Анри Перюшо
Животът на Гоген (17)

ІІІ
И глупавата птица завърши…

… Смеещ се с вечния смях,

с ледения смях на Тупапау.

Лоти, „Сватбата на Лоти“

През тия седмици на 1902 г. Гоген често се вглежда в себе си и в своето минало. Опитва се да измери стойността на творчеството, което ще остави, обхвата на влиянието, което е упражнил.

Една мисъл като че ли го преследва; от време на време той повтаря, сякаш чувствува нужда да се оправдае: „Ще съм изпълнил дълга си.“ В изкуството е следвал единствения път, който е трябвало да следва — в това е убеден повече от всякога. Няма съмнение, че поради обстоятелствата, поради трудностите, които е трябвало да преодолява, неговото творчество е само „относително добро“. Но поне му остава увереността, че двадесетгодишните му усилия са били не само полезни, но и необходими. „Ако творбите ми не останат, то все пак ще остане споменът за един художник, който е освободил живописта от много от старите й академични пороци и от символистичните нелепости, които са друг вид сантиментализъм.“

През септември той пише един очерк, „Racontars de Rapin“ (Брътвежи на цапача), в който излива „сподавени ядове“, но накрая завършва с тържествуващ тон. Изпраща тази дълга статия на „Mercure de France“. Без да се назовава, Гоген изтъква в нея обсега и значението на своето дело. Както ще пише през октомври на Монфред, той е „искал да извоюва правото да дръзне всичко“. Никаква принуда не тегне вече над изкуството. Огромни, безпределни възможности се откриват пред живописците на бъдещето. Като изброява в края на статията си онези художници, които заедно с него са допринесли за възраждането на живописта през току-що завършилото столетие, от Мане до Ван Гог, от Писаро — „Той беше един от учителите ми и аз не го отричам“ — до Сезан и Тулуз-Лотрек, Гоген заявява: „Ето, струва ми се, какво може да ни утеши за загубата на две провинции^[1], защото с това ние покорихме цяла Европа и най-вече, през последните години, извоювахме свободата на изобразителните изкуства.“

Сега Гоген се залавя по-често за перото, отколкото за четките си. През декември впрочем, твърде много измъчван от екземата, той почти престава да рисува. Спи зле и през безсънните нощи пише. Не след дълго захваща една книга, сборник от различни текстове — „Преди и след“. Изпратил е — „по заобиколен, много заобиколен път“ — на монсеньор Мартен своя ръкопис „Съвременният дух и католицизмът“ и след като получава в отговор от епископа един дебел том върху историята на църквата, той се заема да обори това съчинение по различни точки. А наред с това продължава, разбира се, да се бори в защита на туземците.

На 15 октомври губернаторът на Френските владения в Океания Едуар Пти пристига с кантонерката „Ла Зеле“ на инспекционна обиколка на Маркизките острови. От името на местните жители Гоген му връчва писмо, в което едновременно предявява искания и протестира. Настоява да бъде дадено на маркизците „правото да пият, което е дадено на негрите и китайците“, възстава срещу прекомерните данъци и налози и още повече срещу произволния брой наказателни актове, съставяни от жандармерията.

Губернаторът Пти, придружаван от една от жертвите на „Оси“ и „Усмивка“ — прокурора Шарлие, приема просбата с презрително пренебрежение. Минавайки заедно със старшината Шарпийе покрай колибата на художника, той се провиква: „Да знаете, че това е един негодяй!“

Губернаторът се постарава да избегне всякакъв досег с населението; задоволява се да направи строго официални посещения в епископията и жандармерията. Така поне мисли Гоген и това го изкарва от кожата. През ноември, след заминаването на Пти, той му отправя яростно писмо, в което сурово критикува безразличието му — „ние не сме коняри на вашите яхъри“ — и най-подробно му описва какво би научил, ако би благоволил да излезе от „самомнителността“ си. Но художникът го предупреждава, че ще вдигне на крак общественото мнение в метрополията. Наистина той изпраща копие от писмото си до редактора на „Mercure de France“, отговорен по колониалните въпроси, за да привлече вниманието на публиката върху „жестоките приумици на една глупава администрация“^[2].

