Анри Перюшо
Животът на Гоген (8)

II
Корабът призрак

A la Matiniqu’,

Matiniqu’ (bis),

C’i ca qu’est chic! (bis)

Pas d’veston, de col, de pantalon

Simplement un tout pitit cal’con…

A la Martinique! (chanson de Christine)^[1]

Седемдесет и пет километровият железен път през Панамския провлак, който свързва атлантическото пристанище Колон с пристанището на тихоокеанския бряг — Панама, минава през мрачната и плътна растителна маса на тропически лесове, удавени в дъждове. Лиани се вият около стеблата на кокосовите и банановите палми, между които растат дървовидни папрати. Реките влекат жълти води, в които се плъзгат каймани.

От средата на април на провлака е настъпил дъждовният сезон, който продължава до средата на декември. Изливат се безспир поройни дъждове, а температурата не спада — средно 32°. Нощем горещината почти не намалява.

След доста тежко пътуване — „лошо време, а пътниците от трета класа са наблъскани като овце в кошара, но най-после един мъж може да понесе това!“ — Гоген и Лавал слизат в Колон, като преди това корабът се е отбил в Гваделупа и Мартиника, „красива земя“, която ги е очаровала, „където животът е евтин, лек, а хората — приветливи!“ — казва Гоген.

Панама е по-малко привлекателна.

По времето, когато Гоген е пътувал на „Чили“, корабите е трябвало да заобикалят нос Хорн, за да преминат от Атлантическия в Тихия океан. Сега са се заели да съкратят този дълъг обиколен път. Една международна компания, основана през 1881 г. под председателството на французина Фердинан дьо Лесепс, си е постава за задача да прокопае през провлака междуокеански канал. Десетина хиляди работници работят вече четири години там.

Строежът на канала е привлякъл множество хора от всички краища на света, комисионери, дюкянджии, дребни търговци. На провлака всичко се продава скъпо и прескъпо. За да отседнат в най-простия хотел в Панама, Гоген и Лавал трябва да плащат петнадесет франка на ден. Първа неприятност. Но несгодите и несполуките се зареждат една след друга. Хуан Урибе очевидно няма никакво намерение да развива търговска дейност сред малгашите. „Моят тъпоумен зет има там магазин, който никак няма вид на процъфтяващ; дори сто су не му се откъснаха от сърцето, за да ни посрещне, с една дума, до немай-къде негодник. От яд взех, че му измъкнах един костюм за 35 франка, който струва 15 при амбулантните търговци.“

Остава остров Табога, за където Гоген и Лавал веднага заминават. Сред искрящия на яркото слънце залив островът действително изглежда такъв, какъвто Гоген го е виждал в мислите си. За жалост и той е „цивилизован“. Компанията по строежа на канала е построила там болница-почивен дом за своите служители. Туземните жители са научили вече цената на земята си.

„Откакто е прокаран каналът, тези идиоти колумбийци^[2] не искат да ти продадат и метър земя за по-малко от шест франка метъра. Почвата е съвсем необработена и все пак всичко вирее. Въпреки това е невъзможно да си построиш някъде колиба и да живееш от плодове, защото се нахвърлят върху тебе като крадец. Затова, че ходих по малка нужда в една воняща яма, пълна със строшени бутилки и изпражнения, ме разкарваха половин час из цяла Панама, воден от двама жандарми, и накрая ме заставиха да платя един пиастър. Няма как да кажеш «не». Щеше ми се да запратя нещо по жандарма, но тук правосъдието пипа бързо: вървят на пет крачки от тебе и мръднеш ли, ти пращат куршум в главата. Няма що, глупостта е сторена и трябва да се поправи.“

И за да се поправи, има само един изход: да заминат за Мартиника. „Ето къде се живее хубаво — пише Гоген на Мете. — Ако можех да намеря във Франция купувач на картини поне за осем хиляди франка, бихме могли да живеем цялото семейство най-щастливо и дори мисля, че ти би могла да даваш уроци. Хората са тъй приветливи и весели!“

За да намерят средства за това ново пътуване, Гоген и Лавал се връщат в Колон. Лавал ще рисува там портрети. „Много добре се плащат тук — казва Гоген, — по петстотин франка, а клиенти колкото искаш (няма конкуренция).“ Само че тия портрети трябва да се рисуват „по особен и много лош начин“. Самият Гоген не може се съгласи на такова нещо и предпочита да се наеме като изкопчия на строежа на канала.

Колон не е място особено привлекателно за пребиваване. Преди две години, по време на една революция, почти всички къщи са били опожарени. Виждат се само жалки, мръсни бараки, стърчащи сред купища нечистотии и големи локви тинеста вода, от които се разнасят зловония. Тинята гъмжи от плъхове, червени раци на сини петна и змии, дошли от манглиевия лес, който започва току зад последната къща.

Сутрин Гоген отива на работа в пет и половина часа и върти кирката до шест вечерта. Изнурителен е трудът в тази тежка, задушна атмосфера, която е толкова наситена с влага, че само за няколко часа парче кожа се покрива с плесен. Нощта носи твърде несигурна отмора; комарите не оставят на мира спящите.

Казват — и е вярно, — че всеки метър на железопътната линия от Колон до Панама, построена преди тридесет години, е струвал един човешки живот. Същото се отнася и за канала. Жълтата треска, блатните трески, дизентерията нанасят страхотни поражения сред работниците и инженерите. Една трета от работещите вече са станали тяхна жертва. Опасността от епидемии е толкова голяма, че капитаните на кораби забраняват на екипажите си да слизат в Колон.

Гоген се мъчи да се самоуспокоява. „Смъртността не е тъй страшна, както се говори в Европа. Негрите, които вършат черната работа, умират девет на дванадесет, но другите — само наполовина.“ И все пак жълтата треска скоро поваля на легло Лавал. Драматични дни. В пристъп на буйство Лавал прави опит да се самоубие. Гоген трябва да бди над него, като го лекува както може с хомеопатични средства. Сам той чувствува, че губи сили, „отровен от блатните миазми на канала“, но стиска зъби. Да издържи два месеца и ще има достатъчно пари — като изкопчия получава сто и петдесет пиастри^[3] на месец, — за да заминат с Лавал за Мартиника. Поради настъпилите обстоятелства обаче той не ще може да изпълни това си безспорно не твърде разумно намерение. Строителството на канала напредва много по-бавно, отколкото е било предвидено. Компанията пуска подписка след подписка за заеми, но капиталовложителите започват да се въздържат. Последната емисия на акции е останала непокрита. Париж нарежда да се преустановят известни работи по строежа. Уволняват работници. Гоген е един от първите, засегнати от тази мярка.

