Анри Перюшо
Животът на Гоген (15)

І
Усмивка

Този, който се самоубива, търси да достигне образа, който сам си е изградил за себе си; човек се самоубива само за да може да съществува.

Малро, „Царският друм“ (думи на Перкен)

Освен обичайното писмо от Монфред пощата от януари 1898 г. не бе донесла нищо на Гоген и Гоген бе отишъл в планината с ампулата с арсеник. Февруарската поща — каква ирония! — му донася писмо от Шоде и от Мофра: първото съдържа чек за седемстотин франка, второто — пощенски запис за сто и петдесет франка.

Четирите страници, които е изписал Шоде с несигурния си почерк, в непохватния си, объркан стил, не държащ сметка ни за граматика, ни за правопис, са сърдечни и успокоителни: „Аз съм винаги (Ваш) приятел и не Ви изоставям.“ Търговецът не е писал на Гоген, „от доста дълго време“ — от една година. Това съвсем не смущава Шоде, който е добър момък, но повърхностен и отдаден на своите удоволствия. Безгрижен, нехаен — от което страда работата му, намираща се в най-объркано състояние, — той дори не подозира, че е — далечният — актьор на една драма, че заради едно ненаписано писмо, заради малко неизпратени пари Гоген насмалко не се е самоубил. Та той има толкова причини да извини мълчанието си! Бил е болен, „модерната живопис преживява страхотна криза“, а на Боши е умряло дете.

Осемте страници на Мофра пък са злъчни и язвителни. Мофра не е успял да продаде картината, с което се бе наел. Тъй като Гоген не го оставя на мира с натякванията си, добре, той сам ще вземе картината за уговорената цена от триста франка. Сега изпраща половината от сумата; „другата половина ще последва след няколко дни“. Той също не подозира, че е актьор в една драма. Възмутен е от „начина на действие“ на Гоген, който си е позволил да му препрати последното си писмо чрез Шоде — търговецът сигурно го е показал из всички монмартърски кафенета.

„Ако изпитвам възхищение към таланта Ви на художник, съжалявам че не мога да храня същото към Вас като човек… О, драги ми Гоген, мъчително е да се приеме характерът Ви, може би озлобен в този момент… Тези, които би трябвало да бъдат Вашите искрени и предани приятели… са предизвикани на някакъв «шарлатански» турнир, недостоен за Вас… Обърнете се тогава към други, които смятате, че са истинските Ви приятели, и не мислете повече за един от бившите, освен за да ми потвърдите чисто по търговски получаването на това писмо.“

С тези осемстотин и петдесет франка Гоген удовлетворява най-настойчивите си кредитори. Той пише на Монфред, че ще „продължи да живее както преди, в немотия и срам, докато дойде месец май, когато банката ще (му) секвестира и продаде на безценица всичко, което има, включително и картините (му)“. Действително през май трябва да върне заема на Земеделската каса. „Пък ще видим тогава — казва с въздишка той — как да започнем отначало.“ Така или иначе сега е „осъден да живее“.

Монфред, когото последните писма на художника са „смразили от мъка“, съветва Гоген да се завърне във Франция. Но Гоген отхвърля тази възможност. Какво ще прави в Европа? Да търси някаква проблематична служба във финансите, както му внушава Монфред? Що за подигравка! От всичко онова, което ден след ден, в продължение на петнадесет години го е крепило в борбата му, остава едно и само едно: представата, която има за стойността си като художник. Той няма вече нищо и не е вече нищо, но му остава тази представа, която го оправдава пред самия него, която придава значимост на петнадесетте години неуспехи. Ако не можеше да се опира вече на тази представа, животът му би загубил всякакъв смисъл. Не би му останало нищо друго, освен да се презира. А го карат да се върне във Франция и да хленчи за някоя платена службица, която ще довърши крушението му, като отрече всичко, което е било! Все едно че го карат, за да живее, да унищожи последното основание на живота си. Страданията му ще са отишли напразно. Смешно. Нелепо. Това би било окончателното отстъпление, погнусата от себе си. Най-черната нищета би била за предпочитане. Да страдаш, но да си казваш, че не страдаш безцелно, да усещаш в страданието увереност, която те крепи, поддържа те прав и непреклонен като желязна риза. Да продължаваш да бъдеш този, който вярваш, че си, до край, каквото и да ти струва то — дори мъченичества. Тази дума го озарява с магнетичната си сила. Скоро Гоген ще пише на бившия лекар от „Дюге-Труен“, доктор Гузе, който подобно на Монфред го увещава да се прибере във Франция:

„Не, и да не говорим повече за това! Пък и често пъти мъченичеството е нужно на всяка революция. Моето творчество, разглеждано като пряк и художествен резултат, има малко значение в сравнение с крайния и морален резултат: освобождението на живописта, изтръгнала се вече от всички примки, от позорната мрежа, сплетена от школите, академиите и най-вече от бездарниците. Погледнете само на какво се осмеляват днес в сравнение с плахостта отпреди десет години.“

Големият Гоген тежи над своето столетие.

