Анри Перюшо
Животът на Гоген (4)

II
Човекът със сключените устни

Същата тази нощ очите на човека у мен се отвориха: те бяха станали годни да гледат в небесата, в света на идеите и в преизподнята.

Сведенборг

„Чили“ се завръща в Хавър през декември.

Сега Гоген няма друг дом освен дома на Ароза. Пуст и тъжен е за него Сен Клу. В къщата на майка му се разпорежда Мария, властно момиче, което може би злоупотребява с положението си на по-възрастна… Той отново ще замине. Вече е на деветнадесет години и му предстои да отбие военната си служба; ще постъпи във военния флот.

След няколко седмици така и става. На 26 февруари 1868 г. вчерашният старши лейтенант, станал матрос трета степен под номер 1714, — пристига в Шербург и малко след това се качва като преносвач на въглища на борда на новопостроената корвета „Жером-Наполеон“, развиваща четиристотин и петдесет конски сили, която е превърната в императорска яхта и поставена на разположение на принц Наполеон, наречен Жером, на буйния „Плон-Плон“.

„Жером-Наполеон“ е постоянно в движение, снове между пристанищата на Ламанш, атлантическия бряг и Средиземно море. Месеци наред Гоген ще споделя живота на сто и петдесетимата членове на екипажа, живот, разнообразяван само от случайните слизания на сушата, когато корабът се отбива в Лориан или Генуа, в Лисабон, Кале или Гибралтар.

Гоген пренася въглища от трюма само няколко седмици; прехвърлят го в командната кабина точно по времето, когато „Жером-Наполеон“, на борда на който се намират принц Наполеон и принцеса Клотилда, се готви да отплува от Тулон на пътешествие, което през юни и юли отвежда техни императорски височества в Източно Средиземно море и в Черно море, до Малта и до българското пристанище Варна, до Цариград, Солун и на Цикладските острови.

Нови и нови пейзажи се откриват пред очите на Гоген. През септември корветата прекосява Ламанш и по Темза стига до Лондон. Следващата година, през април и май 1869 г. — друго плаване: от Марсилия „Жером-Наполеон“ се отправя към Бастия, после към Неапол, откъдето отива до Корфу и далматинския бряг; през Адриатическо море той стига до Триест (родния град на Плон-Плон) и оттам до Венеция^[1].

Военният флот разочарова Гоген още повече от търговския. Дисциплината му тежи. Грубостта на другарите му го измъчва. На суша или на борда между матросите често избухват свади, които стигат до сбивания; той се отвращава от тези побоища и се държи колкото може настрана. Но тежко на оня, който се опита да се заяде с него! Военното обучение, въздухът на открито, суровият и здрав живот са развили тялото и са заякчили мускулите му. Среден на ръст — 1 метър и 63 сантиметра, — той е много добре сложен, с мощен торс над тесни бедра. Наистина не обича грубостите, противно му е да се намесва в разприте на моряците, но откликва настървено на всяко предизвикателство. Един ден, разгневен от една неоправдана според него забележка на някакъв подофицер, той се спуща върху него, сграбчва го за врата и натиква главата му в едно ведро с вода.

Историята насмалко не завършва с военен съд. Минаващ за непокорник, Гоген навярно не се учудва много, че го произвеждат матрос втора степен едва след двадесет и осем месеца служба на „Жером-Наполеон“ — на 1 юли 1870 година.

По това време императорската яхта се намира в Шербург. Тя трябва да отплува на 3-и за Северния полюс, пътуване колкото за удоволствие, толкова и за работа: още през 1856 г. принц Наполеон е направил едно изследователско пътешествие до арктическите морета и Гренландия. Този път той смята да продължи проучванията си в Лапландия и Шпицберген, придружен от неколцина учени и от своя приятел Ернест Рьонан. Преди да потегли към норвежкия бряг, „Жером-Наполеон“ хвърля котва в шотландското пристанище Питърхед. Времето е прекрасно, изключително хубаво. Корветата, която се движи с 15 възли на час, пристига в Берген на 8 юли. Там тревожни новини от Франция застигат пътниците: тъй като под натиска на Бисмарк един Хоенцолерн е поставил кандидатурата си за испанския трон, френско-пруските отношения са се обтегнали застрашително.

Човек с твърде разностранни интереси, за да бъде истински амбициозен, но и донякъде недоволен, че не е сполучил в нищо, своенравният Плон-Плон, чиито лудории нямат брой, се намира в открита и яростна опозиция към политиката на своя братовчед, императора — „тоя мухльо“, както го нарича той. Война ли? „Та те не могат да направят това!“ — заявява принцът. И тъй „Жером-Наполеон“ продължава пътешествието си и на 13 юли вечерта преминава полярния кръг.

Заснежените планини, водопадите, спущащи се по склоновете в морето, причудливите очертания на островите, над които летят ята гарги, непрекъснатите промени в атмосферата и светлината хвърлят във възторг пътниците, които забравят събитията. На 14-и яхтата стига остров Тромсьо. Въпреки че същия ден се получава една по-скоро тревожна, отколкото успокоителна телеграма, принцът упорито държи на намерението си да отиде да види „големия лед“. Но телеграмите се редуват една след друга.

На 17 юли, в шест часа сутринта, Плон-Плон научава, че е предстоящо обявяване на война на Прусия. Той дава заповед за връщане.

— Къде отиваме, монсеньор?

— В Шарантон!^[2] — изкрещява принцът, който, крачейки яростно по палубата, е надянал тази сутрин „злата мутра на Вителий“^[3], както се изразяват някои. На притичалия Рьонан той казва троснато: „Това е последната им щуротия, друга повече те няма да направят.“

През Абърдийн „Жером-Наполеон“ се насочва към Булон, където пристига на 21 юли, два дни след влизането на Франция във войната^[4]. Корветата трябва да се присъедини към ескадрата в Северно море. След като попълва припасите си в Шербург, на 25-и тя излиза в открито море и отива да патрулира в датски и немски води, като прави разузнавателни набези чак до залива на Данциг в Балтийско море. От 26 до 30 август тя се отбива в Копенхаген, където живее младото момиче, което един ден ще стане г-жа Пол Гоген.

Режимът на Наполеон ІІІ рухва. На 4 септември е провъзгласена Релубликата; на 19-и „Жером-Наполеон“ променя името си и става „Дезе“. През октомври той пленява последователно четири германски кораба, между които и „Франциска“ на 11 октомври. Гоген е в частта, определена да осигури охраната на пленения кораб. Той напуща „Франциска“ едва на 1 ноември.

Събитията се развиват все по-катастрофално за френската армия. Към средата на декември „Дезе“ се отправя за Бордо и кръстосва пред атлантическите пристанища до края на февруари 1871 година, когато се подписва примирието.

Войната е свършила. Гоген има само едно желание — да го освободят колкото се може по-скоро от този плаващ затвор. Петте години, прекарани по море, са го убедили колко много е сгрешил, като е избрал моряшкото поприще. Този опит, според собственото му признание, ще бъде „горчилката на неговия живот“^[5]. Блянът, на който се е поддал, го е измамил — блянът, същият този блян, който понякога, в свободните часове, го кара да взема молив и да рисува… Той не обръща голямо внимание на това. То е само прищявка. „Колкото да се убие времето“^[6].

Един последен рейс го отвежда в Алжир, после в Тулон. На 23 април в Тулон той получава десетмесечен отпуск, който може да бъде продължен, и напуска „Дезе“.

Той ще се върне при Ароза. Но къде живеят те сега? В Париж, обхванат от предсмъртните гърчове на Комуната? Или в Сен Клу, който германците са опожарили на 25 януари, в навечерието на примирието?

Къщата на Алина в Сен Клу не е избягнала опустошението. Там Гоген не намира вече нищо, нито предметите, които е пазел от майка си, нито перуанските глинени вази и фигурки. Всичко е изчезнало в пламъците. От миналото не е останало нищо освен спомените на освободения от служба моряк.

* * *

На 6 юни, няколко дни след падането на Комуната, на парижката борса трипроцентовите облигации се котират 53,65 франка. Това не е кой знае колко много. Но пък трудно би могло и да се очаква нещо друго непосредствено след края на войната, от която Франция излиза тежко наранена, загрижена за бъдещето си.

В желанието си да намери някаква работа на Гоген, настойникът му Гюстав Ароза направо го настанява при един борсов агент, Пол Бертен, чиято кантора е на улица Лафит 1. Бертеновият зет Адолф Калсадо, директор на излизащия в Париж финансов вестник на испански език „Los Fundos publicos“, е същевременно и директор на фирмата. Гоген работи там като посредник.

Засега курсовете на борсата не са високи, обемът на сделките е доста ограничен, но осведомените хора предвиждат бърз подем на деловия живот. Има да се възстановяват развалини, да се попълват стокови фондове, та дори да се плащат военни репарации — пет милиарда франка — на германците; всичко това не може да не доведе в близко бъдеще до голямо финансово оживление.