Той тутакси взема решение и напуска Колон заедно с Лавал на първия кораб за Мартиника. Двамата приятели нямат вече никакви пари. Още с пристигането си в Сен Пиер, на самия кей, те продават на търг часовниците си и се настаняват в една „колиба за негри“ край морския бряг, на два километра от града.

„Истински рай в сравнение с провлака! — възкликва Гоген. — И така, всичко е добре, щом свършва добре.“

* * *

Да, както пише Лавал на Пюигодо, „да имаше само малко повече монети, щеше да бъде истински рай“.

Пред колибата на Гоген и Лавал се простира пясъчен плаж с кокосови палми по края, чиито стебла се открояват на фона на индиговосиньото море. Горещо е, но не прекомерно, с приятни промеждутъци на прохлада.

Колибата се намира в голяма плантация, засадена с бананови дървета и палми. Цял ден сноват нагоре-надолу цветнокожи, които приказват или пеят. Жените крепят на главите си големи товари. Загърнати в пъстроцветни тъкани, те пристъпват с хармонична мудност, люлеейки бедра, и нито за миг не спират да бъбрят.

„Не мисли, че е еднообразно, напротив, разнообразието е голямо! — пише Гоген на Мете. — Не мога да ти опиша възторга си от живота във френските колонии — продължава той, — и съм сигурен, че ще бъде същото и с теб… Твърдо се надявам, че ще те видя тук някой ден заедно с децата; не надавай вик, в Мартиника има колежи, а белите са глезени като бели косове.“

Той разказва на жена си, че някаква чернокожа на шестнадесет години — „красива, бога ми!“ — му дала разпукната индийска круша, която притискала до гърдите си. Един мулат го осведомил, че това било любовен знак, че плодът бил „омагьосан“. „Уверявам те, че тук бял мъж трудно може да се опази чист, защо не липсват Потифарови жени…“ Но — добавя той — „можеш да бъдеш спокойна за моята добродетел“.

Колко жалко наистина, че не разполага с малък капитал, например с наследството на чичото от Орлеан! „Животът тук би бил без пари, ако си собственик.“ Една плантация, купена за тридесет хиляди франка, носи осем до десет хиляди на година; а „цялата работа е да се надзирават неколцина негри при прибирането на плодовете и зеленчуците, без земята въобще да се обработва“. Всъщност дон Пио, ако не се смятат главоболията, които са му създавали неговите амбиции, не е правил нищо повече…

След два месеца Гоген и Лавал ще останат „без пукната пара“: „това е единствената черна точка на хоризонта“. Но защо да се поддават на такива подтискащи мисли? На този бряг, сред тия тъмнокожи тела, сред ярките багри на тази природа мълчаливият художник е обладан от чувство на радост, което никога и никъде не е изпитвал досега. Тук една част от него, най-съкровената, се чувствува удовлетворена. Защо да помрачава това щастие? Може би от Франция ще дойдат малко пари. Преди да напусне Париж, Гоген е оставил няколко платна при Портие, дребен търговец на картини на улица Льопик. „Ако Портие е имал достатъчно ум да продаде нещо от моите работи, пратете ми веднага парите!“ — пише той на Шуф.

Гоген започва да рисува и да живописва. Екзотичната природа, животът на местните жители му се струват неизчерпаемо богати. У него те не само задоволяват човека, но въодушевяват и живописеца. Като отглас от разговорите му с Гоген Лавал пише на Пюигодо: „Туземците предлагат най-безкрайно живописните сюжети, които бихме могли да си пожелаем. Тук могат да наблюдават и да творят по един съвършено неутъпкан път няколко поколения художници.“

Но колко малко пригодни са рецептите на импресионизма, набраздените мазки, да предадат блясъка, контрастите, ярките тонове на мартиниканския пейзаж! Гоген трябва да насища боите си, да гради с по-рязък замах платната си, да подчертава със смела арабеска ритъма на композицията. Този опит е решаващ, той е предвестник на нови завоевания. Гоген се отърсва от миналото си. Тук, под палмите, той намира не само своята човешка правда, но и правдата на твореца, средствата, за да постигне онова, което нарича „самобитната красота, единствено човечната“.

Но Гоген не е работил безнаказано на Панамския канал. Откакто е дошъл в Мартиника, силите му отпадат от ден на ден. Един месец след пристигането си, през втората половина на юли, той рухва. Страда от стомах и черен дроб. Заболява от дизентерия. Не след дълго е вече „смъртно болен“.

Три-четири седмици наред лежи на сламеника от морска трева, раздиран от жестоки болки в стомаха, крещи и се мята в унес. След като преминава острата криза, се съвзема много бавно. Болестта го е изтощила напълно. Главата му се „носи“, вие му се свят, той се олюлява и зъзне с обляно в пот тяло. Измършавял е ужасно, вече е — казва той — само „скелет“. Колкото и малко да хапне, черният дроб му причинява мъчителни страдания. Това ново изпитание го обезсърчава. „Сякаш откакто напуснах Копенхаген — пише той на Мете, — всичко се сгромолясва върху мен; пък и така трябва да бъде, нищо добро не излиза, когато семейството е разделено.“

Лекарят, който го лекува, го съветва да се прибере час по-скоро във Франция; в противен случай ще остане „завинаги болен от черен дроб и от треска“. Но как да стори това? Лекарствата, посещенията на лекаря са подяли значително малкото спестявания на двамата приятели.

Гоген отправя отчаяна молба към Шуфенекер.

„Умолявам Ви, направете невъзможното, за да ми изпратите незабавно двеста и петдесет до триста франка. Продавайте картините ми по четиридесет, петдесет франка, продайте на безценица всичко, каквото имам, но трябва да ме измъкнете от това място, иначе ще пукна тук като пес! Нервите ми са в такова състояние, че всички тия тревоги не ми дават да се съвзема. Краката ми не ме носят. Хайде, Шуф, направете нещо!“

Всичките му надежди са отправени отново към Франция: някой е писал на Лавал, че „един господин“ бил възхитен от Гогеновата керамика.

