Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (6)

Шеста глава

Пастор Кейси и Младия Том стояха на хълма и гледаха надолу към мястото на Джоудови. Единият ъгъл на малката небоядисана къща беше разрушен и тя бе откъсната от основите си, затова бе силно наклонена на една страна, а изпочупените й прозорци гледаха към небето доста високо над хоризонта. Оградата я нямаше и в двора чак до къщата и до плевника растеше памук. Бараката също лежеше на една страна, памук растеше и край нея. Дворът, който преди беше силно утъпкан от босите крака на децата и от конските копита, както и от широките колела на каруците, сега бе превърнат в нива и в него растеше тъмнозеленият, прашен памук. Младия Том дълго се взира в дрипавата върба край сухото корито за конете, в бетонната основа на което преди стоеше помпата. „Господи! — рече той най-после. — Дявол знае какво е станало тук. Никой не живее в тази къща.“ Накрая той бързо заслиза от хълма и Кейси го последва. Джоуд надникна в плевника — той бе пуст, постлан със слама, в единия му ъгъл бе яслата на мулетата. Докато гледаше вътре, той чу шумолене по пода и забеляза под сламата едно мише семейство. Джоуд се спря и при входа на пристройката за инструменти, но в нея нямаше нищо — само един счупен палешник, купчина тел в единия ъгъл, желязно колело от косачка за сено, един прояден от мишки хамут на муле, плосък бидон за масло, покрит със слой прах и мазнина, и скъсан комбинезон, закачен на един гвоздей.

— Нищо не е останало — каза той. — Имахме много хубави инструменти. Нищо не е останало.

Кейси рече:

— Ако бях още проповедник, щях да кажа, че това място е поразено от ръката на всевишния. Но сега не мога да кажа нищо. Не бях тук. Не съм чул нищо.

Двамата тръгнаха към бетонния капак на кладенеца, през памука, кутийките на който се бяха вече образували, през двора, превърнат в нива.

— Никога не сме сели тук — рече Джоуд. — Винаги сме оставяли това място незасято. Как иначе ще вкараш кон в двора, без да изгази памука?

Двамата се спряха пред сухото корито за водопой — бурените, които растяха под коритото, ги нямаше, а старото дебело дърво на коритото бе сухо и напукано. Болтовете върху капака на кладенеца, които придържаха помпата, стърчаха свободни, винтовете им бяха ръждясали и без гайки. Джоуд погледна в кладенеца, плю и се ослуша. После пусна една буца пръст вътре и пак се ослуша.

— Хубав кладенец беше — рече той. — Изглежда, че в него сега няма нито капка вода.

Джоуд сякаш не смееше да си влезе в къщи. Пускаше буца след буца в кладенеца.

— Сигурно всички са измрели — каза той. — Но все някой щеше да ми каже. Щях да науча от някого.

— Може да са оставили писмо или някаква бележка в къщата. Знаеха ли, че ще излезеш от затвора?

— Не знам — отвърна Джоуд. — Не, мисля, че не. Сам не знаех до преди една седмица.

— Нека надникнем в къщата. Тя е цялата разкривена. Нещо здравата я е ударило.

Двамата бавно се упътиха към клекналата къща. Две от подпорите на покрива на верандата бяха отнесени и покривът бе рухнал на една страна. А ъгълът на къщата беше изтърбушен. Стаята на този ъгъл се виждаше през купчина разцепени дъски и греди. Външната врата висеше, отворена навътре, а вътрешната вратичка, която бе срещу външната врата и се затваряше с ключалка, висеше на кожените си панти, отворена навън.

Джоуд стъпи на стъпалото — греда, дебела дванадесет на дванадесет инча.

— Стъпалото си стои на мястото — каза той. — Или не живеят вече тук, или майка е умряла. — Той посочи вратичката срещу външната врата. — Ако майка беше тъдява, тази вратичка щеше да бъде затворена и заключена. Тя вършеше това винаги — гледаше вратичката да бъде затворена. — Очите му се навлажниха. — Винаги, откак прасето се вмъкна у Джейкъбсови и изяде бебето им. Мили Джейкъбс излязла до плевника. Когато се върнала, прасето още ядяло бебето. Мили беше тогава бременна; и като почна да буйствува… Не можа да се оправи. Оттогава изгуби ума си. Но майка си взе урок от това. Никога не оставяше вратичката на кочината отворена, ако не си е в къщи. Никога не забрави това. Не — или не живеят вече тук, или са измрели. — Той се покачи на разцепената веранда и надникна в кухнята. Прозорците бяха счупени, по пода имаше камъни, подът и стените бяха разкривени и всичко бе покрито с прах. Джоуд посочи счупените стъкла и камъните. — Децата — рече той — могат да изминат двайсет мили, за да видят сметката на някой прозорец. Сам съм правил така. Те знаят, когато някоя къща е празна, знаят. Това е първото нещо, което научават, когато хората се изселят.

Кухнята беше без мебели, без печка и през кръглата дупка за кюнеца в стената се процеждаше светлина. На полицата над умивалника лежеше старо ножче за отваряне на бира в кутии и една счупена вилица без дървената й дръжка. Джоуд се вмъкна тихо в стаята и подът простена под тежестта на стъпките му. На земята срещу стената се валяше един стар брой на „Филаделфия Леджър“^[1]; страниците му бяха пожълтели и подвити по краищата. Джоуд погледна и в спалнята — тя бе без легло, без столове, съвсем празна. На стената бе закачена една цветна фотография на индианка с надпис „Червеното крило“. Една дъска от легло бе опряна о стената, а в единия ъгъл стоеше висока дамска обувка с копчета, с отпрана подметка на пръстите и скъсана отгоре. Джоуд я взе и я разгледа.

— Спомням си — каза той. — Тя е на мама. Сега е съвсем износена. Мама обичаше тези обувки. Носи ги с години. Не, те са заминали — и са взели всичко.

Слънцето се беше спуснало по-ниско и сега грееше през неравния край на счупеното стъкло. Най-после Джоуд се обърна, излезе навън и прекоси верандата. Той седна в единия й край и положи босите си крака на стъпалото, широко дванадесет на дванадесет инча. Над нивята се спускаше вечерният здрач и памукът хвърляше дълги сенки върху земята, дълга сянка хвърляше и опърпаната върба.

Кейси седна до Джоуд.

— Никак ли не са ти писали? — попита той.

— Никак. Както ти казах, те не са от тия, дето пишат. Татко може да пише, но не ще. Не обича. Разтреперва се, когато трябва да стори това. Може да си изпише каквото иска от някой каталог, и то не по-зле от когото и да било, ала не иска да си губи времето за писма.

Двамата седяха един до друг, взирайки се в далечината. Джоуд остави свитото си сако на верандата до себе си. Свободните му вече ръце си свиха цигара, изравниха я с пръсти и я запалиха; той пое дълбоко дима и го изкара през носа си.

