Анри Перюшо
Животът на Гоген (9)

III
Клетниците

И вие сте нещастник като мен.

Ван Гог, Писмо до Гоген

Зората лека-полека посребрява небето. Гоген, пристигнал в Арл с нощния влак, чака в кафене „Алкасар“ да се съмне, за да отиде у Ван Гог, на отсрещната страна на площад Ламартин.

Винсент живее в дясното крило на една едноетажна къща с фасада, боядисана в жълто, над която стърчи двоен триъгълен фронтон. На известно разстояние зад нея минава железницата; гарата е съвсем наблизо. Отляво, покрай брега на Рона, се простира обществен парк — паркът „Ламартин“, — засаден с кипариси, кедри, ели, платани и олеандрови храсти. Това е предградието Танплие. В същност градът започва едва оттатък портата Кавалри, минаваща през старото укрепление от 15 век, от двете страни на която стърчи по една кръгла кула; портата се издига точно срещу жълтата къща, от която я дели цялата дължина на площада.

Винсент посреща Гоген с излиятелна възторженост — твърде излиятелна може би. Гоген върви мълчалив подир него от стая в стая. На приземния етаж има ателие и една кухня-ателие. На горния етаж — две спални. По-голямата, в която се мъдри огромен орехов креват, Винсент е отредил за Гоген. Той я е украсил с няколко картини — изгледи от парка „Ламартин“. „Исках да нарисувам тази градина — е писал той на Гоген — по такъв начин, че да навява едновременно мисълта за стария тукашен поет (или по-скоро от Авиньон) Петрарка, и за новия тукашен поет — Пол Гоген. Колкото и несръчен да е този опит, все пак ще видите може би в него, че съм мислил с твърде голямо вълнение за Вас, когато подреждах ателието Ви.“ Гоген гледа тия градински пейзажи и другите платна, които Винсент е окачил навсякъде по белосаните стени на къщата, но мълчи; те не всички му харесват. И все пак тия „Слънчогледи“, тази „Жълта стая“…

Ван Гог е изненадан от здравословното състояние на Гоген. Смятал го е за болен, отпаднал. А пред себе си вижда човек, който наистина страда от чести неразположения, но не е загубил здравия си вид. Гоген също се изненадва, но тъкмо в обратния смисъл. Ван Гог му се вижда доста възбуден. Какво безредие в ателието! Кутията за бои едва побира смачканите незатворени туби.

През цялото лято Винсент е работил „нажежен до бяло“, рисувал е навсякъде, по всяко време, рисувал е из нивята под жаркото слънце, рисувал е нощем по брега на Рона или на площад Форум. „Вървя като някой локомотив за живопис“ — е писал на Тео^[1]. Но това извънмерно напрежение е криело опасности — тук-там в писмата до брат му са се прокрадвали обезпокояващи думи. „Няма какво да го усукваме, след някой и друг ден може настъпи някоя криза.“ Съвсем неотдавна, точно преди пристигането на Гоген, той е признал на Тео: „Не съм болен, но без съмнение бих се разболял, ако нямах силна храна и ако не бях престанал няколко дни да рисувам. С една дума, пак съм стигнал кажи-речи онова състояние на лудост, в което виждаме Хуго ван дер Хус в картината на Емил Вотерс.“ Този образ го преследва, образът на фламандския художник от 15 век, който умрял луд в Руж Клоатр при Соани и чието безумно лице е изписал Вотерс. „Все пак не бива да се доверявам на нервите си!“ Ако Ван Гог е копнял с такъв жар за идването на Гоген, то е било не само за да разбие обръча на самотата, а и за да прогони чрез това съжителство дебнещите го сенки. Той се чувствува изтощен, очите му са преуморени — „но пък най-после имам амбицията да направя с работата си известно впечатление на Гоген“. Едно последно „отчаяно напрежение на силите“ го е омаломощило съвсем.

Тия въпроси около здравето не занимават дълго Гоген, нито пък смесените чувства, които е изпитал при влизането си в жълтата къща. Той се чувствува все повече оптимист. Тео е продал една негова картина с бретонки за петстотин франка; така ще може да уреди и последните си дългове в Понт Авен. „Аз вярвам в бъдещето… Така, както Ван Гог (Тео) е подготвил пътя, смятам, че е възможно за всички талантливи художници от нашата група да се оправят.“ Гоген ще успокои Винсент. А и ще сложи час по-скоро ред в техния съвместен живот, в живота им на иноци, чийто прост режим Винсент вече е определил: „Да живее като монах, който веднъж на две седмици се отбива в публичния дом.“

Гоген се запознава с арлезианските приятели на Ван Гог, със зуавския подпоручик Милие, бивш участник в индокитайска война, с Жозеф Рулен, четиридесет и седем годишен пощенски чиновник, висок близо два метра, с голяма двувърха брада, старши надзирател при арлската гара, когото всички наричат „пощальонът Рулен“, и със съпрузите Жину, съдържатели на кафенето при гарата, където се храни Винсент. Но сега вече двамата художници ще се хранят у дома. Винсент се заема с пазаруването, а Гоген — с кухнята.

„Гоген е удивителен като човек! — възкликва Винсент. — Не се увлича и ще изчака тук съвсем спокойно и в усилена работа подходящия момент, за да направи огромна крачка напред.“ Да, спокойно — и без особено въодушевление от Прованс, където той се чувствува „чужд“…

Гоген не е дошъл в Арл, воден от дълбоки подбуди; Прованс не е част от неговия блян. Тя не може да се сравни с Бретан. Не обладава нито устойчивите й форми, нито нейната одухотвореност и вълнуваща тъга. Всичко в Бретан — обяснява той на Винсент — е „по-просторно“, „по-внушително и най-вече по-цялостно и по-определено от дребната, хилава, изгорена природа на Прованс“. Вярно е, провансалските цветове са по-пищни, но пък колко бледи изглеждат те в сравнение с багрите на тропиците!… Те събуждат копнежа му по знойните земи, копнеж, който са съживили само няколко разговора със зуавския подпоручик за френските колонии, за Тонкин.

„Това, което Гоген разказва за тропиците, ми се вижда чудесно.“ В радостта си от присъствието на своя приятел Ван Гог разкрасява още повече казаното от Гоген: няма съмнение, че в тропиците е „бъдещето на голямото възраждане на живописта“; ако беше десет години по-млад, той на драго сърце би участвувал в създаването на една „колористична школа“ на остров Ява. „Все едно, и той като мен обаче харесва това, което вижда, а особено го интересуват арлезианките.“

Докато Ван Гог се залавя отново да рисува, Гоген наблюдава хората и нещата в Арл.

„Чудно нещо, Винсент смята, че тук може да се работи в духа на Домие, аз пък, напротив, виждам някакъв цветен Пюви, смесен с японците. С изящните си прически, с гръцката си красота, със своите шалове, образуващи гънки като при ранните живописци, тукашните жени представляват, казвам, истинско гръцко шествие. Лекото момиче, което минава по улицата, е също тъй дама като всяка друга, и е целомъдрена на вид като Юнона. Във всеки случай тук има източници на един хубав модерен стил.“

На свой ред и Гоген взема четките. Той отива заедно с Ван Гог до древния некропол Аликан, от който е останала само една алея със саркофази, водеща до развалините на малка църква. Там започва няколко пейзажа^[2]. Захванал е също така и едно Нощно кафене с женска фигура на предния план, скицирана в някакво заведение в квартала на публичните домове.

Гоген не се задоволява само да организира задружния живот, материалното съществуване на Ателието на Юга. Още по-голямо старание полага той да поеме духовното му ръководство. Непоклатим в убежденията си, сляп за всичко, което е вън от него, той се отнася към Ван Гог точно така, както вчера се е отнасял към художниците в Понт Авен. Стреми се да налага своите живописни концепции, ръководи, съветва с наставнически и често пъти повелителен тон. Ван Гог прекалява с употребата на допълнителни цветове; нека работи повече по памет, нека овладява буйните си изблици. А и да внесе малко ред във възторзите си. Тези възторзи дразнят със своята обърканост; той е готов да се възхищава на когото и да било, от каквото и да било, говори с еднакво въодушевление за гениите на живописта и за четвърторазредни художници. Подчинявайки се на влиянието на Гоген, към когото храни, както сам признава, „страхотно уважение“, покорен от властния му глас, от безпрекословните му внушения, Ван Гог послушно изпълнява това, на което го учи майсторът от Понт Авен. Гоген е донесъл в Арл рисуваната от Бернар картина „Бретонки сред ливада“; Ван Гог я копира. Той „клоазонира“, рисува в тази техника една интериорна сцена от увеселението във „Фоли Арлезиен“.

