Анри Перюшо
Животът на Гоген (16)

II
Привидението

Да бягаш — где? В коя ли нощ обезумяла

да скриеш — дрипав плащ — неутешимостта?

Маларме, „Лазур“^[1]

„Ако има нещо, което да ме измъчва, то е болестта ми“ — пише Гоген през август. Хомеопатията се оказва не по-ефикасна от другите средства. Въпреки това художникът се „занимава само с лечението си“.

Споразумението с Волар го е избавило от паричните му грижи, но сега той се пита как ще устои на задълженията си, ако раните на краката му, огнища на инфекция и гной, му пречат още дълго време да рисува. Единственото, което може да прави, е някоя и друга рисунка, които отделя за търговеца. Още повече се измъчва, че не може да живописва, като вижда растящия интерес към творбите му.

Според Монфред той е постигнал голям успех сред колекционерите от Безие, които са образували художествено дружество. Един от тях, богатият лозар Гюстав Файе, предлага хиляда франка за две негови платна. Волар пък явно се мъчи „да събере колкото се може повече“ картини. През септември той пита художника за цената на неговата „Откъде идем?“ Хиляда и петстотин франка^[2], отговаря Гоген. Волар трябва да бъде повече от всякога „надзираван“ — заключава той, все тъй мнителен по отношение на търговеца. Вярно е, че месечните вноски на Волар пристигат доста нередовно. „Като че ли съжалявам, че не преговарях с Бибеско — пише Гоген през ноември… — Може всеки момент да скъсам с Волар, ако продължава да ми играе номера… Искам да постъпя в болница, но това ще ми струва допълнително триста франка, а досега не успях да ги сложа настрана.“

В същност Волар е нередовен повече от нехайство, отколкото поради зла воля или хитруване, както си въобразява Гоген. Но фактите говорят против него. Бавността, несигурността на пощенските съобщения между Франция и Таити удължават значително неговите закъснения. Вбесен, че трябва постоянно да отлага влизането си в болницата — „вече едва понасям болките“, — Гоген ругае още по-люто. Всяка помисъл, всяка постъпка на търговеца му се струват продиктувани от съмнителни и нечисти сметки. През декември научава, че Волар е решил да му плаща занапред картините по двеста и петдесет франка, тоест на по-високата цена, предложена от Бибеско, за да няма художникът впечатлението, че губи от него; също и месечните вноски ще се увеличат на триста и петдесет франка. Но Гоген не проявява никаква признателност към Волар за увеличението. „Това доказва за лишен път — казва той разгневен — колко заинтересован е той да получава платната ми и колко лесно би било в даден момент да се вдигнат цените им. О, да имах само малко преднина с картините!“ Още на часа той би написал на Волар с непринудена надменност: „Господине, изплатили сте ми толкова и толкова аванси, ето Ви ги — нашият договор се прекратява!“

През втората половина на декември художникът най-после може да постъпи в болница; Гюстав Файе му изпраща хиляда и двеста франка за двете картини, които е купил.

Гоген остава в болницата няколко седмици — до февруари 1901 г. Излиза от нея „ако не излекуван, то поне малко облекчен“. Междувременно Волар е привел в ред месечните си вноски. „Сега той ми се вижда много уплашен да не би да го зарежа.“ Файе от своя страна е изявил желание да вземе от Гоген една дърворезба. „Мисля, че в бъдеще се очертават добри възможности с Файе“ — смята художникът.

Той не се лъже. Файе, човек на тридесетина години, произхожда от семейство, в което изкуствата винаги са били на почит. Неговият баща, също лозар, рисувал като любител и често работел заедно с Монтичели. Сам той също се занимавал с живопис, но захвърлил четките в деня, когато — още провинциалист, малко запознат с авангардните художествени течения — открил, и то с какво вълнение, творчеството на Сезан, на Ван Гог, на Гоген. Уредник на градския музей в Безис, той е душата на тамошното художествено дружество и с голямо усърдие обогатява личната си колекция, в която наред с творби на Монтичели, Мане и Дега има картини от Сезан, Реноар и Ван Гог. Сега обаче Гоген е любимецът му. Той го смята „за най-прекрасния художник на нашето време“.

Няколко месеца по-рано Гоген би могъл да удовлетвори незабавно желанието на Файе. Но през октомври той е помолил Монфред да приеме „в знак на приятелство“ всичките му дърворезби от Таити. Ето защо Монфред го съветва да изработи за Файе нова творба. Веднага щом се прибира в Пунауиа, където — нова беда! — в негово отсъствие плъховете са унищожили двадесет и три рисунки, приготвени за Волар, той се хваща на работа. Ще изреже едно двойно пано — „Война и мир“, което ще изпрати през май в Безие.

Въпреки че се чувствува по-добре, Гоген не взема палитрата. Близо година и половина вече не живописва, нещо, което скритом го измъчва. Само Волар да се съгласеше да приеме срещу своите аванси стари картини! По дяволите този „проклет“ търговец, с когото той сигурно би се церемонил по-малко, ако се чувствуваше по-уверен в правотата си! Но има нещо по-тревожно. Вярно е, че болестта го сковава, но тя ли е единствената причина за бездействието му? С няколко бегли редове той най-после признава на Монфред: в Таити въображението му „започва да изстива“.

Странно би било, ако това не се дължеше донякъде на „съвсем преждевременното състаряване“, от което се оплаква. Врагът е у самия него, разяждащият червей на смъртта; и въпреки че мълчи по този въпрос — та това не са неща, за които човек обича да говори, дори със себе си, — не долавя ли Гоген със свито сърце упадъка, бавното чезнене на творческите си сили?