— Случила се е някаква беда — рече той. — Не мога да разбера каква е тя, но е по-лоша от всичко друго. Ето — къщата е съборена и моите близки ги няма.

Кейси каза:

— Ей там беше ровът, където ви кръщавах. Ти не беше лошо момче, но бе много упорит. Беше се вкопчил като булдог в плитката на онова момиче. Кръстих и двама ви в името на светия дух, но ти продължаваше да държиш плитката. Тогава Стария Том, баща ти, каза: „Бутни ги под водата.“ Аз го послушах — тикнах главата ти надолу, докато от устата ти почнаха да излизат мехури; чак тогава ти пусна плитката. Не беше лошо момче, но бе много упорит. Понякога такива упорити деца израстват смели, с горд дух.

Една мършава сива котка се прокрадна от плевника и се запровира през памука към къщата. Тя скочи безшумно на верандата и запълзя с подвити предни крака към мъжете. После ги заобиколи и седна между тях, малко по-отзад, като проточи леко потрепващия край на опашката си право върху пода. Котката седеше и гледаше в далечината, там, където гледаха двамата мъже. Джоуд се озърна и я видя.

— Господи! Виж кой е тук! Някой все пак е останал. — Той протегна ръка, ала котката отскочи настрана, седна отново и заблиза възглавничките на вдигнатата си лапа. Джоуд погледна котката и на лицето му се изписа учудване. — Знам какво се е случило — извика той. — Тази котка ме подсети каква е бедата.

— Струва ми се, че бедите са много — каза Кейси.

— Да, не е сполетяла само нас. Иначе тази котка просто щеше да отиде у някои съседи — например у Рансови. Иначе все някой щеше да отмъкне от гредите и дъските на къщата. Тук не е имало никого цели три-четири месеца, а не е откраднато нито едно дърво. Плевникът е направен от хубави дъски, дъските на къщата са също хубави, рамките на прозорците са от добър материал — а никой не ги е взел. В това има нещо нередно. Точно то ме безпокои и не мога да разбера какво се е случило.

— Е, според теб какво е станало? — Кейси се пресегна, изхлузи гуменките си и раздвижи дългите пръсти на краката си — те зашаваха като червеи.

— Не знам. Мисля, че и съседите ги няма. Ако те си бяха тук, щяха ли да си стоят всички тези хубави дъски? Да, точно така! Една Коледа Албърт Ранс отведе семейството си, дори децата и кучетата, в град Оклахома. Щяха да гостуват у един негов братовчед. Добре, ала всички наоколо помислиха, че Албърт се е изселил, без да се обади на някого — може би заради дългове или за да се отърве от някоя жена. Когато той се върна след една седмица, в къщата му не беше останало нищо — липсваше печката, липсваха леглата, липсваха рамките на прозорците, осем стъпки от дъските на къщата от южната й страна също липсваха, тъй че можеше да се гледа през нея. Албърт пристигна точно когато Мюли Грейвс си тръгваше, натоварил вратите и помпата на кладенеца. Две седмици Албърт обикаля съседите, докато събере всичките си вещи.

Кейси с наслада чешеше босите си ходила.

— Никой ли не се скара с него? Всички ли му върнаха охотно нещата?

— Разбира се. Те не ги бяха откраднали. Помислили, че ги е оставил и просто ги взели. Той си върна всичко, с изключение на една възглавница за диван — кадифена, с индианец на нея. Албърт я поиска от дядо. Нали дядо се бе бил с индианците, твърде възможно бе да я е взел той. Да, дядо наистина я беше взел, но хич не го интересуваше какво има на нея. Тя просто му харесваше. Все със себе си я носеше и винаги сядаше на нея. В никакъв случай не искаше да я върне на Албърт. Казваше: „Ако Албърт иска толкова много да си вземе възглавницата, да дойде да си я вземе, но да не идва без пушка, защото ще му пробия глупавата глава, ако мисли да ми вдига кавга за нея.“ Най-после Албърт се отказа от възглавницата и я подари на дядо ми. И на дядо му влезе бръмбар в главата. Почна да събира кокоши пера. Казваше, че ще си направи пухено легло. Ала това не стана. Под къщата ни имаше дупка на пор. Веднъж баща ми издебна пора и го цапардоса с една дъска, а той взе, че усмърдя перата. И мама изгори всичките пера на дядо, иначе не можеше да се диша в къщи. — Джоуд се засмя. — Дядо е упорит като козел. Седнал на възглавницата с индианеца и казва: „Нека Албърт дойде да си я вземе. Ще науча аз този празноглавец — ще му извия врата като опрани долни гащи.“

Котката се приближи отново до двамата мъже и опашката й пак се отпусна върху пода, а мустаците й нервно замърдаха от време на време. Слънцето се спусна още по-ниско над хоризонта и прашният въздух заблестя със златисточервен цвят. Котката протегна любопитно сивата си лапа и докосна сакото на Джоуд. Той се огледа.

— По дяволите, забравих за костенурката. Няма да я държа вечно увита.

Той отви земната костенурка и я тикна под къщата. Но след миг тя се показа отново навън и тръгна на югозапад, накъдето вървеше преди, когато Джоуд я намери. Котката скочи върху нея и удари изпънатата напред глава и пълзящите крака на костенурката. Старата, твърда, насмешлива глава се скри, а дебелата опашка се вмъкна под черупката и когато котката се измори да чака и се отдалечи, костенурката продължи пак пътя си на югозапад.

Младия Том Джоуд и проповедникът гледаха как костенурката върви, клатейки крака и повдигайки тежката си, силно изкорубена черупка, следвайки пътя си на югозапад. Котката се запромъква подир костенурката, но след десетина метра наежи гръб, изви го като дъга, прозя се и крадешком се упъти обратно към седналите мъже.

— И къде, по дяволите, отива? — рече Джоуд. — Колко костенурки съм видял през живота си! И винаги бързат нанякъде. Винаги искат да отидат непременно някъде.

Сивата котка седна отново между тях, малко по-отзад. Тя бавно запримигва. Кожата на гърба й потрепна напред, ухапана от бълха, сетне бавно се плъзна назад. Котката вдигна лапа и я разгледа, бързо извади нокти, след това ги прибра и заблиза възглавничките си с бледорозовия си език. Червеното слънце докосна хоризонта и се разстла като медуза, а небето над него стана по-ярко и по-живо. Джоуд отви новите си жълти обувки от палтото и отърси с ръка прашните си крака, преди да ги пъхне в обувките.

Проповедникът, който се взираше към нивята, каза:

— Някой идва. Погледни! Ей там, право през памука.

Джоуд погледна, накъдето сочеше Кейси.

— Върви пеш — рече той. — Не мога да го видя, защото вдига много прах. Кой ли, дявол да го вземе, идва тук?

Двамата следяха фигурата, която се приближаваше във вечерния здрач; прахът, който вдигаше тя, бе почервенял от залязващото слънце.

— Това е мъж — каза Джоуд.

