Едгар Алън По
Линор ^[0]

Счупен е бокала златен! Ах, прозрачен дъх лети!

Звънва, плаче, плува в здрача нежно пламъче по Стикс.

О, Гай де Вир, нима сълзи ти праща Вечността!

Виж! Там лежи едничък стих — Линор и любовта!

Ела! Свещеният обряд си пожела за тях смъртта,

за тялото й химн изпят — дар царствен за пръстта,

За младото й тяло свят, дар двоен за пръстта.

 

Не гордостта й — златото ценеше ти. Прокле я

с причастие ръката ти и сложи кръст над нея!

Как обреда ще бъде чист и скръбна песента,

щом думите реди с език престорена уста?

Тя там лежи в невинен сън — дар двоен за пръстта!

 

Peccavimus! Поне смирен пред бога остани!

Да я оплачем с кротка жал! Духа й не гневи!

Надеждата с Линор рида. Безумен е протеста —

дете и дар пред друг олтар и другиму невеста.

Бе ласкав миг и весел вик, но милва я пръстта.

Живот във златните коси, в очите й — смъртта.

В косите й живот искри, в очите й — смъртта.

 

Върви си с мир! О, най-подир светлина да срещне

в напева за онези дни и сърцето грешно.

Камбаната! Ах, нека тя мълком се прощава —

да не сепва земна клетва сянката й бяла.

През нежен свят, във вечността от ангели понесен,

от Ада тук във Рая там духът ще спре унесен,

намерил дом край златен трон до своя Крал Небесен.