Анри Перюшо
Животът на Гоген (6)

ІV
Мете

Това, което ме привлича тъй неудържимо към теб, това, което пробуди вечно желание у мен, не принадлежи на нашето време. Ако можеше да видиш как изглеждаш в очите ми, какъв чуден образ се излъчва от теб и озарява света за мен!… Земният ти облик е само сянката на този образ… Този образ е вечен, предвечен, отломка от божествения и непознат свят.

Новалис, „Хайнрих фон Офтердинген“

Декември. Шейни се плъзгат по заледения сняг на копенхагенските улици, където термометърът показва десет градуса под нулата. В парка Фредериксберг се пързалят на кънки.

Гоген харесва този град, който намира „извънредно живописен“ и където тук-там някои „мотиви“ вече са привлекли погледа му. Той е готов да се нагоди към условията на новия си живот, да направи нужните усилия, за да се приспособи към него. Но тези добри намерения не срещат никакъв отзвук у семейството на жена му.

Обединени около Мете, нейните близки и техните приятели се отнасят към него със сдържаност, граничеща с враждебност, наблюдават го със студено и вежливо любопитство, в което изумлението се преплита с неприязън. За тях парите, общественият ранг са единствените реални неща. Постъпката на Гоген ги е потресла, остава неразбираема за тях. Не е ли показателно, че този човек, чието държане и начин на мислене се различават тъй много от техните, не говори езика им? Гледат го с инстинктивното недоверие, което вдъхва на хората всичко чуждо.

Гоген е мислел, че ще намери в Дания семейство, подкрепа, а се натъква отново на самотата си. Търсел е убежище, а те не го приемат в средата си; поривът му е пречупен, той отново остава сам със себе си.

„Прелестна страна“ е тази Дания!

Всичко в заобикалящата среда го отблъсква, дразни го със своята посредственост. Датчаните — кипи той — са страхотни еснафи, реакционери и шовинисти, обзети от най-тесногръд формализъм, от фалшиво благонравие и лицемерие — те практикуват системата на пробния годеж, чиято „мантия… покрива всичко“, но наказват свободното съжителство със затвор, — а на всичко отгоре, напълно лишени от вкус, поставят например върху някоя мебел с голяма художествена стойност „покривка за няколко франка, купена от евтинджийски дюкян“. Картини на Рембранд събират мухъл в помещения, където никога никой не влиза. „Семейството предпочита църквата, където се чете Библията и където всичко ви вкаменява.“ Датчаните са издигнали на своя скулптор Торвалдсен музей, от който човек излиза отвратен. „Видях го, много добре го видях, а главата ми бучеше. Гръцката митология е станала скандинавска, после с още едно промиване са я направили протестантска. Венерите свеждат очи и свенливо се загръщат във влажно бельо. Нимфите танцуват жига. Да, господа, танцуват жига, вижте само нозете им!“ За най-смелите датски художници големите живописци на деня са Де Нитис и Бастиен-Льопаж, които — казват те — „са увенчали делото на импресионистите“. Смехория!

Въпреки всичко Гоген се залавя смело за работа. Напечатва си бланки за писма с надпис:

Специална фабрика

за

непромокаеми и негниещи

платна

Дили & с-ие

Рубе

П. Гоген

представител

И докато „усърдно“ учи датски, започва да обикаля железопътните компании, корабоплавателните дружества, гражданските и военните болници, за да им предлага брезенти и платнища.

Щом става дума за търговия и пари, фамилията Гад го улеснява в работата му и го подпомага с връзките си. Един от роднините му, Херман Таулов, аптекар в Християния, дори му предлага да работи за неговата фирма на норвежкия пазар и да делят по равно. Гоген приема с готовност. Херман, казва той, е „ловък човек“, а с норвежците, „народ, който е доста различен от датчаните, може лесно да се върти търговия. Те следят внимателно всички нови изобретения и са готови да вървят напред. Не ми говорете за консервативните народи!“

За Гоген Норвегия очевидно има голямото предимство пред Дания, че се намира вън от кръга на пряката му дейност. Както обикновено околната действителност разочарова повече. На всяка крачка представителят на „Дили и С-ие“ се натъква на трудности. Преди всичко датските власти му искат да заплати двеста и двадесет крони^[1] за търговско позволително, а той няма пари да посрещне такъв разход. Дори няма пари да наеме кола, а разстоянията са големи, зимните дни — къси. Той моли „Дили и С-ие“ да го авансират с някаква сума, но му отказват. От друга страна, фабриката в Рубе се въздържа да му изпраща много мостри. Митницата пък облага стоките на фирмата по най-високата тарифа, което ги прави прекалено скъпи „в една страна — уверява Гоген, — където предпочитат евтиния боклук“.

