Анри Перюшо
Животът на Гоген (7)

І
Табога

Ще промениш място, но няма да бъдеш по-добре.

„Подражание на Христос“

През ноември 1884 година, по времето, когато Гоген се готвеше да последва Мете в Дания, Шуфенекер, получил неотдавна диплома за учителска правоспособност, е постигнал целта си в избраното от него поприще: от учител по рисуване в училището на улица Фурно са го назначили преподавател в лицея „Мишле“ във Ванв.

Добрият Шуф на драго сърце би помогнал на своя приятел, но и неговото бреме се е увеличило — има вече две малки деца — и той не може да направи много нещо за Гоген, освен да го кани от време на време на обед.

Гоген е намерил временен подслон близо до старата си квартира на улица Фурно, в съседство с Буйо, на сляпата уличка Фремен, която напомня малко, казва той, „Двора на чудесата“. Противно на очакванията му Буйо не го взема на работа при себе си; все пак след някое и друго време скулпторът ще го наеме, защото му предстои да получи голяма поръчка.

„Питаш ме какво ще правя тази зима — пише на 19 август Гоген на Мете. — Самият аз не знам нищо; всичко зависи от средствата, които ще имам. Не се прави от нищо нещо.“

Да можеше поне да продаде някоя и друга картина! Търговията с картини — признава той — е „съвсем мъртва“. Самият той вече отдавна е престанал да разчита на Берто; Дюран-Рюел пък „проклет йезуит“, не иска да знае за него. Какво от това! Живописта — Гоген пише това на жена си — си остава в последна сметка неговата голяма надежда. Напоследък се е срещнал с Жобе­Дювал, бретонец от Каре, който между другото му е говорил за едно малко селище във Финистер, посещавано от много художници — Понт Авен. Не само че там животът е евтин, но и съдържателката на една странноприемница, Мари-Жан Глоанек, отпущала на художниците голям кредит. Стига да намери малко пари отнякъде, Гоген ще отиде идното лято да живее там. „Ако търговията се съживи — пише той на Мете в писмото си от 19 август — и талантът ми продължи да расте, като намира и възнаграждение, ще помисля да се установя някъде за постоянно. Ти от своя страна помъчи да стана известен в Дания. Това би било един пробив, от който ще имаме полза и ти, и аз. А и най-добрата възможност да се съберем.“

Мете сигурно не мисли така; тя не отговаря на това писмо.

Докато чака да се осъществят далечните му замисли, Гоген трябва да мисли за най-неотложното: трябва да се храни и да храни „своя“ Кловис. Това му се удава твърде трудно, той води живот на „просяк“, което му е до немай-къде противно. На всичко отгоре фирмата „Дили и С-ие“ — тя има кантора в Париж на улица Пердоне 19 — го „тормози“ заради авансите, които е изтеглил, и за оставените на пазене стоки у Херман Таулов в Норвегия.

Но у Гоген мечтите никога не умират напълно. Сега, когато е напуснал Копенхаген, представителството на платнищата от Рубе му се вижда работа с добро бъдеще. Поразен от голямото разрастване на фирмата във Франция и Белгия, той моли Мете да следи датския пазар. „И вярвай ми — пише й той, — че тази работа е много важна!“ Възобновил е и връзките си с испанските революционери на Сориля. Към края на август Гоген отива при тях в Лондон — „ти знаеш къде“, пише той на жена си. Преди да замине, поверява Кловис на сестра си Мария, която се е оженила за чилийския търговец на едро Хуан Урибе и живее доста охолно, но неохотно приема момчето.

Гоген прекарва около три седмици във Великобритания. На връщане се отбива в Диеп, където иска да рисува. Той е много доволен от пътуването си: „Както сигурно си разбрала от копенхагенските вестници, испанските работи се заплитат и се развиват от само себе си в онази насока, към която се стремяхме. Така че всичко е само въпрос на време и аз не пропуснах случая да подновя старото приятелство. Та за в бъдеще това е — уверява той — нещо почти сигурно.“

В Диеп го очаква поща, но той остава много изненадан, като не намира никакво писмо от жена си. „Признавам, че мълчанието ти в този момент ми се вижда странно, защото ето вече месец, откакто не продумваш нито дума… Трябва да имаш пред вид, че децата са при теб и че отсъствуващият сигурно се тревожи за здравето им.“ У Гоген се надига подозрение.

От едно писъмце на Шуф той научава, че Буйо се е отказал от услугите му; скулпторът най-после е получил голямата поръчка, но са му наложили друг помощник за грубата работа. „В цялата тази история намирам нещо съмнително, което не смея да си обясня — разсъждава Гоген. — Да не си писала на г-жа Буйо? Знам, че желанието ти е да ме видиш в борсата…“ И добавя с престорена любезност: „У мен, както знаеш, има един инстинкт, който ми позволява да предугаждам какво става, и аз съм сигурен, че в този момент милата ти сестра дърпа конците… Ударът, който ми нанесоха, беше тежък — заключава той наперено, — но аз съм човек, който се оправя, и то още повече сега, когато се връщам от Лондон с няколко коза в ръка.“

В Диеп Гоген среща Дега, който летува там при приятели. Поради неизвестна причина двамата се скарват. Дега, който по нрав е всичко друго, но не и дружелюбен, не оставя Гоген на мира с подигравките си. По това време в Диеп цяла група художници се въртят около Дега. Там е бившият баджанак на Гоген, Фриц Таулов (който се е развел с Ингеборг), там е синът на психиатъра Бланш, Жак-Емил, там са Уистлър и друг един английски художник, Сикерт, а и младият Ельо… Тези хора наблюдават Гоген и се забавляват за негова сметка. Жак-Емил Бланш отбелязва „чудноватата физиономия на Гоген, екстравагантното облекло и някак налудничавия му вид“, които, казва той, неговият баща толкова често му е „посочвал като признаци на мегаломания“. „Истински влъхва, драги мой! — възкликва Ельо. — Вижте само ръката му! На показалеца си носи голям пръстен! Просто да ти призлее, като видиш такова нещо. Невъзможно е да имаш талант и да се носиш така смешно. Това говори само по себе си!“

Гоген не забелязва присмехулния интерес, който възбужда. Той рисува. От копенхагенските вечери, когато бе започнал да развива своята естетика, на практика не е променил много живописния си маниер. У него всичко зрее бавно. Той не е човек на внезапните пориви, а на дългия размисъл. Незабележимо обаче той се отдалечава от импресионизма, с чиито изразни средства все още си служи. Когато вмъкне животно в някой пейзаж, то почти винаги е крава: едрите форми на кравата, мудната й невъзмутимост отговарят на антиимпресионистичния му вкус към масивните обеми. През тия дни в Диеп той прави нова крачка към изкуството, което съзира в бъдещето: в едно платно „Къпещи се жени“, което рисува на плажа, опростява колорита и очертава контурите с отчетлив щрих.

Уви! Този опит продължава твърде кратко. Гоген трябва да се върне в Париж.