Мъжът се приближи и когато той се изравни с хамбара, Джоуд рече:

— Ах, да, познавам го. И ти го познаваш — това е Мюли Грейвс. — И той извика: — Хей, Мюли! Как си?

Приближаващият се човек спря, стреснат от вика, сетне продължи по-бързо. Той беше слаб и възнисък. Движенията му бяха отсечени и бързи. В ръката си носеше торбичка от груб плат. Синият му панталон беше избелял на коленете и отзад, старото черно сако бе потънало в петна, ръкавите бяха разпрани на гърба, а на лактите имаше големи дупки. Черната му шапка беше също цялата в петна, а корделата й, отпрана от едната страна, се вееше нагоре-надолу, когато той вървеше. Лицето на Мюли беше гладко и без бръчки, но погледът му беше свиреп като лицето на лошо дете, устата здраво стисната и малка, а малките очички — полунамръщени, полуядовити.

— Помниш ли Мюли? — рече тихо Джоуд на проповедника.

— Кой е там? — извика приближаващият се човек. Джоуд не отговори. Мюли дойде съвсем близо и чак тогава разпозна лицата.

— Гръм да ме удари! — каза той. — Това е Томи Джоуд. Кога те пуснаха, Томи?

— Преди два дни — отвърна Джоуд. — Накрая се качих на един автомобил. И виж какво намерих тук. Къде са нашите, Мюли? Защо цялата къща е срутена и в двора расте памук?

— Господи, добре, че наминах! — рече Мюли. — Стария Том се тревожеше. Когато решиха да тръгват, аз седях във вашата кухня. Казах на Том, че за нищо на света няма да мръдна оттук. Така му казах, а той рече: „Много се безпокоя. Ако той си дойде в къщи и не намери никого тук? Какво ще си помисли?“ Аз му казвам: „Защо не му напишеш писмо?“ А Том ми отвръща: „Може би така ще сторя. Ще си помисля за това. Но ако не му напиша нищо, навъртай се насам за Томи, стига да си още тъдява.“ — „Ще бъда тъдява — казах му аз. — Ще бъда тъдява до второто пришествие. Още не се е родил този, който ще може да изгони един Грейвс от мястото му.“ И както виждаш, още съм тук.

Джоуд рече нетърпеливо:

— Къде са нашите? За себе си после ще разкажеш, първо ми кажи къде са нашите.

— Те също бяха решили да упорствуват, когато банката дойде да разорава с трактори местата. Дядо ти се изправи тук с пушката, стреля два пъти и счупи фаровете на трактора, ала машината продължи да се приближава към къщата. Дядо ти не искаше да убие тракториста — това беше Уили Фийли, а Уили знаеше, че не бива да се плаши, ето защо продължи да се приближава към къщата, здравата я друсна и я разлюля като земетресение. Тогава нещо се обърна в гърдите на Стария Том и той се предаде. И оттогава не прилича на себе си.

— Къде са нашите? — запита гневно Джоуд.

— Нали това ти разправям. На три пъти излизаха с каруцата на чичо ти Джон. Натовариха печката, помпата и леглата. Да можеше отнякъде да видиш леглата, качени на каруцата, а отгоре всичките деца и баба ти и дядо ти, седнали напред, а брат ти Ной си седи най-спокойно, пуши цигара и плюе от време на време от каруцата. — Джоуд отвори уста да прекъсне събеседника си, но Мюли бързо рече: — Те са всички у чичо ти Джон.

— О! Всички у чичо Джон. Но какво правят там? Потърпи още минутка, Мюли — кажи ми, каквото те питам, а после може да разправяш, за каквото си искаш. Какво правят там?

— Какво — окопават памук, всички, дори децата и дядо ти. Събират пари, за да могат да заминат на запад. Ще си купят автомобил и ще заминат на запад, където се живее по-леко. Тук вече няма живот. Петдесет цента на акър за окопаване на памук и трябва да се молиш да те вземат на работа.

— Значи, още не са тръгнали, така ли?

— Не са — отвърна Мюли. — Поне доколкото знам. Преди четири дни видях брат ти Ной на лов за зайци и той ми каза, че до две седмици ще заминат. И чичо ти Джон бил предупреден да се маха. Най-добре ще е да отидеш до неговото място — то е на около осем мили оттук. Ще намериш вашите, натъпкани в къщата на чичо ти като торбести плъхове в зимна дупка.

— Добре — отговори Джоуд. — Сега можеш да продължиш, за каквото си щеш. Никак не си се променил, Мюли. Ако искаш да разкажеш за нещо, което е на северозапад, обръщаш носа си право на югоизток.

Мюли отвърна троснато:

— И ти никак не си се променил. Беше нагло момче и такъв си си останал и сега. Какво, да не искаш мене да учиш на ум?

Джоуд се ухили:

— Не, нямам такова намерение. Като намислиш да пъхнеш главата си в куп счупени стъкла, никой не може да те накара да не го правиш. Нали познаваш този проповедник? Пастор Кейси.

— Да, да, познавам го. Не го забелязах досега. Добре го помня. — Кейси стана и двамата си стиснаха ръцете. — Радвам се, че те виждам пак — рече Мюли. — Не си се мяркал тъдява бог знае откога.

— Махнал се бях, за да си помисля за някои неща на воля — отвърна Кейси. — Какво се е случило тук? Защо изгонват хората от земята им?

Мюли тъй здраво стисна уста, че средата на горната му устна увисна надолу като клон на папагал. Той се намръщи.

— Кучи синове! — възкликна той. — Мръсни кучи синове! Казвам ви, хора, оставам тук. Те няма да се отърват от мен. Ако ме изгонят, пак ще се върна, а ако мислят, че ще мирувам само в гроба, ще взема на оня свят и две-три от тези кучета за компания. — Той потупа тежко издутия джоб на сакото си. — Няма да вървя никъде. Баща ми е дошъл тук преди петдесет години и аз нямам никакво намерение да се махам.

Джоуд каза:

— Защо трябва да пъдят хората оттук?

— О! Те говориха много за това. Знаеш какви реколти имахме напоследък. Прахът ни засипваше и разваляше всичко, тъй че не можехме да намерим семе за цяр. Всички задлъжняха на бакалина. Няма какво да ти разправям. А господарите на земята казват: „Няма смисъл да държим арендатори. Делът на арендатора е точно толкова, колкото не можем да си позволим да загубим от нашите печалби. Дори ако не раздробяваме повече земята, няма да можем да повишим добива й.“ И почнаха да разорават с трактори земите на арендаторите. И всички си заминаха, само аз останах. Томи, ти ме познаваш. Познаваш ме, откак си се родил.

— Точно тъй — рече Джоуд, — откак съм се родил.

— Да, и знаеш, че не съм глупак. Зная, че тази земя не е особено добра. Не я е бивало за нищо друго, освен за паша. Нямаше смисъл да я разорават. А сега този памук съвсем ще я изтощи. Ако не ми бяха рекли да се махам, сигурно сега щях да бъда в Калифорния и да ям грозде и си бера портокали, когато поискам. Но тези кучи синове ми рекоха да се махам и, кълна се в бога, когато ти кажат така, никога няма да се махнеш!

