Анри Перюшо
Животът на Гоген (12)

II
Ана явайката

Най-вълнуващото, което всяко същество предлага на любителя на душите, е начинът, по който то се самозалъгва.

Монтерлан

В неразсънения още от лятната ваканция Париж Гоген пристига в петък на 1 септември. Монфред е на летуване в Лозер, Серюзие — в Юелго в Бретан, а Шуфенекер — в Диеп. Завръщане тихо, меланхолично, твърде различно от заминаването за островите преди близо две години.

Впрочем пътуването на Гоген не е минало много гладко. Художникът е трябвало да чака двадесет и пет дни в Нумея кораба за Франция — „Арман Беик“, вдигнал котва едва на 16 юли. Триста войници са натъпкани на борда. Гоген разполага с толкова малко място — „петдесет квадратни сантиметра, за да се раздвижиш“, — че накрая се решава да доплати четиристотин франка, за да се прехвърли във втора класа. В Сидней е студено. Лошото време продължава до Мае на Сейшелските острови. В Червено море пък жегата е непоносима; трима пасажери умират и хвърлят труповете им в морето. Изнурително и скъпо пътуване. Когато на 30 август по обед^[1] слиза в Марсилия, Гоген има в джоба си само четири франка. За щастие Монфред и Серюзие са се уговорили да му се притекат на помощ още при слизането от кораба. В марсилската поща едно писмо на Монфред, оставено „до поискване“, му посочва адреса на приятели на Серюзие, на които трябва да телеграфира. Достатъчно е да изпрати една телеграма и от Париж пристигат пари.

Затова пък от Мете — нищо. Гоген й е писал едно първо писмо още когато се е намирал на борда на „Арман Беик“. Пише й второ от Париж, но не получава отговор. Минали са вече пет месеца, откакто няма известие от семейството си. Гоген е мислил, че щом научат за завръщането му, Мете или най-големият му син Емил ще дойдат в Париж. Разчитал е, че след изложбата в Копенхаген и направените вероятно от нея продажби Мете би го подпомогнала малко, както я е помолил, докато той, се подготви със своите таитянски творби да направи „големия удар, от който зависи цялото бъдеще“. Но нищо! „Откровено казано, какво става?“

Гоген се настанява временно в ателието на Монфред, храни се на вересия в една млекарница на улица Гранд Шомиер, чиято съдържателка, госпожа Карон, много обича художниците. Въпреки че гардеробът му е твърде оскъден, още с пристигането си той тръгва да обикаля града. Разочарование при „Бусо и Валадон“: Жоаян, който не се разбирал вече с „тия господа“, е напуснал галерията. „Нищо няма вече от мен при тях.“ В замяна на това Пол Дюран-Рюел обещава на Гоген — когото Дега горещо му е препоръчал — да организира изложба на таитянските му творби. Художникът не би могъл да се надява на нищо по-хубаво. Ще води решителната битка при възможно най-благоприятните условия. За да приеме както подобава търговецът, който ще дойде да разгледа картините му, той се решава да наеме едно ателие на улица Гранд Шомиер 8; г-жа Карон му заема пари да плати наема за първия месец.

Въпреки това Гоген е затруднен. Изложбата му ще бъде свързана с големи разходи; необходимо е да купи рамки и подрамки, да поеме разноските по издаването на каталог… Трябва също така да си набави дрехи, малко бельо, чифт обувки. Тъй като зрението продължава да му създава грижи, би искал да се посъветва с някой очен лекар. Къде ще намери необходимите средства? А и в Таити има още един неуреден дълг от четиристотин франка…

Тревогите се разсейват изведнъж. Една неочаквана телеграма от Мете известява на художника, че неговият чичо Зизи е починал на 9 септември в Орлеан. Гоген и сестра му Мария са единствените преки наследници.

Художникът заминава за Орлеан, за да присъствува на погребението и да се срещне с нотариуса. Наследството, което според първите пресмятания възлиза на двадесетина хиляди франка, не може да бъде уредено веднага, тъй като Мария е омъжена за чужденец и трябва да се изискат документи от Колумбия. Гоген ще получи своя дял едва след два-три месеца. В края на краищата това забавяне само по себе си не е толкова неприятно. Сигурен, че ще получи в скоро време пари, Гоген ще може вече без страх да прави заеми. Облекчение. И това облекчение е толкова по-голямо, защото при завръщането му от Орлеан в неговите ръце най-после попада едно — „не много успокоително“ — писмо на жена му, едно вече остаряло писмо, адресирано от Мете до Шуфенекер, който го е препратил на Монфред, който пък го изпраща на Гоген. В това писмо Мете пише на съпруга си, че „трябва да се оправя съвсем сам“, че във финансово отношение датската изложба е завършила с неуспех — „нито сантим“.

„Това, което ми съобщаваш, не е радостно — й отговаря веднага Гоген, — и наистина, ако не беше смъртта на чичо ми, не мисля, че бих могъл да организирам без пари каквото и да било, и плодът от работата ми щеше да отиде напразно. Както и да е, да не говорим повече за това! Смъртта на чичо ми ще оправи всичко… Тъй като имаш малко свободно време — добавя Гоген, — защо не дойдеш с малкия Пол в Париж, това ще те отмори малко и аз ще бъда щастлив да те прегърна… Имам почти обзаведено ателие, така че няма да има неудобства, нито разноски; от всяка гледна точка това би било много полезно. И ако можеш да намериш пари за път, най-много до два месеца ще бъдат върнати. В къщата има две датчанки, които познаваш, и ще бъде много лесно да се намери легло за едно от децата. Ще направим някои полезни посещения и по-късно ще приберем плода от този малък разход. Излишно е да правиш възражения и сметки, оправи се някак и ела колкото можеш по-скоро.“

В същност Гоген няма основание да се чувствува огорчен от своята изложба в Дания. Открита на 26 март, тя е включвала около петдесет негови творби. В същия ден е била открита в Копенхаген и „изложбата Марс“, на която Мете също е представила седем картини и пет керамики. Благодарение на подкрепата на Едвард Брандес и на „Politiken“, публикувал една много дълга статия в деня на вернисажа, изложбата действително отбелязва шумен успех, както е предсказал на 25-и някакъв журналист от „Kobenhavn“: „Утре вечер името на Гоген ще бъде в устата на всички“. Посещават я десет хиляди души и цялата преса я обсъжда — било хвалебствено, било остро критично. „Нито сантим“ — пише Мете. Забравя ли, че е продала от двете изложби седем картини и пет керамики? Тя съвсем не го забравя, защото на 15 септември признава на Шуфенекер:

„Пол ми писа, за да ме пита дали бих могла да му пратя малко пари; за нещастие няколкото стотин крони, които получих — продадох на изложбата някои стари картини, — бяха погълнати от различни непредвидени или по-скоро предвидени неща, излизането на Емил от колежа, дрехи за този великан и т.н., и аз нямах, разбира се, нищо… Освен това той ме кара да намеря пари за едно малко пътуване до Париж!… Ако има желание да ни види, знае къде да ни намери! Аз не скитам по света като смахната!“

Откакто е починал чичо Зизи, Мете няма друга мисъл освен наследството, което ще получи мъжът й. Праща му писмо след писмо, за да иска половината от парите. Колкото и Гоген да й повтаря, че наследството ще бъде уредено едва след няколко седмици, тя не го оставя на мира, настоява да й изплати веднага нейния дял, упреква го, задето още не го е сторил. Не иска да чуе никакви обяснения.

