Анри Перюшо
Животът на Гоген (5)

ІІІ
Кралство Дания

И той тръгна подир нея, както вол отива на заколение.

Соломонови притчи, VІІ, 22

Никога групата на импресионистите не е била тъй разединена. Тези от тях, които като Писаро и Гюстав Кайбот желаят да се организира нова — седма — изложба през пролетта на 1882 година, се сблъскват със злонамереността, упорството, неотстъпчивостта и докачливостта, които твърде скоро разделят хората, обединили се за миг в името на общи интереси или общи мисли, на обща омраза.

„Дега — казва Кайбот — внесе разкола между нас.“ Това мнение е отчасти обосновано: Дега се мъчи да наложи протежираните от него живописци, като например Рафаели, когото пък другите художници от групата едва търпят. Но Дега не е единствената причина за злото. Реноар и Моне искат да играят за собствена сметка. Сезан — „Усамотение, ето за какво съм достоен аз!“ — не е участвувал от 1877 г. насам в изложба на импресионистите.

През декември правят опит да склонят Дега да отстъпи. Напразно. На 13-и Дега среща Гоген и като избухва, му заявява, „че по-скоро ще се оттегли той, отколкото да отстрани Рафаели“.

Гоген е добил самоувереност. Съобщавайки на Писаро за тази среща, той отсича категорично:

„Като разглеждам хладнокръвно вашето положение през десетте години, откакто сте се нагърбили със задачата да уреждате тези изложби, откривам веднага, че броят на импресионистите се е увеличил, че талантът им е пораснал, а също и влиянието им. Затова пък въздействието, оказвано от Дега, единствено по негова воля е ставало все по-лошо и по-лошо: всяка година си е отивал по един импресионист, за да отстъпи място на нищожества и на ученици на Академията. Още две години и Вие ще останете сам сред най-долнопробни мошеници. Всички Ваши усилия ще пропаднат, а на това отгоре и Дюран-Рюел. Въпреки всичкото ми добро желание — добавя той — аз не мога да продължавам да служа за шут на г. Рафаели и съдружие. Затова Ви моля да ми позволите да се оттегля. От днес нататък аз оставам настрана… Мисля, че Гийомен има същото намерение като мен, но не искам по никакъв начин да повлияя на решението му.“

Писаро, въпреки уважението си към Дега („Той е ужасен човек — казва той, — но прям и почтен“), трябва да се съгласи, че Гоген има право. Щом като Дега не иска да се откаже от неудобните си последователи те ще се откажат от него. „Ще кажете, че съм бил винаги необуздан и че много бързам — отбелязва Гоген в ново писмо до Писаро, — но все пак ще бъдете принуден да признаете, че предвижданията ми бяха правилни… Никога няма да могат да ме убедят, че за Дега Рафаели не представлява само повод за скъсване; у този човек има нещо опърничаво, което руши всичко. Помислете върху всичко това и нека действуваме, моля ви!“

Това писмо носи дата 18 януари. Би ли могъл да помисли човек, като го чете, че Гоген — този Гоген, който „се държи като диктатор“, както пише Мане на Берта Моризо^[1] след един разговор с Писаро, — е пряко засегнат от тревожните събития, току-що разиграли се на борсата? На 11 януари покачването на курсовете внезапно е спряло в резултат на краха на „Банк дьо Лион е дьо ла Лоар“ на лионския пазар. На 18-и, същия ден, в който Гоген изпраща писмото си на Писаро, акциите на „Юнион Женерал“, които малко преди това са се котирали над три хиляди франка, спадат на хиляда и триста франка.

Докато Гоген води спорове за следващата изложба на импресионистите, борсата изживява все по-драматични часове. „Вчерашният ден е лош за Франция — пише «Le Figaro» на 20 януари. — Не става дума само за разорените спекуланти, за компрометираните имена… Този път става дума за обществения кредит, за националното богатство, което трябва да се спаси от безумието на продаващите, от паниката на пазара.“

На 28 януари акциите на „Юнион Женерал“ спадат на шестстотин франка. Два дни по-късно банката официално затваря гишетата си. На 1 февруари арестуват нейния директор Федер и председателя на управителния й съвет Бонту. На другия ден търговският съд обявява фалита на „Юнион Женерал“.

