Анри Перюшо
Животът на Гоген (18)

Посмъртна съдба

След смъртта на Гоген на Таити и на Маркизките острови настъпило известно раздвижване.

Някои хора останали изумени от „бързината“, с която било разпръснато имуществото на художика, и говорели за „раздадени рисунки“ и „изчезнали ръкописи“^[1]. Веднага щом научил за това, Монфред се обърнал към Министерството на колониите, което в началото на 1904 г. наредило да се проведе анкета и да се върнат във Франция непродадените творби и ръкописи.

Между ръкописите, за които се безпокоял Монфред, бил и „Ноа Ноа“.

„Мога да ви успокоя — пише през март 1904 г. Виктор Сегален на Монфред… — Господин Пти пожела да прегледа тази книга, която му бе поверил екзекуторът на разпродажбата. После губернаторът заболя тежко и това ускори заминаването му. Ръкописът беше опакован по недоглеждане с багажа и когато съобщиха това на губернатора, той почти на смъртно легло заяви, че щом пристигне във Франция, ще го предаде лично на правоимащия.“

Едуар Пти не можал да се завърне в Европа. По времето, когато Сегален предал споменатите сведения на Монфред, той бил вече починал в Австралия. Семейството му предало „Ноа Ноа“ на Министерството на колониите, където малко по-късно се получил от Папеете „пакет с писма и книжа, отнасящи се до наследството на Гоген“.

Междувременно Пикно поискал от губернатора Пти да отзове от Атуона старшината Клаври — „заради лошо управление, пишел той, и задето без мое знание е подкрепил даването под съд на Г. Гоген“. От една анкета, проведена от администратора, „пролича ясно — добавя той, — че фактите, за които съобщаваше покойният, отговаряха отчасти на истината.“

Пти удовлетворил своя подчинен и преместил старшината. Малко по-късно изтекъл срокът на временното назначение на Пикно. След това друг губернатор дошъл на мястото на Пти, а през април 1904 г. за голяма изненада на възмутения Пикно старшината Клаври бил върнат на поста си в Атуона. И тогава сякаш духът на Гоген оживял наново в лицето на бившия администратор на Маркизките острови.

„Това представлява за мен — пише незабавно той на новия губернатор — незаслужено оскърбление, срещу което въставам много почтително, но енергично. Ето защо имам честта, господин губернаторе, да Ви помоля да препратите това оплакване на господин министъра на колонните, на чиято висша справедливост се позовавам. Ако върховният началник на нашата служба сметне, че не съм прав, ще му бъда признателен да ми позволи да предявя правото си на пенсиониране. Освободен от всякаква служебна обвързаност, аз ще мога тогава, господин губернаторе, да привлека внимание с подкрепата на доказателства, urbi et orbi^[2], върху злоупотребите и произволите на военните от жандармерията в нашите колонии, и особено на Маркизките острови.“

Губернаторът отговорил с обратна поща на Пикно:

„Имам чест да Ви известя, че мога само да ви приканя да не превишавате рамките на правомощията, които имате в местната администрация. Тъй като по служебна необходимост сте освободен вече повече от шест месеца от временните функции, които упражнявахте в качеството си на администратор на Маркизките острови, днес Вие сте безспорно съвсем чужд на делата на този архипелаг и трябва особено да избягвате да изказвате мнения от естество да повлияят на решенията, които смятам за необходимо да вземам в интереса на службата. Моля Ви в бъдеще да проявявате по-голяма въздържаност. От друга страна, смятам за свой дълг да Ви съобщя, че още със следващата поща ще поискам пенсионирането ви, щом получите право на това.“

Три седмици по-късно старшината Клаври бил представен за повишение в чин старши сержант.

Жандармите от Маркизките острови не забравили никога Гоген. Но с течение на годините чувствата им към него коренно се променили. Оттеглил се в областта Горна Сона, Шарпийе разказвал с вълнение за „майстора Пол Гоген“, за „необикновения човек“, за „този беден велик художник“, когото имал щастието да познава на Маркизките острови. „Това беше — говорил Шарпийе — човек, какъвто никога не бях допускал, че може да съществува. Той беше ясновидец!“

Клаври хранел още по-пламенно благоговение към паметта на художника. Когато се оттеглил в Монгайар, Горните Пиренеи, където държал тютюнопродавница, той „показвал с набожно смирение на посетителите една малка витрина с дърворезби, изваяни от тоя, когото преследвал и който по-късно станал негов кумир“^[3].