„Той се е върнал — пише тя в писмото си до Шуф — такъв, какъвто замина, обладан от най-чудовищен и груб егоизъм, за мен феноменален, непонятен! Не, Шуф, с човек като него няма надежда! Той винаги ще мисли само за себе си и за своето добруване, винаги ще съзерцава с възхищение собственото си великолепие!… Да, този път аз съм възмутена… Можете ли да разберете един баща, който не чувствува нищо, нищо, нищо! Мисля, че би ни гледал как умираме всички, без много да се трогне! Какво щастие, че можах да живея така заобиколена от близки и галена, без друга мъка освен грижата за утрешния ден и мъката, все пак доста остра, да бъда лишена от обичта на онзи, който е баща на всичките тия деца.“

Колкото и бурни да са чувствата, които я вълнуват, все пак в мигове на проблясък Мете сигурно се пита дали е достатъчно убедителна. „Не показвайте това писмо на жива душа, обещайте ми“ — добавя тя в послепис в края на писмото си.

Гоген е поискал от Мете да му върне таитянските платна, които са му нужни за неговата изложба. Датчанката не бърза с изпращането им. Когато най-после, след много писма, получава картините си, Гоген установява, че липсват две от най-добрите — продадени от Мете на Брандес. „Бъди така любезна да ми кажеш какво е станало с тях!“ — пише той. У него се пробужда недоверие: „мами“ ли го тя?

Животът на Гоген по това време е крайно неспокоен, объркан, трескав. Вернисажът на изложбата му при Дюран-Рюел ще се състои в събота на 4 ноември. „Най-после скоро ще узная — пише той на Мете — дали е лудост да заминеш за Таити.“ Той не пропуска нищо, за да осигури най-голяма гласност на изложбата си. Октав Мирбо пак ще го подкрепи, ще излезе с голяма статия в „L’Echo de Paris“. Шарл Морис се заема да напише предговора за каталога. Гоген отново се е срещнал с Морис и му е простил неговото „нехайство“. Художникът и писателят пак се сближават. Гоген често се изкачва на Монмартър, към бедната квартира на улица Абес 57, където Шарл Морис живее с една млада вдовица, майка на седем-осемгодишно момиченце. Гоген е извадил отново своите бележки от Таити и работи заедно с Шарл Морис над една книга — „Ноа Ноа“, в която ще опише пребиваването си в Океания. Морис ще „обработи“ отново книгата и ще прибави някоя и друга глава, а също така и стихове. Тази книга, казва художникът, „ще помогне много за разбирането на моята живопис“.

Гоген не би имал нищо против, ако в навечерието на изложбата му неговият талант получеше и официално признание. Затова предлага на Люксембургския музей една от най-хубавите си таитянски картини — Иа Орана Мариа. Напразно! Уредникът на Люксембург Леонс Бенедит отказва този дар, който сигурно преценява като неуместен. Напразно Гоген се обръща и към Дирекцията на изобразителните изкуства с молба държавата да му откупи една или две творби, както му е било обещано на времето, когато са му възложили безвъзмездната мисия. Междувременно директорът за изобразителни изкуства е сменен. Приемник на Ларуме е Анри Ружон^[2], човек крайно академичен по дух. Със засуканите си мустаци той заявява на Гоген:

— Не мога да насърчавам вашето изкуство, което ме възмущава и което не разбирам; вашето изкуство е твърде революционно, за да не предизвика една такава откупка скандал сред нашите изящни изкуства.

— В изкуството — отвръща Гоген — всички, които са направили нещо различно от своите предшественици, са заслужили епитета революционери; но затова пък само те са майстори.

Тъй като художникът упорствува и напомня за даденото от Ларуме обещание, Ружон го пресича:

— Имате ли някакъв документ?

Гоген не е получил нищо писмено от Ларуме; разговорът е приключен.

В началото на ноември Гоген окачва в галерията на Дюран­Рюел на улица Лафит четиридесет и една картини от Таити, които заедно с три картини от Бретан и две скулптури ще съставляват неговата изложба. Бретанските платна участвуват само като напомняне, за да покажат приемствеността в творчеството му.

Сред ярката светлина на Океания — а и поради слабото си зрение — Гоген е намирал всички тези платна „бледи по колорит“. Днес, не ще и дума, той ги преценява съвсем другояче. Сега е така сигурен в стойността на таитянското си творчество, в неговите очи то се откроява така ярко от съвременното изкуство, че определя доста високи цени на картините си, не се колебае дори да иска по три хиляди франка^[3] за някои от тях. Дюран­Рюел счита тези цени за неразумно високи и без съмнение това е така, защото досега не е продадена творба на художника за повече от деветстотин франка. Но Гоген, обладан от високото мнение, което има за себе си и за своето изкуство, не приема по този въпрос никакви мъдри съвети. Играта, която започва, е твърде решителна за него. Той не иска да я омаловажава. Както някога майка му бе отговорила на Еченике, дошъл да й предложи компромисно разрешение след смъртта на дон Пио, и той иска „всичко или нищо“. Така постъпват фантастите. Те плуват с устремен към звездата поглед, без да виждат дълбочините и подводните скали.

Гоген не се заблуждава, че изложбата му ще предизвика голям интерес — и това го установява още в събота, на вернисажа. Случаят с този художник, отишъл на другия край на света за да живее сред туземците, изоставил, както се говори, добро положение, жена и деца, за да се отдаде на живописта, дразни любопитството на публиката. Но докато наблюдава реакцията на първите посетители, някакво съмнение осенява Гоген и той скоро е принуден да се преклони пред очевидното. Неговите таитянски творби, техните сюжети и „баснословни бои“ слисват тия мъже и жени, които се мъчат да разчетат наименованията на маорски език, клатейки глава или сподавяйки смеха си. Около него се тълпят верните приятели-литератори Шарл Морис, Жулиен Льоклерк, някои набисти като Бонар и Вюйар, уверяват го във възхищението си. Дега потвърждава одобрението си, като купува една картина^[4]. Идва Маларме и пред тия платна с ярки багри той, поетът на белотата, на „чистите ледници на Естетиката“, изпада в удивление. „Необикновено е — казва той, че може да се вложи толкова тайнственост в толкова блясък.“ Но отвъд тия одобрителни възгласи Гоген предугажда поражението си. Струвало му се е невъзможно неговото таитянско творчество да не се наложи тутакси и да не му донесе най-после признанието, което би сложило край на грижите, нищетата и тревогите, на нелепото тичане подир парите, на раздялата със семейството. Сега вече знае — това няма да стане. Достатъчно е даде ухо на приказките, които се шушукат. Хората не го възприемат. Не го разбират.

— Red dog!^[5] — се провиква ужасена някаква англичанка, сочейки едно от платната му. Къде се е чуло и видяло червени кучета, сини дървета?

— Абсолютно лошо и налудничаво! — възкликва доктор Де Белио.

Заровете са хвърлени — Гоген е загубил. Статията, която Мирбо публикува на 14 ноември, не променя с нищо отношението на публиката. „Ако искате да поразвеселите децата си, изпратете ги на изложбата на Гоген — пише някакъв вестник. — Те ще се забавляват пред оцветените изображения, представляващи женските на четириръки животни, прострени върху билярдно сукно, всичко това украсено с туземни думи.“ Моне и Реноар не крият враждебността си. Писаро, един от последните посетители, обвинява Гоген, че е „ограбил диваците от Океания“, и му заявява без заобиколки, че изкуството в таитянските му платна не е негово.

Безмълвен, Гоген наблюдава крушението на своите мечти. Подтиска го тъга. Още по-тежко падат клепачите над зеленосинкавните му очи — „очи на човек, който иде от планетата Марс“, казваше Ван Гог. С покрусено сърце гледа той своите картини. Подигравките, сарказмите не са разколебали увереността му. Нищо, никой, никакъв неуспех не може да го убеди, че творчеството му не е добро, че той не е „най-големият съвременен художник“. Той страда, затваря се в горда непримиримост. Сега по-твърдо от всякога е решил — всичко или нищо! С презрителна надменност отблъсква предложенията на купувачите, които искат някакво намаление. Това му държане гневи Дюран-Рюел, у когото то дразни човека дори повече, отколкото търговеца. Дюран-Рюел, едър буржоа-католик, консерватор и здравомислещ, краен традиционалист — „вашата ужасна революция“, казва той, когато говори за 1789 година, — не може да не храни антипатия към личността на Гоген. Той стига дотам, че възмутен до крайност, не стъпва вече в галерията, когато художникът е там.