Гоген не мирясва. Меси се по всеки повод в местните работи. Съобщят ли му за някаква нередност, пише на Пикно, позовава се на неговото „чувство за справедливост“ и администраторът е принуден да признае, че сприхавият му кореспондент невинаги греши. На 4 декември в Атуона пристига новият жандармерийски старшина Жан-Пиер Клаври, който на 16-и замества Шарпийе. Въпреки че Клаври не е твърде разположен да подкрепя мисията — нещо, което би трябвало донякъде да го сближи с художника, — Гоген почти веднага подема борба срещу него. Извършено е някакво престъпление, но Клаври не се заема тъй усърдно със случая, както би желал художникът — от малодушие, от страх от репресалии, твърди Гоген. Ами тогава — роптае той — „къде е нашата сигурност?“

Докато очаква възможност да каже мнението си за разните негодници като Шарпийе и Клаври на съдията, който предстои да дойде в Атуона, той работи усилено над книгата си „Преди и след“, в която нахвърля безразборно, според хрумванията и настроенията си, спомени и размисли. Вече е изпълнил немалко листа, когато през първата половина на януари 1903 г. над Маркизките острови се разразява циклон.

Циклонът е предшествуван от двудневна буря. Вечерта на втория ден, към осем часа, стихията внезапно се развихря. Останал сам в ателието си, Гоген не може да поддържа пламъка на лампата; тя мигновено гасне под напора на вятъра, който яростно тресе покрива. Изведнъж художникът чува „някакъв глух и непрекъснат, съвсем необичаен шум“. Излиза от стаята си, започва да слиза по стълбата, но затъва до колене във вода. В мрака, в който забулената луна хвърля бледи отблясъци, съзира развълнуваните води на буен порой, който обгражда колибата му, блъска подпорните колове с вълните си, с камъните и изкоренените дървета, които влече — река Атуона е излязла от бреговете си и е заляла тясната крайбрежна долина. През цялата нощ Гоген трепери от страх, че къщата му може всеки миг да бъде отнесена, а заедно с нея и сандъците му от камфорово дърво^[3], в който пази рисунките, събирани още от началните му стъпки като художник. Но колибата, здраво построена и добре укрепена, устоява. Когато се развиделява, пред очите му се разкрива гледката на опустошението. Разлелите се нашироко води, които бавно се оттичат, са прекъснали пътищата, съборили са мостовете, унищожили са жилищата на много туземни жители. Безброй дървета лежат повалени^[4].

На другия ден след бедствието маркизците се отдават на вопли и жалби. Нанесени са им големи загуби. Циклонът е попарил младите пъпки на хлебните дървета и е съсипал реколтата. Приятелят на художника, Тиока, чиято земя е опустошена, трябва да си строи нова къща. За да му помогне, Гоген му отстъпва с акт без нотариална заверка част от своя парцел. В същото време той отправя искане да бъде разрешено на двадесет и двама туземци от остров Тахуата да платят данъците си след прибирането на реколтата, но жандармерията отказва: въпреки нанесените от циклона щети тя ще застави тези туземци под страх от наказателни актове да платят незабавно задълженията си.

Клаври, който е не по-малко избухлив от художника и твърде ревнив към пълномощията си, винаги готов да заплашва, понася все по-нетърпеливо тези постоянни вмешателства в служебните му дела. Но трудно може да накара Гоген да мълчи. В началото на февруари художникът научава от Райнер, че два американски китоловни кораба са се приютили по време на циклона в Тахуата и са продали там, без да платят мито, разни стоки — сапун, ножове, часовници, тъкани… — със знанието на отговорния за този район жандарм Етиен Гишне. Гоген няма да отмине тихомълком подобен случай. Няколко седмици по-рано той напълно е одобрявал — и го е писал в „Преди и след“ — незаконната търговия на китоловните кораби с туземците. „Какво лошо има в това? И защо са всички тия крясъци? Кога най-после човекът ще разбере какво значи Човечност?“ Но щом в историята е замесен жандарм, всичко се променя за Гоген. Той веднага подава оплакване до Пикно и го приканва да разследва случая.

Администраторът, „по силата на — както казва той — някои особени разпореждания, срещу които (той) винаги е протестирал“, трябва да препрати оплакването до уличения в злоупотреба жандарм. Малко по-късно, минавайки през Атуона, той уведомява художника, че оттогава митническите декларации се подават най-редовно. „Тия мръсници умеят да се прикриват“ — добавя Пикно по адрес на жандармите^[5]. Гоген заявява на администратора, че при това положение оплакването му става безпредметно и той го оттегля.

