,

чувствам, че властта ти е по-силна

от молитвите на цар юдейски

в градината на Гетсиман, или

от чара на звездите, обладал

някога с покоя си Халдея.

 

Над паднал войн днес колона пада

и скулптурата на орел държи

прилеп жив във златните си нокти.

Косите на матрона замени

вятърът с треви и със тръстика,

а върху императорския трон

се плъзга като призрак, осветен

от рога на мъгливата луна,

лениво гущер в мраморния дом.

 

Почакай! Извитите аркади,

постаментите с колони тъмни,

смътните антаблементи, фризът,

който се разпада и изчезва —

камъни! Нима това е всичко!

Бляскави отломки, пощадени

от Времето за мен и Вечността!

 

„Не всичко! — отговори ехото. —

Издига се пророческият звук

в нас от забравата към мъдростта,

както Мемнон слънцето възпява.

Ние управляваме сърцата

и съвършените ви умове,

ние, камъните мъртво-бледи.

Силата не си отива още!

Чудото все тъй заобикаля

тайната на твърдата утроба,

магията на горделива власт

и паметта надвиснала е плащ,

който винаги ще ни обгръща

с нещо повече от слава“.