В Бретан Гоген е навестявал понякога публичните домове заедно с Бернар, който обича атмосферата на тия заведения и е направил цяла поредица скици, озаглавени „В публичния дом“, някои от които доста тривиални по замисъл. Всичко това не допада твърде много на Гоген. „Локалният колорит не ми приляга“ — казва той. И все пак тъкмо в този локален колорит е изградено неговото „Нощно кафене“. Публичните домове са част от арлезианското царство на Ван Гог. Уличките на насладите са съвсем близо до неговото жилище, зад укреплението, до самата порта Кавалри. Той си има свои привички и е редовен посетител на някоя си Рашел, наричана Габи, от дома на улица Бу д’Арл 1. Когато е организирал финансите на жълтата къща, Гоген е заделил част от общите средства за „нощни и хигиенни разходки“. Често пъти вечер двамата иноци сядат в „белосаните със синкава вар“ помещения на вертепите, където се смесват с военните от гарнизона, с жените, чиито леки небесносини или яркочервени пеньоари хвърлят Винсент във възторг.

Един от съдържателите, старият Луи, с гордост е показал на Гоген двете репродукции от фирмата „Бусо и Валадон“, които красят неговия „салон екстра“ — една „Богородица“ и една „Венера“ от Бугро. „Като великолепен сводник“ — говори Гоген — старият Луи е разбрал къде е мястото на това академично светило! Дори сред проститутките Гоген не губи иронията си. Разхожда се из вертепите снажен, широкоплещест, невъзмутим, с глава на развратник, който не се бои от нищо и от никого, с мощните си инстинкти. Дълбоките различия между него и Ван Гог не се проявяват никога тъй остро, както по време на тия вечери, когато те тръгват „да се шляят“ из увеселителните домове. Докато Гоген при всички обстоятелства остава спокоен, Ван Гог, стига да е пийнал един абсент, бързо се разгорещява, ръкомаха и бъбри възбудено. Винсент не обладава физическата сила на Гоген, не понася като него алкохола, а в отношенията си с жената е непълноценно същество. Гоген несъмнено греши, като не го щади. Както всички силни хора, той трудно си дава сметка за ограничените възможности на по-слабите от него.

За Гоген идват една след друга добри новини. Тео е уредил изложба на творбите му от Понт Авен, която има доста добър успех. На 13 ноември той му съобщава, че са продадени вече две платна, че ще може да продаде и трето, ако Гоген се съгласи да нанесе една малка поправка, и че също и Дега ще купи едно; Дега „е така въодушевен от Вашите работи, че говори за тях на много хора“ — пише Тео.

Признанието на Дега трогва Гоген.

„Това е за мен — пише той на Бернар — най-голямото ласкателство… Освен това в търговско отношение то е много добро начало. Всички приятели на Дега му вярват. Ван Гог (Тео) се надява да продаде всичките ми картини. Ако имам щастие, ще замина за Мартиника. Убеден съм, че сега ще направя там хубави работи и дори бих събрал по-голяма сума, за да купя там къща и създам ателие, където приятелите ми да могат да живеят почти без пари. Споделям донякъде мнението на Винсент, че бъдещето принадлежи на художниците на тропиците, които още не са рисувани, а за глупавите купувачи са нужни нови мотиви.“

По същото време „La Revue Independante“ поканва Гоген да вземе участие в една от изложбите на списанието. Но художникът рязко отказва: той не може да прости на Феликс Фенеон, големия защитник на Сьора и дивизионистите, който е един от основателите и критикът на списанието, задето в рецензията си за изложбата му през месец декември в галерията на Тео го е нарекъл „свадлив художник“^[3].

Затова пък Гоген бърза да се отзове на друга една покана — признаците на успеха явно зачестяват! — отправена му от групата на „Двадесетте“ в Белгия, покана, която го изпълва с удовлетворение. Създадена през 1884 година, брюкселската група „ХХ“ поканила през 1887 г. Сьора да участвува в нейните изложби. Тогава Гоген бил недоволен, задето го били пренебрегнали. Днес той получава възмездие. В Брюксел той ще устрои „една сериозна изложба в противовес на поантилистите“. Няма съмнение, че ще възтържествува. „Виждам как всичко се засилва стремглаво като локомотив“. Може би ще успее да привлече клиенти в Белгия; в такъв случай ще се установи в Брюксел, докато дойде време да замине за Мартиника.

Гоген ликува. „Ако почна да храня семейството си, както се надявам, може би ще признаят, че съм бил прав.“ Семейството! Той скърца със зъби, когато си спомня за Мете, от която не получава никакво писмо. „Няма значение! Аз вложих щастието си в съвсем други неща и всичкият жар ще отиде в изкуството ми.“ На Шуфенекер, който му е подхвърлил, че е доста голям оптимист, отговаря възторжено:

„Да, оптимист съм, но вие се лъжете, ако мислите, че този оптимизъм се отнася до парите. Не си правя илюзии, но толкова много съм страдал в това отношение, че и малкото е много за мен и аз ще ги употребя не за да се наслаждавам и да почивам, а напротив, за да се подготвя за голямата борба, защото засега аз водя само малка борба в изкуството. Ще мина в нападение едва когато имам в ръцете си всичко необходимо. Усещам в себе си много по-големи сили и казвам гордо: ще видим! Можете да попитате Писаро дали не съм даровит. Хигиената и коитусът — в ред ли са те и може ли да работи независим, човек се справя.

Виждам Ви, добродетелни ми Шуф, как се ококорвате при тези доста дръзки думи. Успокойте се, хранете се добре, любете се добре, работете също така, и ще умрете честит.

На цялото малко семейство сърдечни поздрави от големия безумец, който ви обича.“

Тия обещания, които му дава бъдещето, пришпорват Гоген. Той пръв прилага на дело съветите, които дава на Шуф. След като е рисувал без отдих през целия ден, вечерта повлича Винсент из кафенетата и публичните домове. „Съсипани сме от умора“ — пише Ван Гог на брат си. Той се лъже: Гоген се радва на възможно най-доброто здраве.

Лекомислено той посвещава Винсент в плановете си да се установи в Брюксел или в Мартиника, без да вижда болката, която причинява на приятеля си. В Ателието на Юга Ван Гог е заложил всичките си надежди. Ако замине Гоген, всичко ще рухне! Пак ще го сграбчи ужасната самота, нещата ще загубят „успокояващия си и познат облик“, и отново в малката жълта къща ще се всели образът на лудия художник Хуго ван дер Хус.

Je suis Saint-Esprit,

Je suis sain d’esprit

е написал Винсент^[4] на една от стените в стаята си. И тъй Прованс, изглежда, е за Гоген само временна спирка. Впрочем Гоген не обича Арл и не крие това. „Най-мръсното място във френския Юг!“ Всичко тук е „дребно, жалко, и пейзажът, и хората“.

Винсент понася тези критики с мъка, с едва сдържан гняв, със стаен ропот. Мартиника! Брюксел! „Чел ли е Гоген «Тартарен в Алпите»^[5] и спомня ли си за славния тарасконски другар на Тартарен, който имал такова въображение, че за миг си измислил цяла една въображаема Швейцария?“ Да, Гоген е подредил чудесно бюджета на жълтата къща, „но слабото му място е, че с някое внезапно хрумване или глупави грешки обърква всичко, което е подредил“.

Времето се разваля и тъй като вятърът и дъждът често принуждават двамата приятели да остават в къщи, Гоген кара Ван Гог да рисува по памет. Винсент пак се подчинява, но първият му опит — „Спомен от градината в Нюнен“, в Холандия — излиза несполучлив. Неговото изкуство не е и не може да бъде изкуството на Гоген. Изкуството на големите творци е твърде много свързано с тяхната съкровена същност, за да може да се нагоди към изкуството, породено от също тъй повелителните, но различни изисквания на друг голям творец. За тях подчинението е равносилно на самоунищожаване. Те са обречени да живеят на своя самотен връх.

