Анри Перюшо
Животът на Гоген (2)

Пролог
Дъщерята на лъчите и сенките

Достатъчно беше да я видите с искрящия й поглед, изтегнала се в креслото си като змия, приличаща се на слънце, за да разберете, че произходът й се губи в далечни времена, че тя е дъщеря на лъчите и сенките, дете на горещите страни, залутало се в земите на Севера…

Жул Жанен, „Г-жа Флора Тристан“

През тия бурни юнски седмици на 1848 година редакторът от вестник „Le National“ Кловис Гоген няма много време да се застоява при младата си жена, която на 7-и същия месец е родила момче, наречено Йожен-Анри-Пол, в тяхното жилище на улица Нотр Дам дьо Лорет 52^[1].

Преди четири месеца, през февруари, е свален крал Луи Филип и е провъзгласена Втората република — голяма победа за ръководителите на либералния орган „Le National“, чийто дотогавашен главен редактор Арман Мара, гасконец, бонвиван и скептик, съзрял в смяната на режима неочаквана възможност за лично преуспяване (за него социалистът Бланки казва, че е „маркизът на Републиката“), е станал на 9 март кмет на Париж.

Но ако Арман Мара и неговите приятели са доволни от резултатите на Февруарската революция, то други французи не са толкова очаровани. Сплотени за кратко време, скоро либерали и социалисти, буржоа и работници се изправят едни срещу други. На 15 май в Националното събрание нахлуват „червените“, „привържениците на общата собственост“. Провалът на тази демонстрация насърчава правителството да започне борба. При провъзгласяването на Републиката и под натиска на социалистите то е обещало работа на всички граждани и за тази цел са били открити народни работилници; на 21 юни работилниците се закриват. Тутакси петдесет хиляди работници издигат четиристотин барикади в Париж.

Облечен с диктаторски пълномощия, генерал Кавеняк започва битка срещу бунтовниците. Бият се в квартала на Пантеона, край Общината, по булевардите, бият се в предградията, бият се навсякъде. В продължение на четири дни, от 23 до 26 юни, Париж ехти от пукотевицата на братоубийствена стрелба.

Какво мисли Кловис Гоген за тези събития? Може би те му вдъхват същия ужас, както и на неговия съсед от улица Нотр Дам дьо Лорет — Йожен Дьолакроа, чието ателие се намира непосредствено до неговото жилище, на номер 54^[2]. Не особено ярък журналист, Кловис Гоген, както и всичките му роднини са пламенни републиканци. Той е тридесет и четири годишен и произхожда от едно семейство от областта Гатине^[3], което още през 18 век се установило в Орлеан и се намножило в целия квартал отвъд Лоара, в Сен Марсо. Там е роден и той.

Гогеновци не са състоятелни хора и са почти всички градинари; само някои от тях се занимават с търговия, като например Гийом, бащата на Кловис, който държи бакалница в Кроа Сен Марсо, или като неговия по-малък брат Изидор — Зизи, станал бижутер. Близки или далечни, роднините на Кловис са живели или живеят мирно и тихо. Не може да се каже същото за семейството на жена му Алина, по баща Шазал.

И наистина майката на Алина, починала преди четири години, е не друга, а знаменитата Флора Тристан, онази революционерка и пропагандаторка, за която работниците от 1848 година пазят благоговеен спомен и чийто испански произход несъмнено обяснява донякъде необуздания й нрав.

Колкото до бащата на Алина, той е още жив и се намира в централния затвор на Гайон, департамента Йор, където излежава присъда от двадесет години принудителен труд заради опит за убийство.

* * *

… 1789 година. Аристократите бягат през граница. Сред емигрантите се срещат всякакви хора, не само привърженици на монархическата идея, но и някои от ония авантюристи, тръгнали на лов за лековерни жертви, които изплуват във водовъртежа на всички големи исторически събития.

Заедно с емигрантите, избрали Испания за убежище, се промъква и една девойка на име Тереза Лене^[4]. Коя е тя? Откъде идва? Никой не знае^[5]. Никой не знае нищо за това младо момиче до времето, когато — постигнало може би своята цел — то вече живее в Билбао в незаконно съжителство с един испански драгунски полковник, кавалер на ордена „Свети Яков“ и племенник на архиепископа на Гранада — дон Мариано де Тристан Москосо.

