Анри Перюшо
Животът на Гоген (14)

IV
Идолът с вдигнати ръце

Прав, да страдаш прав, минута след минута. Идва миг, когато вече нямаш дъх, отпускаш се, почваш да молиш: „О, боже мой, не мога повече, накарай коленете ми да се подвият!“ Ала той отказва. Той иска да бъдем прави, живи, минута след минута, на тази земя, без нито миг отдих.

Пирандело, „Животът, който ти дадох“ (думи на дона Ана).

Гоген се опитва да се съвземе. Почти е доволен, че има толкова много грижи. Докато обикаля надлъж и нашир целия край, за да търси място за строеж, докато се мъчи да издействува заем от Земеделската каса в Папеете, поне не мисли.

Единственият парцел в Пунауиа, който засега е свободен — той се намира недалеч от първата му колиба, — е разположен край пътя за гробището на протежение на сто тридесет и пет метра. Той е прекалено голям. Но няма що! Гоген ще го купи. Това място ще му струва седемстотин франка^[1], но на него има засадени стотина кокосови палми, които биха могли, пресмята той, да му носят петстотин франка годишно. Потъпкал гордостта си, той моли, умолява управителите на Земеделската каса да му отпуснат хиляда франка за една година. Накрая се съгласяват, като му дават заема при 10% лихва.

Гоген започва да строи новата си колиба, двойна постройка, на единия край на която е самото жилище, а на другия, в долната част — ателието, дълго шест метра. Пред къщата си прави малка градина. „Ех, да бяхме двама!“ — се провиква художникът, въздишайки по другар. Още в началото на годината е предложил на Монфред и на Сеген да дойдат при него. Понякога, особено когато от небето се изливат неспирните и топли тропически дъждове и потапят в сивота колибите на Пунауиа, той се чувствува смазан от самота. Самота и отчаяние.

Кажи, какво извърши ти,

та в плач сега си,

кажи, какво направи ти

със младостта си?^[2]

Положението му е по-лошо от всякога. Не идват пари нито от Шоде, нито от другаде. Здравето му отново е разклатено. През юни трябва да лекува двоен конюнктивит. Сега го болят и двата крака. Краката му са подути от отоци и разядени от екзема. Той се лекува, колкото може, с арсеник, но без особен резултат. Към болките, често пъти нетърпими, които усеща в глезените, се прибавят виене на свят, пристъпи на треска. Случва се понякога да не може да прекара на крак повече от четири часа на ден.

„Парите, изпратени от Шоде, ми се отразиха много добре — пише Гоген през юли на Монфред, — но сетне всички неприятности напоследък ме разсипаха“. Задълженията му възлизат вече на хиляда и петстотин франка, а той е изчерпал целия си кредит, дори и при търговеца, който отказва да му дава хляб. Когато получи пари — ако въобще получи някога, — „те ще отидат, за да позапуша дупката и да живея два-три месеца, и после пак същото. Това вече не е живот!“

През януари е упълномощил Монфред да застави Добур да плати дълга си. Но Добур, „този мошеник“, е оспорил задължението. Адвокатът, на който са предадени парите, е отказал да заплати сумата и я е внесъл в Касата за влогове и консигнации. Гоген се обръща към другите си длъжници, към Мофра, на когото пише през септември ядовито писмо. Но какво да очаква? Щом Шоде мълчи от февруари, той сигурно го е изоставил като Леви! „Безумно, но тъжно и лошо приключение беше моето пътуване до Таити!… Не виждам нищо друго освен смъртта, която избавя от всичко.“

Мисълта за смъртта го преследва. Не само мисълта за доброволната смърт, на която сигурно ще трябва да се реши някой и друг ден и която го ужасява, защото му се струва, че като се самоунищожи, ще избяга от дълга си, но също така — и преди всичко — представата за смъртта сама по себе си, макар и преплетена с мисълта за самоубийство. Със смъртта на Алина пред него са се разтворили тайнствени двери. Гоген, който праща на Монфред писма, изпълнени почти само с цифри, който от месец на месец преповтаря отчаяно все същите безполезни сметки, този Гоген е човек, който вижда пред себе си бездната. Откъде идем? Какво сме? Къде отиваме? Какъв е смисълът на това пътешествие без цел? Всичко на тоя свят е хаос, безредно размножение, нелепица…