Драматичен е сблъсъкът между Гоген и Ван Гог през тия седмици в Арл, между тия двама мъже, които всичко разделя, които се намират на полюсите на изкуството — единият суров и своенравен, проницателен естет със силно развито въображение, варварин­класик, другият не по-малко своенравен, ала изгарян от страстта, изпълнен с бури и кипеж, хвърлящ се в творчеството като в разпалена пещ.

Деспотичен, догматичен, затворен в своето егоистично и всепоглъщащо творческо „аз“, Гоген поучава, заповядва, опитва се да превие под своя закон тази друга воля. И Винсент се покорява. Покорява се заради приятелството, защото не иска да загуби Гоген. Но се покорява намръщен. Спори нескончаемо, заяжда се, за миг надига гневно глава.

„Винсент и аз сме доста рядко съгласни по каквото и да било, особено по въпросите на живописта — пише Гоген на Бернар. — Той се възхищава от Домие, Добини, Зием и големия Русо, все хора, които аз не мога да търпя. И обратното, ненавижда Енгър, Рафаел, Дега, все хора, от които аз се възхищавам; отговарям му: «Капитане, вие сте прав!» — за да имаме мира. Той много харесва картините ми, но когато ги работя, все намира, че съм сбъркал това или онова. Той е романтик, а аз клоня повече към примитивното състояние. Що се отнася до колорита, той се увлича по случайните образувания на мазката, както у Монтичели, а аз се отвращавам от безредно наслоените бои и т.н.“

Гоген е разочарован не само от съпротивата, която среща. В чувствата Ван Гог познава само крайностите. Привързаността му е обсебваща, тиранична и в края на краищата ужасно тягостна за тия, към които е насочена. А привързаността му към Гоген се изостря още повече от страха, който го разяжда, че приятелят му ще замине: той е изписал едно платно със съвсем прост сюжет — кресло от червено дърво със седалище от зелена слама, креслото на Гоген — неговото празно кресло. Най-малко могат да го успокоят абсентът и леките момичета. Той се дразни, избухва или потъва в обезпокоително мълчание. Кипи, като гледа челото на Гоген, твърде ниско, за да бъде по неговия вкус. Плаче, когато говори за Монтичели. Една вечер настоява да сготви сам супата, забърква един невъзможен буламач и се провиква, тресейки се от смях: „Тараскон! Каскетът на дядо Доде!“ Гоген въздиша. О, по-скоро да дойде спокойствието! По-скоро да дойде Мартиника или поне Париж!

Двамата художници са обзети от „работна треска“. Гоген заявява, че е доста доволен от последните си платна. Изпраща на Тео две от тях, в които е търсел, както казва, „едно широко виждане на нещата“, и настойчиво увещава Шуф да отиде да ги види, за да му каже мнението си. На 11 декември Шуф му пише възторжено писмо:

„Те са още по-хубави от Вашите картини от Бретан, по-абстрактни и по-силни. Освен това ме изумяват плодовитостта и изобилието на това, което сте направили. А аз, жалкият нещастник, се потя месеци наред над едно малко платно. Всеки прави каквото може, вярно е, ала Вие, скъпи ми Гоген, докъде ще стигнете Вие? Другарите ни сигурно ще се пукнат от яд. Тъй като не виждам никого от тях (освен Гийомен), не мога да знам какво мислят, ако въобще го показват. Колкото повече разсъждавам и гледам, толкова повече се убеждавам, че Вие ще ги сразите всички с изключение на Дега. Той е колос, но пък Вие сте титан. Знаете, че титаните са щурмували небесата. Вие ще възкачите Оса върху Пелион, за да стигнете до небето на живописта. Вие няма да го достигнете, защото то е абсолютното, ще рече Бог, но Вие ще подадете ръка на онези, които са се добрали най-близо до него. Да, скъпи ми Гоген, в изкуството Вас ви очаква не само успехът, а и славата, наред с такива като Рембранд и Дьолакроа. Вие също сте страдали като тях. Надявам се, че поне сега материалните неволи (парите) ще Ви бъдат спестени.“

Гоген бърза да прати на Мете това писмо, което укрепва още повече самоувереността му. Пъха го в един плик заедно с няколко банкноти и едно доста суховато писъмце:

„Прилагам тук двеста франка. Моля те да потвърдиш получаването им, за да не се изгубят. И ако това не те уморява много, би могла в същото писмо да ми съобщиш как са децата. Ето вече доста време, откакто не съм чувал нищо за тях. Започвам да се съвземам, но не върви леко. А и работите ми се оправят. Макар и доста бавно. Във всеки случай името ми се утвърждава вече както в Париж, така и в Брюксел… Изпращам ти едно писмо на Шуфенекер, което ще ти покаже по-добре от мен какво мислят другите за моята живопис. Работя до изнемогване, но съзирам отплата в бъдещето… Навярно тази зима ще ти пратя още нещо, ако изложбата ми в Брюксел, където съм поканен, потръгне добре, което е вероятно.“

Но какво търси той в Арл? Раздразнителността на Винсент, променчивите му настроения, пререканията, които той предизвиква с повод и без повод, настървението, което влага в тях, измъчват Гоген. И той пише на Тео, че ще се върне в Париж; в същото време запитва Шуф дали би могъл отново да го приеме у дома си.

Преди да напусне Юга, той би желал да посети музея Фабър в Монпелие и особено да види сбирката на Алфред Брюйа, приятеля на Курбе. На времето е видял този музей^[6], където картините на Курбе и Дьолакроа, на Коро и Шарден, на Енгър — особено „Стратоника“ — са го изпълнили с възторг. И един ден той се качва заедно с Винсент на влака за Монпелие. Пред картините и рисунките споровете се разгорещяват. „Бяхме в плен на истинска магия“ — пише Ван Гог на Тео след това пътуване. Само че, заявява той, „споровете са наелектризирани до крайност“…

До крайност се изостря и възбудата му, откакто Гоген му е съобщил за заминаването си. Той увещава приятеля си „да размисли и да си направи отново сметката“. Гоген е „голям талант, голям творец“, но „тъкмо затова му трябва покой“. А, пита Винсент, „ще го намери ли другаде, щом не го намира тук“?

Гоген, който не разбира много добре причината за вълнението на Винсент, решава — по най-различни съображения — да изчака.

„Очаквате ме с отворени обятия и аз Ви благодаря — пише той на Шуф, — но за жалост все още не идвам. Положението ми тук е крайно тягостно. Аз дължа много на Ван Гог (Тео) и на Винсент и въпреки някои разногласия не мога да се сърдя на едно прекрасно сърце, което боледува, което страда и има нужда от мен. Спомнете си за живота на Едгар По, който поради огорчения и нервното си състояние станал алкохолик…“

Винсент му е разказал някои свои спомени от времето, когато като мисионер е проповядвал словото Христово в белгийския Боринаж. Разказал му е как спасил един миньор, тежко ранен при избухване на гризу, когото всички лекари смятали за загубен и изоставили на произвола^[7]. С тези и с много други свои черти, с „голямата (си) нежност“, със своя „евангелски алтруизъм“ Винсент го затрогва. Е добре, той ще прояви по-голямо търпение и ще остане още известно време в Арл. И без това финансовото положение в Париж започва да се влошава. Компанията на Панамския канал е претърпяла крах. Това неизбежно ще се отрази върху търговията с картини. По-добре е да изчака. „Ако можех да замина през май за Мартиника, като животът ми бъде осигурен за осемнадесет месеца, бих бил почти щастлив смъртен“ — пише той на Шуф. Видения от рая играят пред очите му.

„Според преданието Инка е дошъл направо от слънцето и аз ще се върна там… — се провиква той. — Винсент ме нарича понякога човекът, който иде отдалеч е ще отиде далеч. Надявам се, че ще ме последват всички добри сърца, които са ме разбирали и обичали… Подготвя се един по-добър свят, където природата ще следва естествения си път; хората ще живеят под слънцето и ще знаят да обичат.“

В това свое писмо Гоген пише на Шуф, че „заминаването му е всякога възможно“. Тъкмо това долавя и Винсент: всеки ден Гоген може да замине. И тази заплаха, която тегне над него, над бъдещето на Ателието на Юга, над бедната малка жълта къща, го разстройва напълно. С безкрайна тревога наблюдава той Гоген, мъчи се да прозре намеренията му. Понякога нощем става, отива в стаята на своя приятел, навежда се над него и го гледа.

— Какво ви е, Винсент? — пита Гоген, стреснат внезапно в съня си.

