Анри Перюшо
Животът на Гоген (13)

III
Алина

И душата ми в мрак

Няма да дочака зрак —

Зная вече — нивга пак!

Едгар По, „Гарванът“^[1]

През време на пътуването Гоген „с неподвижен и зареян в морето поглед“ продължава да спори със себе си.

Имал ли е право да изостави всичко, да сведе глава пред действителността, да не желае въпреки всичко да се надява още и още? А нежният и тъжен образ на Алина със замечтаните очи прорязва съзнанието на художника и го разкъсва. Нивга пак!…

Гоген дори не е предизвестил Мете за заминаването си — за своето бягство. Той не се съмнява, че ще окачествят това бягство като „престъпно“. „О, да, аз съм голям престъпник. Така да бъде! Микеланджело също; а аз не съм Микеланджело.“ Но тия, които ще го обвинят, „знаят ли колко мъка има в един лош брак?… Развод, лесно е да се каже, но как? И защо да не приемат един съвсем естествен развод без юристи?“ На борда на „Остралиен“ и на кораба, който го отвежда от Нова Зеландия на Таити, Гоген предъвква мислите си, стига все до същите заключения. Той ще умре тук. Ще си построи колиба, ще отглежда птици, ще засади зеленчуци, както и малко ванилия и кафе, които ще продава. „Нека семейството ми се оправя само, щом като няма друг освен мене, който да му помага!“

Нивга веч!…

В Порт-Саид Гоген си е купил порнографски снимки. Откакто е пристигнал на Таити, където не е могъл да поднови съвместния си живот с Техура, която вече се е омъжила, той се забавлява с различни вахине. „Всяка вечер разбеснели се момичета нахлуват в леглото ми; вчера имах три за занимавка.“

Известно време се е колебал дали да не се установи на Маркизките острови. Накрая е наел едно място недалеч от Папеете, в Пунауиа, на крайбрежния път, който води за Матаиеа.

На Таити може би няма по-красиво кътче от Пунауиа. Голяма долина се врязва в пресечения релеф на вътрешността и стига чак до Орофена, най-високия връх на острова, който се издига на повече от две хиляди и двеста метра височина. Колибите се гушат сред кокосови и бананови палми, индийски круши, бадемови дървета и цезалпинии. Бялата ивица на плажа се точи с километри покрай лагуната, обагрена от безброй отсенки. Насреща се издига остров Мореа, открояващ причудливите си очертания над вълните в сиянието на слънчевите залези.

На това чаровно място художникът си построява просторна хижа с покрив от сухи кокосови листа, в която има две стаи — спалня, разположена във винаги прохладен полумрак, и добре осветено ателие. На пода той е постлал рогозки и стар персийски килим, по стените е окачил картини и тъкани, тук-там е пръснал дребни украшения. До колибата има обор с навес, където Гоген държи колата и коня, които е купил.

„Виждате че засега не съм много за оплакване“ — пише той на Монфред през ноември и след като самодоволно припомня оргиите през първите си седмици в Таити, добавя: „Ще сложа край на този разгулен живот, ще си взема една сериозна жена за в къщи и ще се хвана с всички сили на работа, още повече че имам вдъхновение, и вярвам, че ще направя по-добри работи отпреди.“

Все пак го гложди тревога. С изключение на едно писмо от Монфред и друго от Морис — Париж мълчи. Длъжниците му — и особено Боши, който е трябвало да му изплати през юли хиляди и шестстотин франка — като че ли не бързат много да се отчетат. Средствата му се изчерпват. Колибата му е струвала скъпо. Накрая сам признава: „Както винаги, когато имам пари в джоба и надежди, харча без сметка.“ Ако не побързат да му се издължат, скоро ще трябва да се лиши от всичко.

Отсега нататък, при всяко идване на пощата, Гоген се втурва — всеки път по-неспокоен и по-припрян — към пощенското гише. Ала нищо! Нито писма, нито записи. Отново започва същото чакане, както преди четири години, по време на първото му пребиваване тук, и отново го обзема несигурността — тежката, мъчителна несигурност, която наистина е, както казва той, „най-лошото от всичко друго в (неговото) положение“. Ако поне му пишеха, за да го осведомят какво става! Всичко е за предпочитане, дори лошите новини, пред тази неизвестност. Да чакаш — и да не можеш да сториш нищо друго освен това — да чакаш, бездейно и в тревога.