Мисионерите на архипелага не били озарени от това закъсняло просветление. Един от тях, който познавал художника, писал през 1934 г. на духовника Анри дьо Лаборд: „Каквато и стойност да имат неговите (на Гоген) картини, много бих искал над този печален индивид да се спусне най-дълбоко мълчание. Виждате, че аз не съм привърженик на разграничаването, което се прави между автора и творбите му. Може би живях твърде близо до господина“^[4].

Твърде сурови думи! Но те не са по-сурови от служебните доклади, отнасящи се до мисионерската дейност на Маркизките острови, които само една година след смъртта на художника започнали да пристигат във Франция. След подмяната на административния персонал отношението на властите се променило до такава степен, че едва ли не се отъждествило с възгледите на Гоген.

„Единствената грижа на ордена «Пикпюс» — се казва в един от тези доклади — беше да наложи господството си над Маркизките острови чрез присвояване на земни блага по пътя на религиозната пропаганда под булото на възпитанието, морализирането и пофренчването… Присъствието на духовните ордени на Маркизките острови е пречка за всякакъв материален, духовен и нравствен напредък на архипелага.“

Един администратор на островите отбелязва от своя страна: „Туземецът е придобил най-вече страх от мисионера и от жандарма, като страхът от единия крепи страха от другия.“ Гоген сигурно би одобрил безусловно тези доклади^[5].

Но има и странни обрати. Само допреди няколко години в училището на монахините в Атуона нямаше по-послушни ученички от правнучките на художника и на Мари-Роз Ваеохо.

И ако град Папеете е назовал на името на Пол Гоген една от улиците си, той е дал същото име и на един католически колеж.

* * *

Но да се върнем в Европа. Едва на 23 август 1903 г. Монфред научил от едно писмо на Пикно за смъртта на художника. Той съобщил за това първо на Волар и Файе, после писал на Мете.

Волар побързал да отговори:

„Ако случайно имате Гогенови работи за продаване за негова сметка, ще Ви бъда крайно признателен, ако ми дадете предпочитание. Друго нещо: бях Ви казал, че договорът с Гоген определяше цената на картините на двеста франка едната. В едно от следващите си писма аз съобщих на Гоген намерението си да плащам по двеста и петдесет франка на платно. В едно по-сетнешно писмо, копие от което пазя в архива си, аз му казах, че пред вид състоянието на пазара съм принуден да се придържам към условията на нашето взаимно споразумение за двеста франка.“

Няма съмнение, че Гоген въобще не е получавал такова писмо. Иначе кореспонденцията му би се увеличила с още едно яростно послание! Заедно с книжата на художника във Франция били върнати и писма на Волар. Писмото, за което говори търговецът, не фигурира между тях; а и последните суми, изпратени от Волар на Гоген, като че ли не дават никакво указание за някаква промяна в тяхното съглашение. „Що се отнася до цената от двеста франка на платно — пише отново на 8 октомври Волар на Монфред, — надявам се, няма да помислите, че това е нещо, което Ви известявам, след като му е минало времето.“

Както и да е. Не след дълго Волар се видял принуден да плаща много по-скъпо за картините на Гоген.

Между Мете и Монфред се завързала веднага оживена преписка.

„Бедничкият ми Пол почина при особено тъжни обстоятелства — пише датчанката на 25 септември. — При последното ми пътуване до Париж преди една година моят приятел Шуфенекер ми каза, че Пол бил болен и нещастен, но аз не вярвах, че краят е толкова близо!“

Мете упълномощила Монфред да събере наследството на „големия художник“ — „на това необикновено същество, което беше мой съпруг“. От двата публични търга били получени: 1077,15 франка от първия и 1056,95 франка от втория. По времето, когато починал, Гоген дължал на Търговското дружество 1389,09 франка. Но малко по-късно пристигнали два чека от Волар и хиляда и петстотинте франка, които Файе изпратил веднага щом получил отчаяния зов за помощ от художника; така сметката на Гоген при Търговското дружество била приключена с кредитен остатък от 1567,15 франка. Монфред наредил да бъдат върнати обратно всички тези суми, възлизащи общо на 4151,25 франка^[6].

