Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (26)

Двадесет и шеста глава

Една вечер в лагера Уийдпач, когато над хоризонта се бяха натрупали дълги, тесни облаци, обагрени по краищата от отблясъците на залязващото слънце, семейството на Джоудови остана дълго след ядене. Майката започна веднага да мие съдините.

— Трябва да се направи нещо — каза тя и изви глава към Уинфийлд. — Вижте го. — Всички погледнаха момчето. — Цяла нощ рита и се върти в съня си. И какъв е блед! — Всички посрамено наведоха очи. — Нали го храним само с едни питки — рече тя. — Вече месец как сме тук. Том работи само пет дни. Вие обикаляте от сутрин до вечер, а не можете да намерите работа. И ви е страх да си кажете откровено. Парите са на свършване, а вие се страхувате да признаете това — не ви стига куражът. Наядете се вечер и всеки тръгне нанякъде. А трябва да си поговорим. Розашарн ще ражда скоро, пък вижте каква е бледа. Хайде да си поговорим. И моля ви се, никой да не отива никъде, преди да е намислил какво да направим. Имаме мазнина за един ден, брашно за два дни и десетина картофа. Ето на, помислете си, понапрегнете си мозъците.

Всички мълчаха, без да вдигнат очи. Бащата чистеше с едно джобно ножче калта от твърдите си като желязо нокти. Чичо Джон човъркаше една разцепена дъска на сандъка, на който седеше. Том хвана долната си устна и я дръпна.

Той отпусна ръка и тихо каза:

— Нали търсим работа, майко! И все пеш ходим, за да не харчим повече бензин. Надничаме във всяка врата, във всяка къща. Понякога знаем, че няма смисъл, но пак се отбиваме. И знаеш ли колко е тежко.

Да търсиш работа и да знаеш, че никъде няма да намериш.

Майката рече гневно:

— Кой ви е казал, че можете да губите кураж? Семейството загива. Не бива тъй.

Бащата внимателно огледа изчистения нокът.

— Трябва да отидем някъде другаде — каза той. — Не ни се иска, но трябва. Лагерът е хубав, хората са добри. Страх ни е да не попаднем пак в някой Хувървил…

— Ала щом трябва да отиваме другаде, ще отидем. Трябва да се мисли за храната, това е главното.

Заговори Ал:

— Бензин имам — резервоарът на камиона е пълен. Само че не съм ви казвал досега.

Том се усмихна:

— Макар да е малко вятърничав, понякога Ал постъпва много умно.

— Е, мислете — рече майката. — Не мога повече да гледам как гладува семейството. Имам мазнина само за един ден. Това е всичко. Розашарн скоро ще ражда, трябва да я храним добре. Мислете!

— Тук има гореща вода, клозети… — почна бащата.

— Да, но те не ни дават храна.

Том каза:

— Днес пристигна един. Търсеше хора за работа в Мерисвил. За беритба на плодове.

— А защо да не отидем в Мерисвил? — попита майката.

— Не знам — отвърна Том. — Нещо не ми хареса този човек. Много ни увещаваше. А колко ще плащат, не каза. Сякаш не знае точно.

Майката рече:

— Да вървим в Мерисвил. Все едно колко ще ни платят. Да вървим.

— Много е далеч — забеляза Том. — Няма да ни стигнат парите за бензина. Не ще се доберем дотам. Ти, майко, казваш „мислете“. Та аз нищо друго не върша, все мисля.

Чичо Джон се обади:

— Един човек ми каза, че скоро ще почнат да берат памука на север, близо до едно място, наречено Тюларе. Не било много далеч оттук.

— Трябва да тръгваме, и то по-скоро. Макар лагерът да е хубав, тук повече няма да остана. — Майката взе кофата и се упъти към санитарната постройка за гореща вода.

— Майка е станала упорита — рече Том. — Отдавна не бях я виждал такава люта. Просто кипи.

Бащата облекчено въздъхна:

— Какво, жената просто си каза всичко откровено. И аз вече толкова нощи не спя, блъскам си главата. А сега да решим какво да направим.

Майката се върна с пълна кофа; от горещата вода се вдигаше пара.

— Е — попита тя, — измислихте ли?

— Още мислим — отговори Том. — А защо пък да не отидем на север да берем памук? Тъдява всичко изръшнахме. Ясно е, че тук нищо няма да намерим. И тъй, хайде да натоварим багажа и да поемем на север. Ще пристигнем тъкмо за беритбата. Бих брал памук с най-голямо удоволствие. Ал, наистина ли резервоарът е пълен?

— Почти целият. Без един-два пръста.

— Дано стигне.

Майката държеше една чиния над кофата.

— Е? — попита тя.

Том отвърна:

— Ти надви. Ще се махаме. Съгласен ли си, татко?

— Като няма как иначе… — рече бащата.

Майката го погледна.

— А кога?

— Няма време за бавене. Може и утре сутринта.

— Добре, тогава утре. Нали ви казах колко храна имаме.

— Не мисли, майко, че на мен кой знае колко ми се стои тук. Вече две седмици как не си дояждам. Пълнех си стомаха, но от това нямаше никаква полза.

Майката пусна чинията в кофата.

— Значи, утре — каза тя.

Бащата смръкна с нос.

— Ето какви времена дойдоха — язвително продума той. — Преди мъжът се разпореждаше за всичко. А сега жените командуват. Време е вече да грабна пръчката.

Майката остави мократа чиния на сандъка. Тя се усмихна, без да вдигне глава.

— Че какво чакаш, грабни я. Когато бъдем сити, когато се настаним някъде, тогава бий с пръчката колкото щеш и ще запазиш кожата си цяла. Но сега не вършиш нищо както трябва — не работиш, не мислиш за семейството си. Ако беше иначе — защо не, върти пръчката, а жените ще се свиват като мишки и само ще подсмърчат с нос. Май ти се струва, че и сега можеш да пердашиш жена си, така ли? Не, мъжо! Сега трябва с нея да водиш бой, защото и тя има пръчка в ръката си.

Бащата неловко се усмихна.

— Поне пред децата не говори така, от тези думи те няма да имат полза — каза той.

— А ти първо ги нахрани, пък после мисли от какво има полза и от какво вреда — отвърна майката.

Бащата стана с негодувание и се отдалечи, чичо Джон го последва.

Ръцете на майката все още бърникаха във водата, но тя изпрати двамата мъже с очи и горделиво рече на Том:

— Юнак. Още се държи. Може като нищо да ме натупа.

Том се засмя:

— Ти какво — нарочно ли се заяждаш с него?

— Разбира се — отвърна майката. — Мъжът някой път се мъчи-мъчи, заприличва на сянка и току-виж, изпънал крака. А като го ядосаш както трябва, всичко се оправя. Баща ти нищо не каза, но се ядоса — и то как! Сега ще ми даде да разбера.

Ал стана.

— Ще отида да се поразходя — каза той.

— Няма да е зле да провериш колата преди тръгване — напомни му Том.

— Няма какво да проверявам.

— Добре. Но ако стане нещо, ще се разправяш с майка.

— Няма какво да проверявам. — И Ал напето закрачи край палатките.

Том въздъхна.

— Нещо съм уморен, майко. Защо не ядосаш и мен?

— Ти си по-умен от другите, Том. Няма защо да те ядосвам. Трябва да търся подкрепа от теб. Всички останали… са сякаш чужди… всички, освен теб. А ти няма да се дадеш, Том.

Всичко лежеше на неговите плещи.

— Не ми харесва това — рече той. — И аз искам да се разхождам като Ал. Искам да се ядосвам като татко или да се напивам като чичо Джон.

Майката поклати глава.

— Няма да можеш, Том. Знам това. Знам го още откогато ти беше малък. Няма да можеш, Том. Има хора, които си остават все едни и същи. Ето например Ал — хлапак, който мисли само за момичета. А ти никога не си бил такъв.

— Как да не съм бил? — каза Том. — Винаги съм бил, а и сега съм такъв.

— Не. Ти каквото и да направиш, след него се променяш малко. Винаги съм знаела това, знаех го и когато те пратиха в затвора. Такъв си си.

— Не, майко. Не приказвай тъй. Така ти се струва.

Тя остави вилиците и ножовете върху купчината чинии.

— Може би. Може наистина да ми се струва така. Розашарн, изтрий съдините и ги прибери.

Роуз от Шарън, изпъчила грамадния си корем, с мъка се надигна от мястото си. Тя лениво се приближи до сандъка и взе една мокра чиния.

Том каза:

— Така я е разпънало, че чак очите й са изскочили.

— Не се задявай с нея — рече майката. — Юначина е тя! А ти да беше отишъл да се сбогуваш с този-онзи.

— Добре — отговори Том. — Ще ида да разбера дълъг ли ни е пътят.

Майката каза на Роуз от Шарън:

— Той просто тъй си приказва, не се докачай. А къде са Рути и Уинфийлд?

— Измъкнаха се след татко.

— Е, нищо.

Роуз от Шарън лениво изтриваше чиниите. Майката незабелязано я огледа.

— Здрава ли си? Бузите ти са нещо хлътнали.

— Казаха ми да пия мляко, а аз не пия.

— Знам. Нямаме мляко.

Роуз от Шарън намръщено продума:

— Ако Кони не беше си отишъл, сега щяхме, да живеем в своя къщичка, той щеше да учи. И щяхме да си купуваме мляко. И детето щеше да се роди здраво. А сега сигурно ще е болнаво. Трябва да пия мляко. — Тя пъхна ръка в джоба на престилката си и сложи нещо в уста.

Майката попита:

— Какво ядеш? Дай да видя.

— Нищо.

— Я ми го покажи.

— Е, гасена вар. Намерих една голяма буца.

— Все едно, че ядеш пръст.

— Какво да правя, като ми се пощя.

Майката дълго мълча. Тя опъна роклята на коленете си.

— И това се случва — рече тя накрая. — Веднъж, като бях в положение, изядох въглен. Едно голямо парче. Баба ти ме нахока. А ти не приказвай така за детето. Дори не бива да мислиш такова нещо.

— Нито мъж, нито мляко.

Майката каза:

— Да не беше в положение, щях да те напердаша. Щях да ти зашлевя една плесница. — Тя стана и влезе в палатката. Скоро след това излезе и като се спря пред Роуз от Шарън, протегна ръка. — Виж! — В ръката й имаше малки златни обици. — За тебе са.

Очите на дъщерята се развеселиха, но тя тутакси извърна поглед.

— Ушите ми не са пробити.

— Ей сега ще ги пробием. — Майката отново влезе в палатката. Тя се върна с една картонена кутия. Бързо вдяна конец в една игла и го направи двоен, с няколко възела. После вдяна друг конец в друга игла, направи и на него няколко възела и измъкна от кутията една тапа.

— Ще ме боли. Не искам!

Майката се приближи до нея, тикна тапата зад ухото и го проби с иглата.

Роуз от Шарън се сгърчи.

— Щрака ме. Сигурно много ще ме боли.

— Няма да те боли повече от това.

— Не, ще ме боли.

— Е, добре. Дай сега да видим и другото ухо. — Тя подложи тапата и проби и него.

— Ох, много ще ме боли!

— Тихо, тихо — каза майката. — Готово!

Роуз от Шарън учудено я погледна. Майката отряза конците и вкара по едно възелче във всяка дупка.

— Така — рече тя. — Сега всеки ден ще придърпваме конците и ще вкараме по едно възелче, а след две седмици ще можеш да сложиш вече обици. Вземи ги! Вече са твои. Скрий си ги.

Роуз от Шарън внимателно докосна ушите си и погледна капчиците кръв по пръстите.

— Никак не ме боли. Само малко ме щракна.

— Отдавна трябваше да направим това — каза майката. — Тя погледна дъщеря си в лицето и тържествуващо се усмихна. — Хайде, свършвай чиниите. Детето ти ще бъде здраво. Едва не забравих — скоро ще раждаш, пък ушите ти не са пробити. Е, сега не е страшно.

— Нима това означава нещо?