С февруарската поща Гоген получава няколко писма, които поради циклона не са могли да пристигнат навреме. Както е предвиждал, „Mercure de France“ отказва да помести неговите „Брътвежи на цапача“. Това не го вълнува. Той току-що е завършил „Преди и след“ и сега желанието му е да издаде колкото се може по-скоро тази книга на „омраза“ и „мъст“ (той без колебание употребява тези думи), в която е написал „страхотни неща“, особено за жена си и за датчаните. Изпраща ръкописа на Фонтена и му възлага да се погрижи за публикуването му. „Като го четете, ще доловите между редовете личната ми и злобна заинтересованост от издаването на тази книга. Аз искам тя да бъде издадена.“ Същевременно моли Монфред да намери на всяка цена необходимите средства за отпечатването на книгата. „Всички картини от първото ми пътуване до Таити са за продан: вземайте от купа и продавайте на каквато и да било цена!“ Препраща ръкописа на „Брътвежи на цапача“ на Монфред, а ръкописът на „Преди и след“ отива у Фонтена:

„Ще Ви бъда много благодарен, каквото и да се случи — му пише той, — ако запазите за спомен от мен в някое кътче, някъде, като дивашко украшение, а не във Вашето чекмедже с куриози, този ръкопис заедно с рисунките му. Това не е заплащане, не е дай ми — на̀ ти. Ние, туземците от Маркизките острови, не познаваме тия неща; само знаем понякога да протегнем приятелски ръка. Нашата ръка не е с ръкавица.“

Гоген получава и две писма от Монфред. В тях няма нищо особено важно, само едно: в съгласие с Файе, Монфред изрично разубеждава художника да не се връща на Запад, както е изразил намерение. „Изкуственият“ живот на европейците ще се окаже гибелен за неговото „вече толкова разклатено здраве“. И освен това, пише далечният приятел:

„Има опасност Вашето идване да смути едно развитие, една инкубация, която се извършва в общественото мнение по отношение на Вас; сега Вие сте нечуваният, легендарен художник, който изпраща от далечна Океания своите смайващи, неподражаеми творби, завършените творби на един голям човек, който, така да се каже, е изчезнал от лицето на света. Вашите врагове (а такива Вие имате много, както всички ония, които дразнят посредствените) не казват нищо, не смеят да Ви нападат, не мислят дори за това: та Вие сте толкова далеч!… Не бива да се връщате… Вие се радвате на неприкосновеността на големите мъртъвци, Вие влязохте в историята на изкуството. А междувременно публиката се възпитава; несъзнателно или съзнателно тласкат напред вашата известност. Самият Волар работи малко по малко за това. Той може би вече надушва Вашата неоспорима и всеобща слава. Ето защо оставете този процес да се извърши докрай: той е още едва в началото си. Една, две години ще бъдат може би още нужни, за да донесе той някои плодове. Чакайте търпеливо; другите работят за Вас.“

Колкото и ласкателно да е това мнение, Гоген не го споделя. Той е убеден, че здравето му ще се подобри в Европа. Екземата, която го разяжда, му дава само редки мигове на отдих. Страхува се също така, че ще ослепее; „и тогава си казвам: какво ще стане с мен, ако Волар се отметне?“ Тук, на Маркизките острови, се чувствува застрашен, заобиколен от опасности. При най-малката грешка, при най-малката слабост — сигурен е в това — „ще го стъпчат“. „Докато във Франция — казва той — човек може да скрие нещастието си, да намери и милост.“

Твърде странно отеква тази дума „милост“ в устата на художника-бунтар, който не оставя властите нито за миг на мира. Съдията, който от няколко дни работи в Атуона, го вижда час по час да се появява в съдебната зала. Заседанията протичат бурно, защото пререканията често се ожесточават. Веднъж съдията нарежда на жандармите да изгонят художника. „Да не ме докосва ръка на жандарм!“ — изръмжава Гоген, като вдига бастуна си.