— Така е — потвърди Джоуд. — Чудя се как татко тъй лесно се е съгласил да замине. Чудя се как дядо не е убил някого. Никой не е посмял досега да учи дядо какво да прави. И мама не е от тези, дето позволяват да ги командуват. Веднъж един разносвач на стока й възрази; тя държеше в едната си ръка кокошка, а в другата брадва — тъкмо се канеше да отсече главата на кокошката. Искаше да го удари с брадвата, но забрави в коя ръка я държи и така го цапардоса с кокошката, че в ръката й останаха само краката на птицата. Така го беше халосала, че после трябваше да хвърлим кокошката. Дядо се скъса да се смее. Чудя се как нашите са се съгласили да заминат.

— Е, този, който дойде тук, говореше тъй, сякаш мед му капеше от устата. Той рече: „Трябва да си вървите. Вината не е моя.“ — „Добре, казвам му аз, чия е вината тогава? Ще отида и хубаво ще наредя виновника.“ А той отвръща: „Това е земеделската и скотовъдна компания «Шоний». Аз само получавам нареждания.“ — „А кой е този Шоний?“ — „Такъв няма. Това е компания.“ След такива думи не можеш да не се объркаш. Не можеш да откриеш човека, който е виновен. На повечето от нас омръзна да се ядосват и търсят виновника и заминаха; но аз останах тук. Страшно съм разгневен за това. И ще стоя тук.

Една голяма червена слънчева капка натежа на хоризонта, капна и изчезна; над мястото, където тя се скри, небето заблестя и озари един дрипав облак, подобен на кървав парцал. А от изток запълзя здрач и скоро тази страна на хоризонта потъна в мрак. Вечерницата изгря и затрептя на тъмния небесен свод. Сивата котка се запрокрадва към отворения плевник и се вмъкна вътре като сянка.

Джоуд каза:

— Няма смисъл да бием осем мили път тази вечер до мястото на чичо Джон. Кундурите ми се спекоха от слънцето. Да отидем до твоето място, а, Мюли? Дотам има не повече от миля.

— Няма смисъл. — Мюли изглеждаше смутен. — Жената, децата и шуреят — всички заминаха за Калифорния. Нямаше какво да ядем. Не бяха толкова ядосани, колкото мене, и заминаха. Нямаше нищо за ядене.

Проповедникът нервно замърда.

— И ти трябваше да заминеш. Не бива да разваляш семейството си.

— Не можех — отвърна Мюли Грейвс. — Не ми даваше сърце да замина.

— Господи, аз съм страшно гладен! — каза Джоуд. — Цели четири години съм ял все под час. В стомаха ми става цяла революция. Какво смяташ да ядеш, Мюли? С какво се прехранваш тук?

Мюли отговори срамежливо:

— Отначало ядях жаби, катерици и прерийни кучета. Нямаше как иначе. Но сега имам телени примки, заложил съм ги точно на оставените от дивеча дири в храсталака в сухата част от леглото на потока. Хващам зайци и от време на време по някоя яребица. Улавям и порове и ракуни. — Той се пресегна, взе торбата си и я изпразни върху верандата. От нея се търколиха като меки, пухкави топки един див и два питомни заека.

— Боже всевишни — рече Джоуд, — повече от четири години не съм хапвал пресен дивеч!

Кейси взе единия от питомните зайци и го задържа в ръка.

— Ще разделиш ли плячката си с нас, Мюли Грейвс? — попита той.

Мюли неловко тъпчеше на едно място.

— Няма място за избор. — Той замълча, смутен от неделикатността на своите думи. — Не исках да кажа това. Аз… исках да кажа — той се запъна, — аз мисля ей така: ако имаш нещо за ядене и някой е гладен — е, тогава първият няма какво да избира. Не мога да взема зайците си и да отида някъде да ги изям самичък. Разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Кейси. — Добре те разбирам. Мюли чувствува това, Том. Мюли го чувствува, ала не може да го изрази, аз също не мога.

Младия Том потри ръце.

— Кой има нож? Да оправя тези клети гризачи. Ей сега да ги оправя.

Мюли бръкна в джоба на панталона си и извади един голям джобен нож с рогова дръжка. Том Джоуд го пое, отвори острието и го помириса. Сетне го заби няколко пъти в земята и пак го помириса, изтри го о крака си и опита острието с палец.

Мюли измъкна от задния си джоб еднолитрова бутилка с вода и я остави на верандата.

— Недейте пи много — рече той. — Това е всичката вода. А този кладенец тук е затрупан догоре.

Том взе единия от зайците в ръка.

— Някой от вас да отиде до хамбара и да донесе малко тел. Ще накладем огън от счупените дъски на къщата. — Той погледна мъртвия заек. — Няма нищо по-лесно от това да одереш заек — каза той. Сетне повдигна с пръсти кожата на гърба, разряза я, пъхна ръка в дупката и дръпна кожата. Тя се смъкна като чорап, плъзгайки се от тялото към врата и от краката към лапите. Джоуд взе отново ножа и отряза главата и лапите. Той остави кожата, изкорми заека, изтърси вътрешностите му върху кожата и накрая хвърли остатъците в памучната нива. Малкото телце на оголения заек бе готово. Джоуд отряза краката и раздели месестия гръб на две части. Той вече се бе заел с втория заек, когато Кейси се върна с кълбо объркан тел в ръка. — Сега накладете огън и забийте две-три колчета — рече Джоуд. — Божичко, как ми се яде!

Той приготви и другите зайци и наниза късовете месо на тела. Мюли и Кейси отпраха няколко разцепели дъски от разрушения ъгъл на къщата, запалиха огън и забиха две срещуположни колчета на земята, които да крепят тела.

Мюли се върна при Джоуд.

— Виж дивия заек да няма циреи — рече той. — Не обичам да ям зайци с циреи. — Той извади малка платнена торбичка от джоба си и я остави на верандата.

Джоуд каза:

— Заекът е гладък като бебе… Боже, ти имаш и сол? Я претършувай джобовете си, може да намериш там случайно чинии и жертвено вино! — Той сипна сол в ръката си и поръси с нея заешкото месо, нанизано на тела.

Пламъците на огъня заиграха и сенките им се залюляха върху стените на къщата, а сухото дърво запука и запращя. Небето сега бе почти съвсем тъмно и звездите ярко се открояваха на свода му. Сивата котка излезе от плевника и мяукайки, бързо се упъти към огъня, но когато почти стигна до него, се извърна и тръгна право към една от малките купчинки заешки вътрешности, хвърлени на земята. Тя задъвка и загълта, червата висяха от устата й.