„Той бил склонен, както изглежда, да ме кредитира с двадесет или двадесет и пет хиляди франка, за да стана съдружник на Шапле — пише Гоген на Шуф. — При тези условия ще създадем чудесно предприятие и всекидневният хляб ще бъде осигурен, скромно, но осигурен. Освен това бъдещето би могло да ни донесе нещо добро. При тези условия трябва да се върна… Имам чувството — завършва той, — че керамиката ще ми помогне да се съвзема, а освен това имам и живописта си.“

Трябва обаче да мине цял месец, докато дойде отговор от Франция. За щастие Гоген получава междувременно петдесет и шест франка от Шуф^[4]. Към края на август започва отново да рисува. „Въпреки физическата ми слабост никога моята живопис не е би тъй светла, тъй ясна; просто пълна с фантазия“ — пише доволен той. Това, което ще донесе във Францня, ще бъде „както трябва“; нарисувал е вече, както казва, „дванадесетина платна, от които четири с фигури, доста по-добри от времето в Понт Авен“^[5].

От Панама, от Колон и от Сен Пиер Гоген не е престанал да пише редовно на жена си. Ала напразно очаква той всяка поща от Европа; от Копенхаген не идва никакво писмо. „Какво става там? Болен ли е някой?“ След едно-две „сърдечни“ писма, изпратени непосредствено след срещата в Париж, Мете е замлъкнала. И минават седмици, месеци, без тя да наруши това мълчание, което сега, при всяко идване на пощата, отново „поболява“ Гоген. „Всичките ми нощи минават в безсъние заради това. Ако жена ми умреше този момент, щях добре да се подредя пред децата си.“ Но Гоген долавя, че не болест е причината Мете да не пише:

„Въобразявахме си, че в Панама човек трябва само да се наведе, за да рине златото с лопата — пише й през октомври той; — после изведнъж се озовавам в Мартиника, настроението се променя, лицата се удължават… Безполезно е да ти разказвам за целия ужас на глада, който търпя в този момент, то навярно би ти доставило удоволствие… От всички злини, които си ми сторила, най-тежко е мълчанието.“

Отпаднал физически и духом, Гоген не може повече да издържа. Парите, за които е помолил Шуф, не идват. Прави постъпки да го репатрират — напразно. И все пак трябва да се върне във Франция! „На всяка цена!“ Предлага на капитана на един платноход да го вземе като матрос. Капитанът се съгласява и най-после Гоген напуска Мартиника, където Лавал ще остане още известно време.

* * *

Влезе ли човек през портата на улица Булар 29, струва му се, че се е озовал някъде извън Париж. От двете страни на една централна алея се редят малки къщурки сред градинки.

В една от тези вилички отдясно живее Шуфенекер с жена си и двете си деца. Там той посреща и настанява Гоген, когато приятелят му пристига в Париж през втората половина на ноември 1887 година.

От 14-и насам вали сняг. Гоген чувствува осезателно разликата между зимното време тук и слънчевите дни на Антилите. Въздухът на Атлантическия океан го е освежил, но той все още страда от болки в стомаха, понякога „нетърпими“. Лошото здраве, съвсем разклатеното му материално положение, дълговете му към Шуф, към пансиона, където бе настанил Кловис — не го предразполагат към оптимизъм. Тъй като Шапле е преместил ателието си в Шоази-льо-Роа, керамичното предприятие, на което е разчитал, няма да се осъществи. „Още една работа, която ми се изплъзва!“

Един приятел на Шуфенекер, Жорж-Даниел дьо Монфред, работил някога заедно с него в ателието на Колароси, се запознава на улица Булар с Гоген, който му прави доста неблаговидно впечатление.

„Надменният му вид — ще пише по-късно той, — очите му, които ви фиксират, едновременно недоверчиви, загадъчни и изпитателни, устата със свитите в непроницаемо мълчание устни не привличаха. После, идеите му върху изкуството, изказвани с малко думи, ми се виждаха парадоксални… И най-сетне творбите, които видях, ми се сториха объркващи.“

1887 година е твърде неспокойна в политическо отношение. Привържениците на Буланже, „генерал Реванш“, са в брожение, а в Германия канцлерът Бисмарк заема заплашителна поза.

„Работите в Париж вървят все по-зле и по-зле — пише Гоген на Мете. — Всички гледат на войната като на единствен изход от положението. И тя неминуемо ще дойде някой ден; в този ден ще опустеят много места и това ще бъде по-удобно за нас останалите.“

Почти цинично пожелание на един угнетен човек.

Той приема обясненията на Мете за дългото й мълчание; тя твърди, че не знаела адреса му в Сен Пиер — въпреки че й го е писал почти във всяко свое писмо. „Не губи смелост — пише й той. — И двамата имаме нужда от нея.“ Един ден, разхождайки се в градинката на Шуф, той намира парче ламарина на земята и изрязва с ножа си един пандантив за жена си.

В началото на декември продава една от керамиките си за сто и петдесет франка и й изпраща сто франка. Гоген съзира светлинка. Докато е бил в Мартиника, Ван Гог е продължил да обсъжда с брат си Тео възможностите да се подпомагат художниците в борбата им. Въпреки че политическите събития не са много благоприятни за търговията с художествени произведения, Тео е започнал да купува картини от приятелите на Винсент. „Малко по малко той ще накара клиентелата си да почне да ни смила… — казва Гоген. — Макар че е много трудно, възможно е някой ден да заема мястото, което заслужавам.“

Платната му от Мартиника силно са поразили Ван Гог, който открива в тях, както във всичко, което създава приятелят му, „нещо нежно, покрусено, изумително“. „Неговите негърки са висша поезия“ — заявява той. Тео скоро се присъединява към възхищението на брат си.

Един неделен ден той отива на улица Булар, разглежда платната на Гоген и отделя едно, после второ, накрая трето. Брои на художника деветстотин франка^[6]. Гоген сияе.