След пристигането си на Таити Гоген е преписал на големи листа, подвързани с кожа, редактирания от Морис текст на „Ноа Ноа“. Той илюстрира този текст, в който все още липсват много стихове от Морис, с акварели, гравюри на дърво, фотографии. Когато завършва преписването — двеста и четири ръкописни страници, — той започва да нахвърля, като продължение на „Ноа Ноа“, някои размисли и спомени под заглавието „Разни неща“(Diverses Choses). Към тях добавя и страница, посветена на една картина, която би искал да изпише — монументална композиция, „внушителна — пише той — като религиозно откровение“, съсредоточена около една маорка, превърнала се в идол, изправена пред „няколко дървета, каквито не растат на земята, а в рая“. Несъмнено Гоген има още твърде смътна представа за тази картина и за значението, което тя ще придобие за него под влияние на събитията, а и на душевните му терзания. Но той предусеща, знае, че тази картина ще бъде „шедьовър“.

Художникът се потапя в безкрайни размисли върху смъртта, отвъдния свят и бога на църквите. Още веднъж разгръща дебелия ръкопис на „Ноа Ноа“ и започва да пише едно дълго, доста объркано съчинение, озаглавено Католическата църква и съвременността. Като се позовава на една издадена в Сан Франциско брошура — „Историческият Исус“, авторът на „Жълтият Христос“ въстава срещу господството на католицизма. „Не по митическия Христос трябва да хвърлим камък — казва той, — а още по-нагоре, още по-далеч в историята… Трябва да убием бог“ — бога на църквите, бога на култовете, които са всички в очите на Гоген „идолопоклонство“:

„Пред необятната тайна… ти се провикваш гордо: «Открих!» И замени непроницаемото, тъй скъпо на поетите и на чувствителните души, с едно определено същество по твой образ, съвсем дребно и жалко, лошо и несправедливо, занимаващо се специално с дупката на задника на всяко едно от малките си произведенийца. И този бог слуша молитвите ти, има си свои приумици. Той често е разгневен и се успокоява с молитвата на някое от малките творения, които е създал…“

Гоген не е изявен атеист. „Обичах бога — казва той, — без да знам, без да го определям, без да разбирам.“ Но въпреки че будизмът го интересува, въпреки че винаги е намирал в свещените писания „мъдрост, издигане на мисълта до най-благородната й висота“, нито религиите, нито науката са му дали отговор на въпросите, които го измъчват.

„Непроницаемата тайна си остава това, което е била, което е, което ще бъде — непроницаема. Бог не принадлежи на учения, на здравомислещия. Той е на поетите, на Мечтата. Той е символът на Красотата, самата Красота.“

Може би трябва да вярваме в някаква метемпсихоза, в постепенното и непрекъснато развитие на душата през поредица от метаморфози, докато се стигне „до крайния цъфтеж“…

Докато Гоген пише тези бележки, здравословното му състояние застрашително се влошава. Болното сърце му причинява непрекъснато пристъпи на задушаване, почти всеки ден той храчи кръв. „Трупът се съпротивлява, но все някой ден ще се пропука“ — говори той с горчиво задоволство. Това влошаване на болестта в същност му носи нещо като успокоение: няма да бъде принуден да сложи сам край на живота си, природата ще го извърши. „Така ще умра без нито един упрек.“

През ноември получава сто двадесет и шест франка от Монфред, остатък от петстотинте франка, внесени по-рано от Шоде, от които Монфред е удържал стойността на различни покупки — бои, рамки, обувки… — поръчани му от Гоген през годината. Тези пари са твърде малко, за да внесат някаква промяна в положението му; за него те ще бъдат само малка „отсрочка“. Каква полза? Когато Монфред му пише за някакъв приятел литератор, който би желал да му посвети една студия, Гоген отговаря:

„Мисля, че за мен е казано всичко, което трябваше да се каже и което не трябваше да се каже. Искам само тишина, тишина и пак тишина. Да ме оставят да умра на мира, забравен, а ако трябва да живея, да ме оставят още повече на мира и забравен: какво значение има дали съм ученик на Бернар или Серюзие! Ако съм направил хубави работи, нищо не може да ги засенчи; ако съм правил боклуци, защо да ги позлатяват, да заблуждават хората за качеството на стоката? Във всеки случай обществото не би могло да ме упрекне, че съм му измъкнал много пари от джоба чрез измама.“

