Анри Перюшо
Животът на Гоген (11)

І
Смъртта на краля

Духът ни е фрегат, залутан към Икария.

 

И всяко островче в морето непознато

е Елдорадо — дар от жребия щастлив;

фантазията все е горда, но когато

зората заблести, намира само риф.

Бодлер, „Пътешествието“^[1]

 

След като се отбил в Суец на 7 април и в Аден на 11-и „Осеаниен“ спира на 16-и и 17-и в Мае на Сейшелските острови. Сега той пори водите на Индийския океан по посока към Австралия, където ще пристигне след по-малко от две седмици.^[2]

Времето е „чудесно“. Гоген се разхожда по палубата, гледа хоризонта и делфините, които понякога изскачат над водата. Дългите му коси и широкополата шапка а Ла Буфало Бил са достатъчни да го отличат от другите пътници, повечето колониални чиновници, с които почти не общува. Той наблюдава без особено снизхождение тия „излишни хора“, на които „щедрото правителство плаща малки увеселителни разходки, струващи разноските по преместването на цяло семейство с жена и деца. В края на краищата — съгласява се той — те са съвсем достойни люде, които имат само един недостатък, впрочем широко разпространен — че са съвършено посредствени“.

Видът на тези господа с колосани яки, заобиколени от своите семейства, засилва чувството на самота, което изпитва художникът, откакто за последен път е стиснал ръцете на неколцината приятели, дошли да го изпратят на Лионската гара. „На палубата на нашия кораб… аз наистина съм някак странно самотен.“

Гоген си е взел второкласен билет, за което съжалява, защото трета класа е почти също тъй удобна, а при това би спестил няколкостотин франка. Малкият му капитал е вече значително подяден. Уредил е дълговете си, заел е петстотин франка на Шарл Морис, а накрая, преди заминаването си, е настанил Жулиет Хюе в една партерна стая на улица Буржоа 9, близо до Монфред, и й е купил шевна машина, за да може да работи самостоятелно. Каква беда! Младата жена е бременна…

На 30 април „Осеаниен“ пристига в Австралия. Плавайки покрай южния бряг, той се отбива последователно в Олбани, Аделаид и Мелбърн, после се насочва към Сидней. Австралия разочарова Гоген. Дванадесететажни къщи, парни трамваи и кабриолети, както в Лондон. „Същите тоалети и екстравагантен лукс. Да минеш четири хиляди мили, за да видиш това!“ — възкликва художникът.

Нова Каледония, която е крайната точка на линията на „Месажери маритим“, е само на три дни път по море от Сидней. На 12 май „Осеаниен“ хвърля котва в пристанището на Нумея. Още от Аден Гоген се е тревожил как ще уреди пътуването си от Нова Каледония до Таити. Няколкото сведения, които е можал да събере по този въпрос, не са много насърчителни; може би ще трябва да чака връзка три, четири или пет месеца. Ето защо при слизането си в Нумея решава да се представи на губернатора. Добра идея: като вижда официалната заповед за мисията му, губернаторът му разрешава да замине за Таити с военния кораб „Ла Вир“, който ще отплува на 21-и.

„Каква смешна колония е Нумея! — пише Гоген на Мете. — Много хубава и забавна. Чиновници с жените си; семейства с пет хиляди франка годишна заплата, които могат да си позволят да се разхождат с екипажи, а дамите да се обличат в разкошни тоалети. Невъзможно е да се реши тази загадка! Освободените каторжници^[3] са най-богатите от всички и един ден ще станат големци. Това те изкушава да се наслаждаваш на живота чрез мошеничество, а ако те осъдят, не след дълго ще станеш много щастлив. С една дума, всеки намира щастието си където може.“

На борда на „Осеаниен“ Гоген е пътувал сред чиновници. На „Ла Вир“ ще пътува с офицери. Сред корабните офицери се смесват и сухопътните, които отиват на местоназначенията си. Един от тях, капитан Сватон, ще пътува с Гоген до Таити, където трябва да поеме командуването на ротата морска пехота, настанена в Папеете.

На „Ла Вир“ Гоген прекарва близо три седмици.

През нощта на 8 юни, осемнадесетия ден на плаването, съзира далечни огньове, които лъкатушат в подножието на назъбен планински конус. Корабът заобикаля Мореа — острова-близнак на Таити. Вече се вижда очакваната с такова нетърпение земя.

Часовете текат. Когато на 9-и зората изгрява над океана, тя разкрива виолетовите върхове на двойния вулканичен масив, който някога се е издигнал от океанските глъбини и е образувал Таити и скалистия му полуостров Таиарапу. Край брега се извисяват стройните стволове на кокосови палми. Тук-там сред зеленината се подават колиби. След като минава през тесен провлак, „Ла Вир“ влиза в залива на Папеете и бавно се доближава до кея, където листата на цезалпиниите се открояват като пурпурни петна. По водата се плъзгат пирогите на местни рибари… Не като залива на Рио, мисли си Гоген.

През време на пътуването той се е сприятелил с капитан Сватон. Това ще улесни първите му стъпки на острова. Офицерът, който посреща Сватон, лейтенант Жено, му предлага съдействието си и Гоген приема на драго сърце. Впрочем той няма никакво намерение да стои настрана от европейската колония. Колкото повече хора познава в тази страна, мисли си той, толкова по-добре.

Още в десет часа сутринта поисква да бъде приет от губернатора Лакаскад, по произход мартиниканец, показва заповедта за своята мисия, статиите на Мирбо, препоръчителните писма. Лакаскад приема художника „като важна личност“, от което Гоген е много поласкан^[4]. Той е много поласкан от вниманието, което му оказват навсякъде. Първенците на града го канят на обед; питат го дали би приел да рисува портрети. Явно е, че никой в Таити не знае що за художник и що за човек е Гоген, а Гоген, наивникът, винаги готов да се разпали, не се усъмнява и за миг, че тези прояви на уважение са наистина предназначени за него. Гоген е оптимист, моли Жено да го въведе в различните кръгове на белите в Папеете. Ще си създаде клиентела.

„Вярвам, че не след дълго ще ми възложат няколко добре платени портрета — пише той на Мете още на третия ден след пристигането си. — Сега-засега се правя на колкото е възможно по-недостъпен (най-сигурният начин да ги накараш да ти плащат добре). Във всеки случай вярвам, че ще печеля пари тук, нещо, на което не разчитах… Ето какво значи рекламата и колко глупаво е всичко; но пък най-после ще караме така.“

Откакто е пристигнал в Папеете, в града цари голямо оживление; тълпи от местни жители прииждат от вътрешността и от съседните острови: последният от кралете на маорите, Помаре V е в предсмъртна агония.