Подобно на ония мъже, които се мъчат с изкуствени средства да пришпорват западащата си мъжествена сила, той търси начин да разпали пламъка, който гасне. Неговият таитянски рай е вече само една земя, загубила магията си, отровена от присъствието на „всички тия чиновници“, които мрази. Той трябва да се възроди някъде другаде, където варварството се е съхранило по-чисто — и където никой няма да знае за паденията му. Още от първото си пътуване до Океания е мечтал за Маркизкия архипелаг. През април художникът съобщава на Монфред: ще се опита да продаде имота си в Пунауиа, да „разпродаде всичко без голяма загуба“, за да се отправи към тези „почти още людоедски“ острови. Преди да умре, се надява да намери там „последния пламък на възторга, който ще подмлади въображението (му) и ще увенчае таланта (му)“.

„Това ще означава загуба на време, но в същност ще бъде много разумно“ — пише той на Монфред. Докато в Таити животът поскъпва постоянно поради епидемията от бубонна чума, избухнала в Сан Франциско, там животът е „много лек и много евтин“. Там ще намира по-лесно модели, отколкото на Таити, ще може да използува „нови и по-диви елементи“ и по силата на контраста неговите маркизки табла ще спомогнат за по-доброто разбиране на по-раншните му творби от Океания: „Моите картини от Бретан станаха розова вода след Таити; Таити на свой ред ще стане одеколон след Маркизките острови.“ И накрая още едно преимущество: не е изключено някои любители да почнат да купуват „маркизките платна“, за да попълнят колекциите си. „Може би греша; ще видим!“

Гоген решава да се установи на най-големия остров на архипелага — Хива-Оа, наричан още Доминика. През май той съобщава на Монфред и на Волар бъдещия си адрес. Но много бърза, защото въпреки че лесно е успял да уреди продажбата на имота си, му възразяват, че законът не позволява на съпруга да отчуждава общо съпружеско имущество без съгласието на жена си. Гоген фучи срещу този „глупав“ закон. Какво да стори? Да замине въпреки всичко? Той моли Монфред да се обърне веднага към Мете за да поиска от нея необходимото пълномощно.

„Ако жена ми откаже да подпише това пълномощно, вижте дали няма начин да се застави, като се има пред вид, че цялото общо имущество е в нейни ръце (макар и придобито от мен). Аз съм женен просто по режима на съвладетелството, без особен договор.“

Докато Гоген нетърпеливо се мъчи да излезе от затруднението — сякаш самата мисъл за заминаване отново го е ободрила, — той получава през юли писмо от Морис, който е издал в началото на май на свои разноски „Ноа Ноа“ под фирмата на списанието „La Plume“. Гоген повдига рамене. Това издание му се вижда „съвсем ненавременно“. Морис му обещава сто екземпляра от книгата, на което той доста сопнато отговаря, че на Таити тия екземпляри биха стрували колкото „хартия за подпалка“. Затова пък го възпламенява друга една идея, която писателят е споделил с него. Морис възнамерява да открие публична подписка, за да бъде откупена и предложена на Люксембургския музей картината „Откъде идем?“, както преди единадесет години това е било сторено с „Олимпия“ на Мане. Как само би подействувало едно такова начинание на колекционерите и публиката! Чрез подписката трябва да се съберат, според Морис, десет хиляди франка, които да се изплатят на Гоген. Гоген се възпротивява рязко на тази цена, която е „огромна за жив художник“. Пет хиляди франка са предостатъчни. „За да улесни подписката“, твърде развълнуван от тази история, той се заема — за разлика от Волар, който, познавайки изтънчеността на Морис, смята цялото начинание за „мошеничество“ — да разясни на писателя в подробно описание смисъла на своята картина и съставя списък на лицата, чието съдействие би било уместно да се поиска, на първо място Гюстав Файе, който е — казва Гоген — „архимилионер“.

Няма да стане нужда да чака пълномощното от Мете. Гоген ще може да замине и без него.

„Каква жалка измама са тия закони! — възкликва той. — За първи път си пъхам носа в тях и откривам, че всичко противоречи на здравия разум и е най-вече скалъпено да служи за залъгване на почтените хора. За щастие аз съм упорит и с търсене, питане и пр. успях да установя, че правото на жената на първа ипотека върху общото имущество е повече от спорно и че освен това то може да се отмени чрез нещо чудовищно, а именно като се окачи обява в ипотечната служба. Тогава, ако след един месец не се яви никой да поиска да го впишат, имуществото ти се оказва свободно от това право на ипотекиране. Дори да приемем, че жената е напълно в правото си, тя остава на сухо, задето не е сторила нужното. А как искате да го стори, когато в течение на този месец тя не знае нищо за цялата история и е в пълна невъзможност да се защити. Ето как успях да продам имота си за четири хиляди и петстотин франка^[3] и по този начин да уредя работите си тук, и да се сдобия с пари, за да се настаня сносно на Маркизките острови^[4].“

Веднага щом пристига пощата през август, Гоген се качва на една от гемиите на Търговското дружество в Океания, което има кантора на остров Доминика. На 7 август той е уредил дълга си към Земеделската каса и е изпратил на Волар пет от картините, които са му останали. Сандъците му са заковани, куфарите — стегнати. В едно дълго писмо той дава на Монфред последните си наставления, като подхвърля няколко заплахи по адрес на Волар — този „господин, който ме остави дълго време в немотия, за да се добере на безценица до картините ми“ — и няколко остроти по адрес на критиците, „куп глупци, които искат да анализират нашите наслади — освен ако не си въобразяват, че сме длъжни на тях да им доставяме наслада“^[5].

Тези остроти, тези заплахи идат от човек, за когото животът отново е добил вкус. Там, на двеста и петдесет морски мили от Таити, на най-далечните брегове на Океания, с лице към необятната и пуста шир на Тихия океан, Гоген ще завърши сред радостта от последното обновяване крайния етап на своето пътешествие към варварския рай.

Пахура той оставя в Таити. Маорката е отказала да го придружи, защото не иска, казва тя, да ходи при „диваците“.

* * *

На Маркизките острови няма коралов риф, който да пази брега, както на Таити. На Хива-Оа, в Залива на предателите, океанският прибой се разлива върху покрития със ситни черни камъчета бряг, край който се полюляват палмите на обширна кокосова гора. Шеметно стръмни скали от застинала лава господствуват над този пейзаж, в чиято красота има нещо и тъжно, и величествено. Вляво, на хиляда двеста и шестдесет метра височина, се издига върхът на планината Хеани, най-високият на острова.