— Разбира се — отговори майката. — Разбира се, че означава.

Ал бавно вървеше към танцовата площадка. Като достигна една малка палатка, той тихо изсвири и продължи напред. Излезе от лагера и седна на тревата.

Червеното по края на облаците, натрупали се на запад, бе изчезнало и те бяха станали черни. Ал почеса краката си и вдигна глава, гледайки вечерното небе.

След няколко минути към него се приближи едно русо момиче; то беше хубавичко, с правилни черти. То мълчаливо седна на тревата. Ал го прегърна през кръста и пръстите му полазиха нагоре.

— Недей — рече девойката. — Гъдел ме е.

— Утре си заминаваме — каза Ал.

Тя уплашено го погледна.

— Утре ли? Закъде?

— Далеч на север — небрежно изрече той.

— А ще се оженим ли?

— Ще се оженим, някой ден.

— Но ти казваше, че тава ще стане съвсем скоро! — сърдито извика девойката.

— Е, скоро значи, когато може.

— Ти обеща! — Пръстите му полазиха още по-нагоре. — Стани! — викна тя. — Казваше, че ще се оженим.

— Е, добре де, ще се оженим!

— А сега се каниш да заминаваш!

Ал попита:

— Какво така се разкряка? Да не си забременяла?

— Не, не съм.

Ал се разсмя.

— Ясно е, че напразно съм си губил времето.

Тя рязко дръпна глава назад и скочи.

— Добре, Ал Джоуд! Да не съм те видяла повече! Хич няма да те погледна.

— Я ела тук. Защо се сърдиш?

— Да не мислиш… да не мислиш, че всеки ден можеш да сменяш приятелките си!

— Почакай де.

— Да не мислиш, че си само ти. Ами! Толкова мъже познавам.

— Че почакай де.

— Не, господинчо… Махай се.

Ал изведнъж се наведе напред, хвана я за глезена и я дръпна към себе си. Тя падна на земята, той я прегърна и запуши с ръка ядно отворената й уста. Девойката се опита да ухапе дланта му, но той я задържа с другата си ръка и изви дланта си нагоре. И след миг тя се отпусна, а след още един миг те вече се смееха, легнали в сухата трева.

— Ще се върнем много скоро — каза Ал. — Ще донеса пълен джоб с банкноти. Ще отидем с теб в Холивуд, ще гледаме филми.

Тя лежеше по гръб. Ал се наведе над нея. Той видя черните облаци, които се отразяваха в очите й, видя там и ярката вечерница.

— Ще пътуваме с влак — рече Ал.

— А кога ще бъде това? — попита тя.

— Ами, да кажем, след месец — отвърна той.

 

 

Здрачът се сгъсти; бащата и чичо Джон бяха клекнали на земята до входа на канцеларията, където се бяха събрали и другите глави на семействата. Пред очите им бяха нощта и неизвестното бъдеще. Дребният управител с чистия, пропукал се по шевовете бял костюм стоеше, облегнал се на перилата на стълбите. Лицето му беше уморено, отслабнало.

Хюстън се обърна към него:

— Защо не си отидете да подремнете, мистър?

— Да, наистина. Нощес в една палатка към трета постройка се роди дете. Скоро ще стана и отлична акушерка.

— Човек трябва да знае и това — рече Хюстън. — Жененият трябва от всичко да разбира.

Бащата каза:

— Утре си отиваме.

— Така ли? Къде ще вървите?

— Мислим да отидем далеч на север. Може на първо време да берем памук. Тук стоим без работа. Няма какво да ядем.

— А там има ли работа? — попита Хюстън.

— Не знам, но тук, изглежда, няма никаква.

— Почакайте още малко, сигурно ще има — каза Хюстън. — Ние решихме да чакаме.

— Не ни се ще да заминем — продължи бащата. — Хората тук са добри… има клозети и прочие. Но няма какво да се яде. Резервоарът на камиона ни е пълен. Все ще стигнем донякъде. Тук се миехме всеки ден. Никога не съм ходил толкова чист. И чудна работа — преди се миех веднъж в седмицата и не миришех на пот. А сега един ден като пропусна, просто воня. Защо е така? От честото миене ли?

— Може би преди просто не си обръщал внимание на това — рече управителят.

— Може и така да е. Как не ми се иска да заминаваме!

Дребният управител притисна с длан слепите си очи.

— Предчувствувам, тази нощ ще се роди още едно дете.

— Нашето семейство също скоро очаква дете — рече бащата. — Добре щеше да бъде да роди дъщеря ми тук. Къде по-добре!

Том, Уили и метисът Джул, клатейки крака, седяха на края на танцовата площадка.

— Сдобих се с малко тютюнец — каза Джул. — Ще запалим ли?

— С удоволствие — отговори Том. — Цял век не съм пушил. — Той грижливо си сви цигара, като внимаваше да не разсипе от тютюна.

— Мъчно ми е, че си заминавате — рече Уили. — Добри хора сте.

Том запуши.

— Доста мислих за това — да заминем ли, да останем ли. Дано по-скоро се настаним някъде за постоянно.

Джул си прибра от Том тютюна.

— Да, зле живеем — каза той. — Имам малка дъщеря. Мислех да я пратя на училище. А какво ти училище, когато никъде не се задържаш за дълго. Поживееш малко на едно място и хайде на друго.

— Дано не трябва да спрем пак в някой Хувървил — рече Том. — Здравата се уплаших на едно такова място.

— Защо, помощник-шерифите ли ви тормозеха?

— Страх ме беше да не убия някого от тях — отвърна Том. — Там бяхме съвсем малко време, а аз просто не можех да се сдържам. Дойде един помощник-шериф, поиска да прибере един приятел — и за какво? Само защото му възрази. Просто едва се сдържах.

— А стачкувал ли си някога? — попита Уили.

— Не.

— Все си мисля: защо не безчинствуват помощник-шерифите тук, в този лагер? Нима ги възпира онзи дребничкият от канцеларията? Не, драги, не е тази причината.

— А коя е тогава? — попита Джул.

— Причината е тази, че действуваме задружно. Ако протегне лапата си помощник-шерифът, ще удари не един човек, а всички. И затова не смее да го направи. Само да викнеш, веднага ще се притекат двеста души. Веднъж един от организаторите при съюза говори тук на пътя. Той каза, че бихме могли да сторим това навсякъде. Просто да се сплотим. Никой няма да посмее да се разправя с двеста души. Ловят ни само един по един.

— Е, добре — каза Джул, — да речем, че си направим съюз. Но нали няма съюз без водач. И като хванат водача — край на съюза.

— Ще трябва да помислим за това някой път рече Уили. — Цяла година как съм тук, а надниците все падат. Днес не можеш вече да изхраниш семейството си и от ден на ден става все по-зле. Какво тогава, да седим със скръстени ръце и да гладуваме ли? Просто не знам какво да правя. Хранят конете дори когато стоят без работа, на господаря им и през ум не му минава да ги мори от глад. А когато му работят хора, хич не го интересува това. Излиза, че конете се ценят повече от хората, нали? Не мога да я разбера тая.

— На мен дори не ми се ще да мисля за тези неща — каза Джул. — А трябва. Ето аз имам дъщеря. Сами знаете — хубавица. Една седмица тук й дадоха награда за хубостта й. А какво я чака в живота? Слабее не от ден на ден, а с всеки изминал час. Жал ми е да я гледам. Хубавица… А накрая няма да издържа и ще направя нещо!

— Какво? — попита Уили. — Какво ще направиш — ще станеш крадец и ще отидеш в затвора ли? Или пък ще убиеш някого, за да увиснеш на бесилката?

— Не знам — отговори Джул. — Просто ще пощурея, просто ще пощурея!

— Много пъти ще си спомням за танците в този лагер — рече Том. — Такива рядко ще видиш. Е, време е вече за сън. Всичко хубаво. Ще се срещнем пак някъде. — Той се сбогува с двамата.

— Непременно — каза Джул.

— Хайде сбогом! — Том се отдалечи и се изгуби в мрака.

 

 

В тъмната палатка на Джоудови Рути и Уинфийлд лежаха на дюшека, а майка им се беше настанила до тях. Рути прошепна:

— Майко…

— Какво? Още ли не си заспала?

— Майко… а там, където отиваме, ще има ли игрище за крокет?

— Не знам. Спи. Утре ще ставаме рано.

— Тогава по-добре да останем тук, защото има игрище.

— Ш-шт!

— Майко, а Уинфийлд днес удари едно момче.

— Не е сторил добре.

— Знам. И аз това му казах. Удари го точно по носа и, дявол да го вземе, като потече оная ми ти кръв!

— Не бива да приказваш така. Не е хубаво.

Уинфийлд обърна към тях лице.

— То ни нарече оки — с омраза рече той. — А за себе си казва: аз не съм оки, аз съм от Орегон. А вие, казва, сте мръсни оки. Затова го ударих.

— Ш-шт! Не са хубави тези работи. Нека ви дразни, какво от това?

— Не искам да ме дразнят — злобно отвърна Уинфийлд.

— Ш-шт! Спете.

Рути каза:

— Да беше видяла — като рукна оная ми ти кръв, цялата риза му изцапа.

Майката измъкна ръката си изпод одеялото и лекичко шляпна Рути с пръст по бузата. Момичето притихна за миг, после заподсмърча и едва чуто заплака.

 

 

В санитарната постройка, в два съседни клозета, седяха бащата и чичо Джон.

— Да постоим повечко, като за последен път каза бащата. — Хубави клозети. Помниш ли как се изплашиха малките, когато пуснаха за пръв път водата?

— И аз на първо време се плашех — рече чичо Джон. Той грижливо повдигна панталоните си нагоре. — Чувствувам се все по-зле — продължи той. — Май че пак ще съгреша.

— Няма да съгрешиш — каза бащата. — Няма пари. Дръж се. За греха ще ти трябват два долара, не по-малко, а откъде ще ги вземеш сега?

— Да, вярно… Само че на мен и мислите ми са грешни.

— Нищо. Нали за мислите не трябват пари.

— Все едно, това е грях — каза чичо Джон.

— Затова пък е евтино — отвърна бащата.

— Ти недей се шегува с греха.

— Не се шегувам. Живей си спокойно. Винаги правиш така: когато сме пред някаква трудност, почваш да приказваш за греховете си.

— Знам — отвърна чичо Джон. — Винаги е било така. Но вие и половината от греховете ми не знаете.

— Дръж си ги за себе си.

— Ето и в клозетите — седя и все ми се струва, че това е грях.

— Тогава върви в храстите. Хайде, вдигай гащите си, да вървим. Време е за сън. — Бащата издърпа презрамките на комбинезона си и ги закопча. Той пусна водата и дълго стоя, гледайки замислено как тя се върти в чинията.

 

 

Беше още тъмно, когато майката събуди семейството. През отворените врати на осветените през нощта санитарни постройки струеше бледа светлина. От съседните палатки се чуваха разнообразни хъркания.

Майката каза:

— Ставайте, измъквайте се. Време е за път. Скоро ще се развидели. — Тя отвори скърцащата вратичка на фенера и го запали. — Ставайте, ставайте.

Под навеса всички лениво се размърдаха, отметнаха завивките. Сънените очи примигваха с премрежен поглед на светлината. Майката навлече роклята върху ризата, с която спеше.

— Няма кафе — рече тя. — Останаха само няколко питки. Ще похапнем по пътя. Хайде, ставайте, трябва да товарим багажа. Само че по-тихо, да не събудите съседите.

Минаха още няколко минути, докато те се разсънят напълно.

— Никъде няма да ходите — предупреди майката Рути и Уинфийлд. Всички се облякоха. Мъжете развалиха палатката и натовариха багажа. — По-хубаво натъкмявайте нещата, да е по-равно — каза майката.

Те сложиха върху багажа дюшека и прехвърлиха брезента през подпората.

— Готово, майко — каза Том. — Свършихме.

Майката държеше в ръката си чиния студени питки.

— Добре. Вземете си по една. Това е последното, което имаме.