Очевидно Гоген не е подготвен за работата си като борсов посредник. Но пък тази професия не изисква някакви специални познания. С бележник в ръка посредниците ходят да събират нарежданията за покупки и продажби на спекулиращите, които се срещат и разговарят в някои кафенета около борсата или на булевардите. За мнозина синове на добри семейства, млади аристократи или млади буржоа, тази дейност е удобен начин да се препитават или да увеличат доходите си.

Гоген се справя много добре със задачата, която са му възложили. Ако не беше бавната му, възтежка походка, в която е останало нещо от ритмичното поклащане на моряка, трудно би могло да се разпознае някогашният матрос у този елегантно облечен млад човек с цилиндър, който усърдно попълва бележника си с поръчките на клиентите от кафене „Тортони“ и кафене „Англе“. И все пак едно произшествие ознаменува първите му стъпки в новата професия.

Служащите в посредническите фирми имат обичай да си правят малки шеги със своите новопостъпили колеги. В деня, в който Гоген влиза за пръв път в голямата зала на борсата, на два пъти събарят грубо цилиндъра му на земята. Съгледал група смеещи се, Гоген се спуща, сграбчва един от тях за гърлото и с тесните си длани и дълги пръсти го притиска до задушаване. Откъсват го насила от „жертвата“ му.

На борсата Гоген не си създава приятели. И тук, както преди десет години в семинарията, както вчера на борда на „Дезе“, той стои настрана от другите. Общуването му с хората рядко излиза от рамките на служебните отношения. Онова, което интересува, или забавлява колегите му, го оставя безразличен. Той си остава чужд, не се сближава истински с никого. Смятат го за особняк, по-скоро за несимпатичен човек. Вземат сдържаността му за високомерие, още повече че има успех в работата си. Макар и не словоохотлив, Гоген умее да каже това, което трябва, за да склони нерешителните спекуланти, да им обрисува най-примамливи перспективи, да ги убеди, че възможното е сигурно. Тъй като курсовете на борсата се покачват, предвижданията му често се потвърждават. Бертен е много доволен от него, а и Ароза е щастлив, задето го е въвел в това поприще.

Отношенията на Гоген с Ароза са отлични. Когато е у Ароза, съзерцателният борсов посредник става едва ли не друг човек, оживява се. Лицето му, почти винаги строго, се озарява понякога от усмивка. Очите му просветляват — от сивозелени зениците стават сини. Гоген слуша.

В дома на Ароза не се говори почти никога по финансови въпроси. При първа възможност Гюстав Ароза и брат му Ашил забравят деловите си грижи и се отдават на своята любима тема: изкуството, живописта. От няколко години насам Гюстав е разширил кръга на любителските си занимания. Вече не се задоволява да бъде само колекционер, а си е купил един фототипен апарат и илюстрира книги за изкуството като „Траяновата колона“ на Вилхелм Фрьонер и „Прюдон“ на Шарл Клеман. Братята Ароза заразяват със страстта си всички, които живеят около тях. По-малката дъщеря на Гюстав, Маргьорит, иска да стане художничка. Дори кръщелникът на Ашил, едно 9-10-годишно момченце, което се опитва да цапа върху платна, заявява, че като порасне, и то ще се занимава с живопис^[7].

Неделен ден в градината на Ароза на ул. Калвер в Сен Клу или в гората Вирофле сега често се изправят един до друг два статива — на Маргьорит и на Гоген; младото момиче въвежда борсовия посредник в живописта.

Сигурно не е било нужно да молят много Гоген да вземе четките, които му е предложила Маргьорит. Този спокоен и сякаш безстрастен момък, този затворен в себе си мълчаливец, който като дете дялаше дръжки за ками, а като матрос рисуваше на борда на „Дезе“, чувствува потребност да се изяви, но не чрез разговори, игри или приятелство. Той, който по майчина — Шазалова — линия произхожда от хора, занимавали се малко или много с изкуство^[8], задоволява чрез живописта едно от онези дълго време неосъзнати, но първични влечения, които човек възприема като съкровено свои, щом най-после му се разкрият.

Застанал край Маргьорит, Гоген рисува пейзажи. Той естествено се влияе от творбите, които вижда постоянно у Ароза и за които те неведнъж са му говорили — особено от платната на Коро. „Този прелестен Коро… Той е обичал да мечтае и пред неговите картини мечтая и аз.“

Гоген мечтае и пред много други творби, и то не само пред картините на майсторите, застъпени в колекциите на двамата Ароза — на Дьолакроа, от когото той никога не ще престане да се възхищава — „този човек е имал темперамент на див звяр“, — на Курбе, на Домие, „който вае иронията“. Намери ли свободно време, борсовият посредник обикаля музеите и галериите. Когато излезе от кантората на борсовия агент, достатъчно му е да поскита по улица Лафит — големия тогавашен център на търговията с художествени произведения, — за да може да гледа картини.

Гоген, чиито доходи все повече растат, води редовен и благоразумен живот. Установил се на квартира близо до дома на своя настойник, на улица Лабрюйер 15, той се връща в къщи веднага след вечеря. Не посещава увеселителните заведения освен понякога съботните балове. Предпочита да се прибере и да чете. Едгар По, Барбе д’Орвили, Балзак са наред с Шекспир някои от любимите му автори. Чете малко книги, но безброй пъти препрочита тези, които му харесват, като „Философски етюди“ на Балзак, „Серафита“ или „Търсене на абсолютното“.

У Бертен няма по-точен — и по-ловък — служител от него. Той с лекота изпълва бележника си с поръчки. Надарен с интелигентност, надвишаваща средното равнище, той схваща по­бързо от колегите си, а е и по-смел. Там, където другите се колебаят, той рискува и убеждава и клиентите си да рискуват. Не се спира пред трудностите, но не от самомнителност, а просто защото според него всичко трябва винаги да излезе на добър край. „Флора Тристан имаше много верни представи за външния свят — казва Жул Жанен, — но твърде скоро облаците на някакъв сън в будно състояние и баснословният лабиринт на испанските замъци сподавяха този проблясък на разума.“ В това отношение борсовият посредник прилича на своята баба. Той бързо е овладял техниката на борсовите операции и дава съвети като човек, обигран в тайните на пазара. Но и той си гради свои въздушни кули, без да се замисли, че събитията може и да не вземат благоприятен обрат. В други времена тия кули скоро биха се разпръснали, но днес Франция е отново в подем и събитията дават право на Гоген, а това подхранва оптимизма му, като същевременно му спечелва име на опитен посредник и уважението на Бертен.

„Скъперникът е безумец“ — бе писала Флора Тристан. Гоген печели пари, но не мисли за пари. За него парите нямат значение. Те просто изтичат между пръстите му. Той е непредвидлив като дете — или като дивак.

„Аз съм две неща, които не могат да бъдат смешни: дете и дивак.“

Преди много години в Орлеан Пти Пол се върнал един ден от училище с няколко цветни стъклени топчета. „Майка ми ме попита разгневена откъде имам тези топчета. Аз наведох глава и казах, че съм ги разменил срещу гумената си топка. «Как? Ти, моят син, да се занимаваш с търговия?» В представите на майка ми думата «търговия» се превръщаше в нещо недостойно. Бедната ми майка! Тя грешеше и имаше право в този смисъл, че още дете аз се досещах, че има сума неща, които не се продават.“

Никога един удар на борсата не може да изпълни преуспяващия посредник с онзи трепет, който той изпитва пред някоя картина на Енгър или Веласкес, пред екзотичните и първобитни глинени фигурки, които будят у него толкова спомени и тъга. Колко хубава беше майка му в костюма си на перуанка, когато се разхождаше сред златните цветя на paseo de amancaes!^[9]

В гората на Вил д’Авре дъбовете на Коро, обвити с бръшлян, са обагрени със „златисти, наситени краски“, имат „тропическа красота“…

* * *

От време на време Гоген ходи да се храни в семейния пансион, който е открила жената на един скулптор, госпожа Обе.

Към края на 1872 година той се запознава с две млади датчанки, дошли на разходка в Париж. Едната е гувернантка, на име Мете-Софие Гад, и придружава другата, която е наследница на едър копенхагенски индустриалец и се казва Мария Хегор.

Не дъщерята на индустриалеца, а гувернантката привлича вниманието на борсовия посредник. Засмяното лице на Мете­Софие Гад, буйната й руса коса, закръглените форми на нейната фигура, решителният й израз, смелата непринуденост, с която тя му говори и го разпитва, го покоряват отведнъж.