Гоген се явява сега в доста ексцентрично облекло. Нахлупил голям астраганен калпак над посивялата си коса, носи дълга синя пелерина с галони, наметната над кафява куртка. На ръцете си има бели ръкавици. Върви, опирайки се на украсен с резба бастун, на чийто горен край е вложена перла. Тези необичайни одежди са нещо като предизвикателство към Париж, който го е отрекъл. Разривът е вече свършен факт. „Няма на какво да се надявам тук“ — казва Гоген.

Изпитанията, преживени в продължение на десет години, още от времето в Копенхаген, са оставили следите си. Той е загубил някогашната си енергия, борбеността му е пречупена. На четиридесет и пет години, с болно сърце, се чувствува уморен, „почти старец“, от ден на ден все по-слабо въоръжен за тази борба, която подхваща винаги напразно. Никога Гоген не ще постигне това, което желае. Никога не ще се радва на сигурността. Никога не ще може да извести тържествуващ на жена си, че е победил, че животът им може да разцъфти отново. Никога! „Искам да ти кажа, че те моля да си припомниш, че имаш деца“ — му повтаря сухо Мете, упорито настояваща да й се даде половината от орлеанското наследство, формалностите по което все още не са уредени. Битката, която Гоген е загубил, е загубена по всички полета. Понякога, когато е у Морис, той се вглежда в малкото момиченце, което играе в този дом, гали русите му къдрици и почва да говори за собствените си деца. Затворил очи, говори за тях с глух глас, сякаш на себе си. Говори, сякаш говори за мъртви деца. Машинално ръката на Гоген милва къдриците на момиченцето. Той никога не ще стане пак бащата на Алина и на четирите си момчета… Никога! „Малкото ми момиче“ — мълви той.

„Не искам вече да виждам европейци“ — признава Гоген на Морис. Сред пустотата на бъдещето отново се възправят в южната светлина островите на Океания. Червените цветове на ибискуса, дългите бели цветове на пандануса, жълтите цветове на „бурао“ блестят сред зеленината. Гущери пробягват по листния покрив на колибата му. Таитянски дни и нощи. Духът на живите и духът на мъртвите. Отново Гоген се вслушва в тишината на таитянската нощ, на великото, тайнствено по…

В деня на вернисажа Дега довел в галерията на Дюран-Рюел един от синовете на Руар и когато младежът го попитал нещо за Гоген, му рецитирал баснята „Вълк и куче“ от Лафонтен: „Гоген — му казал той — е мършавият вълк без нашийник.“ Мършавият вълк Гоген се пита дали не би сторил по-добре да замине отново, далеч от хорските къщи, за своите самотни острови.

Малкото продажби, извършени на изложбата, не са достатъчни да покрият разноските. Купувачи като Манци, който не се поколебал да плати две хиляди франка^[6] за „Иа Орана Мариа“, са изключение. На всичко отгоре Манци е внесъл само една трета от сумата. Мете, много по-опитна търговка от Гоген, предполага, че резултатите от изложбата са съвсем други. Разнежела се, тя кани мъжа си да дойде в Копенхаген, после кара Алина да напише писмо, в което младото момиче пита баща си дали е продал много картини.

„За жалост, не — отговаря Гоген, — иначе щях с голямо удоволствие, да ви изпратя няколко хубави, желани неща, които да сложите под коледното си дърво. Виждате ли, бедни мои деца, не бива толкова да се сърдите на баща си, че в къщи няма много пари; ще дойде време, когато може би ще разберете кое е най-доброто на този свят.“

Истина е, че отношенията между Гоген и жена му все повече се обтягат. Повечето от писмата, които получава художникът от Копенхаген, са язвителни натяквания по повод на наследството на чичо Зизи. „Как можеш да си помислиш, че мога да имам пари и да не ти пратя?“ Търпеливо Гоген повтаря и преповтаря на жена си как стои работата с наследството, че трябва да се чака още, че сам той едва преживява от заеми — все обяснения, които не оказват никакво въздействие върху Мете. Гоген започва да се дразни от „тия непрестанни жалби, които не носят нищо добро, а причиняват много зло“. Толкова повече, че в това си състояние на духа не е твърде склонен да ги слуша. В продължение на десет години любовта му е устоявала на всякакви изпитания. Въпреки острите думи, които са си разменяли той и Мете, въпреки нейното мълчание — а то е било далеч по-мъчително от всичко друго, — въпреки всичко образът на любимата жена си е оставал почти незасегнат. Сега този образ е на път да рухне. Гоген вижда вече Мете не такава, каквато я е обичал, а каквато е — студена, безчувствена, неспособна на никакъв порив, който да не е продиктуван от най-пряк личен интерес. Откакто е стъпил на сушата в Марсилия, в отношенията му с нея няма нищо, което да не му показва колко суетни са били илюзиите му от десет години насам. Мете не го обича. Гнети го мъчително чувство на самота, на безнадеждна самота. За лишен път действителността опровергава бляна. И то по-жестоко от когато и да било. Защото този път Гоген е засегнат в живеца на съществото си. Светът на чувствата му рухва. Провалът е пълен.

От седмица на седмица диалогът между жена му и него се изостря. На шумните роптания на Мете той отговаря: „Тъй като ми каза неотдавна, че трябвало да се оправям съвсем сам (зная го твърде добре) и с какво — с моята стока (която е всичката при теб), ще си позволя да взема мерки да не ми се случва в бъдеще това, което ми се случи при пристигането ми в Марсилия.“ Въпреки това обещава да изпрати хиляда франка на Мете, „когато му дойде времето“, а по-късно ще й прати още пари. Но поставя като условие да бъде „точно“ държан в течение на продажбите, които прави Мете. Действително досега той е можал да получи само списъка на творбите, продадени от нея, и въпреки че не е по нрава му да бъде недоверчив^[7], е принуден да признае сам пред себе си, че в отношението на Мете към него има толкова малко искреност, колкото и любов. Но датчанката няма никакво намерение да му дава отчети и, упорита, ожесточена, фучи още по-яростно.

„Кризата, която прекарах в Таити, бе едва ли не смъртоносна — й пише Гоген. — Благодарение на лишенията и мъките сърцето ми се бе разболяло лошо и повръщанията на кръв спряха трудно. Според лекаря е сигурно, че това ще се повтори, и в бъдеще ще трябва да се грижа за себе си. Така че, ако трябва да ми пишеш занапред същите писма, каквито ми пишеш от моето пристигане насам, моля те да премислиш. Аз не съм завършил още творчеството си и трябва да живея.“

* * *

Хазяинът на Гоген е построил на едно старо празно място близо до авеню Мен, на улица Версенжеторикс 6, голяма дървена сграда, в която се помещават доста много ателиета. По негово предложение Гоген се настанява в едно от тях.

Постройката на улица Версенжеторикс е неугледна и на пръв поглед доста чудновата, което несъмнено се дължи до голяма степен на материалите, употребени за строежа — материали, купени на старо и на ниски цени след закриването на Световното изложение през 1889 година. Тя се издига в дъното на настлан с плочи двор, сред който стърчи хилаво дърво; дворът е опасан от зид, по протежение на който са натрупани, одялани или още непокътнати, мраморните и каменните блокове на скулпторите, работещи в приземния етаж. Ателието на Гоген се намира на горния етаж. До него се стига по външна стълба, която продължава хоризонтално с дървен чардак, минаващ по дължината на фасадата. В ателието се влиза през вратичка на самия край на балкона, чиито стъкла Гоген е украсил с таитянски мотиви; на едно от тях е написал: Те Фаруру — „Тук се прави любов“^[8]. Вратата води към тъмно помещение. Вдясно има тясна стая с желязно легло, а няколко крачки по-нататък, като се бутне една вратичка, се влиза в същинското ателие, което е осветено от голям прозорец, гледащ към градинка.

