Едгар Алън По
Градът в морето

Виж, престол си издигна сама

в странен град днеска смъртта

далеко на Запад, където

доброто и злото, заедно слети,

почиват в единствена вечност.

Гробници, дворци и кули древни,

непотръпващи от векове,

не припомнят нищо земно

и наоколо от ветрове

недокоснати, щадени,

кротко спят води смирени.

 

Светлина не слиза долу

и стените полуголи

не Небето осветява,

а водите ги даряват

с блясъка си и забрава.

Над куполи и кралски зали,

над храмове и вавилонски мрамор,

над запустелите градини

изваяни цветя обвили

беседките с бръшлян и птици,

където в камък се преплитат

виола, теменуга и лозница,

непогалени, щадени,

кротко спят води смирени.

 

Не сенките им, а самите

стени във въздуха увисват.

Църкви и гробове зеят

и бездна светлината лее.

 

Ни диамантени очи

на идоли, ни мъртъвци

със накити ще съблазнят

водите. Сред покой лежат

в отреденото легло,

прозрачни като от стъкло.

Не напомнят тук вълните

вятър някъде, че скита,

че някъде там милва вятър

море с не тъй ужасен блясък.

 

Ала внезапно порив дързък

се яви и много бързо

дъх кулите отблъсна тихо

и безмълвно се стопиха

във прилива. От върховете

остана празнина в небето.

Ах, вълните по-червени

чуват времето да стене

и сред викове, когато

градът изчезне във мъгли,

ще стане от престола златен

сам Ада да се поклони.