Крахът има големи последици. И в най-малките колиби, и в големите градове той засяга множество дребни спестители, работници, прислужници, търговци, селяни, селски ратаи, чиновници, които, вслушвайки се в съветите на своите работодатели, на кметовете на своите села и на пласьорите на „Юнион Женерал“, са гласували доверие на католическата банка. В Париж пред затворените врати на сградата се проточват опашки от хора с удължени лица и свити сърца, които въпреки очевидните факти се надяват, че банката ще им върне спестяванията.

При тези обстоятелства Гоген трябва да е загубил много пари. Но това сигурно го занимава много по-малко, отколкото изложбата на импресионистите. Така или иначе възможностите за спекулиране на борсата са сведени вече до нула. Крахът е предизвикал такова сътресение, последиците от него са толкова сериозни, и то чак на чуждестранните пазари в Лондон, в Брюксел, в Амстердам, във Виена, че в близко бъдеще не би могло да се очаква съживяване на деловия живот. Повишеното самочувствие е отстъпило място на страха. Голямата зала на борсата е почти празна. Заседанията протичат сред мрачна, подтискаща тишина. Каква поразителна разлика от шумното оживление през миналите седмици! Крахът дава възможност на Гоген да се занимава на воля с живописта.

Кайбот продължава своите усилия, запитва Моне и Реноар дали биха се съгласили да участвуват в замислената изложба. Моне отговаря уклончиво. Реноар, който се намира в Естак при Сезан, се е разболял там и също се измъква.

Няма съмнение, че изложбата не би се състояла никога, ако Дюран-Рюел, който през последните години непрекъснато е купувал картини от импресионистите и е защищавал художниците от групата, не бе решил да се намеси, за да убеди колебаещите се. На карта са интересите на всички, защото крахът на „Юнион Женерал“ не е оставил незасегнат и търговеца, а покрай него и художниците, които той поддържа: Дюран-Рюел е ревностен католик, а директорът на „Юнион Женерал“ Федер го е кредитирал.

Пререканията продължават повече от месец. Реноар и Моне се колебаят, усукват. Клод Моне не крие нежеланието си да се представи в една зала с господа Гоген и Гийомен, Реноар пък упреква Писаро заради политическите му убеждения: „Да излагам заедно с Писаро, Гоген, Гийомен — пише раздразнен Реноар на Дюран-Рюел, — е все едно като да излагам с някаква бунтарска група. Още малко и Писаро ще покани руснака (анархист) Лавров или някой друг революционер. Публиката не обича онова, което мирише на политика, а аз не желая на моите години да бъда революционер… Да остана заедно с израилтянина Писаро, това значи революция.“

Най-после след големи усилия и оживена кореспонденция Дюран-Рюел успява да постигне помирение. Моне и Реноар отстъпват. На 1 март изложбата се открива на улица Сент Оноре 251. Гоген представя дванадесет платна и пастели и един бюст.

Едва ли Гоген не е дочул нещо от нелюбезните подмятания на Реноар и Моне по негов адрес; от това сигурно не му е станало много приятно. Впрочем немалко хора са на мнение, че творбите му тази година са „твърде посредствени“. И което е по-лошо, Юисман, който някога бе тъй възторжен в хвалбите си, сега не повтаря одобрителната си преценка:

„Господин Гоген — пише той — не е отбелязал напредък, уви! Миналата година този художник ни бе дал един превъзходен етюд на голо тяло, тази година нищо свястно. Ще посоча най-много, като по-сносен от останалото, неговия Изглед от църквата във Вожирар. Колкото до картината му Интериор на ателие, колоритът й е хилав и мътен…“

Тази оценка разгневява Гоген. Хилав колорит: той не приема тези думи. Твърде суров по нрав, за да щади себе си и хората, неспособен да прави някому политика, Гоген стръвно напада Юисман заради проявеното неразбиране. Всички тия критици са една пасмина; Алберволфовци нямат брой. И като си помисли човек, че художниците зависят от тия дърдорковци, за да могат да продават картините си!

Гоген вижда вече света само през призмата на живописта. Тя се е загнездила у него като тумор. Ако беше друг човек, би следил катастрофалното развитие на финансовия пазар с „обезсърчението“, със „смута“ — тези думи се повтарят постоянно в специалните рубрики на вестниците, — в които са изпаднали всичките му колеги, всички борсови агенти и посредници. А той дори не мисли да ограничи разходите си. (Впрочем и Мете също.) Фактът, че вече могат да се правят толкова малко сделки на борсата, че приходите му твърде чувствително са намалели, вместо да го изтръгне от бляновете му, още повече го потапя в тях. Хилав и мътен колорит!… Какъв смисъл има да губи времето си из борсата, щом не може да получи дори отплата за робството си? Струва му се, че всичко ще се избистри изведнъж, щом се избави от тази тегоба.