Той броди из града без подслон и пари, спи където намери, понякога у Шуфенекер, та дори у представителя на „Дили и С-ие“. Мария е побързала да му върне Кловис. За щастие Жобе-Дювал и жена му изявяват готовност да вземат детето за една седмица. Гоген търси да наеме някаква квартира и моли Мете да му изпрати малко бельо и завивки. Търси и „някакво малко местенце в борсата, докато изчаква“. Мете е отнесла в Дания повечето картини от сбирката му, но все пак някои са останали в Париж. Той се опитва да ги продаде, разчита да вземе шестстотин франка за една картина на Писаро и една на Реноар.

„Щом получа парите, ще ти пратя двеста франка“ — пише той на Мете, която „хленчи“.

В началото на октомври Гоген намира едно жилище недалеч от Северната гара, на улица Кай 10. Но постилките, поискани от Мете, не пристигат. Гоген, който отново е взел Кловис при себе си, се настанява криво-ляво. Взема под наем един креват за Кловис, а сам се задоволява с дюшек, на който спи, завит с пътническото си одеяло. Храната им е съвсем скромна. „Не се тревожи за Кловис — пише Гоген на жена си… — С едно яйце и малко ориз той се наяжда много добре, особено когато има и ябълка за десерт.“

Мете очевидно не се „тревожи“ много. Гоген й е пояснил, че ако търси място на борсата, то е „просто за да издържи, докато дойдат по-добри времена за живописта“, а когато й съобщава, че продажбата на картините на Писаро и Реноар се е „изплъзнала от ръцете му“, тя отново потъва в мълчание.

Гоген прекарва времето си в тичане и търсене. На борсата няма никаква работа. Няма и купувач за платната на Писаро и Реноар. Той преживява от някое и друго подаяние. Храната, която може да осигури на сина си, става все по-оскъдна. На 2 ноември все още не е получил никаква вест от жена си — нито постилките. „Изпрати ли нещата, които ти поисках? Ужасно много ми липсват сега.“ И наистина навън свива лют студ. Бащата и детето са твърде зле защитени от него в неотопленото жилище. Кловис няма дори бельо.

Към средата на ноември Гоген най-после получава писмо от жена си: Мете иска да знае цената на някои картини от колекцията му, които е решила да продаде. Изненадан, Гоген изпада в тревога: „Както върви, един ден ще остана без нищо.“ Опитва се да убеди жена си да не продава две картини от Сезан: „Аз държа на двете картини, които са редки от този вид, защото Сезан е завършил малко от тях и един ден ще имат голяма стойност. Продай по-скоро рисунката на Дега.“ Впрочем Мете би сторила много по-добре да се заеме с неговите картини. „Важното е да се предлагат моите“ — й напомня Гоген.

А постилките? За тях Мете не отронва нито дума. „В момента е извънредно студено и имам страшна нужда от дюшеци и завивки. Кой знае, може би някой ден ще ги получа!“

Декември е мразовит. Положението на Гоген се влошава от седмица на седмица. Синът му и той едва преживяват с малко хляб, купен на вересия. Отслабналото дете заболява от едра шарка. Видът на изгарящия от треска Кловис довежда Гоген до полуда. В джоба си той има само двадесет сантима. Внезапно му хрумва мисълта да отиде да потърси работа в едно рекламно предприятие като разлепвач на афиши. Като вижда градското му облекло, директорът на предприятието прихва да се смее. Но Гоген настоява, обяснява, че има болно дете. Наемат го: и той тръгва да лепи афиши по стените на Северната гара за пет франка на ден.

Той върши тази работа три седмици, докато Кловис бавно се съвзема; една състрадателна съседка се грижи за него в отсъствието на бащата. По време на това изпитание Гоген има чувството, че неволята му ще се поразсее. Рекламното предприятие му обещава служба като инспектор с двеста франка заплата. От друга страна, импресионистите замислят да организират изложба през пролетта и — пише Гоген — „може би това ще бъде началната точка на нашия успех“. Най-после, в последните дни на декември, Мете се наканва да изпрати постилките.

Понякога тонът на Гоген в писмата му до Мете прозвучава сурово. Мете долавя това. Навярно поизоставена от своите близки — прекарала е самотно Коледните празници, — тя се опитва да омилостиви Гоген със собствената си „тъй тъжна“ участ, моли съпруга си за снизходителност. У Гоген тлее гняв, но той го отрича: „Много грешиш, като мислиш, че съм ядосан. Аз стигнах до известно коравосърдечие… Не се безпокой за прошката на твоите грешки. Много време има, откакто съм забравил всичко: дори сестра ти, която беше най-лошата и най-глупавата, ми се вижда днес жена като всички други.“ Тези думи наскърбяват Мете, която моли мъжа си да й „отговори с благост“. Не знае ли той, че тя го обича? Гоген избухва. Досега не е открил на Мете, че е бил принуден да работи като разлепвач на афиши. Внезапно признанието бликва от него:

„Честолюбието ти на датчанка ще бъде наранено, че си имала за съпруг един разлепвач на афиши. Какво пък, не всеки има талант… С голямо спокойствие преглеждам всичките ти писма, които ми говорят с голямо хладнокръвие, пък и с право, че аз съм те обичал, но че ти си само майка, а не и съпруга, и т.н. Тези спомени са ми твърде приятни, но имат един много голям недостатък — че не ми оставят никаква илюзия за бъдещето. Затова и не бива да се учудваш, ако някой ден, когато положението ми се подобри, си намеря жена, която да бъде за мен нещо друго освен майка, и т.н.“

След като прочита тези редове, Мете се „сърди“ повече от два месеца.

„Кловис се държи като герой. Когато вечер се съберем на нашата трапеза пред парче хляб и малко колбаси, той не мисли за някогашното си лакомство, мълчи, не иска нищо, нито дори да играе, а отива да си легне. Такъв е животът му всеки ден; сега той има сърце и разум на голям човек, той расте от ден на ден, но не се чувствува много добре, все го боли глава и е все някак бледен, доста ме безпокои.“

Това недохранено и едва надигнало се от болестта дете има нужда от силна храна и чист въздух. При все че не знае как ще посрещне този нов разход, Гоген се решава да настани момчето в един пансион в околностите на града; Кловис заминава за Антони.

Въпреки доста хладния прием, оказан от сестра му Мария, Гоген се надява, че тя ще му помага да плаща пансиона. Но Мария няма желание да се лиши от каквото и да било, за да подкрепи брат си. Ако той изнемогва, то е защото в края на краищата сам се е поставил в това положение; да се оправя както може! Жалбите на Мете — Мете не пише на мъжа си, но праща дълги писма своята зълва — са достатъчни, за да успокоят съвестта на Мария.

„Тя тръби наляво и надясно — казва Гоген, — че съм мерзавец, че съм напуснал Бертен заради живописта, че тази клета жена без жилище, без мебели, без опора била изоставена заради ужасната живопис. Вярвам наистина — процежда горчиво той, — че хората винаги имат право, че вие сте ангели и че аз съм долнопробен негодник; ето защо публично прося извинение и хвърлям в нозете ви.“

Гоген е като дете, което през сълзи разбира, че огънят пари и тръните бодат. Мечтателят се сблъсква с действителността и тя наранява. Ала от това сурово съприкосновение той не научава нищо. Далеч от мисълта да се нагоди към действителността, той се опълчва срещу нея, бунтува се. Ругаейки хората и обществото, виновни в неговите очи, задето не се съобразяват с бляна му, той се вижда като тяхна жертва и се потапя още по-дълбоко в този блян.