Художникът се връща постоянно към своята картина от декември:

„… и, по дяволите — пише той на Монфред, — признавам Ви, че й се възхищавам… Ще кажат, че е претупана набързо, незавършена. Истина е, че човек не може сам да се прецени добре, и все пак вярвам, че това платно не само превъзхожда всички предишни, но и че никога не ще направя нещо по-добро или подобно на него.“

Въпреки отпадналостта и болките Гоген се мъчи да продължава работата си. Прави копия на някои части от голямото си платно, като „Раве те хити рама“ (Присъствие на злото чудовище), където замества каменния идол с отблъскваща фигура на божество. Това е един от последните идоли, които рисува той. „Откъде идем?“ и всичко онова, което го е вдъхновило за тази картина, принадлежат вече на миналото. Гоген иска да вярва в своя рай, както иска да вярва в себе си. Злата магия изчезва. Изкуството му се променя, отърсва се от всякакъв намек за древни култове. Светът, който изобразява, е свят умиротворен — свят пасторален, както във „Фаа Ихейхе“ (Приготовления за празника)^[1], където мъже и жени се веселят сред цветя и животни, невинни като животните и красиви като цветята. „Като чете човек Телемах — пише Гоген на Морис, — добива известна представа за сродството, което свързва Гърция с Таити и с маорските острови изобщо.“ Градината, из която броди, визионерът я живописва с цветове по-„произволни“ от когато и да било. Рисувайки един кон, който пие вода от поток, и фигурите на двама яздещи туземци^[2], той изписва в зеленикавосиво коня на предния план, в червено — един от конете на задния план, а в индиговосиния поток хвърля ярко­оранжеви облясъци. „Аз не съм живописец от натура — днес още по-малко от преди. Всичко при мен се разиграва в лудото ми въображение.“

Но отново започва измамното, тревожно чакане на пощата. Гоген не получава пари нито през март, нито през април. Мофра не устоява на думата си; Шоде, както винаги, нехае. Колкото повече наближава месец май и падежът на дълга към Земеделската каса, толкова повече растат страховете на художника. Няма нито сантим. „Катастрофата“ му се вижда неизбежна. На всяка цена трябва да вземе някакво решение. Не може да трупа така до безкрай дългове. „Като преглъща срама си“, той се решава на една постъпка, която му е противна: отива в Папеете, за да се „просне“ пред губернатора и да го помоли за някаква работа. Назначават го в службата по обществените строежи и кадастъра да пише документи и да прави чертежи. Ще получава шест франка на работен ден.

Гоген се зарича да не напусне Папеете, докато не изплати напълно задълженията си и не отдели настрана хиляда франка. Наема една колиба в града. Той няма скоро да застане пред статива си.

Остава Земеделската каса! Какво ще му донесе майската поща? Пощата има закъснение, десет дни закъснение — „десет дни убийствено чакане“. Най-после корабът пристига. От Шоде и Мофра наистина няма вест, но за щастие Монфред е изпратил петстотин седемдесет и пет франка, получени от продажбата на две картини. Тази сума позволява на Гоген да предотврати запора върху имуществото му, от който се е опасявал. Той внася в Земеделската каса четиристотин и шестдесет франка и след много молби неохотно му разрешават петмесечна отсрочка. После изплаща на китайския търговец в Пунауиа част от закъснелия си дълг. Малко по-късно урежда окончателно положението си по отношение на Земеделската каса: ипотекира имота си в Пунауиа, като се задължава пред нотариуса да погасява всеки шест месеца по една дванадесета част от дълга си и да плаща 6% лихва върху общата сума до последната вноска^[3].

В канцелариите на кадастъра и по строежите на пътищата Гоген изпълнява задачите, които му възлага неговият началник, чиновник от обществените строежи, точен, методичен, облечен винаги безукорно в чисто бял костюм, с колониална каска на глава. На младини началникът на службата е следвал една година курса на Художествената академия. От време на време той разговаря с Гоген за живопис. „Аз обичам точността!“ Гоген не упорствува. Хората, които познава в Папеете, го гледат със съжаление или с презрение. Той мълчи, извръща глава. „Вие като че ли се страхувате — пише той на Монфред, — че съм недоволен от ниските цени, на които продавате картините ми; не, казал съм ви го вече: каквото и да направите, е добре направено… О, ако бях сигурен, че бих могъл да продавам всичките си картини по за двеста франка!… Така че продавайте без страх на каквато и да е цена; ще дойде време да им се покачат цените, когато тълпата почне да ги търси.“

Към Монфред художникът изпитва от ден на ден все по-топла признателност. Монфред е единственият му истински приятел. Ако не беше той, ако не бяха писмата му, помощта му, какво щеше да стане с него, Гоген?

С чувство на унижение Гоген пише писма и копира чертежи в кадастралната служба. „Добър чиновник, но не много старателен“ — се изказва началникът на службата. Художникът му е подарил една-две рисунки. Началникът ги е дал на децата си, които са се позабавлявали с тях и после са ги скъсали.