Под ударите на финансовата криза търговията с картини едва крета. Особено разклатено е положението на Дюран-Рюел, на когото Гоген възлага големи надежди; задълженията на търговеца, засегнат тежко от фалита на „Юнион Женерал“, възлизат на стотици хиляди франка; „той ще издържи само още седмица“ — говорят колегите му. И неизбежно подкрепяните от него художници затъват отново в гнетящите грижи за утрешния ден. Но всичко това не спира Гоген. За него не действителността, а блянът е действителност. Когато стане професионален художник, ще рисува на воля — говори си той, — ще продава картините си, ще бъде щастлив. Той прекроява действителността според бляна си. Надеждите му са неразумни. Но за да съществува, неговият блян се нуждае от надеждата; а той, за да живее, се нуждае бляна си.

Гоген крачи към хоризонта с очи, втренчени в миража.

* * *

Животът на Гоген е стигнал до критичен предел. Към края на 1882 г. Шуфенекер, чието малко предприятие за златно дубле процъфтява, решава да напусне службата си при Галишон и да се насочи към друга професия, по-близка до вкусовете му и по-малко рискована. Няма съмнение, че финансовият погром го е уплашил. Въпреки че излага редовно в официалния Салон още от 1877 година, благоразумният Шуфенекер няма никакво намерение да се хвърли като Гоген в авантюрата на художническото поприще. Той просто смята да постъпи като учител по рисуване в общинските училища на град Париж. Следващия конкурс за приемане на преподаватели ще се състои през юли.

Всичко се развива така, сякаш напущането на Шуф дава на Гоген, окончателно „уморен от борсата“^[2], последния подтик. Една вечер през януари 1883 г. той се прибира на улица Карсел и съобщава на жена си, че си е подал оставката при Галишон и Калсадо. Мете загубва ума и дума, а той повтаря спокойно:

— Подадох си оставката. Отсега нататък ще рисувам всеки ден.

Мете гледа потресена своя мъж. Какво говори Пол? Полудява ли той?

Тя гледа мъжа, чийто живот споделя вече близо десет години — и когото не познава.

* * *

Мете се опитва да се самоуспокоява.

Ако Пол не промени решението си, това би било нещо толкова сериозно, че тя отказва да допусне подобна възможност. Пол преживява една от онези кризи, когато човек било от умора било от нервно изтощение или от някое от внезапните заболявания на духа загубва за миг свяст и върши глупости; после всичко си тръгва отново по реда. Обикновено причината за такива болезнени пристъпи е жена; жената е най-големият враг на жената. Но живописта! Мете не може да допусне такава нелепост. Напразно се пита тя каква може да бъде тази необикновена страст, която я застрашава и пред която се чувствува обезоръжена. Пол, този човек на сметките, този борсов посредник, който за десет години успя да си създаде най-завидно положение, ще си възвърне равновесието. Мете не може да си представи, че зад борсовия чиновник, за когото се е омъжила, зад деловия мъж, който е печелел толкова пари за нея, се е криел безумец.

Наистина чиста лудост е да разчиташ на продажбата на картини по време, когато импресионистите, почти напълно лишени от подкрепата на Дюран-Рюел, са стигнали още веднъж до „просяшка тояга“^[3], и това го признава пръв Писаро, който все пак упрекваше Гийомен, задето отново е постъпил на служба. Вярно е, че Писаро губи в лицето на Гоген един възможен купувач. А и вярва ли той наистина в таланта, в бъдещето на своя приятел? Не е ли бил борсовият посредник в неговите очи един втори Кайбот — Кайбот, богат момък и художник-любител, към когото изпадналите в беда импресионисти никога не се обръщат напразно за помощ?