На езика на местното население Хива-Оа значи „Дълъг хребет“. Образуван от стар вулкан с троен кратер, който ерозията е накъсала с течение на вековете, островът издига мрачните си склонове и отвесни канари над тесни проломи, обрасли с пищна растителност. При изхода на една от тези долинки, на триста метра от брега, се гушат десетината къщурки на село Атуона, където Гоген пристига през септември.

Тук е по-топло, отколкото на Таити. Хива-Оа е разположен на десетия паралел — почти на същата географска ширина като Лима, от която го делят хиляда и триста — четиристотин мили океанска пустош.

На острова, който е доста малък — четиридесетина километра от изток на запад, двадесетина от север на юг, — няма по-голямо селище от Атуона^[6]. Сред хлебни дървета, ибискуси, кокосови и бананови палми стърчат, освен селските колиби и няколко дюкянчета, зданието на жандармерията и сградите на двете враждебни вероизповедания: църквата на протестантската мисия и срещу нея — църквата, епископията, училището на монасите и училището на монахините от католическата мисия, чието гробище е разположено на северния край на селото, на едно планинско възвишение; там орденът на Светите сърца на Исус и Мария, наречен Пикпюс, е издигнал голям бял кръст.

Още със слизането си на сушата Гоген се представя в жандармерията, за да поиска някои сведения, необходими за настаняването му. Приема го старшината Шарпийе, с когото вече се познава от болницата в Папеете и от Пунауиа. Шарпийе не скрива от него, че ако той иска, както смята, да си купи място и да строи, ще трябва почти неизбежно да се обърне към католическата мисия и да се споразумее с ръководителя й монсеньор Мартен, апостолически викарий на Маркизите. Мисията наистина е собственик на повечето от земите в Атуона. Гоген не се стряска: той си спомня, че в Таити е полемизирал срещу протестантите; за да направи удоволствие на свещеника, дори на драго сърце ще ходи редовно на църква заедно с превъзходния старшина; а за да си създаде без много протакания полезни връзки с епископията, се обръща с молба към мисията да му дадат една граматика на маркизки език.

Докато чака да получи място за строеж — тъкмо сега има едно свободно в центъра на селото, — Гоген се настанява на квартира у един полужълтокож на име Матикауа, а се храни при китаеца Айу, хлебар и гостилничар. И с двамата го запознава един млад индокитаец, с когото тутакси се е сприятелил — Нгуен Ван Кам. Ван Кам е талантлив поет, развил твърде рано дарбите си, който умее да възпламенява простите души; в негово лице тонкинците виждали „детето-чудо“, което ще освободи земята им от френско господство. Едва завършил учението си в един алжирски лицей с държавна стипендия, през 1896 г. той се върнал в Тонкин и, осланяйки се на свръхестествените сили, които му приписвали, организирал бунт. Зле подготвеният метеж се провалил. „Детето-чудо“ било депортирано в Океания и сега работи на Хива-Оа като санитар. С този политически заточеник Гоген намира много по-голяма духовна общност, отколкото със старшината Шарпийе, с когото засега все пак усърдно поддържа дружбата си.

Неделен ден художникът и жандармът ходят заедно на църква, където имат запазени места. Гоген едва издържа въздуха в храма, толкова много злоупотребяват местните жени с парфюмите, мускуса и долнокачествените „пачули“, които купуват в представителството на Търговското дружество или в магазина на американеца Варни. Това в същност е единственото оплакване на Гоген от маркизците, защото той заявява, че е във възторг от всичко останало. „Уверявам Ви, че от гледна точка на живописта тук е възхитително. А моделите — истинско чудо!“ — ще пише скоро той на Монфред.

Очарован, Гоген наблюдава стройните жени с позлатена плът, с неимоверно големи очи, мъжете със снажни тела, нашарени с татуировки, някои от които още си спомнят сладкия вкус — „о, че е хубаво!“, казват те с умиление — на човешкото месо. Живели дълго време настрана от цивилизацията, маркизците далеч не са се нагодили към нравите и забраните на европейците. Ако людоедството почти навсякъде е на изчезване^[7], все още съществуват някои древни обичаи. В селата всяко момиче при встъпването си в пубертета бива дефлорирано в определен ден от всички мъже на селището; колкото повече са еднодневните й любовници, които я превръщат в жена, толкова на по-голяма и трайна почит се радва тя. На търговците е забранено да продават спиртни напитки на маркизците, но всички си варят ракия от кокосов или портокалов сок, която пият задружно; танцуват голи, пеят и вече съвсем пияни се отдават на безразборни сношения. Впрочем мероприятията на цивилизованите често водят до любопитни резултати. В църковните училища карат маркизците да учат наизуст предписания от рода на: „Ти си болен, защото пиеш кокосов сок.“ Туземците декламират тия предписания по време на своите оргии като литании в своеобразен ритъм, освен ако не предпочитат да пеят църковните химни или да изреждат в монотонен припев имената на френските департаменти и техните префектури.

В същност общуването с белите носи на маркизците повече вреда, отколкото полза. Ако не са възприели от европейците никакви добродетели — което навярно не биха и могли, — те все пак са усвоили от тях някои добавъчни пороци. Моряците са ги посветили в разврата, запознали са ги с опиума и с неизвестни спиртни питиета като рома, по който те сега лудеят. Ето защо, когато не им се удаде да се сдобият с ром чрез някоя хитрост, се задоволяват с лавандуловия спирт. Заставили са ги да носят дрехи — в името на свяна, чувство, което не познават, — но заедно с това са загубили физическата си устойчивост. Станали са твърде уязвими за всякакви болести, особено за туберкулозата — наричана там покопоко, — още повече че поради откъснатостта си не са имунизирани с никакви средства срещу болестните причинители. Най-малката епидемия нанася страшни опустошения. Донасянето на сифилиса се е оказало фатално и ги е поразило с безплодие. До вчера свирепи воини, днес те са вече само едно лениво, наплашено население, което, изтръгнато от първобитното си съществуване, едва смогва да оцелее. През 1840 г. единадесетте острова на архипелага са наброявали двадесет хиляди местни жители; днес те са по-малко от три хиляди и петстотин^[8]. Дълбоко в себе си Гоген проклина злините, нанесени на това племе. По времето на своя разцвет то е имало сръчни скулптори и декоратори. Тези изкуства са изчезнали заедно с местната религия. „Да ваеш, да украсяваш е било фетишизъм, значело е да оскърбяваш бога на християните“ — установява художникът. Дори когато някое момиче си накичи „артистично“ косите с цветя, „монсеньор се гневи“.