През юли Гоген се възползува от заминаването на морския офицер Вермен, за да изпрати на Монфред десетина картини и особено „Откъде идем?“ Ако Шоде и Монфред успеят, както са замислили, да уредят с картините от втория му престой в Таити „една хубава малка изложба“, може би ще се получат по-осезателни резултати. Въпреки че кракът непрестанно го боли и въпреки че „празният и не много интелектуален живот“ в Папеете му тежи, Гоген гледа вече по-спокойно на бъдещето. През август получава близо хиляда франка — седемстотин от Шоде и двеста двадесет и пет от Монфред — и урежда напълно дълговете си към частни лица. С какво задоволство! Той, който от петнадесет години е принуден непрекъснато да прави заеми, никога не е могъл да понася мисълта, че има да дължи. „Познавате манията ми да плащам веднага, щом се видя с пари“ — бе писал преди десет години той на Шуфенекер от Бретан. Винаги е плащал задълженията си във възможно най-кратките срокове и никога не е ощетявал — па макар и с един франк — когото и да било. Честността му към другите съответствува на честността му към собственото творчество, на категоричния отказ от всякакви компромиси. За него би било лесно да рисува „по-търговски“, но самата мисъл за такова нещо му вдъхва „ужас“ и „отвращение“: „Това би било недостойно за мен и за моето поприще, което смятам, че съм следвал доблестно“ — говори с гордост той. Изпраща една от последните си картини на Морис, който, верен на себе си, е изтеглил сам целия хонорар за „Ноа Ноа“ от „La Revue Blanche“: „Правя това — обяснява Гоген на Монфред, — за да покажа и на него, и на другите колко малко ме интересуват паричните въпроси и колко високо се поставям над онези, които не постъпват честно и почтено.“

Тази гордост, в която се вкопчва Гоген, му е твърде необходима в Папеете, за да може да понася всички унижения или онова, което смята за унижение. Болестта отново го мъчи и го прави още по-раздразнителен. През септември прекарва три седмици в болницата, но лечението му донася само краткотрайно облекчение. Паричните му грижи се разсейват. Дега и семейство Руар са му откупили чрез Монфред картини за шестстотин и петдесет франка. Шоде му изпраща шестстотин франка. Той скоро ще си възвърне свободата. Но болестта му е толкова упорита, че се пита угнетен дали някога въобще ще оздравее, дали ще може още да рисува. „Аз, който обичам вече само това! Ни жена, ни деца, сърцето ми е празно.“ И въпреки гордостта у него отново се надига чувството на отвращение от себе си.

Гоген се задушава в Папеете. Тъй като поради болния си крак е принуден постоянно да отсъствува, работата в кадастъра му носи все по-малко и по-малко пари: през декември работи едва две седмици. Ето защо, когато с януарската поща получава хиляда франка^[4] от Монфред, той не се стърпява повече и напуща кадастралната служба. Успял е да сложи настрана една малка сума и се надява, че изложбата, организирана от Шоде и Монфред, ще му донесе добър приход.

Тази изложба се е състояла в Париж от 17 ноември до 10 декември в магазинчето на един млад търговец на картини, установил се преди няколко години на улица Лафит — Амброаз Волар. По време на последното си пребиваване в Париж Гоген се е запознал с Волар. Той няма високо мнение за търговеца и най-вече гледа с недоверие на него. „Мошеник!“ — казва той за Волар.

Волар наистина е доста особен човек. Роден на остров Реюнион в семейство на нотариус, той заминал за Франция да учи право, първо в Монпелие, после в Париж. Законите и декретите го привличали много по-малко, отколкото скитането покрай Сена, край сандъците на букинистите и търговците на щампи. Купил няколко гравюри, влязъл във връзка с художници и накрая зарязал подготовката на доктората си по право, за да постъпи на работа в „Художествения съюз“, където се продавали само творби на академични художници. Това станало през 1890 година. Атмосферата в Съюза скоро дотегнала на Волар и не след дълго той взел решение да заработи самостоятелно. Нямал достатъчно пари, за да си наеме дюкянче, и се задоволявал да тича подир колекционери и купувачи, като използувал всички сведения, до които можел да се добере. По този начин успявал да продава гравюри и рисунки от Ропс, Стайнлен, Вилет, Форен — сделки, от които сигурно получавал прилична печалба, защото малко по-късно, в 1893 година открил малка галерия на улица Лафит. През 1895 г. станал търговец на Сезан и уредил първата изложба на негови творби.

Вярва ли Волар в художниците, с продажбата на чиито произведения се занимава? Кой може да знае? Един от първите му клиенти бил слепороден. „Това беше най-типичното насърчение“ — отбелязва той с присъщото си безгрижие. В магазинчето си Волар често се показва мрачен, намусен. По природа, без съмнение, но и от търговски съображения. Поради креолския си произход — уверява търговецът — той има голямо влечение към съня. Това е доста преувеличено; за него сънливостта е станала истинско тактическо оръжие. Той никак не бърза да продава картините си, дебне купувачите, изчаква, докато ламтежът им се разпали достатъчно, за да им продаде на висока цена предмета на техните въжделения. Никога не прави отстъпка. Напротив, започне ли някой да се пазари, повдига първоначалната цена.