Таити е открит от европейците преди малко повече от един век — в 1767 година. Западните сили дълго време са си го оспорвали, подтиквани към тази борба не толкова от стремеж към колониална експанзия, колкото от религиозни съображения. И наистина на островите английските пастори и френските мисионери, дошли тук да покръстят населението, се сблъскали помежду си с крайна ожесточеност, искайки и едните, и другите помощ от своите правителства. В 1842 г. Франция успяла да наложи протектората си над земите на Таитянската корона, но този протекторат съвсем не сложил край на религиозните и политическите борби; затова преди десетина години Франция поискала от Помаре V, възкачил се на престола в 1877 година, да се откаже от правата си. През юни 1880 г. владетелят дал съгласието си и Таити бил обявен за колония. Все пак Помаре запазил титлата си заедно с почестите и прерогативите, свързани с нея; над двореца му продължил да се развява таитянският флаг. Това състояние на нещата ще бъде прекратено при смъртта му, която настъпва на 12 юни. Заедно с него изчезва завинаги местната монархия.

Погребението на Помаре V почти съвпада с празненствата по случай 14 юли, които на Таити траят цял месец. Със скицник в ръка Гоген ходи от група на група сред маорите, които, насядали на тревата край двореца, пеят през цялата нощ химни — именес. Редуващите се един след друг припеви затрогват художника. Маслиненокафявите тела, открояващи се срещу тъмна зеленина, особено телата на мъжете, много от които, мощно изваяни, са истински херкулесовци, го поразяват с красотата си. Все пак това отговаря само отчасти на представите, които е имал. Гоген признава, че е смутен.

С помощта на лейтенант Жено той наема една колиба до църквата, на края на града, в квартала, който опира до самото подножие на планината. Вижда се често с Жено, който му предава уроци по таитянски и заедно с когото започва по малко да рисува и скулптира. Но поради лошата си памет Гоген напредва бавно в усвояването на таитянския език. Той не обладава нито езиковата дарба на Ван Гог, нито лекотата на Мете. „Често си казвам, че ако Мете беше тук, нямаше да й трябва много време, за да проговори таитянски.“ Не го задоволяват и художествените му опити. Явно е, че съвсем не е от хората, които се приспособяват лесно и бързо към нова среда. Но и защо да се заблуждава? Таити го разочарова.

Много скоро се разсейва недоразумението, на което са почивали първите му връзки с белите. Онази Европа, от която е мислил, че ще „се избави“, сега той я открива отново сред колонистите, чиновниците и търговците — които, както свидетелствуват всички пътешественици, наистина са хора печално посредствени — само че „под още по-жалката форма на колониалния снобизъм, на едно детинско и гротескно до карикатурност подражателство“. Мислил е, че ще избяга от „царството на златото“, а в Папеете се натъква отново на златото. Там стойността на човека се измерва с парите, които притежава. На всичко отгоре животът в Папеете е много скъп, още повече че Гоген — противно на очакванията си — няма да може да се храни от лов: освен плъхове и малкото свине, живеещи на свобода, на острова няма никакъв дивеч. Ненужни ще му бъдат пушката „Винчестер“ и запасите от муниции, които е донесъл. Разбира се, вече не може да става и дума за портрети. Нека не чакат от него да им „измайстори някоя илюзионистична картинка“. „Все пак тоя Гоген — почва да се шушука в Папеете — е маа маа (смахнат).“

Затова той обръща поглед към местните жители, които съвсем естествено противопоставя на белите. Към тях се отнася с доверие. Мъчи се да ги разбере, да ги гледа през очите на своя блян. „Всички тия хора — пише той на Мете — ходят навсякъде, в което и да е село, по който и да е път, спят в някоя къща, ядат и т.н., без да кажат «благодаря» за отплата. И ги наричат диваци? Пеят, не крадат никога, вратата им никога не е затворена, не убиват. Две таитянски думи ги характеризират: иа орана (добър ден, сбогом, благодаря и т.н.) и онату^[5] (не ме е грижа, няма значение и т.н.) — и ги наричат диваци?“

Но и туземците далеч не оправдават очакванията му. Маорите в Папеете приличат малко или много на онази „вахине“ (жена) Тити, която той понякога приема в колибата си — мулатка, дъщеря на англичанин, „забравила расата си“. Маорите са дегенерирали. Но те ли са виновни за това? — пита се Гоген. Мисионерите са убили поезията у това племе; изтръгнали са го от нощта на неговото минало^[6], изкоренили са древните му вярвания, сринали са храмовете му — марае — и са го научили на „протестантско лицемерие“. Ето какви са облагите от цивилизацията, „без да се смята сифилисът“.

За Гоген смъртта на Помаре V е истинско „бедствие“ — бедствие, което пряко го засяга. С нея цивилизацията ще възтържествува окончателно тук — „военщина, търговия и чиновничество“, изброява художникът, — а маорската традиция ще изчезне завинаги^[7]. „Да бия толкова много път, за да намеря това, тъкмо това, от което бягах!“ Не за този покварен, европеизиран Таити е дошъл той в Океания, а за Таити на своите мечти, за райския и първобитен остров.

Тази омайна земя е изчезнала. Но тя е съществувала и въпреки всичко трябва да е останало нещо от нея. Невъзможно е, говори си Гоген, расата на маорите да не е „съхранила нещо някъде от своето древно величие“. Той няма да остане дълго в Папеете. Ще тръгне да търси някогашния Таити. Ще се върне по стъпките на времето. Ще проникне в тайната на таитянската нощ.

„Тишината нощем в Таити е още по-странна от всичко останало. Тя съществува само там и нито вик на птица не смущава покоя. Тук-там пада някой голям сух лист, но не дава представа за шум. То е по-скоро като полъх на духа. Туземците често се движат през нощта, но боси и безмълвни. Винаги тази тишина. Разбирам защо тези хора могат да стоят с часове, с дни, без да продумат нито дума и да гледат небето с тиха тъга. Усещам как всичко това ще обладае и мен и си почивам необикновено много тук. Струва ми се, че цялата суетня на живота в Европа не съществува вече, че утре, винаги, ще бъде същото, и така до края…“

* * *

На четиридесет и пет километра от Папеете, на южния бряг, в окръга Матаиеа, Гоген наема една туземна колиба^[8].

В този край на острова крайбрежната ивица не е така тясна, както другаде. Планината започва да се издига едва на хиляда и петстотин метра от брега. От там до плажа се гушат под дърветата, разпръснати или събрани заедно, колибите на Матаиеа. В съседство до Гогеновата има три, в една от които живее неговият хазяин Анани. Множество други стърчат тук-там върху червената земя, сред зеленината, всичките почти еднакви със своите покриви от панданусови листа^[9]. От колибата си Гоген вижда планината, обрасла с пищна растителност, която скоро става непроходима, щом човек се отправи към високите отвесни базалтови скали, от които се спущат потоци. „Уру“ или хлебните дървета, „аито“ или железните дървета, кокосовите палми, „бурао“, чието дърво се употребява за строежа на колиби, растат нагъсто, стърчащи над шубраците, преплетени с лиани и дървовидни папрати, по склоновете на планината, която на това място се пречупва в голям разсед, обрасъл с мангови дървета, отрупани с оранжеви плодове.