След първите срещи се зареждат много други. Водейки със себе си Мария Хегор, Мете не се стеснява да търси Гоген в малките гостилници близо до борсата, където той има обичай да обядва. Между двамата млади — Гоген е на двадесет и четири години, а Мете на двадесет и две — не липсват теми за разговор. Гоген познава Копенхаген. През август 1870 г. той е преминал на „Жером-Наполеон“ през Категат, недалеч от остров Лесьо, където във Вестерхавн през септември 1850 г. е родена Мете и където нейният баща е бил кантонален съдия.

Откакто е починал баща й, Мете живее в Копенхаген заедно майка си, двамата си братя и двете си сестри. Тъй като майка й получава само една скромна пенсия, тя е трябвало още отрано да се погрижи за препитанието си и на осемнадесет години постъпила като гувернантка в семейството на един политик — министъра Еструп. Животът рано я е закалил, а едно зле завършило приключение с някакъв флотски офицер я е направило твърде предпазлива към последиците от сърдечните пориви. В същност това не й е никак трудно. Тя не е много сантиментална, още по­малко е чувствена натура. Любовните истории, флиртовете не й доставят никакво удоволствие; за нея те са детинщини. Свободното й държане, независимостта, непревзетият й език я открояват рязко от повечето млади момичета. Самите й братя понякога дават израз на възмутеното си изумление. Човек би казал наистина, че създавайки Мете-Софие Гад, природата се е излъгала в пола. Това момиче с яко тяло и широки рамене е безспорно повече мъжествено, отколкото женствено. Впрочем на нея не й е неприятно да се облича при случай с мъжки дрехи; предложат ли й пура, не отказва^[10].

Тези черти обясняват може би неуспеха на първия опит на Мете да се омъжи; те биха отблъснали не един мъж от нея. Но те притеглят и задържат съзерцателния и откъснат от действителността борсов посредник, чийто поглед нито една парижанка не е могла да привлече за дълго време. Има в тази добре сложена, властна, самоуверена и жизнена чужденка някаква „оригиналност на характера“, която го обайва. Присъствието й е достатъчно, за да разсее онова усещане за самотност, което тъй често го гнети. Край хладната и разумна скандинавка той изпитва чувство на сигурност — на една отново намерена сигурност. Мете-Софие Гад запълва една празнина.

Гоген се разпалва. В този Париж, който е пуст за него, където той е — както многозначително ще пише един ден — „самотен, без майка, без семейство“, Мете му се вижда във вихъра на желанията онази силна, закриляща жена, в чиито ръце би било хубаво да се отпусне като дете. Мете е влязла в света на въображението му.

Двамата млади бързо се разбират помежду си.

Мете се смее, щастлива, че е покорила този порядъчен момък, който ще я изтръгне от бедното съществуване, този борсов посредник, чиито винаги успешни спекулации показват колко добър усет има той за цифрите и за значението на парите.

В началото на 1873 г. Мете-Софие Гад се връща в Копенхаген, за да съобщи на своите близки за годежа си.

* * *

Гюстав Ароза е изпълнил с чест мисията, възложена му от Алина. Решението и изборът на Гоген го задоволяват напълно, както задоволяват и Бертен.

Двамата делови мъже тутакси са одобрили Мете-Софие Гад, която им прави най-добро впечатление със своята жизненост и самоувереност, с живите си и остроумни отговори и с непоклатимия си здрав разум. Това улегнало младо момиче им се вижда идеалната съпруга за тяхното протеже. Те присъствуват като свидетели на бракосъчетанието, което се извършва в събота, на 22 ноември, в кметството на IX градски район на Париж. Другите двама свидетели са бащата на Гюстав, осемдесет и седем годишният Франсоа Ароза, и един секретар от датското консулство. Тъй като Мете е протестантка, младоженците получават църковна благословия в лутеранската църква на Изкуплението на улица Шоша.

Брачната двойка се настанява в „малко жилище“ на площад Сен Жорж №28^[11], което Гоген обзавежда с вкус. Борсовият посредник се грижи не само за общата уредба на новия дом, но и за всяка подробност. Тъй като доходите му позволяват — Бертен го е повишил, като го е назначил борсов ликвидатор^[12], — той си набавя ценни предмети, старинен фаянс, източни килими. Сега има дори още по-малко желание да излиза, отколкото по времето, когато е бил ерген. Чувствува се добре само у дома. Четенето, живописта, рисуването — той се опитвал да нарисува един портрет на Мете в черно — си остават единствените му развлечения.

„Прекарахме една очарователна зима, може би малко дивичка за другите“ — пише той през април 1874 г. на съпругата на датския индустриалец г-жа Хегор. „Малко дивичка“ зима — без съмнение и за Мете. Защото младата жена обича светския живот, приемите, глъчката на събрани заедно хора. За разлика от своя мъж, винаги склонен да се затваря в себе си, тя по природа се стреми към външната изява. Този брак е поласкал честолюбието й — едно твърде изострено честолюбие. На нея би й било приятно да се показва пред хората в хубави тоалети, да се харесва, да получава комплименти. Процъфтяващото положение на „Пол“ — въпреки политическите вълнения^[13] борсата е извънредно оживена и устойчива — би трябвало да им позволи да си създадат хубави връзки.

Мете се опитва да убеди Гоген колко тези връзки биха били полезни и изгодни за кариерата му. Напразни усилия. С изключение на Ароза, с които отношенията му са все тъй сърдечни, и на семейство Калсадо, Гоген не общува почти с никого. Мете трябва да се задоволи с няколкото приятелки, които случайно намира тук-там, или с малкото скандинавци, минаващи през Париж, като норвежкия художник Фриц Таулов, който неотдавна й е станал зет — оженил се е за една от нейните сестри, Ингеборг.

Но Мете не се оплаква. Тя няма в какво да упрекне своя мъж. Той е образцовият, винаги внимателен съпруг и никак не се скъпи с парите, които дава на „малката си женичка“; без съмнение той ще бъде и образцов баща. Мете чака дете.

Колко се заблуждават Гогеновите колеги, когато, гледайки го така мълчалив, гледайки това лице, с тежки клепачи и с уста, изрязана сякаш в иронична насмешка, го смятат за надут и високомерно самодоволен! Ако знаеха само колко малко внимание обръща той на обществената йерархия! И това е наистина така, защото в кантората на борсовия агент Гоген се сприятелява с един твърде скромен служител, който получава едва двеста франка на месец.

Нисичък и набит, с къси крайници, с голяма глава и брада, с високо чело и малко изпъкнали очи, с кръгловати движения, буен говор и весел пламък в очите, този излиятелен и добродушен чиновник, който е три години и половина по-млад от Гоген (роден е през декември 1851 г. във Френ-Сент-Мамес, департамента Горна Сона; баща му е елзасец, а майка му е от Франш Конте), се казва Клод-Емил Шуфенекер. Наричат го просто „Шуф“. Отгледан от един вуйчо и една леля, той работел отначало в тяхната малка шоколадена фабрика близо до Халите, после постъпил в министерството на финансите и неотдавна попаднал при Бертен. Въпреки че, що се отнася до парите, той се различава напълно от Гоген, което ще рече, че е крайно пестелив и пресметлив, финансите никак не го интересуват, и колегите на Гоген навярно биха останали много изненадани, ако можеха да чуят разговорите на борсовия ликвидатор и дребния чиновник. Тези разговори се въртят изключително около рисуването и живописта.

Шуф мечтае да стане прочут художник. Слава! Би трябвало да го чуе човек как произнася тази дума с малко пискливия си глас! Златният медал, който е получил на осемнадесет години във вечерния курс на някакво рисувално училище в Париж, му е вдъхнал безусловна увереност в неговото бъдеще на художник. След работа той ходи да рисува в ателиетата, ръководени от академични майстори като Пол Бодри и Каролюс-Дюран. Особено се възхищава от Бодри.

Сега Гоген и Шуфенекер прекарват заедно голяма част от свободните си часове. Шуф навярно не е от познанствата, за които си е мечтала Мете. Чиновникът е доста чудноват на вид: носи дрехи, купени на вехто, а обущата си набавя от търговците на стари вещи. Ала този весел, съвсем незлобив и доста беззащитен момък, наивен като дете, с очи на вярно куче, който не крие възхищението си от нея — както се възхищава и от Гоген, й става тутакси симпатичен. Тя го приема с удоволствие.

Когато вижда за пръв път опитите на Гоген, Шуф възторжено изразява убеждението си, че борсовият посредник притежава големи дарби. Той го въвежда в едно ателие на левия бряг на Сена — в академията на Колароси на улица Гранд Шомиер^[14].

Гоген придружава Шуф не само при Колароси. Понякога в неделя двамата приятели си дават среща в Лувър, а от време на време ходят и да рисуват в околностите.

Скоро обаче Гоген преустановява излизанията си. Въпреки снажната си физика Мете е изнежена и постоянно се оплаква; най-малката болчица я хвърля в тревога. Разбира се, предстоящото майчинство я безпокои. Тя хленчи, едва се влачи. Гоген вече не я оставя сама.