Подмамващите похвати на Волар не са по вкуса на резкия Гоген. Още от януари 1894 г. в магазинчето на търговеца е имало картини на художника. Въпреки това Волар никога не е проявявал особено усърдие по отношение на Гоген. Той сякаш не се интересува от него; от време на време Гоген получава някое писмо от този „разбойник“ с „меден поглед“ или научава, че е купил някоя картина. Преди две-три години, в 1896 г., Волар го помолил да гравира една плоча и да извади от нея сто отпечатъка, нещо съвсем невъзможно за Гоген, който няма нито преса, нито хартия. Същата година Волар купил от Шоде три Гогенови картини за четиристотин франка. През април 1897 г. идва ново писмо от Волар, който този път иска от Гоген „скулптурни модели от отливане в бронз“ и „стари рисунки“; на тази твърде чудновата молба художникът отговаря не без ирония. Най-после през октомври Монфред продава на търговеца четири платна; именно шестстотинте франка, получени от тази продажба, съставляват по-голямата част от последния му паричен запис. И ето че сега Волар, който продължава обходните си движения, е предоставил своята галерия за изложбата…

Когато се завръща в Пунауиа, Гоген за голямо свое неудоволствие намира хижата си в плачевно състояние. Плъховете са опустошили покрива. Вътре тече вода. Хлебарките са направили други поразии, нападнали са рисунките, книжа и дори едно голямо платно, което е унищожено. Но това са само дребни ядове в сравнение с разочарованието, което ще донесат на Гоген през февруари новините от Франция.

Изложбата му е привлякла многобройна публика, заинтригувана от споровете на критиците. Но с изключение на монументалната „Откъде идем?“ нито една картина не е останала за продан: Волар е изкупил на куп останалите девет табла. Монфред дълго се е колебал, преди да му ги даде за нищожната сума, предложена от търговеца — хиляда франка. Но си казал, че ще бъде навярно по-добре да се съгласи и да изпрати веднага на Гоген тези пари, отколкото да чака може би с месеци други възможности за продажба, при това несигурни.

Гоген подскача. Какво! Волар е задигнал всичките му картини при средна цена сто франка едната^[5]! Волар е точно такъв, за какъвто го е смятал — „кайман от най-лош вид.“ Вече няма нищо за продаване?

„А Волар, благодарение на това, което е в ръцете му, има сега с какво да работи цяла година. Това ще рече, че единствените клиенти, склонни да купуват мои творби, са в ръцете на Волар — пише Гоген на Монфред. — О, дори цял вързоп стари картини да бяха продадени евтино на някой обикновен любител, нямаше да бъде толкова лошо, но Волар да вземе всички нови — това е катастрофа! Този човек няма срам, готов е да използува всяко бедствие, за да измъкне няколко сантима, а следващия път ще Ви предложи половината цена, насърчен от първия си успех.“

Художникът е в „ужасна възбуда“. Той е разчитал на изложбата си, „за да (се) съвземе окончателно“, а търговецът го е изиграл. Сега, когато боледува постоянно, кога ще може да рисува, за да изпрати отново няколко картини във Франция? След година, след година и половина? Какво ще продава дотогава? „Този неочакван удар на Волар гложди мозъка ми и не ми дава да спя… Как не умрях миналата година!“ През идния юни ще навърши петдесет и една години. Уморен е. Да се бори, още да се бори… Уви! За това му е нужна енергия, която вече няма. Вече превалящият мъж, който преди пет години мереше с юмрук силите си с грубияните в Конкарно, беше колос в сравнение с този „похабен, уморен от главата до петите“ Гоген, който днес гледа с тъгата на застаряването как силите му непрестанно отпадат, как рухва жизнеността му. Зрението му все повече отслабва, болките в краката му затихват само за да станат още по-мъчителни, сърцето му се задушава, а понякога остри спазми в стомаха напомнят за неотдавнашното „бягство“ в планината.

Животът ми трепти

на черен сън в покоя.

Заспивайте, мечти.

Заспи, надежда моя.^[6]

Въпреки всичко, въпреки мрачното и скудно съществуване, на което е обречен, Гоген надига глава, мъчи се да намери някаква светлинка. По негова молба Монфред му е изпратил семена за цветя. Гоген гледа как никнат растенията. Градината му се изпълва с перуники, гладиоли, далии. „Всичко това заедно с многобройните цъфнали храсти в Таити ще направи около колибата ми истински рай… За мен това е голямо удоволствие.“ От друга страна, Пахура очаква дете и Гоген се радва отнапред на раждането на отрочето. „Може би то ще ме привърже отново към живота.“

Цветя, дете — с оскъдните средства, които са му останали, Гоген се опитва да възкреси загубения свят на чувствата. В януарския брой на „Mercure de France“ прочита една статия за своята изложба от критика Андре Фонтена, „който не разбира нищо — казва той, — но е добронамерен“. Той отговаря на Фонтена, за да се защити, да се обясни, да го накара да проумее замислите и целта му, съзвучието между творчеството му, самия него и средата, в която протичат дните му:

„Тук, край колибата си, сред пълна тишина, мечтая за дръзки хармонии сред естествените благоухания, които ме опиват. Това е наслада, породена от някакъв свещен ужас, който ми навява предвечното. Ухание на радостта, което вдъхвам в настоящето. Животински фигури, застинали като статуи; има нещо древно, величаво, религиозно в ритъма на тяхното движение, в странната им неподвижност. В бленуващите очи повърхността е развълнувана от непроницаема загадка. И ето нощта — всичко е в покой. Очите ми се затварят, за да гледат, без да проумяват бляна в необятното пространство, който бяга пред мен, и сякаш дочувам скръбната стъпка на надеждите.“

Раят е отново около него — у него. Той пак взема четките си и рисува платна, чиито композиции са плавно уравновесени чрез големи вертикали, платна, излъчващи чувство на хармония и покой — на щастие. На 19 април Пахура ражда момче, което наричат Емил. Гоген рисува една картина „Майчинство“, която е сякаш поема за постоянно възраждащия се живот, за вечната младост на света, за онази младост, която може би олицетворяват двете таитянки с разголена гръд от друго едно платно — „Разголена гръд с червени цветя“^[7].

Ала Гоген трябва да продължава да търкаля скалата си. Всяка година той продава по за сто и петдесет — двеста франка кокосови ядки. Иска да увеличи местните си доходи и особено да си уреди на своя парцел зеленчукова градина. За тази цел е нужно да се изкопае кладенец. Работата започва, но е принуден да я прекъсне поради недостиг на пари. Тези винаги погрешно направени сметки, физическите болки, които не му дават мира през голяма част от нощта, притеснението заради дълговете се отразяват на характера му. Лесно избухва, мърмори. Когато Монфред му съобщава, че жената на Шуф е поискала развод, процежда злъчно по повод на брака: „Защо не кажат веднъж завинаги истината, че въпросът се свежда само до парите, ако не и до проституцията!“ На Морис Дени, който го поканва да участвува в една групова изложба, сухо отказва. Без много да му мисли, запитва Монфред дали не познава „някой анархист, който да вдигне във въздуха Ружон, директора на изобразителните изкуства“: „Ако познавате някой, не се стеснявайте, защото заместването му с Жефроа например би могло да подобри положението ми“.

От ден на ден все по-докачлив и раздразнителен, той настръхва под презрителните погледи на хората от Папеете, чийто интерес към собствената му личност по всяка вероятност преувеличава. Но и безразличието го уязвява. Кой благоволява да разговаря с него? Парии като него, като пазача на гробищата, Леонор, бедняк, комуто Гоген се опитва да обясни какво представлява добрата живопис — смешна идея! — и пред когото понякога се увлича в спомени за семейния си живот, като му говори надълго за Мете, за покойната си дъщеря и за синовете си, а после внезапно замлъква, зареял поглед в далечината…

Предъвквайки безкрай жалбите си срещу колонистите и чиновниците в Папеете, той се представя като жертва на техните машинации. Преди две-три седмици е отишъл да разкаже една чудновата история на прокурора Едуар Шарлие, който в миналото му е правил някои услуги. Една нощ заварил на своето място една туземка „да мете из гъсталака с къщна метла“. Прокурорът, комуто случаят без съмнение се е видял доста неясен, отказва да удовлетвори искането на Гоген и да подведе под отговорност туземката за нарушение на жилищната неприкосновеност и опит за кражба. Избухва спор. Гоген се връща разярен в Пунауиа. Няколко дни по-късно си внушава, че същата жена му задига писма при минаването на пощальона на Папеете^[8]. После се оплаква — с не по-голям успех, — че „на два пъти бил ощетен поради злоупотреба с доверие“. Във възбудата си той раздува тези несъмнено доста жалки истории до необикновени размери. Гаврят се с правата му. Опитват се да посягат на „достойнството“ му. Заяждат се с него, преследват го. „Всеизвестно е в целия окръг — провиква се той, — че всеки може да ме окраде, да се нахвърли върху мен и всеки ден хората се възползуват от това покровителство; утре властите ще ме набият, а глобата ще платя аз!“

Но той няма да позволи вече на това „прокурорче“ и подобните му да се отнасят високомерно с него. Ще вдигне глава, ще го накара да го уважават. От месец март насам, на всяко дванадесето число на месеца, в Папеете излиза едно полемично вестниче — „Les Guepes“^[9]. Дали Гоген се е свързал лично с редакцията на списанието или пък вдъхновителите на „Les Guepes“ по своя воля са предоставили колоните му на художника, преценявайки, че е добре да използуват недоволствата му за свои политически цели? Така или иначе на 12 юни Гоген публикува в този лист едно писмо до прокурора Шарлие, в което, без да държи сметка за последствията, напада с невъздържани, почти оскърбителни думи държавния служител. След като излага накратко своя случай, той му подхвърля:

„Вие нямате власт, господине, Вие имате само задължения… Затова Ви моля да ме уведомите дали не постъпвате така спрямо мене, за да задоволите налудничавото си желание да ме настъпите по краката, които и без това са много болни, с една дума, да се подигравате с мен. Ако е така, ще имам честта да ви пратя секундантите си. Или пък, което е по-вероятно, ще признаете, че нямате достатъчно сили да упражнявате прокурорски надзор, че се ръководите винаги от суета и глупост, за да си внушите за миг, че сте някаква личност, уверен, че Вашите покровители могат винаги да Ви измъкнат от затрудненията, в които Ви вкарват Вашите недомислия. В такъв случай ще поискам от правителството да Ви отзове във Франция, за да се заемете наново с правните науки, както и да изучите азбуката на своята професия.“

Тази заплаха без покритие е направо смехотворна. Та на какво влияние може да разчита Гоген? Но това е обикновено перчене на гордостта, на този бесен звяр, който надига яростно глава, когато го наранят.

