Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (9)

Девета глава

В малките къщички арендаторите събираха имота си, имота на своите бащи, имота на своите деди. Събираха покъщнината си, готвейки се за пътешествие на запад. Мъжете като че не съжаляваха — макар целият им досегашен живот да пропадаше; но жените знаеха, че миналото ще ги трови и занапред. Мъжете влизаха в плевниците и под навесите.

Ето ралото, ето браната — помниш ли как сеехме синап през войната? Помниш ли, когато пристигна един и почна да ни уговаря да отглеждаме каучукови дръвчета, които се казвали гуаюла? Ще станете богати, казваше той. Извади вън тези инструменти — ще вземем за тях някой и друг долар. Осемнайсет долара за това рало плюс транспорта — толкова платихме за него, изпратиха ни го по каталога „Сиърс Роубък“^[1].

Такъми, каручки, сеялки, купчинки мотики. Извади ги навън. Натрупай ги накуп. Ще ги натоварим в каруцата. Ще ги откараме в града. Ще ги продадем за колкото можем. Ще продадем и впряга, и каруцата. Повече няма да ни трябват.

Петдесет цента за един добър плуг е малко. Сеялката струваше трийсет и осем долара. Два долара е малко. А няма как да влачим всичко обратно… Добре, взимай всичко, взимай и моята злоба в добавка. Взимай помпата на кладенеца и такъмите. Взимай мундщуците, хамутите с дървените им шийници и щрангите. Взимай малките стъклени украшения за челата на конете — червени рози от стъкло. Купих ги за скопяването на дорестия кон. Помниш ли как вдигаше крака, когато караше тръс?

Вехтории, натрупани на купчина в двора.

Не можеш да продадеш вече ръчен плуг. Ще вземеш петдесет цента за желязото. Сега се търсят само дискови плугове и трактори.

Добре, взимайте всичко — всички вехтории — и ни дайте пет долара. Вие не купувате само вехториите, купувате и живота, превърнал се във вехтория. Нещо повече — в добавка към това ще получите и моята злоба. Купувате плуг, с който ще подкопаете почвата под краката на вашите деца, купувате оръжието и волята, които биха могли да ви спасят. Пет долара, не четири. Не мога да мъкна всичко обратно… Добре, вземете ги за четири. Но ви предупреждавам, купувате плуг, който ще подкопае почвата под краката на вашите деца. Няма да забележите как ще стане това. Няма да можете да забележите. Вземете ги за четири. А сега какво ще дадете за впряга и каруцата? Тези хубави дорести коне, прекрасна двойка по цвят и по вървеж, все в крак стъпват. Когато се напрегнат — изпънат крака и задници, — пристъпят с равна крачка, без да изостават един от друг нито за миг. А сутрин, когато слънцето ги огрее, блестят като златни. Надничат над оградата и пръхтят за вас, въртят напрегнатите си уши да ви чуят и гривите на челата им се чернеят! Аз имам дъщеря. Тя обича да сплита гривата на гърба и на челата им, връзва им малки червени панделки. Много обича да прави това. Но сега — край на тези неща. Мога да ви разкажа една забавна история за дъщеря си и за ей този кон. Ще се посмеете. Оттатъшният кон е на осем години, отсамният на десет, но така дружно работят, че сякаш са близнаци. Виждате ли? Зъбите. Всички са здрави. Колко дълбоко дишат! Краката стройни и чисти. Колко? Десет долара? За двата? И каруцата… О, боже! По-скоро ще ги застрелям и ще ги хвърля на кучетата. О, вземете ги! По-скоро ги взимайте, мистър. Вие купувате заедно с тях и малкото момиче, което плетеше плитчици на челата им, сваляше от главата си корделата и им връзваше панделки: отдръпвайки се назад, наклонило глава, то им се любуваше, после потриваше буза о меките ноздри. Купувате и дълги години труд под палещото слънце, купувате и скръбта, която не може да се изрази с никакви думи. Но не забравяйте едно, мистър. Ще получите премия за този куп вехтории и за дорестите коне, които са тъй хубави — стиска злоба, която ще расте, расте във вашата къща и един ден ще даде своите плодове. Можехме да ви спасим, но вие отсякохте дървото на живота ни; скоро това ще постигне и вас, ала никой от нас не ще ви спаси.

И арендаторите поемаха пешком обратния път с ръце в джобовете и шапки, нахлупени над очите. Някои си купиха еднопайнтови^[2] бутилки уиски и бърже ги изпиха, та алкохолът да замае главите им веднага. Но никой от тях не се смееше и никой не танцуваше. Никой не пееше, не свиреше на китара. Арендаторите се връщаха към домовете си с ръце в джобовете и наведени глави, а обувките им вдигаха във въздуха червения прах.