Но и край нея не стои със скръстени ръце. Рисува по десет пъти един и същ сюжет, повтаря и преповтаря етюдите си на ръце и крака. Мете ги намира много сполучливи и е до немай-къде изненадана от рисувателните заложби на своя съпруг. Какъв хубав любителски талант!

Но този любител влага толкова усърдие и толкова енергия в работата си, че няма очи и уши за нищо друго. Какво толкова търси Гоген с върха на своя молив? Липсва ли му нещо в живота, в това охолно съществуване, за което му завиждат?

В едно свое писмо г-жа Хегор пита Гоген дали няма някой ден да се реши да дойде в Дания.

„Аз съм от тези — отговаря й Гоген през юли, — които съдбата е обрекла да си останат на своя земя; затова, че пътувах твърде много, сега съм принуден да работя непрекъснато. Примиряваме се с това доколкото можем.“

Тези думи звучат твърде странно в едно обикновено писмо. Като далечен ромон. Като глух тътен на буря.

* * *

На 31 август Мете ражда момче, на което дават името Емил. Гоген сияе. Той, мълчаливецът, ликува пред това дете, което е „бяло като лебед, силно като Херкулес“, пред този „мъничък феномен“, неговия син! „Не нашето бащино и майчино сърце го намират такъв, а всички“ — уверява той г-жа Хегор.

Малко след раждането Мете заминава за Дания, където прекарва известно време с детето. Веднага щом жена му се завръща Гоген взема малкия Емил да му позира като модел. Рисува го неуморно с молив и бои, като задоволява едновременно и влечението си към изкуството, и бащината си любов.

Работата му при Бертен го поглъща изцяло. На 4 септември — годишнината от падането на Империята, ден, който е вдъхвал опасения от размирици — държавните облигации достигат номиналната си стойност. Парите се стичат отвред в борсата, където през време на заседанията, в продължение на три часа, се тълпи все по-многобройно и възбудено множество. Около масите на борсовите агенти шуми развълнувана, неспокойна, наелектризирана от страстта на играта и печалбата, тълпата от спекуланти, борсаджии и всякакви комисионери, някои от които се събират и заговорничат на малки групи, шепнейки си на ухо имена на акции и цифри, съвети за продажби и покупки, докато навън, под колонадата на зданието, каквото и да е времето, борсовите посредници вършат своите сделки сред врявата на една може би още по-гъста и трескава навалица.

Макар и претрупан с работа, Гоген отново ходи редовно в академията на Колароси заедно с Шуфенекер. За разлика от много други любители, задоволяващи се лесно със своите произведенийца, защото не съзират трудностите, които трябва да се преодоляват, Гоген вижда, че колкото повече живописва и рисува, толкова повече се усложнява задачата му, и от ден на ден си дава все по-ясно сметка за своите слабости. Той не знае нищо. Мрачен, изтерзан, продължава да работи търпеливо, спокойно, но упорито, неспирно предъвква проблемите, които не му дават покой.

Гоген съвсем не е от огнените натури, които се носят с опустошителния устрем и съсък на пламъка. Всичко у него се извършва скрито, в бездните на душата. Външният му вид с нищо не издава бавното клокочене на тази лава. Само понякога, много рядко, някоя по-рязко произнесена фраза у Колароси, някое категорично изказано мнение разкриват, че живописта за него не е развлечение, на което човек се отдава с леко сърце. Официалните майстори — които Ароза никога не е ценял — го дразнят. На един унгарец, който му казва, че е ученикна Бона̀, той отговаря: „Моите поздравления!“ и добавя, като намеква за изложения от Бона̀ в Салона през 1875 г. „Портрет на госпожа Паска“:

— Със своята картина в Салона вашият учител спечели наградата на конкурса за нова пощенска марка!

Под влиянието на подобни изказвания „добрият Шуф“, който се прехласва пред успехите на академиците, пред шумния блясък на загърнатия в наметалото си по модата от 16 век Каролюс-Дюран, смята Гоген за твърде саркастичен и твърде опърничав човек.

Споровете, които понякога избухват между двамата художници в нейно присъствие, забавляват Мете. Но тя не обръща голямо внимание на тези „залъгалки“. Твърде погълната от себе си, за да се интересува от онова, което не я засяга пряко, тя живее в свой собствен свят, със своите грижи, суети и женски желания, със своя стремеж към елегантност и лукс. Някой злъчен психолог би казал, че парите са единственото звено, което я свързва с Гоген. А пари тя иска от него непрестанно. Борсовият ликвидатор я нарича на смях „продажна“.

Все пак няма съмнение, че в неговите очи тя си остава жената, за която е мечтал. Любовта му е неизменна. Но дълбоко у него, в скритите глъбини на неговото „аз“ блика и приижда неподозирано едно разочарование, което по-късно, когато настъпи часът на горчивината, ще се излее в дълги и мъчителни жалби. Не, неговият брак не е онази „размяна на мисли и чувства“, за която е мечтал той, топла и закриляща обич, пристан между ръцете на жената-майка. И ако сега рисува с такова увлечение, то е може би защото в края на краищата той се озовава още веднъж сам със себе си и със своята съдба на човек, у когото говорят бленуващи, изгубени гласове.

Докато Мете се занимава с домакинството — след завръщането от Дания тя си е взела прислужница, Жустин, — с Емил и с пробите си при шивачките, Гоген реди една под друга цифри в кантората на борсовия агент или рисува по бреговете на Сена. От зимното небе се сипе оловна, зеленикава светлина. Гоген рисува заснежените кейове, студената река, по която сноват кораби и шлепове. Мрачна атмосфера^[15].

Неуверен в себе си, сякаш търсейки да получи някакво потвърждение, че усилията му не са съвсем напразни, Гоген решава скритом от всички — нито Мете, нито Шуф са известени за намеренията му — да опита щастието си в Салона през 1876 година. Когато идва времето за предаване на картините, той изпраща на журито „Горичка във Вирофле“.

В ожесточението си срещу Едуар Мане, най-дискусионния художник на това време, журито от 1876 г. отхвърля двете картини, които му е представил прочутият и хулен автор на „Олимпия“, но то приема „Горичка“ на непознатия.

„Господин Пол Гоген… ни дава добри обещания“ — се изказва един критик^[16].

* * *

Гоген не споделя мнението на журито за Мане. Мане е навярно художникът, когото в този момент той счита за най-значителния от всички. Той внимателно проучва творбите му.

Гоген пристъпва слепешката. Цял един свят от форми, багри и усещания напира у него, но той не смогва да го улови. Свят мъгляв, загадъчен като ония небулози, бременни с хиляди, но още неродени звезди, чиято млечна маса с неясни очертания трепти в пространството. Този свят го подтиска. Гоген рисува под влиянието на Мане много платна, особено натюрморти. Отдавайки на живописта всеки свободен час, той върви опипом, несигурен. Търси пътя си. Страдащ по природа от безсъние, често прекарва половината нощ в работа над някой етюд; откъсва се неохотно от него с гнетящото, мъчително чувство за нещо незавършено.

Тези нощни бдения не се отразяват с нищо на професионалния му живот. Всяка сутрин Гоген се отправя с изрядна точност към зданието на улица Лафит, на чийто втори етаж се намират канторите на борсовия агент — на новия борсов агент Галишон, комуто Бертен е прехвърлил своята дейност. Все тъй редовно, все тъй старателно, както в миналото, Гоген изпълнява задълженията си, записва поръчки и борсови бордера със спокойния си, заоблен почерк без завъртулки. Изпод перото му постоянно се появяват имена на далечни страни. Имена, на чиято магия непрестанно се поддават безброй борсови спекуланти. Бялата раса залива земното кълбо със своите предприятия, предприятия понякога илюзорни като прословутите златни мини в Калифония, които преди двадесет и пет години са предизвикали създаването на триста-четиристотин финансови дружества, приканващи с многообещаващи призиви и разорили толкова много дребни спестители, подмамени от химери. Борсата също е сън.

Свечерява се. В приземния етаж на сградата — една от чиито фасади гледа към булевард де-з-Италиен — прочутият ресторант „Мезон Доре“ блести вече с всичките си светлини. Нощта отново поглъща Гоген.

На излизане от Галишон борсовият посредник се отбива в художествените галерии. Съвсем наблизо, на улица Льо Пелтие, се намира галерията на търговеца Пол Дюран-Рюел, където през пролетта на същата 1876 година се е състояла втората изложба на художниците, наричани сега „импресионисти“. Между тях има и един живописец на име Камий Писаро, за когото Гоген често е слушал от братята Ароза. Действително Гюстав и Ашил притежават осем картини от този художник, който въпреки таланта си, въпреки усилията си, въпреки дългите борби, които е водил — сега е на четиридесет и шест години, — все още едва преживява: открие ли любител, готов да му плати сто франка за картина, той не се двоуми да му я продаде. Няколко разговора, подхванати случайно при Дюран-Рюел или у някой от двамата Ароза, са достатъчни, за да сближат Гоген с Писаро.