Самият Гоген твърде скоро си дава сметка, че всичко съвсем не е така лесно. Той не продава нищо. Капиталът, който е събирал и с който е смятал да преживее поне една година, се топи по­бързо, отколкото е предполагал. Би могъл да се върне при Галишон, тъй като Калсадо заявява, че е готов да го приеме отново, щом той пожелае; но Гоген няма да се откаже от свободата да рисува. Няма да се откаже от лудостта си. Тя е твърде здраво свързана с най-съкровеното у него, за да може той да отстъпи, за да не се вцепени дори при мисълта само, че би могъл да се върне към деловия живот. Но тревогата го дълбае пред лицето на съдбата, която е отприщил. През тия дни на 1883 г. Гоген се рисува, седнал пред статива си. Картината е красноречива като изповед: Гоген се изобразява неуверен, с мрачно лице, с бягащ поглед — като човек, притиснат от неизвестността, страхуващ се да се изправи срещу нея. Колко сладка беше сигурността! Сладка и омразна. „Това е; не мога да постъпя другояче!“

Никога Гоген не е бил тъй сам, както през тия месеци. Той не може да очаква от никого помощ освен празните съвети на онези, които подобно на Мете съдят за него по лъжливата представа, която са си съставили за него, и го увещават да се върне отново на работа, за да стане отново това, което никога не е бил. Да бъдеш особен, значи да бъдеш самотен: постъпката, заради която всички около него го порицават, би трябвало да му отвори очите за това; но той и не мисли да приеме тази угнетяваща истина.

Гоген търси някакво средно разрешение — някакъв начин да изкара малко пари, без да загуби свободата, която си е извоювал. Постъпва в застрахователната агенция на Алфред Томеро на улица Амбоаз 1^[4]. Но не остава дълго там. Това, което в същност търси, е някаква работа, ако не художествена, то поне донякъде свързана с изкуството. През юни, когато посещава Салона заедно с Шуфенекер, той възкликва очарован пред изложената там прекрасна колекция от гоблени, а въображението веднага му внушава идеята, че в тази област пред импресионистите се откриват неограничени възможности. Това е първият от безбройните проекти, които Гоген ще развива през целия си живот, притиснат от обстоятелствата. Аз вярвам защото искам да вярвам. Илюзиите, които бликат тъй непринудено от нереалистичния ум, са за него нещо повече от потребност; те са защита срещу душевните терзания.

Предишната зима Писаро е напуснал Понтоаз и се е установил в близкото село Они. Гоген, който го е посетил вече веднъж в това село в началото на годината, отива на 15 юни за три седмици при него. През време на това пребиваване, докато рисува пейзажи, той бърза да сподели със своя приятел идеята си за импресионистичните гоблени. Писаро намира идеята отлична и обещава сам да направи някои опити; но начинанието им се проваля.

Писаро — изпаднал по това време в „голямо обезсърчение“^[5] — несъмнено предупреждава Гоген за трудностите, които го очакват; той много греши, ако се надява на каквото и да е от Дюран-Рюел, чието положение все повече се влошава. Търговецът не се е съгласил да организира нова изложба на импресионистите, въпреки че тази година Клод Моне лично го е помолил за това. Самостоятелните изложби, които той урежда последователно на различни художници — на Моне през март, на Реноар през април, на Писаро през май и на Сисле през юни, — не дават никакъв осезателен резултат. „Моята изложба не донесе никакви постъпления — се оплаква Писаро. — А изложбата на Сисле беше още по-зле, нищо, нищо!“

Разбирателството между Гоген и Писаро като че ли вече не е тъй пълно. Писаро все по-малко и по-малко разбира Гоген. Нетърпението на Гоген да продава, да извлича пари от живописта, му се вижда спекулантска черта. Събитията не са му отворили очите за истинския характер на пресметливия борсаджия; той не разбира, че нетърпението на Гоген е нетърпение на човек, жадуващ трескаво да се успокои, да получи доказателства които биха оправдали поведението му. „Той също е ужасен търговец, поне в мислите си — ще пише скоро Писаро. — Не смея да му кажа, че това е съвсем погрешно и не води до никъде. Има твърде големи нужди, семейството му е свикнало на лукс, вярно е, но това ще му навреди много. Не че мисля, че човек не бива да се стреми да продава, но смятам, че е загубено време да се мисли само за това; губиш от погледа си изкуството, почваш да се надценяваш.“

У Гоген вече се откроява някакъв нов човек. Илюзиите не са достатъчни, за да застане с лице срещу новата действителност, в която го е поставило решението му от януари. Тази му постъпка не би имала смисъл, ако той не беше „големият Гоген“. Човекът, който се е изобразил правдиво пред статива си със своите страхове, сега вдига глава и изпъчва гърди, заема надменната поза на победител — тази поза също е защита срещу душевните терзания, срещу шемета на бъдещето.