Освен това той поставил на разположение на Мете всички Гогенови творби, оставени на хранение у него. Наел се да продаде някои от тях, най-вече на Файе, който побързал да обогати колекцията си.

„За нас — казвал Файе — няма значение дали един ден тези творби ще струват петдесет сантима или сто хиляди франка. Те са хубави, това ни стига.“ Все пак цените скоро започнали да се покачват, от което лозарят бил недоволен. „Сигурно е, че ако буржоата започнат да купуват картини на Гоген, за цените вече няма да има граница!“ Накрая сбирката на Файе включвала двадесетина картини, между които и някои шедьоври, като „Жълтият Христос“, „Разголена гръд с червени цветя“ и „Те Арии Вахине“.

Няколко години по-късно Монфред посетил Файе и с изненада забелязал, че последната картина не е на обичайното си място:

— О, знаете ли — казал Файе, — аз не исках да я продавам… Знаете колко много държах на нея!… Но пък най-после, какво да се прави. Дойде такъв един. Искаше я на всяка цена и ми предложи петнадесет хиляди франка. Разбира се, отказах.

— Петнадесет хиляди франка за „Те Арии Вахине“! Вие се шегувате… Не искаме да я продаваме… Разбира се, ако предложите някоя изключителна цена, ще бъде друго.

— Но колко?

— Тридесет хиляди франка например!

— Тридесет хиляди франка? Дадено!

Скъпи ми приятелю, знаете добре, че не исках да я продавам, но помислете си все пак: сега моята колекция не ми струва вече нищо.^[7]

Мете пък нямала вкус към колекционирането. Както пише Рьоне Пюиг, „госпожа Гоген «осребряваше» при първа възможност всичко, което беше останало от мъжа й“.

През пролетта на 1907 г. тя прекарала две-три седмици във Франция. Тогава донесла от Дания няколко картини, които Волар купил от нея. По време на това пътуване успяла да получи от Фонтена ръкописа на „Преди и след“, който в края на краищата станал притежание на един германец.

Виктор Сегален^[8], който по това време имал случай да обядва заедно с Мете, ни е оставил следните редове за нея:

„Пол“ — така казваше тя. — Странно е да чуеш една жена да говори за „Пол“. — Тя признава, че той е много голям, но и много покварен. Била се омъжила за човек с благородни и почтени чувства, а казва, че се натъкнала на порочен и лъжлив дивак. И тогава — особено когато си представя кои са били нейните заместнички и приемнички сред тия жени, чиито торсове и кореми покриват стените у Файе и Монфред, — тогава тя не намира достатъчно изразителни гримаси на отегчено и високомерно отвращение, а възмутената й салфетка шиба и разкъсва във въздуха и наоколо въображаемите и явно отвратителни „вахине“. Въпреки това отрича, че е ревнива: „Мъжът ми винаги ми е казвал, че не предпочита никоя друга пред мен.“ Никой не вярва, че тя е могла да разбере живописта на Гоген. Сега тя мрази мъжа, съкровения мъж у него. Дори отрича името му^[9]…

През 1911 година, „след като всички наследствени въпроси били уредени“^[10], Мете престанала да пише на Монфред. В последното си писмо от 7 декември 1910 г. тя му говорила за едно издание на „Ноа Ноа“, замислено от някакъв германски издател: „Като се има пред вид величината на моя мъж като художник, смятам, че две хиляди франка съвсем не са много.“

Желанието на Монфред обаче било ръкописът на „Ноа Ноа“ да остане във Франция. Както казва Жан Лоаз, той трябвало „да се бори упорито — с писма, възражения и доказателства, — за да (го) запази“. На едно заповедническо писмо^[11], което му писал един от Гогеновите синове, той отговорил на 22 декември 1913 година:

„Не желаейки да се намесвам по какъвто и да е повод в семейните разногласия между Гоген и Вашата майка, аз счетох за свой дълг да предам на г-жа Гоген всичко, което притежавах от баща Ви, с изключение на онова, което той ми беше дал лично приживе или което бях купил от него със собствените си пари… Аз се възползувах стриктно от моето право само за едно: за ръкописа на «Ноа Ноа»… Ако се бях придържал буквално към текста на писмата му, можех въобще да не влизам във връзка с г-жа Гоген и нейните синове. Но далеч от мисълта да забравя, че Гоген остави семейство, аз се потрудих Вие да получите не само това, което съставляваше неговото материално наследство, но и славата на неговото име.“

Тази история продължила доста дълго време след смъртта на Мете (на 27 септември 1920 г.). Най-големият от синовете на Гоген, Емил, който работел като инженер в Съединените щати, взел страната на Монфред.

„Смятам, че бихте изменили на приятелството си към Пол Гоген — му пише доблестно той на 24 декември 1921 година, — ако дадяхте «Ноа Ноа» тъкмо на ония, на които той не е искал да го остави… От смъртта му насам аз доста често съм отричал пред непознати хора, че съм син на големия Гоген. Не съм се опитвал никога да печеля пари, не съм искал никога нищо, задето съм син на Гоген, и винаги съм считал това по-скоро за проклятие, защото в сравнение с неговия ръст собствената ми незначителност неизбежно би проличала.“

През 1927 г. споровете около „Ноа Ноа“ намерили своята развръзка: благодарение на усилията на Монфред ръкописът постъпил в сбирките на Лувър; една година преди това било осъществено и първото му издание във факсимиле.

Неколцина от потомците на Гоген са се занимавали — или се занимават — с изкуство, като например синът му Жан (починал през 1961 г.), който бе скулптор, и Пола (починал също през 1961 г.), както и синът на Пола — литографът и гравьор Пол-Рьоне Гоген.

Призванието към изкуството се пробудило и у дъщерята, която Гоген имал от Жулиет Хюе — Жермен (като художничка известна под името Жермен Шардон).

Жулиет Хюе била дълбоко потресена от смъртта на художника. У нея сякаш нещо се пречупило. Унищожила всички спомени, останали й от Гоген, бродела печална, започнала да пие. Разумът й се помрачил. Тя била вече само сянка, тръгнала по дирите на друга сянка, когато склопила очи през януари 1955 година.

* * *

През целия си живот Монфред не престанал да величае гения на Гоген. В 1926 г. един германец му предложил 350 000 франка за „Белият кон“. „Не — отговорил той, — мястото на «Белият кон» е в Лувър“. Той наистина предложил на този музей картината за 180 000 франка и тя била приета на 7 февруари 1927 г. от комитета на музейните консерватори, но не без противодействие. „Никога няма да гласувам и сантим за подобен боклук“ — заявил Саломон Райнах. Решението било взето с осем гласа срещу четири и един въздържал се.

Дъщерята на Монфред и доведена сестра на мореплавателя Анри дьо Монфред, Аньес Хюк дьо Монфред, бди днес в Корнея дьо Конфлан, в имението на своя баща — починал на 26 ноември 1929 г. (при смъртоносно падане от дърво) — над художествените творби, писмата и хилядите документи, отнасящи се до Гоген, които е наследила. Този фонд „Монфред“ е несравним по богатството си и аз прекарах много ведри часове едно лято да прелиствам архивите в стаята, потънала в сенчеста прохлада. Заобикаляха ме творби на Гоген, някои от неговите дърворезби от таитянския период, вълнуващата „Техура“, „Идолът с перла“, „Идолът с раковина“, „Хина“… Автопортретът „На приятеля Даниел“ бе окачен на стената до „Жълти купи сено“ и до един пастел, представящ „Малка свинарка“. Ръководена от същите благородни чувства като своя баща, Аньес Хюк дьо Монфред предаде през 1951 г. всички тези творби на Лувър с правоползуване на дохода.

През 1925 г. Монфред нарисувал картина „Почит към Гоген“. Наскоро след смъртта на художника, към 1903–1905 година, била създадена друга „Почит към Гоген“, пастел от Одилон Рьодон, който по същото време изписал по памет и един портрет на покойника^[12].