Без да промълви дума, Винсент се изправя и си отива — също като лудия в Лима, някога, в къщата на дон Пио.

Странна напрегнатост цари в ателието на площад Ламартин към края на този месец декември. Един ден Ван Гог запитва Гоген:

— Ще заминете ли?

— Да — отговаря Гоген.

Тогава Ван Гог раздира един вестник, откъсва от него парче, на което са напечатани думите: Убиецът е избягал… и го тиква в ръката му… Гоген започва сериозно да се безпокои от чудатостите на Винсент, от все по-засилващата се нервност, от тия все по-шумни изблици, следвани от внезапно мълчание. Наблюдава го недоверчиво, винаги нащрек. „Това вече не беше живот“ — ще каже по-късно той.

На 22 декември^[8], един съботен ден, Ван Гог разглежда портрета, който му е нарисувал неговият приятел, и възкликва:

— Да, това съм аз, но полудял!

Същата вечер в кафенето той хвърля чашата си с абсент в лицето на Гоген. Гоген отбягва удара. Запазвайки самообладание, той сграбчва Винсент и го отвежда в къщата на площад Ламартин, където Винсент веднага се унася в сън.

Стига вече! Гоген няма да отлага повече. Ще се махне от това опасно съжителство. По дяволите проектите му! На другата сутрин той съобщава на Ван Гог, че ще напусне Арл още на следващия ден, в понеделник.

Вечерта на този неделен ден Гоген излиза да се поразходи за последен път. Смрачава се. Художникът прекосява площад Ламартин. Той е почти при портата Кавалри, когато чува зад себе си някой да тича. Познава стъпките на Ван Гог и се извръща бързо, тъкмо навреме: Винсент се спуща върху него с отворен бръснач в ръка. Под погледа на Гоген Винсент се спира смутен, навежда глава.

— Вие мълчите, но и аз ще мълча — казва той, после побягва назад към жълтата къща.

Гоген няма да го последва, ще иде да спи на хотел. Преживяната сцена го е потресла. Толкова е възбуден, че заспива едва към три часа сутринта.

„Страхлив ли се показах в този момент и не трябваше ли да го обезоръжа и да се помъча да го успокоя?“

В понеделник, щом става от сън, Гоген се отправя към площад Ламартин. Когато пристига там, вижда пред жълтата къща струпани хора, жандарми, а пред вратата човек с бомбе — полицейският комисар. Когато се приближава, комисарят му казва, че е заподозрян в убийството на своя приятел. Цялата къща е изпоцапана с кръв. Почервенели кърпи се търкалят по плочите на стаите в приземния етаж. Винсент лежи горе в стаята си, свит на кълбо в завивките, неподвижен.

— Той е мъртъв — казва комисарят.

Потресен от тези думи, от обвинението, което му отправят, Гоген изгубва за миг ума и дума. После с мъка се окопитва и замолва комисаря да го придружи до горния етаж. Там с облекчение установява, че тялото на неговия приятел е топло, че Ван Гог е жив.

— Моля ви, господине, да събудите много внимателно този човек — пошепва той на комисаря, — и ако попита за мен, кажете му, че съм заминал за Париж. Видът ми би могъл да се окаже гибелен за него.

Комисарят праща веднага да повикат лекар и кола. Нещата се изясняват, събитията се възстановяват. Предната вечер, след като се нахвърлил върху Гоген на площад Ламартин, Вннсент се върнал у дома и отрязал долната част на ухото си и го занесъл на своята „позната“ Рашел в дома на улица Бу д’Арл 1. „Това е за спомен от мен“ — й казал той, после се прибрал и си легнал…

Ван Гог се събужда; настоява да види своя приятел. Но Гоген се пази да не се мерне пред очите му. Малко по-късно отвеждат Вннсент в болницата. Едва пристигнал там, състоянието му се влошава: той крещи, хули сестрите-монахини, начерня лицето си с въглен. Налага се да го затворят сам в килия.

Гоген очаква Тео, на когото е телеграфирал. В своята килия Винсент вие или пее. Над града се спуща нощта, коледната нощ, в която ще отекне звънът на бронзовите камбани.

* * *

Гоген се връща в Париж заедно с Тео и отсяда у Шуфенекер^[9]. Тъй като Тео го обезщетява щедро за дребните разходи, които е направил в Арл, той наема за три месеца едно ателие на авеню Монсури 25.

Краят на задружния живот с Ван Гог не променя осезателно плановете му. Той не смята да се застоява в Париж. Ако щастието му се усмихне поне малко, ще може — мисли си Гоген — да осъществи проекта си за Мартиника. Продължава да възлага големи надежди на своята изложба при групата на „Двадесетте“. Възнамерява дори по този случай да замине за Белгия; оттам ще отиде Копенхаген, където ще прекара един месец. След като й е изпратил двестате франка заедно с писмото на Шуф, Мете отново му е писала „сърдечно“…

„Казваш, че Шуфенекер несъмнено ме превъзнасял прекалено много — отговаря Гоген на жена си, — и все пак той повтаря почти същото, което говорят мнозина други, дори Дега. Той е безскрупулен тип, казва Дега, но истински дявол… Той е въплъщение на изкуството.“

Но Гоген скоро се вижда принуден да се откаже от пътуването си за Белгия. Изложбата при „Двадесетте“ се открива по-рано, отколкото е очаквал, а и освен това, винаги нехаен към сметките си, той е останал почти без пари. Отлага за края на зимата пътуването за Дания.

В очакване на резултатите от брюкселската изложба той моделира глинени съдове, статуетки, които добрият Шуф внимателно пренася, увити във влажни кърпи, до пещта на керамика Дьолаерш на улица Бломе. Гоген работи по-често у Шуфенекерови, отколкото в ателието си. Там рисува един групов портрет на своите домакини и децата им. В тази картина добрият Шуф е застанал до статива си с малко наведена глава, потриващ ръце, с големи пантофи на краката, наивен, незначителен и смешен. В това платно се чувствува подигравката — подигравка, граничеща с презрение^[10].

От Белгия започват да пристигат новини. Те не са много добри. Гоген е изпратил в Брюксел дванадесет платна, чиято цена е определил от петстотин до хиляда и петстотин франка. Но белгийската публика посреща тия творби като истинско предизвикателство. Не се продава нито една. „Видение след проповедта“ прави на брюкселчани същото впечатление, както някога на кюрето в Низон. Пълен провал.

Гоген е обезсърчен. Той няма да замине скоро за Мартиника! Тео не продава нищо или почти нищо от него. Отгоре на всичко в началото на 1889 г. състоянието на финансовия пазар се влошава от ден на ден. На 4 февруари ликвидират официално компанията на Панамския канал. На 7 март се самоубива директорът на Сконтовата банка и отново криза разтърсва борсата. Какво може да направи при това положение Гоген, освен да се върне в Понт Авен при добрата Мари-Жан Глоанек?

И той взема това решение. Този път обаче няма намерение да остане дълго време в Бретан. Не е изоставил проекта си да отиде в Копенхаген; от друга страна, тъй като не може да замине за тропиците, смята да посети Световното изложение, което ще се открие през май в Париж, защото в него ще има голям раздел, посветен на колониите. Ще иде да го види, та да му се стопли душата.

Изложението ще включва също така и една художествена изложба. Непосредствено до Айфеловата кула, която бързат да завършат, на Марсово поле строят Палата на изящните изкуства. Гоген и неговите приятели не могат да се надяват на честта да бъдат представени в този дворец, предназначен преди всичко да приеме творби на академичните майстори, на Жером и Тома Кутюр, на Кабанел, Месоние, Фернан Кормон и тям подобни. Най-многото да допуснат някоя и друга картина от „ветераните“ на импресионизма, от Писаро и Клод Моне. Няма да участвуват нито Реноар, нито Сьора. Сезан ще бъде приет само така, между другото^[11]. Но Шуфенекер няма да се остави да го отстранят от Световното изложение. В самото приземие на Палатата на изящните изкуства собственикът на „Гран Кафе“ Волпини обзавежда едно „Кафене на изкуствата“. Шуфенекер се заема да го убеди да позволи на неколцина художници да украсят заведението му със свои творби. Волпини е поръчал големи огледала в Сен Гобен. Понеже закъсняват с доставката им, накрая приема направеното му предложение.