Тясната зеленееща се долина се спуща плавно към лагуната, която бариерата на кораловия риф, опасващ Таити, пази от прибоя на океана. Преплетените клони на панданусите, сивите и стройни стебла на кокосовите палми се оглеждат в спокойните прозрачни води, които в зависимост от дълбочината, времето на деня и ъгъла, под който пада светлината, се оцветяват синьо или зелено, розово или лилаво. В далечината вълните на Тихия океан, които се разбиват върху коралите, изглеждат зелени. Въздухът е лек и прохладен, наситен с нежния и упоителен аромат на „тиаре“ — местната гардения, цветето-царица на Таити. По лагуната маори със сини и бели препаски, наречени „парео“, придвижват пирогите си с отривисти удари на къси весла или с леки тласъци на тялото. Вдясно на хоризонта се откроява скалистият и остро изрязан масив на Мореа…

„Малко съм самотен“ — пише Гоген на Мете.

Когато художникът е напуснал Папеете, за да отиде да „дивее“ — както презрително казват европейците, той е оставил там Тити, убеден, че тази жена, твърде европеизирана, само ще му пречи при търсенето на първобитния Таити. Сега често съжалява за това, чувствува се „малко самотен“, „твърде самотен“ сред туземците на Матаиеа. Никой в селото не говори френски, а неговите познания по таитянски са още съвсем оскъдни.

Впрочем на Гоген съвсем не му е така лесно да „подивее“, както си е мислел. Отдалеч животът на „добрия дивак“ изглежда много прост и неусложнен. За жалост не е достатъчно да си вържеш препаска около бедрата, за да станеш тутакси първобитен човек. Таитянската земя е богата и щедра, но не предлага благата си току-така. Плодовете принадлежат на всички, но човек трябва да се катери по дърветата, за да ги откъсне; а „маиоре“ — плодът на хлебното дърво, основна храна на местните жители, скоро втръсва с блудкавия си вкус. Лагуната изобилствува с риба и раковини. Но хората трябва да се гмуркат в нея, за да изтръгват раковините от скалите, трябва да умеят да ловят рибата, а и да знаят да различават годните за храна видове от отровните.

Гоген отново е започнал да рисува и да живописва. Не „без мъка“: „Винаги ми е трудно да пусна машината в ход в някоя нова страна.“ В същност липсва му нещо съществено, липсва му разбирането на тия маори, които го наблюдават, държащи се малко или много настрана, и с които той доста трудно се сближава. Смущава го и пейзажът със своята интензивна светлина, с резките си и ярки по тон цветове. Тези цветове го „заслепяват“, „ослепяват“. Той не смее да ги нанася така сурови върху платното си.

Един ден една от неговите съседки се престрашава да влезе в колибата му, за да погледа забодените на тънките преградни стени картини, репродукции от творби на Мане, на ранни италиански живописци и японски художници, които е окачил наред с фотографии на Мете и децата си. Той използува случая, за да нахвърли набързо един портрет на таитяиката. Но тя се намръщва, казва „аита“ (не) и се измъква. След малко обаче идва отново: отишла е да си облече хубава рокля и да си втъкне цвете в косите. Съгласна е да позира. Най-после Гоген ще има възможност да проникне малко в характера на едно маорско лице. Живописва с такова увлечение таитянката, че рисуването на такъв портрет^[10] е равностойно за него, както казва, на „физическо обладаване“: „Вложих в този портрет това, което сърцето ми позволи на очите да видят, и най-вече това, което очите ми сами може би не биха видели.“ Отсега нататък Гоген ще работи по-свободно. Откакто е нарисувал този портрет, той чувствува, че сам става „маори“.

Това скоро се потвърждава от един опит за съжителство с Тити. Въпреки че от ден на ден все повече печели доверието на маорите, общуването с местните хора не смогва да облекчи самотата му, която се засилва и от това, че не идва никакво писмо от Европа. Само от Мете е получил веднъж досега известие. След като размисля, той поканва Тити да дойде при него в Матаиеа. Но тази жена скоро му дотяга — тя е само същество, откъснато от расата си. По отегчението, което изпитва край нея, той преценява какъв „истински напредък“ е направил вече в „дивачеството“. След няколко седмици отпраща Тити в Папеете.

Все повече и повече Гоген се приобщава към живота на маорите, които са го приели като свой. Рисува различни пейзажи, но преди всичко хората, които го заобикалят — жена, седнала намръщена на прага на колибата си, други, които разговарят под сянката на дърво, трима таитяни, насядали около блюдо с попои (супа) и плодове, две жени, спрели се да побъбрят под панданусите на брега, млад тане (мъж), който поваля с брадвата си дърво на брега на водата, докато неговата вахине, навела се с разголена гръд над дъното на лодката им, я приготовлява за отплуване в морето.^[11]

Тези мотиви са съвсем прости. Както в подбора, така и в начина на разработването им Гоген не търси живописното, колоритното. Екзотичният декор си остава съвсем чужд за художника. Екзотиката е отчуждаване, тя винаги набляга върху различното, причудливото, необикновеното, неочакваното. А не към този вид бягство се стреми Гоген. Той не рисува сцени от туземния живот, изображения на бита. Рисува маорите в тяхното най-обикновено всекидневие, именно най-простото, най-оголеното, което го е завладяло, така както някои митове завладяват духа на хората. Митът на изгубеното детство. Митът на изгубения рай. Тези митове се срещат у Гоген. Те тласкат по друмищата на света с неспокойна и сякаш налудничава крачка този слепец, този ясновидец, чието голямо, истинско приключение се разиграва в крайна сметка само в душата. Гоген наистина рисува нещата, които наблюдава, но рисува — както е казал по повод на Вахине но те тиаре — най-вече онова, което очите сами не могат да видят. Рисува рая, времето, когато още е нямало време, когато човечеството в своето детство е живеело вечно младо, съвършено невинно, в общение със земята и небето.

По стените на колибата си Гоген окачва фотографии на фризовете, украсяващи явайския храм в Барабудур, на една египетска рисунка от XVIII династия и на фриза на Партенона. Има и други фотографии на татуировки от Маркизките острови. И всичко това, и всичко, което вижда в Матаиеа, се преплита пред погледа му — пред душевния му взор. По вървежа и формите си малките коне на таитяните му се виждат досущ като конете на Партенона. Но той иска да отиде „много по-далеч от конете на Партенона“ — да отиде „при кончета от детските (си) години, при хубавото дървено конче“. Рисува маорите не в движение, а строго и величествено неподвижни, със застинали, увековечени жестове. Статични фигури, чиито форми се открояват едри и наситени; един свят вън от времето, който нищо не движи, нищо не смущава и над който витае мълчанието на мечтите.