Полковникът, който произхожда от твърде богато семейство от старата арагонска аристокрация, заселило се преди много години в испанската колония Перу, е посвоему поет. Задоволява се с най-малките радости и „не може да се нарадва на облаците, които се носят над главата му, на листата, полюшвани от вятъра, на водата, която тече в поточето, на растенията, които никнат по бреговете му“^[6]. Може би презира обществените условности, но било от нехайство, било от страх да не си навлече гнева на семейството или на своя господар краля, той не узаконява връзката си с младата французойка.

Макар и незаконна, тази връзка е трайна. Тереза Лене ражда на Мариано едно подир друго две деца, от които едното е момиче, Флора, родено през 1803 година. Междувременно двойката се е преселила във Франция и от 1802 г. живее в Париж. Четири години по-късно дон Мариано купува на Гранд Рю дьо Вожирар разкошна къща — наречена „Пти Шато“, — обкръжена от множество пристройки и сенчест парк, осеян със статуи. Че Тереза Лене прави опити да узакони брака си с бащата на своите деца, е повече от вероятно. Събитията обаче й попречват и, нещо по-лошо, ще я тласнат от лекото и охолно съществуване, което е водила досега, към немотия.

През юни 1807 г. дон Мариано умира внезапно от апоплектичен удар. Тереза Лене предявява иск да бъде призната като „действителна съпруга на покойния дон Мариано“. Временно й предоставят правоползуването на доходите от „Пти Шато“, който тя дава под наем на един търговец въжар, за да си осигури известен приход. Но по това време в Мадрид избухва бунтът от Dos de Mayo^[7], който подпалва испанското въстание срещу Наполеон. През септември 1808 г. поставят под възбрана имуществата на испанците във Франция. От тази мярка не остава незасегнат и „Пти Шато“. Тереза Лене повежда трудни и дълги дела, за да си запази парижките имоти на дон Мариано. Напразни усилия. С едно съдебно решение от 1817 г. отхвърлят окончателно иска й.

През тези десет години тя изпада във все по-голяма бедност. Притисната от нуждата, потърсва убежище на село; там умира второто й дете — братът на Флора. Естествено тя не пропуска да се обърне за помощ към роднините на дон Мариано, пише многобройни писма до Перу, излага доводи в защита на своите права, веднъж ги уверява, че съюзът й с дон Мариано е бил тайно благословен от един свещеник, друг път привежда някакъв нотариален акт, удостоверяващ със свидетели, че тя е живяла с благородника като негова „законна съпруга“. Тези опити остават също тъй безплодни, както съдебните й дела. От Перу не се получава никакъв отговор.

Тереза Лене е от хората, които трудно се отърсват от съня, от който са ги разбудили, и за които загубените възможности запазват обаянието на мираж. Колкото повече затъва в нищета, толкова повече тя се големее с миналото си, като противопоставя на жалкото си съществуване своите химери, суетната и наивна илюзия, че е изпаднала знатна дама. Започнала веднъж да играе тази роля, тя непрекъснато се усъвършенствува. Не споменава нито дума на дъщеря си за незаконния й произход, но затова пък надълго и самодоволно й разправя за благородническото достойнство на нейния баща, който водел потеклото си от самия Монтесума, императора на ацтеките. Перу на инките, Мексико на ацтеките, всичко за Тереза Лене е едно и също — приказно Елдорадо.

През 1818 година, осиромашала повече от всякога, тя се връща заедно с Флора в Париж, може би с надеждата, че там ще бъде по-лесно да се погрижи за задомяването на дъщеря си. Намира квартира близо до площад Мобер, в един от най-мизерните и ползуващи се с най-лоша слава краища на столицата.

Тълпа безделници, леки момичета и просяци населяват по това време този квартал, лабиринт от мръсни улички, където между мрачните дюкянчета се гушат кръчми, все долнопробни вертепи, като прочутото кабаре на стария Люнет на улица Англе или още по-съмнителното „Шато Руж“ на улица Галанд. Но блясъкът на перуанското злато заличава струпеите на това гнусно свърталище. Жалката дупка на улица Фуар, където е попаднала Тереза Лене, се озарява от великолепието на фамилията Тристан Москосо.