Това ателие, обзаведено набързо, макар и доста своеобразно — голям фотоапарат, поставен на триножник, се мъдри до статива на художника, пиано и овехтяло канапе, — донякъде стъписва посетителя. Гоген е подредил до някои от таитянските си картини рисунки от Рьодон, един натюрморт от Сезан, две картини „Слънчогледи“ и един пейзаж в бледолилаво от Ван Гог, японски щампи, репродукции по Кранах, Холбайн, Ботичели и Мане, а сред тях е окачил полинезийски оръжия — бумеранги, копия, боздугани — и музикални инструменти, издялани от червеникаво, черно и оранжево дърво. Върху камината от розов мрамор са наредени раковини от Южните морета до отломки от таитянски скали. Венец на тази екзотично-артистична обстановка е един последен елемент — на улица Версенжеторикс Гоген живее с една цветнокожа жена, мулатка от Ява на име Ана, много ниска на ръст и с маймуноподобни черти, която се движи навсякъде с малка маймунка, наричана Таоа.

Подбудите, които са накарали Гоген да се обкръжи с този доста театрален декор, са същите, които го карат да се труфи и със странното си облекло, което по думите на негов познат^[9] му придава „не величествената осанка на маджарин или на Рембранд, а по-скоро вид на участник в ревю“. Гоген е наперен, насмешлив. Играе роли. Приема гости. Има си нарочен „ден“ — четвъртък. Работи ли той? Малко. Рисува няколко портрета — на Ана Явайката, седнала на кресло, рисува себе си, а също така по една фотография и майка си, споменът за която винаги го спохожда в критичните мигове на живота му. През тази зима на 1893–1894 година Гоген прилича на човек, който е уязвен във вярата си и от чиито уста се чуват вече само богохулства. Цинизъм е това „Те Фаруру“ на стъклото на вратата му. Цинизъм е тази връзка с явайката и начин да се оскърби това, което е обичал. Цинизъм на човек, изпаднал в смут, лишен от смисъла на своя живот, човек, който не се чувствува вече свързан по какъвто и да е начин със света, в който е живял.

На четвъртъците на Гоген се тълпят хора като Морис, Льоклерк, Серюзие. Монфред, който скоро ще замине за Алжир, идва на улица Версенжеторикс до средата на януари. Отбива се и Шуфенекер, а също и един художник, с когото Гоген се е запознал на времето в Бретан — Максим Мофра, живеещ сега в Монмартър. Заедно с Гогеновите съседи — композитора Уилям Молар и неговата жена, скулпторката Ида Ериксон — тук се явяват художници като младия Майол или испанеца Пако Дурио, музиканти като виолончелиста Фриц Шнеклюд, когото Гоген портретува, малко или много мизерствуващи литератори като Габриел Рандон, който още не е прославил псевдонима си Жеан Риктюс. От време на време тук се виждат Дега и Маларме. На тези вечери, които продължават до късно след полунощ, Ана Явайката поднася чай в чинийки с малко сладкиши. Свирят, декламират стихове, забавляват се с игрословици. Понякога се появява една испанска танцьорка. Гоген, който продължава да работи над „Ноа Ноа“, чете откъси от книгата си. Впрочем на него му стига и най-малкият повод, за да се впусне в спомените си от дните, прекарани на Таити. Тези спомени са образци на щастието, чиято ведрина не се помрачава от никаква сянка. Художникът говори и лека-полека се оживява, разказът му става все по-увлекателен. Пред лицето на Европа, която проклина, чието общество порицава, виновно в неговите очи, задето не отрежда място на художника и затова „престъпно и зле устроено“, той възвисява носталгичната картина на блажените острови…

В началото на 1894 г. Гоген най-после получава от орлеанския нотариус наследството си от тринадесет хиляди франка^[10]. Урежда дълговете си, които са се трупали от седмица на седмица, изпраща на Мете хиляда и петстотин франка, дава малко пари и на Жулиет Хюе. Тази жена, въпреки че има дете от Гоген — дъщеря на име Жермен^[11], — е отказала да живее заедно с художника, страхувайки се в своето простодушие, че той ще предяви бащински права над детето й. За Гоген това е още едно огорчение и може би Ана Явайката не би стъпила в ателието на улица Версенжеторикс, ако не беше поведението на Жулиет, която при това не престава да ревнува мулатката. Един ден когато идва в ателието, малката шивачка не се сдържа и се нахвърля върху Ана. „Да ми беше тук ножицата!“ — извиква тя.

„Не се притеснявайте за парите!“ — пише Гоген на Монфред. Опитът не го е научил на нищо. Той харчи без сметка, помага с франковете си на този или онзи — Льоклерк, Морис, съпрузите Молар. Когато белгийското дружество „Свободна естетика“ заместило тази година групата на „Двадесетте“, го поканва да участвува в изложбата му през февруари, Гоген завежда Льоклерк на откриването, което става на 17-и в Брюксел, в Кралския музей за изящни изкуства, и прекарва с него шест дни в Белгия, разглежда картините на Мемлинг в Брюге — какви чудеса! — и творбите на Рубенс в Антверпен. Надянал маската на великия непризнат, на великия неразбран, Гоген изказва пред картините, изложени от „Свободна естетика“, безпрекословни мнения, нахвърля се върху „хитреците“, които с ловките си похвати и повърхностна елегантност тъй лесно заблуждават публиката относно истинските си достойнства. „Тия хора знаят всичко, а са неспособни да създадат произведение на изкуството“ — му казват изумени някои. „Не е вярно — отвръща Гоген. — Тия хора не знаят всичко, те дори не знаят нищо, щом не умеят да създадат произведение на изкуството.“

Гоген никога не е бил човек много сговорчив. Сега обаче характерът му става още по-тежък, раздразнителността му се изостря. Някои от приятелите му — Серюзие например — се оплакват понякога от недружелюбното му отношение.

Художникът броди из Париж. Ето седем-осем месеца, откакто е тук, и животът в столицата, който никога не му е допадал, започва да му досажда. И без това му е било трудно да свикне отново с него. Чувствува се угнетен, чужд. Час по час мисълта му се откъсва от тия улици, от тия къщи. Току-що е изписал една от най-хубавите картини от таитянската си поредица — една сцена около голям идол, „Махана но Атуа“ (Ден Господен)^[12], а за „L’Estampe originale“ прави литография по „Манао Тупапау“^[13]. „Да можехме да идем още веднъж на седемнадесетия паралел!…“

През април Гоген прекъсва своите „вечери“ и заминава за Бретан с Ана и маймунката. Той се надява, че „страната на тъгата“ ще го приеме братски, както някога.

* * *

Минали са почти четири години, откакто Гоген е бил за последен път в Бретан. Много неща са се променили. Мари-Жан Глоанек, чиято търговия процъфтява, е построила на големия площад в Понт Авен удобен хотел с много стаи^[14]. Сатр и „хубавата Анжела“ са напуснали малкия градец и са се установили в Конкарно. От някогашните художници на групата в Понт Авен е останал само Журдан — той се е оженил за една прислужница от странноприемницата, която му е родила дете, — а в Льо Пулдю са само Филиже и Море.