„Браво! Вие успяхте — пише Гоген от Понт Авен на Шуфенекер. — Вижте се с Ван Гог (Тео) и уредете работата до края на престоя ми тук. Само не забравяйте, че това не е изложба за другите. Следователно да я подредим за малка група колеги.“ „Колегите“ определя Гоген: Шуф, Бернар, Гийомен и самият той ще изложат по десет платна, Ван Гог — шест, а двама приятели на Шуф — Леон Фоше и един негов колега от лицея „Мишле“, Луи Роа, ще участвуват с по две картини.

Но отново се зареждат спънки и разочарования. Мете измисля всевъзможни възражения срещу пътуването на Пол до Копенхаген. „Да се правят такива разходи“ не е „сериозно“. „Боя се — пише тя на мъжа си, — че ще се срещнеш с братята ми, а аз обичам спокойствието си над всичко. Помисли добре, преди да дойдеш, мисли за раздялата след това.“ Ядосан, Гоген слага точка на всичко. Той няма да отиде в Дания. „Да не говорим повече, забавлявай се добре това лято и нека бог ви е на помощ!“

Завърнал се в Париж през първата половина на април, той се сблъсква с нови неприятности. Тео го упреква, задето ще излага в кафенето на Волпини. Това значи да се влезе в Палатата на изящните изкуства през „задния вход“ и затова Тео от своя страна отказва да даде картини на Винсент. Гийомен пък се колебае и след много извъртания се оттегля. Поканват трима други, които заместят отказалите се: Шарл Лавал, когото Гоген е пропуснал да посочи в списъка си, Анкетен и Жорж-Даниел дьо Монфред.

Но ако Тео и Гийомен се отдръпват презрително от кафенето на Волпини, съвсем другояче гледат на работата Шуфенекер и Бернар, които желаят да се представят там с колкото може повече творби. В края на краищата Гоген показва само четиринадесет картини с маслени бои, два пастела и един акварел, докато Шуф излага деветнадесет картини и един пастел, а Бернар — двадесет картини и три акварела. Освен това Бернар представя и две платна под псевдонима Людовик Немо, а и фигурира с две творби в един албум от тринадесет цинкографии, съставен от Гоген в началото на годината.

На 6 май президентът на републиката Сади Карно открива тържествено Световното изложение, но членовете на „групата импресионисти и синтетисти“ — това наименование са избрали Гоген и другарите му — все още не са готови да посрещнат публиката. Те едва започват да окачват творбите си по тапицираните с хубав червен плат стени на кафенето на Волпини. Рамкирали са картините си с прости летви от бяло дърво и ги докарват на ръчна количка; Гоген тегли количката, а приятелите му я тикат.

Сега всеки ден стотици хиляди хора изпълват Марсово поле. Палатата на изящните изкуства се издига край авеню Бурдоне, увенчана с огромен купол от емайлирани бели, тюркоазени, жълти и златни плочки, висок петдесет и пет метра. Зад Палатата се ширят градини, сред които, в подножието на Айфеловата кула, бликат искрящи водоскоци. Когато излиза от кафене „Волпини“, където една русокоса руска княгиня дирижира оркестър от цигуларки, Гоген се застоява дълго в залите на Палатата, подхвърляйки от време на време саркастични забележки по адрес на официалните художници. „Думите на Курие — казва той — си остават винаги верни: това, което държавата поощрява, линее, а което покровителствува, умира.“

Екзотичните павилиони привличат много по-силно вниманието му. Той се разхожда неуморно из колониалната изложба, която се намира на Площада на инвалидите, наблюдава там тонкинците, конгоанците, канаките, аисуасите. До една реконструкция на храма в Ангкор е отредено място на селце от остров Ява. Шестдесетина туземни жители, от които двадесет жени, живеят там в седем колиби, построени от бамбукови пръти и листа от захарна палма, свързани с кокосови влакна. Млади дванадесет-четиринадесетгодишни баядерки изнасят представление с танци, което прави дълбоко впечатление на художника. „Фотографиите, които имам от Камбоджа, могат да се видят там оживели“ — пише той на Бернар. От един източен павилион се е отчупило парче от фриза, изобразяващ танцьорка; Гоген го прибира като скъпоценност, за да го отнесе в Бретан. Не по-малко го въодушевява трупата „Дивият запад“ на полковник Коуди, прочутия „Буфало Бил“, която по същото време изнася спектакли недалеч от портата Терн. Преди да замине за Понт Авен, той си купува една широкопола шапка а ла Буфало.

Лека-полека кафене „Волпини“ се изпълва с картини. Многобройни посетители вече са ги видели. „Сега вече съм от вашите“ — е заявил на Гоген младият Пол Серюзие, когото „урокът по живопис“ в „Любовния лес“ през миналата есен, изглежда, не е можал да убеди напълно. Гоген приема с насмешка новия привърженик. И няма съмнение, че много по-интересна му се вижда срещата с един млад критик, с когото го запознава Бернар — Албер Орие.

Този син на нотариус от Шатору с атлетическо телосложение, здраво вкоренен във френската провинция — той произхожда наполовина от Поату, наполовина от Бери, — е колкото як, толкова и амбициозен. Но той е честолюбец, който не хитрува, честен, великодушен, готов да се възхищава, едър и снажен мъжага с душа на идеалист. Сърцето му е на страната на всички, които се борят. Главен редактор на малкото авангардно списание „Le Moderniste“, чийто пръв брой е излязъл едва преди два месеца, на 6 април, той предоставя страниците му на Гоген и на Бернар. Гоген написва за него „Бележки за изкуството на Световното изложение“, издържани в доста язвителен тон^[12].

Бернар иска нещо повече. Би желал „Le Moderniste“ да публикува в специален брой каталога на изложбата при Волпини. На това обаче Орие не може да се съгласи. Затова пък той ще отрази в списанието изложбата на синтетистите, щом тя бъде окончателно подредена — към 10 юни.

Гоген не изчаква тази дата и заминава за Бретан. През първите дни на юни, докато все още продължават някои спорове — „изложете всичко, каквото искате“, е казал накрая Гоген на Бернар, — той се завръща в Понт Авен. Малко по-късно Серюзие отива при него.

С „Талисманът“ Серюзие е посял смут и раздори в академията „Жулиан“. Увлечен по философията, метафизиката, ориенталистиката, изучил за собствено удоволствие арабски и староеврейски, Серюзие е влюбен във всичко езотерично и загадъчно. На своите другари той е показал „Талисманът“ като някакво тайнствено откровение. Ще се роди едно ново изкуство, което неколцина посветени ще се заемат да защищават. Те ще бъдат пророците — на староеврейски: небиим, — братята „набисти“ на това художествено евангелие в противовес на тълпата от филистери — пелихтим. Групата на Серюзие добива облика на тайна секта.

„Серюзие ми говори само за своята еволюция“ — пише с известна ирония Гоген на Бернар. И наистина връзката между „набиста с яркочервената брада“ и „учителя Гоген“ се установява доста трудно. Твърде вероятно е в очите на Гоген заговорническото потайничене, в което се увличат набистите, техният жаргон, ритуалът, който са въвели помежду си, да са само нелепи чудатости, детинщини. Той отговаря само с присмехулни реплики на Серюзие, който пък се оплаква на Морис Дени, „набиста с хубавите икони“, че не намира в лицето на Гоген „художника на (своите) мечти“. Всеки човек живее в затворения свят на своите представи.

Понт Авен се е променил. Растящият наплив на художници е преобразил градеца. Художници в кадифени дрехи висят по тезгяхите на кафенетата и се закачат с момичетата. Прислужничките в странноприемниците кичат косите си с панделки. Тютюнопродавецът си поставя за фирма една палитра с надпис: Artist’s material^[13]. Понт Авен, казва Гоген, „гъмжи от противни чужденци“. Той се уединява в ателието на Льозавен, но и това не му стига и той поканва Серюзие да го последва в едно закътано и усамотено село на южния бряг — Льо Пулдю. Рисувал е вече в това село и иска отново да отиде там. Там ще бъде спокоен.

По време на пребиваването си в Понт Авен Гоген се е сближил с митническия началник Жакоб. Главната задача на митничаря е да следи за контрабандата на сол между Понт Авен и Кенперле. Лодката на митничарите слиза по течението на Авен и през Робра, Бриньо и Дуелан минава покрай брега до Льо Пулдю, после се отправя към Кенперле по големия речен ръкав Лаита, който бележи границата между Финистер и Морбиан. Един ден през юни Гоген и Серюзие потеглят заедно с капитан Жакоб, който ги сваля на пристанището на Долен Пулдю.