И други приятели допринесли за посмъртната слава на Гоген. Шарл Морис, който продължил неспокойния си бохемски живот, излизал неведнъж в защита на художника. Преди смъртта си (през март 1919 г. в Мантон) той написал за него възторжена студия, издадена през 1920 година. Амброаз Волар също работил за славата на художника. Ще кажат, че това е било в негов интерес като търговец. Във всеки случай той направил през 1926 г. един жест, който заслужава да се отбележи. Робер Рей имал желание да покаже на учениците си в школата на Лувър „Хубавата Анжела“ и поискал картината от Волар, който веднага се съгласил да му я заеме. След завършването на курса Робер Рей се канел вече да върне картината, когато Волар му написал писмо, в което казвал: „Тъй като «Хубавата Анжела» влезе в Лувър, то, ако желаят тя да намери там постоянното си място, аз не искам нищо повече от това, тя да си остане там.“^[13]

Особено трогателна преданост към паметта на Гоген проявявал Пако Дурио. Въпреки бедността си малкият испанец дълго време отказвал да продаде творбите, които притежавал от своя знаменит приятел. „Аз нямам пари. Но за какво служат парите? За да се купуват хубави неща. Аз имам хубави неща“ — говорел той. В деня, в който бил принуден да се раздели със своите Гогенови творби, животът му загубил смисъла си. Малко по­късно той починал (1940 г.).

Шуфенекер също трябвало да продаде картините, които имал от Гоген. Разводът, разочарованията помрачили дните му. В лицея „Мишле“ във Ванв той бил изкупителната жертва на своите ученици, които му измислили прякора „Буда“. Примирен, меланхоличен, той се отнасял с голямо търпение към тях. Веднъж все пак избухнал. Един от учениците му, Робер Рей, бъдещият администратор на Изобразителните изкуства, му подхвърлил един ден без злоба: „Трябва да е много шик да си учител по рисуване в голям лицей, а? Кажете, г’син Шуфенекер, шик е, нали?…“ Шуф изведнъж побледнял. „Малки глупако, мръсно малко буржоазче — смотолевил той, — вие мислите, че е щастие, когато си се надявал да станеш един Сезан, един Ван Гог или един Гоген, да изпаднеш дотам да поправяш такива боклуци!“

„И не можейки да се сдържи повече — разказва Робер Рей, — той разкъса с широк замах рисунката ми… Останах посрамен и натъжен. Долавях смътно някои неща: Сезан, Ван Гог бяха за мен съвсем нови имена. (А впрочем и за почти всички французи. Та помислете си само, това беше през 1900 година!) Защо Буда не каза Бона или Жан-Пол Лоран, или Каролюс-Дюран? Тия имена аз чувах да произнася сестра ми при всеки Салон. Това бяха поне известни имена. Но не, не на тяхната слава завиждаше Шуфенекер, а на художниците, за които никой не говореше. И все пак аз почувствувах, че Шуфенекер проявява сигурно по-голямо честолюбие, споменавайки Сезан или Ван Гог, отколкото ако беше казал Бона или Каролюс-Дюран. Когато много по-късно разбрах и видях, тогава си спомних за този случай. И никога не угасна напълно срамът ми, задето тоя ден поисках да направя за смях стария Шуфенекер.“

Емил Бернар сигурно не би произнесъл думите, казани от Шуф. Ненавистта му към Гоген била упорита и той с непреклонно постоянство продължавал да сипе обвиненията си: майсторът от Понт Авен го бил „ограбил“. В същност, погледнато логично, тази кавга не би трябвало да задържа до такава степен вниманието на Бернар, тъй като той от дълго време се бил отказал от младежките си търсения. През пролетта на 1902 г. била уредена изложба на негови творби от Египет от прословутия привърженик на официалното изкуство Леонс Бенедит, консерватор на Люксембургския музей. През следващата година един няколкомесечен престой във Венеция тласнал още по-стремително развитието на Бернар по посока на особен неокласицизъм, който той се опитвал да противопостави на изкуството на знаменитите майстори, които имал щастието да познава — и то, както казвал, за да „спре упадъка“ на френската живопис. В защита на този неокласицизъм той основал през май 1905 г. списанието „La Renovation esthetique“ („Естетическо обновление“), носещо подзаглавието „Revue de l’Art le meilleur“ („Списание за най-доброто изкуство“), а като мото: „Няма ни древно, ни ново изкуство, има само Изкуство, тоест проява на вечния Идеал.“ Така той се отрекъл напълно от някогашните си възторзи. Обявил се против Сезан и неговото „гибелно творчество“. В неговите очи Ван Гог бил вече само „един твърде незавършен художник… неспособен да измисли нещо възвишено“. Най-после, говорейки за Гоген, той порицавал неговите „детинщини на невежа“.