Тази тревога, която се засилва от тягостното чувство за безпомощност, го прави малодушен пред телесните страдания. Поради мекия климат на Таити отново са се отворили раните на крака му. Боли го глезенът, нощем дълго време не може да заспи. Тъжна е тази зима на 1895–1896 година, когато красотата на Пунауиа, пламнала под слънчевите лъчи с ярките багри на хиляди и хиляди цветя, го кара да чувствува още по-остро несретата си. Когато може да си поотдъхне от болките на ранения крак, рисува — продължава да пее своята песен. Полага върху платното си една маорска Олимпия — варварската Венера, която боготвори. За тази „Те Арии Вахине“ (Царицата или Жена с манго^[2]) навярно му позира неговата нова вахине Пахура, момиче на тринадесет и половина години. От платното лъха ведра чувственост. „Що се отнася до цветовете, мисля, че не съм направил никога нещо с такава голяма, тържествена звучност.“ Гоген се домогва до върховете. Но какво противоречие между художника, за когото започва жътвата на най-прекрасните му творби, и човека, който в същия миг жаловито признава, че е „не само на края на средствата, но и на края на силите си.“

Месеците текат, а от Франция — нищо. Длъжниците му са се обгърнали в пълно мълчание. За да има какво да яде, трябва да вземе на заем петстотин франка. „С петстотинте франка, които дължа за къщата си, това прави хиляда франка дългове — пише през април 1896 г. той на Монфред. — А не съм неразумен; живея със сто франка на месец, аз и моята вахине… — виждате, че не е много; освен това тютюн, сапун и една рокля за малката, десет франка за тоалет на месец.“ На всичко отгоре Гоген научава от едно писмо на Монфред, че Леви се е отказал да се занимава с продажбата на неговите творби. Ударът е тежък. Сега бъдещето му е само в ръцете на Шоде. „Всичко се пропуква… Колкото повече вървя, толкова повече затъвам.“

Научава също, че Мете е поискала картини от Шуф и че Шуф й е изпратил няколко. „Бедният Шуф е вярвал, че постъпва добре, и не мога да му се сърдя. Той винаги е имал слабост към нея и я смята за нещастна… Жена ми ще продаде картините ми и ще си купи с парите хляб и масло. Voila!^[3]“

Художникът изпада в истински ужас. Търси помощ от където и да било, моли Шуф да се обърне към граф дьо ла Рошфуко, който дава на Филиже и Бернар хиляда и двеста франка годишна рента, за да получи подкрепата му в замяна на картини. Тази просия му тежи. Но какво да стори? „Домие, който не е бил по-малък от мен, е приел, без да се черви, рента от Коро.“ И една жалба се изтръгва от него: „Мене никой никога не ме е покровителствувал, защото ме смятат силен и защото бях твърде горд. Днес съм повален, слаб, наполовина похабен от безпощадната борба която подех, днес падам на колене и се отказвам от всяка гордост. Аз не съм нищо, само един пропаднал човек.“

Самоубийството му се вижда „смешно деяние“, но кой знае дали в края на краищата няма да се стигне до него? Твърде нелепо е. Прострян на леглото, с обвит в кърпи глезен, Гоген мисли, търси някакъв начин да се измъкне от неволята, крои „цял куп комбинации“. Една от тях, която през юни споделя с Монфред и Мофра, му се вижда отлична. Въпросът е да се съберат петнадесет любители, които да му внасят две хиляди и четиристотин франка на година или по сто и шестдесет франка всеки един. В замяна на това ще им изпраща петнадесет картини, които ще си поделят с жребий.

„На такава цена картините ми наистина не са скъпи^[4], а няма да мине много време и купувачите ще се убедят, че не са загубили нищо… По дяволите, не съм алчен човек! Да изкарваш двеста франка на месец (по-малко от един работник), когато наближаваш петдесетте, след като си си създал вече доста добро име! Излишно е да казвам, че никога не съм продавал боклук и няма да го направя и сега… Ако се примирявам с мисълта да живея бедно, то е защото искам да се занимавам само с изкуство.“

Едно писмо на Мофра, който му съобщава, че през юли ще му прати дължимите триста франка, го поуспокоява и той решава най-после да постъпи в болницата в Папеете, за да лекува крака си, който му причинява все по-големи болки. За нещастие през юли не идват пари нито от Мофра, нито от когото и да било. Как да плати на болницата, когато го изпишат?

