Едгар Алън По
На Хелън ^[0]

Видях те веднъж, но само веднъж

преди години, не така отдавна.

Бе през юли и кръглата луна

като душата ти отвън летеше

и търсеше пътеката си горе.

Падна сребърен от светлина саван,

копринен задух от покой и сън

върху обърнатите личица

на рози в омагьосана градина,

където вятърът е плах дори.

Падна върху хилядите личица

на розите, които подариха

уханието си в екстаза на смъртта.

Падна върху хилядите личица

на рози. Те умираха, приели

с възторг стиха на твоето присъствие.

 

Видях те в бяло и над теменуги

приведена. О, блясъкът тогава

падна върху хилядите личица

на рози и лицето ти сред жал.

Не беше ли съдбата тази нощ,

чието име също е Печал,

която ме повика пред вратата

на градината да вдъхна аромат

от сънни рози, додето спеше

светът, оставил само теб и мен.

Аз спрях. Погледнах. Всичко там изчезна.

Градината бе омагьосана

и бисерната светлина си тръгна.

Лабиринтът от пътеки и лехи,

щастливите цветя, дървета тъжни

избледняха и уханието

на розите умря в обятията

на влюбения въздух. Издъхнаха,

за да спасят божествения зрак

в очите ти. Аз виждах само тях.

Аз гледах само тях със часове,

додето после луната залезе.

Сърцето ми диво се вписа

върху кристалните, небесни сфери.

Тъмна е скръбта! Надеждата — велика!

Как тихичко морето прояснява.

Желанието властва с гордостта,

а любовта е все така бездънна.

 

Сега изчезна милата Диана

в каляската си облачна на запад

и ти сред призрачни дървета

изчезна също. Очите само

с мен останаха да осветяват

самотния ми път и оттогава

през времето ме следват и ме водят.

Смирен слуга съм — те са господари.

Задължени са да ме подкрепят,

да съм спасен е моят дълг към тях.

Пречистен в електричния им огън,

осветен в блажения им огън.

Душата ми изпълват с красота.

Звезди са, пред които коленича,

далечни в тъмния пейзаж на мойта нощ.

Дори и в ослепителния Ден

ги виждам още — две сладостно искрящи

Венери, непомръкнали от Слънцето.