Кейси седна на земята край огъня, подхранвайки го с малки парчета дъски и тикайки по-големите парчета навътре, когато пламъкът овъглеше краищата им. Прилепите прелитаха напред-назад над светлото петно на огъня. Котката отстъпи няколко крачки, седна на задните си крака, заоблизва муцуната си и почна да мие лицето и мустаците си.

Джоуд хвана тела, на който беше нанизано заешкото месо, за двата края и тръгна към огъня.

— Ето, дръж единия край, Мюли. Омотай го около кола. Добре, стига толкова. Сега да опънем тела. Трябваше да почакаме огънят да поотслабне, но хич не ми е до чакане. — Джоуд изопна тела, после намери една пръчка и заплъзга късчетата месо по тела, докато те дойдоха над огъня. Пламъците заблизаха леко месото; то стана по-твърдо и сякаш покрито с гланц. Джоуд седна край огъня и непрекъснато движеше и обръщаше с пръчката месото, за да не се залепи за тела. — Това се казва угощение — рече той. — Мюли има и сол, и вода. Да беше имал и тенджера с качамак в джоба си. Друго не искам.

Гласът на Мюли отекна от другата страна на огъня:

— Вие, приятели, сигурно ще помислите, че съм мръднал, щом живея така.

— Глупости, мръднал! — отвърна Джоуд. — Ако си мръднал, бих искал всички да са такива.

Мюли продължи:

— Чудна работа, сър! Когато ми казаха, че трябва да се махам оттук, нещо в мен се обърна. Идеше ми да се дигна, та в града и да избия там сума свят. Но после всичките ми близки заминаха на запад. И ето ме аз останах да се скитам тъдява самичък. Все тъдява се навъртам. Никога не съм отивал по-далеч. Спя, където ми падне. Канех се да спя тук тази нощ. Ето защо дойдох насам. Казвам си: „Наглеждам имота на хората и когато всички те се върнат, много ще се зарадват.“ Но зная, че сам себе си мамя. Тук няма нищо за наглеждане. Хората никога няма да се върнат. Само аз се скитам тъдява като дух из гробище.

— Човек свиква с мястото, където живее, и не му се иска да го напусне — каза Кейси. — Човек свиква и с мислите си и също не му се иска да ги забрави. Аз вече не съм проповедник, ала много често мислите ми приличат на проповеди, без да си давам сметка за това.

Джоуд обърна късчетата месо. Сега от тях капеше сок и всяка капка, която падаше в огъня, избухваше като главичка на кибритена клечка. Гладката повърхност на месото се бе набръчкала и станала леко кафява.

— Ах, помиришете само! — рече Джоуд. — Боже, как мирише!

Мюли продължи:

— Като дух из гробище. Обикалях по местата, с които ме свързват спомени. Като например едно място над нашата земя; в долчинката има храст. Там за пръв път в живота си легнах с момиче. Бях на четиринайсет години и тропах, подскачах и сумтях като елен, бях се разлудял като козел. Отидох сега там, легнах на земята и сякаш преживях всичко още веднъж. Има и едно място край плевника, където един бивол мушна много лошо баща ми. Кръвта на татко е още на това място, просмукана от земята. Сигурен съм. Не измихме земята от кръвта. Сложих ръка на това място, където бащината кръв се бе смесила с пръстта. — Той се спря и продължи смутено: — Смятате ли, приятели, че съм мръднал?

Джоуд обърна месото, очите му бяха замислени. Кейси, свил високо колене, гледаше втренчено огъня. На петнадесет стъпки зад мъжете седеше ситата котка, дългата й сива опашка бе грациозно извита пред предните крака. Една голяма кукумявка нададе писък, прелитайки над главите им, и блясъкът на огъня освети белия корем и разперените й криле.

— Не — каза Кейси. — Ти си самотен, но не си мръднал.

Изопнатото личице на Мюли стана сурово.

— Сложих ръка на това място, където е още кръвта. И видях татко с дълбока рана на гърдите, усетих както тогава тръпките му, видях го да се отпуска на земята и да изпъва ръце и крака. Видях и очите му — помътнели от болката — и после той престана да шава, а очите му се проясниха и вече гледаха нагоре. Аз, малкото момче, седях край него и нито плачех, нито вършех нещо друго — просто седях край него. — Мюли поклати рязко глава. Джоуд не преставаше да обръща месото. — После влязох в стаята, където се роди Джо. В нея вече нямаше легло, ала тя си бе същата. Това, което се е случило на някое място, си остава вечно там. Да, в тази стая се роди Джо. Той пое с все сила въздух и така писна, че можеше да го чуят на цяла миля; а баба му стои до него и повтаря: „Ах ти, хубавецо! Ах ти, хубавецо!“ Толкова горда бе, че счупи същата нощ цели три чаши.

Джоуд се покашля.

— Да бяхме почнали.

— Нека месото се изпече хубаво, да стане кафяво, почти черно — отвърна раздразнено Мюли. — Искам да си побъбря. С никого не съм приказвал. Ако съм мръднал, да съм мръднал, край на тая работа. Като дух из гробище обикалям къщите на съседите си нощем. От Питърсови към Джейкъбсови, а оттам към Рансови, към Джоудови; сега всички тези къщи тънат в мрак, същински миши дупки, а преди в тях идваха гости, имаше танци. Слушаха се проповеди, крещеше се за славата божия. Ставаха сватби — все в тези къщи. Като си спомнех това, ми идеше да се вдигна до града и да изпребия там сума хора. Заслужават си — за какво им трябваше да разорават земята и да ни гонят оттук? Какво толкова ще спечелят, ако запазят „минималните си печалби“? Само ще вземат земята, на която умря баща ми, на която Джо видя за пръв път бял свят, на която аз подскачах като козел под храста онази нощ. Какво ще спечелят от това? Всеки знае, че земята не е добра. От години не е имало добра реколта. А тези кучи синове, седнали в канторите си, просто разрязаха на две хората заради „минималните си печалби“. Просто ги разрязаха на две. А хората са неразделно свързани с мястото, където живеят. Те не са истински хора, когато се мъкнат по шосетата самотни в претъпканите догоре камиони. Те престават да бъдат живи. Тези кучи синове ги убиха. — Като каза това, Мюли млъкна, но тънките му устни продължиха да мърдат, а гърдите му тежко да дишат. Той седна и погледна ръцете си на светлината на огъня. — Аз… аз отдавна не бях говорил с никого — кротко се извини той. — Прокрадвах се тъдява като дух из гробище.

Кейси тикна дългите дъски по-навътре в огъня, пламъците ги заблизаха и лумнаха отново към месото. Къщата силно запука — хладният нощен въздух свиваше дървото, прониквайки в шуплите му. Кейси рече тихо:

— Трябва да видя онези, които са тръгнали на път. Чувствувам, че трябва да ги видя. Проповеди не ще им помогнат — трябва им помощ. За какво ти е вяра в небето, когато животът ти на земята не е осигурен? Дух свети, когато собственият ти дух е паднал и унил? Не, на тях им трябва помощ. Трябва им живот, а не смърт като единствено спасение.