Гоген поддържа връзки с офицерите от военния кораб „Ла Дюранс“, който патрулира на входа на пристанището. Понякога обядва в тяхната столова, а те му връщат посещенията в Пунауиа, като не пропускат да донесат със себе си и малко продукти. Помощник-капитанът Ревел се завръща този месец във Франция. Художникът изпраща по него девет картини на Монфред. Но е толкова отпаднал, че когато надписва адреса, сгрешава номера на булевард Араго, където сега живее приятелят му. Предишният месец, пишейки по повод на картините, предадени от Шуф на Мете, Гоген е наредил на Монфред да не се изпращат вече никакви картини на жена му, без тя да плати… „Искам една трета от продажбата на моите картини и тъй като нямам доверие, искам ги предварително. Разбрано, нали!“

Когато през август Гоген напуска болницата, все още е в същото положение. Мофра не се е отчел. Нито Боши, нито Добур, нито Талбум. „Представете си какво ми струваше това, когато трябваше да призная, че ще мога да платя едва по-късно сто и четиридесет франка.“

Въпреки че раните на крака му не са излекувани, те не го болят вече. Но как ще възстанови силите си? „За да се съвзема, имам само вода за пиене и малко сварен с вода ориз за храна.“ Впрочем това не би имало толкова голямо значение, ако го крепеше някаква надежда. Уви!… Явно е, че във Франция никой няма ясна представа за положението му. Егоизъм без съмнение. Когато става дума за другите, всеки бързо се успокоява. Гоген преувеличава. Гоген не е толкова нещастен, толкова обеднял, както твърди^[5]. Но съществува и неспособността на хората да излязат от себе си, да преживеят мислено това, което преживява другият. Затворен свят на индивидите, отделени един от друг с великата китайска стена на несподелеността. Хората си говорят, но не се разбират. Шуфенекер, на когото издателската къща „Независимо изкуство“ е уредила през февруари и март изложба на картини и пастели, се оплаква в едно писмо на Гоген, че тази изложба била „пълен провал“. И че се чувствувал онеправдан в сравнение с Гоген, който имал всичко, казва той — „и слава, и сила, и здраве“! „Ако бяхте разумен и далновиден, щяхте сега да живеете в охолство; и с малко повече предвидливост и малко повече добро желание и общителност спрямо Вашите съвременници животът Ви щеше да бъде много щастлив.“ Въпреки горчивината, която прозира в тези редове, Шуф сигурно ги е писал без лоша мисъл. Просто се е поддал на мрачното си настроение^[6]. Нито за миг не е помислил какво въздействие ще имат тези ненавременно изказани думи на завист, тези неуместни разсъждения върху съкрушения човек, който ще ги прочете на тихоокеанския остров. Жестока непохватност на хората, които не разбират другите. По внушение на критика Роже Маркс, Шуфенекер — чиято добра воля е безспорна — е подел инициативата да пусне една петиция, приканваща държавата да подпомогне Гоген. Художникът избухва. „Никога не съм имал намерение да прося от държавата. Всичките ми усилия в борбата извън официалното изкуство, достойнството, което се мъчех да запазя през целия си живот, губят от този ден смисъла си… Да, наистина, ето още едно огорчение, което не бях очаквал.“^[7]

Както го е помолил Гоген, Шуф отива при граф дьо ла Рошфуко. Но как подхваща той работата? Милостиня ли е отишъл да иска за Гоген? Така или иначе графът му дава двеста франка. Шуф продължава да събира пари и успява да получи двеста франка и от един свой колега. Гоген получава тези четиристотин франка през септември. „Щеше да бъде по-уместно да купят нещо от мен, вместо да ми правят благодеяния“ — коментира той. Бедният Шуф наистина няма чувство за „тънките разлики“.

