Анри Перюшо
Животът на Гоген (10)

ІV
И златото на неговото тяло

Вярно е, за рая мислех аз.

Рембо, „Един сезон в ада“.

Понякога Шуфенекер трябва да проявява голямо търпение, за да може да понася Гоген.

Шуф се е преместил в друго жилище. Сега живее на края на Плезанс, недалеч от укрепленията, в един още рядко застроен квартал, където сред няколко строежа се ширят сиви, пустеещи места. На улица Алфред Дюран Кле 12, край Западната железопътна линия, той обитава една малка тухлена къща на два етажа с каменно приземие. Настанил е Гоген в една стаичка на втория етаж до голямата стая, която служи за ателие.

В това ателие царува Гоген. Той не се съобразява с никого. Положението му на длъжник, възхищението, което изпитва към него Шуф, нищо не е в състояние да го накара да щади другите. Затворил се в собствената си личност, а и твърде прям, за да разиграва комедията на вежливости, той не крие от Шуф колко малко цени живописта му. Още по-лошо е, когато мълчи: мълчанието му, придружено от пронизващи, забулени в ирония погледи, уязвява повече от думите му.

Гоген дори не забелязва колко болезнено засяга по този начин своя домакин. Той е от онези хора, които са до такава степен неспособни да се откъснат от себе си и от своите проблеми, че не виждат другите, освен за да се учудят на поведението им, когато то е враждебно към тях. Отрупвайки щедро Шуф с единственото, което притежава, а именно творбите си — керамика и картини, — Гоген е убеден, че се отнася до немай-къде добре с него, докато в същност държанието му често пъти е направо оскърбително.

Шуф обича да разисква безконечно върху живописта в присъствието на своите приятели — млади художници, като си придава многознаещ и самоуверен вид. Гоген, седнал настрана в един ъгъл на ателието, го слуша пушейки, с нацупени устни, поклаща глава. „Какъв глупак!“ — мърмори той.

А един ден, когато идва Тео ван Гог да разгледа последните му работи, той се затваря с него в ателието, като оставя Шуф отвън.

Чудно ли е тогава, че въпреки търпението си добрият Шуф често избухва! Гоген се опитва да го склони да замине заедно с него на другия край на света. Наистина Шуф току-що е ликвидирал твърде изгодно малкото предприятие за златно дубле, което бе захванал преди десетина години. Гоген му предлага да вложи част от седемдесет и петте хиляди франка, получени при ликвидацията, за да основат едно ателие в тропиците. Но колкото и да се възхищава, та и да завижда на Гоген за „гения“ му, който го покорява и го прави тъй безкрайно търпелив, Шуф нито за миг не се увлича по екзотичните блянове на приятеля си. Със своя капитал той иска да построи пететажна сграда на близката улица Патюрл. Гоген клати глава. Смешен, глупав еснафски проект! „Да се надяваме, че няма да се каете!“

Духът на Гоген пада съвсем. Постъпките му пред министерството са останали без последствие. Тонкин му се изплъзва. Никаква надежда вече. На четиридесет и две години той се чувствува „стар“, „изпял си песента“ и „смята за безполезно да продължава борбата без козове в играта“. За да припечели малко пари приема да поправя работите на учениците в едно ателие в Монпарнас — академията „Вити“, но учителствуването скоро му дотяга и той се отказва. Париж, Европа са му опротивели. С наметната върху раменете пелерина той крачи замислен, потънал в меланхолия. През март в Салона на независимите силно са го поразили десетте платна, които Тео ван Гог е представил там от името на своя брат, за когото през януари Орие е поместил голяма студия в първия брой на новото списание „Mercure de France“. Както Казва Гоген, те са „гвоздеят на изложбата“. Един-два пъти той се отбива и в ателието на Пол Рансон на Монпарнас, „храм на набистите“, където „братята набисти“ имат обичай да се събират в събота. Но изложби и срещи трудно могат да го отклонят от натрапчивата му мисъл: да замине! Не работи или работи малко. Какво да предприеме? Гоген вече мисли да се върне в Бретан, когато внезапно, през май, „на хоризонта проблясва светлина която разпръсва надвисналите облаци“.

Луи Роа, колегата на Шуф от лицея „Мишле“, който миналата година бе излагал при Волпини, запознава художника с някой си Шарлопен, лекар, а същевременно и изобретател. В момента Шарлопен уговаря продажбата на един от своите патенти и след месец, най-късно след месец и половина, ще получи значителна сума. Той обещава на Гоген да му помогне да напусне Стария свят; щом получи парите, ще му откупи картини за пет хиляди франка. Макар и да уверява, че няма да повярва в тази сделка, докато тя не се осъществи, Гоген се разпалва. Съставя заедно с изобретателя списъка на творбите, които ще му продаде — всичко тридесет и осем картини и пет керамики, — и започва да крои планове.

Първо ще отиде в Льо Пулдю, за да „събере сили за пътуването“. Най-късно до 15 юли Шарлопен ще му предаде петте хиляди франка. Достатъчно време, за да стегне багажа си, та да бъде готов да отпътува към 15 август. За Тонкин? Не, след като е обмислил всичко, той решава да основе Ателието на тропиците в Мадагаскар, за който му е говорила съпругата на Одилон Рьодон, родена на остров Бурбон. „С пет хиляди франка — го е уверила г-жа Рьодон — можете да живеете там тридесет години, ако искате.“ Остава да си намери другар. Този „тъпак“ Шуфенекер продължава глупаво да упорствува с проектите си за недвижими имоти; Серюзие няма намерение да се изселва, а колкото до Лавал, Гоген не иска да го взема отново със себе си. През първите дни на юни Шуф получава писмо от Бернар, който е решил да се ожени и от няколко месеца насам работи в Лил като художник-десенатор на тъкани. Той се оплаква от положението си, от несигурното бъдеще. Гоген тутакси му пише:

„Решено е безвъзвратно, заминавам за Мадагаскар. Ще си купя извън града къщичка със земя, ще я разширя, ще обработвам земята и ще живея просто. Модели и всичко, което е нужно за етюди… Който иска, нека дойде при мен. Събрах различни сведения, всичките непротиворечиви…

Животът е без пари за този, който е готов да живее като туземците. Храната може да се набавя само от лов и т.н. Следователно аз заминавам, стига работите ми да се уредят, да основа това, за което Ви говорих, да живея свободен и да творя изкуство. Не искам да давам никакви съвети, но с цялото си сърце се обръщам към човека, който страда, към художника, който не може да твори изкуството си тук, в Европа. Ако след всички усилия не намерите удовлетворение, щом се освободите от военната служба, елата при мен. Ще намерите без пари осигурено съществуване в един по-добър свят. Вярвам, че ако човек се поразтича, може да си издействува безплатно пътуване. Както се казва, и най-хубавото момиче на света може ми даде само това, което има. Аз съм в същото положение. И ако Вие сте нещастен, не мога да Ви дам друга утеха освен тази. Половината от палтото си. Това все пак е най-добрият начин да бъдеш християнин…“

Мъчителните съмнения в собствените сили и във „възможното съществуване на своя талант“, които Бернар бе споделил миналото лято с Гоген, са били само една от страните на кризата, която изживява младият човек. Той се е увлякъл по една приятелка от детинство, Шарлота Брис, и се мъчи да стъпи на краката си, но професията на промишлен десенатор му е „непоносима“ и това още повече го обърква. „Животът ми е разсипан, загубен“ — пише той на Шуф. В отчаянието си Бернар отново се залавя за религиозната вяра, която е имал като дванадесетгодишно дете. Както сам казва, той „се опива от тамяна, органа, молитвите, старинните стъклописи, йератичните гоблени“. Изтерзана вяра, чиито пориви се пречупват от пристъпи на „сатанизъм“ и в която понякога се прокрадва нещо почти налудничаво. Ненапразно го измъчва тревога за бъдещето му като художник, този страх определя навярно и цялото му поведение. Още миналата есен Ван Гог, след като видял фотографски репродукции на последните му картини — композиции с религиозни сюжети, — го е предупредил от приюта в Сен Реми да внимава. Припомнил му е неговите „Бретонки сред ливада“: „И да замениш това — му писал той — срещу — да кажа ли думата? — изкуственото, предвзетото… С настоящото се обръщам най-настойчиво към теб, като те нахоквам здраво с всичката сила на дробовете си, да благоволиш да се върнеш към себе си.“ Лесно му е било на Ван Гог да говори (оттогава, изглежда, Бернар въобще не му е писал повече)! Платната, над които се мъчи младият художник, са сковани от сухота и маниеризъм. Животът се отдръпва от четките му. Как би могло всичко това да не го разстрои?

