Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (3)

Трета глава

Покрай бетонното шосе се простираше бордюр от гъста, изгазена суха трева; стъбълцата й бяха отрупани с овесен осил, който чакаше да мине някое куче, за да се хване за кожуха му, с лисичи опашки, които чакаха някой кон, за да се оплетат в козината на краката му, с детелинени парашутчета, готови да се вкопчат във вълната на някоя овца — спящият живот чакаше да го развеят и разпръснат, всяко семенце бе въоръжено с приспособление за пътешествие: с пъргаво краче и парашутче за вятъра, с иглици и топчици от тънки трънчета — и всичко това чакаше животно или вятър, маншет на мъжки панталон или пола на женска рокля, чакаше пасивно, но въоръжено с приспособления за активност, неподвижно, но със способност да се движи.

Слънчевите лъчи падаха на тревата и я грееха, а в сянката между стъбълцата й сновяха насекоми — мравки и дебнещи ги мравояди, скакалци, които подскачаха във въздуха, блясвайки за миг с жълтите си крила, стоножки, подобни на малки броненосци, които бродеха непрестанно, носени от многобройните си крехки крачка. А край пътя, обръщайки глава ту надясно, ту наляво, влачеше по тревата силно изкорубената си черупка една костенурка. Твърдите й крака с жълти нокти бавно се провираха през тревата, по-право се промъкваха през нея — това не бе вървеж, а повдигане и влачене на черупката. По черупката се плъзгаха ечемичени брадички и детелинени парашутчета и се търкулваха на земята. Роговата уста на животното бе полуотворена, очите с остър, насмешлив поглед следяха пътя изпод твърдите дъги на веждите. Зад себе си костенурката оставяше ивица омачкана трева, а пред нея се извисяваше крайпътният насип, който й се струваше цял хълм. Тя се спря за миг и вдигна високо глава. Премигна и погледна нагоре, после надолу. Сетне започна да се катери по насипа. Предните ноктести крака се протегнаха напред, но не намериха опора. Задните заритаха, тласнаха черупката напред и тя застърга по тревата и по каменистия насип. Колкото по-стръмен ставаше насипът, толкова по-отчаяни бяха усилията на костенурката. Задните крака се напъваха и плъзгаха, тласкайки черупката напред, а шията, на която се крепеше роговата глава, бе протегната до краен предел. Лека-полека черупката изкачи крайпътния насип и се озова до бетонния ръб, висок четири инча, който й пресичаше пътя. Задните крака, които сякаш действуваха, независимо от тялото, я задвижиха нагоре. Шията се изпъна и костенурката надникна над ръба към широката гладка циментова равнина. После на ръба стъпиха здраво предните крака, те се напрегнаха и черупката бавно положи предната си част върху него. Миг-два костенурката си почива. Една червена мравка се шмугна в черупката, полази по мекото тяло на костенурката и в миг главата и краката на животното се скриха вътре, а люспестата опашка се вмъкна отстрани. Червената мравка бе смазана между тялото и краката на костенурката. Клас див овес, залепил се за една от предните лапи, също се озова в черупката. Костенурката лежа дълго неподвижна, после от черупката се подаде бавно шията, насмешливите, старчески, сърдити очи се огледаха наоколо, а след тях се показаха навън и краката и опашката. Задните крака се задвижиха, напънаха се като крайници на слон и черупката толкова се наклони нагоре, че предните крака се откъснаха от ръба на циментовата равнина и увиснаха във въздуха. Ала задните тласкаха черупката все по-нагоре, центърът на равновесието се премести, предната част на тялото се плъзна надолу, ноктите драснаха по бетона и костенурката се намери на шосето. А класът див овес се бе оплел около предните крака.

Сега да се върви, беше по-лесно и за работа се заловиха и четирите крака; черупката се движеше напред, клатейки се ту наляво, ту надясно. Зададе се една кола, на волана й седеше четиридесетгодишна жена. Тя забеляза костенурката и зави остро надясно, вън от платното; колелата изсвириха и вдигнаха облак прах. Две от тях за миг се откъснаха от земята и сетне се приземиха. Колата се хлъзна отново в пътя и продължи хода си, но вече по-бавно. Костенурката, която друг път би се скрила веднага в черупката си, сега забърза, защото нажеженият бетон я пареше като жарава.

Ето че се показа една камионетка и когато тя се приближи, шофьорът й видя костенурката и свърна към нея, за да я прегази. Предното колело засегна края на черупката, подхвърли костенурката като кокалено зарче, завъртя я като монета и я изхвърли от шосето. Сетне камионетката отново пое дясната половина на пътя. Костенурката дълго лежа по гръб, без да се показва от черупката си. Накрая краката й се залюшкаха във въздуха, търсейки опора. Един от предните крака докосна парче кварц и лека-полека костенурката се обърна по корем. Класът див овес падна на земята и от него се изтърколиха три островърхи семена. Костенурката запълзя надолу по насипа и от черупката й се отрони пръст, която покри семената. Животното се добра до черния път и заситни из праха, оставяйки зад себе си плитка, лъкатушна следа. Насмешливите старчески очи гледаха напред, а роговата уста беше леко отворена. Краката с жълти нокти лениво се движеха в праха.