В тази необикновена среда живее Флора. Тя е отраснала с приказките на своята майка и говори за Тристан Москосо, за Перу и Монтесума със самонадеяна гордост — колкото самонадеяна, толкова и чистосърдечна. Флора и майка й нямат нито гориво, за да се стоплят, нито масло, за да си светят, лишени са от всичко, но Флора страда по-малко от самата бедност, отколкото от унижението, че е бедна. Какъв бурен изблик на гняв в деня, когато майка й се вижда принудена да й разкрие тайната на нейното раждане! Тя е момиче с жарка природа, чието въображение е възбудено до крайност от лишенията. Кръвта бушува в жилите й — тази кръв, която отчасти е наистина кръв на Тристан Москосо, — тя мечтае за съвършената любов. Завързала връзка с някакъв млад мъж, така пламенно му изповядва любовта си, че той се изплашва от тази твърде буйна страст и изчезва.

Всекидневието, което е обичайното състояние на този свят, ужасява Флора. Само необикновеното би я ощастливило; на нея й се струва, че то й е дължимо по рождение.

„Мразя нищожното, половинчатото. Искам всичко. Не мога, но искам да го завоювам. Оставете ме да си поема дъх и с нови сили да викна: «Налей, налей ми още», да бягам, да се задъхвам и да умра безумно. Мъдрост, как ме отегчаваш, как ме караш да се прозявам безспир!“

Тези думи са казани не от Флора, а от онзи, който ще бъде неин внук, от Пол Гоген, мълчаливия художник с профил на инка — но под тия думи би могла да се подпише и Флора. Това дребничко седемнадесетгодишно момиче, властно, необуздано и избухливо, жадува за изключителен живот. В своите дрипи то се вижда кралица.

За да припечелва нещо, Флора постъпва като оцветителка в ателието, което току-що е открил талантливият двадесет и три годишен гравьор-литограф Андре-Франсоа Шазал. Слабичка, крехка, цялата изтъкана от нерви, тя е забележително красива и съблазнителна. Флора скоро долавя чувствата, които е събудила у Шазал, чувства, които споделя само наполовина, но които майка й я подтиква да използува.

Шазаловци са уважавано и достойно за уважение семейство — у тях художествените занаяти се предават едва ли не по наследство. Майката на Андре е печатала и продавала щампи по времето на империята. По-големият му брат Антоан е също гравьор, а и живописец. Той се готви да излага в следващия Салон, прави илюстрации на книги и пише един труд: „Уроци по шев на гоблени за дами, които се посвещават на това занятие“; един ден той ще стане преподавател по анималистика в Ботаническата градина. В положението, в което се намира Флора — и навярно точно това й изтъква нейната майка, — тя не би могла да очаква нещо повече. Било защото взема едва породилия се трепет за порив на сърцето, било защото се увлича от темперамента си, Флора твърде скоро си внушава, че е влюбена.

Обаче семейството на Шазал се възпротивява. Предупреждават литографа да не се свързва с това момиче, и то не толкова заради бедността му, колкото заради характера му — заради прекомерното й своенравие и склонност към фантазьорство. „Тя никога не ще притежава — говорят на Шазал — качествата на добра съпруга и добра майка.“ Заслепен от страстта, Шазал не се вслушва в предупрежденията.

„Характерът й е неулегнал — отговаря той — само защото не е щастлива; омъжи ли се, заживее ли малко по-охолно, нравът й ще се смекчи.“

Шазал има немалко причини да вярва, че не се лъже. Той получава от Флора писма, в които, увлякла се в собствената си игра, тя тържествено го уверява в прекрасните си намерения:

„Знаеш ли, аз ще стана съвършена жена — му заявява тя… — Ще бъда добра с всички, ще бъда философ, но такъв кротък и приветлив, че всички мъже ще пожелаят да имат жена-философ.“