Но Гоген пази своите мисли за себе си. „В лицемерието има нещо хубаво“, а и той е постигнал целта си. Монсеньор Мартен се съгласява да му предостави свободния парцел, половин хектар трънаци, за шестстотин и петдесет франка. На 27 септември се подписва актът за продажба. Апостолическият викарий няма да види повече художника в църквата на Атуона, изпълнена с тежкия дъх на мускус и „пачули“.

Гоген се заема веднага със строежа на своята колиба — една гемия на Търговското дружество му е докарала от Таити товар греди и чамово дърво — с помощта на неколцина туземци, между които и Тиока, който ще бъде най-близкият му съсед. Мястото, е разположено над един лош път, срещу магазина на Варни, зад който стърчи църквата. За място на бъдещото си жилище художникът избира дъното на парцела, докъдето води една алея.

Въпреки отеклите си глезени, въпреки голямата рана на десния крак, около която непрекъснато бръмчат зелени мухи, Гоген е изпълнен с енергия и въодушевление. Преместването на Маркизките острови наистина му се отразява тъй благотворно, както е очаквал. При все че местните жители, твърде сдържани по нрав, обикновено не се сближават лесно с новодошлите европейци, той ги спечелва почти веднага с непристорената си симпатия, а не по-малко и с щедростта си, като ги гощава с чай, сладкиши и алкохол. Още през септември натрупва голям запас от ром — купува деветнадесет литра^[9]. Маркизците, които го наричат „Коке“, му засвидетелствуват по най-различни начини своята привързаност. Един стар туземец, осъден в миналото за човекоядство, когото той снабдява с тютюн, го освещава според обредите на местната религия. По силата на древен обичай Тиока разменя с него името си и отказва да приеме каквито и да било пари за дърводелската работа в новия му дом.

Колибата израства бързо. Към края на октомври е вече готова. Издигната върху колове на два метра и четиридесет сантиметра над земята, тя е дванадесет метра дълга и пет и половина метра широка. В приземието са кухнята, столовата, едно малко ателие за скулптура и друго помещение, временно приспособено за дърводелна работилница. На горния етаж се отива по доста стръмна външна стълба. От стълбата една врата води направо в малката спалня, потънала в полумрак, а през нея се влиза в просторното и обилно осветено ателие. Покривът е направен от сплетени кокосови листа, стените на горния етаж — от бамбукови рогозки.

Гоген украсява ателието с полинезийски оръжия, със своя автопортрет „Близо до Голгота“ и с репродукции, и подрежда там стативите си, две маси, два скрина, две кресла от индийска тръстика, хармониум и арфа. Спалнята е мебелирана само с дървен креват, покрит с мрежа срещу комари, и няколко полици, но затова пък е богато украсена, и то по начин, който не оставя никакво съмнение върху „езическите“ настроения на човека, който днес обитава бившия епископски участък. Върху дървени плоскости художникът е изрязал и оцветил пищни, натежали фигури на голи маорки. На друг релеф до три женски глави се чете надпис: „Бъдете влюбени и ще бъдете щастливи.“ По стените са набодени порнографските фотографии от Порт-Саид. Дори на дъската на леглото си Гоген е изрязал еротична сцена. Тази серия от релефи^[10] той увенчава с една дърворезба на горния праг на вратата: между две женски глави, една птица и листа личи името, което Гоген е дал на своята къща — Maison du Jouir (Веселият дом).

„Както виждате, колкото повече старея, толкова по-малко се цивилизовам.“ Пред ателието той моделира от глина нещо като идол; на една плочка в подножието му, украсена с животински мотиви, се четат двете думи: Те Атуа (Боговете), а на малък лист хартия са написани стиховете, които Шарл Морис е съчинил за „Ноа Ноа“:

Умират божества и Атуана^[11] с тях.

И слънцето бе плам, а днеска с блясък плах

я води в тъжен сън с пробуждания скрити.

Дървото на скръбта се ражда в очите

на Ева; гледа тя с усмивка свойта гръд —

стерилно злато с цел замислена отвъд…^[12]

В живота на Гоген настъпва порядък. Във финансово отношение художникът се опира изключително на Търговското дружество, на което е поверил паричните си средства. Това немско предприятие, което има няколко клона в Океания, е могло свободно да се настани на Маркизките острови редом с американски и китайски търговци, тъй като никой французин не се захваща с банкова или търговска дейност на архипелага. Търговското дружество заверява Гоген с чековете, които неговите френски кореспонденти му изпращат чрез банката „Шарф и Кайзер“ в Хамбург, а го задължава с всичко, което той получава в продукти и пари от магазина на дружеството в Атуона. Останалите си покупки художникът прави в магазина на Варни. Търговското дружество и Варни му продават за около две хиляди франка материали за строежа на колибата.

Гоген наема двама прислужници, единият от които е племенник на Тиока, на име Кахуи, и ще му готви. Въпреки че величае първичния живот, художникът предпочита консервите пред местните ястия и поръчва с дузини кутии говеждо месо, към които скоро се прибавят консервирани вътрешности, аспержи, грах, сардели и различни солени меса. За да разнообрази храната си, купува птици и малки прасенца от местните жители, пък и те често му носят даром плодове, яйца и риба, за което той се отплаща с пълни чаши ром. От време на време ходи по брега на лов за морски птици.