Въпреки това Гоген се мъчи да убеждава хората от Рубе — а и да убеди сам себе си, — че усилията му скоро ще дадат резултати. Сега-засега обаче резултатите са нищожни. Навсякъде, където предлага своите стоки, почват да спорят безкрайно за техните качества, увъртат, измислят възражение след възражение, отлагат евентуалните поръчки за по-късно, след като проучат въпроса. В Норвегия работите не вървят по-гладко. Херман Таулов — защо е скрил това от Гоген? — не можел „официално да се занимава с друга търговия“ освен със своята; затова се споразумял с някакъв приятел да се заеме с негниещите платна, но приятелят му иска много висока комисиона…

Когато Гоген, уморен от тичане, се прибира в жилището си на Гамел Конгевей 105, той потърсва убежище в така наречения „артистичен дом“.

„Тук изкуството ме измъчва повече от всякога и нито паричните ми неволи, нито търсенето на поръчки могат да ме отклонят от него“ — признава той на Шуфенекер в едно писмо от 14 януари 1885 г. Боите, които се продават в Дания, са отвратителни; пък и твърде рядко може да ги купува. Все пак Гоген рисува по малко. Изписал е една сцена с кънкьори в парка Фредериксберг. Рисува и себе си в слабо осветения от малко прозорче таван, където го е заточила жена му с всичките му художнически принадлежности; тя има нужда от гостната, за да дава уроци по френски. И от тази гостна долита от време на време до Гоген ехото от смеха на Мете, разговаряща със своите ученици, елегантни млади хора, бъдещи дипломати — смях несъмнено малко пресилен, смях жесток, който наранява Гоген. О, Мете, обичана жена, жена-майка и закрилница на въображаемия свят, защо е този цирк? С покрусена душа Гоген рисува.

„Без пукната пара съм, затънал съм до шия; затова се утешавам, като мечтая.“ Нощем в леглото си той размишлява, задава си въпроси. Забравил платнищата на „Дили и С-ие“, забравил фамилията Гад и датчаните, Гоген се потапя в дълбоки води. Под полупритворените тежки клепачи играят линии, танцуват багри. Напрежението, на което е подложена чувствителността му от месеци насам, активизира мисълта му. Всичко у този разсъдъчен тип се извършва първо в мозъка. Той продължава да работи картините си в импресионистичен маниер, но в тези мигове на бдение в размисъл вече съзира в светкавични проблясъци облика на живописта, която идва, облика на своето бъдещо изкуство.

„За мен — пише той на Шуф в писмото си от януари 1885 година, писмо в много отношения пророческо — големият художник е израз на най-висшата интелигентност; до него достигат най-тънките и следователно най-неуловимите усещания и излъчвания на мозъка.“ Утрешното изкуство ще се стреми не толкова да възпроизвежда видимостта на нещата, колкото да дава форма — „най-простата“ — на чувството или идеята, обладали художника, и да създава пластически еквиваленти на неговия вътрешен свят.

„Вгледайте се в необятното творение на природата и ще видите, че съществуват закони, които пресъздават и съвсем различни и все пак сходни по въздействието си аспекти всички човешки чувства… Има лични благородни лъжливи и т.н. Правата линия изразява безкрая, кривата ограничава творението… Още по-ясно говорят цветовете, макар и не тъй многообразни като линиите, защото въздействуват мощно върху окото. Има тонове благородни, други обикновени, съзвучия спокойни, утешаващи, други, които ви възбуждат с дързостта си…“

Тази естетика, чиито основни начала^[2] Гоген нахвърля тук и от която по-късно ще черпят поколения художници, е отрицание на импресионизма, този продължител на реализма. Потресаващо откритие! Лишен от почти всякаква връзка с парижките артистични среди, развиващ мислите си в най-пълна самота, заобиколен от подтискащото презрение, Гоген се пита понякога дали не полудява. „И все пак колкото повече разсъждавам, толкова повече вярвам, че съм прав!“

От гостната долита смехът на Мете… Гоген прави опит след опит да продава негниещите платна на „Дили и С-ие“. Но с изключение на г. Хегор, който към средата на февруари купува пет платнища, никой не му поръчва нищо. А постоянните неуспехи не са от естество да подобрят отношенията му с фамилията Гад.

С особено злорадство се мъчат да го унижават жените. Тъща му, опърничава, студена и властна особа с винаги готова хаплива забележка на уста, балдъзите му и особено Ингеборг, „светилото на семейството“, не пропускат случай да го уязвят. И най-глупавият датчанин изглежда истинско чудо по ум и способности в сравнение с този некадърен французин, дошъл да яде хляба на семейство Гад. Ингеборг отново си е възвърнала някогашното влияние над своята по-голяма сестра Мете. Тържествуваща от злоба, тя упорито раздухва недоволството на Мете, насъсква я срещу изпадналия борсаджия, срещу този недостоен съпруг, който не може да припечели и крона, когато има да храни жена и пет деца.