Като получава писмото на Гоген — изразът не е пресилен! — той полудява от радост. За него то е като вест за избавление. Той ще се роди отново, ще намери себе си. Още начаса отговаря на Гоген, че ще го последва, и добавя, че и любимата му също ще дойде с тях. Но по този въпрос Гоген е на друго мнение. Бернар иска да заведе европейка на Мадагаскар, негова си работа, но той, Гоген, не иска да има нищо общо с това. „И тъй, да се измъкваме. Там жената — уточнява той — е, така да се каже, задължителна… И аз Ви уверявам, че малгашката жена има също тъй сърце като французойката, а е много по-малко сметкаджийка.“

Към средата на юни, след една последна среща с Шарлопен, Гоген се връща в Льо Пулдю при Де Хан. Холандецът на свой ред изявява готовност да го придружи; той ще внесе пет хиляди франка за основаването на „Ателието на тропиците“, сума, „от която би могла да излезе — разсъждава Гоген — една доста хубава плантация“. Има и друг, който също би заминал на драго сърце за Мадагаскар — това е Ван Гог, макар че той гледа твърде скептично на сделката с Шарлопен. През май Винсент е напуснал Сен Реми дьо Прованс на път за Овер сюр Оаз, отбил се е при Тео в Париж, но не се е застоял там. „Тъй като парижкият шум ми се отрази доста зле, реших, че ще е по-разумно за главата ми да се вдигна и да ида на село, иначе щях направо да дойда при Вас“ — пише той на Гоген. И все пак как би искал Винсент да се види с приятеля си! Той има намерение да прекара един месец заедно с него в Бретан. „Ще се опитаме — казва той — да направим нещо особено и внушително, което навярно щяхме да направим, ако бихме могли да продължим да живеем заедно.“ Но Гоген не иска и да чуе за това. Нито месец, нито ден не иска той да живее в едно село, далеч от всякакъв лекар, заедно с човека с отрязаното ухо.

Животът в Льо Пулдю отново тръгва постарому, почти както миналата година, с тази разлика, че сега художници по-често сноват между селцето и Понт Авен. И наистина многобройни са приятелите на Гоген, които с удоволствие споделят убежището му за няколко дни или за няколко седмици. Там е Серюзие. Море се е настанил в една странноприемница в Долен Пулдю. Тези художници изпълват селото с шум и оживление. Неколцина от тях се отдават на същите шеги, които са правили в Понт Авен. Нощем, загърнати в чаршафи, играят на призраци и бродят по пътищата. Поради тази им лоша слава Де Хан не е могъл да задържи голямото ателие срещу морето. Но Мари Куклата му намира друго, като настила с дъски и поставя стъкла на една пристройка, долепена до островърхата стена на нейния хотел.

През юли групата се увеличава с двама новодошли — гравьора Пол-Емил Кален и един елзаски художник с доста странно държане, Шарл Филиже. Нисък, пълен, той поразява с екстатичния израз на лицето си. Прилежно рисува религиозни изображения, образи на богородици и светци, ярко оцветени като византийски миниатюри. Ако се съди по едно-друго, човек би могъл да вземе Филиже за мистична душа. Но този двадесет и шест годишен елзасец вярва единствено в живописта и може би само голямата му слабост към Чимабуе обяснява подбора на сюжетите му. Кой знае? Той говори малко, пък и нищо у него не е просто, нито ясно. Изповядва някакъв паганизъм, но го терзаят объркани помисли, желания, на които не може да устои. В мнителността му има нещо болезнено, едва ли не патологично. Избягал е от Париж след някакво загадъчно приключение: една сутрин го намерили окървавен на тротоара, с намушени с нож бедро и ръка. По всяка вероятност сантиментална история: художникът на богородици и светци познава само хомосексуалната любов.

Гоген научава от елзасеца, че Бернар се е завърнал в Париж: отказал се от десенаторската професия и вследствие на това скъсал с Шарлота. Тъй като баща му отказал да го издържа повече, разиграл на томбола една своя картина. Понякога Бернар тропа на вратата на добрия Шуф: „Дайте ми да ям и ще ви декламирам стихове.“

Бернар е изцяло погълнат от мисълта за предстоящото пътуване и това безспорно е повлияло на всичките му решения напоследък. Орие възнамерява да посвети на Гоген една статия, подобна на тази, която е публикувал за Ван Гог. Бернар го подтиква да побърза с написването й: тя би могла да спомогне за продажбата на някои Гогенови картини, с което спестяванията на бъдещите емигранти ще се увеличат. От друга страна, Бернар предлага на Гоген да промени целта на тяхното пътуване: защо да не отидат в Океания, на Таити, райския остров, възпят от Пиер Лоти?

В първия момент Гоген не посреща много благосклонно тази идея. Пътуването би струвало много по-скъпо. „Освен това — казва той — Мадагаскар предлага повече възможности по отношение на типове, религия, мистицизъм, символизъм. Там имате индуси от Калкута, чернокожи племена, араби и малгаши, полинезийски типове. Въпреки това — добавя той — осведомете се относно пътуването през Панама.“

И без това не целта на пътуването тревожи сега Гоген. Седмиците текат, а от Шарлопен нищо! Гоген почва да нервничи. „Вече не работя. И ми дотегна да чакам Мадагаскар. Там е бъдещето на живописта.“ Направил си е няколко дървени стрели и „се упражнява на пясъка да ги мята като Буфало Бил“.

В началото на август, докато той все повече губи търпение поради протакането на сделката с Шарлопен, пристига вестта за смъртта на Ван Гог. На 27 юли Винсент се е застрелял с куршум в гърдите сред полята на Овер.

„Колкото и печална да е тази смърт — пише Гоген на Бернар, — не ме наскърбява много, защото я предвиждах и познавах мъките на този беден човек, борещ се със своята лудост. Голямо щастие е за него, че умира в този момент, това е именно краят на мъките и ако той се върне отново в друг живот, ще прибере плодовете от прекрасното си държане на този свят (според закона на Буда). Той отнесе със себе си утехата, че не бе оставен от брат си и че бе разбран от неколцина художници…“

На тези редове не липсва студенина. Но представлявал е все още Винсент нещо за Гоген? Гоген е твърде много обсебен от собствената си съдба, за да го вълнува участта на онези, които само бегло се докосват до нея.

Една брошура за Таити, издадена от колониалното ведомство, го е убедила да се вслушва в предложението на Бернар. „Мадагаскар е все пак твърде близо до цивилизования свят“. Трябва да заминат за Океания, далеч от Европа и от нейните безплодни борби. „Какво значение има славата за другите! — възкликва той. — Свършено е вече с Гоген тук. Повече няма да видят и следа от него!“

Тъй като Бернар е посетил Шарлопен, Гоген го подканва да не оставя на мира изобретателя. „Тия работи трябва да се гонят, докато човек се добере до парите…“ Възлага му да се осведоми за цената на пътуването, колко трае то, за датите, на които тръгват корабите, за улесненията, които прави френската емиграционна служба. О, кога най-после ще замине? Кога най-после „дивакът ще се върне към дивачеството“? От ден на ден мисълта за островния рай разпалва все повече въображението му.