„Моля те — пише той на Мете, — не вдигай ръце от всичко и направи всички усилия, за да изтърпиш още една година… Зная добре, че вие няма да повярвате в мен, докато не почна да продавам редовно… Зная добре, че тази проклета живопис е твоята мъка, но щом като веднъж злото е сторено, трябва да се примирим и да се помъчим да извлечем от него някаква изгода за бъдещето.“ Той от своя страна също ще „направи върховно усилие“: след като плати най-неотложните си дългове, с няколкото стотин франка, които ще му останат, ще отиде отново в Понт Авен, за да работи там усилено седем-осем месеца. Той знае, че Мари-Жан Глоанек ще му отпусне дългосрочен кредит; при нея ще може да изчака докато Тео продаде няколко негови картини.

Гоген тържествува пред Мете. Една малка изложба на негови творби — картини и керамика, — която Тео урежда през декември в галерията на Монмартър, не вдига много голям шум, но възбужда оживени разисквания сред малобройната публика на познавачите, които създават име на художниците. Сред тази публика няма никой, който, все едно дали го критикува или хвали, да не признава оригиналността на творбите му от Мартиника. Ето го вече „на път да стане известен“. Изпълнен с вяра в способностите на Тео, той е вече сигурен, че ще спечели започнатата игра. Блянът му не го е излъгал.

„Има две класи в обществото — пише той на Мете, — една, която притежава по рождение капитал, позволяващ на човека да бъде рентиер, чиновник на висок пост или самостоятелен търговец. А от какво да живее другата класа без капитал? От плодовете на своя труд. При едните дългото постоянство в поведението (администрация или търговия) води до повече или по-малко посредствени резултати. При другите предприемчивият дух (изкуство и литература) си създава, макар и много бавно, независимо и продуктивно положение. От какво децата в семейството на един художник страдат повече, отколкото децата на един чиновник? Кои чиновници не са принудени да теглят от немотията (поне за известно време)?

А коя е най-прекрасната част от живия народ, която оплодява, осъществява напредъка, обогатява страната? Човекът на изкуството? Ти не обичаш изкуството; какво обичаш тогава? Парите. А когато художникът печели, вие сте за изкуството. В играта има и печалба, има и загуба, и вие не бива да споделяте радостта, щом не споделяте мъката. Защо давате образование на децата си, щом това е настояща мъка с оглед на нещо несигурно?…“

Веднага щом Мете научава за направената от Тео откупка и как мъжът й смята да употреби малката сума, с която се е сдобил, тя му пише, опитвайки се да го разубеди да не ходи в Бретан: мисли ли той, че през зимата Понт Авен ще се отрази добре на здравето му? Няма ли да стори по-добре да дойде в Дания, при жена си, през сезона на морските бани? Събрала няколко рисунки на Алина и другите деца, Мете ги изпраща на Пол. Ала Гоген не променя намерението си.

„Идеята ти (…) е лоша във всяко отношение — й отговаря без заобикалки той. — Първо, с парите за път мога да преживея три месеца в Бретан. Второ, работата, която ще свърша там, смущаван от децата, няма да се равнява на работата ми тук. Освен това нямам летни дрехи, което в една буржоазна страна е позор. Трето, от разстояние ние с теб кажи-речи се разбираме, но там ще започнат същите ядове, разправии и пр. А какво ще каже семейството ти? Та помисли, че така би могла да имаш още едно дете!

Четвърто, и това е последната причина — добавя той с по-остър тон, — откакто заминах, за да запазя душевните си сили, аз малко по малко затворих чувствителното си сърце. Всичко там е приспано и за мен би било опасно да видя край себе си децата, щом ще замина след това отново.“

Безчувственият се страхува от разкъсващата болка на раздялата. И безчувственият завършва писмото си с глава, зареяна в мъглата на своите блянове:

„Не бива да забравяш, че у мен има две природи: индианецът и чувствителният. Чувствителният го няма вече и затова индианецът може да върви право и неотклонно по пътя си.“

На бреговете на Карибско море Гоген се е припознал за син на великия Инка. В жилите му тече легендарна кръв. Той е художникът с профил на индиански вожд — той е Гоген Дивака.

Ван Гог също възнамерява да напусне скоро Париж. Откакто е дошъл тук, вече близо две години, той живее в постоянна свръх-възбуда. Чувствува се изтощен, има нужда от покой, от редовен живот. Гоген го кани да отиде заедно с него в Понт Авен. Но Ван Гог, привлечен от южната светлина, от онова, което той, възторженият поклонник на щампите на Хокусаи и Хирошиге, нарича „Япония“, иска да се оттегли „някъде на Юг“.

И така Гоген ще отиде сам в Бретан. Той заминава един четвъртък през февруари 1888 година^[7].

* * *

Над Понт Авен се лее студен зимен дъжд.

В странноприемницата на Глоанек, където по това време има малко гости, Гоген живее в почти пълно уединение. Отново измъчван от дизентерията, той трябва да прекарва на легло по три дни от всеки шест.

Все пак, преди да дойде краят на февруари, започва четири платна. Щом може да се вдигне от леглото и да работи, той се отдава „на безмълвно съзерцание на природата“. Сега, когато Бретан му е позната, когато от ден на ден прониква все по-дълбоко в „характера на хората и земята“ — „нещо съществено, казва той, за да се твори добра живопис“, — той по-ясно разбира защо тъй властно го покоряват полята и песъчливите брегове на Корнуай. На Антилите е открил нишката на своята съдба; а Бретан, тази най-крайна точка на западния свят, която, обърната с лице към океана — „бащата на всички неща“ — живее вън от времето, запазена и сякаш откъсната от всичко и почти не е Европа — тази Бретан е мъничка част от неговата изгубена родина. Там изпитва нещо, което никога не е могъл да почувствува в Париж. „Вие сте парижко чедо — пише той на Шуфенекер. — А на мен ми дай полето! Обичам Бретан: тук намирам дивото, първичното. Когато дървените ми обувки отекват по гранатната земя, аз дочувам глухия, тъмен и могъщ тон, който търся в живописта.“

Но Бретан няма яркия блясък на Мартиника и урокът от островите тук е трудно приложим. Гоген се връща отново към старата си техника.

Впрочем лошото време и болестта, която само от време на време го оставя на мира — черният му дроб е възпален от жлъчката, — му пречат да работи тъй, както би желал. Пролетта не е по-мека от зимата. Вали дъжд и град; невъзможно е да се рисува на открито. Невъзможно е също така да се рисува вътре по модели: Гоген няма пари, за да им плаща. Защото само след няколко седмици отново го наляга безпаричие. Още през март той пита Ван Гог — който към края на февруари е заминал за Южна Франция и се е установил в Арл — дали случайно Тео не е продал „нещо“ от него; изявява готовност да „намали още цената на картините си“.

