Едгар Алън По
Камбаните ^[0]

I.

Чуй шейните със камбанки,

сребърни камбанки!

Свят на радост те предричат в ледени пространства!

Прозвънява, зазвънява

леденият въздух вън.

В звездна светлина тогава

небесата затрептяват

от кристалния им звън.

Миг след миг, миг след миг

отброява древен стих

и руническият ритъм слива с времето им дъх.

И звънят, звънят, звънят,

и звънят

тъй сребристи, нежни, чисти те звънят.

II.

Чуй венчалните камбани,

златните камбани!

Свят на щастие предричат за нега призвани!

Нежен полъх — нощен дар,

те обричат своя чар.

Капки златен аромат

се разтапят.

Тържествуваща сред тях

лунна птица слуша мекия им смях

и чака!

Ах, тогава музиката прозвънява

в клетката като поток от хармония излят!

Колебливо,

как щастливо

бъдещето разпознава и открива,

че разказва за възторга доверчиво.

Сред съзвучията златни

и невинни, но понятни

как звънят, звънят, звънят,

как звънят,

в рима с ритъм се извиват и звънят.

III.

Чуй тревожните камбани,

бронзови камбани!

За насилие разказват в хаос приковани!

Как пищят, пищят, пищят

и в ухото на нощта

вливат своя меден ад,

пронизително крещят,

могат само да пищят.

С истеричен смях сред ужас молят огъня да стихне,

ала глух за този писък, той не стихва и сред кикот

огнен дъжд нагоре литва,

в отчаяние опитва

зеницата на луната

да погълне с блясък, сякаш

или никога, или сега.

О, звънят, звънят, звънят

и разказват този път

за беда.

Сред безсмисления прилив

във утробата пулсират

разпокъсаните звуци на страха.

Но ухото разпознава

как прелива

и застива

ужаса в опасността.

Но ухото различава

как потъва

и нараства

привкуса на лудостта.

Пронизителни и ярки, побеснели те свистят,

те свистят,

и звънят, звънят, звънят,

в хаос странен приковани те звънят!

IV.

Чуй железните камбани,

тежките камбани!

В свят тържествен за утеха от скръбта призвани!

И сред тихия им ад

ужаса им непознат

в меланхолната смиреност на звука,

в дрезгавия трепет

е застиналият шепот

от вика.

Хора, ах, навярно хора

при телата им най-горе

в самота

с унес бавен разлюляват

на камбаните плътта.

Нямат нито пол, ни възраст,

ни добро, ни зло ги свързва

с паметта.

Господарят им сега

рони страх, страх, страх.

В страх

надменен те звънят,

тържествуващи крещят,

повелително звънят!

Той танцува там със тях.

Миг след миг, миг след миг

отброява древен стих

и надменни те звънят,

те звънят.

Миг след миг, миг след миг

отброява древен стих

и пулсират, и звънят,

и звънят, звънят, звънят,

и ридаят, и звънят.

Миг след миг, миг след миг

те крещят, крещят, крещят.

Във победен древен стих

се извиват и звънят,

и звънят, звънят, звънят,

се издигат и звънят,

и звънят, звънят, звънят,

и звънят,

и предричат, и въздишат, и звънят!