Гоген е смятал да отседне в Льо Пулдю при Мари Куклата. Но миналия ноември тя е напуснала „Гран Сабл“ и се е настанила с един приятел в селцето Моелан на пътя за Понт Авен. Това не само обърква плановете на художника, но и го огорчава. На драго сърце би поживял отново в уединената странноприемница, която бе изписал и украсил. Впрочем той се зарича да си прибере творбите, които е оставил у Мари Анри.

Гоген приема за известно време гостоприемството, което му предлага в една вила в Долен Пулдю полският художник Слевински, с когото се познава от времето, когато е живеел на улица Гранд Шомиер, преди заминаването си за Таити, после се връща при Мари-Жан Глоанек в Понт Авен и в същото време наема ателието в Льозавен.

Започва отново да работи, рисува пейзажи. Но Бретан вече не го вдъхновява както в миналото. Той възпламенява бретанските си пейзажи^[15] с екзотични багри. Зад Понт Авен прозира Матаиеа. Още повече, отколкото в Париж, Гоген пренебрегва местните сюжети, за да рисува по памет таитянски сцени^[16].

У Глоанек той се запознава с младия, двадесет и пет годишен художник Арман Сеген, за когото му е говорил Серюзие. Благ, стеснителен, малко женствен, Сеген, който страда от костна туберкулоза — оттам може би и лекото му накуцване, — има толкова нежна и поетична душа, колкото изящни и красиви черти. Още щом се озовава край Гоген, той изпада под негово влияние. Подчинява се изцяло на напътствията му, прилага буквално съветите му. Въпреки това случва му се от време на време да се поддаде отново на старото си увлечение да противопоставя допълнителните цветове, което Гоген рязко осъжда. Забележи ли това, Гоген не казва нито дума на упрек; въздържа се да повтори още веднъж, че допълнителните цветове произвеждат „сблъсък, а не хармония“. Задоволява се да извади от джоба револвера си, зарежда го, постави го до себе си и Сеген тутакси престава да борави с допълнителните.

Един ден през май Гоген решава да посети с неколцина приятели пристанището на Конкарно и старинния градец. Отива нарочно в Льо Пулдю, за да покани и Филиже за този излет, но подивелият повече от всякога елзасец, който се е заровил в една селска къща в махалата Керселек, отказва. На 25 май, един петъчен ден, Гоген, Журдан, Сеген и ирландският художник О’Конор потеглят за Конкарно, придружени от своите законни или незаконни жени, между които и Ана.

Поради присъствието на Ана и на нейната маймунка увеселителният излет завършва доста зле. Докато художниците се разхождат по улиците на Конкарно, подир мулатката тичат деца и я обсипват със закачки и подигравки. На кея „Пенероф“ художниците влизат в първо пререкание с моряците. Малко по-късно, когато групата се приближава отново към кея, Журдан предлага да тръгнат по друг път. Гоген му посочва една напречна уличка: „Журдан, ако ви е страх, минете оттук!“ Малчуганите стават по-дръзки, почват да хвърлят камъни. Сеген успява да докопа един от нехранимайковците и да му издърпа ухото. Тутакси от едно кафене на кея се разнасят викове и ругатни по адрес на художниците. Един моряк на около четиридесет години — скоро се оказва, че това е бащата на детето, лоцманът Рене Собан — се спуска върху Сеген и му нанася силен удар с юмрук в лицето. Гоген се притичва на помощ на Сеген, удря лоцмана и го просва на земята. Докато лоцманът се опитва да се изправи, от кафенето изскачат трима други матроси и се нахвърлят върху групата. Жените пищят. Обезумял от ужас, Сеген се спуща да бяга и се хвърля с дрехите в басейна на пристанището. Гоген, взел за миг надмощие, се бие като бесен. Ала един юмручен удар на Собан го накарва да се олюлее. Той се препъва в една дупка и се строполява, а върху него се изсипват ритници с дървени обувки. Боят продължава още известно време между О’Конор и моряците, които малко след това се разпръсват.

Подкрепян от Журдан, Гоген успява криво-ляво да се изправи. Десният му крак е неподвижен, строшен е над глезена. Малко по-късно лекарят установява открито счупване на глезена и изместване на стъпалото. Пострадал е не само художникът. Ударена в гръдния кош, приятелката на Сеген има строшено ребро. Навалица. Жандарми. Тъй като не носи книжата си, Гоген праща да повикат Сатр, който дава най-добри сведения за него, а и му предоставя една двуколка, за да се върне в Понт Авен.

* * *

Два месеца Гоген прекарва съвсем неподвижен на легло. Кракът го боли много. За да успокои болките си, за да намери поне няколко часа отдих през нощта, той е принуден да се инжектира с морфин. След историята в Конкарно го е налегнало дълбоко униние. Откакто е дошъл в „мръсната Европа“, се натъква само на разочарования и унижения. Нито една усмивка не го стопля през дните, които текат, нито едно обещание, никаква надежда. След произшествието в Конкарно все пак се е надявал, че Мете ще му пише, ако не за друго, то поне за рождения му ден на 7 юни — от Копенхаген не идва никакво писмо. На 2 юни в „Отел Друо“ са разпродали на търг сбирката на стария Танги, починал през февруари; тази колекция е включвала шест Гогенови платна и нито едно от тях не е получило — жалки цени! — по-висока оценка от сто и десет франка. На няколко пъти Гоген иска от Мари Куклата да му върне творбите и особено бюста на Мейер де Хан, който бе изваял от дъбов дънер; всеки път се натъква на отказ.

Обречен на бездействие, „затъпял“ от морфина, неспособен да напише едно писмо, без да се умори, виждащ как парите му се топят по лекари и лекарства, Гоген се чувствува смъртно угнетен. Натоварва брата на Шамаяр, адвоката, да го защищава, когато случаят в Конкарно стигне до наказателния съд в Кенпер; ще предяви граждански иск, за да го обезщетят за понесените разходи. От друга страна, решава да призове Мари Куклата пред мировия съд в Понт Авен.

Гоген е взел и друго едно решение, което е много по-съдбоносно: той ще се върне в Океания, този път „завинаги“. Отказва се от борбата. На Шуфенекер, който му е писал дълго и покъртително писмо като човек смазан от живота, разочарован от своите четиридесет години, мизантроп, въздишащ по непостигнатото, той отговаря:

„Целта, която постигнах, колкото и висока да изглежда… е далеч по-долу от онова, за което съм мечтал, и това ме измъчва, но не казвам нито дума. Аз нямам достатъчно време и художествено образование: оттук и известно затруднение да осъществя мечтата си. Слава! Каква суетна дума, каква суетна отплата! Откакто познах простия живот в Океания, едничката ми мисъл е да се оттегля далеч от хората, следователно далеч и от славата: ще отида колкото мога по-скоро да заровя таланта си сред диваците и повече никой няма да чуе да се говори за мен. За мнозина това ще бъде престъпление. Няма значение! Често пъти престъплението е много близко до добродетелта. Искам да живея просто, без суета. И ще го сторя, каквото и да ми струва…“

Гоген крои планове. Ще се върне в Париж в началото на зимата и ще се заеме да продаде тогава „цялата си сергия на каквато и да е цена“, било наведнъж, било на части. През февруари сигурно ще може да стяга вече куфарите си. Сеген и О’Конор, с които е споделил намеренията си, ще заминат с него за две-три години. Самият той няма да се върне никога вече. „Бягството, усамотението“ — това е единственото разумно разрешение. „Европейците не искат мир с мен, ония диваци ще ме разберат.“ Надява се, че там ще може да не мисли вече за нищо, ще живее, ще люби, ще си почива, ще ходи из лесовете „да дяла фантастични образи по дърветата“. Така ще завърши дните си, „свободен и спокоен, без грижа за утрешния ден и далеч от вечната борба с глупците“ — в блаженството на нирвана. „Сбогом живопис, освен ако е за развлечение. Къщата ми ще бъде цялата в дърворезба.“

В началото на август Гоген започва да става и да прави по няколко крачки, подпирайки се на бастун. Постепенно привиква да ходи. През последните дни на месеца отново ще може да рисува по малко. Но краят на този месец му носи нови огорчения.