Борсовият посредник веднага е разбрал колко проницателни и дълбоко обмислени са преценките на неговия непреуспял и по-възрастен събеседник. С голямата си, къделеста брада и почти плешивата си глава Писаро прилича на патриарх; впрочем по народност той е евреин. Страстен любител на техниките, на теориите — и политически, и естетически: той е привърженик на социализма, — Писаро обича да споделя с другите своите убеждения, своите знания и опит. Да учи другите — това е за него дълбока вътрешна потребност. Чудно търпелив, без да изпада в наставнически тон, без никакво чувство за превъзходство, той обладава главното качество на призвания учител — яснотата. Гоген го слуша с пламенен интерес. Струва му се, че Писаро с един замах осветява пътя му; чувствува се избавен от терзанията!

Писаро е бил ученик на Коро, после е бил привлечен от Курбе и накрая — от Мане. Той е член на „бандата на Мане“, която се е образувала след скандала с „Олимпия“ през 1865 г. и се събирала в едно кафене в Батиньол. Това кафене — „Гербоа“ — е било люлката на „импресионизма“. Писаро запознава Гоген с живописта на новаторите, на художниците, които решително са провъзгласили независимостта си от академиците, които печатът обсипва с хули и които се наричат Клод Моне, Едгар Дега, Огюст Реноар, Алфред Сисле, Пол Сезан, Берта Моризо… Той научава борсовия посредник на онова, на което вече е учил други живописци. Пламенен привърженик на „светлата“ палитра, той му повтаря съветите, които някога е давал на Сезан, върху когото е оказал решаващо влияние — да живописва само „с трите основни цвята^[17] и техните непосредствени производни“.

Гоген усвоява без колебание уроците му. Той кани Писаро у дома си, разпитва го, показва му своите опити, вслушва се в забележките и критиките му.

Мете е възхитена от новото познанство. Не се случва наистина всеки ден мъжът й да „доведе някого в къщи“^[18]! А въздействието на Писаро върху мрачния борсов посредник е до немай­къде благотворно; в негово присъствие Гоген се разведрява.

Оказва се освен това, че Писаро, чиито родители са по произход португалци, но сам той е роден на датския остров Сен Тома в Антилите, тъкмо по тази причина е и сънародник на Мете. Един датски художник, Фриц Мелбю, е бил впрочем първият му учител. Шегувайки се със забавното съвпадение, Мете веднага се сприятелява с Писаро.

Именно заедно с Фриц Мелбю двадесет и две годишният тогава Писаро предприел едно бягство, което решило по-нататъшната му съдба. Баща му имал на Сен Тома магазин за железария и, разбира се, готвел сина си за търговец. Но младият човек мечтаел само за живописта. Още като дете Писаро прекарвал всичкото си време в рисуване. Тази негова склонност се изявила още по-ярко по време на школските му години в Париж, в един пансион в Паси, чийто директор го насърчавал да развива заложбите си. „Най-вече рисувайте кокосови палми!“ — го посъветвал директорът, когато Писаро си тръгвал за Антилите. Младият човек работел в железарския магазин на баща си, когато се запознал с Мелбю; датският художник го поканил да замине заедно с него в Каракас и — разказва Писаро — „без да мисля повече, аз оставих всичко“. Три години по-късно отново заминал за Париж, този път, за да учи живопис… Противно на това, което сигурно си мислят Гоген и Писаро, синът на търговеца-железар от Сен Тома не само запознава потомъка на Тристан Москосо с основните начала на импресионизма, но и — без да иска — му дава за пример един живот, отдаден всецяло на живописта. Изкуството не търпи делба. Аз оставих всичко; тези три думи са като фермент.

Понякога Гоген се среща с Писаро в кафене „Нова Атина“ на площад Пигал, където изоставяйки „Гербоа“, се е прехвърлила нарасналата с нови привърженици „банда на Мане“. Участници в импресионистичните изложби, техни приятели, критици и неколцина литератори идват да разговарят тук, в кръглата зала в дъното на заведението, наречена „le Cenacle“^[19].

Гоген не ще представи вече нищо на журито на Салона. Той се е наредил сред отцепниците. Между нападаните, хулени импресионисти и академиците, все тъй почитани от добрия Шуф, неизбежно е било Гоген да избере новаторите. Заедно с Мане, техния водач — непризнателен водач, които в упорития си стремеж към официални успехи ги отрича, но същевременно ги обича и подкрепя, — импресионистите представляват в 1877 година единственото направление на живата живопис. Думите на Писаро са откровение за Гоген — но откровение, за което го е подготвяло всичко: от първите му вълнения пред картините на Ароза до властното, но охотно прието влияние на Коро, а после и на Мане.

При все това Гоген не възприема еднакво творбите на различните импресионисти, чиято група е много по-малко единна, отколкото си мислят присмехулните зяпачи. Той не се увлича по трептенията на светлината в небето и водата, прецеждащи се при изпарения и зеленина, по блясъците, сенките и отраженията които обичат да пресъздават Моне, Реноар и Сисле — в момента Моне рисува поредица платна под стъкления навес на гарата „Сен Лазар“, Реноар току-що е завършил „Бал в Мулен дьо Ла Галет“, а Сисле — „Наводнение в Порт Марли“. Има нещо твърде пъстроцветно, твърде ефирно в това изкуство, за да може то да го затрогне истински. Това изкуство и някои от любимите сюжети на импресионистите, всички тия платна, в които с игриви багри те изобразяват веселието на неделните тълпи, кръчмите в околностите, лодкарите и лодкарките, носещи се по блесналата на слънцето Сена, градините на влюбените, където цъфтят цветя сред пищна зеленина. Колко по-близки му са полските картини на Писаро с техните по-сдържани, по-приглушени, по-малко блестящи тоналности, но проникнати от суровата правда на хората и земните неща! Никога борсовият посредник — който все пак е тъй близо до своите прадеди-селяни от Гатине; пък и не са ли присъщи на Гоген тежката и унесена мудност, търпеливият размисъл на селянина? — никога борсовият посредник с цилиндър на главата не ще рисува някое от хубавите парижки момичета, които, разхождайки се в рокли с турнюр под сянката на чадъри обайват погледите на толкова много художници от „Нова Атина“.

При това Гоген не се сближава с почти никой от групата на импресионистите освен с едно протеже на Писаро — Арман Гийомен. Гийомен е седем години и половина по-възрастен от него и има вече зад себе си доста дълъг път на художник, тъй като е участвувал в паметния Салон на отхвърлените през 1863 година; но този път е бил твърде неравен. Той също е художник само през свободното си време, което може би обяснява по-голямата взаимност и непринудената симпатия, породила се между двамата мъже.

Гийомен е бил продавач на бельо и чиновник в деловодството на железопътната линия Париж — Орлеан. После изоставил работата си с безумната надежда, че ще се препитава от живописта, ала не успял и след две години лишения отказал да споделя повече мизерната участ на Писаро (заедно с когото рисувал транспаранти, за да изкара малко пари), върнал се към обикновения живот и станал чиновник в Парижката община.

Въпреки немотията си Писаро го упреква за това отстъпление, което той счита едва ли не за измяна; „Човек не бива да криволичи“ — говори той. Гийомен е предпочел редовната заплата пред рисковете на изкуството, но избирайки сигурността, е избрал и неудовлетворението. Той се измъчва, че не може да рисува тъй, както би желал. А няма ли един ден проблемите, с които се сблъсква той, да се изправят и пред борсовия ликвидатор на Галишон?

Гийомен придружава Писаро, когато той отива на гости у Гоген.

През пролетта на 1877 г. Гогенови се преместват от площад Сен Жорж в по-широка квартира, защото Мете отново е бременна — нещо, от което младата жена не е дотам възхитена. „Тия деца, които бог ми е свидетел, не съм искала“ — ще пише по-късно тя на Шуфенекер.

Доста далеч от квартала, в който е живял досега, Гоген наема едно жилище на левия бряг на Сена, във Вожирар, на улица Фурно 74^[20]. Там на 24 декември се ражда детето — момиче, на което очарованият Гоген бърза да даде името на майка си Алина…

Виждам те съвсем малка, много кротка, отваряше хубавите си, много светли очи — такава си си останала, вярвам, завинаги.

Няколко седмици по-късно, на 25 февруари 1878 година, в Отел Друо се разпродава на търг колекцията на Гюстав Ароза. Гоген не ще може вече да се възхищава на седемнадесетте творби на Дьолакроа, на четирите Домие, на седемте Курбе, на картините на Коро и Йонгкинд, притежавани някога от неговия настойник. Като спомен от щастливите часове, прекарани пред тези творби, ще му остане само каталогът на разпродажбата, с който никога няма да се раздели.