Дали Писаро е свързал по това време Гоген не с купувачи на импресионистични картини, а с испанските революционери в Париж, обединили се около бившия министър-председател и водач на републиканската партия Руис Сориля? Опасната и несъмнено щедро възнаградена мисия (жената на Сориля е много богата), с която се нагърбва внукът на Флора Тристан за сметка на испанските революционери, сигурно му допада. Един Шуф не би се изложил на такъв риск. В началото на август, когато гарнизонът на Бадахос в Естремадура се вдига на бунт и провъзгласява републиката, Гоген прехвърля Сориля през френско-испанската граница при Сербер и малко след това, тъй като въстанието веднага се е провалило, го „връща във Франция, скрит в една каруца със сено“^[6].

Жалко, че революционерите не побеждават! Испанската република — мисли си Гоген — би му се отплатила, като му отпусне някоя синекурна служба, за каквато той мечтае.

* * *

Гоген броди из Париж… Жена му, казва той, „се приспособява трудно към бедността“. Той отново прави опити да постъпи някъде на работа, но напразно. С не по-голям успех търси и търговец на картини. А скоро разходите му ще се увеличат; от март Мете е бременна. Мрачен, угрижен, незнаещ какво да прави, Гоген скита из Париж.

През един октомврийски ден той научава у Дюран-Рюел, че Писаро работи в Руан, където рисува много хубави платна. Това е внезапният проблясък сред тъгата на тази есен.

Животът в провинцията — пресмята Гоген — не е толкова скъп, колкото в Париж. Той ще направи големи икономии, ако се установи със семейството си в Руан, да кажем, за една година — година, която ще използува, за да рисува упорито и да си „извоюва място в изкуството“. В Руан би намерил нови мотиви. При всички случаи там ще работи много по-добре, отколкото в тоя твърде изкуствен Париж, който в същност никога не е обичал, който никога не го е вдъхновявал. Още на следващата импресионистична изложба, през пролетта на 1884 година, ще видят напредъка му. А и Руан е процъфтяващ град! Пък и „руанците са много богати“! Сигурно ще може доста лесно да им се продават картини. При това бившият сладкар Мюре, съученик на Гийомен и приятел на импресионистите, е купил в Руан хотела „Дофен е Еспан“. Писаро е отседнал в този хотел, където Мюре го е приел на изгодна цена… Съвсем ненадейно в края на октомври Гоген съобщава на Писаро за предстоящото си пристигане в Руан, където възнамерява, му пише той, „да проучи мястото от практическа и художествена гледна точка“.

„Гоген направо ме тревожи“ — възкликва Писаро. Още с пристигането на Гоген той научава, че бившият борсов посредник ще се установи за постоянно в Руан, че е взел „най-твърдо решение“. Писаро не го насърчава. Изложбата на импресионистите, на която разчита Гоген, няма да се състои. „Безусловно не!“ Да заинтересува богатите руанци с импресионистична живопис? Импресионистите не продават нищо и никъде. Без помощта на Кайбот самият Писаро е щял да прекара едно мъчително лято. „Не вярвам — казва той, — че могат да се продават картини в Руан… Помислете си, че дори в Париж ние все още сме прокажени и голтаци. Не! Невъзможно е едно изкуство, което разклаща толкова вкоренени убеждения, да намери одобрение, и то в Руан, родния град на Флобер, когото те не смеят признаят за свой!“^[7] Но каква полза да се спори с бившия борсов посредник? „Свършено е, той ще превземе Руан с пристъп“ — пише Писаро на 10 ноември.

Гоген тръгва да търси квартира. Намерил една свободна къща на улица Малерн 5, той я наема, после се връща в Париж, да подготви преместването си.

На 6 декември Мете ражда петото дете, момче, което наричат Пол-Ролон. В заснежената градина на улица Карсел Гоген рисува едно от последните си парижки платна. Картина, облъхната от меланхолията на зимата. Картина, облъхната от самотата на един човек.

* * *

В началото на януари 1884 г. семейството на Гоген пристига в Руан.

Напущането на жилището на улица Карсел е било много тежък удар за Мете. Той потвърждава страховете й, с които тя все по-трудно се е борила, виждайки с каква упоритост Гоген преследва химерите си. Впрочем реакцията на Писаро и на Гийомен е била достатъчна, за да потвърди тревогите й. Досега все още се е съмнявала — днес вече няма място за съмнение. И тогава у нея се надига всичко срещу това рухване на досегашния й живот. Издигнала се благодарение на брака до едно обществено положение, за което при всичките си амбиции никога не е смеела да мечтае, тя се ожесточава още повече, задето й отнемат това, което вече е постигнала.