Самотата тежи на Гоген. „Няма с кого да разменя една дума.“ В Понт Авен идват и други художници, но те са академици, „черни живописци“, с които той не благоволява да общува — като Гюстав дьо Мопасан, бащата на писателя, шестдесет и две годишен любител-художник с посредствен талант, който гръмогласно дрънка врели-некипели на общата маса в столовата. Лавал е още в Мартиника и ще се завърне във Франция едва към средата на юни.

Ако самотата тежи на Гоген, още по-тежко я понася Ван Гог в Арл. Тео, който е получил неотдавна малко наследство, възнамерява да подпомогне Гоген. Защо Гоген не дойде в Прованс? — пита Винсент. „Знаеш, че винаги ми се е струвало идиотско, дето художниците живеят сами.“ Той е наел една малка къща, която лека-полека се е заел да обзаведе; Гоген ще живее там заедно с него, ще си готвят сами и разноските им ще се намалят до минимум. Всеки би имал полза от тази комбинация. За да осигури препитанието на двамата художници, не ще бъде нужно Тео да увеличи много месечната издръжка, която сега плаща на брат си. В замяна на гостоприемството си той ще получава от Гоген всеки месец по една картина. А самият Гоген ще се избави от грижата за утрешния ден. И това ще бъде началото на една художническа колония — на Ателието на Юга. По-късно и други художници, например Бернар, ще се присъединят към тях.

През първите дни на юни Тео съобщава това предложение на Гоген, като му изпраща петдесет франка. Гоген е съгласен да отиде в Арл, но не проявява такова нетърпение, каквото е очаквал Ван Гог. Преди всичко той не може да напусне Понт Авен, преди да уреди дълговете си към Мари-Жан Глоанек и към лекаря, който го лекува. Освен това съзира възможност да се основе някакво гигантско предприятие, търговско сдружение на банкери и художници, чието художествено ръководство впрочем ще бъде поверено на Тео; на търговеца той пише, че се надява да намери капиталовложители, които да внесат шестстотин хиляди франка. Ван Гог надига врява от Арл; той е смятал, че Гоген ще пристигне веднага. „Не бих се учудил, ако тази надежда се окаже фата моргана, мираж на изпадналия в безпаричие. Колкото повече закъсваш особено когато си болен, — толкова повече ти се привиждат подобни възможности. Та в този проект виждам най-вече още едно доказателство, че той се измъчва до смърт и че най-доброто би било да го отървем от грижите колкото се може по-скоро.“ А дълговете, за които говори Гоген? Е добре, нека той остави „дълга си висящ и да заложи картини, а ако хората не се съгласят на това, да остави дълга си висящ, без да залага картини. И аз бях принуден да сторя същото, за да дойда в Париж, и въпреки че загубих много нещо, то в такива случаи не може да се постъпи другояче, и е по-добре да се върви напред, отколкото да се тъпче на едно място.“

Топлият юни тутакси ободрява Гоген. Сега той рисува по-уверен в себе си, отколкото в началото. И той като Ван Гог се възхищава от японците, които познава по-отдавна от него. Дега и Бракмон са подхранвали у него култа към тия майстори на гравюрата. За японците мисли той, когато рисува, за техния стремителен и отчетлив рисунък, за плоските им багрени петна, за силно декоративното въздействие на техните „крепони“. Рисува голи тела. „Последната картина — пише на 8 юли той на Шуф — представлява боричкане на две момчета край реката, съвсем японска, нарисувана от един дивак от Перу. Много леко нахвърляна — зелена морава, а горната част — бяла.“ Гоген вижда вече ясно пътя си — хвърлен е мостът между Мартиника и Бретан. „Сивото не съществува — казва той. — Всеки предмет си има ясно определена форма и цвят с точни очертания. Задачата на художника е да ги види.“

Така говори той на Ернест Понтие дьо Шамаяр. Към средата на юни, присъствувайки на една разпродажба в замъка Енан, недалеч от Понт Авен, се е запознал с този адвокат от Шатолен. Адвокатът е дребен земевладелец, който живее в имението Мескеон, близо до Дуарньоне, и произхожда от семейство на знатни бретонци; брат му Анри, адвокат от Кенпер, неотдавна е бил избран за кмет на Трегьонк, малко селище на осем-девет километра от Понт Авен. Ернест пък не храни никакви политически амбиции. Захласнат по поезията и изкуството, от известно време той рисува като любител. Срещата с Гоген ще преобрази живота му. „Адвокат ли? Та вие се подигравате с хората! Вие сте художник; зарежете съдебните си дела!“ — му казва Гоген. Оттогава Шамаяр не се отделя от него.

„Започнах с един ученик, който ще върви добре; дружината расте“ — пише Гоген на Шуф. Междувременно в Понт Авен пристига Лавал, а и един новодошъл — Анри Море, спокоен, разумен, скромен нормандец със сини очи и снага на викинг, който се присъединява към групата на Гоген. Море живее у Керлюан, началника на пристанището, Шамаяр — при чиновничката от пощата, която му е леля. Те се хранят обаче заедно с Гоген, Лавал и един-двама „импресионисти“ в пансиона на Глоанек.

За групата там е отредена отделна малка стая. Отношенията им с „черните живописци“ от голямата столова са обтегнати. И от едната, и от другата страна се подхвърлят подигравки и обиди. Споровете, които избухват между тях, често стигат до кавга. Гюстав дьо Мопасан отправя кресливи заплахи. На една от Гогеновите рисунки неизвестна ръка е написала: „Филиал на Шарантон.“

Явно е, че Гоген държи да играе ролята на водач; той не крие стремежа си да вербува последователи. Обича да заповядва, да съветва, а съветът е друга форма на заповедта; обича да упражнява над другите тази върховна власт, каквато е властта на духа — върховна наслада! Но от групата, над която властвува, той получава и човешка топлина. Благодарение на нея той скъсва със самотата на „гонения“ човек, прокуден от своя дом. Превъзходството, което всички му признават, е за него отплата за проваления му брачен живот. „Упрекваш ме — пише той на Мете, — че дълго време не съм ти отговорил. Да отговоря на какво?… След изпитанието, преживяно в Панама, редките ти писма станаха ледени и един човек, който видя едно от тях напоследък (те могат да се показват като търговски писма, без това да е недискретно), виждайки как завършват, ми каза: А къде са поздравите?“