Не минава много време след сватбата — отпразнувана в началото на 1821 г. — и добрите намерения се изпаряват. Меденият месец скоро загорчава. Шазал е изтръгнал Флора от нищетата; много жени на нейно място биха били благодарни, а и поласкани от своята чувствена власт над този съпруг, който е все тъй влюбен, както в първия ден. Флора обаче въздиша и глухо роптае. Шазал е обикновен човек, не особено умен, не особено честолюбив, доволен от ограниченото си съществуване, пък и неспособен да си представи по-широки хоризонти. Той наистина прави всичко, което е по силите му, за да угажда на жена си, но какво са тези жалки любезности за Флора, за тази жена, която с цялото си същество се стреми към някакъв по-висш живот, за която любовта е „като диханието на бога, като животворната му мисъл, създателка на великото и прекрасното“? Този прекалено угодлив съпруг скоро й опротивява с посредствеността си.

Ражда се дете, след него второ. Флора нехае за тях, оставя ги на грижите на майка си. Тя се чувствува като впримчена в този брак, който все пак сама е пожелала. Всеки изминат ден засилва презрението й към мъжа, когото е взела за съпруг. Жалбите и упреците се множат. Той е комарджия, казва тя, и прахосва парите за домакинството. Обвинява го, че лесно избухвал, като че ли тя — която е самата сприхавост — няма своя дял от отговорност за сцените, които твърде скоро започват да се разиграват между тях и от месец на месец все повече се ожесточават. Флора изразява презрението си по такъв оскърбителен начин, че Шазал не може да затваря очи. Той страда дълбоко.

Наранен, Шазал занемарява ателието си, където Флора отказва да му помага, под предлог че е болнава; работите му вървят зле, вървят от зле по-зле, отникъде не постъпват пари, той отсрочва плащанията си, затъва в дългове. За Флора това е още един повод да се нахвърля върху съпруга си и да роптае срещу този брак, към който я е тласнала — така твърди тя сега — майка й. Но кой ли брак би допаднал на Флора? Тя е твърде влюбена в независимостта, за да не избухва при най-малкото посегателство върху свободата й. Повтаряйки непрекъснато оплакванията си, тя въстава срещу подчиненото положение, на което нравите и законите на времето са обрекли жената. Провъзгласява правото на жената на еманципация. Скоро си дава обет да даде сама личен пример за това и „да бъде свободна“, „да се държи като свободна жена в пълния смисъл на думата“.

Това не са празни приказки. През 1825 г. Флора е отново бременна. Това й състояние не я предразполага към по-нататъшно отлагане. Тя се възползува от представилия й се случай да направи едно малко пътуване и избягва. Много по-късно Шазал ще види своята дъщеря — Алина, — която Флора ражда през октомври.

През следващите няколко години следите на Флора — децата е прибрала майка й — повече или по-малко се губят. Както изглежда, тя се захваща за различни работи, за кратко време става отново оцветителка, работи като продавачка при сладкар, после като камериерка у едно английско семейство. Прекосява надлъж и нашир Европа, отива от Англия в Швейцария, от Испания в Италия; според някои сведения стигнала дори до Индия, където уж пребивавала в Калкута.

По време на тези си странствувания, отбивайки се в Париж през 1829 г., тя се запознава в един съмнителен хотел с корабния капитан Шабрие. Морякът току-що се е върнал от Перу. Това, което той й разказва за Тристан Москосо, за голямото влияние на семейството (по-малкият брат на дон Мариано, дон Пио, участвувал във войната за независимост на Перу, е бил за известно време вицекрал на тази страна), съживява носталгията на Флора по загубените богатства. Още на часа тя пише на дон Пио и му разказва за своите „злочестини“, моли го за „справедливост“ и „защита“.

Писмото пристига в Перу точно по времето, когато майката на дон Пио поделя имуществото си между своите наследници. Може би от страх да не се намесят външни лица, дон Пио си прави труд да отговори на своята „уважаема племенница“. Умело написаното му писмо е пропито с ироничен присмех; въпреки това, като признава на Флора „съмнителни права“ върху имотите на своя покоен брат дон Мариано, той уверява младата жена в своята загриженост и, за да й докаже това, й изпраща 3000 пиастри и й отпуска годишна рента в почти същия размер.