Морис от своя страна също се заема да помогне на Гоген. Той не се поколебава да поиска среща с директора на изобразителните изкуства Ружон, за да му изложи положението на художника и да се опита да го накара да промени решението си, като се съгласи да изпълни даденото от Ларуме на Гоген обещание:

— Купете една картина от Гоген или му поръчайте някаква украса!

Ружон — срещата става на 10 юли — почва да удря силно с ръце по креслото си:

— Никога, господине, докато съм тук — провиква се той, — никога г. Гоген няма да получи поръчка от държавата! Нито квадратен сантиметър!

После, когато Морис става да си върви, той смекчава тон:

— Но ще направя нещо за него, обещавам ви.

И в същото време, когато получава четиристотинте франка от помощната акция на Шуф, за Гоген пристигат и двеста франка от Дирекцията за изобразителни изкуства — „като поощрение“. Вън от себе си, той връща на часа парите.

„Как ще свърши всичко това, не зная — пише художникът на Шуф. — Моля Всевишния да свърши по-скоро с мен.“

За щастие Шоде също се обажда и изпраща двеста франка на Гоген. Художникът урежда най-неотложните си дългове и задържа една малка сума за себе си. Добре или зле, той все пак преживява. През декември взема още сто франка назаем. Въпреки това объркано и несигурно съществуване той си възвръща енергията. И със здравето вече е по-добре. Започва работа в шест часа сутринта, рисува, вае.

„Скулптури поставям навсякъде из тревата. Глина, покрита с восък. Първо, едно голо женско тяло, после един великолепен лъв по фантазия, играещ с малкото си. Туземците, които не познават дивите зверове, са съвсем смаяни. Свещеникът например положи всички усилия да ме накара да махна голата жена… В полицията му се изсмели, а аз, аз го пратих да върви по дяволите, направо казано. Да можех само да получа това, което ми дължат, животът ми щеше да бъде необикновено спокоен и щастлив.“

„Наве наве махана“ (Сладостни дни) — нарича Гоген една от картините си^[8]. Никога той не е пресъздавал хармонията и сладостта на живота в Таити така убедително, както в тази картина, на която са изобразени неколцина маори прави и неподвижни под дървета. Ведро и спокойно видение. Но на този образ от мечтите се противопоставя друг един образ, суров и печален, образ от действителността. Гоген се рисува до пояс, облечен в бяла таитянска риза, широко разтворена около врата. Сякаш осъден, който се е изправил, за да поеме пътя към мъките. „Близо до Голгота“ — написва Гоген в левия ъгъл на платното^[9]. „Ако не бях вече много по-добре със здравето, уверявам Ви, че бих си разбил главата — пише той на Монфред; — но сега, след като чаках толкова дълго и когато всеки месец се надявам на някакво разрешение, би било нелепо!“

Скоро обаче кракът започва отново да го боли и той трябва волю­неволю да прекъсне работа. Този път това ще трае малко: през януари 1897 г. пощата му донася хиляда и двеста франка от Шоде и облекчението, задоволството, което това му доставя, е най-добрият лек за него. Освен това Боши ще внася всеки месец на Шоде сто и петдесет франка по сметка на Гоген. Кръгозорът се прояснява. Гоген иска да се върне в болницата, но тъй като не може да плаща пълната такса — с парите от Шоде той е уредил напълно дълговете си, деветстотин франка, — след дълги спорове там се съгласяват да го приемат в помещенията, предназначени за местните жители, и то срещу пет франка на ден. Оскърбен, той отказва. Смешни хора са тия колониални чиновници!

Действително отношенията между хората от Папеете и художника все повече се обтягат. Когато Гоген отива в града, белите го гледат с презрително съжаление. Този недохранен, зле облечен, жалък цапач не е от тяхната среда. „Виждате ли, деца мои — казал един губернатор, — единственото нещо, което можем да правим в тази страна, е да събираме парици.“^[10] Гоген не събира парици. Гоген живее заедно с туземците. Гоген е бедняк. Презрението, с което се отнасят към него, терзае художника, когото телесните и душевните страдания през последните месеци никак не са умиротворили. Сприхав и раздразнителен, той не пропуска случай да се надсмее над липсата на култура, над посредствеността на колониалното общество, и да изтъква неуредиците в администрацията. Нарича губернатора „манекен“, а главните съветници — „мошеници“. О, с какво удоволствие би изобличил публично тия негодяи! Когато на близките острови Су льо Ван избухва въстание и на 1 януари френското правителство предприема там военни операции, художникът изпраща на Морис някои сведения:

„Ти би могъл да напишеш една хубава информативна статия (идеята ми се вижда оригинална) с интервю, взето от г. Гоген от един туземец преди операцията. И ако успееш да прокараш статията в някой вестник, изпрати ми няколко броя, ще ми бъде много приятно да покажа на неколцина простаци тук, че имам някой и друг зъб.“

За провеждането на тази операция — приключила на 17 февруари — във водите на архипелага^[11] се намира кръстосвачът „Дюге-Труен“. Гоген, който винаги е бил в отлични отношения с морските офицери, е продал една малка картина за сто франка на корабния лекар Гузе. Към средата на февруари „Дюге-Труен“ се е отбил в пристанището на Папеете. Той ще се върне след един месец. Тогава Гоген ще повери една пратка картини на Гузе, който е пред пенсиониране и ще бъде назначен в някоя болница във Франция или Алжир. Шоде му е изпратил още хиляда тридесет и пет франка. „Ето ме вече на път да оздравея“ — пише доволен Гоген. Той работи с увлечение, макар и на „пресекулки“, и желае да прибави още една картина към пратката си: едно голо тяло, чрез което би искал да внуши представата „за известен варварски разкош в миналото.“

Това голо тяло е нова маорска Олимпия. Сред „нарочно мрачни и тъжни“, но пищни багри художникът полага върху тържествено ложе тялото на туземка с мощно изваяни форми. Жената почива с отворени очи. Зад нея една птица я наблюдава. „Като заглавие «Nevermore» (Нивга веч), но не гарванът на Едгар По, а птицата на дявола, която дебне“ — „глупавата“ птица на съдбата, на въпросите без отговор в непонятната човешка одисея. И наистина от това голо тяло се излъчва не толкова нега, колкото тайнственост и тревога. От месец на месец изкуството на Гоген става все по-богато и наситено. Живописецът вече не се нуждае от помощта на полинезийския пантеон, от каменните идоли, за да влезе в общение с всевечното. Достатъчно му е едно обикновено женско тяло с неговата животинска пищност, излегнала се сред богат и девствен декор, а над него птицата от „нивга веч“, за да изрази той съкровения страх, дълбокия смут, които вселява у човека загадката на неговото битие. За да изрази или, по-скоро, да внуши — защото „същината на една творба — казва Гоген — се състои тъкмо в това, което не е изразено“. Живописта е музика, често повтаря той. „Преди още да сте разбрали какво представлява картината… вас ви завладява (едно) магическо съзвучие.“

„Дюге-Труен“ ще пристигне в Таити не по-рано от 25 февруари. Гоген се възползува от това, за да нарисува още една картина която ще изпрати по доктор Гузе — „Те Рериоа“ (Сън)^[12]. В колиба, украсена с фризове и дърворезба, маорка е приклекнала до люлка, в която спи кърмаче. Друга жена, седнала до нея, закрива наполовина една врата, през която се вижда таитянски пейзаж, дървета, планина, тревиста пътека с ездач.

Подобно на „Наве наве махана“ и тази картина е образ на щастието, щастието, на което може би днес се радва Гоген сред новото си семейство: към края на миналата година Пахура му е родила дете. Може би… „Всичко е сън, мечта в тази картина — пише той за «Те Рериоа»; детето ли, майката ли, ездачът на пътеката ли, или може би мечтата на художника?…“ Откакто е получил парите от Шоде, дните му текат в мир. Здравето му укрепва. Всички дългове са платени, материалният му живот е осигурен за няколко месеца. Пък и Шоде му е обещал да му прати след кратко време още пари. Гоген се наслаждава на този отново намерен покой. Рисува с радост, рисува тези образи на щастието, които може би не са самата действителност, защото са като мечта, която пронизва действителността и я преобразява. Мечта!… Въпреки всичко една неосъществима мечта сега, каквото и да говори и да върши Гоген. Щяха ли болестта и мизерията да го измъчат така през изтеклите месеци, ако целият му живот не беше провал, ако заминаването му за Таити не беше бягство на победен? Никога веч! Миналата пролет, говорейки на Шуф за децата си, той е писал: „От дълго време аз вече не съм нищо за тях; отсега нататък те не са вече нищо за мен. Казах всичко…“ Да, всичко е казано. Но колкото и Гоген да се преструва на безразличен, на равнодушен, на циник, когото нищо не може да трогне, колкото и да се присмива и богохулствува, той знае добре, че у него гори рана, която е по-люта от язвите на крака му и която няма да зарасне. Мечта!… Преди пет години Гоген търсеше на Таити рая. Но отвъд великата нощ, отвъд великото по на Таити той е открил не рая, а мрака на въпросите без отговор, необятната бездна, пред която, смазан, изумен, напразно се пита за смисъла на човешката съдба и на своята собствена съдба, „пита се какво значи всичко това“. Глупава птицо от „Nevermore“!