Ловът е един от поводите за разходка. Болните му крака му пречат да излиза. Ала понякога вечер, облечен с маорската си риза и таитянска препаска, парео, със зелена барета, украсена със сребърна халка, с меки платнени обувки на краката, той се отправя, едва влачейки се, като се подпира на някой от многобройните си бастуни с резба, до най-високото място на скалистия бряг, който стърчи на стотина метра над Залива на предателите. Светлината трепти над океанската шир, сред която се открояват скалистите масиви на близките острови — вдясно Тахуата, насреща Мотане, а по-нататък Фату-Хива. Зад него шумолят палмите, от стръмнината се спущат води. „Ние сме изчерпали всичко, което може да каже словото, и стоим безмълвни. Гледам цветята, неподвижни като нас. Слушам големите птици, увиснали в пространството, и проумявам великата истина.“ С очи, изпълнени от безкрая, Гоген се спуща обратно към Атуона. На дръжката на един от бастуните, на които се подпира, е изрязал лудуваща любовна двойка, а на друг — един фалос.

Гоген отново е започнал да рисува. Почти без усилие. „Тук — пише той на Монфред — поезията се излъчва от само себе си, и е достатъчно да се отдадеш на мечтите си, като рисуваш, за да я внушиш. Искам — добавя той — само две години да бъда здрав и да нямам твърде много грижи за пари, които сега се отразяват неимоверно силно на нервите ми, за да достигна известна зрелост в изкуството си.“ Влиянията на окръжаващия го свят придават нов, по-тръпчив тон на живописта му, както личи на платното, което рисува към края на годината — „И златото на техните тела“^[13]: две голи маркизки жени седят на виолетова земя пред фон от зеленина и оранжеви цветя.

Мау тера! Далеч са вече времената, когато Гоген не смееше да послуша съвета на старците от Матаиеа. Освен постоянната му вахине Мари-Роз Ваеохо, която през ноември е отвлякъл — четиринадесетгодишна — от училището на монахините и на която още същия месец е купил шевна машина и тридесет метра плат, много други маркизанки посещават — като модели или мимолетни любими — Веселия дом: червенокосата и зеленоока То­хо, Тауа-тоатоа, една от красавиците на архипелага, заради чиито любовни ласки капитаните на гемии отбиват от пътя корабите си, Тетуа, Апохоро Техи и малката Вайтауни, която поради една прищявка на интимната си физика, малко „рогова тъкан“ в „преддверието“, буди чувствеността на Гоген, когато е „уморен пешеходец“… Често пъти тези и други жени идват във Веселия дом, придружени от своите тане за да пият и гуляят заедно с Коке, у когото не срещат никой друг европеец. Дойде ли някое непознато момиче, Гоген плъзга ръка под тъканите. „Трябва да те нарисувам“ — казва той.

Чрез тези жени Гоген, цивилизованият, скъсал със своята раса, се домогва до истината на голите инстинкти, които нищо или почти нищо не задържа, до първичната животинска природа, до скритата ядка на живота. „Тия дяволски гърци, които всичко са разбирали, са измислили Антей, възвръщащ силите си, като се докосва до земята. Земята е нашето животинство, вярвайте ми“ — пише той на Монфред. Гоген е стигнал до първоизворите и ненаситно пие от тъмните им води. В своите странствувания е изминал хиляди и хиляди километри, ала, търсач на изгубените тайни, той е направил най-голямото си и най-плодоносно пътешествие във времето — онова дълго вътрешно пътешествие към нощта у човека, към нощта на несъзнателното, нощта на великата тайна.

Всичко около него е глас, всичко е знак.

Една вечер, когато излиза уморен на няколко крачки от двора си и сяда на една скала, за да наблюдава залеза, той изведнъж вижда как храсталакът се разтваря и към него се затътря, опипвайки пътя си с тояга, някакво същество без определена възраст, грозно, немощно, с провлечена задница. Вледенен, Гоген се изправя, хваща тоягата, извиква едно предупредително „У!“ В полумрака разпознава някакво тяло, татуирано от главата до петите, сухо и сбърчено като мумия, съвсем голо с изключение на една гирлянда от цветя. Привидението се спира, докосва със студена ръка — „със студенината на влечугите“ — рамото му, после лицето, после гърдите. „Ужасяващо чувство на погнуса!“ Ръката се спуска към пъпа, плъзга се под препаската, търси пола, опипва внимателно. „Пупа (европеец)!“ — промърморва привидението; маркизците са обрязани. И се отдалечава, изчезва с бавни крачки в гъсталака. Това е била — обясняват на другия ден на Гоген — една недъгава старица, побъркана и сляпа, която броди из трънака и се храни с остатъци. Но преживяното вълнение е разтърсило художника до дън душа. Той не може да прогони от мислите си образа на лудата, изникнала в здрача. Този образ ще го преследва седмици наред и, каквото и да рисува, винаги между него и платното му ще се изпречва видението, което ще придава на нещата „някакъв варварски, див, свиреп облик“. „Изкуство на папуас, отблъскващо с простащината си“ — е прочел един ден той някакъв отзив за своите творби в „Mercure de France“. Гоген се подсмива злъчно, като се сеща за тия думи на един от своите хулители, думи, които са го уязвил и които никога няма да забрави, докато все още усеща върху тялото си студената ръка — „Пупа“! — на голата слепица с гирлянда от цветя!^[14]

От тази среща се ражда несъмнено картината, наречена именно „Привидението“: младо момиче, спряло се под дървета, гледа поразено как минава покрай него странна и тайнствена фигура. „А на другите всичко бива в притчи, за да гледат с очи и да не видят…“ — обича да повтаря Гоген. Той се изразява все по неразбираемо за ония, които не са могли да го следват по необикновения му път. Та какъв смисъл биха могли да имат в техните очи някои от картините, които Гоген рисува през същата тази 1902 година — например „Зов“, голяма композиция, в която, използувайки с удивителна виртуозност сугестивната сила на баграта, съчетавайки бледолилави с розови, оранжеви с пурпурни тонове, рисува две жени със строги лица, едната от които с кротък жест сочи на другата нещо, сякаш я кани да я последва? Платно, окъпано в светлина, която с готовност бихме нарекли свръхестествена. Тук времето сякаш е спряло. Не е ли това, което маркизката жена сочи на своята другарка — в символичен смисъл, — вечността?^[15]