Гоген се гордее много със своята изобличителна реч. Бърза да съобщи на Монфред за публикуването й: „Ако този простак не иска да се бие — казва той за Шарлие, — навярно ще ме закара пред углавния съд и ще отнеса няколко дни затвор, което ми е все едно; но глобата ще бъде ужасен удар за мен.“ Художникът се саморазпалва. Във въображението си вече вижда идването на жандармите, които ще го арестуват, вижда съдебната зала, където ще се яви. Изправя се, за да отговори на обвинението, да се защити: „Господа съдии, господа съдебни заседатели…“ Трескаво нахвърля на седем листа служебни бланки пледоарията, която ще прочете в съда: „Осъждайки ме, господа, Вие може би ще убедите един честен човек, че не бива повече да посещава прокурора и най-вече да спори с него…“

Противно на очакванията му Шарлие пък сигурно смята, че е съвсем безполезно да „спори“ с нещастния художник от Пунауиа. Въпреки че фучи срещу Гоген, когото нарича „неблагодарник“ и „чудовище“ — в яда си унищожава трите платна на художника, които притежава от него, — от мъдрост, или от предпазливост, той предпочита да запази мълчание. „Резултатът: не предприемат нищо срещу мен — нито дуел, нито съдебно преследване: колко гнило е всичко в нашите колонии!“ — възкликва Гоген в писмото, което изпраща месец по-късно, през юли, на Монфред. Вместо да го усмири, мълчанието на прокурора, напротив, още повече го разгорещява. „Вече почват да гледат на мен ако не с уважение, то поне със страх.“

Художникът винаги се е залавял с готовност за всяка възможност да публикува свои писания. Обича да пише, със задоволство си спомня, че е внук на онази „чудновата женица“ Флора Тристан. Приет радушно от ръководителите на „Les Guepes“, той само това и чака — да сипе оскърбления, да се хвърля в дребните лични препирни, които са основа на политическата линия на вестничето. Главният им вдъхновител е някакъв бивш моряк, установил се като търговец в Папеете, свободомислещ и привърженик на католическата партия. На полинезийските острови религиозните спорове винаги са забулвали политическите кавги; още от идването на първите пастори и първите мисионери протестанти и католици винаги са се борили за надмощие, за по-голямо влияние над населението на архипелага. Гоген не вижда тъй ясно положението. Важното за него е да разполага с трибуна, от която да напада и едните, и другите, да се вживява в ролята си на полемист, която му позволява да излива омразата си, а и го ласкае, укрепва гордостта му. На 12 юли „Les Guepes“ излиза с две статии от него. В едната той се нахвърля срещу журналиста и адвоката Бро, в другата критикува без заобикалки администрацията — която е, заявява той, „враг на колонизацията“ — и обсипва с хули членовете на Върховния съвет на Таити, назовавайки дори поименно някои от тях, като споменатия вече адвокат Бро и адвоката Гупил, с когото в миналото е поддържал връзки, както с Шарлие.

Гоген се гмурка с наслада в това блато, увлича се в сарказми и ирония, остроумничи, пуща махленски шеги, служи си обилно с удивителни знаци и звучни епитети. Охотно се е представял за писател и философ; сега самодоволно открива, че е и памфлетист. „Не вярвах, че имам толкова въображение!“ Скоро „Les Guepes“ не го задоволява вече. През август той основава свой собствен орган — „Le Sourire“ (Усмивка), „сериозен вестник“, чийто първи брой излиза на 21-и.

Името „вестник“ е доста честолюбиво за тия четири страници на школска хартия, размножавани в не повече от тридесет екземпляра на малък копировъчен апарат, който е на мода по това време — така нареченият лимеограф Едисън. Написани на ръка и илюстрирани с рисунки, те носят мотото: „Усмихнете се, сериозни мъже, заглавието ви приканва към това.“

От брой на брой, от месец на месец, Гоген се увлича във войнствената си игра, която успоредно с това води и на страниците на „Les Guepes“, воюва срещу Шарлие и Гупил, срещу губернатора Гале — „административно плашило“, „свиреп деспот“, който „разхожда огромните си телеса и глупаво лице по улицата и в църквата като добър и преуспяващ протестант“, — срещу търговеца на ром и председател на търговската камара Дроле, или срещу мисионерите, като задава щекотливи въпроси — „Защо обществените строежи, извършени в Хитиаа и в Моту-Ута, са възложени без търг на частния съветник г. Порои и на генералния съветник г. Темарии?“ — и като продължава да заплашва със същата самонадеяност, че ще се отнесе до този или онзи министър, та дори до президента на републиката. В някои от своите рисунки, после в някои гравюри, с които започва от месец ноември да украсява „Усмивка“, той окарикатурява жертвите си. Няколко от статиите му са подписани с циничния таитянски псевдоним „Тит-Ойл“. Неговият подстрекателски лист, който от „сериозен вестник“ става през декември „зъл вестник“, „прави фурор“ — пише Гоген на Монфред, но по собствените му думи има само двадесет и един читатели.