Корабът „Дюге-Труен“ напуща Папеете на 3 март. Гоген живописва, а когато се умори да живописва, рисува в черно или реже гравюри на дърво. „Сега се чувствувам съвсем разположен за работа — пише радостно той на Монфред на 12-и; — ще наваксам загубеното време, а Вие сте заплашен да бъдете затрупан от платната ми.“ Живот на труд и отмора. Той няма да продължи дълго. Ненадейно, в един миг, събитията отново хвърлят художника в тревога и несигурност.

Умира собственикът на мястото, на което Гоген е построил своята колиба, като оставя работите си в крайно объркано състояние. Парцелът трябва да бъде продаден, колибата съборена; и ето че Гоген трябва да търси ново място, където да си построи нова къща, и ето че материалното му положение отново се разклаща. Нужни му са хиляда франка! Откъде да ги намери? „Просто да полудее човек! — възкликва той. — Шоде ми пише само когато има пари, а аз не съм получил нищо, въпреки че той ми беше обещал преди; отново ще започне, значи, животът с дългове“.

Гоген се бори с тези нови затруднения, когато пристига априлската поща. Нищо от Шоде. Само две писма, едното от Монфред, а другото — доста неочаквано — от Дания. Какво иска Мете? Картини? Гоген разкъсва плика, изважда един лист, на който са написани само няколко думи: на 19 януари е починала Алина, покосена за три дни от пневмония, от която се разболяла на излизане от някакъв бал.

Гоген прочита писмото без вълнение, като човек, който се е изгорил и в първия миг не усеща болка. Нито една сълза. Вцепенение. И изведнъж — изблик на гняв, клетви, пристъпи на бесен смях. Гоген се смее. Той не знае вече нито какво прави, нито какво мисли. Смее се, кълне, бълнува. После, малко по малко, го пронизва болката, истинската болка, тази, която се усеща съвсем съзнателно, която не дава на човек да мигне нощем. „О, тези дълги безсънни нощи, как състаряват те!“

От ден на ден, от седмица на седмица, болката го залива с все по-големи вълни. Ужасно сътресение. Глупавата птица го е дебнела в мрака.

Гоген не отговаря веднага на Мете… „За какво да отговарям?“ Но след известно време, тласкан от нуждата да изплаче мъката си, пише на жена си писмо, всяка дума в което е натежала от миналото, от горест и злоба — пише последното си писмо до Мете­Софие Гад.

„Чета през рамото на един приятел, който пише:

Госпожо,

Бях Ви помолил в деня на моето рождение, 7 юни, децата да ми пишат «Мили татко» и да се подпишат. А Вие ми отговорихте: «Вие нямате пари, не очаквайте това.»

И аз няма да Ви кажа: «Да Ви пази Бог!», а много по-скромно: «Нека съвестта Ви спи, за да Ви попречи да чакате смъртта като избавление.»

Съпругът Ви.“

И същият този приятел ми пише: „Изгубих неотдавна дъщеря си, не обичам вече Бога. Като майка ми и тя се казваше Алина. Всеки обича посвоему: за някои любовта се разпалва край ковчега, за други… не знам.

Нейният гроб там, цветята — всичко е само привидност. Гробът й е тук, съвсем близо до мен. Моите сълзи са живите му цветя.“