Гоген се връща отново към своето съчинение „Католическата църква и съвременността“, преписва го и го преработва в нов ръкопис, озаглавен „Съвременният дух и католицизмът“^[16]. Преследван вечно от трите въпроса, в които се заключават питанията на човека пред лицето на всемира, той още веднъж напада църквата, която според него е изопачила „истинския естествен и разумен смисъл“ на Евангелието, възприела е неговата „противоположност“ и „високомерно“ провъзгласява пред него своя „религиозен дух“. Споменът за споровете в Льо Пулдю пред дебелата библия на Мейер де Хан сигурно го спохожда често. Така или иначе на едно платно, което назовава „Варварски разкази“^[17], той рисува Де Хан седнал зад двама приклекнали маркизци — момък и девойка, хубава, би казал Морис, като образ от Ботичели.

През тия първи месеци на 1902 г. дните на Гоген текат щастливи. Здравето му като че ли се подобрява; материалното му положение е заздравено и той се гордее с това: „Шуфенекер говореше, че съм бил непредвидлив! Бих искал да го видя на моето място.“ Въпреки кризата на винарския пазар, Файе — който „пресмята много, дори твърде много“ казва Монфред — е платил хиляда и петстотин франка за дърворезбата, изработена от Гоген по негова поръчка. За същата цена пък Волар е откупил „Откъде идем?“ и я е препродал на един любител в Бордо^[18]. При все че търговецът не е винаги много точен с пращането на парите, Гоген вече почти няма грижи за материалното си съществуване^[19]. В своята колиба, заобиколена от кокосови, хлебни и бананови дървета, той се радва на пълен покой. Нищо не му липсва. Туземците са му направили до къщата вана за къпане на открито. В сянката на листака е окачил въжена люлка, в която си почива през горещите часове на деня. От кладенеца, изкопан под прозорците на ателието му, черпи прясна вода. В него са потопени постоянно стомна с вода и шише с абсент, завързани за нещо като въдица, с помощта на които Гоген може да ги изтегля направо от кладенеца в ателието, когато е жаден. „Това е отдихът и аз имах нужда от него.“ Той работи усилено и не след дълго изпраща на Волар двадесетина платна. Всеки ден се поздравява за това, че е напуснал Таити и неговите чиновници.

Но колониалната власт разпростира досадното си опекунство и над Маркизките острови. Гоген си дава сметка за това, когато през март му поискват да внесе близо шестдесет франка личен данък и други налози. Но за какъв дявол са тия данъци в страна, където не са прокарали дори един-единствен път? За да пълнят касата на Таити! Нека не чакат от него и сантим! Още на часа той уведомява управителя на Маркизките острови г. дьо Сен Брисон, който живее в Таихоае на остров Нука-Ива, че отказва категорично да плати исканите данъци. Няма да плати личния си данък и готвачът му Кахуи. Преди да изпрати писмото си, Гоген го дава на старшината Шарпийе, който го прочита ужасен. — „Да не би да подстрекавате канаките да не плащат!“ — възкликва жандармът. Гоген го поглежда с насмешка. Той си има — казва му — „други сериозни занимания“. „Ако туземците бяха осведомени, те биха постъпили като мен — добавя той. — Нищо не могат да им направят, защото повечето от тях не притежават нищо.“

На 3 април г. дьо Сен Брисон отговаря на художника, че е препратил възражението му на губернатора на Френските владения в Океания, но че докато чака решението му, на него лично не му остава нищо друго, освен да „приложи безпрекословно Закона в пълната му сила“.

Размяната на тези писма доставя голямо удоволствие на някои колонисти и търговци на острова, които обичат властта не повече от Нгуен Ван Кам и подтикват Гоген към съпротива. Почти всяка седмица във Веселия дом идва един баск на име Гийету, бивш сержант от морската пехота, който преди двадесет години се е уволнил от служба тъкмо тук, на Хива-Оа. Отначало той търгувал в Хакеани, а сега отглежда добитък в окръга Ханаиапа. Поради някаква тъмна история на времето Гийету е лежал в затвора. Оттогава не пропуска случай, със законник в ръка, да разобличава грешките на администрацията и жандармерията. Седнал с Гоген на чаша ром или абсент, той говори безконечно за злоупотребите и изедничествата, на които е бил свидетел в Хива­Оа. Впрочем управлението на острова е под всяка критика. Малкото стоки, които могат да се изнасят — добитък, кокосови орехи, ванилия и кафе, — са обременени с твърде тежки мита, платими предварително. Освен това повечето земи принадлежат на неколцина привилегировани, които са ги изтръгнали от маркизците с най-различни измами. Нека художникът не се учудва, че католическата мисия е собственик на толкова обширни имоти. Години след години тя ги е грабила от местните жители, повечето от които, не знаейки да четат и пишат и не разбирайки нищо от френското законодателство, лесно стават нейна жертва. Понякога мисията се задоволява да им обещае в замяна на някой парцел „един много по-добър на другия свят“. Предшественикът на Шарпийе, старшината Франсоа Гийо, който се противопоставял яростно на действията на духовниците, писал през последните години няколко доклада върху „грабежите на земи, вършени от мисията във вреда на местното население“. Той дори успял да застави монсеньор Мартен да върне някои от тези земи и, както изглежда, във Франция се подготвя законопроект, който ще защити туземеца от присвоителите на чужди блага^[20].