„Чудесна страна — пише той на Шуф, — в която бих искал да завърша живота си, заобиколен от всичките си деца. По-късно ще се погрижа да дойдат и те… Тук живея вече само с тази надежда за обетованата земя. Де Хан, Бернар и аз, а може би по-късно и семейството ми — с труд и воля ние можем да изградим малко и здраво гнездо, защото знаете, че Таити е най-здравословното място, което съществува на света… В тази прогнила и зла Европа бъдещето на децата ни се очертава доста мрачно, па макар и да имат някой и друг сантим… Докато на единия край на земното кълбо мъже и жени задоволяват нуждите си само с цената на труд без отдих, докато те се борят с пристъпите на студа и глада, в плен на мизерията и на всякакви лишения, таитяните, напротив, щастливи обитатели на неизвестните райски кътчета на Океания, познават само сладостите на живота. За тях животът е песен и любов. Ето над какво трябва да се замислят европейците, които се оплакват от съществуването си…“

Септември… Седнал във вдлъбнатината на една скала, Гоген слуша шума на прибоя. Понякога, съпровождан от китарата на Филиже, свири на мандолина някоя тъжна, полуимпровизирана мелодия. Отново е взел четките и длетата си, рисува и скулптира от време на време. Но той е далеч от Льо Пулдю. Раждат се странни творби — една дърворезба във варварски стил. „Бъдете загадъчни“, която е пандан към „Бъдете влюбени“, и едно още по-необикновено платно: спомняйки си за мартиниканската растителност, Гоген рисува една гола Ева сред екзотичен декор. О, острови на Южните морета, о, рай, о, детство! На голата Ева в този рай Гоген дава образа на своята майка…

За жалост сделката с Шарлопен все още се протака. Но ако се наложи, Гоген ще мине и без изобретателя. Той е толкова разпален от мисълта за тропиците, че ще замине — по какъвто и да е начин! Трябва да замине! Утрешният си живот го вижда вече само на Таити. „Не се бойте, ще отидем — уверява той Бернар. — Решен съм по-твърдо от всякога и ако с Шарлопен не излезе нищо, ще ида в Париж и ще обърна дърво и камък, но ще уредя някаква подобна сделка.“ Пристигнат ли веднъж на Таити, всичко ще бъде съвсем просто. „Възможно и вероятно е Де Хан да се занимава там — без това да пречи много на нашия див и свободен живот — с търговия със скъпи перли и да поддържа връзки с най-големите търговци на Холандия.“ Но преди всичко, разбира се, трябва да си осигурят пари за пътя. А обещаната от Орие статия? Ами Тео Ван Гог? От дълго време Гоген не е получил нито сантим от него. Какво става с него? Той трябва вече да е прежалил своя брат…

Тъй като е сгрешил адреса на едно писмо до Бернар, Гоген остава близо месец без всякакви новини. Той се ядосва. За това мълчание няма извинение! После изведнъж, в началото на октомври, връчват на Гоген и Де Хан две телеграми. Те са от Тео. „Заминаването за тропиците осигурено. Следват пари“ — гласи първата. „Изпратете всичките си произведения. Имам сигурна продажба“ — гласи втората.

Тези телеграми са тъй неочаквани, че Гоген проявява известно съмнение. Да не би да е някаква шега? Но от кого? От Бернар, от Писаро? Нелепа мисъл! Тогава? И тогава, лека-полека, Гоген се възпламенява. „Ако всичко върви добре — пише той на Шуф, — пътуването ми за Таити ще се превърне във вълшебен сън и аз ще го направя още по-хубав, отколкото съм мислил. Така или иначе последната част от живота ми ще бъде щастлива, изцяло отдадена на изкуството и на щастието да живея без грижи за пари сред таитянската природа!… Там е вечният отдих и радостта от живота!“

Разочарованието е жестоко. Тео, поразен от хроническа болест, която изведнъж рязко се е влошила, е изпаднал в умопомрачение. По време на бълнуванията му, изглежда, го измъчва споменът за брат му и може би някои угризения — защото в неделята преди самоубийството двамата братя са си казали може би тежки, непоправими думи. — След като подал оставката си при „Бусо и Валадон“, той решил да създаде сдружение на художници — според желанието на Винсент — и искайки да подпомогне Гоген — според желанието на Винсент, — изпратил до Льо Пулдю тези телеграми, после направил опит да убие младата си жена и своя няколкомесечен син, чиято поява на този свят бе смутила ревнивата и болезнена обич на неговия брат и изострила чувството му за вина. „Сега, когато си вече женен, не бива повече да живеем за големи идеи, а вярвай ми, само за малки.“ На 12 октомври откарват Тео в болница, а два дни по-късно го въдворяват в приюта за душевно болни на доктор Бланш.

„Клетниците“ — бе написал някога Гоген на автопортрета, който бе подарил на Винсент.

Когато научава за тези събития, Гоген се разярява. Не само че телеграмите са били изпратени от един луд, но на всичко отгоре губи в лицето на Тео единствения си търговец. Това ще усложни още повече положението му. Какво ще предприемат наследниците на Тео? Сигурно нищо добро. Съболезнователните му думи са още по-кратки, отколкото при смъртта на Винсент. „Полудяването на Ван Гог (Тео) — пише той на Бернар — е мръсен удар за мен, и ако Шарлопен не ми даде нужното, за да замина за Таити, оставам на сухо. Кога най-после ще мога да заживея свободно сред лесовете? Боже, колко дълго трябва да чакам! Като си помисли човек, че всекидневно пускат подписки за подпомагане на пострадалите от наводнения — ами за художниците! За тях никога не правят нищо. Пукни, ако щеш!“ Уведомен от Серюзие, че Бернар се е заел да организира изложба от творби на Винсент, Гоген го упреква ядно за това му начинание: „Що за недомислие! Вие знаете колко обичам изкуството на Винсент. Но като имате пред вид глупостта на публиката, съвсем неуместно е да й се напомня за Винсент и неговата лудост в момент, когато брат му е на същия хал! И без това много хора говорят, че нашата живопис е лудост. По този начин ще ни навредите, без да сторите добро на Винсент, и т.н. Най-после правете каквото искате — но това е идиотщина!“

От няколко дни Гоген е останал сам с Филиже у Мари Куклата. Де Хан — още една приятна новина! — е заплашен да остане без месечната си рента; неговото семейство „му прекъсва издръжката“. Наложило се е да замине за Париж, за да се срещне с един от чичовците си. Гоген, който „се измъчва“ в неизвестност, пише писмо след писмо на приятелите си. Трябва най-после да „вдигне котва“ от Льо Пулдю, където е „прикован“ от дълга си — триста франка — към Мари Анри, трябва да замине за Париж, „за да се оправи“. Едно успокоително писъмце на Шуф му възвръща донякъде надеждата. Противно на това, от което се е опасявал, изглежда, че Бусо и Валадон не гледат с лошо око на него. Той се окопитва. „Казвате, че известността ми сега е пораснала много; предвиждах, че ще стане така след случая Ван Гог. И тъкмо затова бързам да се върна в Париж, за да подсиля създалото се раздвижване, преди да е угаснало, и да се опитам да се възползувам от него. Убеден съм, че ако някой ден имам възможност да се оттегля и да поприбера картините си, като ги предлагам по-изрядко, те ще добият голяма стойност…“

Една продажба на пет платна по сто франка едното, уредена чрез посредничеството на Бернар — купувачът е художникът Йожен Бош, син на големи люксембургски производители на фаянс, който се е познавал с Ван Гог в Прованс, — донася освобождението на Гоген. На 7 ноември той напуска Бретан.