Поведението му е непрекъснато лъкатушене. Търси работа, но когато в началото на 1886 г. рекламната фирма му предлага обещаната инспекторска служба, след известно колебание той отказва. Какво желае в същност Гоген? Може би го съзнава още твърде смътно, но то напира у него: не иска да „изпусне питомното, за да гони дивото. А дивото е чиновническата служба“ — робуването, времето, загубено за истинската работа: живописта. Само такава професия би му допаднала, която би му носила пари, много пари — защо не? — без да го отклонява от живописта. В същност всичко, свързано с някакво трудово задължение, му вдъхва ужас. Това, което той чака, на което се надява, без да го казва и навярно без да го съзнава, е онази „великолепна сделка“, която би му открила пътя към бързо забогатяване и би направила всичко идеално лесно — чудото, което би прекроило действителността според неговия блян.

През тия първи месеци на 1886 г. Гоген е погълнат само от една мисъл — предстоящата изложба на импресионистите. Тя се подготвя бавно, не без стълкновения между художниците, чието единство е по-неустойчиво от всякога. След продължителни и разгорещени спорове тя най-после се открива — от 15 май до 15 юни — на улица Лафит, на първия етаж на сградата на „Мезон Доре“, тъй добре позната на борсовия посредник Гоген, който повече от единадесет години се е изкачвал всеки ден по стълбите й към канторите на Бертен или Галишон.

Гоген представя на тази изложба деветнадесет платна, ала не те привличат погледите. Още от деня на откриването публиката — публика възбудена, присмехулна — проявява интерес само към няколко творби, изпълнени в една и съща техника, измежду които се откроява една огромна по размерите си картина, рисувана от Жорж Сьора — „Неделен ден на остров Гранд Жат“.

Висок момък със студено изражение и скована стойка, някогашен възпитаник на Художествената академия, Сьора сега е на двадесет и шест години. Влюбен в науката и крайно методичен по дух, той не допуща прищевки нито в живописта си, нито във външността и държането си (Дега го нарича „нотариуса“) и с голямо търпение е разработил своя така наречен „метод“. Прилагайки към импресионизма някои закони за цветовете, установени от физиците — Шеврьол във Франция, Рууд в Съединените щати, Хелмхолц в Германия, — той „разлага“ тоновете върху самото платно, което „точкува“, „поантира“, с малки петънца чиста боя: смесването на багрите се извършва вече не върху палитрата на живописеца, а в окото на зрителя.

На изложбата на улица Лафит Сьора не е единственият, който демонстрира този „дивизионизъм“. До „Гранд Жат“ са окачени творби на Синяк, приятел на Сьора, на най-големия син на Писаро — Люсиен, и на самия Писаро, когото „научният“ импресионизъм е покорил и хвърлил във възторг. За Писаро, който сега „точкува“ с дълбоко убеждение, художници като Моне и Реноар са вече само „романтични импресионисти“. Той ожесточено брани от тях новите си другари. Ето защо Моне и Реноар, а също и Сисле и Кайбот не участвуват в изложбата — която в същност ще бъде последната изложба, организирана от групата на импресионистите.

Разпадането на групата не е случайно. Ето вече дванадесет години, откакто в 1874 г. се е състояла нейната първа изложба, дванадесет години, в течение на които всеки един от импресионистите се е развивал в своя собствена насока. Импресионизмът се разпуква като зрял плод. Теченията на изкуството и на мисълта се зараждат, разцъфтяват, после, изпълнили оплодителната си задача, се изтощават и замират. С изложбата на улица Лафит завършва историята на войнствуващия импресионизъм и се очертава нов етап в развитието на живописта. Негов предвестник са не само творбите на Сьора, но и една поредица от рисунки, пронизани всички от особена тайнственост, на един още малко известен художник, влюбен във фантастичното и причудливото — Одилон Рьодон. И така парадоксалното в тази осма и последна изложба на групата е, че на нея в крайна сметка са представени малцина от художниците, останали предани на правоверния импресионизъм. Освен Гоген там са само още Берта Моризо, Гийомен и Шуфенекер — който е помолил Берта Моризо да бъде допуснат в залата на улица Лафит: след един неуспех в Салона през 1883 г. добрият Шуф, открай време твърде чувствителен и докачливо суетен, изведнъж е открил, че е роден да бъде „непримирим“.

Изкуството на Сьора смущава Гоген. Строго изградените платна на автора на „Гранд Жат“ го поразяват с опростените си форми с йератизма на фигурите. Тази стилизация се доближава твърде много до някои негови търсения и затова намира дълбок отзвук у него. Впрочем той е дал на Сьора да прочете една дълга поредица от „предписания“ за художника, които е открил у един турски поет и копие от които носи винаги със себе си: „Нека всичко у вас излъчва покой и душевен мир. Затова избягвайте раздвижената поза. Всяка от вашите фигури да бъде в статично състояние…“^[1] По отношение на самия поантилистичен похват обаче Гоген проявява голяма колебливост и сдържаност. Той присъствува на банкета в един ресторант в Белвил, с който дивизионистите чествуват шумния си дебют — в артистичния Париж се говори вече само за „Гранд Жат“ и за „малките точки“, — и остава озадачен, като чува категорично провъзгласяваните от Писаро и неговите приятели принципи. Не, противно на това, което вярват, поантилистите не са овладели „абсолютната истина на живописта“. Той изразява това с недомлъвки, като същевременно споделя с Писаро своите желания, стремленията, които го терзаят, онази жажда за нещо друго, за далечното, за предвечното, която от време на време го изпълва с неясна тревога. „Предлагат ми в Океания място като работник в плантациите, но — преценява Гоген — това означа да се откажа от всякакво бъдеще и аз не смея да го приема, тъй като чувствувам, че с търпение и малко подкрепа изкуството може да ми донесе още някой и друг хубав ден… Най-разумното би било да замина за Бретан; на пансион за шестдесет франка на месец може да се работи…“

Изложбата завършва наистина без всякакъв резултат за Гоген, но му спечелва приятелството на гравьора Феликс Бракмон, който му откупува една картина за двеста и петдесет франка. Петдесет и три годишният сега Бракмон, човек прям и понякога груб, е взел участие в почти всички художествени битки през последната четвъртина на века. Някогашен приятел на Мане, той е бил заедно с него един от отхвърлените от Салона през 1863 г., посещавал кафене „Гербоа“ и представял свои творби в три от изложбите на импресионистите^[2]. Страстен любител на керамиката, след войната от 1870 г. Бракмон бил известно време ръководител на художествения персонал в Севърската манифактура, после постъпил при Хавиланд, чиито керамични ателиета ръководел цели осем години — до 1880 г. В желанието си да помогне на Гоген той го свързва с един керамик на улица Бломе, когото смята за „равен на китайците“ — Ернест Шапле.