Рути и Уинфийлд грабнаха дажбата си и се качиха в камиона. Те се завиха с одеяла и заспаха, без да изпускат из ръце студените, твърди питки. Том седна в кабината, натисна стартера. Моторът кихна и замълча.

— Дяволите да те вземат, Ал! — извика Том. — Оставил си батерията да се изтощи съвсем.

Ал кипна:

— А как ще я заредиш, нали за това трябва електролит? — И Том изведнъж се закиска.

— Не знам това, знам само, че си виновен — ти и никой друг. Трябва да запалим мотора с манивелата.

— Не, вината не е моя!

Том скочи на земята и измъкна манивелата изпод седалката.

— Е, тогава е моя — отговори той.

— Дай я тук. — Ал хвана манивелата. — Намали аванса, иначе тя ще ми откъсне ръцете.

— Добре. Почвай.

Ал въртеше отчаяно. Моторът кашляше, съскаше, бучеше. Том внимателно го захранваше. Той увеличи аванса и намали захранването.

Майката седна до него.

— Така ще събудим целия лагер — рече тя.

— Нищо, пак ще заспят.

Ал влезе в кабината от другата страна.

— Татко и чичо Джон се настаниха горе — каза той. — Искат още да поспят.

Камионът се приближи до главния вход. Пазачът излезе от канцеларията и освети камиона с фенер.

— Чакайте малко — рече той.

— А защо?

— Отивате ли си?

— Да.

— Трябва да ви отпишем.

— Отписвайте ни.

— Къде ще отидете?

— Далеч на север.

— На добър път — каза пазачът.

— Благодарим. Всичко хубаво.

Камионът предпазливо премина насипа и излезе на шосето. Том караше по същия път, по който бяха пристигнали в лагера — покрай Уийдпач на запад по шосе номер 99, после на север по широкото бетонно шосе, водещо за Бейкърсфийлд. Когато наближиха покрайнините на града, беше вече светло.

Том каза:

— Накъдето се обърнеш, все ресторанти! И във всеки — кафе. Ей този е отворен през цялата нощ. Басирам се, че кафето им е по цяла кофа, и то горещо — мечта!

— Млъкни — рече Ал.

Том се усмихна, обръщайки се към него.

— Пък ти кога дойде в лагера, кога си намери момиче.

— Че какво от това?

— Майко, виж го какъв е лош. Днес не бива да се шегуваме с него.

Ал ядосано рече:

— Скоро ще се махна от вас. Сам, без семейството, е къде по-леко.

Том отговори:

— След девет месеца и ти ще имаш семейство. Всичко видях.

— Да не си побъркан — каза Ал. — Ще постъпя в някой гараж и ще се храня в ресторант.

— А след девет месеца ще имаш жена и дете.

— Не, няма да имам.

Том рече:

— Много хитър си станал, Ал. Гледай само да не ти платят за дяволъка някой път.

— Кой ще ми плати?

— Все ще се намери някой — каза Том.

— Въобразяваш си, защото ти…

— Стига, стига, Ал — прекъсна го майка му.

— Аз почнах пръв — рече Том. — Искаше ми се да го поядосвам. Пък ти не се сърди, Ал. Не знаех, че толкова много обичаш това момиче.

— Няма такова момиче, в което да се влюбя.

— Е, добре, щом казваш тъй — тъй е. Няма да спорим.

Камионът навлезе в града.

— Брей, колко павилиони за закуска — и все топли кренвирши поднасят — въздъхна Том.

Майката каза:

— Том! Скътах си един долар. Много ли ти се иска да пийнеш кафе? Ето, вземи.

— Не, майко. Просто се шегувам.

— Вземи, щом толкова ти се иска.

— Не, няма да взема.

Ал рече:

— Тогава какво току приказваш: кафе, кафе!

Том не отговори веднага.

— Просто нещо ме привлича в тези места — каза той накрая. — Това е същият път, по който пътувахме онази нощ.

— Да даде бог всичко да тръгне занапред като по вода — рече майката. — Никак не искам да си спомням за нощ като нея.

— И аз също.

Слънцето изгря и голямата сянка на камиона затича по пътя, трептейки върху коловете на оградите. Джоудови минаха край новопостроения Хувървил.

— Вижте — рече Том. — Тук пак има лагер. Сякаш нищо не се е случило.

Лошото разположение на духа лека-полека напусна Ал.

— Един човек ми каза — заговори той, — че някъде по петнайсет-двайсет пъти изгаряли един и същ лагер. А хората поседят сред върбите, после се върнат на старото място и отново си струпат криво-ляво колиба. Като торбести плъхове. И тъй били свикнали с това, че почти не ги тревожело. Също като лошото време.

— Да, за мен онази нощ беше наистина като лошо време — каза Том. Те пътуваха по широкото шосе. Слънцето грееше, но ги побиваха тръпки. — Сутрин вече е студеничко — продължи той. — Скоро ще дойде зима. Няма да е зле да изкараме малко пари дотогава. Няма да бъде приятно в палатка през зимата.

Майката въздъхна и вдигна глава.

— Том — рече тя, — до зимата трябва да си намерим жилище. Искаме, не искаме — трябва. Рути още се държи, ала Уинфийлд е съвсем слабичък. Ще почнат дъждове, трябва да се настаним, както му е редът, в къща. Тук казват, че валяло като из ведро.

— Ще потърсим и къщичка, майко. Не се безпокой. Ще си имаме къщичка.

— Не искам много — само покрив над главата и под, та децата да не спят на голата земя.

— Ще се опитаме, майко.

— Не искам още отсега да те тревожа за това.

— Ще се опитаме, майко.

— Понякога ме хваща страх — продължи тя. — Губя всичкия си кураж.

— Не съм виждал досега някога да си го загубила.

— Не, случва се… нощем.

В предната част на камиона се раздаде остър, съскащ звук. Том здраво сграбчи волана и натисна с все сила спирачния лост. Камионът спря. Том въздъхна.

— Край! — Той се отпусна назад на седалката. Ал изскочи от кабината и се затича към предното дясно колело.

— Пирон! Грамаден пирон! — извика той.

— Имаме ли лепенки?

— Не — каза Ал. — Нито една. Гума имаме, но лепилото почти се е свършило.

Том погледна майка си и тъжно се усмихна.

— Не биваше да говориш за твоя долар. Щяхме някак да се справим и без него. — Той излезе от кабината и се приближи до спуканата гума.

Ал посочи дългия гвоздей, който стърчеше от гумата.

— Виждаш ли?

— Един-единствен пирон да има по целия път, точно на него ще попаднем.

— Лоша ли е работата? — попита майката.

— Не, не много, но без поправка няма да мине.

Тези, които седяха горе, слязоха от камиона.

— Пирон ли? — попита бащата, като видя спуканата гума, и млъкна.

Том помоли майка си да се помести и измъкна изпод седалката една тенекиена кутия с гума за лепенки. Той разгъна гумата, извади тубата лепило и внимателно я натисна.

— Засъхнало е — рече той. — Но може все пак да стигне. Ал, подложи нещо зад задните колела. Ще поставим крика.

Том и Ал заработиха дружно. Те сложиха камъни зад задните колела, вдигнаха предната ос с крика и като освободиха дясното колело, свалиха външната му гума. После, намерили пробитото място, натопиха един парцал в бензин и натъркаха с него околовръст. Ал опъна вътрешната гума на коленете си, а Том разкъса тубата на две и с джобно ножче сложи върху гумата тънък слой лепило. Той грижливо натърка краищата на дупката.

— Сега да позасъхне, а през това време ще изрежа лепенката. — Той подстрига и оглади краищата на парчето синя гума. Ал отново опъна вътрешната гума и Том внимателно наложи лепенката. — Така. Сега я сложи на стъпалото, да я залепим. — Той внимателно удари няколко пъти с юмрук, после опъна гумата, гледайки лепенката. — Добре. Ще хване. Слагай я на джантата да я напомпаме. Майко, изглежда, ще си запазиш долара.

Ал каза:

— Лошо е без запас. Трябва да имаме запас, Том — гума с джанта, напомпана и готова за слагане. Тогава и нощем няма да се страхуваме от пирони.

— Ако имахме пари за резервна гума, щяхме да купим с тях кафе и месо — рече Том.

Редките в този час коли бързо се носеха по шосето, слънцето почна да грее по-силно. От югозапад духаше лек, като въздишка, ветрец, а планините от двете страни на обширната долина се губеха в теменужено-матова омара.

Том помпаше гумата, когато на отсрещната страна на пътя спря една движеща се в обратна посока лека кола. Мургав човек със светлосив костюм слезе от нея и тръгна към камиона. Той беше гологлав. Усмихна се и белите му зъби блеснаха в контраст с мургавата кожа. На безименния пръст на лявата му ръка имаше широк венчален пръстен. Малка златна футболна топка висеше на тънка верижка от жилетката му.

— Добро утро — приветливо поздрави той.

Том престана да помпа и вдигна глава.

— Добро утро.

Непознатият зарови пръсти в късо подстриганите си прошарени коси.

— Случайно да търсите работа?

— Търсим, разбира се, мистър. Търсим под дърво и камък.

— Можете ли да берете праскови?

— Никога не сме вършили това — отвърна бащата.

— Всичко можем бързо изрече Том. — Готови сме да берем всичко.

Непознатият почна да си играе с пръст с футболната топка.

— Добре тогава, карайте още трийсет и пет, четирийсет мили на север, там има работа, колкото щете.

— Чудесно — каза Том. — Обяснете ни как да стигнем дотам. Ние веднага ще тръгнем.

— Стигате на север до Пиксли — дотам са трийсет и пет, трийсет и шест мили. А оттам на изток още шест-седем мили. Ще попитате къде е фермата на Хупър. Там има много работа.

— Така ще направим.

— А да знаете и други желаещи?

— Как да не знаем — рече Том. — В лагера край Уийдпач ще намерите, колкото щете желаещи.

— Веднага отивам там. Трябват ни много хора. Значи, не забравяйте: от Пиксли на изток и ще държите все същата посока до фермата на Хупър.

— Дадено — каза Том. — Благодарим ви, мистър. Много искахме да намерим работа.

— Добре. Тръгвайте, без да се бавите. — Мъжът със златната топка прекоси пътя, седна в откритата си кола и замина на юг.

Том се залови отново да помпа гумата.

— Ще помпаме по двайсет пъти — викна той. — Едно, две, три, четири… — След двадесетия път го смени Ал, после дойде ред на бащата, а след него — на чичо Джон. Гумата се изду, стана твърда и гладка. Минаха още три смени по двайсет пъти. — Дайте сега да видим — каза Том.

Ал свали крика, освобождавайки предната ос.

— Стига — рече той. — Напомпана е даже малко повече, отколкото трябва.

Том и Ал захвърлиха инструментите в кабината.

— Тръгваме — извика Том. — Най-после ще намерим някаква работа.

Майката седна в средата. На волана сега застана Ал.

— Не карай много бърже, Ал. Гледай да не прегрееш мотора.

Камионът вървеше край окъпани в лъчите на утринното слънце поля. Омарата, която забулваше върховете на хълмовете, се разсея и кафявите хълмове, изпъстрени с тъмновиолетови гънки, сега се открояваха ясно. От една ограда литнаха диви гълъби, изплашени от камиона. Ал несъзнателно увеличи скоростта.

— По-бавно — спря го Том. — Ако гониш много, лепенката няма да издържи. А трябва на всяка цена да стигнем до фермата. Дори може да поработим малко още днес.

Майката развълнувано заговори:

— Ако и четиримата постъпите на работа, сигурно бакалницата ще ми даде продукти на кредит. Най-напред ще взема кафе — измъчихте се без него; после брашно, сода и месо. Рибици няма да купуваме. Може по-после. В събота ще взема и сапун. Сапун — непременно. Питам се в какво ли ще спим. — Тя бъбреше, без да спре. — Ще взема и мляко. Непременно ще взема мляко за Розашарн. Сестрата в лагера казваше, че тя трябва да пие мляко.