Преди около шестдесет години, при различни, но почти толкова драматични обстоятелства един човек също бе искал тишина. „Когато всичко бъде свършено, забравете ме, това е последното ми желание“ — бе писал в 1838 г. Андре Шазал, дядото на Гоген, стигнал почти до края на своите борби с жена си Флора Тристан. Какво сме ние? Откъде идем? Гласът на Гоген се смесва днес с гласа на Андре Шазал, както се смесваше вчера и ще се смесва утре с гласа на Флора Тристан или с други гласове, много по-стари, много по-далечни, безименни, излизащи от глъбините на мрака. Ние сме приемници на мъртви, но вечно живи гласове. Тупапау не слизат от планината. Те живеят и действуват в самите нас. В самите нас бди Духът на мъртвите.

В същото писмо до Монфред Гоген добавя: „Не се знае какво може да стане. Ако умра внезапно, моля Ви да задържите като спомен от мен всички платна, оставени при Вас; онова, което семейството ми притежава, и то му е много.“

През декември пощата не му донася нищо повече от обикновено. Освен обичайното писмо от Монфред художникът получава един брой на „La Revue Blanche“ от 15 октомври, в който Шарл Морис — за това той вече е предизвестил Гоген — е публикувал началото на „Ноа Ноа“.

„Казвате ми да държа здраво курса — пише художникът на Монфред, — но както знаете, тъй като и Вие сте малко нещо моряк, за да държим курса, трябва да имаме поне мъничко предно и задно платно. Колкото и да търся в моите трюмове тия парченца платно, не ги намирам. Здравето ми става все по-окаяно, а за да наваксам загубените сили, нямам не само спокойствие, но и парче хляб; живея с малко вода, индийски круши и манго, които растат сега, понякога и със сладководни раци, когато моята вахине успее да ги хване.“

Гоген се надява, че скоро всичко ще се свърши, че сърцето му няма да издържи. Но ето че изведнъж и доста изненадващо през декември здравето му се подобрява. Той не ще има „щастието да умре от естествена смърт“. Е добре, така да бъде, няма да се колебае повече. И Гоген взема неотменимо решение: ако със следващата поща през януари 1898 г. не получи нищо от Шоде, нито от своите длъжници, ще сложи край на живота си.

А възвърналите се сили ще използува, за да изпише, преди да умре, голямата картина, която обмисля от месеци — композицията с идола, която трябва да бъде, както вече е казал, шедьовър. Но защо държи той толкова да нарисува тази картина? Животът му е угаснал, мечтите му са разбити, за него не съществува вече нищо. Сега е отвъд успеха и провала, отвъд самия живот, отвъд всичко. Защо толкова държи да изпише още едно платно и какво значение имат шедьоврите? Вярно е, че Гоген би могъл да дочака, без да се помръдне, край лагуната на Пунауиа избавлението си, края на своето приключение. Но щеше ли Гоген да бъде Гоген, ако онова, което го прави да бъде той, не го бе тласнало към приключението, не бе го направило съдбовно и неизбежно? Да, Шуфенекер е прав: ако той беше друг човек, разумен и предвидлив, мъдрец или хитрец, нямаше да бъде този нещастник, доведен днес до трагичния предел, но нямаше да бъде и този ясновидец, този обсебен от бляна, обладан от странни сили, който е създал творбите на Гоген и който в този час, когато всичко ще свърши, опъва в ателието си платно, високо метър и половина и дълго четири метра, за да го изпише, преди да се самоубие. За кого? За никого. Пред това платно, най-голямото, което някога е рисувал, той се подчинява само на порива да се отдаде на силите, които са направили от него това, което е, които са създали творчеството му и са определили съдбата му. Само на порива да бъде още веднъж, в най-висша степен.