Художествените занаяти привличат Гоген не по-малко от самата живопис. Тутакси покорен от Шапле, от изключителните качества на неговите блестящи, изпалени с метални окиси керамични творби, той бърза да приеме предложението, направено му от керамика, който е видял негови скулптури: Шапле с готовност би работил заедно с него, като двамата ще делят наравно печалбите от общите си работи. По думите на Бракмон това предприятие има изгледи да стане доста доходоносно. Приятна перспектива! Проектът обаче няма да може да бъде осъществен преди зимата.

Гоген не съжалява много за това, защото все повече гори от желание да отиде това лято да работи в Бретан. С малко пари би могъл да прекара няколко месеца в Понт Авен заедно с Кловис и да рисува там на спокойствие. „Да можеше да продадеш моя «Мане»…“ — пише той на Мете. Ала напразно ще чака някакви средства от този източник.

Мете се е заела да превежда романите на Зола за копенхагенския вестник „Politiken“, в който от месец април излиза в подлистник нейният датски превод на четиринадесетия том на „Ругон-Макарови“. Любопитно е, че изборът й е паднал точно върху тази книга, в която се разказва историята на художника неудачник Клод Лантие — „Творбата“. Неколцина приятели й помагат да отгледа децата си. След отстраняването на Гоген графиня Молке е възобновила благодеянията си. Лека-полека Мете си устройва свой личен живот, в който за Гоген, за бедняка Гоген, няма място. Гоген би трябвало да знае това, и той го знае.

„Получих едно писмо от Емил на ужасен френски; ще дойде ден, когато нито едно от децата няма да може дори да говори с мен. Добре скроено, няма що, всичко ви принадлежи и аз нямам думата. Същността на писмото ти е доста любопитна; свежда се до това: «Аз съм си много добре тук, децата ми също. Ти си виновен, че ти и Кловис нямате нищо. Не искам нищо друго, освен да бъдем добри приятели; а аз си оставам в моето кътче.» Вие, жените, си имате особена философия. С една дума, vae victis!“

Гоген може да подхвърля такива думи на Мете: те са само израз на гнева му или на крайна досада. Наистина той не щади Мете с укорите си. Сурово я упреква, задето му пише рядко или въобще не му пише. „Ти мълчиш, за да задоволиш самолюбието си. Какво значение има една низост повече или по-малко! И, бога ми, щом смяташ, че постъпваш правилно, продължавай, това е път, който ти прави чест.“ Не пропуска да й посочи за пример съпрузите Жобе-Дювал, които, изпаднали в беда, „изкупуват злочестината си пише той — с единството на сърцата си“. Язвително й забелязва, че „да се споделя нищета и труд е нещо съвсем различно, отколкото да се споделя богатство“. Като й съобщава, че Шуфенекер „има все по-големи неприятности с жена си, която не само не му е никаква другарка, но все повече се превръща в истинска харпия за него“, той набляга изтежко: „Странно е до къде води женитбата; или довежда до разруха, или до самоубийство.“ Но каквито и мъки да му причинява Мете, колкото и понякога те да го правят суров към нея, да го ожесточават в желанието му да я нарани, той упорито вярва в неразривната сила на тяхната връзка. За него Мете си остава Мете, жената, която е обичал, жената, която обича, с която наново ще съгради своя дом. „Има само едно престъпление — й пише той — … прелюбодеянието.“

„Да можеше да продадеш моя «Мане»…“ За да намали разноските си — Мария се е решила един-два пъти да плати пансиона на Кловис, — Гоген напуска квартирата си на улица Кай без да знае къде ще иде. През юни Синяк е заминал за Лез-Андели и му е разрешил да работи в неговото ателие. Но Сьора не знае за това и попречва на Гоген да се възползува от позволението.

Кавгата, която избухва по този повод между Сьора и Гоген, не остава без последици. Гоген оттегля обещанието си да участвува заедно със Сьора и Синяк в предстоящата изложба на основаното неотдавна Дружество на независимите художници^[3]. Сега той се отвръща, роптаейки, от дивизионистите, тия „дребни младежи химици, които трупат дребни точки“. А в очите на своя учител Писаро той ще бъде вече само един „разколник“.

Така умира едно приятелство, разклатено от дълго време. И не е никак случайно, че то не надживява разпадането на групата на импресионистите. Заедно с него завършват за Гоген годините на чиракуване, на размисъл, на бавно зреене, в течение на които, сред несгодите на живота си, сред горчивините и обезсърченията, сред колебанията и гневните изблици, се е подготвяло у него раждането на едно изкуство, което той още само предусеща, докато някакъв властен, но смътно дочуван глас се надига от най-съкровените глъбини на съществото му. Неспокойство. Копнеж. Води трептят на светлината край знойни и блажени брегове.

Към края на юли Гоген, принуден със съжаление да остави Кловис — синът му, казва той, ще му „липсва“, а и „няма да отиде във ваканция“, — взема на гарата „Сен Лазар“ влака за Кенперле. Някакъв бивш колега от борсата му е заел малко пари, за да замине за Понт Авен „да рисува евтино“…

* * *

За три месеца Гоген забравя тревогите за насъщния хляб. В продължение на три месеца и за първи път той може да се отдаде без грижи, без други мисли на живописта и само на живописта. Каква отмора! Каква отмора е за творците техният труд! И колко прекрасна е Бретан за Гоген, този лишен от суровост край на Бретан — Корнуай!

На петнадесет километра от Кенперле, по пътя за Конкарно, сред хълмове и покрай брега на Авен лежи Понт Авен със своите къщички, чиито покрити с плочи покриви са нашарени от лишеите на жълти петна. Нагоре по реката боботят десетина мелинци сред елши и тополи. По долното течение, оттатък моста, до който се намира пансионът на Глоанек, речното пристанище, изложено на приливите и отливите, приютява цяла флотилия малки корабчета, които свързват Понт Авен със съседните селища по атлантическия бряг.

„Околностите на Понт Авен и особено градчето предлагат стотици чудновати гледки на рисувача, който иска да прави етюди там“ — писал един пътешественик към края на 18 век.^[4] Първите художници, които петдесетина години по-късно разбрали това, били американци. Те разнесли славата на Понт Авен; от 1870 г. той е сборен пункт на многобройни художници, мнозина от които идват от англосаксонските и скандинавските страни. Навсякъде из Понт Авен жителите дават на художниците стаи под наем; някои не са се подвоумили да превърнат и таваните си в ателиета. Но две заведения си поделят голямата част от тази художническа клиентела: хотелът на големия градски площад, държан от Жулия Гийу, „добрата хазяйка“, и малко по-надолу към реката — по-скромният пансион, който Мари-Жан Глоанек, наближаваща по това време петдесетте, е уредила в малка едноетажна къща с три прозорчета на фасадата, под чийто покрив се гушат тавански стаички.