Напред по нагрятия от слънцето бетон пълзеше змия. Ал рязко изви към нея, прегази я и отново пое дясната страна на пътя.

— Това беше мишеловка — каза Том. — Не биваше да я прегазваш.

— Не мога да ги търпя — отговори Ал. — Всичките, каквито и да са. Повръща ми се, като ги видя.

Към пладне движението по шосето се увеличи: блестящо лакирани коли на търговски пътници с емблемите на компаниите по вратите; червено-бели камиони за бензин с дрънкащи вериги зад тях; грамадни с квадратни врати камиони на ангросисти. Земята от двете страни на пътя поразяваше с богатството си. Овощни дървета с пищни корони, лозя, разстлали между редовете дълги зелени мустачки. Бостани и ниви.

Из зеленината — бели къщички, губещи се сред рози. А слънцето беше златно и топло.

Майката, Том и Ал, седнали в кабината, примираха от възторг.

— Никога не съм се радвала така — говореше майката. — Като наберем много праскови, ще си потърсим къщурка, дори ако трябва да платим наем за един-два месеца. Но без покрив не може.

Ал рече:

— Аз смятам да пестя. Като посъбера пари, ще отида в града и ще си намеря работа в някой гараж. Ще си взема стая и ще се храня в ресторант. Всяка вечер ще ходя на кино. Билетите не са скъпи. Все каубойски филми ще гледам.

Водата в радиатора завря, изпод капачката със съскане заизлиза струя пара.

— Да не би радиаторът да е празен? — попита Том.

— Не. Вятърът ни е в гърба, затова ври.

— Ех, че хубаво време — каза Том. — Понякога, като работех в Макалистър, си мислех какво ще правя, като изляза оттам. Ех, казвах си, ще го ударя на живот, напук на небето! А сега това ми се струва сякаш е било кой знае кога. Сякаш е било преди сто години. Имаше там един надзирател, все се заяждаше. Затова, види се, мразя полицаите. Те като че ли са един и същ човек. Муцуната на онзи надзирател беше червена. Истинско прасе. Казваха, че брат му живеел някъде на запад. И когото пуснат с декларация, той го праща при брат си, та да му работи без пари. А ако се опъне — обратно в затвора за нарушение на декларацията. Така приказваха затворниците.

— Ти не мисли за това — помоли го майка му. — Да знаеш само колко неща ще накупя за ядене! Брашно, мас…

— Как да не мисля — отвърна Том. — Гониш, гониш тези мисли, а те все ти се пъхат в главата. Там имаше един глупак. Не съм ви разправял за него. Приличаше на Щастливия размирник. Един такъв безобиден. Все искаше да бяга. Всички му казваха Размирника. — Том тихо се засмя.

— Не мисли за това — молеше се майката.

— Е, а после? — попита Ал. — Разказвай нататък.

— В това няма нищо страшно, майко — каза Том. — Той все мислеше как да избяга. Състави си план, но не може да мълчи. Не минат и два дни и всички научат плана му — дори надзирателят. И веднага щом се измъкне, пипнат го — и обратно в килията. Веднъж нарисува план на бягството си, показа го на всички, ала никой дума не продума. След разходка го нямаше в килията, но пак никой дума не продума. А той се снабдил отнякъде с въже и почнал да се спуска с него по стената. Пък долу шест пазачи стояли с един голям чувал. Размирника се спуснал и влязъл право в чувала. Пазачите завързали чувала и така го довлякоха в килията. Щяхме да умрем от смях. А Размирника след това съвсем се умърлуши. Много се бе отчаял. Плака-плака, почна да линее и накрая си преряза вените с една карфица и умря от кръвоизлива. Никому не бе причинил зло. Какви ли не чешити имаше там!

— Престани — рече майката. — Помня малкия клет Флойд. У него нямаше нищо лошо. Той бе просто тъй… нещастен… свит.

Слънцето се издигна високо и сянката на камиона се скъси и пъхна под колелата.

— Това трябва да е Пиксли — каза Ал. — Преди малко отминахме една табела. — Камионът мина през някакъв малък град и зави на изток по един по-тесен път. Овощните градини, които се редяха от двете страни, превръщаха пътя в нещо като коридор.

— Мисля, че лесно ще намерим фермата — рече Том.

Майката се обади:

— Той рече, че всеки може да ни покаже фермата на Хупър. Добре ще е край нея да има бакалница. Ако работят четирима от нас, защо да не ни дадат на кредит. Тогава ще приготвя хубава вечеря. А може да направя и задушено.

— И кафе — добави Том. — Дори няма да е зле да вземеш и пакетче тютюн за мен. Откога не съм пушил мой тютюн.

Далече напред пътят беше задръстен с коли, а от двете му страни бяха наредени във верига бели мотоциклети.

— Сигурно е станала някаква катастрофа — каза Том.

Когато камионът се приближи, иззад един от крайните автомобили се показа полицай с цели обувки и широк кожен колан. Той вдигна ръка и Ал спря. Полицаят се облегна на камиона.

— Къде отивате? — тихо попита той.

Ал отвърна:

— Казаха ни, че тук наблизо берели праскови.

— Искате ли да постъпите на работа?

— Да, тъкмо затова сме дошли — отговори Том.

— Хубаво. Почакайте малко. — Той отиде до края на пътя и викна: — Още една кола. Значи, всичко шест. Добре ще е да ги пропуснем наведнъж.

Том извика:

— Ей! Какво става тук?

Патрулният бавно се върна.

— Малка задръжка на движението. Не се тревожете — ще минете. Карайте след последната кола.

Чу се силно бумтене на запалващи се мотоциклетни мотори. Колите потеглиха, камионът на Джоудови вървеше последен. Двама мотоциклетисти караха отпред, а други двама — отзад.

Том неуверено изрече:

— Не разбирам каква е тази работа.

— Може пътят да е развален — предположи Ал.

— А защо тогава са тези четирима полицаи? Не ми харесва това.

Предните мотоциклети усилиха ход. Проточили се една след друга, старите коли също усилиха ход. Ал гледаше да не изостава от колите пред тях.

— И тези са хора като нас — каза Том. — Не ми харесва това.

Полицаите рязко свърнаха от шосето по една широка, посипана с чакъл алея. Старите коли не изоставаха от тях. Мотоциклетите се движеха все по-бързо с оглушителен трясък. Встрани, до пътя, Том видя хора, които стояха край канавката, видя отворените им уста — те сигурно викаха нещо, — видя и стиснатите им юмруци и разгневените им лица. Една висока пълна жена се завтече към колите, но един мотоциклетист-полицай й прегради пътя. Някаква висока телена врата се разтвори широко. Шестте стари коли минаха през нея и тя се затвори след тях. Четиримата мотоциклетисти завиха и се понесоха в обратна посока. И сега, когато бумтенето на моторите заглъхна, отдалеч се дочуха виковете на хората, наредили се край канавката. Отвътре до вратата, на посипаната с чакъл алея, стояха двама души. И двамата бяха с пушки.

Единият от тях извика:

— Карайте, карайте. Какво спряхте? — И шестте коли продължиха напред, после завиха наляво и се озоваха в лагера на берачите на праскови.

Пред тях, в правилен четириъгълник, стояха петдесет къщурки като кутийки, с плоски покриви, всяка с врата и прозорче. В края на лагера се издигаше висока цистерна. От другата страна имаше малка бакалничка. Край всеки ред къщурки се разхождаха по двама души с пушки и с големи сребърни звезди на ризите.

Колите спряха. Двама чиновници обиколиха всичките коли подред.

— Искате ли да получите работа?

Том отвърна:

— Искаме, разбира се. А какво става тук?

— Вас какво ви интересува! Искате ли да получите работа?

— Искаме.

— Име?

— Джоуд.

— Колко мъже?

— Четирима.

— Жени?

— Две.

— Деца?

— Две.

— Всички ли могат да работят?

— Ами… всички.

— Добре. Ще потърсите къща шейсет и три. Плащаме пет цента на сандък. Набити плодове не приемаме. Хайде, карайте напред. И веднага отивайте на работа.

Колите потеглиха отново. На вратата на всяка къщичка, боядисана червено, имаше номер.

— Шейсет — рече Том. — Това е шейсет… Значи, по-нататък. Шейсет и едно, шейсет и две… Ето я.

Ал докара камиона до самата врата на къщичката. Тези, които седяха горе, скочиха на земята, оглеждайки се смутено наоколо. Към къщичката вече вървяха двама помощник-шерифи. Те втренчено се взираха във всеки от пристигналите.

— Име?

— Джоуд — нетърпеливо отвърна Том. — Кажете, какво става тук?

Единият от помощник-шерифите измъкна от джоба си дълъг списък.

— Няма такива хора при мен. А ти не си ли ги виждал някога? Погледни номера на колата. Не. Не съм си отбелязал такова име. Май че всичко е в ред.

— Сега чуйте. За да бъде всичко мирно и тихо. Вършете си работата, не си пъхайте носа там, където не трябва, и всичко ще бъде наред. — Двамата помощник-шерифи рязко се обърнаха и се отдалечиха. Те достигнаха края на прашната алея, седнаха на два сандъка и мястото, на което седнаха, им даваше възможност да наблюдават добре целия ред постройки.

Том дълго ги гледа:

— Това е сигурно, за да се чувствуваме като у дома си.

Майката отвори вратата и влезе в къщичката. Подът беше целият потънал в мазнина. В единствената стаичка имаше ръждива желязна печка — нищо друго. Вместо крака под нея бяха подложени четири тухли, ръждивият кюнец беше изведен навън през една дупка на покрива. В стаята миришеше на мазнина и пот. Роуз от Шарън се спря до майка си.

— Тук ли ще живеем?

Майка й се забави, преди да отговори.

— Да — най-сетне каза тя. — Като измием, веднага ще стане по-чисто. С мокър парцал.

— Предпочитам палатка — рече Роуз от Шарън.

— Тук има под — възрази майка й. — И няма да тече, когато вали. — Тя се обърна към вратата. — Е, трябва да сваляме багажа.

Мъжете мълчаливо почнаха разтоварването. Беше ги обзел страх.

Големият квадрат къщички тънеше в мълчание. По алеята мина една жена, но тя не ги погледна. Главата й беше наведена, полите на мръсната басмена рокля висяха на парцали.

Общото униние се предаде и на Рути и Уинфийлд. Те не тръгнаха да разглеждат новото място. Стояха край камиона, край възрастните и тъжно поглеждаха прашната алея. Уинфийлд взе от земята късче дебел тел, преви го няколко пъти и го счупи. После изви късата отломка и взе да я върти с пръсти. Когато Том и бащата почнаха да внасят дюшеците в къщичката, до камиона се приближи един чиновник с панталон със защитен цвят и синя риза с черна връзка. На носа му имаше очила със сребърни рамки, късогледите очи зад дебелите стъкла изглеждаха немощни и червени, а зениците — големи и втренчени като на бивол. Чиновникът опъна шия, вглеждайки се в Том.

— Трябва да ви запиша — каза той. — Колко души ще отидат на работа?

Том отговори:

— Четирима — мъжете. А работата тежка ли е?

— Беритба на праскови — рече чиновникът. — Плащаме на парче. Пет цента сандъкът.

— А ще имате ли нещо против да помагат и децата?

— Не, разбира се, стига да са внимателни.

На вратата се показа майката:

— Ще подредя всичко тук и също ще дойда да ви помагам. Нямаме никаква храна, мистър. Веднага ли ще ни се плаща?

— Не, не веднага. Но можете да вземете продукти на кредит от бакалницата срещу онова, което ви се полага.

— Е, да вървим — каза Том. — Днес искам да ям и хляб, и месо. Къде да отидем, мистър?

— И аз съм натам. Вървете с мен.

Том, бащата, Ал и чичо Джон закрачиха след него по прашната алея към овощната градина. Тесните листа на прасковите бяха почнали да пожълтяват. Плодовете стояха на клоните като малки златисточервени топки. Сред дърветата бяха оставени празни сандъци. Хора сновяха насам-нататък — късаха прасковите в кофи, след това ги слагаха в сандъци, отнасяха сандъците на контролата и сетне в предавателните пунктове, където купчини пълни сандъци чакаха камионите, а чиновници пък чакаха берачите и отмятаха срещу имената им предадените сандъци.