Джоуд нервно извика:

— За бога, трябва да изядем това месо, иначе ще се спече и нищо няма да остане от него! Погледнете го само! Помиришете го!

Той скочи на крака, бързо заплъзга парчетата месо по тела и ги отстрани от огъня. После взе ножа на Мюли и освободи от тела едно парче месо.

— Това е за проповедника — рече той.

— Казах ти, че вече не съм проповедник.

— Е, добре, тогава за човека. — Джоуд отряза друго парче. — Дръж, Мюли, ако безпокойствата не са ти убили съвсем апетита. Това е див заек. По-жилав от бивол. — Той отново седна, заби дългите си зъби в месото, откъсна една голяма хапка и я сдъвка. — Боже! Как хруска! — И той отхапа хищно още една хапка.

Мюли все още седеше, загледал се в своя дял.

— Може би не трябваше да приказвам така — рече той. — Такива неща трябва да стоят заключени в главата.

Кейси погледна към Мюли с пълна уста. Проповедникът дъвчеше и жилите на шията му бяха в непрестанно движение.

— Не, добре правиш, че говориш — рече той. — Понякога отчаяният намира сили в себе си, изплаква болката си и му олеква. Понякога човек намисли да убие някого, а като поговори с жертвата си и излее злобата си, се отказва от своето намерение. Ти постъпи правилно. Не убивай, ако можеш да се въздържиш.

И той отхапа друг къс месо. Джоуд хвърли костите в огъня, енергично стана и отряза още късове от тела. Сега Мюли ядеше бавно и неспокойните му очички непрестанно се спираха ту на единия, ту на другия от сътрапезниците му. Джоуд ядеше и се мръщеше като животно, около устата му се бе образувал пръстен от мазнина.

Мюли го следи дълго с поглед, в който се четеше едва ли не страх. Той отпусна ръката, в която държеше месото.

— Томи — каза той.

Джоуд вдигна глава, но продължи да гризе дела си.

— Да?

— Томи, не се сърдиш, задето говорих за убийци, нали? И не се обиждаш?

— Не — отговори той. — Не се обиждам. Станалото — станало.

— Всички знаят, че то не е по твоя вина — продължи Мюли. — Стария Търнбул се заканваше да ти отмъсти, когато излезеш от затвора, задето си убил едно от момчетата му. Но съседите го раздумаха.

— Бяхме пияни — рече Джоуд кротко. — Напихме се на танцовата. Не си спомням как почна. Когато ножът ме прободе, веднага изтрезнях. Първото нещо, което видях, бе Хърб, който замахваше отново с ножа си към мен. Тогава видях, опряна о стената на училището, една лопата, грабнах я и му сплесках главата. Никога не съм имал нещо против Хърб. Той беше добро момче. Въртеше се около сестра ми Розашарн^[2], когато беше малък. Да, аз го обичах.

— Вярно е, и всички казваха това на баща му, докато накрая той съвсем се успокои. Някой рече, че Стария Търнбул бил роднина по майчина линия с Хатфийлд, та затова толкова се перчел. Не знам дали е вярно. Той и близките му заминаха за Калифорния преди шест месеца.

Джоуд свали от тела останалото месо и го раздаде. Той седна, задъвка по-бавно, по-спокойно и изтри с ръкав мазната си уста. А тъмните му, полузатворени очи замислено гледаха гаснещия огън.

— Всички отиват на запад — продума той. — А аз дадох декларация да остана. Не мога да напусна щата.

— Дал си декларация ли? — учуди се Мюли. — Чувал съм такова нещо. А каква е тази декларация?

— Нали излязох по-рано, три години по-рано. Има цял ред неща, които не бива да върша. Иначе пак ще ме приберат. От време на време трябва да се регистрирам в полицията.

— Как карахте в Макалистър? Един братовчед на жена ми беше там и казваше, че го държали страшно строго.

— Там не е съвсем лошо — рече Джоуд. — Както на всяко друго място. Държат те строго, щом си размирник. Ще бъдеш много добре, ако някой надзирател не се заяде с теб. А ако се заяде — голяма беля ще си навлечеш. Аз бях много добре. Гледах си моята работа, както трябва да прави всеки. Научих се да пиша дяволски хубаво. И не само това — научих се да рисувам птички и други такива неща. Старият ще се ядоса, като ме види да му измайсторявам птичка с един замах. Като види това, здравата ще се разсърди. Той не обича такива дяволии. Той дори не обича самата дума „пиша“. Писането, изглежда, го плаши. Всеки път, когато се е захващал да пише, са му отмъквали по нещо.

— Никак ли не са те били в затвора?

— Не, гледах си само моята работа. Разбира се, когато караш такъв живот цели четири години, можеш да полудееш. Ако си направил нещо, за което те е срам дори да си спомняш, пада ти се — стой там и се кай. Но, по дяволите, ако Хърб Търнбул ме нападне с нож сега, пак бих му сплескал главата с някоя лопата.

— Всеки ще постъпи така — каза Мюли. Проповедникът гледаше втренчено огъня и високото му чело се белееше в настъпващия мрак. Отблясъците на огъня играеха по жилестата му шия. Той беше сключил ръце на коленете си и пукаше пръсти.

Джоуд хвърли в огъня последните кости, облиза пръсти и ги изтри в панталона си. Той стана, взе от верандата бутилката с вода, отпи малка глътка и преди да седне отново, подаде бутилката на другите. После пак заговори:

— Това, което ме мъчи най-много, е, че в цялата тази работа няма никакъв смисъл. Никой не търси особен смисъл, когато някоя крава е убита от гръм или стане наводнение. Просто се е случила беда, и толкоз! Но когато някои хора те приберат зад решетките за четири години, за това трябва да има някаква причина. Защото е прието, че хората обмислят нещата. Ето например мен — прибраха ме в затвора, държаха ме там четири години, храниха ме. Това е било или за да ме поправят, та друг път да не върша престъпление, или да ме накажат, та да ме е страх занапред да сторя същото… — Той замълча. — Но ако някой като Хърб пак ме нападне с нож, отново ще го сторя. И то, преди да си дам сметка. Особено ако съм пиян! Ей над тази безсмислица си блъскам главата.

Мюли забеляза:

— Съдията казваше, че леко си се отървал, защото Хърб също бил виновен.

Джоуд продължи:

— В Макалистър имаше един осъден на доживот. Все учеше. Беше секретар на директора, пишеше всичките там документи и прочие неща. Умник беше и от законите разбираше. Веднъж говорих с него за всичко това — нали четеше толкова много. Та той ми рече, че книгите нямало да помогнат. Аз, казва, всичко съм чел за затворите — и сега, и преди — и сега още по-малко знам, отколкото по-рано. В това, казва, има такава неразбория, че и дяволът нищо не може да проумее; а на никого не му стига умът да направи някакви изменения. Хич не се захващай, казва, с книгите: първо, ще се объркаш още повече и, второ, ще престанеш да уважаваш правителството.