На 21 август делото с Мари Анри се гледа за първи път пред мировия съдия, който ще излезе с решение след една седмица. Два дни по-късно Гоген отива в съда в Кенпер, за да присъствува на процеса в наказателния съд. Собан е призован заедно с един друг моряк, Монфор, уличен също, че е взел участие в сбиването. Съдът отстранява Монфор „от делото като незамесен, без наказание и глоба“, после за най-голямо изумление и възмущение на Гоген — който е поискал десет хиляди франка обезщетение за понесени вреди и загуби — налага на Собан „въпреки всичките му доказани варварски злодеяния“ наказание, което художникът намира „смешно“: осем дни затвор и да заплати шестстотин франка вреди и загуби. Гоген е разярен.

„Да ми дадат шестстотин франка обезщетение! А аз съм платил четиристотин седемдесет и пет франка за лекар, сто франка на адвокат и всичките разходи, свързани с боледуване в хотел — пише той на Молар… — Въпреки това противната страна обжалва решението, за да бъде преразгледано делото в Рен, нещо, което е много по-добре за мен. Ето защо трябва Льоклерк да се срещне с Долан, та да отидат при Жефроа, който да напише една статия в «Le Journal» или в «L’Echo de Paris», сурова статия против кенперското правосъдие, като изложи моя случай. Изглежда, че съдиите в Рен са много чувствителни към подобни статии. Как е възможно, имат право да убият или осакатят невинен човек, защото е чужденец в Конкарно, боледуването му, страданията, загубеното време не представляват нищо, защото бандитите от Конкарно са избиратели, а моят нападател е приятел на републиканските власти!“

Не бълнува ли художникът в гнева си? Така или иначе, ако непосредствено след сбиването кенперският седмичник „Le Finistere“ в броя си от 29 май порицава „бруталното нападение без разумна причина“, „неокачествимото и смешно нападение“ на кея „Пенероф“ и провинилите се „индивиди“ и „диваци“, то веднага след процеса, в броя си от 25 август, той споменава само мимоходом за някаква „доста тъмна история“. Впрочем „Le Finistere“ е вестник на един депутат от департамента, Луи Емон, а лоцманът Собан е в Конкарно „доверен човек и кореспондент“^[17] на парламентариста. Както изглежда, Собан скоро се отказва от обжалването на присъдата. Колкото до обезщетението от шестстотин франка, художникът напразно ще чака изплащането му: предвидливият лоцман е продал лодката си.^[18]

На 28 август в кметството на Понт Авен Гоген преживява ново разочарование. Въз основа на представените от адвоката на Мари Анри аргументи, тъй като мировите съдии не могат да се произнасят по дела, чийто предмет няма определена стойност, и тъй като стойността на „вещите“, искани от художника, не е била посочена в исковата молба, мировият съдия се обявява за некомпетентен^[19]. Гоген натоварва адвоката Шамаяр да отнесе делото пред съда в Кенпер.

Навярно по причини от финансов характер художникът и Ана се разделят. Към 15 септември мулатката се връща в Париж, където ще си търси работа. Тя си заминава без Таоа: малката маймунка, към която Гоген се е привързал, е яла цвят от юка и се е отровила.

„Да, не пиша много често и всички се оплакват от това — пише на 20 септември Гоген на Монфред. — То е защото, виждате ли, загубих напълно дух поради болките, особено нощем, когато изобщо не мога да спя.“ „В очакване на по-добри дни“ художникът продължава да търси убежище в спомените си от Таити. С длето и резец в ръка гравира маорски сцени върху парчета дърво. Може би тези гравюри са замислени като илюстрации за книгата му „Ноа Ноа“.

Делото с Мари Куклата ще се гледа през ноември. Веднага щом съдът се произнесе, той ще замине за Париж. Гоген загубва процеса. Мари Анри отрича писмено твърденията на художника и най-вече уверява, че бюстът й е бил даден от самия Де Хан; освен това се позовава на един член от гражданския кодекс, според който по отношение на мебелите притежанието е равносилно на документ за собственост. На 14 ноември съдът в Кенпер, обосновавайки се на това, че ищецът е допуснал грешка, като не е документирал писмено оставените на съхранение вещи, и че не може да се допусне доказателство чрез свидетели, отхвърля иска на Гоген „с всичките му искания и последици и го осъжда да заплати разноските по делото“^[20].

Художникът взема веднага влака за Париж. На улица Версенжеторикс го очаква неприятна изненада. Използувайки отсъствието му, Ана Явайката е опразнила ателието от всичко, което й се е видяло що-годе ценно. Само картините са останали пощадени от грабежа. Без съмнение мулатката споделя мнението на Сатр, на когото Гоген от благодарност за услужливостта му след сбиването в Конкарно предложил картини и който отговорил на художника: „Можеш да си задържиш тези боклуци!“

* * *

На 22 ноември Шарл Морис и неколцина приятели отпразнуват на малък банкет в кафене „Вариете“ завръщането на Гоген. На другия ден Морис прославя по този повод в „Le Soir“ още веднъж величието на художника и се възмущава от несправедливостта, с която продължават да се отнасят към него.

„Пол Гоген не може да се похвали със своите сънародници — пише той. — Тези от тях, които преди години се чудеха, когато той си подири в Таити красиво убежище за работа, покой и слънце, би трябвало да потърсят причините за неговото заминаване в своята неблагодарност към човека, чието творчество и име трябва да се причислят към най-скъпоценните наши достояния. Все пак да не преувеличаваме… Най-дръзките измежду довчерашните му хулители не смеят вече да го отричат и каквато и ирония да смятат, че влагат в думите си, когато заявяват, че не разбират този «гений», те са принудени да произнесат именно тази дума, говорейки за този художник.“

Няколко дни по-късно, в продължение на една седмица — от 3 до 9 декември — Гоген излага в ателието си известен брой рисунки и гравюри. Но въпреки статиите на Морис и Жулиен Льоклерк и тази изложба подобно на банкета не събужда голям интерес. Вярно е, че през 1894 година условията не са много благоприятни за такива художествени прояви. Атентатите на анархистите, извършеното през юни убийство на президента на републиката Сади Карно, полицейските мерки силно са смутили духовете и хората твърде малко се вълнуват от живописци и живопис. „Любителите са така объркани от събитията, че не искат вече и да чуят за изкуство“ — пише през юли Писаро на сина си Люсиен.

Гоген, когото постъпката на явайката е уязвила може би още повече от историята в Конкарно и когото нищо вече не би могло да разубеди да не отиде „да се погребе в тихоокеанските острови“, следователно би сторил добре да приеме предложението, което му прави един търговец на картини. Последният изявява готовност да му купува редовно и на „разумна“, но затова пък „определена веднъж завинаги“^[21] цена всички картини, които той рисува. Гоген отказва: някои от неговите приятели го убеждават, че с такава сделка ще проиграе възможностите си за бъдещето, че една разпродажба в „Отел Друо“ ще му осигури още по-успешно, отколкото през 1891 година, необходимите средства да осъществи плановете си. И Гоген тутакси се вслушва. Той винаги вярва на това, което ласкае надеждите му… и неговата повече наивна, отколкото надменна самоувереност.