* * *

С изцапаното си от бои сетре, което навлича върху синя фланела, украсена с бретонска везба, със старата си пелерина, с баретата, дървените обувки и панталона с широки крачоли, купен за дванадесет и половина франка от магазин „Л’Енкомпарабл“, Гоген, който отново се появява в Париж през тия ноемврийски дни, съвсем няма вид на триумфатор.

Ето вече близо осем години, откакто е напуснал борсата. Осем години, през които почти непрестанно е трябвало се бори с неуспехи, всевъзможни пречки, болести, понякога с глада и винаги с нуждата, и с тази люта мъка в душата, че е човек извън закона, без дом, без жена, без деца. „Прокълнат от всички свои!“ Тези осем години са оставили следите си върху лицето му, чийто енергичен израз е помрачен от умора. Още повече са натежали клепачите му, по-горчива е станала гънката около устата му. Миналата година е нарисувал Христос на Елеонския хълм, картина, в която е искал да изобрази „крушението на един идеал, една колкото божествена, толкова и човешка болка“, и на този покрусен Исус е дал собствените си черти. „Знаете ли, тъгата е моята участ“ — е писал той на Шуф.

Не, съвсем няма вид на триумфатор този Гоген на четиридесет и две години, чиито дървени обувки отекват тежко по парижкия тротоар. И все пак, без да го съзнава, той се приближава към онзи предел, който настъпва почти неизбежно в живота на големите творци, и то почти винаги в зрялата възраст на четиридесетте, когато техните постижения, лека-полека извоювали признание, блясват с внезапна сила. Серюзие и другите „братя набисти“ разнасят името му, разгласяват естетическите му възгледи. Това лято в една статия, поместена в „Art et Critique“ Морис Дени е формулирал принципите, извлечени от неговото учение, като е дал определението на така наречения „неотрадиционализъм“^[1] и е посочил майстора от Льо Пулдю като „доминираща личност“ в новата школа. Също и Шуфенекер, Бернар, Орие, Дега привличат вниманието върху него, всеки в своята среда. Та дори неприятелите и може би най-вече неприятелите — между които и Писаро („мръсният Писаро“, казва Гоген), който не прощава на бившия си ученик, задето е еволюирал в насока, различна от неговата — спомагат с нападките си за засилването на интереса. Критикуван или възхваляван, Гоген сега е художник, за когото се говори — художник, с когото трябва да се съобразяват.

Орие ще има голям дял в изграждането на славата му. Като художествен критик на „Mercure de France“ той е започнал да осъществява своите амбиции; сега заема видно място сред младите символисти, чийто водач в областта на изобразителното изкуство иска да бъде. През тази есен на 1890 г. символизмът в самата литература се намира в стремителен подем. Основаването на „Mercure“ през миналия януари е ускорило сплотяването на неговите сили. На символизма е липсвал театър; през ноември осемнадесетгодишният поет Пол Фор го създава под името „Theatre d’Art“ (Художествен театър). На символизма все още липсва голям художник, който да представлява достойно движението. Този художник, според Орие, може да бъде само Гоген. Не съответствуват ли неговият антиимпресионизъм, първенството, което той отрежда на душата и мисълта, на чувството и вълнението, склонността му към бляна и усетът му за тайнственото, неговият субектизъм и синтетизъм — не отговарят ли те по твърде показателен начин на основните тежнения на символизма?

Орие представя Гоген на някои свои приятели, сред които е и поетът Жулиен Льоклерк. Води го и в различни заведения, където имат навик да се срещат символистите — в кафене, „Франсоа І“, в „Кот д’Ор“ и особено в кафене „Волтер“ на площад Одеон № 1, където се събират редовно всеки понеделник вечер. Там могат да се видят Верлен с голямата му глава на сатир, директорът на „Mercure“ Алфред Валет и жена му Рашилд, авторката на романа „Господин Венера“, с нейните „сиви очи, засенчени от дълги ресници, с пронизителен смях и винаги готови хапливи отговори“^[2], Жан Мореас, издал преди четири години „Манифест на символизма“, сдържаният Анри дьо Рение с монокъл на окото, американецът Стюарт Мерил, Жан Долан, който работи при един златар, а през свободното си време вае с изискани фрази есета върху литературата и изящните изкуства, Шарл Морис, „мозъкът на символизма“, който след публикуването през миналата година на труда му „Литературата на настоящия момент“ се очертава като големия водач на движението…

При първите срещи Гоген слисва, дори шокира символистите с грубите си обноски, с резките си мнения, със своята надменност, с бруталността и цинизма, които прекалено подчертава, особено в присъствието на непознати. Дори само за да подаде някому огън, той го прави с широко движение на ръката — „движение, достатъчно да се размаха главня“^[3]. Впечатлението за физическа сила, което се излъчва от осанката му, също смущава; хората трудно смилат чуждото превъзходство.

От своя страна Гоген изпитва известно недоверие, известно презрение към тия „теоретици с позлатени езици“. Школи, теории, всичко е детинщина — мисли си той. „Художникът трябва да бъде свободен, иначе не е художник…“ Върху едно глинено гърне, което е подарил на Филиже, той е изрязал „Vive la Sintaise!“^[4], като е написал по този начин думата „synthese“, за да се римува по-добре с „foutaise“^[5], а днес лицето му просиява от усмивка, когато чува Верлен да се провиква „Ей, по дяволите, втръснаха ми тия цимбалисти!“^[6] Но щом като господата толкова държат да му се харесат — „горе символизмът!“

Въпреки всичко Гоген скоро завързва здрава дружба с неколцина измежду тях, в това число и с Шарл Морис, който тутакси е изпаднал във възторг от него. Преди две години Морис е провъзгласил в една забележителна студия гения на Верлен; сега той величае гения на Гоген. За Гоген неговата подкрепа е особено ценна, защото всички отдават голямо значение на мнението на пламенния естет, от когото очакват капитални трудове. Удивителна личност е този литератор с огнено слово, който се опива — в буквалния смисъл на думата — дори повече от собственото си красноречие, отколкото от алкохола. „Разхождайки върху източено, мършаво тяло глава на романтичен пианист“^[7], той обикаля кафенетата и литературните клубове и развива безкрай неизброимите проекти, които един след друг го покоряват, като ги представя в блестящи краски на своите слушатели, почти уверен, че твори, когато само мечтае, и като пропилява в приказки малкото време, което му остава свободно от платените поръчки, с които едва-едва се препитава, и от безкрайните му похождения по жени.

Морис, с когото Гоген споделя желанието си да напусне Франция, съветва художника да уреди една изложба-разпродажба и своите творби, щом като не може да разчита на Шарлопен. Той ще се постарае да му доведе купувачи, политически мъже като Клемансо или Антонен Пруст, бившия министър на изящните изкуства и приятел на Мане. Така Гоген ще може да събере необходимата сума за пътуването си. Художникът прави няколко опита да намери галерия, но безуспешно. Наследникът на Тео при „Бусо и Валадон“ — Морис Жоаян^[8] наистина харесва живописта му, обещава подкрепата си, но заявява, че би му било твърде трудно — предвид неприязненото отношение на собствениците на галерията към неофициалните художници — да поеме отговорността за подобно начинание.

Благосклонното отношение на символистите към Гоген, фактът, че са го избрали за „водач“ на символизма в живописта, предизвикват враждебността на някои хора. Особено изненадваща на пръв поглед е неприязнеността на Бернар, който в същност би трябвало, напротив, да се радва на тази растяща слава.