Освежен от сатиричните си писания, Гоген позабравя болежките си, напълнява, възвръща си силите и най-вече — въодушевлението. Към септември започва отново да рисува; гравира и на дърво. От друга страна, журналистическата дейност му носи и малко пари; изкарва петдесетина франка на месец, незначителна сума, която все пак му помага да преживява, защото от катастрофалната сделка с Волар през февруари Монфред вече десет месеца не е продал нищо. Колкото до Шоде, той отново се е обгърнал в мълчание — също и Мофра. Гоген е принуден отново да обикаля заемодавците, и все пак бъдещето го безпокои повече от настоящето: Монфред, който вече прекарва голяма част от годината в своето имение близо до Прад срещу Канигу, в Корнея дьо Конфлан, възнамерява да се оттегли там почти за постоянно. Тогава вече никой в Париж няма да се занимава с неговите творби и с трудното им пласиране освен толкова „лековатия“ Шоде, който се обажда само веднъж в годината.

Шоде вече няма да му пише въобще: той току-що е починал. Гоген научава тази потресаваща новина през януари 1900 година, но в същото време получава и едно писмо от Волар — по този случай креолецът е излязъл от дрямката си и се е раздвижил, — който му предлага да откупува занапред всички негови картини, като ги заплаща в брой при получаването им. Той ще му доставя платно и бои. Единственият спорен въпрос е цената. „Ако наблягам на въпроса за цените — пише Волар, — то е защото Вашето изкуство е толкова различно от онова, което хората са свикнали да гледат, че никой не го търси.“

Този път — Гоген го предусеща — той е близо до целта. Наистина Волар е „по-голям разбойник от Картуш“^[10], но никой не може да оспори ловкостта му; той доволно е доказал умението си със Сезан, който „започва да пробива“, както сам търговецът казва в писмото си. Въпреки че мнението му за Волар не се е променило, Гоген не се двоуми. Какво от това, че Волар искал да го „експлоатира“! „Все едно ми е дали Волар или (някой) друг ще печели много пари на мой гръб, стига по този начин да успея да изплувам; по-късно ще гледаме да стегнем юздите.“ Все пак с подобен дявол трябва да се пипа колкото ловко, толкова и твърдо.

Гоген пише веднага на Волар. Не пропускайки да подметне мимоходом колко странно е все пак, че Волар иска да сключи такава сделка с него, когато никой не търси картините му, закъсалият художник поставя своите условия: той ще доставя всяка година най-много до двадесет и пет картини, които ще му се заплащат по двеста франка едната; за рисунките ще му се плаща по тридесет франка.

„Няколкото мои малки рисунки, които Ван Гог (Тео) продаде у Гупил (Бусо и Валадон), бяха средно по шестдесет франка. А най-ниската цена на картина беше триста франка. Но при Ван Гог те се търсеха. Та ето формалното ми предложение. Мога да Ви уверя (гаранция е честната ми дума на художник), че ще Ви изпращам само изкуство, а не стока за печелене на пари. Иначе е излишно да разговаряме.

Има друго нещо, което е също sine qua non и което вие лесно ще разберете.

Ако нямам пари, ще трябва… да се хвана на работа в Таити и в такъв случай не ще мога да се отдам на изкуството и да Ви удовлетворя. Затова е необходимо, ако се съгласите, след получаването на писмото ми да ми изпращате по триста франка всеки месец, които ще бъдат приспаднати от сметката в деня, когато Ви изпратя творбите, които мога да изпращам само при удобен случай, от време на време. Впрочем аз имам достатъчно картини на склад, за да Ви обезпеча тези аванси. Ето моето sine qua non, което може би ще Ви изплаши; но, както виждате, то е съвсем необходимо за това предприятие, тъй като е казано веднъж, че човек трябва да яде. А аз и не мисля, че Вие като търговец бихте предложили сделка, която не сте обмислили зряло…

Изпращам тава писмо на Даниел, който ще Ви го предаде и който във всичко и за всичко е упълномощен да води делата ми. За десет минути, ако имате желание, Вие ще стигнете по-бързо до съгласие, отколкото за две години кореспонденция с Таити. А след две години има много изгледи да бъда вече покойник, като се има пред вид лошото ми здравословно състояние.“

Изпращайки този отговор^[11] на Монфред, Гоген го придружава с куп наставления. Пред търговеца Монфред трябва преди всичко да си дава вид на „много равнодушен“.