Може би ще почнем живота отново, в новата богата земя Калифорния, където растат толкова много плодове. Ще започнем от самото начало.

Но истината е, че не можем да започнем живота отново. Започват живота отново само новородените. А ние с теб… всичко е зад гърба ни. Минутните изблици на гняв, хилядите картини от миналото — това сме ние. Земята, червената земя — това сме ние; проливните дъждове, прахът и сушата в течение на редица години — това сме ние. Не можем да започнем живота отново. Злобата, която продадохме на вехтошаря, ще бъде у него, но тя остана и у нас. И това, как господарите ни казаха да се махаме от земята, също ще остане у нас; и това, как тракторът удари къщата, също ще остане у нас, ще остане, докато сме живи. В Калифорния или където и да е другаде ще бъдем като барабанчици на парад, ще поведем след себе си нашите обиди, нашата злоба. И ще дойде ден, когато всички армии на озлобените ще тръгнат по един и същ път. Те всички ще крачат ведно и тежките им стъпки ще събуждат смъртен страх.

Арендаторите се влачеха към домовете си сред червения прах.

Когато всичко, което можеше да се продаде, бе продадено — печки и кревати, столове и маси, малки ъглови бюфети, качета и варели, — пак останаха купища вещи; жените седяха сред тях, обръщаха ги оттук-оттам и се унасяха в спомени за миналото. Картини, правоъгълни огледалца, а ето и една ваза…

Прекрасно знаеш какво можем да вземем и какво не. Ще спираме тук-там сред полето, затова ще трябват съдове за готвене и пране, дюшеци и завивки, фенер и кофи и парче брезент. Ще го използуваме за палатка. Ето газения бидон. Знаеш ли за какво става? За печка. Трябват и дрехи — вземи всички дрехи. А пушката? Без пушка си като без ръце. Когато си без дрехи, обуща и храна и дори си изгубил всяка надежда, остава ти пушката. Когато дядо дошъл тук — казвал ли съм ти това, — имал само пипер, сол и пушка. Нищо друго. Това ще вземем. И бутилка за вода. Тези неща са горе-долу достатъчни. Ремаркето е пълно догоре; децата ще седнат в него, а баба — на един дюшек. Инструменти — лопата, трион, френски ключ и клещи. И брадва. Тази брадва ни служи вече четирийсет години. Виж какво е останало от нея. Трябват, разбира се, и въжета. А останалото? Ще го оставим… или пък изгорим.

Дойдоха децата.

Ако Мери вземе тази кукла, тази дрипава мръсна кукла, аз ще си взема индианския лък. Тъй да знаете. И тази пръчка — дълга колкото мен. Може да ми потрябва. Имам си я отдавна — от месец, а може би и година. Трябва да си я взема. А каква ли е тази Калифорния?

Жените седяха сред обречените на гибел вещи, обръщайки ги оттук-оттам и гледайки ги с блуждаещи очи, вглъбени в миналото. Ето една книга. На татко е. Той обичаше книгите. „Странствуванията на поклонника“^[3]. Често я четеше. Надписал я е. И лулата му — още вони. А ето и една картина — с ангел. Все нея гледах, докато не бях още родила първите си три деца, но тя много не ми помогна. Да вземем ли и това порцеланово кученце? Леля Сейди го донесе от панаира в Сейнт Луис. Виждаш ли? Точно тъй пише на него. Не, не си струва. Ето едно писмо от брат ми, което е писал един ден преди смъртта си. Ето и една някогашна шапка. Никога не съм носила тези пера. Не, няма място.

Как ще живеем, когато ни отнеха живота? Как ще познаем самите себе си, когато ни отнеха миналото? Не. Остави го. Ще го изгорим.

Те седяха, гледаха тези вещи и се мъчеха да ги изличат с огън в паметта си. Как ще живееш отсега нататък, без да знаеш каква е земята отвъд прага ти? И като се събудиш нощем и разбереш, разбереш, че върбата я няма тук? Може ли да живееш без тази върба? Не, не можеш. Защото върбата — това си ти. И болката, изпитана на ей този дюшек, ужасната болка — това си ти.

Пак децата… Ако Сам вземе индианския си лък и дългата си пръчка, и аз ще взема две неща. Избирам пухената възглавница. Тя е моя.

И изведнъж всички бяха обзети от безпокойство. Трябва по-бърже да се махат оттук. Не бива да се чака. Повече не бива да се чака. И те натрупаха посред дворовете останалото имущество и го подпалиха. Стояха и гледаха как то гори, а после с трескава бързина натовариха автомобилите и потеглиха на път, потеглиха в праха. Прахът остана във въздуха дълго след като натоварените коли се бяха изгубили в далечината.