* * *

Сградата на улица Фурно, малка двуетажна къща, се намира на ъгъла на сляпата улица Фремен, където на № 4 живее не много известният скулптор Буйо, при когото пък по същото това време се настанява на квартира и скулпторът Обе^[21]. Това съседство навярно обяснява и решението на Гоген да се премести във Вожирар, на толкова голямо разстояние от борсата и търговския център.

Разстоянието е най-малкото неудобство за Гоген. Участвуващ за своя сметка в спекулациите, които хвърлят в треска финансовия пазар, ликвидаторът играе на едро и печели от неспирното покачване на курсовете. Смаяните му колеги го виждат как пристига в борсата в „закрит файтон, който го чака до края на работното време“^[22]. В гардероба си има не по-малко от четиринадесет панталона.

Оживлението на борсата расте непрестанно. Минали са отдавна времената, когато тя е откликвала боязливо на най-дребното събитие. Политиката не оказва вече никакво влияние върху нея. Подтиквана от посредници и пласьори на акции, възбудената тълпа раздува от ден на ден с поръчките си обема на борсовите операции. Постоянно се пущат в обръщение нови ценни книжа. През юни 1878 г. се основава банката „Юнион Женерал“, чиято цел е да „обедини и превърне в мощен лост капиталите на католиците“ и чиито основатели са получили „особената и собственоръчна благословия“ на свети Петър^[23]; банката се създава, за да конкурира израилтянските и протестантските банки, които дотогава са владеели пазара. Мечти за злато, за огромни състояния вълнуват тълпата, която по време на заседанията изпълва с невъобразим шум голямата зала на борсата. От десет часа сутринта борсовите посредници са в треска. И това не стига. Вечер от девет до десет и половина часа залата на „Креди Лионѐ“ на булевард де-з-Италиен кънти от виковете на борсаджиите.

Купувайте, продавайте!… Съкровищни бонове на Порто Рико, унгарски държавни облигации, бразилските държавни железници минават от ръка на ръка… Гоген играе, Гоген печели, прибира все по-големи и по-големи суми. Паричните му приходи надминават и най-смелите надежди на Мете-Софие Гад.

И Мете безспорно изпитва голямо „възхищение“ от този мъж, който е обладан „от почти безгранична увереност във възможностите си да набавя пари“^[24] и тъй убедително оправдава тази увереност, възхищение от този неуморим работник, който, вместо да се наслаждава съвсем спокойно на краткия си отдих, се мъчи на всичко отгоре, преследван от своята „художническа лудост“, да цапа върху платната. Мозъкът и ръцете му като че ли не могат да стоят в покой… Ръцете на Гоген, тия живи ръце, които са постоянно в движение, сякаш търсят да изваят, да сътворят нещо!

Да, Мете се възхищава от мъжа си. С изключение на „известна слабост към тютюна и коняка“ той почти няма недостатъци. Тя, която обича да се шегува и да се смее, просто съжалява, че той е толкова сериозен — толкова тежък по нрав, щото накрая човек почва да се „дразни“ — и толкова необщителен.

Когато Мете кани вечер приятели на гости, Гоген след няколко студено вежливи думи се оттегля. Един път дори, след като е изчезнал така, го виждат за миг да прекосява стаята по нощница, сякаш няма нищо необикновено в това, за да вземе някаква книга, молейки дамите „да не се смущават“. Не само колегите от борсата смятат Гоген за суров човек, упреквайки го едни в самомнителност, други — в недодяланост; повечето от хората, които го познават, нямат по-добро мнение за него. Истината е, че Гоген си остава чужд на света, който го заобикаля, че той се държи в него като актьор, изпълняващ ролята си, без да мисли за нея, че живее вън от този недостъпен за него свят, някъде другаде, винаги другаде, подобно на сомнамбул, пристъпващ с празен поглед сред тълпата на своите призраци.

Гоген кара жена си да му позира в ателието на Буйо, който го запознава с похватите на моделирането и скулптурата. Мачкайки глината между пръстите си, той прави един бюст на Мете, който след това Буйо изчуква от мрамор. После сам вае един бюст на Емил от мрамор.

През април 1879 г. Гоген участвува едва ли не крадешком с една статуетка в четвъртата изложба на импресионистите, която се открива на 10-и на Авеню дьо л’Опера 28. По всяка вероятност са го приели там в последния момент — тъй като името му не фигурира в каталога, — и то навярно по настояване на Писаро, който може би трудно е успял да го наложи: някои от членовете на групата гледат на борсовия посредник с не твърде дружелюбно око…

В навечерието на закриването на изложбата, на 10 май, жена му ражда трето дете — момче^[25].

Гоген бе нарекъл дъщеря си на името на своята майка — Алина. На своя син той дава името на баща си — Кловис. Сантиментални възпоминания. Суровият Гоген би се почувствувал болезнено огорчен, ако домашните му забравеха на всеки 7 юни да го поздравят за рождения му ден.

* * *

От много години насам Писаро посещава околностите на градчето Понтоаз, където е наел една къща на улица Ермитаж. През лятото на 1879 г. Гоген прекарва отпуската си при него.

Работите на Писаро вървят все така зле. Въпреки неимоверно ниските цени, на които предлага картините си, той не продава почти нищо и напразно гони любителите. „Състоянието на търговията е плачевно — писал миналата година той на Теодор Дюре. — Скоро ще остарея, зрението ми ще отслабне, а ще бъда не по-далеч от там, където бях преди двадесет години.“ Това не му пречи да упреква Гийомен и да уверява, че сам той не би се поколебал да „остави всичко“, ако трябваше да започне отново. Гоген, който несъмнено се показва доста щедър към него, го подпомага с няколко откупки. А и Писаро от своя страна подтиква борсовия посредник и спекулант Гоген да залага върху бъдещия, неизбежния успех на импресионистите.

В Понтоаз или недалеч от Понтоаз, в Они, Гоген рисува рамо до рамо със своя приятел пейзажи. Окрилен от насърчителните думи на Писаро, които укрепват самоувереността му, той решава да се представи за първи път както подобава, с няколко значителни творби, на следващата изложба на импресионистите.

Тази пета поред изложба ще се състои от 1 до 30 април 1880 г. в един мецанин на улица Пирамид 10. На афишите, отпечатани с червени букви на зелен фон, които оповестяват изложбата и изброяват имената на участниците, бие на очи отсъствието на мнозина художници. Колко противоречия наистина разкъсват групата на новаторите! Някои измежду тях, като Реноар и Моне, изоставят другарите си и решават да излагат в официалния Салон. Допускането на Гоген и на неговите творби — седем платна и мраморен бюст — сигурно не е допринесло за уталожване на разногласията. И наистина, само след няколко седмици Клод Моне ще заяви на един от сътрудниците на „La Vie Moderne“: „Аз съм импресионист, но вече се срещам твърде рядко с моите колеги, мъже и жени. Малкият храм се превърна в банална школа, която отваря вратите си за първия дошъл цапач.“

„Първия дошъл цапач“? Ако тези думи наистина се отнасят до Гоген — както се говори, — те са доста жестоки. Така или иначе картините на Гоген остават почти незабелязани. Критикът на „Le Figaro“ Алберт Волф, непримиримият противник на Мане — „този крокодил“, както го нарича Гоген, — дори не благоволява да ги спомене в своята статия за „сбирщината от нищожества“, каквато според него представляват изложителите на улица Пирамид. Резултатът носи разочарование. Но заслужавал ли е борсовият посредник повече? Да можеше да разполага с повече време да рисува, да се задълбочи в своите търсения, за да даде живот на това, което напира у него… Но борсата!

Борсата, където Гоген играе и печели, печели с неизменно щастие. Десет хиляди франка, двадесет и пет хиляди, тридесет хиляди… През изтеклите няколко месеца Гоген е спечелил, за най­голямо изумление на Шуфенекер, четиридесет хиляди златни франка^[26]. Той се възползува от случая, за да се премести в ново жилище; този път пренаема от художника Жобе-Дювал, член на общинския съвет на Париж, един разкошен павилион на улица Карсел 8 във Вожирар, който гледа към голяма градина и има просторно ателие.

Сега преуспяващият борсов посредник прави по-малко от всякога сметка на парите. Без да мисли за разходите, изпълва градината си с многобройни редки розови храсти и, откликвайки на едно желание, което отдавна го вълнува, покрива стените на жилището си с колекция от картини: на няколко пъти купува живописни платна за общо петнадесет хиляди франка^[27].

Мете се ужасява от това разточителство, от тази огромна сума, хвърлена за картини и рисунки. Впрочем тя никога не е разбирала и никога няма да разбере тия луди хора, които могат да се борят с цената на златото за някакви си правоъгълни парчета платно, покрити с бои, когато има толкова много възможности да се харчи за полезни неща! Ала Писаро, който напътствува със съветите си борсовия посредник, уверява, че това са изгодно вложени пари, и Мете е склонна да вярва на своя полусънародник — пък и какво би могла да възрази тя на Пол, който внася толкова много пари в къщи и й позволява да живее в разкош, разкош, от който сега бившата гувернантка трудно би могла да се откаже? Пол е толкова лесен съпруг!