— Ето още четирима — каза съпровождащият ги на друг един чиновник.

— Добре. Брали ли сте по-рано праскови?

— Не, новаци сме — отвърна Том.

— Гледайте да берете по-внимателно. Да няма набити, да не падат на земята. Набити не приемаме. Ето ви кофи.

Том взе една тригалонова кофа и я огледа.

— Цялото дъно е на дупки.

— Така трябва — каза чиновникът с очилата. — За да не ги крадат. Е, ето вашия ред, почвайте.

Джоудови взеха по една кофа и се върнаха в градината.

— Не си губят напразно времето — рече Том.

— Проклети да са! — каза Ал. — Искам да работя в гараж.

Бащата покорно вървеше след Том. Като чу думите на Ал, той рязко се извърна към него.

— Е, стига. Все хленчиш, все се оплакваш, все мърмориш. Трябва да работиш. Не си чак толкова голям, та да не мога да те напердаша.

Лицето на Ал почервеня от гняв. Той просто кипеше.

Том се приближи до него.

— Престани, Ал — спокойно рече той. — Трябва да изкараме поне за хляб и месо.

Четиримата беряха плодовете и ги пускаха в кофите. Том не вървеше, а тичаше. Една кофа, втора. Той ги изсипваше в един сандък. Трета кофа. Сандъкът беше вече пълен.

— Изкарах пет цента! — извика Том и като вдигна сандъка, бързо закрачи към предавателния пункт. — Отметни за пет цента — каза той на контрольора.

Контрольорът погледна в сандъка, обърна две-три праскови.

— Остави го ей тук. Не се приема — рече той. — Казахме ви да не ги набивате. Редете ги по-внимателно, иначе нито цент не ще изкарате.

— Защо, дявол да го вземе?…

— По-кротко, по-кротко. Предупредихме ви от самото начало.

Том мрачно наведе очи.

— Добре — каза той. — Добре. — И бързо се върна при своите. — И вие трябва да ги изхвърлите — рече той. — И вашите не са както трябва. Не приемат такива.

— Какво, по дяволите, искат!… — викна Ал.

— Трябва да ги берем по-внимателно. Да не ги хвърляме в кофите, а леко да ги слагаме в тях.

Те почнаха отново и сега редяха прасковите грижливо. Сандъците се пълнеха по-бавно.

— Трябва да измислим нещо — каза Том. — А защо Рути и Уинфийлд или Розашарн да не ги нареждат в сандъците? Тогава ще върви по-бърже. — Той отнесе сандъка си на контролата. — Е, ще отметнеш ли сега за пет цента?

Контрольорът огледа горния ред, бръкна и по-дълбоко.

— Сега е по-добре — рече той и направи отметка. — Трябва по-грижливо, това е всичко.

Том бързо се върна обратно.

— Пет цента! — извика той. — Изкарах пет цента. Двайсет такива сандъка — и долар!

Те работеха без отдих. Скоро при тях дойдоха Рути и Уинфийлд.

— И вие ще работите — каза им бащата. — Нареждайте прасковите в сандъка. Само не бързайте — една по една.

Децата клекнаха и почнаха да вадят прасковите от допълнителната кофа; скоро край тях се наредиха още няколко кофи. Том носеше пълните сандъци на контролата.

— Седмият — казваше той. — Осмият. Изкарахме четирийсет цента. За четирийсет цента може да се купи хубаво месо.

Времето течеше. Рути се опита да се измъкне.

— Уморих се — жално изскимтя тя. — Ще отида да си почина.

— Никъде няма да вървиш, тук ще останеш — рече бащата.

Чичо Джон работеше бавно. Том пълнеше две кофи, докато той напълнеше своята. По-бърже не можеше.

Към три часа дойде майката.

— Щях да дойда по-рано, но на Розашарн й прилоша — каза тя. — Падна като мъртва на земята… Вие сигурно хубаво сте се налапали с праскови — обърна се тя към Рути и Уинфийлд. — Сега ще ви хване диарията.

Едрото тяло на майката се движеше леко. Тя почти веднага се отказа от кофата и почна да събира прасковите в престилката си. Към залез-слънце семейството беше предало двадесет сандъка.

Том остави на земята двадесетия.

— Един долар — рече той. — До колко часа се работи?

— До тъмно, докато се вижда.

— А сега ще можем ли да си вземем от бакалницата продукти? Майка ми иска да купи нещо оттам.

— Разбира се. Ще ви дам бележка за един долар. — Контрольорът написа нещо на една книжка и я подаде на Том.

Том занесе бележката на майка си.

— Дръж. Можеш да вземеш от бакалницата продукти за един долар.

Майката остави кофата и изпъна рамене.

— Тежичко е отначало, нали?

— И още как! Нищо, скоро ще свикнем. Тичай сега до бакалницата.

Майката попита:

— А какво би искал да купя?

— Месо — отговори Том. — Месо, хляб, кафе и малко захар — за кафето. И най-вече, повечко месо.

Рути изхленчи:

— Уморихме се, майко.

— Тогава елате с мен.

— Кога почнаха да работят, кога се умориха — рече бащата. — Дай им да тичат насам-натам като диви зайци. Трябва да ги постегнем, иначе съвсем ще ги изпуснем.

— Като се настаним някъде за постоянно, ще ходят на училище — додаде майката. Тя тръгна към бакалницата и Рути и Уинфийлд плахо я последваха.

— Всеки ден ли ще работим? — попита Уинфийлд.

Майката се спря да дочака децата. Тя хвана Уинфийлд за ръка и го поведе със себе си.

— Работата не е трудна — рече тя. — Полезно е за вас. А за нас е помощ. Ако работим всички, скоро ще си намерим хубава къщичка. Затова трябва да работим всички.

— Аз се уморих.

— Знам, и аз съм уморена. На всички ни е трудно. Но ти си помисли за нещо друго. Мисли си как ще ходиш на училище.

— Не искам на училище, майко. И Рути не иска. Видяхме какви деца учат тук. Лоши. Викат ни оки! Видяхме какви са. Не искам да ходя на училище.

Майката жално погледна сламенорусата му коса.

— Поне сега недей капризничи — помоли го тя. — Като се наредим, тогава може. А сега не бива. Сега и без това ни е трудно.

— Аз изядох шест праскови — рече Рути.

— Е, ще те хване диария. А клозет наблизо тук няма.

Бакалницата, която бе собственост на компанията, се помещаваше в един голям сайвант от рифеловано желязо. Тя нямаше витрина. Майката отвори вратата със защитна мрежа и влезе вътре. Зад тезгяха стоеше един дребничък човек. Той беше съвсем плешив и голата му глава беше синкавобяла. Широките му тъмни вежди бяха така остро извити над очите, че лицето изглеждаше учудено и дори изплашено. Носът му беше дълъг, тънък и приличаше на кука или клюн; от ноздрите стърчаха светлокестеняви косми. На ръкавите на синята му риза имаше черни сатенени ръкавели. Когато майката влезе, той стоеше, облегнал се на тезгяха.

— Добър ден — каза майката.

Той я огледа с интерес. Веждите му се извиха още повече.

— Здрасти.

— Имам талон за един долар.

— Добре, изберете си стока за долара ви — рече продавачът и пискливо се изкиска. — Да, мадам. За цял долар. За един долар. — Той махна с ръка, показвайки полиците. — Има всичко. — И си опъна ръкавелите.

— Мисля да взема месо.

— Имаме всички видове. Кайма. Искате ли? Двайсет цента фунтът.

— Не е ли много скъпо? Последния път, струва ми се, ми взеха петнайсет цента.

— Да, скъпо е. — Продавачът се изкиска. — И в същото време не е чак толкова скъпо. Идете да си купите кайма от града и ще похарчите за това почти дял галон бензин. Излиза, че съвсем не е скъпо, защото нямате бензин.

Майката строго изрече:

— А нима вие също сте похарчили галон бензин, за да го докарате дотук?

Продавачът възторжено се разсмя.

— Ако се разсъждава така, всичко ще излезе наопаки — каза той. — Ние не купуваме, ние продаваме месо. Ако го купувахме, тогава — да.

Майката допря два пръста до устните си и замислено намръщи вежди.

— Та то е само тлъстина и жили.

— Не твърдя, че е кой знае какво. Не твърдя и че сам бих седнал да го ям. Та малко ли са нещата, които не бих извършил!

Майката му хвърли свиреп поглед. Тя се помъчи да смекчи това с гласа си:

— А нямате ли нещо по-евтино?

— Кокали за бульон — отвърна той. — Десет цента фунтът.

— Но това са само кокали.

— Да, само кокали — повтори продавачът. — Хубава супа ще стане от тях. Нищо, че са само кокали.

— А месо за супа?

— Има. Моля. Двайсет и пет цента.

— Не ми се ще да вземам месо — каза майката. — Но нашите искат. Казаха ми да купя.

— Всички искат месо, то трябва на всички. Вземете кайма. Ще използувате мазнината й за сос. Каймата е хубава. Нищо няма да хвърлите. Абсолютно нищо.

— А рибиците… колко струват?

— Искате рибици? Та те се ядат само на Коледа. Или на Заговезни. Трийсет и пет цента фунтът. Ако имах пуйки, щях да ви продам от тях по-евтино.

Майката въздъхна.

— Дайте ми два фунта кайма.

— Дадено, мадам. — Той сложи бледото месо върху една парафинирана хартия. — Друго нещо?

— Хляб.

— Моля. Хубав голям хляб за петнайсет цента.

— Той струва дванайсет.

— Да, наистина. Идете в града, там ще си купите за дванайсет. Но ще изразходвате цял галон бензин. Друго какво искате, картофи?

— Да, картофи.

— За четвърт долар пет фунта.

Майката със страшен вид тръгна към него.

— Стига вече! Знам какви са цените в града.

Продавачът сви устни.

— Вървете в града.

Майката погледна свитата си в юмрук ръка.

— Каква е тази работа? — тихо попита тя. — Вие ли сте собственикът?

— Не. Само работя тук.

— А защо си правите шеги? Да ви минава по-леко времето, така ли? — Тя разглеждаше мазолестите си сбръчкани ръце. Продавачът мълчеше. — А кой е собственикът?

— Акционерно дружество „Фермата на Хупър“, мадам.

— То ли определя цените?

— Да, мадам.

Майката вдигна очи и леко се усмихна.

— Сигурно, който дойде при вас, все се сърди като мен.

Той не отговори веднага.

— Да, мадам.

— Затова ли си правите шеги?

— Не ви разбирам, мадам.

— Това е подло. Сигурно ви е срам. По неволя си правите шеги. — Гласът на майката беше мек. Продавачът я гледаше като омагьосан. Той мълчеше. — Значи, така — каза накрая майката. — Четирийсет цента месото, хлябът — петнайсет, картофите — двайсет и пет. Всичко — осемдесет. А кафето?

— Най-евтиното — двайсет цента, мадам.

— Значи, точно долар. Работихме седем души, а изкарахме само за една вечеря. — Тя пак погледна ръцете си. — Увийте нещата — бързо изрече тя.

— Слушам, мадам — каза продавачът. — Благодаря. — Той сложи картофите в кесия и грижливо подви горния й край. После плъзна очи към майката, бърже отмести поглед и продължи работата си. Майката внимателно го наблюдаваше и леко се усмихваше.

— Как се хванахте с такава работа? — попита тя.

— Човек трябва да яде — каза продавачът и повтори войнствено: — Нали човекът трябва да яде?

— Кой човек? — попита майката.

Той сложи на тезгяха четирите пакета.

— Ето ви месото, картофите, хляба, кафето — каза той. — Точно един долар. — Майката му подаде талона и почака той да запише името и сумата. — Така-а — рече продавачът. — Сметката е уредена.

Майката взе пакетите от тезгяха.