Гоген негодува. Болките, които с настъпването на пролетта пак започват да го мъчат, го правят отново сприхав и раздразнителен, както по времето на „Оси“. Екземата го изгаря, раните му гноят. За да пооблекчи страданията си, се инжектира с морфин, но му е толкова трудно да се движи, че през май се вижда принуден да си купи от Варни кола и кон, с които да се разхожда. Той не крие, че е станал „чувствителен до крайност“. Монфред не му е писал от няколко месеца и това мълчание го хвърля в мъчителна тревога. Когато най-после получава писмо от приятеля си, възкликва: „С каква радост познах почерка Ви, с каква жажда го прочетох… Това е, защото — обяснява той — аз не съм вече някогашният Гоген.“ Наистина! Въпреки че физически е още много як, на петдесет и четири години той има вече вид на старец. Кожата му вехне, косите му белеят, а под очилата с железни рамки — зрението му непрекъснато отслабва — очите гаснат. Но той е още по-дълбоко засегнат духом. Оплаква се от еснафщината на неколцината свои съседи европейци, с които е невъзможно каквото и да било сериозно общуване — всички разговори се въртят около клюки и нечисти похождения, — с мъка понася усамотението на ума, а и на чувствата. „Няма кой да ме ободри, да ме утеши“ — говори жаловито той. Бързо е повяхнала красотата на Атуона.

И най-малката досада кара Гоген да избухва. От края на май пълното спиране на пощенските връзки и продоволствието поради корабокрушението на „Южен кръст“, кораба на Търговското дружество, поддържащ връзката между Таити и Маркизките острови, го хвърля в растящо раздразнение. Недопустимо е седмици наред, щом няма военен кораб, властите да не съоръжат някоя гемия, която да пренася ориз, брашно, сол и картофи на архипелага. „Човек може да каже без риск, че ще се излъже — говори на всеослушание той, — че ако тази колония беше наказателна колония за престъпници, нямаше да посмеят да я оставят без продоволствие.“

Междувременно на старшината Шарпийе му хрумва трогателната идея да предложи на Гоген председателство на комитета по отпразнуването на 14 юли. В това си качество художникът ще трябва да присъди наградите по пеене на децата от училищата. Мисията несъмнено предполага, че бившият памфлетист от „Les Guepes“, макар и да не се вестява в църква, е запазил „добрите“ си чувства и поради неприязънта си към протестантите гледа благосклонно на католическите училища. Действително мисията води люта борба срещу конкуренцията на малкото протестантско училище, което младият пастор Пол-Луи Верние е открил при пристигането си в Атуона през 1898 година. Било от лукавство, било от справедливост или пък от безразличие Гоген поделя първата награда по равно между малките маркизци от монашеското училище, които са изпели „Химн на Жана д’Арк“, и децата от училището на пастора, изпълнили „Марсилезата“. Католиците протестират ядно срещу тази неправда, срещу тази сектантщина. Малко по-късно монсеньор Мартен забранява на енориашите си да общуват с Гоген, който излага на показ такава „опасна разпуснатост на нравите“. Запрещението се отнася най-вече до жените.

Гоген кипва. „Иска да ми наложи насила обета за целомъдрие! Това е вече твърде много: на мен не ми минават тия, миличък!“

Той знае какво се говори по адрес на апостолическия викарий на Маркизките острови — че макар духовникът публично да изказва съжаление, задето въпреки закона се виждат толкова много жени да се къпят голи, което тревожи сериозно благонравието на духовника и неговите монаси, това никак не му пречи да поддържа интимни връзки със своята икономка, млада маркизанка, носеща християнското име Тереза, и че преди две-три години великденската служба в църквата в Атуона била смутена по доста необичаен повод. Докато монсеньор Мартен отслужвал литургията, друга малка маркизанка на име Анриет, ток-що излязла от училището на монахините, която той направил своя втора икономка, се провикнала в изблик на ревност към споменатата Тереза: „Само защото спиш по-често от мен с епископа, той ти даде копринена рокля, а аз получих памучна!“ Тези брътвежи развеселяват художника. Намерил „две разкошни парчета розово дърво“ той веднага изрязва от едното глава на рогат дявол — Отец Пайяр^[21], а от другото — момиче с венец в косите — Света Тереза^[22], и ги поставя от двете страни на стълбата си, където идват да им се любуват и да се забавляват туземци и европейци. „Ако това е легенда, все пак не съм я създал аз.“ Що се отнася до Анриет, Гоген си позволява удоволствието да я измъкне от епископията и да я настани във Веселия дом. Там тя замества Мари-Роз Ваеохо, която е бременна и е заминала за своето село, за да роди при домашните си^[23].

Една вечер старшината Шарпийе, когото неговите църковни приятели сигурно не са приветствували заради инициативата му, съставя акт на художника по един доста комичен за този край повод: че на колата му няма фенер. Това разпалва още повече войнствеността на Гоген. Художникът винаги е трябвало да се бори. Но днес поведението му се направлява не от съкровените подбуди, които през целия му живот са обуславяли тази борба. Той се подчинява вече само на някакъв автоматизъм, впуска се в препирни, които по друго време биха му били безразлични. Вече почти не рисува — или „малко и лошо“. Измъчван от екземата, подстрекаван в гневните си изблици от Гийету и някои съседи — между които и собственикът на кокосови гори Райнер, пенсиониран жандарм, който непрестанно черни бившите си колеги, — Гоген се занимава много по-малко с живопис, отколкото да слуша жалби и обвинения, основателни или клеветнически, да отбелязва злоупотребите на властта, които сам открива или за които му съобщават други. Както на времето Флора Тристан се бореше за работниците, така сега той поема защитата на туземците. Критикува колонизаторската политика, която се прилага на дело, порицава и методите й, и резултатите от нея, опитва се да спъва дейността на двете сили на архипелага: на жандарма — който упражнява всички функции: бирник, митничар, администратор на наследства, съдебен пристав, началник на пристанището… — и на мисионера. От седмица на седмица отношенията му с Шарпийе все повече се обтягат. Не му стига, че увещава маркизците да не плащат данъци, но и ги подтиква да изтеглят децата си от училищата на мисията, където, казва той, учат децата само на катехизис и на страх от поповете. „Те и без това знаят много“ — отговорил един ден директорът на училището на възмутения старшина Гийо.