Голям художник е Гоген именно защото е този ясновидец — ясновидец, толкова потънал в своите блянове, че у него няма и капка увереност в стойността на това, което прави: „Струва ми се, че е отвратително“ — пише той на Серюзие. „Понякога — пише на Монфред — намирам, че е добре, а в същото време ми се вижда ужасно.“ Но тъкмо защото е такъв ясновидец, той е — по силата на безмилостното възмездие — и слепец, който броди опипом сред нещата и хората, винаги изумен, когато се удря о действителността и се разкървавява, „клетник“, който върви от беда на беда. Останал е вече без пари, храни се „до немай-къде зле“ в очакване да получи някакви средства от Франция. „Почвам да мисля, че всички в Париж са ме забравили.“ С изключение на Монфред и Серюзие, от които за пръв път получава писмо през ноември, никой не му пише. От един брой на „Le Figaro“ научава, че представлението, дадено на 21 май във „Водевил“ от Художествения театър, за да бъдат подпомогнати той и Верлен, не е донесло никакъв приход. А какво прави Морис, на когото е поверил „грижата за неуредените си работи“? Морис, пресмята той, трябваше да му върне взетите на заем петстотин франка, към тях се прибавят тристата франка, които Жан Долан трябваше да му плати за една картина, оставена при стария Танги, а и невъзможно е Жоаян и Портие да не са успели да продадат някое и друго платно. И въпреки това нищо, нито сантим, нито дори ред от Морис! „Признавам, че имам основание да се безпокоя; това обърква всичките ми сметки.“ Гоген моли настойчиво „скъпия Серюз“ да отиде и се осведоми при Морис и да му пише „надълго какво става, защото писмата, отиване и връщане, пътуват четири до пет месеца.“

Сред тези отново налетели го грижи едно внезапно влошаване на здравето му разтревожва силно Гоген. Ненадейно започва „да повръща кръв — цял леген“. Заминава веднага за болницата в Папеете, където с помощта на синапени лапи и вентузи на гърдите лекарите успяват да спрат кръвохраченето. Белите дробове са в ред, казват те на художника, но сърцето е засегнато. „То е видяло толкова много тегла, че това не е никак за чудене“ — възкликва Гоген, на когото предписват лечение с дигиталис. Лекарските грижи за жалост не са безплатни. Управата на болницата иска от художника по дванадесет франка на ден. Гоген няма възможност да си позволи подобен разход и въпреки съветите на главния лекар, щом решава, че е достатъчно здрав, се връща в Матаиеа.

Тази сърдечна криза го угнетява. „Откакто съм заминал от Париж, само мъчнотии и несполуки, и принудителни разходи за път и настаняване… Ако това не беше необходимо за изкуството ми (в което съм сигурен), щях веднага да си замина.“

Никакви писма. Никакви пари. Самота. Да беше хрумнала поне на Де Хан добрата мисъл да дойде с него — или на Серюзие. „Мау тера (вземи тази)!“ — му говорят старците от Матаиеа, сочейки му една или друга вахине от селото. Но някаква плахост го сковава. Жената маорка го смущава. Тук половете не са така рязко разграничени, както в Европа. В движенията на мъжа има някаква мудна грация, жената пък, привикнала на същия труд като своя другар, е наследила нещо от неговата сила. С яко сложеното си тяло, с доста едрите си стави, с тесните бедра и широки рамене, над които се стелят буйни синкавочерни коси, тя пристъпва с плавната и мощна крачка на красиво животно. Любовните отношения между мъжа и жената са съвършено открити, лишени от всякакво двусмислие — и от всякаква сантименталност. Физическата наслада решава всичко. Любовта у маорите не познава подготовката, въведението, както не познава и свяна. Думите мау тера трябва да бъдат разбирани в най-тесния им смисъл. Да вземеш една жена, значи да я вземеш без нито дума, брутално, както при похищение — похищение прието и желано. „А пред тях, поне пред ония от тях, които не живееха с тане, аз наистина се чувствувах смутен.“

Самота. За да се развлича, Гоген има само мандолината си. Вечер ходи на брега да слуша песните на туземците, докато Мореа лека-полека потъва в мрака. Песните замлъкват и остава само шумът на морето, шумът от две ноти — къса и висока, протяжна и ниска — на вълните, които се разбиват и заливат кораловия риф. В Океания почти няма здрач. Ярката светлина на деня преминава без преход в мрака на нощта — на нощта, в която бродят тупапау, демоните, злите духове, духовете на мъртвите, слезли от планините, за да измъчват спящите туземци. Тези острови на насладата са също така и острови на страха. Във всички колиби нощем гори светлинка, за да държи на разстояние тупапау с фосфоресциращите очи.

Гоген, подтиснат от самотата, рисува с по-малко увлечение. Изведнъж, обзет от някакъв стихиен порив, решава да предприеме една обиколка без определена цел из Таити. Като тръгва направо през вътрешността на острова, той се отправя към северния бряг, пристига в Таравао. Там взема кон от един жандарм, за да продължи към Итиа.

„Във Фаоне, малък окръг пред Итиа, чувам един туземец, който ме вика:

— Ей, човече, който правиш човеци! — Той знае, че съм художник. — Хаере маи та маха (ела да ядеш с нас)! — таитянската формула за гостоприемство.

Не чакам да ме молят, толкова приветлива и блага е усмивката, която съпровожда поканата. Слизам от коня, домакинът ми го взема и го завързва за един клон… И влизаме двамата в една колиба, където са се събрали мъже, жени и деца, насядали на земята; разговарят и пушат.

— Къде отиваш? — ме пита хубава маорка на около четиридесет години.

— Отивам в Итиа.

— Какво ще правиш там?

Не знам каква мисъл ми мина през главата и може би, без да го съзнавам, казах истинската, тайна и за мен, цел на пътуването си:

— Ще си търся там жена — отговорих.

— В Итиа има много и хубави. Искаш ли една?

— Да.

— Ако искаш, ще ти дам дъщеря си.

— Млада ли е?

— Да.

— Здрава ли е?

— Да.

— Добре. Доведи ми я.

Жената излезе. След четвърт час, докато поднасяха за ядене диви банани, раци и риба, тя се върна, следвана от едро младо момиче, което носеше малък вързоп в ръка. През роклята от много прозрачен муселин се виждаше златната кожа на раменете и ръцете. Две пъпки напираха от гърдите й; в очарователното й лице не открих онзи тип, който дотогава бях виждал да господствува навсякъде из острова, а и косата й беше съвсем особена, израснала като гъст лес и леко накъдрена. На слънцето всичко това беше като оргия от багри. Впоследствие научих, че произхожда от племето «тонга». Когато седна до мен, й зададох няколко въпроса:

— Не се ли страхуваш от мен?

— Аита (не).

— Искаш ли да живееш в моята колиба, винаги?

— Еха (да).

— Никога ли не си била болна?

— Аита.

Това беше всичко. Сърцето ми биеше, докато младото момиче невъзмутимо подреждаше върху голям бананов лист на земята пред мен ястията, които ми поднасяха. Ядях с добър апетит, но бях умислен, смутен. Това младо момиче, това дете на тринадесетина години^[12] ме очароваше и плашеше. Какво ставаше в тази душа? И не друг, а аз, който бях тъй стар за нея, се колебаех да подпиша в този момент един така набързо съставен и сключен договор. Може би, мислех си, майката е наредила, заповядала е; може би това е сделка, която са уговорили помежду си. И все пак виждах твърде ясно у голямото дете признаците на независимост и гордост, отличителни белези на нейната раса.

Най-вече ме успокояваше това, че у нея имаше — без всякакво съмнение — онова държане, онзи ведър израз, който у младите хора съпровождат честната, достойна постъпка. Но насмешливата гънка около устата й, иначе добра, чувствена и нежна, ме предупреждаваше, че опасност съществуваше за мен, не за нея…

Не смея да отрека, че когато прекрачих прага на колибата, сърцето ми беше свито от странна тревога, от трепетна уплаха, от истински страх.“

Изпроводен от семейството на Техура^[13] — така се казва младата маорка, — Гоген се връща в Таравао със своята „годеница“.