И като говори на Мете за „симпатията“, за „възхищението“, с които се отнасят към него, той злъчно отприщва дълго преглъщания гняв: „На 7 юни навърших четиридесет години, но в това отношение не съм получил досега и една десета част от собственото си семейство.“ Когато утре ще предложи на Шуфенекер коженото си палто, спомен от някогашното охолство, той ще му каже, че „не иска вече елегантност“: „Уважението, което човек придобива към себе си, и оправданото чувство за собствена сила са единствената утеха на този свят. Ренти! В края на краищата повечето говеда имат ренти.“

В началото на август пристига в Понт Авен и Емил Бернар, който е прекарал три месеца в Сен Бриак. Ново попълнение на групата. Гоген бърза да му направи място в малката столова на пансиона Глоанек. Заедно с Море и Бернар се установява на квартира у Керлюан.

От времето на запознаването си в Понт Авен Гоген и Бернар са се виждали няколко пъти, но невинаги са се разбирали помежду си^[8]. Бернар не е забравил колко недружелюбно го бе приел тъкмо тук преди две години по-възрастният му колега. Днес обаче Гоген е съвсем другояче разположен. А и Бернар също. „О, много добре правиш, дето се сещаш за Гоген!“ — му е писал Ван Гог през май, след като Бернар е видял мартиниканските картини, взети от Тео^[9].

Откакто е изоставил поантилизма, младият художник се е приближил много до вкусовете на Гоген. Ван Гог го е научил да обича японските щампи и сега Бернар ги изучава заедно с приятеля си Анкетен. През февруари Анкетен е изложил при групата на „Двадесетте“ в Брюксел няколко свои творби, а неговият съученик Едуар Дюжарден го е миропомазал през март в „La revue independante“ за водач на нова живописна школа — „клоазонизъм“, наречена така поради резките очертания, които обграждат върху платното отделните предмети, нанесени като ярки багрени петна.

„Изходната точка — пише Дюжарден в статията си — е символичното схващане за изкуството… Силуетът е достатъчен да предаде едно лице; пренебрегвайки всякаква фотография със или без ретуш, живописецът ще се стреми само да скрепи с възможно най-малък брой характерни линии и цветове съкровената правда, същината на предмета, който изобразява.“

Сама по себе си тази теория не е чак толкова оригинална. Извлечена от японските щампи, тя би могла също така да се позове на популярните гравюри или на символичното във висша степен изкуство на витражите. Дори в живописта преди доста време майсторът на предишното поколение, Едуар Мане, също поклонник на японците, е използувал резкия контур и плоските багрени петна — достатъчно е да посочат „Олимпия“ и „Флейтист“. Впрочем до същите изводи стига и Ван Гог от изучаването на „крепоните“:

„Ако видя в зелен парк с розови пътеки — е писал напоследък той на Бернар от Арл — някакъв облечен в черно господин, миров съдия по професия, четящ «L’Intransigeant», а над него и парка небе в обикновено кобалтовосиньо — защо да не нарисувам въпросния миров съдия с обикновена костна черна, а «L’Intransigeant» — с обикновена, съвсем сурова бяла? Защото японецът пренебрегва отражението и полага плоските петна едно до друго, като скрепява с характерни щрихи движенията и формите.“

Именно това е определението на клоазонизма.

В последна сметка теориите придобиват значение само като се свържат с хората, които ги прилагат. За да бъдат живи, те трябва да отговарят на вътрешна потребност. Не е оригинален онзи, който се мъчи да бъде оригинален. Произволните теории са теории мъртви. Не по-малко разностранен в интересите си от Бернар и подобно на него минал през импресионизма и поантилизма, Анкетен ще се отрече почти веднага от своя клоазонизъм, за да се впусне в други опити, все тъй външни и поради това обречени на провал.^[10] Съвършено различно е отношението на Гоген към клоазонизма, за който му говори Бернар: всичките негови търсения са водели към тази цел. Това, което му казва Бернар, хвърля светлина върху собствените му тежнения; той изведнъж разбира смисъла на своите опити, съзира неясната досега цел, към която се е домогвал пипнешком, с колебания и разочарования.

Макар и твърде малко склонен към тази игра на идеи, Гоген слуша с голямо внимание двадесетгодишния хлапак, този непоправим жонгльор с думи и понятия, комуто никога не липсват доводи и който словоохотливо развива доктрината на клоазонизма, като се позовава на историята на изкуствата, на немските и италианските примитиви, на готиката и на Египет, на философията и теологията, на поезията на символистите, въстанали срещу натурализма на Зола, та дори цитира свети Дионисий Ареопагит: „Идеята е формата на нещата вън от тези неща.“^[11]

„Ето един, който не си поплюва много!“ — възкликва Гоген. Гоген рисува с нова жар.

„Последните ми работи вървят добре — пише той на Шуф — и мисля, че ще откриете в тях една особена нотка или по-скоро потвърждение на предишните ми търсения, синтез на формата и на цвета… Един съвет: не копирайте прекалено много от натура. Изкуството е абстракция, извличайте я от природата, като я съзерцавате, и мислете повече за творчеството, отколкото за резултата; единственият начин да се въздигнем към Бога е да правим като нашия божествен учител, да творим… Тук — добавя той — всички американци беснеят против импресионистите. Бях принуден да ги заплаша с пердах и сега имаме мир.“

Като вижда, че го гледат с добро око, Бернар се приобщава към групата на Гоген. Никой не се намесва по-разпалено от него в споровете с „черните живописци“. Майка му и седемнадесетгодишната му сестра Мадлен са дошли при него в Понт Авен. Мадлен боготвори своя брат. Обладана от малко екзалтиран и отвлечен идеализъм^[12], тя напълно споделя неговите „блянове по красотата“, подкрепя го пред родителите им, насърчава го с всеотдайното си възхищение. Тя също се храни в малката столова на странноприемницата, следи с увлечение споровете и шумно одобрява словесните победи на „импресионистите“ над академиците. Тя става нещо като „муза“ на групата. Гоген я нарича „мила сестро“.