— Чуйте — каза тя. — Нямаме захар за кафето. Том — синът ми — иска то да е със захар. Чуйте. Те сега работят. Дайте ми захар, сетне ще ви донеса талона.

Продавачът отвърна очи — така че да не гледа майката.

— Не мога — тихо отговори той. — Нямам право. Не мога. Ще си създам неприятности. Ще ме изгонят.

— Но те работят в градината. И досега сигурно са изкарали над десет цента. Дайте ми само за десет цента. Том иска сладко кафе. Рече ми да купя и захар.

— Не мога, мадам. Нямам право. Без талон не се отпуска стока. Управителят все това ми приказва. Не, не мога. Не мога. Ще ме хванат. Постоянно хващат мои колеги. Постоянно. Не мога.

— Дори за десет цента?

— И за един не мога. — Продавачът умолително я погледна. И изведнъж лицето му се преобрази — уплахата изчезна. Той извади от джоба си десет цента и ги пусна в касата. — Ето — с облекчение каза той и измъкна изпод тезгяха едно пакетче, отвори го, отсипа от него малко захар, претегли я и добави още. — Вземете. Всичко е наред. Като донесете талона, ще си взема обратно десетте цента.

Майката не сваляше от него очи. Ръката й се протегна към пакетчето със захар и го сложи най-отгоре.

— Благодаря — тихо каза тя. И като се приближи до вратата, застана на прага и се обърна. — Едно нещо научих добре — рече тя. — Цял живот го уча, ден след ден. Ако те сполети беда, ако си в нужда, ако са те наскърбили — иди при бедните. Само те ще ти помогнат, никой друг. — И вратата след нея се хлопна.

Продавачът се облегна на тезгяха, гледайки след майката с учудените си очи. Охранената шарена котка скочи на тезгяха, приближи лениво и се отърка в рамото му. Той протегна ръка и я притисна до бузата си. Котката силно запреде, мърдайки края на опашката си.

 

 

Том, Ал, бащата и чичо Джон си тръгнаха, когато беше вече съвсем тъмно. Те вървяха, влачейки уморено крака.

— Протегнеш ръка, откъснеш праскова — нищо повече, а гърбът ти просто разкършен — каза бащата.

— Подир два-три дни ще мине — отговори Том. — Слушай, татко, след вечеря ще отида да разбера какво ставаше там на пътя. То мира не ми дава. Ще дойдеш ли с мен?

— Не — рече бащата. — Искам малко да поживея така — само да работя и за нищо да не мисля. Напоследък само си блъсках главата — омръзна ми това мислене. Не, ще поседя малко и ще си легна.

— А ти, Ал?

Ал отвърна очи.

— Аз смятам да се поразходя из лагера и да надзърна тук-таме — отвърна той.

— Чичо Джон няма да дойде, знам. Нищо, ще отида сам. Умирам от любопитство.

Бащата каза:

— А моето любопитство ще стане по-голямо и от твоето, като понамалеят ей тези полицаи.

— Може да ги няма нощем — рече Том.

— Не мисля да ги проверявам. И по-добре не казвай на майка си къде ще вървиш. Ще я разтревожиш.

Том се обърна към Ал:

— А теб не те ли интересува какво става там?

— Предпочитам да се поразходя из лагера.

— Да търсиш момичета ли?

— Моя работа — озъби се Ал.

— Пък аз все пак ще отида — рече Том.

Те излязоха от градината и тръгнаха по прашната алея между два реда червени къщички. Тук-таме от вратите струеше бледата жълта светлина на газовите фенери, а вътре в полумрака шаваха черни сенки.

В дъното на алеята, опрял пушка на колене, както преди седеше караулният.

Като го достигна, Том забави крачки.

— Има ли къде да се измием, мистър?

Караулният се взря в него в тъмнината, после отвърна:

— Виждаш ли цистерната?

— Да.

— Там има маркуч.

— А топла вода има ли?

— Я го виж ти него! Да не си Джон Морган^[1]!

— Не — каза Том. — Не, разбира се, не съм. Лека нощ, мистър.

Караулният презрително изръмжа.

— Топла вода! И това не бях чувал. Скоро може да поискат и вана. — Той мрачно погледна след Джоудови.

Иззад крайната къщичка се показа другият караулен.

— Какво има, Мак?

— Разправям се с ей тези проклети оки. Питат: „Има ли топла вода?“

Другият караулен опря приклада на пушката си в земята.

— Ето какво правят правителствените лагери. Тези, изглежда, също са били в такъв лагер. Не, докато не се разправим с тези лагери, мира няма да имаме. Току-виж, и чисти чаршафи ни поискали.

Мак попита:

— Е, как е там, на пътя?

— Цял ден крещяха. Сега за тях се погрижи федералната полиция. Ще им платят на тези кресльовци. Казват, че сред тях имало някакъв висок, слаб кучи син — подстрекавал всички. Сега ще го хванат и тогава ще сложат край на цялата тази каша.

— Ако всичко се оправи тъй лесно, може да останем без работа — рече Мак.

— За нас работа винаги ще се намери. Та това са оки! Окото ти винаги трябва да е в тях. А ако много се укротят, може да ги поразбутаме малко.

— Като намалят надниците, те сигурно ще почнат да се вълнуват.

— И още как! Не, не се бой — без работа няма да стоим. Собствениците на тази ферма не дремят.

В къщичката на Джоудови печката бумтеше. На тигана съскаха и пръскаха мазнина шницелите, картофите вряха в котлето. Стаята беше пълна с дим и жълтата светлина на фенера хвърляше върху стените гъсти, черни сенки. Майката шеташе край печката, а Роуз от Шарън седеше на един сандък, подпряла с колене тежкия си корем.

— По-добре ли ти е сега? — попита майката.

— Прилошава ми от миризмата на пърженото. Пък и ми се яде.

— Иди да поседнеш на прага — каза майката. — Аз и без това скоро ще трябва да строша този сандък.

Мъжете влязоха вкупом.

— Божичко, месо! — викна Том. — И кафе! Ех, както съм изгладнял! Толкова праскови изядох, а все едно, че стомахът ми е празен. Къде да се умия, майко?

— Идете на цистерната. Там ще се измиете. Пратих и децата там.

Мъжете излязоха.

— Ставай, Розашарн, ставай — заподканя я майката. — Седни или на прага, или на дюшека. Сандъкът ми трябва.

Роуз от Шарън стана, опирайки се с ръце на сандъка. Тя отиде до дюшека и тежко се отпусна на него. Рути и Уинфийлд тихичко влязоха вътре и мъчейки се да бъдат колкото може по-незабележими, мълчаливо застанаха до стената. Майката ги погледна.

— Знам аз, че има нещо, щом се криете на тъмно. — Тя хвана Уинфийлд и попипа косата му. — Мокра, а мръсотията сигурно си е останала.

— Нали нямахме сапун — оплака се Уинфийлд.

— Знам. Днес не можахме да купим. Утре може би ще има и сапун. — Майката се върна при печката, сложи чиниите на сандъка и насипа в тях храната. Порцията се състоеше от два шницела и един голям картоф. В добавка имаше по три големи филии хляб. После майката разпредели по чиниите врялата мазнина, в която бе пържила шницелите. Мъжете се върнаха с мокри коси и лица.

— Дайте сега вечерята! — извика Том.

Всички взеха порциите си. Почнаха да се хранят мълчаливо, с настървение и обираха до капка мазнината с хляба. Децата отидоха в ъгъла на стаичката, сложиха чиниите на пода и се нахвърлиха на храната като зверчета.

Том глътна последния къшей хляб.

— Ще дадеш ли още нещо за ядене, майко?

— Не — отвърна тя. — Това е всичко. Изкарахте един долар и за него купих само това.

— Само това ли?

— Тук продават по-скъпо. Веднага щом можем, трябва да отидем в града.

— Аз не можах да се заситя — каза Том.

— Утре ще работите цял ден. Утре ще ви нахраня както трябва… вечерта.

Ал изтри устните си с ръкав.

— Ще отида да се поразходя малко — рече той.

— И аз ще дойда с теб. — Том последва брат си. В тъмнината той се приближи съвсем близо до него. — Може би все пак ще дойдеш с мен, а?

— Не. Казах вече — предпочитам да се поразходя тук.

— Както искаш. — Том се обърна и бавно закрачи по алеята между къщичките. Пушекът от кюнците се стелеше ниско, фенерите рязко открояваха квадратите на вратите и прозорците. На праговете седяха хора и гледаха в мрака. Том видя как те извърнаха глави, изпращайки го с очи. Отвъд последната къщичка алеята продължаваше към една окосена ливада, из която на светлината на звездите се виждаха тъмни купи сено. Тънкият сърп на луната лежеше ниско на небето, към запад, а над него като дълъг прозрачен облак се простираше Млечният път. Краката на Том стъпваха безшумно по прашната алея, която пресичаше като тъмна ивица жълтеникавата окосена ливада. Той пъхна ръце в джобовете си и тръгна към главния вход на лагера. Край алеята се виждаше насип. Том чуваше как ромоли водата в напоителния канал, провирайки се сред тревата. Той се изкачи на насипа и като погледна надолу, видя отраженията на звездите, осеяли тъмната вода. Федералното шосе беше наблизо. За тази близост свидетелствуваха светлините на колите, които се носеха по него. Том тръгна натам. На светлината на звездите той различи високата телена врата.

Встрани от пътя зашава някаква мътна фигура. Нечий глас извика:

— Ей! Кой си?

Том се спря и застана неподвижен.

— Кой вика?

Човекът се изправи и се приближи. В ръката му Том видя револвер. Сетне върху лицето на Том заигра светлината на джобно фенерче.

— Къде си тръгнал?

— Просто тъй, да се поразходя. Защо, нима е забранено?

— Разхождай се някъде другаде.

Том попита:

— Забранено ли е да се излиза вън от вратата?

— Сега не може. Какво — ще се върнеш ли обратно, или да изсвиря, да дойде помощ и да те арестуваме?

— Хич не ме е грижа за това — каза Том. — Но щом не може, не може — няма да споря. Ще се върна назад.

Тъмната фигура се успокои. Фенерчето угасна.

— За вас се грижим. Иначе ще те спипат стачните постове.

— Какви стачни постове?

— На ония — на червените.

— А-а-а! — рече Том. — Нищо не съм чувал за тях.

— А не ги ли видя, когато минавахте край тях?

— Видях някакви хора, но имаше толкова полицаи, че не можах да разбера нищо. Помислих, че е станала някаква катастрофа.

— Хайде, да те няма.

— Добре. Щом трябва, ще се върна назад. — Том се обърна и закрачи обратно. Той измина по алеята стотина ярда, после забави крачки и се ослуша. Край напоителния канал с треперещ глас лаеше силно и високо енот, в далечината злобно виеше някакво вързано за през нощта куче. Том седна край алеята и отново се ослуша. Той чу тънкото, нежно крякане на нощния ястреб и предпазливото шумолене на животните из окосената трева. Огледа се встрани — видя тъмните купи сено, разбра, че няма да го видят, — стана и бавно навлезе в ливадата, снишавайки се, както вървеше, до височината на купите. Вървеше бавно и непрекъснато се спираше, за да се ослуша. Най-сетне пред него се показаха пет реда здраво обтегнат тел. Той легна по гръб, пъхна глава под долния ред, повдигна тела с ръка и като тласна тялото си с крака, се озова навън от фермата.

Том вече се готвеше да стане, когато на шосето се показаха хора. Той изчака да отминат далеч напред, после стана и закрачи след тях. Вглеждаше се ту наляво, ту надясно, търсейки наблизо палатки. По шосето минаха няколко автомобила. Над потока, който прекосяваше полето, имаше малко бетонно мостче. Том погледна надолу от парапета. На дъното на дълбокия дол се виждаше една палатка, осветена отвътре с фенер. Том постоя на мостчето, разглеждайки човешките сенки, които пълзяха по брезента. После се прехвърли през една ограда и закрачи по стръмнината надолу през храсталака и ниския върбалак; като достигна дъното на дола, той хвана една пътечка, която вървеше край потока. Пред палатката на сандък седеше някакъв човек.