„Върнах коня на жандарма. Жената на жандарма, французойка, без притворство, но и без никакъв такт ми каза:

— Как! Взели сте си и държанка?

И изпълнените й с ненавист очи разсъблякоха младото момиче, което посрещна този оскърбителен оглед с гордо безразличие. Погледнах за миг символичното зрелище, което ми предлагаха двете жени: това бяха разрухата и първият цъфтеж, законът и вярата, изкуственото и природата. И първото облъхваше второто с нечистия дъх на лъжата и злобата. Това бяха също така и две раси, застанали една срещу друга, и аз се срамувах заради своята. Струваше ми се, че тя петнеше с облак мръсен дим това тъй чисто небе. И бързо отвърнах поглед, за да си отдъхне и се наслади той на блясъка на това живо злато, което вече обичах.

Раздялата със семейството стана в Таравао, при китаеца, който там продава всичко — и хора, и животни.

Годеницата ми и аз взехме дилижанса, който след двадесет и пет километра ни остави в Матаиеа, в моя дом.

Жена ми беше малко приказлива, меланхолична и насмешлива. Непрекъснато се наблюдавахме един друг, но тя си оставаше непроницаема за мен и аз скоро бях победен в тази борба. Колкото и да се заричах, че ще се следя, че ще се владея, за да мога да остана проницателен наблюдател, нервите ми скоро надделяха над най-сериозните ми намерения и не след дълго аз бях за Техура отворена книга. Така разбрах — в известен смисъл за моя сметка и на собствен гръб — каква голяма пропаст дели душата на океанеца от душата на латинеца, най-вече на французина. Маорската душа не се отдава веднага; нужно е много търпение и изучаване, за да можеш най-после да я обладаеш. Отначало ти убягва и те обърква по хиляди начини, прикрива се със смях и променчивост; и докато ти се поддаваш на тази привидност като на прояви на съкровената й правда, без да мислиш да разиграваш някаква роля, тя те наблюдава със спокойна увереност от глъбините на своето смеещо се безгрижие, на детинската си непринуденост.

Мина една седмица, през която аз се намирах в състояние на «детство», непознато и на самия мен. Обичах Техура и й го казвах, и то я караше да се усмихва: тя добре го знаеше! Тя също като че ли ме обичаше — и не ми го казваше. Но понякога, нощем, светкавици прорязваха златото на кожата на Техура.

На осмия ден — струваше ми се, че току-що бяхме влезли за пръв път в моята колиба — Техура ми поиска позволение да иде да види майка си във Фаоне, както се бяхме уговорили предварително. Тъжно се съгласих и като завързах в кърпичката й няколко пиастри, за да може да си плати пътя и да занесе ром на баща си, я изпратих до колата. За мен това беше като раздяла. Щеше ли да се върне тя?

Самотата на моята колиба ме прогони навън. Не можех да събера мислите си за каквато и да е работа.

Няколко дни по-късно тя се върна. И тогава започна живот на пълно щастие, градящ се на сигурността в утрешния ден, на взаимното доверие, на споделената увереност в любовта.

Залових се отново за работа и щастието живееше в къщата ми: то изгряваше заедно със слънцето, лъчезарно като него. Златото по лицето на Техура заливаше с радост и ведрина вътрешността на колибата и околния пейзаж. Ние бяхме и двамата тъй съвършено естествени! Колко хубаво беше да ходим сутрин заедно, за да се освежим в близкия поток, както без съмнение са ходили в рая първият мъж и първата жена!

Таитянски рай, наве наве фенуа…“

Преди да срещне Техура, Гоген е обичал, искал е да обича маорите. Но колкото и усилия да е полагал, си е оставал настрана от тази раса. Слушал е песните на брега или именес в колибите, както се слуша музиката от някакъв друг свят. Откакто Техура е влязла във всекидневието му, всичко се е променило. С право са му говорели старците от селото: „Мау тера!“ — без единението на телата има прагове, които не могат да се прекрачат. Любовта към Техура и любовта към маорите са едно и те разцъфтяват у него. Чувството прониква по-надълбоко от разума. Младото момиче е красиво, красиво с първичната си красота, красиво с първичната си детска, капризна душа, но и строго, съзерцателно, сериозно, както са сериозни само децата, и чрез душата на Техура се разкрива душата на маорската раса, и тя пее в златистото тяло на Техура, както пее в песните, долитащи от брега, когато падне здрач и в колибите на Матаиеа замъждукат малките нощни светлинки.

Гоген не може да се насити да рисува младото момиче. Рисува я на пясъка заедно с една другарка. Рисува я седнала в кресло, със сведено и замислено лице^[14]. Рисува я права, взела на рамене маорско момиченце, в една много сложна и странна композиция — „Иа Орана Мариа“ (Приветствувам те, Мария). Няма и десет години от времето, когато Гоген нижеше една под друга цифрите в кантората на борсовия агент Галишон. В часа, в който тупапау слизат от планината, той, елегантният борсаджия, излизаше на улица Лафит с цилиндър на глава. Днес носи само една препаска около бедрата. Но погледът си е останал същият, погледът, който струи малко косо от зеленикавите зеници. През тези години на заседнал живот, години неподвижни, Гоген бе започнал дългото си пътешествие. Преди две години в Бретан, рисувайки „Жълтият Христос“, той бе издигнал сред полята на Корнуай едно грубо дървено разпятие, нещо като християнски тотем. Днес, към края на 1891 година, той рисува „Иа Орана Мария“, картина, в която пренася сред таитянски декор една християнска сцена: две млади маорки със сключени ръце се молят на Богородица, взела образа на Техура, както позите на двете маорки са взети от две фигури на фризовете от Барабудур и както утре маорките в празнично облекло, седнали на пейка, от картината „Та Матете“ ще заемат позите на фигурите, които е рисувал един тивански художник от XVIIІ династия. Пред този поглед, който струи малко косо от зеленикавите зеници на Гоген, всичко се преплита и всичко се свързва наново, всичко се ражда и заживява нов живот. Дългото неподвижно пътешествие продължава. Корабът-призрак се носи към зорите на света^[15].

„Не, аз имам цел — пише Гоген в отговор на едно писмо на Мете — и я преследвам непрестанно, като трупам документи. Всяка година има промени, вярно е, но те се редуват винаги по един и същ път.“

Мете е ходила в Париж. Там е установила, че мъжът й действително си е спечелил известност. Имат ли наистина картините на Гоген търговска стойност? Мете е отишла при Жоаян и Портие и е поискала от единия и от другия няколко картини. Ще се опита да ги продаде. И действително след завръщането си в Дания тя продава за деветстотин франка^[16] на художника Филипсен „Етюд на голо тяло“, за който някога бе позирала Жустин. Но във Франция Мете също е дочула и това, което се шушука в някои кръгове по адрес на Гоген — че пътуването му до Океания е само реклама, че е искал да оригиналничи или — по думите на Реноар, — че няма нужда да се бие пътят до Таити, че може също тъй добре да се рисува и в Батиньол. И Мете пише по този повод на Гоген: щом иска да прави кариера, защо не я прави във Франция, на спокойствие?