Двамата художници се установяват на пансион в скромния хотел „Десте“, разположен на височината край един кръстопът. Един от пътищата идва от Долен Пулдю, други два водят към Кенперле и Клоар-Карное, а четвъртият се спуща към дюните и плажовете на Гран Сабл.

С разпръснатите си селски дворове, с редките си рибарски къщурки Льо Лулдю не наброява повече от сто и петдесетина жители, сурови хора със стародавни обичаи, съвсем различни по физически тип от населението на вътрешността. Местността е до немай­къде дива. Тук не се мярка художник в кадифени дрехи. Освен селяните и рибарите се срещат само каруци, дошли да натоварят колите си с пясък от много високите дюни, които се издигат край брега. От височината на стръмния бряг, където дребни крави хрупат ниската трева, погледът се плъзга по океанската шир чак до остров Гроа. Чува се само шумът на морето, неспирното дихание на водите, които се разливат пенливи и прозрачно зелени върху пустия песъчлив бряг.

Гоген не работи много. Покрай този бряг, шибан от мощния атлантически прибой, той се унася в мечтите, които не му дават покой. Льо Пулдю задоволява — но и засилва — вселилия се у него копнеж по първобитния живот, копнеж, който са разпалили още повече посещенията в колониалните павилиони на Световното изложение. Никога, както през това лято на 1889 година, не е долавял така ясно тайнствените гласове, които напират от древната бретанска земя. Пантеистичното опиянение на Ван Гог го е разтърсило въпреки волята му. Бродейки около дюните, където растат сини трънаци, край малките заливчета, където дрипави момичета, нагазили до гърди във водата, събират морска трева, той слуша гласовете на морето и земята, търси „нещо повече“: „Чувствувам го и не го изразявам още.“

На стената в хотелската им стая Серюзие е написал тези редове от Вагнер:

„Вярвам в един Страшен съд, където ще бъдат осъдени на ужасни мъки всички ония, които на този свят са се одързостили да търгуват с възвишеното целомъдрено изкуство, всички ония, които са го омърсили и покварили с долните си чувства, с гнусната си алчност за материални наслади. Затова пък вярвам, че верните апостоли на голямото изкуство ще бъдат възвеличени и че, обгърнати от мантията на небесни лъчи, благоухания и мелодични съзвучия, ще се върнат, за да потънат за вечни времена в лоното на божествения извор на всяка хармония.“

Гоген възприема това верую като свое. Подобно на онези слепци, които търсят с тояга скрити извори, той дири тръпнещите издънки на дълбоко заровените в човешката душа пластове. Творецът поема върху себе си върховни функции: изкуството е бог, художникът е неговият избраник, обреченият му младенец, предопределеният жрец.

„Съжалявам за това, което ти бях казал за Гоген — пише Серюзие на Дени. — У него няма нищо шарлатанско, поне спрямо ония, за които знае, че могат да го разберат.“ Сега разбирателството между двамата художници е пълно. За жалост тази дружба продължава твърде кратко, едва двадесетина дни, тъй като Серюзие трябва да замине, за да отбие военната си служба.

Гоген се прибира в Понт Авен, но малко по-късно се връща отново в Льо Пулдю заедно с един друг художник, холандеца Якоб Мейер де Хан, който миналата зима е живял известно време у Тео ван Гог. Дребен на ръст, гърбав, набит, с глава, хлътнала между раменете, Де Хан странно контрастира с Гоген. И като че ли желаещ да прибави още нещо причудливо към осанката си, той носи червена спахийска шапка. Той си има и други особености. Всичко, което е здраво и силно, всичко голямо привлича този недъгав, болнав на вид човек. Той мъкне със себе си една огромна библия, тежаща не по-малко от десет килограма, и рисува с много дълги четки натюрморти с уголемени предмети.

Де Хан произхожда от еврейско семейство в Амстердам. В тоз град дълго време държал заедно с тримата си по-млади братя пекарница за сладкиши. И четиримата били запалени любители на музиката. Под ръководството на Де Хан образували квартет, чието име бързо се прочуло из цяла Холандия. Скоро толкова много се прославили, че ги поканили да дадат концерт пред кралицата и двора. Тази чест ги ощастливила, но сложила край на музикалната им кариера: за сантименталните младежи тя била нещо толкова скъпоценно, че се зарекли повече да не свирят пред никого другиго.

Де Хан се занимавал също и с живопис. Това изкуство му останало. Отначало рисувал жанрови сцени в духа на Тениерс и портрети. Един ден посетил някаква изложба, която му донесла откровението на импресионистичното изкуство. То го развълнувало дълбоко и той решил да се присъедини към школата на новаторите и да се посвети всецяло на живописта. Отстъпил своя дял от пекарницата на братята си, които оттогава започнали да му изплащат в замяна месечна издръжка от триста франка.

Напътствувайки Де Хан, Гоген същевременно продължава собствените си търсения. „Надявам се, че тази зима — пише той на Бернар — ще видите от мен един почти нов Гоген; казвам «почти», защото всичко е свързано и не претендирам да съм изнамерил нещо ново. Това, към което се стремя, е едно още неизвестно кътче от мен самия.“ Всичко е свързано наистина. А пътят на Гоген само привидно лъкатуши. Той никога не е преставал да се възкачва към своите извори. Дълго се застоява пред кръстовете по могилите и в църквите, където дървени Христови фигури протягат мършави и вдървени ръце, и той, невярващият, долавя по-ясно от всеки друг свещения порив, вдъхновявал древните резбари с проста и сурова душа. Гоген се докосва до първичното. Първобитното… е за мен подмладяване. Каквото и да му струва това, той трябва да напусне Франция, да напусне Европа, да замине за девствени земи. Зуавът Милие му бе говорил за Тонкин. Той ще остане в Бретан до зимата. „Ако мога по това време да намеря каквото и да е място в Тонкин — пише той на Бернар, — ще отида да изучавам анамитите. Ужасен копнеж по неизвестното, който ме кара да върша лудории.“

Към средата на август Гоген остава без сантим в джоба и се връща в Понт Авен. Едно след друго рисува там няколко платна, в които мощно се изявяват тежненията, зародили се у него. На едно от тези платна — „Голгота“^[14] — пиетата от Низон се възправя пред дюните на Льо Пулдю като езически идол. На друга картина Гоген рисува един „Жълт Христос“^[15]. Този Христос е същият, който се намира в малък параклис, издигнат до един селски двор в местността Тремало, на едно възвишение, от което се вижда целият Понт Авен. Селски параклис със сводест дървен син таван и стени, боядисани в бледосиньо; в слънчеви дни Христовата фигура изглежда жълта. Това съчетание на цветовете трябва да е поразило Гоген не по-малко от красноречивата недодяланост, трогателната наивност на скулптурата. Едно трето платно, портрет на бретонка — „Хубавата Анжела“^[16], — съвсем не се отклонява толкова от това мистично течение, колкото изглежда на пръв поглед.

С този портрет Гоген иска да изрази благодарността си към съпрузите Сатр за доброто им отношение към него, за кредита, който му дава г-жа Сатр в малкото кафене, което тя държи до странноприемницата на Глоанек. Омъжила се осемнадесетгодишна, сега г-жа Сатр — Анжела — няма още двадесет и една години. Тя минава за най-хубавата жена в Понт Авен. Гоген ще й подари картината си.

Ако хубавата Анжела мисли, че художникът ще изпише по нейно подобие образа на красива жена, тя много се лъже. Гоген я рисува в празничната й бретонска носия, едра и набита, мудно невъзмутима; това е някакво прастаро изображение на жена без възраст, отделено чрез един полукръг от декоративния заден план, където съвсем неочаквано се появява — „Духът на мъртвите бди“ — една перуанска статуетка. Какви викове на ужас се разнасят у семейство Сатр, когато художникът им открива творбата си! По време на сеансите той упорито е отказвал да покаже платното на статива, защото е държал да ги изненада. Но сред враждебните на Гоген художници са почнали да се носят злонамерени слухове. Съпругът Фредерик кипва. Гоген е искал да направи за смях жена му, а отгоре на всичко да подиграе и самия него — Фредерик е много нисък на ръст и лошо сложен, — като е поставил до тъй обезобразената хубава Анжела тази разкривена статуетка. Объркан и смутен, Гоген се опитва да се защити. „Не си прав, Фредерик. Аз вложих всичко, каквото можах, в тази картина.“ Но той смогва да убеди Фредерик и хубавата Анжела не повече, отколкото кюрето в Низон. Художникът трябва да си прибере картината.