Художникът, който страда от бронхит и все по-тежко понася студа — „буквално не мога да живея без слънце“, — почти не напуща ателието си, където отново е започнал да приема в четвъртък. Понякога обаче отива чак до Монмартър, за да навести Шарл Морис или пък Сеген, който също се е завърнал от Бретан и живее на улица Льопик. През февруари 1895 г. Сеген ще изложи свои творби при Льо Барк дьо Бутвил, дребен търговец на улица Льо Пелтие, спечелен от няколко години за каузата на художниците-новатори^[22]. Гоген пише предговора към каталога — предговор сърдечен и суров, в който един художник изразява без угодничене това, което мисли за друг художник. „Жест на разумна симпатия — ето, мисля, целият смисъл на един предговор“ — пише той и се произнася така за работите на Сеген: „Сеген не е майстор. Неговите слабости не са се очертали още достатъчно ясно, за да заслужи това прозвище. Но той умее да чете в тайнствената Книга и умее да говори езика на Книгата.“

Гоген няма нищо против, когато говорят с този искрен и прям тон и за него. След като подбира четиридесет и деветте картини, рисунките и гравюрите, които ще предложи на търг в „Отел Друо“, той се обръща за предговора на каталога към един от гостите на неговите четвъртъци, към един шведски писател, който е почти негов връстник — Аугуст Стриндберг. Поет, романист, драматург, есеист, памфлетист, Стриндберг е човек всестранно надарен, с огнен темперамент, невъздържан и краен, движен от един вечно неспокоен ум. Яростен антиконформист, в своите лирични и изтерзани произведения той се нахвърля върху всички обществени предразсъдъци и лъжи. Една вечер към края на януари Гоген го забелязва, че гледа внимателно картините, окачени на стените в ателието: „Обзе ме нещо като предусещане за бунт: цял един сблъсък между вашата цивилизованост и моето варварство.“ И тогава му хрумва мисълта да се обърне към Стриндберг.

„Отговарям веднага на молбата Ви с едно «Не мога» или по-грубо с «Не искам» — му пише шведът в дълго писмо, с което обяснява причините за своя отказ… — Аз не мога да разбера Вашето изкуство и не мога да го обичам… Сам аз направих сериозни опити да Ви класифицирам, да Ви включа като звено във веригата, да опозная историята на Вашето развитие — но напразно… Към Пюви дьо Шаван се носеха снощи моите мисли под южните звуци на мандолината и китарата: видях на стените на Вашето ателие безредата от слънчеви картини, които тази нощ ме преследваха в съня ми. Видях дървета, които не би открил никой ботаник, животни, за чието съществуване Кювие никога не е подозирал, и хора, които само Вие сте могли да създадете… «Господине — говорех аз на сън, — Вие сте сътворили нова земя и ново небе, но аз не се чувствувам добре сред сътвореното от Вас. То е твърде слънчево за мен, който обичам светлосянката. А във Вашия рай живее една Ева, която не е моят идеал…»

Струва ми се наистина — казва Стриндберг накрая, — че откакто се разгорещих с писането, започвам да разбирам донякъде изкуството на Гоген. Упрекваха един съвременен автор, че не рисувал действителни същества, а че чисто и просто сам вграждал своите герои. Чисто и просто! На добър час, майсторе; само че елате да ме видите пак. Може би тогава ще съм се научил да разбирам по-добре Вашето изкуство, което ще ми позволи да напиша истински предговор за един нов каталог в един нов «Отел Друо», защото и мен започва да ме обзема властният стремеж да стана дивак и да сътворя един нов свят.“

Гоген решава, че това откровено писмо ще изиграе прекрасно ролята на предговор. Той го отпечатва в началото на каталога си заедно със своя отговор до Стриндберг:

„Пред тази Ева по мой избор, която съм изписал с формите и хармониите на друг свят, Вашите любими спомени може би са възкресили едно болезнено минало. Ева според Вашата цивилизована представа Ви прави и ни прави почти винаги женомразци; а древната Ева, която Ви е уплашила в моето ателие, може някой ден да Ви се усмихне по-малко горчиво. Този свят, който може би не би открил нито Кювие, нито някой ботаник, ще бъде рай, който аз само ще съм скицирал. А от скицата до осъществяването на мечтата има дълъг път. Какво от това? Да зърнеш щастието отдалеч, не е ли това предвкусване на нирвана?“

Предшествуван от една закрита изложба на 16 февруари и от една публична изложба на 17-и, търгът се провежда в понеделник на 18 февруари в същата зала № 7, където бе станала разпродажбата през 1891 година. Той започва в три часа. Въпреки присъствието на много приятели — Монфред, Сеген, Шуфенекер, Мофра, Слевински и О’Конор — атмосферата е тягостна. С изключение на Дега, който още в самото начало купува „Вахине но те ви“ (Жена с манго) за четиристотин и петдесет франка, колекционерите и търговците не се увличат при наддаването. За да поддържа цените на творбите си, Гоген купува сам тези, които не достигат достатъчно висока оценка. Принуден е, уви, да откупи почти всичките. Разпродажбата протича катастрофално. Когато след търга Гоген тръгва подир Мофра, който го е поканил на вечеря в ателието си на булевард Клиши, той „плаче като дете“^[23].

При обща стойност на предложените картини от близо седемнадесет хиляди и петстотин франка реалните продажби достигат едва някакви си три хиляди франка. Когато художникът плати дължимите от него 7 процента върху направените откупки, ще му останат по-малко от две хиляди франка, от които трябва да се спаднат и различните разходи, свързани с подготовката на разпродажбата^[24]. Този неуспех, съкрушителен финансово, е още по-тежък в морално отношение. Писаро, който винаги следи внимателно всичко, го отбелязва като признак на „един голям и действителен прелом“: „Тук символистите са загубени — заявява със задоволство той… — Ако не беше Дега, който купи няколко картини, щеше да бъде още по-зле“^[25].

Гоген е потресен, сломен. И през тези злокобни дни го сполетява друго едно изпитание, което го кара да се погнуси още повече от тази студена, враждебна, зла Европа, отвращението му от която все повече расте. Една вечер през януари той е бил заедно със Сеген в едно увеселително заведение близо до авеню Мен. Там го закачила някаква проститутка. Когато един полицай го предупредил за опасността, която го дебне в обятията на тази жена, той повдигнал рамене: „На моите години човек не хваща вече нищо!“ Големи думи, за които днес идва страшното възмездие: Гоген е заболял от сифилис. В началото на март той отива за няколко дни в Бретан, несъмнено за да доуреди работите си. Сеген, който се намира по същото време там, пише на 7 март на О’Конор: „Бедният дявол е много болен. Сифилитичният ореол^[26] е обхванал цялото тяло и най-вече е засегнал раните на крака му.“

Действително раненият глезен на Гоген заздравява трудно. Раните не се затварят.

* * *

Когато отзвукът от разпродажбата в „Отел Друо“ достига до Мете, тя пише на мъжа си, за да му „припомни, че има пет деца“.

„Писмото ти го очаквах отдавна“ — й отговаря Гоген, скърцащ със зъби, като й известява „действителните“ резултати от разпродажбата. Вместо печалба той е понесъл, както твърди, загуба от около петстотин франка. Съзнателно или не, тази сметка е погрешна — защото нерядко бившият борсов посредник греши, когато борави с цифри^[27]. Така или иначе тези сметки, които Гоген ядно подхвърля на Мете, са за него не толкова оправдание, колкото повод да излее натрупалата се злъч. „Откакто съм се върнал, всеки човек на мое място би се отдал на тъжни размисли върху живота, семейството и всичко останало.“ Нека Мете не се заблуждава! Тя няма да получи повече нищо от него. „На четиридесет и седем години не искам да изпадна в нищета и въпреки това съм съвсем близо до нея; падна ли на земята, никой на този свят няма да ме повдигне; в твоите думи «трябва сам да се оправяш» има дълбока мъдрост — така и правя.“

Това писмо — което фактически бележи края на писмовната връзка между двамата съпрузи — говори доста красноречиво за настроението на Гоген през тази пролет на 1895 година. Уязвен, угнетен, раздразнителен, той не вярва вече в нищо, вярва само в необятния покой, който ще намери, когато най-после ще може да побегне към Тихия океан, далеч от Европа и европейците, сред които се натъква само на беди. В керамичната пещ на Шапле е изпекъл една статуетка, представяща Овири, варварската Диана. Предлага я на Салона на Националното дружество за изящни изкуства, но я отхвърлят. Тогава Шапле поставя статуетката в собствената си витрина; предупреждават керамика да я махне оттам. Шапле не отстъпва, статуетката остава във витрината, но за Гоген тази враждебна намеса е нов болезнен удар. Той отговаря с изблиците на ранен звяр. В две свои статии, които „Le Soir“ публикува на 23 април и 1 май, художникът се нахвърля върху художествените дружества, които се разпореждат с изложбите, върху официалните среди и Дирекцията за изобразителни изкуства. „Най-прекрасния обществено безполезен институт, който познаваме“. По същото време го застига и един удар от Емил Бернар.