— Добър вечер — каза Том.

— Кой си ти?

— Аз… просто тъй… минавах насам…

— Познаваш ли някого тук?

— Не. Казвам ви, че просто минавах насам.

От палатката се подаде една глава. Нечий глас попита:

— Какво има?

— Кейси! — извика Том. — Кейси! За бога, какво търсиш тук?

— Господи, та това е Том Джоуд! Влез, Томи, влез.

— Познаваш го, така ли? — попита човекът, който седеше на сандъка.

— Него ли? Как да не го познавам! Познавам го от толкова време. Заедно пристигнахме тук. Влез, Том. — Той хвана Том за лакътя и го вмъкна в палатката.

Там — направо на земята — седяха трима мъже, в средата гореше фенер. Мъжете недоверчиво погледнаха Том. Един от тях — мургав, с мрачен вид — му подаде ръка.

— Много ми е приятно — каза той. — Чух как те посрещна Кейси. Кейси, това ли е човекът, за когото разказваше?

— Да, точно той. Ах, господи! Къде са вашите? Какво правиш тук?

— Ами научихме, че тук има работа — отвърна Том. — Идваме тук, а по пътя пълно с полицаи — вмъкнаха ни в тази ферма. Днес брахме праскови в градината. Видях, че някакви хора стоят край пътя и викат подир нас. А защо, никой не ми каза. И реших сам да разбера. Кейси, а ти как се озова тук?

Проповедникът се наведе напред и високото му бледо чело попадна в ивица жълта светлина от фенера.

— Чудно място е това затворът — рече той. — Отлъчвах се преди в пустинята като Христос, мислих, блъсках си главата. От време на време ми ставаше ясно по нещичко. Но истински ясно ми стана всичко само в затвора. — Очите му бяха живи и весели. — Бях в една грамадна килия, която непрекъснато бе пълна. Едни си отиват, други идват. И аз, разбира се, разговарях с всички.

— И още как! — каза Том. — Дай ти на тебе само да приказваш. И на бесилката да те качат, ще си поговориш с палача. Не съм виждал друг такъв бърборко.

Всички се разсмяха. Един от мъжете — възрастен, със сбръчкано лице, се шляпна по коляното.

— Все приказва — рече той. — Но на хората им харесва това — слушат го с удоволствие.

— Нали е бивш проповедник — каза Том. — Казал ли ви е?

— Да, естествено.

Кейси се усмихна.

— Та така — отново поде той, — почнах да разбирам едно-друго. В затвора попадат разни хора — едни за пиянство, а други за кражба — последните са най-много. И крадат най-вече от нужда. Разбираш ли? — попита той.

— Не — отвърна Том.

— Но това, знаеш ли, са все добри хора. А какво ги бе довело в затвора? Нуждата. И лека-полека аз разбрах, че всичкото зло се крие в нуждата. Но самата същност на това никак не можех да проумея. Един ден ни дадоха за обед прокиснал боб. Някакъв затворник се развика, но полза никаква. А той викаше, колкото му глас държи. Надзирателят надникна в килията и отмина. Тогава почна да вика и друг затворник. А после всички ние подехме в хор, силно като първите двама. Такова викане беше, че сякаш стените на затвора щяха да се съборят. Страшно нещо! Надзирателите се засуетиха, разтичаха се насам-натам. И в края на краищата ни донесоха за обед друга храна. Разбираш ли?

— Не — каза Том.

Кейси подпря брадичката си с длан.

— Може би няма да мога да ти го обясня — изрече той. — Може би сам след време ще го разбереш. А къде е каскетът ти?

— Излязох без него.

— А сестра ти как е?

— Изду се — същинска крава. Сигурно близнаци ще роди. Трябва да кара корема си с количка. Все с ръце го държи. А ти още не си ми обяснил какво става тук.

Възрастният каза:

— Ние стачкуваме. Тук е обявена стачка.

— Е, пет цента на сандък не са кой знае колко пари, но с тях може да се изхраниш.

— Пет цента? — извика възрастният. — Пет цента? Плащат ви пет цента?

— Да, изкарахме днес долар и половина.

В палатката настъпи напрегната тишина. Кейси гледаше мълчаливо в мрака.

— Слушай, Том — рече той накрая. — Дойдохме тук да работим. Обещаха ни пет цента. Сума народ се насъбра. Отидохме в градината, а там ни казаха: два цента и половина. С толкова и сам не можеш да се изхраниш, а ако имаш и деца… И ние се отказахме. Тогава ни изгониха. И изневиделица довтасаха полицаи. А сега на вас плащат по пет цента. И ти мислиш, че ще ви плащат пак по пет цента, когато свърши стачката, така ли?

— Не знам — каза Том. — Засега ни плащат по толкова.

— Слушай — продължи Кейси. — Искахме всички да се спрем на едно място, но ни погнаха като свине. И ни разпръснаха. А колко души изтрепаха! Като свине. А вас пак като свине са ви натикали през вратата. Дълго няма да издържим. Сред нас има такива, които два дни залък не са турили в устата. Ще се върнеш ли пак там?

— Да, искам да се върна — отговори Том.

— Добре тогава… разкажи на хората там. Обясни им, че ни морят от глад, а на себе си забиват нож в гърба. Ще видиш — като се разправят с нас, преди още да се опомните, ще почнат да ви плащат по два и половина цента.

— Ще се опитам. Само че не знам как да сторя това. Друг път не съм виждал такава охрана — всички с пушки. Сигурно е забранено дори да разговаряме помежду си. Като се срещаме, даже не се поздравяваме. Всеки навел глава, думица не отронва.

— Все пак опитай, Том. Веднага щом се махнем оттук, ще почнат да ви плащат по два и половина цента. А ти знаеш какво значи да обереш и пренесеш цял тон праскови за един долар. — Той наведе глава. — Не… така не може. Така дори храната си няма да изкарваш… Няма да можеш да се изхранваш.

— Ще опитам, да видим какво ще излезе.

— А как е майка ти?

— Добре. Много й хареса в правителствения лагер. Душове, топла вода.

— Да… чувах за тях.

— Там беше хубаво. Само че не намерихме работа. Трябваше да напуснем лагера.

— Не е зле и аз да отида в някой такъв лагер — каза Кейси. — Да видя как живеят хората там. Казват, полицаи там не се мяркали.

— Там хората сами са си полицаи.

Кейси повдигна възторжено глава.

— А безредици имаше ли? Побоища, кражби, пиянство?

— Нямаше — отговори Том.

— Е, а ако не могат да обуздаят някого, как постъпват? Какво вършат тогава?

— Изгонват го от лагера.

— А има ли много такива хора?

— Не — рече Том. — Бяхме там цял месец и имаше само един такъв случай.

Очите на Кейси заблестяха. Той се обърна към другите:

— Чухте ли? Какво ви казвах? Полицаите не само че не пречат на безредиците, но дори сами ги създават. Слушай, Том. Опитай се да поговориш с хората, нека и те вдигнат стачка. Най-подходящото време за това е след един-два дни. Прасковите вече узряха. Обясни им всичко.

— Няма да се съгласят — каза Том. — Нали вземат пет цента, нищо друго не ги интересува.

— Но пет цента плащат само на стачкоизменниците.

— Няма да мога да ги убедя в това. Пет цента. Ето кое е за тях най-важното.

— Ти все пак опитай.

— Баща ми няма да се съгласи, знам го аз. Ще махне с ръка — не било негова работа.

— Да — унило изрече Кейси. — Може да си прав. Трябва най-напред на собствения си гръб да изпита това.

— Омръзна ни да гладуваме — каза Том. — А тази вечер имахме за ядене месо. Мислиш ли, че баща ми ще се откаже от месото заради другите? Розашарн трябва да пие мляко. Мислиш ли, че майка ще се съгласи да убие детето й само защото зад вратите си дерели гърлата някакви хора?

Кейси тъжно рече:

— Бих искал те да разберат това. Да разберат, че могат да си осигурят месото само по този начин… Ох, дявол да го вземе! Страшно съм уморен. Понякога се чувствувам тъй уморен, сякаш нямам капка силица. Помня, в моята килия имаше един човек. Затворили го, защото искал да организира съюз. На едно място успял. А после този съюз бил разгромен от виджилантите^[2]. И знаеш ли какво станало? Хората, на които той искал да помогне, почнали да странят от него. Не желаели да имат нищо общо с такъв човек. Страхували се дори да се движат с него. Казвали му: „Махай се оттук. Ти си опасен за нас.“ Той отначало се сърдел, мъчно му било, а после свикнал. „Не е чак дотолкова лошо, когато знаеш как е било преди много години — каза ми той. — След Френската революция отсякоха главите на всички водачи. Но нали ние не вършим това за собствено удоволствие, а защото не можем иначе? У нас това е залегнало в самата ни природа. Да вземем за пример Уошингтън. Бори се за революцията, а после всички негодници се опълчиха срещу него^[3]. Така и с Линкълн — също такива негодници искаха смъртта му. И това е тъй естествено, както дъждът, който се излива.“

— Да, това никак не прилича на удоволствие — рече Том.

— Какво ти удоволствие! Този човек ми каза и това: „Ние вършим всичко, което можем. А най-важното е да крачиш непрекъснато напред, макар и съвсем бавно. Възможно е и понякога да се върнеш назад, но не с цяла крачка. Ти можеш да докажеш това — и то оправдава всичко. Значи, нищо не се върши току-тъй, макар и да изглежда така на пръв поглед.“

— А ти си си все същият — рече Том. — Все същият бърборко. Както и брат ми Ал. Той пък все подир момичета тича. Нищо друго не го интересува. След ден-два и тук ще си намери някое. По цял ден мисли за това, по цяла нощ с това се занимава. И хич не иска и да знае за разните там крачки — напред, назад, встрани.

— Правилно — каза Кейси. — Правилно. Всеки върши в живота си това, което най му се удава. Така е с всички, не само с него.

Мъжът, който седеше отвън край входа на палатката, отметна полите й.

— Не ми харесва тая работа — рече той.

Кейси надникна навън:

— Какво има?

— И аз не знам. Но по цялото си тяло усещам сърбеж. Неспокоен съм като котка.

— Защо, какво има?

— Не знам. Стори ми се, че чух нещо, а сетне, като се ослушах, нямаше нищо.

— Просто те е страх — каза възрастният. Той стана и излезе. А след миг надникна в палатката. — Идва един голям чер облак. Ще има буря. Ето какво го е обезпокоило — електричеството. — И той отново се скри в мрака. Останалите двама станаха и излязоха навън.

Кейси тихо рече:

— Всички са неспокойни. Полицаите непрекъснато ни плашат: ще ви пребием от бой, ще ви изгоним оттук до един. А мене считат за водач, защото много говоря.

Възрастният отново надникна в палатката.

— Кейси, угаси фенера и излез. Има нещо.

Кейси свали фитила. Пламъчето се вмъкна в прореза, припламна и угасна. Кейси пипнешком се измъкна навън. А подир него — Том.

— Какво има? — тихо попита Кейси.

— Не знам. Слушай.

Високо квакане на жаби екваше и отново потъваше в тишината. Силно, остро свирене на щурци се носеше наоколо. Но на този фон се чуваха и други звуци — тихи стъпки откъм пътя, хрущене на буци пръст, шумолене на храсти край потока.

— Нищо не мога да доловя. Сигурно така ви се струва. Възбудени сте, затова — успокоително каза Кейси. — Всички сме възбудени. Не, аз нищо не чувам. А ти, Том?

— Аз чувам — отвърна Том. — Да… чувам. Според мен ни обкръжават. Да се махаме оттук.

Възрастният прошепна:

— Под моста… ей там. Ех, не ми се иска да им оставям палатката.

— Да вървим — рече Кейси.