„Аз съм художник и ти си права, не си луда — отговаря Гоген на жена си. — Аз съм голям художник и го зная. И защото съм такъв, затова изтърпях толкова страдания. За да следвам пътя си, иначе бих се смятал за разбойник. Такъв съм впрочем за мнозина. В края на краищата, няма значение! Най-много ме покрусява не толкова мизерията, колкото постоянните спънки пред моето изкуство, което не мога да работя тъй, както го чувствувам и както бих работил, ако мизерията не ми връзваше ръцете. Казваш ми, че греша, задето стоя далеч от центъра на изкуството. Не, аз съм прав, от дълго време вече зная какво правя и защо го правя. Моят център на изкуството е в мозъка ми, а не другаде, и аз съм силен, защото никога не се оставям другите да ме объркат и защото правя това, което е в мен. Бетховен е бил глух и сляп, бил е откъснат от всичко, затова в неговите творби се чувствува художникът, живеещ на своя собствена планета.“

Гоген с радост научава за продажбата на „Етюд на голо тяло“.

„Това ми доказва, че по онова време съм имал малко талант, а след това и пари в джоба. Ти доста много викаше на времето, когато купувах картини. Какво правят обикновено съпрузите и особено борсовите посредници? Неделен ден ходят или на конни надбягвания, или в кафенето, или по леки жени, защото мъжете имат нужда от малко развлечение, иначе работата не върви и най-после това е човешко. А аз работех и това беше развлечението ми.“

Щом Мете е продала една картина, да се опита да продаде и други. Гоген я кара да търси купувачи в Дания. „Достатъчна е приумицата на някой богат и влиятелен човек, за да се лансира един художник. А тази приумица често се поражда, когато работиш малко по малко всеки ден… Колкото повече продаваш, толкова повече пари ще вземеш и ще си осигуриш по-добро бъдеще.“

Мете е получила деветстотин франка от Филипсен. Гоген знае, доволен е и не иска нищо от жена си. Затова пък не знае, че през май миналата година Шарл Морис, който не връща взетите на заем петстотин франка, е изтеглил от Жоаян за негова сметка осемстотин петдесет и три франка и двадесет и пет сантима. Морис е заявил на Серюзие, че е изпратил две писма на Гоген, от които едното като ценна пратка. Художникът въобще не е получил тези писма, и то по простата причина, че никога не са били изпращани. Представлението на Художествения театър в полза на Гоген и Верлен не само не е донесло никакъв приход, но е разсеяло и вярата, която символистката школа е хранила в Морис. Пиесата „Херувим“, за която той месеци наред е говорил възторжено на своите приятели, е потресла всички, които са били готови да й се възхищават. Писателят, който пилее живота си в приключения с жени, в пиянство и приказки по литературните кафенета, който кове толкова прекрасни проекти, но постоянно отлага осъществяването им от днес за утре, няма да се съвземе от този провал. Все повече и повече се заплита той в безредното съществуване на бохем, който постоянно търси пари на заем и не се спира пред никакви средства. Много отдавна той е похарчил хиляда и тристата франка на Гоген. Как би могъл да му ги върне?

В Матаиеа Гоген е „на края на възможностите си“. Ще бъде ли принуден да се завърне в Европа? Тъй като се храни само с корени, плодове и риба, той е много отслабнал. Косите му сивеят. Винаги се надява, че следващата поща ще му донесе писмо или пари от Морис. Но нищо! Разяжда го несигурност. Какво да прави? Да поиска да го репатрират? Не може да се реши, чака пощата, вкопчва се в твърде крехки надежди (един капитан на гемия му е обещал поръчка за портрет след няколко седмици, през май 1892 г.), за да отлага всякакво решение. Би било твърде нелепо, ако го принудеха да прекъсне престоя си, когато едва започва да създава таитянските си творби. В плен на свръх възбуденото си въображение — „мозъкът ми се пръска“ — Гоген открил древната религия на острова; и пред него, и около него полека-лека израства старият Таити, онзи Таити, за който е мечтал и който най-после съзира — който вижда така ясно, че го рисува на платната си. Накъде отива Гоген? Той сам не знае. Платната му го „плашат“ — казва той на Серюзие: „Това, което правя сега, е доста грозно, доста смахнато. Боже мой, защо си ме направил такъв? Аз съм прокълнат.“

Адвокатът Гупил от Папеете му е заел книгата „Пътувания до островите на Великия океан“ от някогашния консул на Съединените щати в Полинезия Джеймс-Антони Муренхаут, издадена в Париж преди около петдесет години, в 1837 г. Този консул играл решаваща роля в историята на колонизацията на Таити; той положил особени усилия, да убеди някои вождове да приемат френския протекторат. Още по негово време древният Таити агонизирал. Но благодарение на дълбокия и искрен интерес, който проявявал към туземното население, той успял да събере сведения от последния от онези таитянски жреци, харепо, които някога предавали по устен път на вярващите „в тишината на тъмните нощи“ свещеното учение на маорите — предания, които маорите с присъщата си леност, с безгрижното си покорство пред хода на събитията не се помъчили да опазят от домогванията на мисионерите.

Местната религия изчезнала заедно с този последен жрец. Повече от половин век е минал оттогава. Споменът за нея е запазен само в книгата на Муренхаут. Когато лейтенант Жено съобщил на Гоген, че почти нищо не е останало от статуите, от свещените паметници, разпръснати някога из целия остров, че почти всички храмове, марае, са разрушени, че само тук-там съществуват още, скрити в леса, някои скулптури — тики, — но твърде изрядко и без особена стойност, художникът остава крайно разочарован. Лишен от боговете си, народът на маорите е народ осакатен, откъснат от корените си, с ограбена душа. Първобитната и запазена раса, която Гоген се е надявал да намери в Океания, е запратена в бездната на памтивека. Четейки Муренхаут, художникът се вълнува от същите чувства, които изпитал американският консул, когато му дали за пръв път да прочете един свещен текст на древните маори. „Зашеметен от това изумително откритие, стори ми се, че виждам как изведнъж се вдига пред очите ми завесата, която дотогава закриваше миналото от мен.“ Завесата се вдига и пред Гоген. Отново оживяват варварските божества, възкръсва миналото и отново човекът се възправя в своята първична цялост, в родната си чистота и невинност, която му позволява да общува с великите космически сили. „Голотата“, „първичното“, чиято магия обайва Гоген, чийто зов той дочува от глъбините на вековете, от глъбините на своята памет, където тръпнат разкривените форми на статуетките на инките, всичко той открива у Муренхаут. Той преписва от съчинението на консула, изцяло или съкратени, дълги пасажи в една тетрадка, която украсява с акварели и рисунки^[17]. Свещените тайни терзаят този безбожник, който в Бретан бродеше край недодяланите и трогателни „пиети“ на старите бретански резбари. Гоген тръпне, изпада в захлас. Древните храмове израстват наново в планината. Гигантски идоли се появяват сред ибискусите^[18] и дърветата „бурао“. Възкръсва миналото на Таити, минало, което се преплита с настоящото и го поглъща…