Гоген купува творби на Писаро, Гийомен, Реноар (успял е да се сдобие с една картина на Реноар за тридесет франка), на Моне, Сисле, Дега, Сезан — от когото и един великолепен натюрморт, — на Мери Касат, Домие, Йонгкинд, Люис-Браун. У Дюран-Рюел той купува също така и един „Изглед от Холандия“ на Мане. В желанието си да придобие и друга творба на майстора на „Олимпия“ той се обръща направо към художника, който му продава за петстотин франка пастела „Плетачка“^[28].

Може би именно при този случай Мане, видял вече някаква картина на Гоген, го поздравява за работата му.

— Много добре! — казва той с обичайното си цъкане на език, израз на одобрение.

— О — отговаря Гоген, — та аз съм само любител!

— Съвсем не! — отвръща Мане. — Любители са само тия, които рисуват лошо.

„Това ми направи голямо удоволствие“ — ще каже по-късно Гоген^[29].

На борсата курсовете се покачват непрекъснато. Новите ценни книжа се разграбват. Някои спекуланти не се колебаят да правят заеми, за да увеличат още повече възможностите си за печалба. През декември 1879 г. акциите на „Юнион Женерал“ са се котирали седемстотин и петдесет франка, а към края на 1880 г. надхвърлят деветстотин франка.

Погълнат от търсенията си, Гоген живописва или рисува улиците на Вожирар.

За да покаже колко много цени „любителя“, Дега купува от него една картина.

* * *

В кипежа на борсовото оживление „добрият Шуф“ запазва присъствие на духа. Починали са вуйчото и лелята, които са го отгледали. Той наследява от тях малък капитал — двадесет и пет хиляди франка, — но не се решава да го рискува на борсата.

По време на обсадата през 1870 г. се е запознал на укрепленията с някакъв момък, изобретател на особен вид позлатяване, който поради липса на средства не е можал да разработи откритието си. Шуфенекер се сдружава с него. Това здраво и порядъчно предприятие — Шуф води счетоводството — се развива бавно, но равномерно.

„Шуф е буржоа!“ — казва Гоген.

Този благ и твърде добросъвестен човек, този мъдрец е на път да извърши глупост. Подтикват го към женитба и той се поддава на увещанията. Младото момиче, което се казва Луиз, е негова втора братовчедка и живее в манастир. Тя има неоспорими физически прелести, миловидна двадесетгодишна муцунка, дяволита уста, вирнато носле, много хубави очи. Тъничката й снага е силно пристегната в корсет, който още повече изтъква малките й високи гърди. Затова пък не толкова привлекателни са умствените й и морални качества. Споменатата Луиз не е много интелигентна, но е властна и сприхава. Шуфенекер долавя това. Но чичото на госпожицата, който се грижи за нея, настоява, хитрува: „Тя си е малко своенравна, но ще се оправи! — говори той на добрия Шуф. — Тя с никого няма да бъде по-добре, отколкото с теб!“ Самата Луиз не е твърде убедена в това. Шуф я е завел тук­там, при приятели, при художници, но средата на бъдещия съпруг й се вижда чужда, прекалено „интелектуална“. Колкото и силно да желае да се измъкне от манастира, тя споделя страховете си с монахините. „Но не, ще видите! Господин Шуфенекер ще се издигне и вие сама ще се издигнете!“ — уверяват я монахините. Ясно е, че всички — с изключение на годениците — искат този брак; и бракът се сключва през октомври 1880 година.

Шуфенекер, добрякът, който не се поколебава да се обвърже тъй безразсъдно „за добро или за зло“, се показва много по-неподатлив по въпросите на живописта. Съпротивлява се упорито, когато Гоген се опитва да го изтръгне от властта на академиците и да го приобщи към импресионизма.

— Вас не може да ви убеди човек, Шуф!

Но дали самият Гоген е толкова убеден импресионист? Каквото и да мисли той в този момент, неговите сходства с импресионистите си остават на повърхността, не засягат съкровената му същност. Да възпроизвеждаш действителността такава, каквато я вижда окото, да скрепяваш върху платното суровите зрителни възприятия, да се отдаваш на това транскрибиране на външния свят — външен за художника! — как би могъл Гоген да приеме, че тъкмо това е крайната цел на живописта, той, за когото съществува вътрешният свят, и то само вътрешният?

Той рисува из улиците на Вожирар, рисува църквата „Сен Ламбер“, която се издига на едно сенчесто възвишение^[30] непосредствено до жилището му, рисува своята градина. Рисува и едно голо тяло, за което му позира прислужницата Жустин.

Чрез това голо тяло Гоген разкрива с пределна яснота всичко онова, което го дели от импресионизма. Колко трудно е наистина да се установи някакво сродство между тази жена, седнала на края на диван и навела безрадостно лице над плата, който кърпи, и голите жени на един Реноар, чиято плът разцъфтява с пищен блясък! Четката на Реноар гали кожата; под четката на Гоген през формите на тялото прозира душата. Реноар, импресионистите рисуват видимото; Гоген, съзнателно или не, се стреми да рисува онова, което е отвъд видимото — онова, на което видимото е само отражение.

Това голо тяло^[31] се откроява така ярко от другите творби на Гоген и от творбите на неговите другари, че на шестата импресионистична изложба, уредена през април 1881 г. в едно помещение на бул. Капюсин 35, окачената там картина задържа задълго вниманието на писателя натуралист Жорис-Карл Юисман.

„Миналата година — казва той — г. Гоген бе изложил… серия пейзажи, разводнени, още неуверени творби в стила на Писаро. Тази година г. Гоген се представя с едно съвсем самобитно платно, което разкрива безспорен темперамент на модерен живописец. То носи наименованието Етюд на голо тяло… Не се боя да заявя, че измежду съвременните художници, които са работили голо тяло, още никой не е придавал на действителността такова страстно ударение… Плътта крещи; това не е вече онази равна, гладка кожа без грапавини, без пори, онази кожа, която всички художници потапят равномерно във ведро с розова боя и приглаждат с хладка ютия; това е кожа, която аленее от кръвта и под която нервите трептят; и каква правда най-после във всичките тия части на тялото, в този малко пълен корем, надвиснал върху бедрата, тия бръчки, минаващи под отпуснатата шия, очертана в черно, в тия малко ъгловати стави на коленете, в тази изпъкналост на китката?… От години насам г. Гоген е първият, който се опитва да изобрази жената на нашето време… Той напълно е сполучил и е създал едно дръзко и правдиво платно.“

След това Юисман споменава набързо другите седем картини, „готически модерната“ дървена статуетка и рисувания гипсов медалион, представени също от Гоген на изложбата. „В пейзажа личността на г. Гоген — пише с известно пренебрежение той — все още не може напълно да се освободи от прегръдките на г. Писаро, неговия учител.“^[32]

Възхвалата на голото тяло, която прави Юисман, избавя Гоген от съмненията му: той е художник, истински художник, а не любител. Но от друга страна, тази възхвала сигурно го и смущава. В същност Юисман го хвали заради неговия реализъм; а Гоген несъмнено изпитва пред реализма същата инстинктивна колебливост, както и пред импресионизма. В последна сметка импресионизмът е само наследник на реализма. И в единия, и в другия случай работата се свежда до това, да се рисуват — с различни средства — „видимите предмети“^[33] Когато много по­късно Гоген ще е разбрал вече смисъла на собствените си усилия, когато ще знае накъде е трябвало да го отведат те, той ще пише твърде показателно за импресионистите, че те са търсели някъде „около окото, а не в тайнствения средец на мисълта“. С тежката си и неподправена фигура, със своята тъга, голата жена, която Юисман е харесал, не е героиня на някой натуралистичен „къс от живота“, а вестителка на вътрешния свят на Гоген, на този неизвестен свят, който с това платно излиза внезапно и за пръв път наяве.

Семейството на борсовия посредник отново нараства. На 12 април Мете ражда четвърто дете, момче, което наричат Жан­Рьоне. Сега Емил, който е на шест години и половина, тригодишната Алина, двегодишният Кловис и новороденото поглъщат почти изцяло времето на Мете и тя обръща още по-малко внимание на „художническата лудост“ на Пол, въпреки че неохотно се е съгласила да му „заеме“ Жустин; що за непристойно хрумване — да кара това момиче да позира голо!

Месеците текат, приятелите на семейството намират, че Гоген става от ден на ден по-особен. Докато борсата кипи от бесни спекулации — акциите на Суецкия канал, които преди две години са се котирали седемстотин франка, днес достигат три хиляди; за няколко месеца „Юнион Женерал“ отскача от хиляда на хиляда и двеста франка, после на хиляда и триста, после на хиляда и петстотин…, — докато Гоген непрекъснато реализира крупни печалби и би трябвало следователно да бъде в най-добро разположение на духа, той става, напротив, все по-мрачен. С мъка изтръгват дума от устата му.