Гоген се настанява в една от тези мансарди. Повечето от художниците, които живеят заедно с него у Глоанек, са чужденци, американци и англичани, холандци и шведи; има дори трима датчани. Французите са малко: един двадесет и две годишен младеж от Нант, на име Фердинан дю Пюигодо, наричан Пиколо; един някогашен ученик на Бона̀ — Шарл Лавал, висок и мършав момък, ленив, пък и доста слабосилен, разсипал здравето си от разгулен живот; тридесет годишният Гранши-Тейлор от Лион, който също се е настанил току-що у Глоанек и се носи доста чудновато: с редингот, цилиндър тип „йокохама“ и… дървени обувки.

Гоген би имал известно основание да се сприятели с Гранши-Тейлор. Лионецът е работил на борсата почти по същото време както и той: още юноша, Гранши-Тейлор искал да се посвети живописта, но майка му, бедна вдовица, го посъветвала да се подсигури най-напред материално и той постъпил на работа при един борсов агент; останал там, докато решил, че е спестил достатъчно пари, за да се хвърли в несигурното поприще на художника.

Но спомените от борсата вече твърде малко вълнуват Гоген, а и Гранши-Тейлор има в неговите очи големия недостатък, че числи към клана на академиците, към тия, които той с гримаса на върховно презрение нарича „салонните лъвове“.

Повечето от гостите на Понт Авен са от този вид. Мнозина тях са учили или учат било в Художествената академия, било в академичните ателиета, каквито са ателието на Фернан Кормон или академията „Жулиан“. В тази конформистка среда Гогеновата живопис буди учудване. Говорят за нея. И ако сега Гоген рисува за първи път свободно, той също така за пръв път се вижда и предмет на почти всеобщо внимание. Шарл Лавал вече не се отделя от него. Двадесет и четири годишният Анри Дьолавале от Реймс, живеещ в хотела на Жулия, и Пюигодо не пропускат случай да влязат в разговор с него. Под негово влияние един от новодошлите, Емил Журдан, син на съдия-следовател от Ван, се отказва от академичните традиции. „Работя тук много и с успех; тачат ме като най-добрия художник в Понт Авен… Всички търсят съветите ми“ — пише доволен Гоген на Мете.

И това не е самохвалство. По време на пристигането му в Понт Авен холандският художник Ф…^[5], награден с медал в Салона, който крачи високомерно изпъчен и влюбен в себе си из уличките на Понт Авен, със зелена кадифена барета а ла Рембранд, имал един ученик, П…^[6]. Една сутрин, когато Гоген се прибирал за обед, Ф…, говорейки важно сред група художници на прага на странноприемницата, поискал да се изсмее и да разсмее другите за сметка на „импресиониста“, обърнал се към него и го попитал защо, по дяволите, маже върху платното си такива сурови бои. Гоген се задоволил да хвърли мрачен поглед към Ф… и без да отговори, отминал. Но петнадесетина дни по-късно П… изоставил Ф… и станал ученик на Гоген, а сега холандецът усърдно подпитва П… за всичко, тъй като желае и той да се възползува от скъпоценните уроци^[7]. „Рисувам тук и дъжда, и хубавото време.“ Скоро Писаро ще пише не без хумор по адрес на Гоген: „Научих, че това лято, край брега на морето, той поучавал, следван от тълпа младоци, които слушали учителя, строгия разколник.“

Гоген се успокоява. Той е дошъл в Понт Авен единствено от икономически съображения — и Жобе-Дювал не го е излъгал: Мари-Жан Глоанек дава на клиентите си „храна, от която човек веднага надебелява“. Но Бретан не само го избавя — за кратко, уви! — от немотията, от грижата за утрешния ден. Тя също затвърдява у него представата, която той е имал за себе си, вдъхва му увереност, каквато не е изпитвал никога досега.

Освен това той открива тук една земя, с която се чувствува в дълбоко съзвучие. Като него тази земя е строга, меланхолична. Няма нищо по-малко импресионистично от тия пейзажи с прости, трезви линии, чиито планове се редуват отчетливо един след друг, от тая самотна, обрасла с храсталаци степ, от нивите, заградени с жив плет, с техните грубо издялани с брадва дървени прегради, от селските църквици, от гранитните разпятия със сурови форми, в които тръпне душата на едно племе, отдадено на мечтания, неспокойни търсения и мистика.

Белите забрадки на жените, украсените с панделки шапки на мъжете, религиозните шествия в неделя следобед, приказките за магьосници, които се разказват вечер на седенките, възкресяват духа на някакъв друг век. Изтънчеността на цивилизацията едва­едва е докоснала този народ, израсъл почти непокътнат из стария, предвечен туф. Племе, отзивчиво към скрития глас на нещата, към магията на невидимото и свръхестественото, унесено в хилядолетни мечти. „Откъде идем? Какво сме? Къде отиваме?“ Вечният въпрос витае над бреговете на този далечен край на континента, където бие пулсът на приливите и отливите.

Гоген прониква бавно в този нов свят. „Направил съм много скици и ти едва би познала живописта ми.“ На една нива, високо над пътя за Конкарно, той рисува стари хижи, открояващи се срещу възвишенията на задния план — планината Сен Геноле. Спомняйки си за различни изказвания на Дега за рисунъка, за съветите на турския поет — „По-добре рисувайте по памет; така вашата творба ще бъде ваша“, — Гоген композира някои пейзажи по съвсем необичаен начин: започва ги в мансардата си и излиза само да ги завърши на самото място, пред мотива. Така се домогва до известна стилизация, като същевременно запазва „набраздената“ си мазка на импресионист. „Служа си само с цветовете на спектъра, като ги противопоставям един на друг и ги смесвам колкото се може по­малко помежду им, за да получа по-голяма яркост — обяснява той на Дьолавале. — А рисунката опростявам колкото се може повече и я синтезирам.“ „Синтезирам“, „синтез“ са думи, които сега Гоген често произнася.

Но както някога в Копенхаген, когато нощем в леглото си той размишляваше върху живописта — „Щрихът е средство да се подчертае една идея“, бе писал той на Шуфенекер, — така и сега мисълта изпреварва ръката му. Въпреки самоувереността си, която охотно преувеличава, той изпада понякога в несигурност. Лута се, опипва. Впуска се дори в един дивизионистичен опит, живописва пейзажи с багрени точки. Но не е ли това пародия? Фактът, че окачва този пейзаж между другите произведения в столовата на пансиона Глоанек, навежда на тази мисъл. Гоген не се разкрива пред хората и обича да ги смайва. Това е проява на новия човек, който се ражда у него сред заобикалящото го уважение и дори страхопочитание.

От цялата му осанка лъха сила. Като минава с накривената над ухото барета, с нахлузената над мощния торс синя рибарска фланела, човек би помислил, че е по-скоро капитан на корсарски кораб, отколкото живописец, умуващ над възможностите на линията и баграта. Пенсионираният помощник-капитан от военния морския флот Керлюан, който е назначен за началник на понтавенското пристанище, е уредил за художническата колония фехтовъчна зала, където Гоген се проявява като отличен фехтовач. Тези подвизи засилват още повече обаянието му. Знае се, че взема уроци по бокс при някой си Буфар; видели са го да плува гол в устието на Авен. Той прави впечатление не само с картините и с естетическите си убеждения, които често изразява в парадоксална светлина или с подигравателен тон; прави впечатление и със запазената си, сурова физически сила, с която не парадира, но която спокойно налага, наслаждаващ се сам на радостите, които му дава здравото тяло.