В недоволството от самия себе си, в което бе изпаднал под ударите на онази първа тревога за своето бъдеще, Бернар бе проявил отначало сърдечна откровеност; имаше нещо трогателно в неговите изповеди пред Гоген. Днес Гоген се издига и трагичното съзнание на Бернар за собствената „немощ“ — това е негова дума — лека-полека се преплита, или може би коригира, от една мрачна подозрителност по отношение на приятеля му. Докато символистите приветствуват в лицето на Гоген майстора на новата живопис, на него, Бернар, не обръщат кажи-речи никакво внимание. Той протестира, иска своя дял от този успех. Гоген, който търси начин да излага, но да излага сам, е изменник. „Колкото повече се стремя към нещо много зряло, много премислено, толкова повече затъвам, толкова повече изпадам в отрицанието, в кухото и пустото“ — е писал миналата година Бернар на Гоген. Днес той се мъчи да компенсира, да омаловажи този изповядан провал в творчеството^[9] чрез един странен обрат, като раздува значението на идеите, думите, теориите. „Създавай образи, художнико, не говори!“ — е казал Гьоте. Спомняйки си за своите разговори с Гоген през 1888 г. в Понт Авен, за интереса, проявен от Гоген към неговите „Бретонки сред ливада“, Бернар забравя възхищението си, почти уплашеното удивление, в което изпадаше някога пред по-възрастния си събрат, и заявява, че ако символистите възхваляват Гоген, заслугата за това се пада на него, на Бернар. Преди да се срещне с него, Гоген не е знаел нищо, бил е само някакъв второразреден импресионист: „Една дребна мазка тъчеше колорита и напомняше Писаро; почти никакъв стил“. Когато в 1888 г. Гоген се бе запознал с Бернар, бе минала вече една година, откакто той бе нарисувал в Мартиника първите си платна с плоски багрени петна, най-малко две години, откакто бе започнал да занимава приятелите си със своите синтетични търсения, и три години, откакто в едно писмо, изпратено от Копенхаген до Шуфенекер, бе възвестил основните принципи на своето бъдещо изкуство; но това няма значение! — именно той, Бернар, с магията на няколко думи е преобразил отведнъж и из основи Гогеновата живопис. През 1881 година, когато Гоген е работил заедно със Сезан в Понтоаз, Бернар е бил едва тринадесетгодишен; но това няма значение! — именно той, Бернар, е отворил очите на Гоген за достойнствата на Сезан. Гоген му дължи всичко. Гоген го е измамил, ограбил.

Какво да отговори на тия жалки брътвежи? Гоген повдига рамене. На свой ред и той забравя какво е говорил за Бернар — „Обърнете внимание на малкия Бернар, той не е кой да е!“ — забравя своите похвали, братските думи, дружелюбните напътствия. Дори не иска да признае, че думите на Бернар не са му били безразлични. Тяхната дружба е мъртва. Те няма да заминат заедно за Таити. Гоген трябва да се примири с това — ако замине, ще замине сам, защото и Мейер де Хан няма да го придружи; той е болен и ще се върне в Холандия^[10].

Има един човек, който се вслушва с доста отзивчиво ухо в обвиненията на Бернар — Шуфенекер. Наистина той все по-трудно понася тираничното и оскърбително приятелство на Гоген. Още през пролетта, към края на престоя си в Париж, Гоген се е видял принуден да се премести в един евтин хотел на улица Дьоламбр. След завръщането си от Бретан той продължава да използува ателието на Шуф, но живее на улица Гранд Шомиер 10, в зданието на академията „Колароси“. Шуф търпи безцеремонното му отношение, винаги го е търпял, винаги е допущал Гоген да се държи у дома му като гост, на когото всичко е позволено. Ала оскърбленията, които трябва да понася, го засягат болезнено. Един ден, когато в ателието на улица Дюран-Кле идва Жан Долан и изразява възхищението си от едно платно на добрия Шуф, Гоген стрелва с такъв поглед писателя, че Долан се пита дали случайно не е сторил „някоя непростима грешка“^[11].

Уязвеният Шуф се съгласява с Бернар — ако не с детинските му претенции, то поне с укорите му към човека Гоген. Гоген е чудовищен егоист и неблагодарник. Той не помага на Шуф да се измъкне от неизвестността, както не помага и на Бернар. И през тази година „Двадесетте“ в Брюксел са поканили Гоген да направи изложба. Нима не можеше той да препоръча на ръководителите на тази група и бившия си колега от борсата? Та нали им е писал едно писмо, застъпвайки се за Филиже! Гоген отговаря, че ако е пратил това писмо, то е защото Филиже го е помолил да ходатайствува за него, докато Шуф въобще не е изказал подобна молба, нито пък Бернар. Спречкване… Нищо и никакъв повод, но той се притуря към толкова много горчиви спомени и сподавен гняв, Шуф толкова често е търпял безмълвно грубостите на Гоген, че тази жалка история е достатъчна да ги скара, макар и да не довежда до пълен разрив. Просто Шуф смята, че не могат повече да живеят заедно. „Вие сте роден да господствувате — ще пише той на Гоген, — докато аз съм създаден да бъда в сянка.“ През януари 1891 г. Гоген е принуден да напусне окончателно улица Дюран-Кле. „Ще дойде ден, когато ще разберете истинската цена на приятелите, които са ви заобикаляли“ — казва той на Шуф.

Гоген фучи срещу Бернар. „Бедният Шуф, как се е оставил да го оплете този сополанко! И, разбира се, всичко се сипе върху моята глава!“

Все пак може би не би се стигнало до това скарване, ако Шуфенекер, разочарованият художник, не беше също така и разочарован съпруг, ако той все още бе запазил някогашната си веселост, възторженост и оптимизъм. Днес обаче той тъне в дълбоко униние. Все повече се влошават отношенията между него и жена му — „неговата драка“, както казва Гоген. Луиз не пропуска случай да го подиграе. Напоследък се е увъртала около Гоген и се е държала така двусмислено, че Шуф й е направил забележка.

Това не убягва от някои близки на Шуф, които се възползуват от случая, за да му се надсмиват, а и немалко хора било от неприязън към Шуф, било от неприязън към Гоген, в желанието си да покажат докъде може да стигне глупостта на първия и мерзостта на втория, разпространяват слухове за някаква изневяра.

Те навярно биха проявили по-голяма сдържаност в приказките си, ако познаваха по-добре интимния живот на Гоген. Почти още със самото пристигане на художника в Париж една жена е влязла в този живот — двадесет и четири годишната Жулиет Хюе. Понякога вечер Гоген придружава Жорж-Даниел дьо Монфред до вратата на едно шивашко ателие в Монпарнас. Бракът на Монфред не е по-щастлив от брака на Шуфенекер, и Монфред дири утеха за съпружеските си неволи при една малка шивачка, по която се е увлякъл. Шивачката има приятелка, която работи в същата работилница — това е Жулиет.

Това малко дивичко, не много образовано, простодушно и добро момиче дава на Гоген, от когото се стеснява, нежността, от която той винаги е бил лишен. Тя му се отдава без сметки.

Така за първи път в живота на бездомния художник се появява една жена, която има име и образ^[12]. Между Мете Гад и Жулиет Хюе са се мяркали само сенки, проститутки или хотелски прислужнички, тела, които се вземат и после се отхвърлят. През тия дни младият художник Могенс Балин потърсва Гоген от името на жена му, от чието последно писмо са минали месеци и месеци; Гоген дори не знае сегашния й адрес. „Твоето мълчание — й е писал той — несъмнено ме измъчи и направи по-нещастен, отколкото паричните ми неволи, но поне ползата от него бе, че ме накара да закоравея и да презра всичко.“ Неведнъж, когато си спомня за своето минало, Гоген се разкайва за твърде суровата си младост, за юздите, които е налагал на инстинктите си. Таитянският рай е също така и земя на голямата чувствена свобода…

Гоген е стигнал до един от онези прагове в живота, които са като вододел, откъдето водите потичат в различни посоки. Приключва един период от живота му, започва друг.