За рождения ден на Мари-Жан Глоанек, 15 август, Гоген намисля да окачи в голямата столова на пансиона един натюрморт. Щом научава това, Гюстав дьо Мопасан кипва. Той никога няма да се съгласи това платно на Гоген да мърси стените; по-скоро сам ще напусне пансиона. Гоген измисля една хитрост; подписва платното „Мадлен Б.“ — и с това е казано всичко. Подаръкът за Мари-Жан Глоанек е същевременно и израз на уважение към Мадлен Бернар.

Младото момиче позира с готовност. Гоген и Бернар й правят и двамата по един портрет^[13]. Бернар също така рисува сестра си край брега на Авен, в подножието на един обрасъл с буки и храсти хълм, наречен „Любовният лес“, където художниците от групата често поставят стативите си. Бернар уверява, че „Любовният лес“ е място на загадъчни обреди, на магически тайнства. Той рисува там сестра си, излегнала се, заслушана в скрити гласове.

Гоген работи опиянен от радостта на творчеството. Пречи му понякога само безпаричието, което го заставя да се въздържа при купуването на платна и бои. „Ние плаваме на кораба призрак с цялото си своенравно несъвършенство… — пише той на Шуфенекер. — Музикантите се наслаждават с ухото си, ала ние с нашето ненаситно, настървено око вкусваме наслади без край. След малко, когато отида на вечеря, животното ще бъде нахранено, но жаждата ми по изкуството няма да бъде никога утолена…“ Гоген рисува, вае, учи Бернар да борави с длетото. Дързостите на младия му приятел, за чиито хрумвания неопитността не е никога спирачка — „чудноват тип е малкият Бернар!“ — освобождават и него от плахостта му. От ден на ден неговият синтетизъм добива плът, ту съчетан с някакъв остатък от импресионизма, ту следващ открито японските образци, както в един натюрморт, където рисува три лочещи кученца^[14]. Тази плодовитост, тази творческа сила удивлява Бернар. Ван Гог получава писма, които говорят за неговото „благоговение“ пред Гоген. „Той казва, че го намира толкова голям художник — пише Ван Гог на Тео, — че почти го е страх от него, че в сравнение с Гоген смятал за лошо всичко, което той, Бернар прави.“

Ван Гог, който губи търпение в Арл, задето Гоген протака заминаването си — по едно време той е мислел сам да замине за Бретан, после се е отказал, — предлага на двамата си приятели от Понт Авен размяна на картини; той ще изпрати на всеки от тях по един свой автопортрет, ако те от своя страна желаят да се нарисуват един друг и му изпратят тези платна. Но на Гоген му е трудно да предаде твърде подвижната физиономия на младежа, а Бернар „не смее да рисува Гоген, защото много се стеснява от него“^[15] — и те също решават да изпратят на Ван Гог автопортретите си.

На 16 септември, деня на поклонението в Понт Авен, Бернар рисува бретонки в празнична носия сред ливада. Картината допада толкова много на Гоген, че той я разменя срещу една от своите. Поразил го е мотивът на белите забрадки, открояващи се на едноцветен фон. На свой ред и той го разработва. В своите „Бретонки“ Бернар се е задоволил само да приложи „клетъчната“ техника на клоазонизма. Доста сухото му по изпълнение платно има само пластична стойност, лишено е от значително съдържание. Съвсем друга е творбата на Гоген. На яркочервен фон се борят две фигури, наблюдавани от забрадените бретонки на предния план. Това е смесица от действителност и недействителност: Видение след проповедта или Борбата на Яков с ангела — видение на поет, на едно могъщо въображение, носещо се на призрачния кораб. Творба с изключително значение, и то не само поради майсторството, което се изявява в играта на изписаните с властна лекота арабески и багрени петна, но още повече и поради вълнението, пораждано от тези петна и арабески, което „блика някак тайнствено от платното“.

Гоген знае къде е мястото на тази картина — в някоя стара бретанска църква. Църквата в Понт Авен е построена твърде отскоро, през 1855 година, но съществува и една друга, много стара, в съседното село Низон. Тя има „мрачен феодален вид“^[16]. Заобиколена е от гробище, сред което се издига гранитно разпятие, разядено и почерняло от вековете. Гоген и неговите приятели обичат това кътче на древната Бретан. Дървените статуетки, които красят вътрешността на църквата, ги пленяват с наивността си. Гоген решава, че неговото Видение трябва да бъде поставено в тази селска църква. Под големите сини греди, сред изрязаните върху тях чудовищни образи тя ще изпъкне най-добре. Това ще бъде дарът, който Гоген Дивака ще принесе на първобитната Бретан. На бялата рамка художникът написва със сини букви: „Дар от Тристан Москосо.“

Дори и когато се върви напряко през полето, пътят от Понт Авен до Низон е доста дълъг. Бернар и Лавал, които са се наели да носят картината, придружават Гоген. Когато пристигат в църквата, той избира мястото, където би желал да види творбата си. Бернар и Лавал я поставят така, че той да може да прецени въздействието й. Не се е излъгал: Видението е в съвършено съзвучие със стила на църквата. Бернар да иде бързо да потърси свещеника!

Кюрето чете молитвеника си. Когато Бернар му съобщава че един изтъкнат художник желае да му подари „една забележителна творба“, той отива заедно с младия човек в църквата, където Гоген му поднася картината си. Но дарът като че ли не хвърля свещеника във възторг. Името на дарителя му се вижда особено, а самата картина го слисва. Той изслушва недоверчиво обясненията на художника. Не е ли това Видение след проповедта „видение на шегобиец“? Той познава славата на цапачите от Понт Авен. Вежливо, но твърдо кюрето отказва да приеме картината.

На тримата не остава нищо друга освен да се върнат в Понт Авен. Ядосан, Гоген изпраща картината си на Тео, като й определя цена петстотин франка^[17].