Ако дон Пио е смятал, че ще се отърве по този начин от Флора, той се е лъгал. Той просто я е снабдил с необходимите средства, за да замине тя за Перу и да поиска дела си от наследството на своя баща. Не е ли заявявал дон Мариано по думите на Тереза Лене: „Един ден дъщеря ми ще има четиридесет хиляди франка рента“? През 1833 година, след различни приключения, попречили й да изпълни по-рано своя план, Флора пристига в Бордо и отплува за Америка на борда на кораба „Льо Мексикен“, командуван от капитан Шабрие.

Това пътешествие й донася двойно разочарование. През време на пътуването Шабрие се влюбва във Флора и й предлага да се омъжи за него; Флора пък, която храни нежни чувства към този човек, но не му е признала особеното си положение, е принудена да измисля разни истории и хитрости, за да отклони невъзможния брак. За Шабрие тя ще запази завинаги в сърцето си горестен спомен. От друга страна, Флора претърпява неуспех и що се отнася до същинската цел на своето пътуване. В Перу дон Пио я посреща с най­излиятелна любезност, обгражда я с грижи и внимание, но не отстъпва нито крачка по главния въпрос; потвърждава само, че ще й изплаща и занапред малката пенсия.

Завърнала се във Франция, Флора пише за своето пътуване с капитан Шабрие, за пребиваването си в Перу и за разправиите си с дон Пио една колоритна, живописна и пропита с горчивина книга под красноречивото заглавие „Peregrinations d’une Paria“ (Странствувания на една пария), която издава през 1838 година.

Минали са тринадесет години, откакто е напуснала дома на литографа. Бягството на жена му е било жесток удар за Шазал. Той е загубил и малкото интерес, който му е останал към работата, и предъвквайки безспир гнева си, живее само с мисълта за своето нещастие, когато в 1828 г. по искане на Флора съдът постановява подялба на имуществото. Шазал изпада все повече и повече, крие се от преследванията на кредиторите си в случайни квартири, където преживява в най-голяма нищета. Цялата му воля е устремена към една-едничка цел: да вземе при себе си децата, и той започва настървено да търси Флора.

Изглежда, че тази натрапчива мисъл и мизерията почти са го разстроили душевно. В 1835 г. той успява да се добере до дъщеря си Алина, която впрочем не го е виждала дотогава. Разиграват се невероятни сцени, в които се намесват полицията, националната гвардия, юристи и улични зяпачи. Най-после настаняват Алина в един пансион. За кратко време Шазал я измъква насила оттам, затваря я при себе си в жалката монмартърска мансарда, където се крие; но детето избягва. Той отново я намира, този път със законни средства, с помощта на един полицейски комисар. Но става нещо ужасно: Шазал прави опит да прелъсти дъщеря си (Алина е дванадесетгодишна) и тя, потресена, се връща при майка си.

По подадена от Флора жалба арестуват Шазал и го затварят в затвора „Сент Пелажи“; за да се защити, той разпространява едно изложение против жена си, в което я обсипва с обосновани или клеветнически нападки. Изложението е написано от човек, побеснял от омраза.

Тъй като не успяват да съберат доказателства за прелюбодеянието, пускат Шазал на свобода, а жена му подава иск за правото да живее отделно от него. Издаденото през март 1838 г. съдебно решение срещу Шазал го довежда до границата на озлоблението, още повече че излизането на „Странствувания на една пария“, в които Флора разказва за съпружеските им раздори, никак не допринася за успокояването му. Един ден през май бившият литограф рисува един гроб. Над гроба написва „La Paria“, а отдолу:

„Има една справедливост, от която бягаш, но от която няма да убегнеш. Почивай в мир, за да служиш за пример на ония, които са се заблудили дотам, че следват твоите безнравствени наставления. Трябва ли да се страхуваме от смъртта, за да накажем един лош човек? Не спасяваме ли така неговите жертви?“

Няколко седмици по-късно Шазал си набавя пистолети и куршуми. Той не крие намерението си да убие Флора, броди около жилището й на улица Бак, дебне я и я следи с див поглед, когато случайно я зърне. На 10 септември следобед, когато Флора се прибира в квартирата си, Шазал се приближава към нея и я прострелва с един куршум в гърдите, ранявайки я тежко.