През март 1893 г. Бернар е напуснал Франция на път за Италия, а по-късно — за Ориента. Сега живее в Кайро. Кризата, която е преживял, е намерила развръзката си. Отричайки се от младежките си търсения, той е еволюирал в съвсем различна посока и е станал последовател на византийската школа и на старите италиански майстори. За да обоснове новата си позиция, той привежда не само естетически и философски, но и религиозни доводи.

„Всичко, което допада на душата, иде от Небето — уверява той. По-късно ще разказва: «Аз вършех много обреди и водех такъв набожен живот, че никога не започвах работа, без да чуя литургията и да се помоля със скръстени ръце пред олтара на свети Франциск Асизки. Бях постъпил в третия францискански орден и едничката ми мисъл беше да изписвам църкви и да живея, забравил всичко останало.»“

Но той не забравя Гоген, когото преследва със своята отмъстителност, като не пропуща случай да се заяде с него в писанията си. Във февруарския брой на „Mercure de France“, говорейки за Сезан, той споменава Гоген между художниците, които „не са се посвенили да го копират“ — и то не само Гоген, а което е най-поразително и слисващо — и Писаро, големия учител художника от Екс. В края на април Бернар пише на Шуф едно писмо, което хвърля получателя в голяма възбуда.

„Бернар — пише Шуф на Гоген — ми изпраща едно отвратително обвинение срещу Вас, основаващо се на Ваши признания пред него, и то с една наистина обезпокоителна увереност. Подобни слухове бяха стигнали до ушите ми след нашето скарване, но тъй като ги бях чул от брат си, не им обърнах внимание и ги взех за глупави и празни сплетни. Този път вече не е така… Освен това поведението на жена ми по това време към Вас ми беше дало повод за някои забележки.“

Както казва Шуфенекер, „всичко това, взето заедно, можело да (го) разтревожи“.

Гоген, когото той веднага е помолил за обяснение^[28], едва се сдържа: „Още преди моето заминаване — пише той на Шуф — Вие глупаво се оставихте да изпаднете под влиянието на това змийче. Днес работата е по-сериозна. Какво да ви отговоря на тази клевета? Нищо. Ако някой друг ми бе поискал това, щях да го отпратя с подигравки; но тъй като сте Вие, аз страдам, защото страдате и Вие.“ Тези редове обаче не успокояват напълно Шуф: „Една точка в цялата тази история си остава неясна за мен. Колкото и смахнат да е Бернар, колкото и да е побеснял от омраза към Вас, откъде е могла да му дойде мисълта за такова гнусно обвинение? Да поговорим за това, ако желаете, когато се видим отново“^[29].

Гоген се чувствува болезнено уязвен от оскърблението, нанесено му от Бернар^[30]. Той фучи срещу „тоя очарователен момък!“ („В живота си съм срещал немалко мръсници, но нито един като малкия Бернар. Където и да идеш, непременно ще стъпиш в някоя от неговите мръсотии. Той с… където свърне.“) и избухва в гняв, когато през юни прочита в „Mercure“ една нова статия, в която Бернар се провиква: „Това, че той (Гоген) се възползува от известна част — по-голямата — от моите търсения, фактите ми го потвърдиха твърде ясно, за да мога да го отрека.“ Тогава Гоген нахвърля един злъчен текст, в който проследява попрището на някогашния си другар от Бретан:

„Къде са неговите прословути художествени търсения? — пита той. — Бог знае в какво се изразяват те!… О, господин Бернар, вместо да пишете, за да се представяте за някаква личност, каквато никога няма да бъдете, създайте едно последователно в идейно отношение творчество и тогава няма да се излагате на опасността да Ви смятат за шарлатанин цяло поколение художници, които следят работата Ви от Вашите първи стъпки в Понт Авен. И най-вече не се заяждайте с учителя си. Като доказателство ето едно посвещение: На П. Гоген, на смелия и безупречен учител и т.н. — БЕРНАР. И то когато той не си дава труда да Ви отговаря освен с творбите си, които винаги са си приличали въпреки малките промени, които един художник, стремящ се към по-доброто, внася във всяка своя работа.“

Поради неизвестна причина обаче тези отмъстителни редове няма да бъдат публикувани^[31].

Сред всички главоболия Гоген упорито продължава да търси някаква възможност, за да осъществи плановете си за оттегляне в тихоокеанските острови. Подава молба да бъде назначен като френски резидент в Океания, но без успех. Може да разчита само на живописта си.

Гоген е продал няколко картини на съдържателя на кафене „Вариете“ — Огюст Боши, който е голям приятел на художниците и разпален колекционер. На 20 юли Боши трябва да му изплати две хиляди и шестстотин франка. От друга страна, дребният търговец на картини Талбум, с когото го е свързал Морис, ще му плати през май след една година осемстотин франка за една творба, която си е запазил. Мофра пък се е заел да продаде едно платно на някакъв свой познат лекар; това са още триста франка. Най-после майсторът на рамки Добур ще внесе на художника шестстотинте франка, които му дължи за една откупка, веднага щом получи пари. Гоген пресмята. Парите, с които разполага, ще му позволят да посрещне разходите по пътуването и настаняването си — това на първо място. Второ, в Океания ще му бъдат достатъчни по двеста франка на месец, за да живее доста нашироко; с четири хиляди и тристата франка, които има да взема от различни места, ще може да преживее почти две години. Следователно остава само въпросът за бъдещето. Гоген би искал да се подсигури.

И той успява да получи такива уверения от двама търговци на картини — Леви, който има магазин на улица Сен Лазар, и Шоде, който работи на улица Родие. Макар да признават, че „не е лесно да се пробутват“ картините на Гоген, те уверяват, че не след дълго сигурно ще почнат да продават творбите му. Това е просто „въпрос на време“. „Можете да заминете за там спокоен — му заявяват те; — ние няма да ви оставим да закъсате.“

Гоген е чакал само подобни обещания. Той оставя на хранение у търговците картините и скулптурите си и се заема с последните приготовления за предстоящото си вече пътуване — пътуване отново самотно, тъй като не ще го придружи нито Сеген, нито О’Конор. Раздава на приятелите някои спомени, стяга куфарите си.

На 28 юни Морис съобщава в „Le Soir“, че на следващия ден Гоген ще замине завинаги. Това заминаване става без много шум, едва ли не крадешком. Тъй като не желае „прощавания на гарата, които (го) вълнуват и уморяват“, Гоген моли приятелите си да не го изпращат. В последния момент обаче семейство Молар и Пако Дурио настояват да го изпроводят; и само те ще му стиснат ръка на перона…

На 3 юли художникът напуска Европа от Марсилия на борда на кораба „Остралиен“.

„Остава ми само да извая гроба си там, сред тишината и цветята“ — е казал той на Морис.