Сега навсякъде около Гоген оживява намерената отново душа на маорската раса. Сред туземците на Матаиеа той, европеецът, е единственият, който знае забравените тайни, и всичко тук му ги повтаря. Гоген слуша Техура. Струва му се, че знанията, които получава от Муренхаут, му ги предава Техура. Бронзът на нейното тяло се превръща в слово…

„Боговете от миналото са намерили убежище само в паметта на жените“ — твърди невъзмутим художникът-визионер. На леглото, край което с настъпването на нощта светва малката лампа против тупапау, Техура се е излегнала подобно на идол, обладан от присъствието на бога. „Таароа било името му (на върховния бог); той почивал в празнотата…“

Гоген слуша забравените гласове. Той рисува това, което не съществува вече, жертвените места, където марае издигали своите стъпаловидни пирамиди, големите каменни идоли с чудовищни лица, при които идвали туземците от пасторалното време и свирели на своите флейти, наречени виво. Сред пейзаж, където на фона на синкавия планински масив кокосови палми люлеят жълтите си корони, той представя Техура гола като царица на ареоите, на онази секта, която някога изпълвала острова със свещените си оргии…^[19]

Откакто е дошъл в Таити, Гоген е изписал тридесет и две картини. Но ще може ли да остане още дълго в страната на варварските божества? С празен джоб — „изпаднал в ужас!“ — той очаква пристигането на капитана на гемията и евентуалната му поръчка за портрета. Ако можеше да получи тази поръчка и цената, която иска за нея, би могъл да остане още една година в Океания и да завърши там работата си. „След като съм вече тук (с крак в стремето), да трябва да си ходя — просто да побеснее човек!“ В началото на май 1892 г., получава от адвоката Гупил тридесет и шест франка и седемдесет и пет сантима „за единадесетдневно съхраняване на мебелите и вещите“ на един фалирал китаец в Папеете. С тези пари не може да стигне далече, въпреки че намалява до краен предел разходите си за храна. Скоро след това, „разярен като буйстващ луд“, Гоген е принуден да се реши да поиска от губернатора репатрирането си. Пред вратата на губернатора среща случайно един от капитаните на гемии, хора полуавантюристи, които плават от остров на остров. Художникът споделя с него неволите си. „И тогава — разказва ликуващ Гоген — този юначага ми пъхна четиристотин франка в ръката: «Ще ми дадете една картина и с това сметката се урежда!» Не влязох при губернатора и ето ме отново надяващ се на пари от Франция.“ Няколко дни по-късно, на 12 юни, той все пак отправя една молба за репатриране до Дирекцията на изобразителните изкуства в Париж. Ще минат няколко месеца, си мисли навярно той, докато му отговорят. Във всеки случай предвидливостта е разумна.

„Научих от Париж — пише Гоген на Мете, — че си възнамерявала да продадеш няколко картини в Дания. Ако ти се удаде това, направи усилие да ми изпратиш малка част от полученото.“ Откакто е продала „Етюд на голо тяло“, Мете действително се е заела да превърне в пари както платната на своя мъж, така и картините от колекцията на бившия борсов посредник. Впрочем има един човек, който живо се интересува както от едните, така и от другите — Едвард Брандес от вестник „Politiken“, за когото се е омъжила сестрата на Мете, Ингеборг, след развода си с Фриц Таулов. Действувайки от „благодетелни“ подбуди, както казва той, за да подпомогне нещастната си балдъза, Едвард Брандес отнася една след друга творбите, на които е хвърлил око. В разстояние на две години той ще купи от Мете картини за десет хиляди франка^[20]. Гоген научава това едва по-късно. Впрочем пощата идва редовно, без той да получи нито ред от жена си. Когато Мете най-после му пише, то е за да му поиска картини от Таити. Идната пролет тя ще уреди една изложба в Копенхаген и организаторите смятат, че е уместно да се представят най-новите творби на художника. Мете споменава мимоходом, че току-що е продала още четири картини за хиляда и петстотин франка^[21]. „Ето ти пари, ще кажете Вие — пише Гоген на Монфред. — Но бедната жена имаше нужда от тях. Няма значение, работите в Дания вървят на добре за мен.“ Той изпъчва гърди. „Да, в Дания има сума глупци, които вярват на вестниците, и затова сега смятат, че имам талант.“ До края на годината ще се помъчи да изпрати за изложбата „няколко добри платна“, ако — заявява той на Мете — „не ми е съдено да ги донеса сам“. Но разходите по изпращането са големи. Откъде да набави нужната сума? Досега е успял да изпрати във Франция — благодарение на един услужлив жандарм, завръщащ се в метрополията — само една картина, „Вахине но те тиаре“. Монфред я е получил през юли; Жоаян ще я изложи през септември при „Бусо и Валадон“. Монфред намира картината „великолепна“. „Толкова по-добре“ — му отговаря Гоген и подмята иронично: „Знаете, тя е от мене, не от Бернар.“

Въпреки безпаричието, въпреки тревогите за здравето си — „Аз сигурно имам лошо устроено сърце; всеки ден чувствувам, че става по-зле. Най-малката изненада, най-малкото вълнение ме разстройват напълно. Когато се кача на кон, най-малкото олюляване ме хвърля в ужас за четири-пет минути.“ Гоген продължава „все още да стиска яростно и упорито зъби“, прави резби върху стебла на дървета, когато няма материали за рисуване. Вече е нарисувал петдесетина картини. „Едно такова пътуване не се прави току-така, за разходка — пише той на Мете. — То трябва да бъде използувано докрай, за да не става нужда да се връщам отново. И това ще бъде краят на моите странствувания“ — уверява той, като същевременно заявява, че ако имаше хиляда франка, би потеглил тутакси за другия край на Тихия Океан, би отишъл на хиляда и петстотин километра от Таити, на Маркизкия архипелаг, в Доминика, „малък остров, на който има само трима европейци и където полинезиецът е по-малко покварен от европейската цивилизация… На Маркизките острови ще има какво да ям — обяснява той, винаги готов да обосновава с превъзходни икономически доводи своите бягства, — един вол струва три франка или труда да го хванеш.“

Очаквайки някаква възможност да отиде да поживее няколко месеца сред татуираните маркизци, Гоген продължава да живописва Таити, където е царството на Техура. Един ден отива от Матаиеа в Папеете, но на връщане го забавят неприятности по пътя. Когато се прибира към един часа сутринта, в колибата му е тъмно и тихо. Обзет от внезапен страх, че Техура го е напуснала, бързо драсва клечка кибрит — и вижда младото момиче голо, неподвижно, проснало се по корем върху леглото, с разширени от уплаха зеници. Тъй като нямало гориво за лампата, Техура не могла да се защити от тупапау. Ужасът в очите й, вцепенението от преживения страх дълбоко разтърсват Гоген, който не смее да се помръдне. На трепкащата светлина на кибритените клечки младото момиче го гледа с втренчен поглед. Преобразена от древния страх на своите прадеди, тя е по-хубава от всякога, по-хубава, но и по-далечна, по-чужда. Сякаш пред Гоген са зинали нощните глъбини на маорската душа. Полумракът е населен със страховити сенки, с онези призраци, които живеят в подсъзнанието на расите. „Най-после тя дойде на себе си и аз се помъчих с всички сили да я успокоя, да й вдъхна отново упование… И тази нощ беше сладка, сладостна и жарка нощ, тропическа нощ.“

Това необикновено преживяване дава повод на Гоген за една от най-значителните му творби от неговия престой на Таити — „Манао Тупапау“ (Духът на мъртвите бди)^[22], в която изобразява Техура така, както я е заварил, просната гола върху жълтия чаршаф от тъкани влакна. На виолетовия фон на картината, където светкат зеленикави искри, се откроява злокобният силует на привидение. В тази картина Гоген е искал да представи, както сам казва, „духа на една жива, свързан с духа на мъртвите“.