Този криминален случай хвърля във вълнение столицата. Общественото мнение е на страната на Флора, следи със съчувствие оздравяването й, което известно време е доста съмнително. Флора е героинята на деня и тази роля несъмнено й допада. Когато Шазал се изправя пред углавния съд на 31 януари и 1 февруари 1839 г., съдебната зала гъмжи от многобройна тълпа. Красотата на Флора, нейната елегантност, дългите черни коси, тенът й на испанка, крехката й снага затрогват хората. Пред нея Шазал, който дори не се опитва да прикрие омразата си, изглежда направо жалък. Той заявява безстрастно, че съжалява само за едно — че не е успял убие Флора. Суровата присъда е неизбежна: осъждат Шазал на двадесет години каторжен труд и публично порицание; три-четири месеца по-късно наказанието бива заменено с двадесет години затвор без публично порицание.

Всичко, свързано с името на Шазал, потъва в забрава, творбите му на гравьор и литограф ще бъдат приписвани на брат му Антоан, за което спомагат и еднаквите начални букви на имената им^[8]. От друга страна, Флора получава правото „да се откаже и да накара децата си да се откажат от името Шазал, за да вземат името Тристан“^[9].

И докато зад Шазал се затварят вратите на затвора, за тридесет шест годишната Флора Тристан започва нов живот. Опитът за убийство, на който е станала жертва, я е направил прочута. Книгата „Странствувания на една пария“ бързо се изчерпва по книжарниците. Тя е вече литераторка. Сътрудничи на „Le Voleur“, и „L’Artiste“, издава нова книга — романа „Мемфис“, общува с писатели, философи, художници. Още през 1838 г., провъзгласявайки „правото на щастие“ на жената, тя се е обявила за възстановяването на развода, забранен от 1816 година. За нея това е само началото на една дейност, която тя си представя по-обширна, безкрайно по-обширна. Тъй като се смята за жертва на обществото, la Paria съвсем непринудено се сближава с всички, които искат да променят това общество, особено с фуриеристите. Започва да проявява интерес към участта на работниците. И те като жената, като самата нея, са жертва на съвременния обществен ред…

През 1839 година, малко след процеса, Флора заминава за Англия и проучва в Лондон плачевните жизнени условия на английския пролетариат. Тя му съчувствува, надига глас на протест. И тогава ненадейно става едно събитие, което ще изиграе изключителна роля в живота й.

По време на едно нейно посещение в приюта за душевно болни в Бедлам й предлагат да й покажат един луд, по народност французин.

— Лудостта му е необикновена — й казват, — смята се за бог. Той е бивш моряк, който много е пътувал, говори на всички езици и изглежда, че е бил издигнат човек.

— Как се казва той? — пита Флора.

— Шабрие.

— Шабрие! — Флора потреперва.

В същност този Шабрие няма нищо общо с бившия капитан на „Льо Мексикен“. Но сходството в имената разтърсва дълбоко Флора.

„О, сестро моя — извиква лудият, — сестро моя, сам Бог ви праща в това място на отчаянието, не за да ме спасите, защото аз трябва да загина тук, а за да спасите идеята, която донесох на света. Чуйте ме! Вие знаете, че аз съм пратеникът на вашия Бог, Месията, възвестен от Исус Христос. Аз завърших делото, което той започна. Аз сложих край на всякакво робство, освободих жената от игото на мъжа, бедния от игото на богатия и душата от робството на греха.“

Тези налудничави думи не изненадват много Флора. „Исус, Сен-Симон, Фурие — пише тя — са говорили така.“

„Сестро моя — ми каза той, — аз ще ти дам знака на изкуплението, защото те считам достойна за него!“ Нещастникът носеше на гърдите си десетина кръстчета от слама, обвити с черен креп и червена панделка. Над тях бяха написани думите: Печал и Кръв. Той взе едно от тях и ми го даде, като каза: „Вземи този кръст, сложи го на гърдите си и върви по света да възвестяваш новия закон.“ После подгъна коляно, взе ръката ми и я стисна до счупване, като ми повтаряше: „Сестро моя, изсуши сълзите си; скоро царството Божие ще замести царството на дявола…“ Помолих го да пусне ръката ми, той ме послуша безропотно и се просна целият на земята, целуваше края на роклята ми и повтаряше с глас, прекъсван от сълзи и хълцания: „О, жената е образът на Девата на земята! А мъжете не я познават! Те я унижават, влачат я в калта!“ Избягах. Плачех и аз.