Сред тия млади художници шегобийци, които, за да се забавляват, шарят с ярки бои перата на гъските или вечер, когато Понт Авен спи, разместват фирмите на дюкянчетата, случва се и Гоген да скрои някоя изумителна шега, но той го прави със студена насмешка, а и такива хрумвания са само изключение. Понякога дружелюбен, но най-често затворен в себе си, унесен, той потъва за дълго време в мрачно мълчание, от което никой не би се осмелил да го изтръгне. След вечеря в столовата на пансиона художниците разговарят до към полунощ, когато Мари-Жан Глоанек ги подканва да се приберат по стаите си; в столовата се намират затворените бретански легла, на които спят нейните прислужнички. Гоген стои все настрана. Пуши и дълбае с длетото си тояга или чифт дървени обувки, които украсява с резба. Освен Лавал, с когото се е сприятелил, никой не би могъл да се похвали, че е проникнал в личния му мир. Изплъзне ли се от устата му някое откровение за миналото, той го произнася набързо, с полусериозен, полушеговит тон, който обърква събеседниците му. Гоген не се мъчи да разсейва ореола на тайнственост, който го обгръща. „Ако ви кажа, че по майчина линия произхождам от един арагонски Борджия, вицекрал на Перу, ще кажете, че съм самохвалко и че това не е истина. Но ако ви кажа, че семейството ми е семейство на чистачи на канали, ще ме презирате. Ако ви кажа, че в рода на баща ми всички са се наричали Гогеновци, ще кажете, че това е до немай-къде нелепо. Най-добре е човек да си мълчи.“ И той мълчи, освен за да подхвърли от време на време някоя обмислено саркастична забележка. Любовните истории будят презрението му. „Никакви жени!“ — отсича той.

Гоген би желал да дойде при него и Шуфенекер. Шуф се съгласява, но тъй като не обича живота на село, побързва да се настани в Конкарно. Добрият Шуф е започнал да работи като поантилист. Един ден през август, когато рисува скалите при изхода на пристанището по време на отлив, зад него се спира някакъв млад човек. След малко Шуф се извръща, нервиран:

— Интересувате се от живопис ли?

— Да, когато е добра!

И Шуф научава от момъка, който е осемнадесетгодишен, че сам той се занимава с живопис, че е бил ученик на Кормон, но че Кормон го изгонил, задето си позволил да усвои палитрата на импресионистите, че в началото на април напуснал Париж и обикаля пеша Бретан, рисувайки, живописвайки и декламирайки стихове по пътищата, че Бретан го очарова, тъй като понякога му се струва, че там е попаднал „в скъпото си Средновековие“… и че името му е Емил Бернар. Двамата художници се сприятеляват. Шуфенекер говори на Бернар за Гоген и го съветва да отиде в Понт Авен. Дава му картичката си с няколко препоръчителни думи до своя приятел.

Бернар пристига в Понт Авен на 15 август. Четири дни по-късно той пише на родителите си, че в странноприемницата на Глоанек се намира „един импресионист на име Гоген, много способен човек“, който „рисува и живописва много хубаво“. Ала Гоген посреща недружелюбно младия художник. Увереният в своите — наистина безспорни — дарби и в голямото си бъдеще Бернар се нахвърля с нетърпеливо увлечение върху всичко, което е ново, с риск да отрече днес онова, което е обожавал вчера, и винаги готов да обоснове убежденията си за момента с куп теории. Младеж с многостранни вкусове, той се залавя за всичко с внезапно, но непоколебимо упорство. След като видял някои импресионистични картини, започнал да рисува при Кормон като импресионист^[8]. Сега-засега се прехласва по дивизионизма на Сьора — както Шуфенекер, както толкова други през това лято на 1886 година. И това, разбира се, не допада на Гоген, който все повече се дразни от дивизионизма и „с всички сили“ се бори срещу „цялата тази усложненост“^[9]. Това, което той говори на Бернар, не разколебава бившия ученик на Кормон, който, „упорит и подигравчия“^[10], бърза да окачи в столовата на странноприемницата един августовски пейзаж, изпълнен в „ситен бод“^[11]. През няколкото седмици, които Бернар прекарва в Понт Авен, Гоген седи срещу него на общата трапеза в пансиона без да разменя много думи с дивизиониста^[12].

„Да оставим всички упреци — пише Гоген на Мете. — Аз съм погребал миналото и далеч е от мен мисълта да бъда зъл, както не желая да бъда и мил. Сърцето ми е сухо като дървото на масата и сега, когато съм закален срещу изпитанията, мисля само за работата, за изкуството си. Това все пак е едничкото нещо, което не ни изневерява: слава богу, напредвам с всеки изминат ден и ще дойде време, когато ще мога да се радвам на плодовете.“

П… е предоставил на Гоген доста обширното ателие, което той заема в една стара господарска къща в местността Льозавен, на една гориста височинка оттатък църквата. Сега Гоген често се отправя по най-краткия път за там, по една тясна пътечка, минаваща край каменни зидове и папрати. Осветеното от големи прозорци ателие се губи сред дъбове и тополи. Хубава алея с липи води до шосето. Там Гоген работи на спокойствие.

Септември… Октомври… „Дните се нижат така еднообразни че няма какво да ти разкажа отново, което да не знаеш вече.“ Месеците текат и е време да се мисли за връщане в Париж — „за жалост, за да търся работа“. Защото със завръщането ще започнат отново и грижите. „Да се надяваме, че керамичната скулптура, която ще работя, ще ни прехранва двамата с Кловис.“

Гоген удължава още малко престоя си в Понт Авен. На 13 ноември потегля за Париж, където Шуфенекер му е наел „една малка дупка“ на улица Льокурб 257.

* * *

В студения и мрачен през тази есен Париж Гоген се среща отново с несретата си.

Започва работа при Шапле, но не може да разчита на незабавни приходи от това сътрудничество. Една картина на Йонгкинд, която успява да продаде за триста и петдесет франка, му позволява да посрещне най-неотложните разходи и преди всичко да плати пансиона на Кловис, за когото Мария вече окончателно е престанала да се грижи.

Между нея и Гоген се разиграва бурна сцена. Мария го обвинява, че не се старае да печели пари, че упорствува с рисуването, и му предлага да замине за Панама, където мъжът й Хуан Урибе смята да основе малка комисионерска и банкова фирма. „За Панама подобен служител въобще не се намира — пише Гоген на Мете; — на лошите чиновници плащат две хиляди франка, затова Мария си прави сметката да им работя кажи-речи без пари. Стига за това — отсича художникът, — противно ми е!“

Гоген се залавя с жар за новата си работа като керамик. „Да вдъхна на вазата живота на фигура, като се запази характерът на материала според законите на геометрията“ — ето целта, която си поставя той.^[13] Ако сдържаният Бракмон пести похвалите си, то Шапле горещо го насърчава. Все пак Шапле се съмнява, че тия „твърде артистични“ керамики ще могат лесно да се продават. Но след известно време подобни произведения непременно ще имат, вярва той, „луд успех“. „Дано го чуе дяволът!“ — възкликва Гоген.