Той си отива, но тутакси се връща и отново подхваща нападките си. Особено се нахвърля върху жандарма от Ханаиапа, който, спечелен от мисията, си е позволил да забрани на маркизците протестанти да пеят химните, които искат. Накрая им е съставил актове. „С какво право този жандарм ще дискредитира една религия и един почтен и почитан от всички тук пастор?“ — пита Гоген. Съдията е принуден да оправдае туземците.

Същият жандарм е скроил една примка на маркизците от Ханаиапа с помощта на местния туземен вожд; чрез посредничеството на вожда ги подбужда да устроят една от своите оргии, да се напият с кокосов сок, а после им съставя наказателен акт. Получил разрешение от съдията да се заеме със защитата на туземците, Гоген поради липса на достатъчно доказателства не успява да спечели делото. На излизане от съда обаче Гийету, в присъствието на Райнер и Варни, изобличава туземния вожд в лъжесвидетелствуване. Гоген отива в жандармерията. Там се стига до такова яростно спречкване със старшината Клаври, че когато се прибира в къщи, художникът започва да повръща кръв и трябва да легне на легло. Това премеждие не му попречва да напише на съдията обстоятелствено писмо, в което, след като съобщава за признанията на туземния вожд, разказва с ирония за срещата си със старшината:

„Господин старшината с малко гневен глас и ръкомахания, които ме уплашиха, ми заяви, че когато станел цивилен, щял да си поговори с мен.

Тъй като съм много боязлив, както всички знаят, и тъй като съм много болен, такива сцени биха могли да ми навредят. Затова ще ви бъда признателен, господин съдия, да ме считате за напълно покорен на властта, за крайно хрисим човек.“

Докато Гоген, храчейки кръв, държи защитни речи пред съда, той научава, че през март на Маркизките острови ще дойдат колониални инспектори. Веднага написва за тях дълго изложение относно поведението на жандармите на архипелага, които разполагат с твърде голяма власт без „непосредствен контрол“, за да не вършат произволи. Те тероризират местните жители, за да измъкват от тях хранителни продукти и услуги, та дори редките стари резбарски предмети, които все още се намират у маркизците. Съсипват с глоби съпротивляващите се. До неотдавна са прибирали за себе си една трета от тези глоби. „Тази третина — казва Гоген — бе отменена едва напоследък и за да си отмъстят, жандармите увеличиха броя на наказателните актове, та да докажат навярно, че винаги са изпълнявали и изпълняват това, което наричат свой дълг.“ С една дума, тези „цивилизатори“ са успели само да възбудят омразата на туземеца към европееца. „Какво искаме ние в същност? — Правосъдието да бъде правосъдие, не на пошли и празни приказки, а на дело!^[6]“

Гоген показва тази обвинителна реч на пастор Верние, чието достойно държане и свободолюбив дух цени. Верние благоразумно му отговаря: „Почакайте!“ Ала Гоген не чака; и както бе направил вече с писмото си до губернатора, изпраща копие от своето изложение в Париж, този път на Шарл Морис: „Моля те, с всичкия талант, който имаш, да вдигнеш голям шум в печата… Имаш добра кауза в ръка, затова бързай, бързай!“

Въпреки усилията си Гоген не успява да се добере до инспектора Андре Сал, началник на комисията, на когото са говорили против художника. В доклада си до министъра на колониите Сал дори не споменава за въпроса, който Гоген е взел толкова присърце, но пише за художника и изказва съжаление, че той е успял да причини такава голяма пакост на мисионерските училища, на които, от друга страна, неправилно са намалили паричните помощи.

Тъй като служебните лица се измъкват, Гоген прави нов опит да се обърне към Париж. Инспекторът Сал е пристигнал на Маркизките острови на борда на кораба „Ла Зеле“. Един от корабните офицери е син на депутата и приятел на изкуствата Дени Кошен. Гоген го кани във Веселия дом и му предава едно писмо до парламентариста. След като толкова упорствува, няма ли най-после да го чуят? Здравето му се руши, но както болната Флора Тристан не преставаше да държи речи пред работниците, така и той няма да изостави защитата на туземците. Ако възтържествува, „много неправди ще бъдат премахнати, а за това си струва да страдаш“ — говори той със същата страстна убеденост, която е възпламенявала агитаторката от 1844 година.