Докато се рушат или охладняват старите приятелства, връзките му с Морис, с Монфред се заякчават. Напълно се е изличило неблагоприятното впечатление на Монфред от първите му срещи с Гоген; той разбира художника и разбира човека. Гоген от своя страна цени този изискан хугенот с душа и обноски на благородник. При това ги сближава и общият им опит от морето. Монфред, когото наричат „капитана“, е притежавал една след друга яхти от седем и от тридесет тона, с които е правил много плавания по крайбрежието на Франция, Испания и Алжир. „Капитанът“ е роден да бъде приятел. Винаги е готов да услужи, да се жертвува, да се забрави във всеотдайността си. Разбира се, днес той не би могъл да предвиди колко много жертви ще иска от него в бъдеще приятелството на Гоген, но едно е сигурно, че никога няма да съжалява за нищо. Съвсем непринудено той предоставя на художника своето ателие на улица Шато, за да замести ателието на Шуф.

В края на краищата, ако наистина искаше, Гоген би могъл просто да се възползува от извоюваното досега, за да постигне в доста кратък срок онова, което — както твърди той — е било целта на усилията му: да стане признат художник, живеещ от изкуството си. Той стои начело на постоянно растяща група последователи, има подкрепата на поети и критици. От времето на Мане никой друг художник не е въплъщавал в такава степен надеждите на едно поколение^[13].

Достатъчно би било сега Гоген да прояви малко търпение, ловкост, пресметливост, за да се наложи окончателно. Но не този е неговият път. Противно на това, което мислят, хората не са свободни; пленници на своето „аз“, те никога не могат да изменят на природата си. Приемът на парижките литературни кръгове, шумоленето на славата, все по-задълбочаващото се влияние, нищо не е в състояние да попречи на Гоген да последва зова на тропиците. Той ще замине.

Постигнал при директорите на галериите не по-голям успех, отколкото в сделката с Шарлопен, Гоген обмисля сега възможността да заложи всичко на една карта, като предложи на търг тридесет платна в „Отел Друо“. Този път обаче работата ще бъде подхваната из основи.

За да се осигури по-голяма гласност на разпродажбата, е необходимо в някой голям вестник да излезе статия, подписана от прочуто име. Морис, който на няколко пъти е водил Гоген на „вторниците“ на Стефан Маларме, пита поета за мнението му. „Срещнете се с Мирбо!“ — отговаря Маларме. Отличен съвет: писател, от когото се страхуват, пламенен и често пъти невъздържан полемист, непознаващ други чувства освен възмущението и възторга, Октав Мирбо си е спечелил много широка публика със своето жарко перо на памфлетист, със своята откровеност и вроденото си великодушие; статиите му в „L’Echo de Paris“ и в „Le Figaro“ намират широк отзвук. На 15 януари 1891 г.^[14] Маларме му говори за Гоген.

Няколко дни по-късно Мирбо заявява, че е готов да подкрепи художника, чието творчество отчасти познава; то го интересува „извънредно много“ — казва той на Маларме. Мирбо поканва Гоген и Морис на обяд в имението си в Дан, недалеч от Пон дьо л’Арш. Срещата е задушевна. Както изглежда, Мирбо е напълно покорен от художника. „Той е симпатичен по характер и наистина изтерзан от мъките на изкуството — пише той на Клод Моне. — А и умът му е достоен за възхищение. Много ми хареса.“ Мирбо ще замине наскоро за Париж, за да види, или за да види отново, картините и керамиките на художника, чието име ще възвести на широката публика, както е сторил преди една година за един съвсем непознат дотогава белгийски поет — Морис Метерлинк.

Гоген се старае да си обезпечи всички възможни условия за успех. Моли за подкрепа всички свои приятели, обръща се дори към Писаро, който се отзовава, но доста неохотно:

„Ние се борим с гениални хора, които са страшно честолюбиви и желаят на всяка цена да смажат всичко по пътя си — пише шестдесетгодишният художник на сина си Люсиен. — Отвратително е. Ако ти знаеш с каква простащина действуваше Гоген, за да наложи да бъде избран (това е думата) за гениален човек, и то до немай-къде ловко! Просто нямаше начин да стори човек друго, освен да улесни възхода му. Всеки друг би се свил от срам!“

Разпродажбата ще се състои в понеделник, 23 февруари, и ще бъде предшествувана от изложба на картините, уредена в събота при „Бусо и Валадон“, а в неделя — в „Отел Друо“. Освен Мирбо, който не без мъчнотии е получил разрешение да публикува една уводна статия за Гоген в „Le Figaro“, двамата критици Гюстав Жефроа и Роже Маркс са обещали поддръжката си на художника. Орие пък бърза да завърши голямата студия за него, над която работи. „Всичко е добре подготвено“ — пише Гоген на Мете. Ако картините му намерят купувачи на доста високи цени, както се надява, той ще отиде в Дания, за да се сбогува с домашните си, преди да отпътува за Океания. Вече е предизвестил Мете: „Мога ли да дойда в Копенхаген и да целуна децата си, без да бъда наречен от теб и семейството ти несериозен човек? Не се страхувай, че ще те притесня, ще отида на хотел през няколкото дни, които ще прекарам инкогнито в Копенхаген.“ Мете се съгласява и му поръчва да й донесе от Париж корсети.

Денят на разпродажбата наближава. Гоген признава, че е „много нервен“. Точно една седмица преди търга, в понеделник, на 16 февруари, Мирбо открива кампанията си: публикува в „L’Echo de Paris“ статията, която ще послужи като предговор към каталога.

„Научавам — казва той в статията, в която проследява надълго творческия път на художника, — че г. Пол Гоген ще замине за Таити. Намерението му е да живее там няколко години сам, да си построи колиба, да подхване изначало нещата, които не му дават мира. Примерът на един човек, който бяга от цивилизацията и доброволно търси забравата и мълчанието, за да почувствува по-добре себе си, за да чуе по-ясно вътрешните гласове, заглушавани от шума на нашите страсти и спорове, ми се видя любопитен и затрогващ. Г-н Пол Гоген е твърде необикновен, твърде смущаващ художник… Блянът не почива никога в този жарък мозък; колкото повече се избистря, толкова повече расте и се разгаря. И ето че отново го обзема копнежът по земите, където са се родили първите му мечти… Същата потребност от тишина, от съсредоточаване, от абсолютна самота, която го бе тласнала към Мартиника, го тласка този път още по-надалеч, към Таити, където природата съответствува повече на бляна му, където се надява, че Тихият океан ще го обгърне с по-нежни ласки, със старата и неизменна любов на отново намерените предци. Където и да отиде, г. Пол Гоген може да бъде уверен, че нашата почит ще го съпровожда.“

От този момент статиите се зареждат една след друга. Статията, която Мирбо е написал специално за „Le Figaro“ и в която — погрешно — оповестява, че държавата „се е погрижила преди публичната разпродажба да си осигури собствеността на една картина“, излиза в сряда, на 18 февруари. В петък Роже Маркс публикува своята в „Le Voltarie“, после, в неделя, Гюстав Жефроа на свой ред се обръща към читателите на „Le Gaulois“ и „La Justice“. В навечерието на разпродажбата, в събота, по време на изложбата при „Бусо и Валадон“ журналистът от „L’Echo de Paris“ Жул Юре, несъмнено изпратен от Мирбо, посещава Гоген, за да му зададе няколко въпроса. Дописката за този разговор излиза сутринта в самия ден на търга — понеделник. Тя завършва със следното изказване, което Жул Юре — както казва той — е чул от устата на един посетител на галерията: „Виждате ли тия картини? Е добре, след двадесет години те ще струват като нищо двадесет хиляди франка!“

Многообещаващо предсказание. Печатът е възбудил жив интерес към Гоген в средите на любителите. В зала № 7 на „Отел Друо“ нахлува многобройна тълпа — сред която се виждат румънският лекар Де Белио, голям колекционер на импресионистични картини, граф Антоан дьо ла Рошфуко, Манци, един от сътрудниците на Бусо и Валадон, братята Натансон, търговецът на картини Тома, Роже Маркс; разпродажбата протича много задоволително. Нито една картина не получава оценка по-ниска от двеста и четиридесет франка^[15], а „Видение след проповедта“ достига сред ръкопляскания твърде внушителната цена деветстотин франка^[16]. Манфред купува едно платно от Арл, Мери Лоран, приятелката на Маларме, плаща триста и петдесет франка за един пейзаж от Бретан, а Дега взема за четиристотин и петдесет франка Хубавата Анжела. Общо Гоген получава за тридесетте си картини — като се спаднат разноските по каталога и цената на най-евтино продадената картина, която той си е откупил обратно, тъй като е сметнал сумата за твърде малка — над девет хиляди франка^[17] или почти двойно повече, отколкото е очаквал от сделката с Шарлопен. Победа!