Думите на „безумеца-пророк“ намират отклик. Неговите призиви съвпадат тъй поразително със съкровените въжделения на Флора, с представата, която тя си е създала за себе си, с гордата жажда по изключителното, която я обладава, че Флора ги приема като зов, дошъл от самия бог. Чрез устата на лудия е проговорила небето. Сега тя знае, че е избрана, че е избраница. Незаконната дъщеря на испанския дворянин най-после открива своето предопределение: тя ще бъде месията на пролетариата.

През 1840 г. Флора издава книгата си „Разходки из Лондон“, в която описва мизерията на работниците в английската столица. Нейната мегаломания никак не й пречи да разсъждава логично. Обмисляйки кой е най-добрият начин, по който работниците биха могли да извоюват освобождението си, тя стига до извода, че те трябва да се обособят като „класа“ в „споен, здрав, неразривен съюз“. Тези си мисли излага в една малка книжка „Съюз на работниците“, която излиза през 1843 година, когато тя вече води дейна борба сред парижките работници. Но това не й стига. Тя трябва да разнесе навред спасителното слово. През април 1844 г. Флора предприема дълга агитационна обиколка из цяла Франция.

Въпреки че е с разклатено здраве, тя трескаво изразходва силите си. През Оксер, Дижон, Шалон, Сент Етиен и Макон стига до Лион, Авиньон, Марсилия. Болестта я разяжда, тя губи сили, но въпреки това упорито продължава да изпълнява мисията, с която сама се е нагърбила.

„С очи, озарени от огньовете на Изтока“^[10], със своята красота, в която пламъкът на една яростна убеденост внася нещо странно и съдбовно, „дъщерята на лъчите и сенките“ се възправя сред работниците, мъничка, но израснала от мистичния жар, в който гори, от вдъхновеното си красноречие. Будейки ненавист и възторзи, хвърлила в тревога полицията, която я следи от град в град, тя ораторствува последователно пред работниците в Ним, Монпелие, Безие, Каркасон.

Ала Флора надценява силите си. Здравето й се руши с всеки изминат ден. Какво значение има това! „Изтощена физически, аз се чувствувам тъй щастлива!“ — пише тя от Оксер. В бясното наслаждение, което изпитва от самата себе си, тя достига, опиянена, до пълно себеотдаване — мъченичеството е преображение. От Тулуза отива в Монтобан, после в Ажан, където полицията, подпомогната от войската, разгонва тълпата от залата, в която тя говори. Крепи я само изгарящата страст, която я погубва. Когато пристига в Бордо, Флора получава кръвоизлив в мозъка.

* * *

Напразно се мъчат да я спасят; тя издъхва на 14 ноември.

Алина е на деветнадесет години, когато умира майка й. Бурните детски и юношески години, които е преживяла, биха могли да се отразят пагубно върху нея. Но като че ли няма да бъде така.

„Тя изглежда толкова нежна и добра, колкото майка й беше властна и избухлива — пише Жорж Санд на свой приятел. — Това дете прилича на ангел; нейната тъга, нейната печал и хубавите й очи, скромният й и сърдечен израз ме затрогнаха.“

Алина е изучила шивашкия занаят, но това, което добрите хора — и на първо място Жорж Санд — й желаят, е един съпруг. Не закъсняват да й намерят жених в лицето на Кловис Гоген, за когото тя се омъжва на 15 юни 1846 г. Изглежда, като че ли това е тъкмо бракът, за който си е мечтало сдържаното, стеснително, малко наплашено момиче, което след бурите на младежките години се стреми само към пристана на домашното огнище, към обикновеното и отморяващо щастие.

От този брак се ражда в 1847 г. едно момиче, Фернанда-Марселина-Мария, а една година по-късно — и един син, Пол, видял за първи път света в метежния Париж, над чиито барикади витае сянката на неговата баба Флора.

Признателните френски работници решават да пуснат подписка, за да издигнат паметник на тази огнена жена. Паметникът бива открит в гробището на Бордо през есента на същата 1848 година.