— Аз и сега никак не го уважавам — рече Мюли. — Ние знаем само едно правителство — тези, които ни притискат и се грижат за „минималните си печалби“. Но аз ето какво не мога да разбера: как този Уили Фийли се е съгласил да кара трактора и отгоре на всичко иска сега да се разпорежда със земята, която е орал баща му. Мира не ми даваше това. Да беше някой чужденец, невиждал по-свестен живот, разбирам, ала Уили е тукашен. Най-после отидох да питам самия него. А той като кипна. „Имам две деца — казва. — Имам жена и тъща. Те трябва да ядат.“ Просто обезумя. „Аз най-напред за тях и само за тях трябва да мисля — казва. — А другите да гледат своите си работи.“ Изглежда, беше гузен, затова така се разсърди.

Джим Кейси гледаше втренчено гаснещия огън и очите му бяха широко отворени, а жилите на шията — издути. Изведнъж той извика:

— Разбрах! Ако у мен има капка разум, значи, всичко съм разбрал. Разбрах го за миг! — Той скочи на крака и почна да се разхожда назад-напред, клатейки глава встрани. — Имах някога палатка. Всяка вечер край нея се събираха петстотин души. Тогава вие още не ме познавахте. — Той млъкна и ги погледна. — Спомняте ли си? Никога след проповед не съм събирал пари, където и да е ставало това — в някой плевник или пък на полето.

— Право казваш, никога — рече Мюли. — Тъдявашните хора така свикнаха да не дават пари, че сетне се ядосваха, когато някой друг проповедник обикаляше с шапка в ръка. Да, сър.

— Ако ме поканеха да похапна, не отказвах — продължи Кейси. — Вземах панталони, когато моите собствени се превръщаха в дрипа, или чифт стари обувки, когато подметките ми съвсем се скъсваха. А с палатката беше по-иначе. Някои дни събирах по десет-двайсет долара. Само че това не ми носеше радост, престанах да събирам пари и известно време ми беше по-леко. Сега знам всичко. А ето че не мога да го изразя с думи. Бога ми, не мога. Но ми се струва, че сега има нужда от проповедник. Може би пак ще бъда в състояние да проповядвам. Хората се влачат по пътищата самотни, без земя, без покрив. А когато нямаш покрив, ти трябва нещо в замяна. Може би… — Той стоеше, надвесил се над огъня. Безбройните жили на шията му се открояваха ярко, в очите играеха отблясъците на огъня, запалвайки в тях червени въгленчета. Кейси стоеше, гледайки огъня, и лицето му бе напрегнато, сякаш той се вслушваше в нещо, а ръцете му, винаги неспокойни, дейни, жестикулиращи, когато говореше, сега кротуваха и бавно се плъзнаха в джобовете. Прилепите прелитаха над светлината на загасващия огън, а откъм нивята се носеше тихият, досаден крясък на нощен ястреб.

Том спокойно бръкна в джоба си, измъкна оттам тютюна и почна бавно да си свива цигара, без да сваля очи от въглените. Той не отговори с нищо на проповедника, сякаш считаше, че това е лична работа на Кейси и не бива да се бърка в нея. Том рече:

— Нощем лежах в леглото си в затвора и си мислех: какво ли ще бъде в къщи, когато се върна? Дядо и баба може би ще са умрели дотогава, може да се родят дотогава още деца. Може баща ми да не бъде вече груб. И Розашарн ще поотмени мама в къщната работа. Знаех, че ще има нещо ново… Е, хайде да лягаме тук, а утре, щом се съмне, ще тръгнем за чичо Джон. В краен случай ще тръгна само аз. А ти, Кейси, какво смяташ?

Проповедникът все още стоеше, загледан във въглените. Той бавно отвърна:

— Ще дойда с теб. А когато вашите заминат, ще тръгна с тях. Ще бъда заедно с тези, които са на път.

— Заповядай — каза Джоуд. — Майка винаги те е обичала. Казваше, че на такъв проповедник може да се довериш. Розашарн тогава беше още съвсем малка. — Той се обърна към Мюли: — А ти? Ще дойдеш ли с нас? — Мюли гледаше към пътя, по който те бяха пристигнали. — Ще дойдеш ли, а, Мюли? — повтори Джоуд.

— Какво? Не. Никъде няма да вървя, оставам тук. Виждаш ли ей онази светлина, дето подскача нагоре-надолу? Това е сигурно надзирателят на тукашния участък. Някой е видял нашия огън.

Том погледна натам, накъдето му сочеше Мюли. Светлото петно пълзеше по хълма.

— А на кого пречим тук? — рече той. — Просто сме седнали. Нищо лошо не сме направили.

Мюли избъбри:

— Не е то тъй! Щом сме тук, за него това е нарушение. Бракониерствуваме. Тук никой не може да стои. Два месеца как се мъчат да ме хванат. Ето какво: ако това е автомобил, ще отидем в памука и ще легнем там. Няма нужда да влизаме много навътре. И тогава нека търсят! Трябва да огледат всеки ред. Не ще ни намерят — ще лежим, без да вдигаме глави.

— Какво се е случило с теб, Мюли? — учуди се Джоуд. — Преди ти не обичаше да играеш на криеница. Беше лош.

Мюли не сваляше очи от приближаващото се светло петно.

— Да — каза той. — Бях лош като вълк. А сега съм лош като невестулка. Ако си тръгнал на лов, значи, си ловец — а ловците са силни. Никой не може да ги надвие. А когато ти си дивечът — работата е друга. Вече не си предишният. И нямаш никаква сила; може би имаш злоба, но не и сила. Отдавна ме преследват. Сега не съм вече ловец. Може и да застрелям някого в тъмнината, но да измъкна кол от някоя ограда и да млатна — това никога няма да стане. И няма какво да се залъгваме с теб. Така стои тази работа.

— Е, върви да се криеш тогава — рече Джоуд. — А ние с Кейси ще си кажем две-три сладки приказки с тези негодници. — Лъчът светлина беше вече по-близо; той подскочи в небето, изчезна и отново подскочи. Тримата мъже следяха с очи светлината.

Мюли каза:

— Когато ти си дивечът, ето още за какво мислиш — за всички опасности. А когато си ловецът, хич не мислиш за това, от нищо не се боиш. Ти сам ми каза: „Стига само да се провиня, пак ще ме приберат в Макалистър и ще остана там до края на срока.“

— Така е — съгласи се Джоуд. — Тъй ми казаха; но ако се спреш тук да си починеш или да пренощуваш на земята — нима в това има някакво провинение? В него няма нищо лошо. Това не е все едно да пиянствуваш и буйствуваш.