Тази керамична техника, тъй нова за него, не ще остане без отражение върху изкуството му. Украсявайки една глинена ваза с бретонска сцена, той я „синтезира“, очертава с отчетлив, тониран със злато контур, формите на фигурата, на дърветата и облаците, които оцветява с плоски багрени петна.^[14]

Приблизително по същото време той рисува едно платно, което бележи явен напредък по пътя, който е поел: изобразява в профил Шарл Лавал (който го е последвал в Париж), гледащ през пенснето си плодове, сложени на маса до една керамика. Никога досега Гоген не е отивал толкова далеч в домогванията си към „синтеза“. Картината, в която е приложил една от тези композиционни схеми с изместен център, които толкова допадат на Дега (краят на платното отрязва отвесно лицето на Лавал), има голямо декоративно въздействие. Сега Гоген е много по-близо до Дега — или до Сезан (плодовете на натюрморта обладават съвсем сезановска вещественост), — отколкото до Писаро.

Впрочем той поддържа усърдно връзката си с Дега, посещава го у дома му или се срещат в кафене „Нова Атина“. Двамата мъже са забравили скарването си от миналото лято в Диеп. Пък и неодобрението, с което и единият, и другият гледат на дивизионизма, е достатъчно да ги помири. Някогашната група на импресионистите е разделена сега на едва ли не враждебни лагери. Гоген, чийто престиж е пораснал, знае, че се вслушват в думите му, и непрекъснато напада с безпрекословен тон привържениците на „ситния бод“. Писаро фучи срещу него. „Трябва да се признае — заявява с досада той, че в края на краищата той придоби голямо влияние. Това наистина е плод, мъчителен и заслужен, на дълги усилия… в изкуството на сектантщината?… Разбира се! Борсаджия, няма що!“

„Борсаджията“ понякога се храни веднъж на три дни. Бракмон, който неизменно се старае да му помага, е взел при себе си няколко от творбите му, за да ги показва на колекционери, но без успех. Не по-плодоносни са опитите на Гоген да продаде нещо на търговци на картини. „Попитай Шуфенекер какво мислят художниците за моята живопис — пише той на Мете, — и въпреки това — нищо!“

Здравословното състояние на Гоген не е много добро. Някакъв катар, който бързо се усложнява от възпаление на сливиците, го заставя да постъпи в болница. Той прекарва там двадесет и седем дни. Двадесет и седем дни, които са своего рода „спирка“, но през време на които трескавият Гоген се бори с най-черни мисли.

„Ако смяташ, че през нощите в болницата съм мислил с радост за цялата тая самота, която ме заобикаляше! — подхвърля язвително той на Мете. — Събрал съм толкова много злъч в сърцето си, че наистина, ако ти дойдеше в тоз момент (ти, която би искала да видиш Кловис за два часа), мисля, че бих те приел направо зле. Ти си имаш свой дом и черният хляб ти е почти сигурен всеки ден, пази го като очите си. Това е рай в сравнение с…“

Когато излиза от болницата, не му остава нищо друго, освен да даде в заложната къща вещите си… и да се върне при Шапле, за да моделира вази, които никой не търси.

„Живях в най-голяма нищета… — ще пише по-късно Гоген в една тетрадка за дъщеря си Алина. — Това е нищо или почти нищо. Човек свиква с нея и с малко воля започва накрая да й се надсмива. Ала ужасното е, че това пречи на работата, на развитието на умствените заложби… Вярно е, че от друга страна, страданието изостря гения. Но то не трябва да бъде прекомерно, защото иначе убива човека… С много гордост аз успях да се въоръжа с голяма енергия и имах волята да желая.“

Студено е. Вали сняг. Понякога по монмартърските улици хората срещат Гоген, придружен от един нисък и набит човек с мършаво лице и рижава брада, загърнат в козя кожа и с калпак от заешка козина на главата, който крачи до него и възбудено ръкомаха. Този човек с дрезгав глас е тридесет и три годишен холандец, също художник, и се казва Винсент ван Гог. Гоген се е запознал с него след завръщането си от Понт Авен в художествената галерия на Бусо и Валадон на булевард Монмартър, чийто управител е братът на Винсент — Тео. Колкото търговецът е кротък, незабележим, толкова художникът е буен и излиятелен. „Аз съм човек на страстите, способен и склонен да върша повече или по-малко смахнати неща, за които после повече или по-малко се кая…“ Ако не е брат му, който го храни, той отдавна би пропаднал. Защото и той не продава нищо. Но увлечен от безмерната си страст, рисува платно подир платно. Когато пристигнал в Париж преди по-малко от година, той не знаел нищо за импресионизма. Няколко месеца са му били достатъчни, за да се запознае с различните направления на съвременното изкуство. След един разговор със Синяк започнал да работи като дивизионист — за което Гоген сурово го упреква.

С личността си, с категоричния начин, по който изразява мненията си, с онази смесица от студенина и плам, която му е присъща, Гоген прави дълбоко впечатление на Ван Гог, който го счита за майстор и толкова повече се измъчва, като го вижда тъй беден. Впрочем трудностите, с които се борят толкова много художници, за да преживяват, са една от натрапчивите идеи на Винсент. Той увещава брат си да напусне Бусо и Валадон; тогава Тео би могъл да заработи за своя сметка и да стане търговецът, големият покровител на художниците, които двамата обичат. Твърде рискован проект! Ала с щедрото си сърце Винсент непрестанно измисля такива проекти. Той например мечтае да се въздадат художнически общини-фаланстери. Желае да се организират „гигантски изложби“, които да привличат най-широка публика.

Тъкмо в началото на тази 1887 г. той е получил разрешение да изложи в един ресторант на авеню Клиши свои творби и творби на свои приятели. Естествено той поканва и Гоген да участвува в тази изложба, както и един холандец, Конинг, а също и двамата приятели, с които се е сближил по време на краткия си престой в ателието на Кормон — Тулуз-Лотрек и Анкетен. Поканва и Емил Бернар, когото му е представил старият Танги, търговецът на бои от улица Клозел.

Винаги готов да хвали другите, Ван Гог е поздравил за работата му младия художник, който се е почувствувал много поласкан от това: Винсент е „единственият човек, който (го е) насърчил досега“^[15]. Но когато Винсент изказва намерение да покани и Синяк, Бернар заплашва, че ще оттегли картините си, ако приемат творбите на дивизиониста: неотдавна, след една среща със същия този Синяк, който може би се е показал прекалено настойчив в стремежа си да вербува привърженици, Бернар тутакси се е отрекъл от поантилизма. Заедно с Анкетен той се впуска сега в съвсем противоположни опити, в опростявания, като заимствува безразборно от японските щампи, от наивното изкуство на евтините гравюри и от някои произведения на Сезан, в които синкавите очертания на предметите му напомнят оловните прегради на стъклописите. Сега той би трябвало да бъде по-отзивчив към съветите на Гоген. Както изглежда обаче, Гоген си остава все тъй резервиран към него.