Една вечер, когато той и Мете отиват на гости у нейния зет Фриц Таулов, те се запознават там с един друг норвежки художник, Скредсвиг, когото тази година журито на Салона е наградило с медал трета степен. Във възторг от това отличие, Скредсвиг, който е иначе много приятен, много сърдечен човек, възкликва че Салонът от 1881 г. е бил наистина „великолепен“, че там публиката е могла да се възхити на забележителни творби.

— А вие как мислите, господин Гоген? — пита любезно той борсовия посредник.

Отговорът на Гоген отеква леденостуден:

— Аз видях само една картина в салона — на Мане!^[34]

После, малко по-късно, Скредсвиг вижда как Гоген взема един свещник и отива да разгледа в ателието картините на Таулов, минава от една на друга, като само повдига рамене.^[35] Чудноват човек е този ням борсаджия!

И то още по-чудноват, отколкото си мисли Скредсвиг! Човек, който никъде няма чувството, че е на мястото си, който никъде не може да се приспособи. Не може да се приспособи към средите на деловите хора, където въпреки това е постигнал такива блестящи успехи. Не може да се приспособи към привичките и вежливостите на парижкото общество. Не може да се приспособи дори към времето си, към буржоазния и материалистичен свят на Европа, към този свят от края на 19 век, обладан от такава безпределна вяра в науката, че отрича духовното и субективното, силата на мечтите и чувствата. Оттук и друго едно смущение, което изпитва Гоген в средата на импресионистите: ако Зола — чиято „Нана“ е излязла преди една година — твърди че е създал „експерименталния“ роман, импресионистите също не убягват от общото течение. Именно от стремеж към обективно наблюдение те рисуват не нещата, а тяхната видимост и отричат, че духът посредничи между окото и ръката при анализа и при създаването на неуловимите миражи на светлината.

Да, чудноват борсаджия е този човек, тръгнал да търси душата си, навсякъде неприспособен, навсякъде негоден да се приспособи, който един ден ще прочете, развълнуван до дън душа, стиховете, написани от един неизвестен учител по английски и приятел на Мане — Стефан Маларме:

Да полетиш!… Далеч!… Ламти да се издига

във полет птица там — сред пяна и небе!

Не сдържа туй сърце ни паркът, който бе

във поглед отразен, о нощи, нито тази

самотна светлина над листа, който пази

със чиста белота покоя си нечут,

ни младата жена с кърмаче в своя скут.

Потеглям! Котва в миг ще вдигне парахода,

ще люшне мачти той към тайнствена природа!^[36]

Живописта не би погълнала тъй властно Гоген, ако тя не беше за него освобождение. С едва сдържан гняв той въстава срещу игото на своята професия. Часовете, които отделя за борсата, са часове отдадени на смъртта, а не на живота, часове пропилени, загубени. О, ако тази негова работа не му ограбваше времето, ако можеше да рисува всеки божи ден, той би познал най-после блаженото чувство да бъде това, което е! Той усеща, че живее само когато държи четка в ръка.

Гоген посещава галерии, изложби, музеи, изучава, размишлява. Рязкото, отчетливо изкуство на Дега, което е тъй далеч от импресионизма а ла Клод Моне, стилизираната, премислена живопис на Пюви дьо Шаван подхранват неговите размисли, както ги подхранват и гравюрите на големите японски майстори или азиатската скулптура. Изтокът го обайва. Под влиянието на азиатски мотиви той прави дърворезби. У стария Мори, французин, живял някога в Лима, отново е видял индиански накити, керамики на инките. За миг го пронизва носталгия: на изложбата през пролетта той е показал Малкият юнга. Изкуството е необятно, то е самият живот, това изкуство, оплодявано от поколение на поколение от големите самци на човешкото стадо, като Веласкес — „царският тигър“, или Рембранд — „тоя страшен лъв, който е дръзнал всичко“. Импресионист с не твърде правоверни вкусове, Гоген се възхищава от Енгър и подобно на Дега се връща постоянно към този майстор, у когото човек намира онзи „вътрешен живот“, чиято „привидна студенина… крие жарка топлина, стихийна страст“.

В Салона, тъй много превъзнасян от Скредсвиг, Гоген разменя няколко думи с Пюви дьо Шаван, който излага там картината „Бедният рибар“.

— Но какво има толкова за неразбиране? — възкликва Пюви пред борсовия посредник по повод на някаква злобна критика. — Та картината е съвсем проста!

Тогава Гоген му отговаря:

— А на ония, другите, всичко бива в притчи, за да гледат с очи и да не видят, за да слушат с уши и да не разбират!

Това, което в „Бедният рибар“ не се харесва на някои критици, включително и на Юисман, упрекващ Пюви в „наивна скованост“, в „предвзетата непохватност на примитивист“ — не е ли тъкмо то, което привлича Гоген?

През време на летния си отпуск той отива отново в Понтоаз при Писаро. От месец май в Понтоаз живее и приятелят на Писаро — Сезан. Изкуството на Сезан е еволюирало много през последните години. За Сезан импресионизмът също не е крайна цел. Зрителните възприятия не му стигат; те си остават само елементи, които живописецът трябва да преработи, да „премисли“, за да може да „композира“. Гоген следи с такъв жив интерес търсенията на художника от Екс — „Дяволски живописец е тоя Сезан!… Той постоянно свири на големия орган!“ — че мнителният провансалец започва да го гледа с недоверие: ами ако този борсаджия му вземе „малкото усещане“, ако му „задигне мотивите“! Това недоверие се смекчава донякъде от нескриваното уважение, с което се отнася към него борсовият посредник, който въпреки това не храни особена симпатия към човека Сезан, твърде дребнав и твърде често неприветлив по нрав. Но колко би се изненадал провансалецът, ако знаеше каква представа има Гоген за него: Сезан — казва Гоген — прилича на „древен, мъдрец от Изтока“; у него има някакъв източен мистицизъм.

Тези летни седмици отлитат бързо. Гоген със съжаление се завръща на улица Карсел. „Има една теория, която съм Ви слушал да развивате — пише той на Писаро. — За да работиш живопис, било абсолютно необходимо да живееш в Париж, та да можеш да се подхранваш с идеи. Това едва ли би могло да се каже сега, когато ние, бедните нещастници, се печем на шиш в «Нова Атина» докато Вие нямате друга грижа освен тази, да живеете като отшелник… Надявам се, че скоро ще Ви видя отново тук.“

Курсовете на борсата продължават да се качват. Акциите на „Юнион Женерал“ се котират хиляда и седемстотин франка, хиляда и осемстотин франка, две хиляди… Католическата банка е в стремителен възход. Тя разпростира дейността си в цяла Средна Европа и най-вече в Австрия, където е основала така наречената „Лендербанк“. Впуска се и в много други сделки и дори тази година е отпуснала заем от сто милиона франка на сърбите. Тези многобройни операции изискват непрекъснат приток на средства. През ноември банката увеличава още веднъж капитала си и отново пуска сто хиляди акции на пазара. За да поддържа покачването на курсовете, католическата банка изкупува чрез посредници — както се говори — големи пакети от собствените си акции.

Купувайте, продавайте!… Колко облагодетелствувани от съдбата са Писаро и Сезан, че са свободни да рисуват по всяко време, че могат неотклонно да търсят и да творят. А той, Гоген, е принуден постоянно да прекъсва. Недоволен от това, което прави, захващащ десет пъти едно и също нещо, той с мъка смогва да преодолява трудностите, които среща, и от ден на ден се озлобява все повече срещу професията си. Човек не може да рисува само в свободното си време! Това разкъсване между изкуството и работата му е дотегнало, измъчва го. Към края на 1881 година Гоген пише на Писаро: той вече няма да бъде „неделен художник“, ще напусне финансите. А и без това, казва той, работите му не вървят добре. Може би е загубил на борсата.

След дългите промеждутъци на мълчание идват внезапни излияния. Той се доверява на Шуфенекер. „Но нали трябва някак да се изкарва хлябът!“ — отговаря му Шуф. Гоген клати глава. Току-що е продал една картина на някакъв пътуващ датски търговец, който — уверява Гоген — „ще защищава импресионизма сред своите сънародници“. Той бързо ще си пробие път в живописта, както си е пробил път и на борсата. Не е ли дал достатъчно доказателства за практическия си усет?

Купувайте! Продавайте!… Акциите на „Юнион Женерал“ се котират три хиляди франка.

„Шуф е буржоа!“ — казва Гоген.

И бледа усмивка пробягва по лицето му с остро изрязани черти, по горчиво свитите устни, по големите зеленикави зеници, от които косо струи погледът, забулен в мечтание…