Мюли се разсмя:

— Ей сега ще видиш. Постой тук, почакай автомобилът да дойде. Може това да е Уили Фийли, той сега е помощник-шериф^[3]. Ще те попита: „Защо си тук?“ Е, Уили винаги е бил глупец над глупците и ти ще му отвърнеш: „Теб какво те засяга това?“ Той ще се ядоса, ще завика: „Махай се оттук, иначе ще те арестувам!“ А ти няма да позволиш на човек като Фийли да те командува, па бил той и ядосан или наплашен. Уили вече е свикнал да постъпва така, пък и ти няма да отстъпиш, знам те аз… Я по-добре легни в памука, нека си търсят. Така е по-весело, защото те се ядосват и нищо не могат да направят, а ти си лежиш и им се присмиваш. Иначе почнеш ли разправия с Уили или с някое друго началство, хубаво ще те наредят! Ще те арестуват и ще те върнат в Макалистър още за три години.

— Право казваш — съгласи се Джоуд. — Всичко, което казваш, е право. Но, господи, как мразя да ме командуват! Много ми се ще да натупам тоя Уили.

— Той има оръжие — рече Мюли. — Ще стреля — това е разрешено на помощник-шерифа. Или той ще те убие, или пък ти него, ако му отнемеш оръжието. Да вървим, Томи. Ей така си речи: аз ще се скрия, нека те бъдат глупците. Цялата работа е как ще погледнеш на това. — Силната светлина сега потъна в небето и откъм пътя се разнесе равномерното бръмчене на мотор. — Да вървим, Томи. Няма нужда да влизаме навътре, само на четиринайсет-петнайсет реда. Оттам ще виждаме всичко.

Том стана:

— По дяволите, право казваш! Нищо няма да спечеля, ако се скарам с онзи тип.

— Да вървим тогава; натам. — Мюли обиколи къщата и спря в памучната нива на около петдесет крачки дълбочина. — Достатъчно — рече той. — Сега лягайте. Ако обърнат прожектора насам, наведете глави, нищо повече. Хубавичко ще им се посмеем. — И тримата се проснаха на земята и се опряха на лакти. Мюли скочи, затича се към къщата и когато след няколко минути се върна, хвърли на земята сакото и обувките на Джоуд. — Да си ги приберем, иначе онези ще ни станат длъжници — каза той. Светлината се вдигна нагоре и се спря върху къщата.

Джоуд попита:

— Ами ако дойдат да ни търсят тук с джобни фенерчета? Ех, да имах една тояга!

Мюли се изкиска:

— Не, няма да дойдат. Казах ти, че съм лош като невестулка. Уили веднъж се опита да се пъхне навътре, но аз го сгрях отзад с един кол от ограда! Смъкна се като чувал. После разказвал на всички, че пет души го нападнали.

Автомобилът се приближи до къщата, на него блестеше прожектор.

— Наведете се — каза Мюли. Над главите им се проточи ивица студена, бяла светлина и почна да шари из нивата. Криещите се мъже не виждаха какво става около къщата, но чуха как хлопна вратата на автомобила, чуха и гласове. — Страхуват се да се покажат на светло — прошепна Мюли. — Два-три пъти стрелях по фаровете. Оттогава Уили стана по-предпазлив. Сега не е дошъл сам. — Те чуха скърцането на дъските на пода, после видяха как светлината нахлу в къщата. — Да гръмна ли към къщата? — прошепна Мюли. — Няма да видят откъде се стреля. Нека се постреснат.

— Стреляй — рече Джоуд.

— Не бива — прошепна в отговор Кейси. — Каква полза от това? Празна идея. Трябва във всичко винаги да има смисъл.

Някъде откъм къщата се чу тътрене на подметки по земята.

— Гасят огъня — прошепна Мюли. — Зариват го с прах. — Вратите на автомобила се хлопнаха, фаровете направиха кръг и отново осветиха пътя. — По-ниско главите! — изкомандува Мюли. Тримата заровиха лица в земята, лъчът на прожектора легна над главите им, зашари из нивата, после автомобилът потегли, заизкачва се по хълма и изчезна.

Мюли се надигна и седна.

— Уили напоследък винаги прави така. Аз вече свикнах. А той си мисли, че е кой знае какъв хитрец.

Кейси каза:

— Може да е останал някой в къщата. И като излезем от нивата, ще ни хванат.

— Всичко е възможно. Вие почакайте тук. Аз им знам всичките дяволии. — Като стъпваше внимателно, Мюли тръгна към къщата и само лекото хрущене на буците издаваше движението му. Джоуд и проповедникът напрягаха слух, но стъпките вече не се чуваха. След малко Мюли извика от верандата:

— Няма никой. Елате.

Двамата се изправиха с усилие и тръгнаха към тъмнеещата пред тях къща. Мюли стоеше край една димяща купчина пръст — загасения огън.

— Няма никой, така си и знаех — гордо изрече той. — Веднъж здравата халосах Уили, други два-три пъти стрелях по фаровете и той и хората му станаха по-предпазливи. Отде да знаят какво ги очаква тук? А аз няма да се тикна в ръцете им. Никога не спя около къщите. Ако вие, приятели, искате, ще ви покажа място, където можем да пренощуваме. Там никой няма да ни намери.

— Води ни тогава — рече Джоуд. — Ще вървим с теб. Никак не съм мислил, че ще трябва да се крия в бащиния си имот.

Мюли навлезе в нивята и Джоуд и проповедникът го последваха. Те крачеха направо през памука.

— Ще откриеш още много причини да се криеш — каза Мюли. Тримата вървяха през нивята един зад друг. Стигнаха един дол и се спуснаха без усилие на дъното му.

— Зная къде ни водиш! — извика Джоуд. — В пещерата, издълбана в брега, нали?

— Точно тъй. Как се сети?

— Аз я дълбах — рече Джоуд. — Аз и брат ми Ной. Казвахме, че уж търсим злато, а всъщност като всички момчета копаехме пещера. — Бреговете на дола сега бяха по-високо от главите им. — Тя е тук някъде съвсем наблизо — каза Джоуд. — Спомням си, че е съвсем наблизо.

Мюли отвърна:

— Затулих я с клони, та никой да не я открие. — Дъното на дола стана по-равно и краката им сега газеха из пясък.

Джоуд седна на чистия пясък.

— Няма да спя в пещерата. Ще легна ей тук. — Той сгъна сакото и го пъхна под главата си.

Мюли отмести встрани клоните и се пъхна в пещерата си.

— А на мен и тук ми е добре — извика той. — Спокоен съм, че никой няма да ме намери.

Джим Кейси седна на пясъка до Джоуд. — Лягай да поспиш — рече Джоуд. — Призори ще тръгнем за чичо Джон.

— Не ми се ще — отвърна Кейси. — Твърде много мисли чакат разрешение в главата ми. — Той привдигна колене и сключи ръце около тях. Отметна глава и спря поглед на ярките звезди. Джоуд се прозя и подложи ръка под главата си. Двамата мълчаха и лека-полека шумоленето по земята в дупки, бърлоги и храсти се възобнови; торбестите плъхове се размърдаха, зайците се запромъкваха към зелените си лакомства, мишките бързо зашариха из буците, а крилатите хищници безшумно се понесоха във въздуха.