Макар и погълнат от работа, той не забравя проекта си за съжителство с Ван Гог. Различни причини обаче са му попречили да го осъществи досега… и може би на първо място онази, за която не говори: че в Понт Авен е прогонил самотата. Той малко мисли за самотата на Ван Гог, а и не долавя колко покъртителни са призивите, отправяни му от Винсент. В тях съзира някаква сметка, а не отчаяния копнеж за другар. Защото — мисли той — предложението на Винсент и Тео е продиктувано много повече от интерес, отколкото от приятелски чувства. Тео е търговец, който залага на бъдещето. Гоген пък набляга на условието, че без пари не може да напусне Бретан. Нека Тео го освободи от дълговете му чрез някоя продажба. „Хората, у които живее, се отнасят и са се отнасяли прекрасно към него“, и да „остави дълга си висящ“, както съветва Винсент, „би било долно“. Щом си изплати дълговете ще замине за Арл. След това, разбира се, вече „няма да се занимава с търговия“; издържан от Тео, ще трябва само да чака търпеливо при Винсент, докато дойде решителният успех. От време на време при мисълта за тази възможност го обзема неудържимо желание да замине. Нетърпеливи изблици, които бързо гаснат, но които в началото на есента все повече зачестяват. Бернар също би искал да отиде в Арл. Лавал, на когото един търговец ще осигури месечна издръжка от сто и петдесет франка, се зарича, щом Гоген замине, малко по-късно да го последва и той. Същите намерения имат Море и Шамаяр. Вече става дума за истинско преселение на групата.

„В Понт Авен — пише Ван Гог на брат си — понастоящем говорят само за това.“ През цялото лято Винсент не е престанал да подрежда взетата от него къща; мебелирал е стаите, прокарал е светилен газ, украсил я е със свои картини, та да може „Ателието на Юга“ да стане „достойна среда за художника Гоген, който ще го ръководи“.

Автопортретите, обещани на Ван Гаг, са готови. На Гогеновия, над посвещението „на приятеля Винсент“, е написано: Клетниците. Заглавието на Юго пояснява замисъла на художника. Рисувайки собствения си портрет, Гоген е искал да предаде символичния образ на един от ония художници, които — „нещастни жертви на обществото“ като Ван Гог и самия него — са обречени да бъдат хора извън закона, клетници, които си отмъщават само като изпълняват своя дълг.

„Мисля, че това е една от най-добрите ми работи… — пише той на Шуфенекер. — На пръв поглед, глава на бандит, един Жан Валжан… олицетворение също така на един презрян художник импресионист, който в очите на хората все още носи верига. Рисунъкът е съвсем особен (пълна абстракция). Очите, устата, носът са като цветя на персийски килим и по този начин олицетворяват символичната страна. Колоритът е колорит, доста отдалечен от природата; представете си някакъв смътен спомен за моята керамика, изпечена на силен огън. Всички червени и виолетови, набраздени с огнени мълнии, като пещ, която блести в очите, средище на мисловните борби на художника. Цялото е на фон от чиста хромова, осеян с детински букети.“

Тази автопортрет прави странно впечатление на Ван Гог, когато той го получава: „Затворник. Нито сянка от радост.“ Но тъкмо по това време Винсент научава от едно писмо на Тео, че мъките на неговия приятел са към края си: преди няколко дни Тео е изпратил на Гоген триста франка, за да може той да замине за Прованс. „На своя измъчен портрет Гоген има болнав вид! Но почакай малко, това няма да трае дълго и ще бъде много любопитно да се сравни този портрет с онзи, който той ще си нарисува отново след половин година.“

На 8 октомври Гоген, ликуващ, съобщава новината на Шуф: „Ван Гог (Тео) току-що взе от мен керамика за триста франка. Така че към края на месеца заминавам за Арл, където смятам да остана дълго време, при условие че престоят ми там има за цел да улесни работата ми и ме освободи от грижите за пари, докато той успее да ме наложи.“

През последните седмици дизентерията отново го безпокои, но той не мисли за нея. Сега за него започва период на спокойствие; скоро ще прибере плодовете на труда си.

„Добре знам — пише гордо той на Шуфенекер, — че занапред ще ме разбират все по-малко и по-малко. Какво значение има, че се отдалечавам от другите! За масата аз ще бъда загадка, за неколцина ще бъда поет, а рано или късно доброто отива на мястото си. Няма значение — казвам Ви, че така или иначе аз ще успея да създам неща от най-висок порядък, знам го, пък и ще видим! Знаете добре, че що се отнася до изкуството, в крайна сметка винаги съм имал право.“

Не е ли доказателство за това възхищението на художниците, които го заобикалят? Рядко се случва Бернар да пише на Ван Гог, без да му каже колко високо цени Гоген; той го почита като „човек недостижим по характер и ум“, като „голям майстор“. „Най-големия художник на века!“ — възкликва Мадлен, сестрата на Бернар, която споделя възторзите му. А съвсем наскоро Гоген е спечелил още един привърженик, възпитаник на академията „Жулиан“, живеещ в странноприемницата на Глоанек — Пол Серюзие, който в последния ден на ваканцията си се престрашава да го помоли за един „урок по живопис“.

Гоген го завежда в „Любовния лес“ и го кара да нарисува една силно синтезирана скица. „Как виждате това дърво! Зелено ли е? Сложете тогава зелена, най-хубавата от палитрата ви. А тази сянка? Като че ли е синя? Не се страхувайте да я нарисувате колкото се може по-синя!“ Серюзие отнася като скъпоценност в Париж този пейзаж, нахвърлян набързо върху капака на кутия за пури. За него и за някои негови другари от академията „Жулиан“ и Художествената академия, за тия, които не след дълго ще се нарекат набисти — Морис Дени, Бонар, Вюйар, К.-Кс. Русел, Пол Рансон, Анри-Габриел Ибел… — този пейзаж ще стане „Талисманът“.

„Обърнете внимание — пише Гоген на Шуфенекер, — сега сред художниците духа един твърде благоприятен за мен вятър… и бъдете спокоен, колкото и влюбен да е Ван Гог (Тео) в мен, той не би се заел да ме храни в Юга заради черните ми очи. Той е проучил положението хладно, по холандски, и смята да развие работата колкото може по-добре, и то сам. Помолих го да намали цените, за да привлече купувачи, а той ми отговори, че намерението му било, напротив, да ги повиши. Колкото и да съм оптимист, този път вече стъпвам на здрава почва.“

В неделя, на 21 октомври 1888 г. по обяд, Гоген се сбогува със своята „банда“ и се качва на дилижанса, който чака на големия площад пред хотела на Жулия, за да потегли за Кенперле. След два дни шефът на „Ателието на Юга“ ще бъде в Арл.