„Бързай, бързай!“ — пише той на Морис и добавя: „На път съм да ме експулсират.“ Той не е много далеч от истината. Губернаторът Пти отбелязва върху доклада на Сал, преди да го препрати на министъра: „Аз казах на инспектора всичко, което мисля за негодниците, които с лошия си пример размиряват най-далечните ни острови. Качеството им на французи ги обезпечава срещу правото ми на експулсация. За това съжалявам всеки ден.“

По време на кавгата между Гоген и Клаври в яда си старшината внезапно е размахал писмото на художника до Пикно по въпроса за американските китоловни кораби, като извикал: „Ще ви дам под съд за това писмо!“ Гоген пише на Пикно, за да изрази учудването си, че неговото оплакване против Гишне е могло да попадне сред книжата на Клаври. В отговора си от 17 март администраторът обяснява на Гоген, че оплакването е минало по йерархическия ред, като е отишло първо от Гишне до Клаври, а от Клаври до самия него, но че сам той не можел да си обясни как Клаври е посмял да заплашва художника със съд „въз основа на писмо, попаднало случайно в ръцете му“.

Пикно би се изненадал още повече, ако знаеше какво крои Клаври. Без да уведоми Пикно, старшината изпраща на началника на жандармерията в Папеете копие от оплакването, без да отбележи, че то е било оттеглено от своя автор и оставено без последствие, а напротив, твърдейки, че една анкета на администратора била „потвърдила лъжливостта му“. Така оплакването добива вид на клевета. Към писмото си Клаври прибавя и всички документи от естество да представят Гоген в неблаговидна светлина, и особено доклада на Шарпийе от месец август. По внушение на старшината, жандармът Гишне от своя страна подава тъжба до съда. Началникът на жандармерията, убеден, че Гоген е „накърнил доброто име на корпуса“, препраща на губернатора преписката, за да бъде започнато съдебно преследване против художника. Той постига целта си без трудности. Целият случай се придвижва с необичайна бързина.

В петък на 27 март един жандарм, изпълняващ длъжността на съдебен пристав, връчва на Гоген призовка да се яви след четири дни, във вторник на 31 март, в осем и половина часа сутринта, пред „мировия съд с разширена юрисдикция, заседаващ в Атуона“.

Художникът, който не е очаквал подобно нещо, няма време нито да иска призоваването на Пикно като свидетел, нито да се посъветва с адвокат в Папеете. Той бързо си дава сметка, че целят осъждането му. Във вторник, когато се събира съдът, едва спазват формалната процедура. Съдията назначава прокурора, нещо, което противоречи на един скорошен декрет, и то не друг, а пародия — старшината Клаври! Художникът не благоволява да се яви пред съда. Присъдата е безпощадна: осъждат го на три месеца затвор и петстотин франка глоба^[7].

Гоген въстава^[8]. Той ще обжалва присъдата в Таити, за да получи справедливост и за да разкрие пред очите на всички скандалните беззакония, които е изобличил и чиято жертва сам е станал сега. Ако апелативната му жалба остане без резултат, ще обжалва присъдата пред касационния съд в Париж. Художникът предизвестява за това Шарл Морис, за да може той да се свърже с някои адвокати в столицата:

„Повален съм на земята, но не съм още победен — му пише той. — Победен ли е индианецът, който се усмихва сред мъките? Решително дивакът е по-добър от нас. Ти не беше прав, когато каза един ден, че греша, задето се наричам дивак. Все пак е истина: аз съм дивак. И цивилизованите го долавят: защото в моите творби няма нищо, което да поразява и обърква, ако да не е това «дивак против волята си». Тъкмо затова те са неподражаеми.“

Веднага след присъдата Гоген пише на Пикно, умолявайки го да представи веднага на съда писмото, с което той е оттеглил оплакването си. Поверява бъдещата си защита на адвоката Бро, същия, когото някога бе нападнал в „Оси“. Ще отиде и сам в Папеете. За да посрещне тези непредвидени разходи, има нужда от пари, а не е получил нищо от Волар от януари насам. Впрочем търговецът е закъснял твърде много с вноските си и Гоген се страхува, че Търговското дружество ще откаже да го авансира с необходимата сума за пътуването до Таити. Като пише накратко на Монфред, че е осъден от „един съдия-разбойник по заповед на губернатора и на прокурорчето“, той му съобщава, че изпраща направо на Файе три картини, за да му преведе лозарят по спешност хиляда и петстотин франка. „Въпросът е за спасението ми.“ Несъмнено, за да затрогне приятелите си, той увеличава размера на глобата на хиляда франка.