Върху това грубо, неравно и възлесто платно за чували Гоген разгъва около един идол, протегнал нагоре ръце към зрели плодове, историята на човешкия живот от раждането до смъртта. Работи в такава треска, овладян е от такава страст, че не сеща ни умора, ни глад, и вижда тъй ясно творбата, която трябва да създаде, че живописва с един замах, само с четката, без да си помага с подготвителни ескизи и без да поправя нищо. Той, който винаги е твърдял, че художникът трябва да се отърси от правилата, се отърсва от тях по-решително и по-пълно от когато и да било. Сега е вече само един сам човек, който пред лицето на смъртта разговаря със себе си и си повтаря трите въпроса, които ще напише в левия ъгъл на своята картина: Откъде идем? Какво сме? Къде отиваме?

Сред горичка, край брега на поток, няколко фигури с оранжеви тела се открояват срещу декор от синьо и веронезко зелено. Едно заспало кърмаче и три млади туземни жени символизират раждащия се живот, щастливия живот, който ще разцъфти в тялото на красивата маорка с вдигнати ръце. Пахура позира за този идол от плът и кръв. Как чудно прост би могъл да бъде животът на хората, ако знаеха как да намерят пътя към изгубения рай. Ала зад Пахура две тъмни фигури, облечени в пурпур, разговарят в сянката. Те са терзанията на човека, който не може да не мисли за съдбата си и изпитва пред нея болка и трепетен страх. На тези две фигури съответствува един каменен идол, който се издига, успокояващ, в другата част на картината, приканващ човека да се потопи в лоното на природата, да се примири с това, което е. Една старица в самия край на платното размишлява примирена върху смъртта. До нея птицата от „Nevermore“ държи под ноктите си гущер. С глупавата птица „завършва поемата“ — тя олицетворява „безсмислието на празните слова“.

Със завършването на тази композиция^[3] настъпва за Гоген и срокът, който е определил за своето самоубийство. След като не получава нищо с януарската поща, той взема арсеника, който са му предписали за екземата, и се покатерва по склоновете на планината, за да потърси скривалище, където да свърши със себе си. Вечер е. Нощта ще бъде сладка за него. Утре мравките ще изгризат трупа му…

На петнадесет хиляди километра от Пунауиа, далеч там, във Франция, хората сплетничат, надлъгват се и се блъскат един други. „Вие сте един голям неудачник!“ — бе казал веднъж Дега на Гоген. В този час, когато несретникът на Таити поглъща арсеника от малката ампула, на света няма и пет души, които да се сетят за него. Но нима са повече онези, които се сещат за стария Сезан? Екс-ан­Прованс е също тъй далеч като Пунауиа от онази арена, където се перчат суетите, където се бутат и препират „игралките на човешкото пустославие“, както ги нарича Гоген, цялата сбирщина от бездарници, които се смятат за солта на земята, а са само нейната пепел. Но целият този шум и всички козни са нищо, всички хитрини — суета. Нищо не е в състояние да попречи, щото самотникът от Пунауиа и самотникът от Екс-ан-Прованс да бъдат двамата най-големи живи художници. Нищо друго няма значение освен творбата. Гоген е оставил „Откъде идем?“ там, където я е изписал. Пресен е още подписът му в десния ъгъл на платното. И докато под действието на арсеника той се гърчи от повръщания с раздиран от спазми стомах, неговата творба почива в мрака на ателието, тръпнеща от живота на ония единствени творби, които, захранени от плътта и кръвта на един човек, не могат да умрат.

Дозата арсеник, погълната от Гоген, е толкова голяма, че той непрекъснато повръща. Това повръщане го спасява. Той се превива цяла нощ от „ужасни болки“. На разсъмване е принуден да се съгласи, че смъртта не го иска. Олюлявайки се, се спуска по склона към колибата си.

Цял месец ще продължат припадъците, виенето на свят, биенето и тежестта в слепоочията. Гоген е като вцепенен. Огромната енергия, която е изразходвал, за да изпише картината си, сътресението, което е понесъл организмът му, са пресушили жизнеността му. Но не само физически причини са довели до крайната немощ, в която се влачи. Преживяната криза е зреела от месеци, от години. Това е била кризата на човек, който е загубил един подир друг устоите на живота и на когото са останали само сили да стене от болка. Кризата се е уталожила, разнесла се е във връхния си пристъп. И изведнъж дълбок покой се вселява у Гоген. Покоят на примирението.