Тази победа не допада на всички. Шумът около Гоген разярява Бернар. Придружен от сестра си Мадлен, той отива в „Отел Друо“, за да види има ли успех някогашният му приятел. Мадлен стрелва художника: „Господин Гоген, вие сте изменник. Вие изменихте на поетото от вас задължение и причинихте най-голяма вреда на моя брат, истинския основоположник на изкуството, с което Вие се хвалите сега.“ Гоген се извръща, без да отговори.

Яростта на Бернар достига до пароксизъм, когато в мартенския брой на „Mercure de France“ излиза студията на Орие върху Гоген и символизма в живописта — студия, написана по настояване, по внушение на самия Бернар и в която неговото име дори не се споменава. Този пропуск от страна на Орие безспорно е умишлен. Машинациите на Бернар са опълчили срещу него повечето от Гогеновите приятели. Морис го нарича безочлив и „наивен кариерист“, а Монфред — „малък мухльо“. Орие казва, че преди да пише за него, ще почака, докато творчеството му, „пълно с различни влияния, се избистри и стане самобитно“. Гоген злорадствува: Орие ще има много да чака! Майсторът от Льо Пулдю, който отправяше към Бернар — но много по-внимателно — същите критики като Ван Гог, изоставя всякаква сдържаност спрямо своя противник: „Ще видите, че накрая той ще почне да рисува като Бенжамен Констан“ — и очевидно в устата на Гоген този намек за академичния художник е най-тежкото оскърбление^[18]. Студията на Орие се налага като истински манифест на символизма в живописта, който критикът противопоставя по категоричен начин на импресионизма, тази „разновидност на реализма“.

„Художествената творба — пише той — трябва да бъде:

първо, идеистична, защото нейният единствен идеал е да бъде израз на Идеята;

второ, символистична, защото изразява тази идея във форми;

трето, синтетична, защото пише тези форми, тези знаци по един общоразбираем начин;

четвърто, субективна, защото в нея обектът не се разглежда никога сам за себе си, а като знак на идеята, породила се у субекта;

пето (това е следствие), декоративна, защото декоративната живопис, в същинския смисъл на думата, така както са я разбирали египтяните и по всяка вероятност гърците и ранните художници, не е нищо друго освен проява на едно изкуство едновременно субективно, синтетично, символистично и идеистично.

Но художникът, притежаващ всички тия качества, ще бъде само обикновен учен, ако не обладава дара на чувствителността… Тази тъй голяма и тъй скъпоценна трансцендентна чувствителност, която кара душата да тръпне през развълнуваната драма на абстракциите.“

Този манифест навлича на Гоген окончателната и открито изразена ненавист на Писаро. Художникът-социалист упреква бившия си ученик, че не прилага своя синтез към съвременната философия, която, твърди той, е „безусловно социална, антиавторитарна и антимистична“, и порицава в негово лице „хитреца, който е надушил връщането на буржоазията назад“: „От дълго време вече виждам как идва този лют враг на бедняка, на работника — пише гневно той на своя син Люсиен. — Ето защо това движение може да бъде само предсмъртен хрип — последният! Истината е на страната на импресионистите, там е здравото изкуство, което се гради върху усещанията, и това е честно!“

* * *

В новото жилище на Мете на Вимелскафтет 47 Гоген гледа мълчаливо своите деца.

Косите на Мете почват да сивеят. Изтекло е много време. Минали са почти шест години, откакто през 1885 г. Гоген е напуснал Копенхаген. Тогава малкият Пола беше бебе, а днес е на седем години; Емил е на шестнадесет и половина, Алина — на четиринадесет, Кловис наближава дванадесетте, Жан е на десет…

И децата гледат също тъй мълчаливо Гоген. Гледат този чужд човек, за когото им казват, че е техен баща и чието облекло, държане и език им се виждат така странни. Освен едно „добър ден“ най-малките не знаят нито дума френски.

Художникът е пристигнал в Копенхаген на 7 март сутринта. Мете го е посрещнала на гарата заедно с Емил и Алина.

Идването на мъжа й е смутило много датчанката. От последната им среща, преди заминаването на Гоген за Панама, тя все повече се е затваряла в личното си съществуване. Отсъствуващият наистина е отсъствувал. „Пиша му тъй рядко и още по-рядко мисля за него.“ И ето че сега Пол отново ще се изправи пред нея. Още отнапред тя чувствува някакво притеснение, засилено от натрапливите наставления на майка й: „Какво ще стане с тебе, мило дете, ако случайно Бог благослови още веднъж твоя брак?“ Мете има само едно желание — да мине по-бързо седмицата, която Гоген ще прекара в Копенхаген, да мине безметежно.

Веднага след разпродажбата Гоген е побързал да пише на жена си: „Моралният успех е огромен и вярвам, че не след дълго ще даде плодове.“ Той е заминал за Копенхаген с мисълта за този успех. Противно на всичко, което му е говорила напоследък Мете, техните два живота не са разбити. Жена му се държи сдържано, студена е, но той не губи надежда да я спечели отново. „Само теб съм обичал и те обичам още без обич от твоя страна.“ Покорно, както е обещал и както тя го е помолила, той отсяда в хотел^[19]. Така целувките, които двамата ще си разменят, няма да бъдат „опасни“. Само ще се хранят заедно. „Семейството ти греши, като те насъсква срещу мен.“ Гоген предугажда всичко, което фамилията Гад говори по негов адрес, чете го в очите на децата си. Те са синовете на „смахнатия“, на „престъпния егоист“, заради когото по-късно ще има да се „червят“.

Гоген се брани. „Разбирам, че бремето, което носиш, е тежко, но вярвам, че един ден ще мога аз да го поема изцяло. Ще дойде ден, когато твоите деца ще могат да застанат пред когото и да било, където и да било под закрилата и честта на бащиното си име.“ Мете трябва да има доверие. Успехът, който сега започва, утре ще се утвърди, особено след трите години, които той ще прекара в Океания. От своята разпродажба той е получил два пъти повече пари, отколкото са му донесли всички картини, рисунки и керамики от началото досега. Не говори ли това достатъчно ясно? Той знае какво приказва: направил си е сметката. „Живописта е нашата спасителна дъска и ти знаеш, че аз не виждам и не искам друга.“ Статията на Мирбо съвсем не е, както твърдят нейните роднини, „смешно преувеличена“: „Уверявам те, че след три години ще съм спечелил една битка, която ще ни позволи — на теб и на мен — да живеем без несгоди. Ти ще си почиваш, а аз ще работя. Може би един ден ще разбереш какъв човек си дала за баща на децата си… Когато вече ще е угаснала страстта, ние ще можем с побелели коси да навлезем в един период на покой и духовно щастие.“ Нека Мете не губи търпение. „Аз се гордея с името си и се надявам — сигурен съм дори в това, — че ти няма да го опетниш…“ Гоген е съзрял бегло около жена си сянката на някакъв мъж. О, Мете сигурно е „съгрешила само в помислите си“ с този „блестящ“ капитан! „Може да ревнувам, но нямам право да говоря за това… Аз разбирам, че една жена, която прекарва годините на младостта си далеч от своя мъж, може понякога да изпитва желания — на плътта и на сърцето. Какво пък? Не съм виновен аз, че съм се родил по време, което е тъй малко благоприятно за художниците…“

Гоген се разхожда с файтон из града заедно с Емил — който носи униформата със златни копчета на своя колеж — и Алина. Само с тези две деца, най-големите, може да размени някоя и друга дума, въпреки че и те говорят на доста лош френски. Другите са станали това, от което се е страхувал: датчани. Дори Кловис, скъпият му Кловис, който поради нежелание да се учи е напуснал училище и е постъпил като ковашки чирак в една фабрика; той се прибира в къщи едва вечер.