Вярно е, че малко жени на нейно място не биха се уплашили от бъдещето. Дали един ден ще признаят гения на Гоген, или Гоген е бъдещ неудачник — това не променя същността на въпроса. Решението, което е взел този баща и съпруг, е гибелно от обществена гледна точка. И все пак някои жени не биха престанали по тази причина да се чувствуват единни със своя другар. Понякога дори крехките женски ръце са най-крепката опора, на която се облягат смелчаците на духа. Любовта означава разбиране; а любовта у жената често пъти е отъждествяване. Но ако Гоген представлява в човешкия род нещо като краен случай, някакво абсолютно въплъщение на силата на въображението у мъжкаря, този вечен мечтател, неуморим оплодител на мисли и форми, Мете също олицетворява нещо като абсолютен случай в човешкия род. Мете не се опитва да проумее причината за неочакваната метаморфоза, превърнала борсовия посредник, за когото се е омъжила, в този непонятен човек. Този човек не я интересува. Тя никога не се е опитвала да сподели интимния живот на своя мъж; а дали някога е изпитвала мъничко истинска нежност към него? „Нейният Пол“ й е принадлежал; той просто е бил онзи, който й е дал възможност да си създаде дом и от когото тя е чакала закрила. Мете е от жените, за които не съществува нищо друго освен техният женски живот и които вървят към целта си със слепия егоизъм на инстинкта, за които мъжът е само оплодител или „животно за сношаване“: тези жестоки думи, най-жестоките, които един мъж, говорейки за себе си, може да каже на една жена — един ден Гоген ще ги изрече в отчаянието си.

Трагична слепота на човешките същества едни към други! Нито Мете, нито Гоген са вярвали някога, че единият мами другия. Живели са заедно, но не са се виждали. Техният илюзорен съюз е можал да просъществува, както съществуват съюзите на много други брачни двойки, също тъй случайно събрани от прищевките на желанията и интересите, на които обаче нищо не отваря очите за истината. Крехкостта на връзката, която е обединявала Гоген и Мете, недоразумението, върху което се е градяла привидната им взаимност, всичко блясва с ужасна яснота през тия седмици в Руан. Загубила положението си на щедро удовлетворена жена, Мете се чувствува дори повече унизена, отколкото уплашена. Суетата й е накърнена. С каква разкъсваща болка трябва да е хвърлила тя последен поглед към хубавия павилион на улица Карсел, който в наивната си гордост е наричала „малкия дом Жобе-Дювал“. Със зелените си и студени очи тя гледа мъжа, който я е измамил. Тя никога няма да прости на Гоген, задето й е отнел това, което й е дал. Никога няма да прости на живописта, задето е провалила живота й.

Тази мръсна живопис, колко често я оскърбяваше ти! Уязвена до смърт, Мете не помръдва и пръст, за да се бори с трудностите. Не се примирява с мисълта, че трябва да харчи по-малко, пък и не прави никакви усилия за това, като че ли безпаричието би трябвало да застави Гоген да почне да печели отново. Средствата на семейството се изчерпват.

Поведението на Мете покрусява Гоген. Той на драго сърце би искал да й осигури същите възможности за харчене както преди. Но какво да стори? Писаро е имал право: руанците не купуват импресионистични картини. Бедната Мете! Той си обяснява нейното разочарование, грубите й сопвания, та дори саркастичните й подмятания по адрес на французите — „тия чудаци французи“, които тя ненавижда, както говори вече в яда си.

Една надежда проблясва внезапно за Гоген. Благодарение на застъпничеството на неговия баджанак Фриц Таулов го поканват да участвува в една изложба в Християния^[8], Норвегия. Той бърза да изпрати на уредниците няколко свои творби и съветва и Писаро да стори същото. Норвегия, му казва той, е прекрасна страна. Той е можал да се увери в това на времето, когато е пътувал на борда на „Жером-Наполеон“. Тази страна предлага големи преимущества на художника, който би решил да се установи там: с пет хиляди франка на година едно семейство може да живее охолно.