Гоген, неуморимият, не се задоволява само с живописта. „Направих и една голяма дърворезба — пише той на Бернар… — В скулптурата това е най-хубавото и най-необикновеното, което съм правил досега. Гоген във вид на чудовище взема ръката на една жена, която се брани, и й казва: «Бъдете влюбена и ще бъдете щастлива». Лисица — индианският символ на покварата, а в междините — малки фигурки.“ Перуански статуетки, индиански символи — едва ли може да се очертае по-ясно пътят, който следва Гоген. „Бъдете влюбени“^[17] поставя началото на един стил, който не е вече европейски.

Тази плодовитост и неуморна работа, тази увереност на творческия устрем изпълват Бернар със завист. Колко му върви на Гоген! — пише той на Шуф. Бернар заминава от Париж за Бретан, но не за Понт Авен, а за Сен Бриак, тъй като баща му, който всячески се противопоставя на художническото му призвание, му е забранил да отиде при Гоген. А Бернар в този момент е обзет от дълбок душевен смут. За голямо негово разочарование изложбата в кафене „Волпини“ е имала твърде слаб успех. Никакви продажби, съвсем малко статии. С изключение на Феликс Фенеон и Албер Орие никой досега не е говорил за тази проява^[18]. И все пак това не е най-лошото. „Някакви съмнения за пълна немощ — пише той на Гоген — ме обладават по всяко време, като гледам колко нелепи са моите произведения. Това, което правя, ми се струва, да Ви кажа истината, само начало на някакви опити…“ Напереността на самонадеяния момък, големите приказки, самодоволството, завоевателният вид, който си е придавал — всичко е отстъпило изведнъж пред гнетящата го тревога.

„Обхванало ме е извънмерно безпокойство не за моето съществуване, а за възможното съществуване на моя талант… Всички художници освен Вас ме отритнаха, едни от злоба, други може би след като са размислили… С една дума, някои несръчни мои опити може би Ви накараха да се отнесете с доверие към мен, а всичко това сега несъмнено е изчезнало — заключава жаловито той. — Благодаря Ви за приятелските чувства, които винаги сте проявявали към мен; това е може би последната опора на надеждата ми.“

Гоген познава по-добре от всеки друг слабостите на младия художник, повърхностното, непостоянното в неговия характер, което обяснява променчивостта на настроенията му. Дали това е само недостатък на младежката възраст, липса на зрелост? Бернар е отличен техник, който много е изучавал майсторите. Прекалено може би! Той твърде много е гледал творбите в музеите, а недостатъчно се е вглеждал в себе си. Техниката не е всичко. Гоген пише на Бернар едно утешително писмо:

„Сълзите на едно дете също така са нещо и все пак те имат малко общо с учеността — му казва той… — Вие сте млад и аз мисля, че Ви липсва нещо, една празнина, която възрастта скоро ще запълни… Живели са някога хора, които още в младостта си са утвърждавали своите вярвания, но те не са имали като нас какво да ги смущава: несгодите на живота и картините на другите. Вие сте видели твърде много за твърде малко време. Починете си от гледането — и то задълго.“

И като съобщава на Бернар, че към края на септември ще се върне в Льо Пулдю, че заедно с Де Хан и самия него там ще се установят навярно и Лавал и Море, той го поканва да се присъедини към малката колония.

Мейер де Хан има сега в Льо Пулдю сърдечна връзка. Влюбил се е в една едра мургава жена, яка и енергична селянка в разцвета на тридесетте си години — Мари Анри, наричана Мари Куклата. Тя не го е отблъснала. Сред нивята, недалеч от морето, тя държи странноприемница с няколко стаи — така наречения хотел „Дьо ла Плаж“. На 2 октомври Гоген и Де Хан се настаняват на квартира при нея. Освен това на втория етаж на една съседна къща, издигаща се точно срещу океана, холандецът наема огромно помещение с размери петнадесет на дванадесет метра, което ще им служи за ателие. Мари Анри, изглежда, никак нехае за хорските приказки. През месец март е родила едно момиченце, чийто баща е неизвестен, и сега не се стеснява да разгласява връзката си с Де Хан — в странноприемницата холандецът чисто и просто споделя нейната стая на първия етаж. Гоген пък заема на същия етаж една стаичка, чиято врата се открехва понякога нощем: Гоген отива при прислужничката на Мари Куклата^[19].

Двамата художници, към които за известно време се присъединява и Серюзие, превземат столовата на приземния етаж, отделен с врата от кръчмата. Пищно я украсяват и декорират, като изписват стъклата на прозорците и тавана, и окачват навсякъде платна рисунки, литографии. Украсата има полусериозен, полушеговит вид. На тавана Гоген рисува една „Жена с лебед“ с надпис: „Проклет да бъде, който мисли зло!“, както и една връзка лук, придружена от следното заявление: „Обичам лук, пържен със зехтин.“ Един натюрморт, изписан според принципите на Сьора, носи наименованието „Ripipoint“, намек за някаква въображаема личност със същото име, измислена от Гоген, Бернар и техните приятели за присмех на поантилизма — „rit du petit point“^[20]. Гоген нахвърля един почти карикатурен портрет на Де Хан — изпъкнало чело, кълбести очи, сплеснат нос, — а на себе си прави силно стилизиран шарж, като изписва един ореол над главата си и подчертава орловия си профил.^[21] Спомняйки си за картината „Добър ден, господи Курбе“, която е видял заедно с Ван Гог в музея на Монпелие, той рисува също така „Добър ден, господин Гоген“. И Мейер де Хан внася своя дял в декорацията, която лека-полека се попълва, с един портрет на „Мари Анри, кърмеща дъщеря си“, и с едно голямо пано, на което изобразява „Чукачки на лен“. Под „Чукачките“ са изписани като фриз думите на Вагнеровото верую.

Есента прогонва от Льо Пулдю малкото посетители, които са се навъртали по тия места. Небето е ниско, морето се пени в далечината и бучи в заливчетата. Художниците остават сами със себе си и с природата. Странноприемницата на Мари Куклата се превръща в усамотеното художническо убежище, за което е мечтаел Ван Гог. Животът тук тече почти като в манастир. Художниците стават в зори и следват съвсем редовен режим: излизат към седем часа, връщат се в единадесет и половина, потеглят наново в един и половина или два, прибират се в пет и си лягат в девет. Освен в дните, когато лошото време ги заставя да се затворят в ателието, бродят по песъчливия бряг или из полето. „Да вървим да направим един Сезан!“ — казва Гоген. Вечер, на светлината на лампата, разговарят или рисуват, или пък играят на дама или томбола. Само някое посещение — на Море, Журдан или Шамаяр — нарушава от време на време еднообразието на това всекидневие. Лавал е заминал за Париж. Неговата леност и безразличие огорчават Гоген. „Има един дълг на тази земя“ — обича да повтаря той.^[22]

Загърнат в широка зеленикава пелерина, с дървени обувки, по които се вият златни, сини и яркочервени арабески, Гоген е наистина отецът „игумен“ — както казваше Ван Гог — на това общежитие. Де Хан и Серюзие го слушат със страхопочитание, записват си сентенциите, в които той понякога обобщава своите размисли: „Линията е цветът, защото тя може да се роди само от контура на петната“, или: „Един квадратен сантиметър зелено посред сукното на билярда е по-зелен, отколкото ако беше откъснат в пространството“, или пък: „Грозното може да бъде красиво; хубавичкото — никога.“

Гоген има съвсем особен начин на работа. Застоява се с часове, погълнат от някой мотив, връща се да го изучава много пъти, като само нахвърля някоя и друга линия на скицата си; картината си захваща едва когато вече „я знае наизуст“: „Всичко трябва да се направи за един сеанс — твърди той. — Иначе се разваля. По-добре е да се започне наново едно платно, отколкото да се поправя.“ Да гледат Гоген как работи, е за другарите му винаги омайващо зрелище. Той живописва, без да бърза, без да поправя, полага мазките „с плавни, гъвкави и котешки движения“. Със спокойна дързост покрива платната си с трептящи багрени съзвучия. „Тъй като самата багра е енигматична в усещанията, които буди у нас — казва той, — то тя може закономерно да се употребява само енигматично.“ Строгото изкуство на Гоген се прониква от напрегната сила. Мазката трепти, цветовете стават по-ярки. Художникът излиза на царския друм на голямото творчество.