Гоген мълчи. Той снове с мострите си от болницата до някаква сарашка работилница, от управлението на зеландската железница до арсенала. Дори подучват децата да казват: „Татко, трябват парички, иначе, горкички ми татко, можеш да се пръждосваш!“ През последните дни на март Гоген най-после получава от арсенала поръчка за сто двадесет и пет метра платно; той използува случая, за да помоли „Дили и С-ие“ да му позволят да запази фактурираната сума като аванс. Това сега е последната му възможност. Седемстайното жилище, в което се е настанила Мете и за което плащат наем четиристотин крони^[3] на полугодие, е твърде тежко бреме. През април Гогенови се преместват в по­скромна квартира на Норегаде 51. За Мете преместването е нов повод за озлобление. Това, което е изстрадала суетата й в Париж и Руан, не е нищо в сравнение с униженията, на които е изложена тук, където всички я познават, всички я следят и злословят за нея и за търговеца на негниещи платна. Тя хока мъжа си, обсипва го с упреци, обвинява го в егоизъм и безчувственост. О, добре, че има децата си! Те са нейната утеха, истинският смисъл на живота й. Тя е много повече майка, отколкото съпруга — твърди Мете. Ала майка, на която ненавистта, изпитвана от съпругата, вдъхва болезнени антипатии към собствените й деца, антипатии, споделяни и от нейните близки. Това, че бащата е особено привързан към малкия Кловис и малката Алина, които приличат на него — Кловис е сега на шест, Алина на седем и половина години, — е достатъчно основание за семейния клан да пести в своята отмъстителност обичта си към тези невинни същества. Това е жестоко, но е истина. Един ден през следващите месеци Гоген се вижда принуден да помоли Мете да надмогне чувствата си към Кловис, да се отнася с повече нежност към необичания син: „Това дете — я смъмря той — не бива да страда от това, че ти и семейството ти го обичате толкова малко; то, има сърце, което разбира, и няма да каже нищо, но ще страда.“ Друг път, години по-късно — защото жалбите на този баща без сърце няма да престанат, — той ще каже с болка по повод на Алина: „Зная добре, че тя прилича на мен, и това е причина, ти да се отнасяш към нея донякъде като към чужда. Тя разбира, че не я обичаш много, и не е щастлива.“

На 17 април Гоген пише на шефовете на „Дили и С-ие“:

„Пишете ми в писмото си, че съм изглеждал обезсърчен. Не съм точно обезсърчен, но признавам че ми дотегнаха всички тия тичания и срещи, които много обещават, но ми дават твърде далечни изгледи за препитание… Господата невинаги са любезни и днес в митницата трябваше да тичам и да се разкарвам за доставката на арсенала от десет и половина до три часа из канцелариите и на пристанището. Трябва да се признае, че ако спечеля нещо от Вашето предприятие, няма да съм го откраднал.“

Мълчаливецът почва да губи търпение. Приемат го, изслушват го, разглеждат стоката му. После отлагат поръчките за по­късно; нека намине след шест седмици или след три месеца, дотогава може би ще решат. И Гоген прибира мострите си, тръгва да тропа на други врати. Спънки, откази, протакания, чакане… гняв. „Господата невинаги са любезни.“ Нито пък Гоген. Един ден, съзрял чаша вода на масата, той я сграбчва и я хвърля в лицето на един клиент.

В тези мрачни копенхагенски дни внезапно се появяват признаци на прояснение. Гоген се среща от време на време с неколцина датски художници. Показал им е някои от творбите си. Един от тях, Филипсен, дори е взел една картина, за да я проучи на спокойствие. Благодарение на тези си връзки Гоген бива поканен през април от Дружеството на приятелите на изкуството да уреди малка изложба на свои произведения.

Той безспорно се надява, че след толкова унизителни несполуки и ядове тази изложба ще му донесе известно насърчение. Днес повече от всякога неговите размишления върху живописта („Убеден съм, че няма пресилено изкуство — пише през март той на Писаро. — И дори вярвам, че спасението е само в крайностите“), редките мигове, когато може да рисува на тавана или в градските паркове, единствено му носят нещо като успокоение. Той съвсем не подозира, уви! че изложбата му — открита в петък, на 1 май — ще му струва едно съкрушително оскърбление. И наистина преценяват платната му като толкова възмутителни, че не само критиката запазва единодушно мълчание, но и Дружеството на приятелите на изкуството решава още във вторник да закрие изложбата.