Шарпийе съвсем не споделя разбиранията на своя предшественик и не само съставя актове на родителите, провинили се, задето са послушали художника, но праща и доклад след доклад до новия управител на Маркизкия архипелаг Пикно по повод на „машинациите на господина Гоген“. На 28 август той пише дълго изложение против него, описва го как се влачи на болните си крака до брега, за да агитира туземците. Все повече и повече ученици — пише той — напускат католическите училища; данъците постъпват много мудно, защото маркизците заявяват, че „ще платят, ако плати и Гоген“. „Към тези пакости — пише по-нататък старшината — господин Гоген прибавя и други от второстепенно естество, между другото и със своите нрави, присъщи на ученик на Епикур, с които маркизецът нямаше никаква нужда да се запознава.“

Пикно, достоен човек, който се старае да бъде справедлив и комуто тези разправии са до немай-къде неприятни — а и той изпълнява само временно длъжността управител на Маркизките острови, — приканва старшината към благоразумие по въпроса за учениците на мисията. Знаейки добре, че по закон не могат да се заставят главите на семейства да изпращат децата си в църковни училища, ако те са отдалечени на повече от четири километра, той уведомява поверително Шарпийе, че ще се види принуден да остави актовете му без последствие. „Трябва настойчиво да се убеждават тези родители…, без да признаваме безсилието си“ — му казва той.

Броят на учениците в мисионерските заведения спада наполовина. Затова пък принуждават Гоген да плати данъците си. Скоро Шарпийе получава заповед да секвестира някои от вещите на художника и да ги продаде на търг.

В деня на разпродажбата във Веселия дом се стичат всички приятели на Гоген. С чаша ром или шампанско в ръка Гийету, Райнер, Нгуен Ван Кам и другите се забавляват до насита при вида на смутения жандарм, на когото Гоген се прави, че не обръща никакво внимание. Той дори не благоволява да отговори на старшината, когато Шарпийе го поканва да плати данъците си, нараснали със съдебните разноски на общо шестдесет и пет франка. Тогава жандармът обявява на търг конфискуваните от него две туземни скулптури и една карабина. На масата на художника никой не трепва, продължават да пият и да приказват, от време на време избухват в гръмки смехове. Едва след известно време Гоген решава да сложи край на този унизителен фарс. Заръчва на Кахуи да даде на жандарма исканите шестдесет и пет франка и да го помоли да се махне.

На 20 август, след осемдесет и пет дневно прекъсване, една гемия на Търговското дружество възстановява най-после връзката с Таити и пристига на Маркизките острови. Новините, които Гоген получава от Франция, са отлични: Монфред се надява твърдо да „уреди някаква комбинация“, та да може да продаде „Белият кон“ за шестстотин франка^[24]; Файе пък възнамерява да устрои идната пролет голяма изложба на негови творби в Безие.

— Кой знае дали няма да бъда по това време там! — казва Гоген.

Наистина, уморен от страдания, той вече живее с мисълта да се върне в Европа. Промяната на въздуха, по-здравословният климат сигурно биха му се отразили благотворно. Ала неговото пътешествие, дългото пътешествие, което го отведе на край света, при „последните диваци“^[25] — не е ли вече то към края си?

Така както и „колегата“ Ван Гог, завършил трескавия си поход на юг, след месеците, прекарани в Арл и Сен Реми, бе мечтал само да се върне на север, към родните места, така и Гоген е обзет от неясна носталгия. Не толкова да види отново Париж и Франция копнее той; мечтите му са отправени към една друга страна, която не познава — към Испания, където преди повече от век драгунският полковник и кавалер на ордена „Свети Яков“ дон Мариано де Тристан Москосо се бе свързал с една млада френска емигрантка. Гоген ще отседне първо в Южна Франция близо до Монфред, после ще тръгне да търси на Пиренейския полуостров „нови елементи“: „Биковете, испанките с намазани със свинска мас коси, всичко това е рисувано, хиляди пъти рисувано; чудно е все пак, че си го представям другояче.“

„Нашият род е от чиста испанска кръв“ — говореше Флора Тристан, която в химерите си никога не бе помисляла за легендарните прадеди инки, чийто глас Гоген пък вярва, че чува у себе си.

Някои привилегировани посетители на Веселия дом откриват не без изумление у „опърничавия господин“ от Атуона този Гоген на скритите гласове. Един от тях е колонистът Грьоле от Фату-Хива, образован швейцарец, чието семейство е поддържало на времето приятелски връзки с Курбе. Макар Гоген понякога да го обърква, той скоро долавя необикновената величина на художника на „Варварски разкази“, когото повечето европейци от островите смятат само за един „умопобъркан“. Сложната и богата личност, която се разкрива пред него, го вълнува дълбоко. Той слуша този самотник, който му говори колко мрази самотата си, този голям сладострастник, който анализира като художник една поредица от еротични гравюри на Утамаро — „Японците са учители на всички ни!“ — или свири Бах на хармониума, този циник, разказващ с разтреперан глас за семейството си, за което от години не е чул нищо: „Не вярвам, че други биха се осмелили да постъпят така дори с баща, който е в затвора“ — ще пише скоро Гоген на Монфред. „Може би твърде много обичах живописта“ — казва една вечер той на Варни…

Но това, което най-силно поразява Грьоле, е влечението на художника към причудливото, към фантасмагориите на един невидим свят, с който той сякаш съвсем естествено общува, с един свят повече злокобен, отколкото благодатен, чието омагьосващо присъствие несъмнено обяснява както неотразимия чар на едно творчество, така и злочестините на един живот, свързани и едното, и другото — както подобава — неразривно помежду си. Няма ли у този човек-творец, който е твърде много човек, някакъв съдбовен нагон да разбива живота си, някакво призвание към нещастието? Тържеството на майсторите се изкупва често с техните човешки поражения.

„Аз имам лошо око!“ — казва понякога художникът със синкавозелените зеници.