През тия априлски седмици Гоген живее в извънмерна възбуда. „Стремежът да завърша достойно творчеството, което съм започнал — е писал той през февруари на Фонтена, — е единствената причина, която ме възпира в най-ужасните мигове да си пръсна черепа.“ Вече рисува само през дълги промеждутъци. Напоследък е направил нещо като копие на централната част на „Откъде идем?“, като зад идола с вдигнатите ръце е изобразил двете маркизки жени от Зов. Рисува и един изглед от Атуона с женски фигури и бял кон, а стърчащ високо над пейзажа — кръста на мисионерското гробище^[9]. Рисува се и сам в един покъртителен автопортрет^[10]; дебелият врат и масивната глава наистина все още напомнят някогашния мъжага Гоген, но най-силно поразяват в този автопортрет изтерзаните черти на художника, смъртоносният отпечатък, който са оставили върху тях изпитанията. Гоген е поръчал на Волар платна и бои. Но ще рисува ли още? В началото на април художникът се обръща за помощ към пастор Верние, който има известни познания по медицина. Състоянието му се влошава. „Не мога вече да ходя“ — пише той на Верние. — „Всички тия грижи ме убиват“ — споделя по същото време с Монфред.

Макар и мъчително, развитието на екземата не е толкова опасно, колкото влошаващото се състояние на сърцето му. Художникът не обръща никакво внимание на това. Той трескаво подготвя защитата си: в нея полемизира с противниците си и на свой ред обвинява Клаври в клевета, задето е направил обществено достояние доклада на Шарпийе. „Дори осъден на затвор — отбелязва на един лист, — аз винаги ще вървя с вдигната глава, горд със заслужено извоюваното си име, и извън съда не ще позволя никому на тоя свят, колкото и високопоставен да е, да каже каквото и да било за моята почтеност.“ Всеки ден от Веселия дом заминават писма. Гоген се обръща към всички, които може да смята за свои съюзници — към един от капитаните на гемии на Търговското дружество, към сина на Дени Кошен, към търговците на острова, които увещава да подпишат петиция, за да протестират срещу противозаконната конкуренция, която неведнъж са им правили американските китоловци.

Откакто Гоген е осъден, туземците — с изключение на верния Тиока — отбягват Веселия дом. Властта е доказала, че е по-силна от Гоген. За тези наплашени същества, маркизците — те все още помнят „топовете от миналото“, — става опасно да показват, че са много близки с Коке. И въпреки това, въпреки собствените си неволи Гоген все още се бори за тях. Двадесет и девет туземци от острова са осъдени на големи глоби — над три хиляди франка — и художникът „моли за голяма снизходителност“ към тях, като не пропуска мимоходом да отбележи несъответствието между размера на глобите и дохода на тези хора, които „в най-добри години“ изкарват „едва четири хиляди франка“.

Това е последната просба, с която Гоген ще досажда на властите. Силите му гаснат. Когато през месец април пастор Верние се отбива във Веселия дом, той най-често намира художника „на легло и стенещ“. Но Гоген бързо се овладява. Забравил болките си, започва да говори, а пасторът го слуша мълчалив. Развълнуван от думите на този човек, от когото толкова неща би трябвало да го разделят, Гоген говори за някогашните си приятелства, за Орие и Маларме, и най-вече за изкуството, за своето изкуство: още не признават творчеството му — казва просто той, — но това творчество е гениално.

„Ще съм изпълнил дълга си.“

В петък, 8 май, сутринта, Гоген изпада на два пъти в безсъзнание. Прострян на леглото, унасящ се, вече не знае дали е ден или нощ. Още в полусвяст праща Тиока да повика Верние. Когато идва пасторът, се оплаква от болки „по цялото тяло“. Пасторът го преглежда и открива голям цирей в основата на гръбначния стълб.

Едно рязване с хирургическо ножче облекчава художника, който лека-полека идва на себе си. Той е обезпокоен донякъде от двата си припадъка, но още веднъж се окопитва и започва да говори на пастора за „Саламбо“. Верние си отива успокоен.