Манао тупапау…

Както край малката маорка, духът на мъртвите никога не е преставал да бди и край бившия борсов посредник, загърнат в своята препаска от тъканта тапа.

* * *

Гоген продължава да „се бори с нокти и зъби с несгодите на живота“.

През лятото е продал две дърворезби за триста франка; през ноември получава други триста франка от Монфред, който от своя страна е намерил купувач за една от картините, оставени на съхранение у него. Тези шестстотин франка, заедно с малкото пари, взети на заем, са всичко, с което художникът преживява месеци наред. Положението му става критично. Лишен почти от всякакви средства, той не може да мисли за по-нататъшно оставане в Океания, а и няма възможност да се върне в Европа. От молбата му за репатриране, препратена от Дирекцията на изобразителните изкуства до Държавния подсекретариат на колониите, а от споменатия подсекретариат — до местното управление на Френските владения в Океания, засега няма резултат, както му съобщават в началото на декември. „Междувременно съм закъсал съвсем; и така ми се пада, не трябваше да се залавям с тази работа!“ Тези тревоги се отразяват сериозно на здравето му, което недояждането още по-малко може да подобри. „Без да съм истински болен, чувствувам, че всичките здрави някога струни ще се скъсат от опъване.“ Страда от стомах, зрението му се влошава; открива, че „изведнъж изумително много е остарял“.

Към края на декември Гоген изпада в такова униние, че обмисля при завръщането си във Франция да зареже изкуството, „което не може да (го) храни“: „В продължение на осемнадесет месеца — пише той на Монфред — не можах да видя нито сантим от картините си, ще рече, продал съм по-малко от преди. Изводът от това може лесно да се направи.“ По една точка все пак умозаключенията му са погрешни. Няколко седмици по-късно, през февруари 1893 г., той прочита слисан извлечението от сметките, изпратено му от Жоаян, в дебита на което фигурира сумата, изтеглена от Шарл Морис. „Признавам, че вестта за тази кражба ми подкоси и ръцете, и краката. Защото това е кражба.“ Със същата поща получава писмо и от Мете. В началото на декември един артилерийски офицер, завръщащ се във Франция, се е съгласил да вземе със себе си осем таитянски платна, които Гоген подбрал за изложбата в Копенхаген. Сега Мете е намислила да устрои нова изложба, този път в Англия. Освен това тя съобщава на мъжа си, че е направила още една малка сделка: продала е на някакъв швед един бретонски пейзаж за осемстотин и петдесет франка^[23]. „Ако ми беше изпратила парите от последната картина, щеше да ми спасиш живота — й отговаря Гоген… — Предпочела си да задържиш парите, не ти се сърдя, но това не е било безусловно наложително.“

Гоген не работи вече. След като изписва още няколко картини — едно голямо голо тяло край извор, внушено му от маорската митология, „Хина Тефату“ (Луна и земя)^[24], пейзажи около един идол, един портрет на Техура, която държи в ръка ветрило, символ на древната таитянска аристокрация, един прекрасен етюд на жена, гледана откъм гърба, с лакти и колене, зарити в пясъка на брега, „Отахи“ (Сама), — той спира. През време на престоя си на острова е създал — освен „няколко ултрадиви скулптури“ — шестдесет и шест картини. Той е уморен, задоволява се „да наблюдава, да размишлява и да прави скици“, да нахвърля на хартия някои спомени от тези дни сред благоуханната природа — „Ноа Ноа“ — на Таити, да събира мисли и разсъждения в една тетрадка, която започва да пише за дъщери си Алина — „пръснати бележки, несвързани като сънищата, като живота, целият изграден от отломки“^[25]. Няма да може да отиде на Маркизките острови, толкова по-зле! Трябва да се върне във Франция, да сложи в ред работите си. Монфред му съобщава за смъртта на Албер Орие. Младият критик, който миналата година е писал още веднъж за Гоген в една статия за „Символистите“, излязла през април в „La Revue encyclopedique“, е бил внезапно покосен от тифус през октомври, на двадесет и седем годишна възраст. „Наистина не ми върви. Ван Гог (Тео), после Орие, единственият критик, който ни разбираше и който един ден щеше да ни бъде много полезен.“ Нищо не върви вече. От два месеца „всеки ден само диви банани и чаша вода“; Гоген не може дори да си позволи чашка чай, защото няма пари да си купи захар. Когато се завърне, вече е решил, ще остави живописта, ще си потърси служба като инспектор по рисуване в лицеите. „Това ще бъде за нас, мила Мете, осигуровката за старините ни, събрани заедно с нашите деца и щастливи. Край на несигурността!“

Гоген е помолил Серюзие да се погрижи за репатрирането му. Тъй като не е много сигурен какво ще излезе от тази намеса, търси на самия Таити някой, който би се съгласил да му авансира парите за път срещу залог от няколко картини. Най-после през март намира такъв човек. Корабът-вестоносец „Ла Дюранс“ ще отплава на 1 март от Папеете за Нумея. В този ден, „каквото и да става“, Гоген ще замине.

Междувременно приятелите на художника в Париж не стоят със скръстени ръце. По молба на Серюзие критикът Роже Маркс и жената на набиста Рансон правят постъпки на различни места. На 25 февруари Министерството на вътрешните работи се съгласява да поеме за своя сметка репатрирането на „изпадналия в беда художник“. От своя страна Шуфенекер, въпреки скарването си с Гоген и въпреки сърдечното си съчувствено отношение към Мете, пише на датчанката, като я упреква, че би могла въпреки всичко да направи един „жест“ за своя съпруг и да му прати част от парите, които е получила от картините му.

През април Гоген остава колкото изненадан, толкова и доволен, когато му връчват седемстотин франка^[26], изпратени от жена му. „Ако ги бях получил един-два месеца по-рано, щях да замина за Маркизките острови да довърша творчеството си, най-интересното — възкликва той. — Но съм уморен… Прощавам се с Маркизките острови и след някой и друг ден ще се изтърся в Париж.“

Малко по-късно в Папеете пристига съобщение за репатрирането му.

* * *

Докато корабът се отдалечава от брега, Гоген гледа с бинокъл Техура, която плаче на кея. После Папеете се изгубва, Таити избледнява на хоризонта. Художникът вече забравя разочарованията, мъките.

„Прощавай гостоприемна земя, прекрасна земя, родина на свободата и красотата! Заминавам с две години по-стар, подмладен с двадесет.“

„Ноа Ноа“. Хоризонтът се сключва над райския остров.