Гоген се чувствува най-привързан към дъщеря си. С дългите си руси плитки, с бледия цвят на кожата, със своите сини, замечтани очи Алина е, въпреки неблагодарната възраст, необикновено красива. Тя все повече започва да прилича на баща си. По външност и по характер. Гоген знае, че от всичките му деца само тя страда, задето него го няма, страда, като чува как близките на майка й го корят. „По-късно аз ще стана твоя жена“ — му казва веднъж тя. Наивни думи на едно невинно момиче, на които художникът се е усмихнал трогнат. Далеч там, в своето усамотение сред островите на Океания, той ще си спомня от време на време за тия чистосърдечни думи на обич.

Мете слуша своя мъж. Отговаря му само с незначителни фрази. Горчивина изпълва сърцето й, но тя сподавя укорите си, иска да избегне всякакво спречкване. „Ах, ако нямах тъй предани приятели, какво щеше да стане с мен, боже в небесата!“

Гоген гледа Мете, гледа Алина и другите си деца. След три години, когато се завърне, жена му и той ще се „оженят наново“. Неговите целувки днес, да, тези целувки са „годежни целувки“.

* * *

Гоген се завръща в Париж. Видял е семейството си. Нищо повече не го задържа в Европа; едничката му мисъл сега е да замине час по-скоро.

Около него цари голяма възбуда. Духовете се вълнуват при мисълта за това пътешествие до края на света. „Гоген е прав — казва Морис, — ние пропиляваме времето си тук, в тоя ужасен Париж.“ От само себе си се разбира обаче, че колкото и убедителен да се мъчи да бъде художникът, никой не се решава да го последва на другия край на света. Затова пък приятелите му полагат големи усилия да отстранят всички затруднения от пътя му. По тяхно внушение той отправя на 15 март молба до министъра на народната просвета и изящните изкуства, да му бъде поверена някаква мисия в Таити, подобна на тази, с която на времето е бил натоварен художникът Дюмулен в Далечния изток. Тази мисия ще бъде безвъзмездна, но ще улесни отношенията му с официалните власти на островите и ще му помогне да си издействува от корабната компания „Месажери маритим“ намаление на цената на билета. Въвеждат Гоген във ведомствения лабиринт и нещата тръгват гладко. Клемансо, до когото Морис е успял да се добере, изпраща на г-н министъра препоръчително писмо. Ари, синът на Рьонан, който сам е художник и е помолил Гоген да изложи няколко керамики и „Бъдете влюбени“ на изложбата на новооснованото Национално дружество за изобразителни изкуства, прави от своя страна постъпки в държавните учреждения.

Всичко се нарежда и съгласува с лекота, на която Гоген твърде малко е свикнал. Последните му дни в Париж се превръщат в нещо като апотеоз. На 23 март символистите дават в негова чест банкет в кафене „Волтер“ под председателството на Маларме. Присъствуват почти всичките му приятели — Монфред, Орие, Шарл Морис, Жан Долан, Серюзие, Одилон Рьодон, Жулиен Льоклерк, Мореас, Ари Рьонан, Валет и Рашилд, Леон Фоше, Могенс Балин, Кориер… Четиридесет души чествуват художника. Пръв вдига чаша Маларме: „Господа, за да избързаме колкото се може напред, нека пием за завръщането на Пол Гоген, но не без да се възхитим на тази горда съвест, която в разцвета на своя талант, за да го закали, се отправя към далечни земи и към себе си.“ През време на банкета символистите решават приходът от следващото представление на Художествения театър да бъде в полза на Гоген и на Верлен: в програмата фигурира „Херувим“, голямата пиеса, за която Шарл Морис от толкова време говори на своите познати и за която никой не се съмнява, че ще бъде драматургическият шедьовър на символизма. Спектакълът ще донесе хиляда и петстотин франка на Гоген; към тях с течение на времето ще се прибавят и постъпленията от продажбите, които ще извършат тримата търговци на картини Жоаян, старият Танги и Портие — дребният търговец от улица Льопик, у който той е оставил свои творби. Материалното съществуване на художника е осигурено.

През тези дни Гоген отива заедно с Морис на улица Валоа, в кабинета на главния директор на изобразителните изкуства Ларуме. Исканата мисия ще му бъде възложена; съответната заповед ще излезе на 26-и. От друга страна, държавният подсекретар на колониите ще му даде препоръчително писмо до губернатора на френските владения в Океания, а „Месажери маритим“ ще му направи тридесет на сто отстъпка от цената на билета. Освен това Ларуме му съобщава, че при неговото завръщане, за което ще му окажат най-голямо съдействие, държавата ще му откупи няколко картини.

Гоген е получил всичко, което е искал. На 28 март ще си купи билета от „Месажери маритим“^[20] и на 1 април ще отплава от Марсилия на борда на „Осеаниен“ за тихоокеанския рай^[21]. Ще се осъществи блянът, който още от детинство го тласка по пътищата на съдбата му.

— Времето на мъчителните борби завърши за теб… — казва на улицата Морис на Гоген.

Тъй пълният успех, който е постигнал приятелят му, изпълва с радост писателя. Той ликува. Да можеше да замине и той! Но Морис изведнъж се смълчава. До него Гоген върви с втренчен поглед и побледняло лице. Морис го докосва за ръката. Гоген потреперва.

— Да влезем тук! — смотолевя той и бутва вратата на някакво кафене, отпуща се на една пейка и започва да плаче.

Морис е като втрещен. Той не проумява причината за тези сълзи. Тук плаче Гоген, мъжът със сурова душа, големият смелчага в изкуството, най-силният измежду силните!

— Никога не съм бил така нещастен — промълвя най-после художникът.

— Как! — възкликва Морис. — Тъкмо днес, днес, когато идва славата!

— Чуй ме! — отговаря Гоген… — Аз не съумях да живея едновременно за семейството и за мисълта си… Досега дори не съумях да живея само за мисълта си… И днес, когато ми е позволено да се надявам, чувствувам по-мъчително от когато и да било колко страшна е жертвата, която направих и която е непоправима.

Гоген дава воля на чувствата си. Говори на Морис за жена си, за децата си, за раната, която таи в сърцето си, непристъпен и затворен, ревнив към своята тайна, прикриващ се зад маската на твърдостта и иронията, груб към другите и към себе си. В този момент, когато завършва една глава от неговия живот, може би го осенява предчувствието, че преди две седмици в Дания е видял жена си и децата си за последен път, че е съвсем суетна надеждата, с която се залъгва, да стане отново съпругът и бащата, който някога е бил, че много отдавна непоправимото е сторено.

— Остави ме да си вървя — казва той на Морис и се изправя. — Имам нужда да бъда сам. И нека не се виждаме няколко дни…

Той вдига глава, лицето му се изкривява в усмивка — една „покрусена“ усмивка.

— Времето, което е нужно — добавя той, — за да ми простиш, дето плаках пред теб.