В странноприемницата той прибавя нещо ново към украсата на столовата. Върху плота на вратата рисува „Карибска жена със слънчогледи“, идеята за която взема от скулптурната отломка, намерена на Световното изложение. Натрапчивата мисъл по далечното не престава да го терзае. С писмо до държавния секретар на колониите е поискал някаква служба в Тонкин, където — пише доста странно той — „вярвам, че ще мога да служа предано и умно на правителството като добър републиканец“. Не бързат да му отговорят. „Хората, които пращат в колониите — мърмори той, — са обикновено тия, които вършат щуротии, грабят касата и т.н. Но за мен, художника импресионист, ще рече бунтар — за мен това е невъзможно!“

Всичко към края на тази година му носи разочарования и огорчения. След като не му е писала няколко месеца, Мете ненадейно съобщава, че синът им Пола е паднал от третия етаж и само по чудо е оцелял. Гоген много би искал да прати за случая малко пари на Мете, но има само дългове. Упрекват го, че не е постигнал нищо.

„Какво искате да направя? Моя ли е вината? Та аз съм първият, който страда от това. Мога да те уверя, че щях отдавна да се откажа, ако хората, които разбират нещо, ми кажеха, че нямам талант и че съм ленивец. Може ли да се каже, че Миле не е изпълнил дълга си и е завещал на децата си едно окаяно бъдеще?“

Мете съобщава на мъжа си, че е дала намиращите се у нея картини за една изложба, уредена в Копенхаген от Дружеството на приятелите на изкуството. „Можеше поне да поискаш мнението ми“ — отговаря Гоген, ядосан, че са показали негови „стари неща“. Но не упорствува: някои датски критици се отзовават по този случай доста благоприятно за живописта му — „това е показателен обрат“.^[23]

Затова пък новините от Париж горчиво го разочароват. Сега, когато Гоген създава най-хубавите си творби, последните платна, които е изпратил на Тео, предизвикват всичките — с изключение на Хубавата Анжела — ожесточени критики от страна на посетителите на галерията. Дори от Дега. Тео също не ги харесва.

Тези критики, тази ненадейна „буря“, болезнено поразяват Гоген, обезсърчават го напълно. Ако и тия, които са го подкрепяли досега, престанат да му вярват, тогава за какъв дявол да рисува? Трябва ли да се признае за победен? Объркан и смутен, той почти е престанал да работи. „Разхожда старото (си) тяло на северния вятър“, покрай бушуващото море, предъвква мрачните си мисли „Боже мой, може би аз греша, а те са прави.“ И все пак! „Нека разгледат внимателно последните ми картини, ако въобще имат сърце да чувствуват, и ще видят колко примирена мъка има в тях. Нима един човешки вик не е нищо?“

„Работя машинално — пише той на Бернар — някои етюди, ако могат се нарекат етюди ударите на четката, съгласувани с окото. Но душата отсъствува и тъжно гледа зиналата пред нея яма. Яма, в която виждам отчаян семейство, останало без бащина подкрепа; няма никой, на когото да излея мъката си. От миналия януари насам съм продал картини за деветстотин двадесет и пет франка^[24]; на четиридесет и две години да се живее с това, да се купуват бои и т.н. би могло да разстрои работата и на най-закаления човек… Изправен пред тази невъзможност да се живее, дори оскъдно, не зная какво да предприема. Ще се опитам да получа каквато и да е служба в Тонкин; там може би ще мога да поработя в покой изкуство по мой вкус.“

Да се раздвижи, да се махне: Гоген никога не е виждал друг цяр за своите неволи освен да замине за химеричните земи на „покоя“. Удивителна неизменност на човешките същества, които от началото до края на живота откликват все по един и същ начин; автоматизъм, сляп като инстинкта. Зрелият, закоравелият в изпитанията мъж, който размишлява върху своите поражения на брега при Льо Пулдю, си остава същото онова деветгодишно момче, което бе тръгнало по пътищата на Орлеане със закачена на върха на пръчка носна кърпа, напълнена с пясък. Колкото и убеден да е в противното, Гоген прави кариера не повече от Винсент ван Гог, другият „клетник“, който по това време се бори с лудостта в приюта на Сен Реми дьо Прованс. Кариерата предполага хитрувания, отстъпки, стремеж към утвърждаване, гъвкавост по всяко време, кроежите на шахматист, местещ своите пешки. Колко далеч са те, колко далеч е той от всичко това! Той мечтае да замине за Тонкин — или за Перу, все едно! Само да замине! С тежка стъпка броди Гоген по брега, където се разбиват вълните. Вятърът яростно свисти, над морето бушува буря. Да замине! Той е играчка на своите привидения — привиденията, от които се ражда творчеството му. Живописва и бленува, а живописта за него е друг начин да бленува. „Още няма да им дам кожата си — пише той на Бернар. — Сега Западът е прогнил и всеки Херкулес днес може подобно на Антей да добие нови сили, като се докосне до онази далечна земя. И след една-две години се връща, стъпил здраво на краката си.“

В приюта в Сен Реми Винсент често мисли за Гоген, с когото продължава да си пише, мисли за тъй злощастно прекъснатия им задружен живот. Колко съжалява той за него! Обкръжението от умопобъркани, сред което живее, му е непоносимо. Той иска да напусне приюта и да се върне на север. Защо Гоген и той да не се опитат отново да „заживеят заедно“? Защо той да не отиде в Бретан? В началото на 1890 г. Ван Гог поставя този въпрос на приятеля си. Гоген подскача. „За нищо на света! — възкликва той. — Винсент е луд. Той искаше да ме убие.“ После размисля, пресмята. Ако случайно не успее да получи служба в Тонкин, би могъл, вземайки всички предохранителни мерки, да създаде някъде — но в голям град, не в Льо Пулдю, където няма лекари — едно ателие заедно с Ван Гог и Де Хан. По внушение на Де Хан Гоген предлага на Винсент град Антверпен. В този град се съчетават възможно най-добрите условия: животът там е също тъй евтин, както в провинцията, има превъзходни музеи, намират се и много любители на живописта, които биха били евентуални купувачи. Впрочем откакто в Дания са проявили известен интерес към произведенията му, Гоген е уверен, че успехът ще дойде от чужбина. Тъй че ще бъде разумно да се установят вън от Франция. „Ако имах някой и друг сантим — пише той по същото време на Шуф, — бих започнал отново борбата в Копенхаген.“ Но Копенхаген, Антверпен могат да бъдат само краен изход; заради тях той не забравя Тонкин.

По времето, когато се е установил в Льо Пулдю, у Мари Анри живеела някаква графиня дьо Нимал. Тя се въодушевила от творбите на художника и, хвалейки се с големите си политически връзки, с приятелството си с министъра на финансите Рувие, уверила Гоген, че ще уреди да му бъде откупена от държавата дърворезбата „Бъдете влюбени“ и ще му издействува добра служба в Тонкин. Гоген повярвал на тези приказки и не се поколебал да обещае на жена си триста франка при „вероятната“ продажба на своето произведение. Оттогава графинята е потънала вдън земя…

„Има моменти — пише той на Шуф, — когато се питам дали не бих сторил по-добре да си разбия главата; трябва да се признае, че си струва човек да прати всичко по дяволите. Представяте ли си, че холандецът ме храни тук? Той ме помоли да напусна Понт Авен, за да дойда в Льо Пулдю да го уча на импресионизъм, и тъй като нямах вече предишния кредит, ми плаща пансиона под формата на заем, докато продам нещо… Лишавам се от пушенето, нещо което е мъка за мен; пера скришом част от бельото си, с една дума, лишен съм от всичко освен от обикновено ядене. Какво мога да направя? Нищо, освен да чакам като плъх на буре сред водата… Ако може да се уреди нещо в Тонкин за две години ще се посъвзема, за да мога да се боря отново, ако ли не… не смея да мисля за това.“

Гоген губи търпение. Той трябва на всяка цена да отиде в Париж, за да „доведе до край проекта си за Тонкин“. Още веднъж Шуфенекер му плаща разноските за пътя и на 8 февруари 1890 художникът е в столицата.