Мете няма никакво намерение да отиде да живее в Норвегия. Нито пък Писаро, който още веднъж предупреждава приятеля си да не се увлича. „Кажете на Гоген — пише той на Мюре, — че след тридесет години живопис, освен полученото тук-там признание аз все още тъна в немотия. Нека младите не забравят това. То е главното, всичко друго е лъжа!“

Когато на 8 август Писаро изпраща това писмо, Мете е заминала за Дания.

* * *

С всяка измината седмица, колкото повече е растяло огорчението й, с толкова по-голяма носталгия Мете си е мислела за Дания. Преди единадесет и половина години тя бе пристигнала тук, в Руан, заедно с Мария Хегор на парахода, който прави рейсове между Есбйерг, пристанище на западния бряг на Ютланд, и Нормандия. Тогава започна пътуването й из Франция. После се запозна с Гоген. И беше щастлива; а сега е само една измамена и оскърбена жена. Сирената на кораба от Есбйерг, на борда на който работи някакъв неин роднина, отеква като зов. И докато Гоген мечтае за Норвегия, тя мечтае за страната на своята младост. На френска земя тя отново се чувствува чужденка.

Мете заминава заедно с Алина и с най-малкото си дете — Пол, което вече нарича по датски Пола.

Решено е, че тя ще остане в Копенхаген седем-осем седмици, през което време Гоген ще се помъчи да стъпи на краката си. Останал сам с другите деца и с прислужницата, той ще живее колкото може по-икономично. За да може да се издържа, той ликвидира застраховката си за живот, като я продава на половин цена.

И докато Гоген рисува портрети, пейзажи, изгледи от руанското пристанище, в Копенхаген Мете отново се озовава радостна сред познатите й улици, в къщата на Фредериксберг Але, където живее нейната майка, Емилие Гад. И майка й, и всичките й роднини застават на нейна страна срещу Гоген. Увещават я да не се връща във Франция — и твърде лесно успяват да я убедят. Тя вече крои планове. Тъй като знае френски, ще предава уроци по този език на свои сънародници. След шест месеца Пол ще се прибере при нея. Може би междувременно той ще размисли върху това, кое е дългът му. Така или иначе тук ще се намерят хора, които да му го разяснят. Човек с неговия ум и така обигран винаги ще намери работа в Копенхаген.

Мете споделя с Гоген своите планове. После изведнъж променя решението си. Та тя няма да остави мебелите си във Франция! Ще прибере в Копенхаген всичко, което е пълнело къщата й. През октомври тя пристига в Руан. За нея вече няма съмнение, че завръщането й в Дания е окончателно.

Гоген не е много очарован от замислите на жена си. Но пред непреклонната решимост на Мете отстъпва. Тя винаги е действувала само по своя воля, това той го знае.

Спомни си как се отнасяше с мен — последния в дома!

Гоген отстъпва, той ще я последва в Дания, и то не след шест месеца, а веднага. Да приеме тази раздяла и да остане във Франция, би означавало да се съгласи, че миналото е мъртво; а с това Гоген не би могъл да се примири. Колкото и да го е огорчавало понякога поведението на Мете, той не иска да бъде лишен от онова, което нарича своя „привързаност“. Всячески се мъчи да се самоубеди, че въпреки всички сътресения предишният му живот продължава. В лицето на Мете той иска да вижда само жената, която е обичал, която никога не е преставал да обича.

Каквото и да изнамерят, не ще създадат нищо по-добро от семейната връзка.

В прилив на оптимизъм Гоген си казва, че семейството на жена му ще му помогне да си устрои дом. От друга страна, един начеващ търговец на картини, Берто, му е обещал подкрепата си. Освен това той се е свързал със собствениците на една „фабрика за непромокаеми и негниещи платна“, фирмата „Дили и С-ие“ от Рубе, която разработва някакъв отскоро патентован способ: защо да не му поверят те своето представителство в Дания? Покровителствуван от семейството на Мете, което — уверява самодоволно той хората от Рубе — има солидни връзки в официалните среди, сигурно няма да му бъде много трудно — няколко опита са достатъчни — да сключи многобройни и изгодни сделки.

На 27 октомври Мете се сбогува в Париж с Шуфенекер — от когото е взела на заем четиристотин и двадесет франка^[9], не можейки да устои на изкушението да си купи една „великолепна“ рокля, „въпреки че цената надхвърля възможностите й“.

Около седмица по-късно тя заминава с децата и мебелите си за своята родина. Веднага щом се договаря с фирмата за негниещи платна, Гоген на свой ред напуска Руан на път за Копенхаген.