Гоген понася твърде болезнено тази обида, за която обвинява Датската академия. „Та аз не исках нищо!“ Извън себе си от огорчение, той вижда навред „долни интриги“, насочени срещу него. А и толкова ли се лъже? В раздразнението си сигурно е изтървал някоя и друга недружелюбна дума по адрес на Дания и датчаните, които семейството непрестанно му сочи за пример. Мразя Дания. Обиждан от фамилията Гад, той се задушава в този свят на прозаични, самодоволни буржоа, уверени в своите добродетели, които го обвиняват в най-тежкото за тях престъпление — че се е оказал неудачник в обществото. В очите на този син на слънцето, който ненавижда и климата, и хората на северната страна (Гоген страда от ревматизъм в рамото), Дания олицетворява всичко, което той, без да знае, е мразел.

Но има навярно нещо още по-лошо от сарказмите на един постоянно унижаван и оскърбяван човек. Гоген не умее да се преструва. В това общество със закостеняла етика, където всеки бди за външното благоприличие, той въобще не се опитва да се съобразява с порядките, нито дори помисля за това, а и в никакъв случай не би могъл.

Ако изложбата му е предизвикала скандал, не по-малко лошо впечатление прави отсъствието му от църква. На всичко отгоре този цапач е и безбожник. До вчера подозрителен, сега Гоген става нежелан. И не пропускат да му го натякват. Работилниците за рамки отказват да изпълнят поръчките му — иначе „биха загубили клиентелата си“. Графиня Молке, която плаща пансиона на най-големия Гогенов син, Емил, преустановява помощта си „по религиозни съображения“. По същата причина някои ученици, които са искали да вземат уроци при Мете, не стъпват вече в дома на търговския представител без клиенти.

„Почва да ми дотяга!“ — възкликва Гоген. Нелепост е да продължава да живее в Дания, на тази враждебна земя, където може да очаква само мъки и обиди. „Дълг ли! Нека те дойдат на мое място, аз го изпълнявах докрай и отстъпих само пред материалната безизходица.“ През май той пише на Писаро, че „най-късно след два месеца, ако не се е обесил дотогава, ще се върне в Париж, където ще гледа да се оправи някак като работник или скитник“^[4]. Като работник — например при скулптора Буйо — той ще бъде „свободен“, няма да бъде принуден да търпи повече нападките на едно семейство, което би превърнало и най-хрисимия човек в „свиреп звяр“.

Така или иначе, все едно дали Гоген желае или не, фамилията Гад ще го застави да си отиде. Прекратената издръжка на Емил, загубените уроци развихрят срещу бившия борсов посредник цялото семейство на жена му. Казват му направо, че е „излишен“. А и тук той постоянно изпада в невъзможни положения. В началото на лятото, разхождайки се край брега, където мъже и жени се къпят голи, но отделно и в определени часове — „прието е минаващият по пътя да не вижда нищо“ — той е предизвикал нов скандал, като се е загледал в жената на един пастор и в малката й дъщеря. Не остава нищо друго, освен това нищожество да си замине за родината.

Самата Мете иска „раздялата“. Когато Гоген стъпи на краката си, ще размисли наново. „Би трябвало да те мразя, когато поглеждам назад и виждам как лошите страсти ни разделиха.“ Но Гоген не мрази Мете. Въпреки злото, което тя му причинява, въпреки надигащите се у него спомени за минали неправди, той не иска да я загуби.

Не иска един „разбит живот без никаква надежда“, не иска да остане отново „самотен, без майка, без семейство, без деца“, захвърлен пак в студеното изгнание, което някога бе изтърпял в Орлеан — спомня ли си го? — след годините в Лима. Тогава беше заминал, тласкан от несъзнателното желание да дири изгубения рай, бе тръгнал по море — измамни пътешествия, безполезни скитания, после се бе върнал във Франция и бе срещнал хубавата датчанка.

Гоген се бори, брани това, което се мъчат да му отнемат. Но „невъзможно е да се устои на бурята“! „Вие не можете да живеете заедно“ — заявява назидателно на Гоген един от братята на Мете и, като се обръща към сестра си, добавя: „Ние ще ти помагаме с каквото можем.“

Гоген няма сили да издържа повече. Щом като го „гонят“, ще си замине. Но не се решава да признае, че дванадесет години от живота му са пропилени завинаги. Това прекъсване на съвместния живот, което му налагат, ще бъде само временно.

Той не знае как ще изкарва прехраната си утре, в Париж. Заминава без пари, почти без дрехи, защото Мете е задържала всичко (тя ще му изпрати само един сандък в Париж). Но той взема със себе си Кловис, необичания син.

И — казва той — щом положението му започне да се оправя, ще прибере едно по едно и другите деца. После ще дойде и Мете. Ще забравят „мъчителните“ години. Той отново ще изгради своя дом.