Джон Реуалд без съмнение е съвсем прав, когато нарича „трагичен“ случая с този художник, работил упорито до края на живота си (Бернар умира през април 1941 г. на 73-годишна възраст), но чиито единствени творби, които се помнят, са тъкмо рисуваните към края на юношеските му години — тези „заблуди“ на младостта, „родени — както казвал Бернар — от моята възторжена и склонна към прекомерно въображение природа“^[14].

От лятото на 1960 г. в Понт Авен има една улица и на името на Бернар — както има на Гоген. Още през 1939 г. бе поставена възпоменателна плоча на къщата, в която някога се помещавал пансионът на Мари-Жан Глоанек. По-късно в Льо Пулдю бе открита паметна плоча на Гоген и неговите приятели.

Няма навярно друго място на света, където споменът за един художник да е така жив, както това кътче на Бретан. Там живописта е всеобща страст. В едно кафене чух как трима селяни, седнали на чашка, спореха върху достойнствата на Анри Море и Шамаяр. Навсякъде се виждат картини. Стените на някои къщи са покрити от горе до долу с тях.

„Гоген“ е очевидно на най-висока цена и много хора са се потрудили да разровят избите и таваните си с надеждата, че ще открият някоя забравена Гогенова картина, струваща на световния пазар — в звонкови пари — над милион нови франка. Ала уви! Къде са творбите, които Гоген е оставил в Понт Авен?

Художникът подарил на някаква прислужничка на Мари­Жан Глоанек една своя картина, изобразяваща перачка в червена рокля. Червена рокля, празнична рокля на една… перачка! Картината била хвърлена във водите на Авен. Не видели по-добра участ и много други подаръци на Гоген. Някои платна, подарени от него, били използувани като изтривалки, други — за изкърпване на платнени пантофи. Та мешинът струва толкова скъпо! Ах, да бяха знаели!

* * *

Гоген бил дълго време прицел на хули и омраза. На 18 октомври 1919 г. Андре Салмон поместил в „L’Europe nouvelle“ статия, в която писал: „Колкото до тази слава (на Гоген), крайно време е да се потрудим за нейното унищожаване… Намират се все по-малко и по-малко «просветени» любители, които си позволяват наивната дързост да окачат на същата стена Сезан и Гоген.“

Доста смели думи! От година на година интересът към Гоген не престава да расте. Студиите и съчиненията за него се множат. Неговите творби влязоха в музеите и големите колекции, а „цените“ му растат непрекъснато.

Те започнаха да се покачват шеметно от декември 1942 година насам, когато една картина от 1889 г. — „Две фигури на скалист бряг“, беше оценена на 1 100 000 франка. През 1956 г. „Селянин с куче бе купена“ за 18 500 000 франка.

До този момент нямаше картина, достигнала на публична разпродажба сто милиона франка. На 14 юни 1957 г. този предел бе надхвърлен от един Гогенов Натюрморт с ябълки, който гръцкият корабопритежател Базил Гуландрис купи за 104 000 000 франка.

По-късно, на 25 ноември 1959 година, таитянската картина „Писмо ли очакваш?“ бе продадена в Лондон за 130 000 лири стерлинги, или около 180 000 000 франка.

Така Гоген стана, наред със Сезан и Ван Гог, един от тримата „най-скъпи на света“ модерни художници. Колекционери и любители си оспорват и най-малките му скици. През юни 1957 г. в „Отел Друо“ бе продадено едно негово писмо. То достигна цена 600 000 франка. Какво пишеше в това писмо? Следното: „Днес съм повален на земята, победен от нищетата…“