На свой ред и Тиока се прибира у дома си. Кахуи шета в кухнята. В стаята се възцарява тишина. Гоген е сам.

Сам, както е бил през живота си и както ще бъде пред лицето на смъртта.

Сам може би със своите призраци.

 

 

… Към единадесет часа Тиока идва да го види как е и извиква Коке от подножието на стълбата. Никой не отговаря. Той се качва в стаята. Гоген е издъхнал, поразен внезапно от сърдечен удар.

Кахуи се втурва да търси Верние, а Тиока ухапва приятеля си по главата, опитвайки се по маркизки обичай да го съживи. Верние пристига тичешком. Въпреки бързането му други са го изпреварили във Веселия дом: когато влиза в стаята, той вижда изумен, че монсеньор Мартен и неколцина монаси от католическата мисия са се настанили вече край смъртния одър на художника, който лежи „с един крак, провиснал от леглото, но още топъл“. Пасторът се опитва да му направи изкуствено дишане, но то помага не повече от ухапванията на Тиока.^[11]

Монсеньор Мартен заявява на пастора, че ще погребе художника в мисионерското гробище. Верние се задъхва от гняв: за никого не е тайна, казва той, какви чувства е хранил Гоген към „тия господа“; според него художникът трябва да получи гражданско погребение. Но е принуден да отстъпи. Гоген е кръстен, той принадлежи на католическата църква. Въпреки всичко пасторът се зарича, че ще присъствува при вдигането на тялото, което монсеньор Мартен насрочва за два часа след обед на другия ден.

Верние си отива. Оттегля се и монсеньор Мартен. Докато Тиока помазва тялото на Гоген и го окичва с цветя — „Коке е мъртъв, няма вече човек, ние сме загубени“ — жали туземецът^[12] — пратениците на епископа бдят във Веселия дом…

В ателието се намират само няколко картини — всичко десетина. На един от стативите е опънато платно с твърде необичаен за този тихоокеански остров сюжет: Бретанско село под снега^[13]. Затова пък сандъците от камфорово дърво са все още натъпкани с рисунките, за които Гоген бе споменал по време на циклона. Вече никой няма да види тези рисунки, тези „зли образи“. Те ще изчезнат заедно с известен брой дърворезби и прословутите японски щампи.

Край тленните останки на големия „дивак“ бдят епископските пратеници. На другия ден те се позовават на бързото разлагане на трупа, за да ускорят погребението. Когато в два часа идва пастор Верние, той намира колибата празна; погребалната церемония вече е започнала в църквата на Атуона.

Върху гроба на Гоген Тиока поставя базалтов блок, на който издълбава името на своя приятел и годината на смъртта му.^[14]

Три седмици по-късно, на 27 май, пристъпват към описване имуществото на художника, което трябва да бъде продадено на търг. На 20 юли в Атуона се провежда първата разпродажба. Тя засяга само домашните вещи — служебен оценител е Клаври. През август „Ла Дюранс“ пренася на Таити мебели, картини, художествени предмети, книги. Един „експерт“ от Папеете прави последен подбор измежду останалите рисунки и акварели, като „праща на боклука, тоест, където им е мястото — така пише сам той, — голямо количество“. Вторият търг се провежда на 2 септември. Разни офицери от „Ла Дюранс“ и „Ла Зеле“ си оспорват реликвите на художника. Картината, достигнала най-висока цена — сто и петдесет франка, — е едно „Майчинство“, за която корабният мичман Кошен предлага по-голяма сума от губернатора Пти и я получава. Лекарят на „Ла Дюранс“, Виктор Сегален, купува за шестнадесет франка четири от дърворезбите, които са красели Веселия дом, за два франка — палитрата на художника, и за осемдесет и пет франка — седем картини, в това число автопортрета „Близо до Голгота“ и „Бретанско село под снега“ (оценена за седем франка), която оценителят показал обърната наопаки, прикачвайки й странното наименование: „Ниагарския водопад“.

От Гоген не остава нищо. Веселият дом, купен от Варни, ще бъде затворен и без обитател до не много далечния ден, когато го събарят. Разрушават банята на открито, затрупват кладенеца.

От Гоген не остава нищо освен споменът. Спомен, натрапчив като някои мечти…

Манао тупапау