„Виждате ли — пише му той, — твърде ясно ми е, че е много деликатно да се уговаря такава сделка с един толкова усукан и изпечен хитрец, но тя може да стане (ако въобще стане) само при условие, че му се даде да разбере, че именно той държи на нея, а не аз. (Бог единствен знае обаче каква нужда имам от нея!) Освен това тя трябва (това е безусловно) да се сключи незабавно, и то с авансите. По този въпрос — добавя Гоген — Вие можете спокойно да слезете от триста франка месечно на двеста, но това е крайната граница. Също така да свалите и цената на всяка картина от двеста на сто седемдесет и пет франка. Разбира се, ако взема гравюри, те ще се плащат отделно и допълнително. И още нещо: картините, които са у Вас, както и (наличните) у Шоде, не са за продан по тия цени от новия договор.“

Освен това споразумението няма да има определен срок. Докато Гоген дописва писмата си, му връчват още едно писмо, съдържащо сто и петдесет франка в банкноти. То идва от някакъв парижки колекционер на име Еманюел Бибеско, живеещ на улица Курсел, който му иска за тези пари една малка картина. Художникът не познава Бибеско. Ако се съди по писъмцето, трябва да е някой „не твърде преуспял“ и „безкористен“ колекционер. Той веднага задоволява желанието му, като го поканва да се обърне към Монфред, в случай че изпратената картина не му хареса.

Сто и петдесетте франка на Бибеско идват тъкмо навреме. Въпреки че продължава да пише статия след статия, Гоген, несигурен в бъдещето си, е изцяло погълнат от мисълта как ще завършат преговорите на Монфред с Волар. Ако не дадат резултат, той наистина недоумява как ще се измъкне от тежкото положение. Шоде му е дължал още пари, но е оставил сметките си в толкова объркано състояние, че от тях не може да излезе нищо. На всичко отгоре през март Боши уверява Гоген, че се е издължил напълно на Шоде още преди две години. Никаква надежда освен от Волар! Нетърпението на художника расте с всяка поща. От дълго време вече не рисува. Нито има възможност, защото болестта му го измъчва отново, нито пък желание. През април издава деветия брой на „Усмивка“ — последния. Гоген е в трескаво очакване.

Най-после през май научава, че е спечелил. На 9 март Волар е приел всичките му условия и още същия ден му е изпратил първата месечна вноска от триста франка. Отсега нататък, избавен от грижата за съществуването, Гоген ще може да „работи без тревоги“^[12]. Това не е всичко. Предишния ден, на 8 март, Монфред продал на Бибеско пет платна по сто и петдесет франка едното. Тези седемстотин и петдесет франка Гоген получава също с майската поща; сега може да уреди и последните си дългове.

Чуден човек е този Бибеско! Той съвсем не е такъв, за какъвто го взема художникът. Зад дребния колекционер се крие един румънски княз с големи доходи^[13], който сега предлага на Гоген — ни повече, ни по-малко — да замести Волар: „Позволявам си, господине, да се върна днес на последното си писмо; то беше малко неясно и непълно“ — пише му той. Научил от Монфред, че Волар плаща по двеста франка за картините на Гоген, на 28 март той внася по свое желание на Монфред допълнително по петдесет франка за всяка от купените от него пет картини. Освен това е изразил готовност да заплаща занапред картините на художника по двеста и петдесет франка — с петдесет франка повече — и да приеме всички други условия, точно както е направил търговецът, който — казва той — се ръководи „само от изгодата и от желанието да спекулира“. Ако е необходимо, той би възстановил на Волар първите му аванси.

Това предложение изненадва Гоген и го изпълва с недоверие. Впрочем художникът няма никакво намерение да разваля подписания с Волар договор. Все пак не би искал да пренебрегне „възторжената симпатия“ на Бибеско. Възможно е в бъдеще тя да му бъде от голяма полза, особено ако Волар не постъпва с желаната почтеност.

Гоген си отдъхва. Всичко би било прекрасно сега, ако само здравето му се подобреше, ако можеше да намери сили да се заеме „сериозно“ с живописта. Колонистът Орсини е отнесъл напоследък във Франция десетина негови творби, „нахвърляни, както се казва, надве-натри“. Бездействието го гнети, но той се надява, че скоро ще настъпят по-добри дни. Поръчва на Монфред да му изпрати „малка хомеопатична аптечка“ с лекарства за кожни болести, прурит, астма, а също и за сифилис. Може би хомеопатията, която някога Писаро толкова му е хвалил, ще му помогне да се излекува.

* * *

Преди три години, в 1897 година, третото от децата на Гоген, Кловис, който споделяше с него мизерията в Париж след завръщането му от Дания, е преживял злополука, от която хълбокът му е останал парализиран. Мете не е счела за уместно да уведоми съпруга си.

В началото на май оперират момъка. Дванадесет дни след хирургическата намеса, на 16 май, Кловис умира от сепсис — на двадесет и една години.

Гоген не ще научи никога за тази смърт. Мете се колебае дали да пише на мъжа си, но няма да го стори. Ще мълчи и Шуфенекер, единственият приятел на Гоген, на когото датчанката е съобщила за това…