Впрочем Гоген сигурно проявява твърде сдържан интерес към изложбата на Винсент.

„Предложиха ми преди известно време — пише той на Мете — една великолепна работа. Тъй като познават енергията и интелигентността ми и най-вече моята почтеност, искаха да замина за Мадагаскар като съдружник, за да разработя някакво предприятие, организирано отпреди една година. За съжаление този, който бил изпратен там, се върнал почти забогатял и не иска никакъв контрол. Затова моите съдружници-командитори желаят да открият ново голямо предприятие, вместо да продължават със старото.“

През тази злокобна зима, когато Гоген живее далеч от семейството си, „лишен от обич“, когато гладува и студува — „студът ме вледенява и физически, и душевно; всичко става грозно пред очите ми“, — далечни образи нахлуват в съзнанието му. Мадагаскар! Майка му пееше в къщата на дон Пио. Блажени земи, майчински земи са тропическите земи.

„Според всичките сведения, които събрах, от тази работа човек може бързо да направи състояние, като при това живее много добре. Попитай Софус, който е пътувал, дали това не е страна, където може да се върти търговия. За нас би било отлично, защото мястото е на три дни път от остров Бурбон, днес много цивилизован, с колежи и пр. Там е по-подходящо от Копенхаген. Не мисля, че ти не би искала да дойдеш там при мен; ще мога да ви виждам всички от време на време, като същевременно наглеждам предприятието си. Но всичко това — заключава Гоген — засега е още твърде много в облаците.“

У Шапле, където той „вае повече душата, отколкото глината“^[16], Гоген придава на някои от керамичните си творби необикновени форми, моделира вази, чието странно изкуство се родее с изкуството на грънчарите инки. Перуанско детство, изгубена пролет! Той ще замине. „Това, което искам преди всичко, е да се махна от Париж, който е пустиня за бедняка.“ Той ще замине за слънчевите земи, където волната природа раздава щедро благата си. „Не мога да продължавам това изнурително и размекващо съществуване и искам да опитам всичко, за да ми е чиста съвестта“. Тук здравето му се руши, той губи всякаква воля, докато там…

Едва пристигнал в Понт Авен, Гоген бе повикал Шуфенекер при себе си. Сега той увещава Лавал да го придружи при това пътуване. Така възторжено му хвали чудно лесния живот по екзотичните земи, че Лавал скоро се съгласява да го последва. По време на своите плавания Гоген, тогава втори лейтенант на „Чили“, бе слязъл срещу Панама на „почти необитавания, свободен и много плодороден“ остров Табога. Колко хубав беше този остров! Дните на туземните жители течаха в безгрижие под сянката на тамариндите. Там трябва да отиде той, докато се уреди окончателно работата в Мадагаскар. Щом като Хуан Урибе основава в Панама търговска фирма, добре, Гоген ще иде „да види дали Хуан не иска да има клон и на Мадагаскар“.

„Там можем да чакаме, тук — не“ — пише Лавал, вече напълно убеден, на приятеля си от Понт Авен — Пюигодо. Туберкулозният Лавал е крайно изтощен от тежката зима, която е прекарал. Но в Табога според Гоген „въздухът е много“ здрав, а за храна — риба и плодове, които не струват нищо. С една дума, казва Лавал, той и Гоген ще водят там, в Табога, „без тревоги за днешния и утрешния ден“, „най-разумния и здрав живот“. Пюигодо не би имал нищо против да замине с тях. „Ние често говорехме по този въпрос — му пише Лавал, — но това е мечта, която ще може да се осъществи едва по-късно.“

Гоген съобщава на Мете решението си; на 10 април той ще отплува от Сен Назер за Новия свят. „Искам да си възвърна… енергията, и заминавам за Панама да живея като дивак… Вземам със себе си боите и четките и ще се закаля отново далеч от всички хора. Аз пак ще страдам от отсъствието на семейството си, но вече няма да водя този просяшки живот, който ме отвращава.“ А междувременно работата в Мадагаскар ще се изясни. „Съдружниците“ му ще поддържат връзка с него: „Господине — казали са му те, — днес хората от вашата закалка са рядкост и ние ще ги търсим, където и да се намират.“

Гоген моли Мете да „прибере отново“ Кловис. Освен това, не забравяйки нищо, й изпраща пълномощно в случай, че почине чичо му Зизи от Орлеан — който е почти на седемдесет години. Дава й наставленията си: „Парите, които ще получиш, са за децата. Мисля, че сега си твърде разумна, за да ги харчиш; колкото и малко да са, те са мощен лост, който ще оправи положението ни и ще ни помогне да се съберем отново.“

Последните писма на съпруга й изпълват Мете със задоволство. Най-после Пол скланя да говори делово! Държана в течение на всичко от Мария — Гоген упреква жена си, че се „подвежда от престорено любезните“ писма на сестра му, — Мете предполага, че в Панама бившият борсов посредник ще почне по един или друг начин отново да печели много пари. Тя отново става нежна, споменава мимоходом, че „обичта на близките (й) не е успяла да замести обичта на съпруга (й)“.

„Днес казваш, че доста си се променила в добър смисъл — й отговаря Гоген, — и бих искал да се надявам, че е така.“ Но той не може да не си спомня за миналото, за оня „удар, който са (му) нанесли“ в Дания — „удар, от който човек не се съвзема“. „Ако някой ден, след толкова много изпитания, аз успея, трябва да се съберем отново. Ще ми донесеш ли ти пъкъла в дома, вечни раздори? Любов ли ми обещаваш или омраза?… Знам, че в душата си ти си добра и донякъде благородна; затова се надявам на разума ти.“

Да, той трябва да се надява.

„Потеглям към приключението с цялото си имущество на гърба и без пари и ми е тежко, че не мога да ти пратя нищо. Всичките ми керамични работи остават за продан и съм дал нареждане да ти изпращат парите; надявам се, че скоро ще получиш нещо и че то ще ти позволи да дочакаш завръщането ми. Не задържам нищо за себе си и го правя от сърце. Не бива да ме кориш заради тези две години на безгрижие… Днес вече не изпитвам никаква неприязън към теб — уверява той… — Целувам те хиляди пъти тъй нежно, както те и обичам.“

Мете се пита дали да не придружи мъжа си до Панама. Но би трябвало да се раздели с децата си, а и „обича твърде много (своя) дом“^[17]. В навечерието на това многообещаващо заминаване тя все пак не може, струва й се, да не отиде и целуне Пол. В началото на април пристига ненадейно в Париж; ще прибере сама Кловис от пансиона, за да го отведе в Копенхаген.

Двамата съпрузи не са се виждали от петнадесет месеца. Гоген с радост се среща с жена си, но остава и донякъде разочарован. От времето в Копенхаген Мете за жалост не се е променила, забелязва той; все „същите прояви, които пречат на съвместния живот“. Въпреки това се старае да й бъде приятен. Той не притежава почти нищо, но ако й харесва нещо от това, което притежава, нека го вземе.

Мете не чака да я молят. След заминаването на Гоген тя подбира картини, рамки, книги, керамика и се връща в Копенхаген, натоварена с пакети.