Те тихо тръгнаха край потока. Сводът на моста се чернееше напред като пещера. Кейси се наведе и се вмъкна под него. Том го последва. Краката им се хлъзнаха във водата. Двамата изминаха около тридесет стъпки, вслушвайки се в собствения си дъх, който шумно отекваше под свода. После Кейси и Том излязоха от другата страна и се изправиха.

Остър вик:

— Ето ги! — Два лъча светлина ги хванаха, блеснаха в лицата им, заслепиха ги. — Стой, не мърдай! — Гласовете прозвучаха от тъмнината. — Това е той. Негодникът с голямото чело! Точно той.

Кейси, заслепен от светлината, не можеше да различи нищо. Той дишаше тежко.

— Чуйте — каза той. — Вие не знаете какво вършите^[4]. Искате да уморите децата от глад.

— Мълчи, червено куче!

На светлината се показа един нисък, набит човек с нова бяла дръжка на кирка в ръката.

Кейси повтори:

— Вие не знаете какво вършите.

Човекът замахна. Кейси се опита да избегне удара. Ала тежката дръжка с тъпо хрущене разби слепоочието му и Кейси се повали настрани в мрака.

— Божичко, Джордж, ти май го уби.

— Я го освети — каза Джордж. — Добре наредих този кучи син! — Лъчът светлина се насочи надолу, зашари по земята и се спря на разбитата глава на Кейси.

Том стоеше, гледайки проповедника. Лъчът светлина разкри едрите крака и новата бяла дръжка. Том мълчаливо се спусна напред. Той грабна дръжката. Ударът му улучи рамото… Том разбра, че не е успял. Но втория път дръжката с все сила се стовари върху главата, а когато човекът падна, тя се стовари върху главата му още три пъти. Лъчите светлина заскачаха насам-натам. Чуха се викове и тропот на тичащи хора, пращене на храсти. Том стоеше над безжизненото тяло. И изведнъж той усети заслепяващ удар с палка по главата. Сякаш по жилите му премина силен електрически ток. След миг той вече бягаше край брега, превил се едва ли не до земята. Зад гърба си чуваше шляпащите из водата стъпки на преследвачите. Том рязко свърна встрани и провирайки се през храстите, се добра до най-гъстата им част. И там притихна. Потерята се приближаваше, лъчите светлина шареха край потока. Том пълзешком се изкачи по стръмнината. Озова се сред някаква овощна градина. Ала виковете се чуваха и тук. Той се сниши и затича между дърветата; буците пръст шумоляха, хвърчаха под краката му. Напред край напоителния канал се чернееше някакъв храсталак, който се простираше край ливадите. Том се провря през оградата, промъкна се през лози и къпини и едва поемайки дъх, легна на земята. Напипа изтръпналото си лице и нос. Носът му беше разбит, по брадичката течеше струйка кръв. Той лежа по очи на земята, докато накрая съзнанието му се избистри. После бавно допълзя до канала, уми се със студена вода, откъсна едно парче от долната част на ризата си, накваси го с вода и наложи бузата и носа си. Водата защипа и запари раненото му лице.

Сега черното петно на буреносния облак стоеше вече на хоризонта, окръжено от ярки звезди. Наоколо всичко отново притихна.

Том стъпи във водата и почувствува, че дъното пропада под краката му. Той махна два-три пъти с ръце и с голямо усилие се измъкна на срещуположния бряг. Мокрите дрехи лепнеха по тялото му. Том направи няколко крачки, водата зажвака в обувките му. Той седна, изу обувките си и изля водата. После изви крачолите на мокрия си панталон, свали сакото си и изстиска и от него водата.

Напред, до шосето, играеха светлинките на джобните фенерчета, които шареха край напоителния канал. Том се обу и като стъпваше внимателно, навлезе в окосената ливада. Обувките престанаха да жвакат. Той избра посоката инстинктивно и накрая стъпи на пътя от другата страна на ливадата; като се прокрадваше, той наближи правоъгълника на лагера.

Караулният, чул шум, извика:

— Кой е там?

Том се хвърли по очи на земята и замръзна на мястото си; лъчът светлина се плъзна над него. Том безшумно допълзя до къщичката на Джоудови. Вратата изскърца. И той чу гласа на майка си — спокоен, твърд, без никакви признаци на сънливост:

— Кой е?

— Аз съм, Том.

— Лягай по-скоро да спиш. Ал още го няма.

— Сигурно е намерил някое момиче.

— Лягай — тихо каза тя. — Постлах ти под прозореца.

Том намери мястото си и свали всичките си дрехи. Легна под одеялото и затрепери. Раната на изтръпналото му лице почна да го боли и болката зачука из цялата му глава.

Ал се върна чак след един час. Той внимателно се приближи до прозореца и настъпи мокрите дрехи на Том.

— Шш-т! — каза Том.

Ал прошепна:

— Не спиш ли? Къде си се измокрил така?

— Шш-т! — каза Том. — Утре ще ти разкажа.

Бащата се обърна по гръб и стаичката се изпълни с дебело, гръмогласно хъркане.

— Какъв си студен — рече Ал.

— Шш-т! Спи. — Сивият квадрат на малкото прозорче се открояваше в мрака.

Том не спеше. Нервите на лицето му оживяха и го защракаха, бузата го заболя нетърпимо, разбитият му нос отече и в него чукаше такава силна болка, сякаш тя разтърсваше и блъскаше насам-натам цялото му тяло. Той гледаше малкия квадрат на прозореца, видя как звездите бавно пълзят по небето и изчезват зад ръба на прозорчето. От време на време до слуха му достигаха стъпките на караулните.

Най-сетне някъде далеч закукуригаха петли и прозорецът засветля. Том докосна с крайчеца на пръстите отеклото си лице и Ал, обезпокоен от това движение, застена и забърбори нещо насън.

Лека-полека се развидели. В къщичките, наблъскани една до друга, се раздадоха първите утринни звуци: чупене на клони, тихо звънтене на тигани. Майката изведнъж се надигна и седна на дюшека. В сивкавата дрезгавина Том виждаше лицето й, подпухнало от съня. Тя дълго гледа в прозорчето. После отметна одеялото и посегна за роклята си. Все още седнала, тя я нахлузи на главата си, вдигна ръце и роклята се плъзна надолу. Майката стана и оправи роклята си до долу. После, като стъпваше предпазливо с босите си крака, тя се приближи до прозорчето и се спря пред него; пъргавите й пръсти разплетоха плитката, сресаха я и отново я оплетоха. Тя скръсти ръце на гърдите и остана няколко минути така, без да мръдне. Светлината, която влизаше през прозорчето, озаряваше лицето й. Майката се обърна, предпазливо мина между дюшеците и взе фенера. Вратичката му скръцна, тя поднесе клечката кибрит до фитила.

Бащата легна на хълбок и замига, гледайки към нея. Тя каза:

— Татко, колко пари получи още?

— А? Талон за шейсет цента.

— Ставай тогава. Иди да купиш мас и брашно. Хайде, по-скоро.

Бащата се прозина.

— Може бакалницата още да не е отворена.

— Като не е, ще им кажеш да я отворят. Трябва да ви нахраня. Скоро ще вървите на работа.

Бащата навлече комбинезона си и избелялото си сако. Той лениво излезе, като се прозяваше и протягаше.

Децата се събудиха и се заоглеждаха като мишлета наоколо, подали глави изпод одеялото. В стаичката стана малко по-светло. Но светлината още бе сива, дрезгава. Майката огледа дюшеците. Чичо Джон се събуди. Ал спеше дълбоко. Очите й се спряха на Том. Миг-два тя го гледа, после бързо пристъпи напред. Лицето на Том беше подпухнало, посиняло, на устните и брадичката се чернееше засъхнала кръв. Раната на бузата му се бе свила и стегнала.

— Том — прошепна майката, — какво ти е?

— Шш-т! — каза той. — Тихо. Сбих се.

— Том!

— Така се случи, майко.

Тя коленичи до него:

— В опасност ли си?

Той дълго не й отговори.

— Да — рече той накрая. — Няма да отида на работа. Трябва да се крия.

Децата допълзяха до него на четири крака, гледайки го с любопитство.

— Майко, какво му е?

— Тихо! — каза майката. — Вървете да се измиете.

— Нямаме сапун.

— Е, само с вода.

— А какво му е на Том?

— Я да млъквате. И да не сте посмели да издрънкате нещо.

Те изпълзяха до отсрещната стена и клекнаха там, знаейки, че сега никой няма да им обръща внимание.

Майката попита:

— Лоша ли е работата?

— Носът ми е смазан.

— Не те питам за това.

— Да. Лоша.

Ал отвори очи и погледна Том.

— Господи боже! Какво се е случило с теб?

— Какво стана? — попита на свой ред и чичо Джон.

Влезе бащата.

— Отворено беше. — Той сложи на пода край печката малка торбичка брашно и калъпче мас. — Какво има? — попита той.

Том се повдигна на лакът и отново се отпусна.

— Ох, съвсем съм отпаднал. Сега ще ви разкажа. На всички. А децата?

Майката погледна притисналите се до стената деца.

— Вървете да се миете.

— Не — рече Том. — Нека слушат. Нека също научат това. Само да не го раздрънкат.

— Но какво е станало? — продължи да пита бащата.

— Сега ще ви разкажа. Снощи излязох да разбера защо викаха онези хора край канавката. И открих Кейси.

— Проповедника!

— Да. Проповедника. Само че сега той ръководел стачката. Дойдоха за него, да го арестуват.

Бащата попита:

— Кой дойде?

— Не знам. Някакви хора. Като онези, които ни спряха тогава на пътя край лагера. Бяха с дръжки от инструменти. — Той млъкна. — Убиха Кейси пред очите ми. Смазаха му главата. Причерня ми. Грабнах дръжката. — Разказвайки, той отново виждаше нощта, тъмнината, светлинките на фенерчетата. — Аз… ударих един от тях.

Дъхът на майката пресекна. Бащата сякаш се вкамени.

— Уби ли го? — тихо попита той.

— Не знам… Причерня ми пред очите. Удрях така, че да го убия.

Майката попита:

— Видяха ли те?

— Не знам. Не знам. Сигурно са ме видели. Те бяха с фенерчета.

Миг-два майката мълчаливо го гледа в очите.

— Татко — рече тя, — начупи няколко сандъка. Трябва да приготвя закуската. Скоро ще вървите на работа. Рути, Уинфийлд! Ако някой ви попита, ще кажете, че Том е болен, чувате ли? А ако издрънкате, ще го пратят пак в затвора… Чувате ли?

— Да, майко.

— Джон, не ги изпускай из очи. Не им давай да говорят с никого. — Тя запали огъня с дъските от сандъците, в които преди бяха сложени вещите, замеси тестото, сложи на печката кафеника. Тънките дъски горяха силно, огънят с бумтене нахлуваше в кюнеца.

Бащата свърши със сандъците. Той се приближи до Том.

— Но нали Кейси… Кейси беше добър човек. Защо се е забъркал в такива неща?

Том мрачно отвърна:

— Те дошли да работят по за пет цента на сандък.

— И ние получаваме по толкова.

— Да. Но ние сме стачкоизменници. На тях им давали по два и половина цента.

— Това не стига и за храна.

— Знам — уморено продума Том. — Затова вдигнали стачка. Потушили са я, изглежда, вчера. И днес на нас сигурно също ще плащат по два и половина цента.

— Я ги виж ти, кучите синове!…

— Точно така, татко. Разбираш ли? Кейси беше добър човек, такъв си и умря… Не мога да го забравя. Лежи на земята… главата му пръсната, кръвта шурти. О, господи! — Той закри очи с ръка.

— Какво ще правим сега? — попита чичо Джон.

Ал се надигна от дюшека.

— Знам какво ще правя. Ще се махна, и толкоз.

— Не, Ал, така не бива — каза Том. — Без теб сега не може. Аз трябва да се махна. Докато съм тук, може да ви навлека някоя беля. Ще се пооправя малко и ще се махна.

Майката шеташе край печката, но беше извила глава към тях, за да чува по-добре какво си говорят. Тя сложи мас в тигана и докато чакаше маста да засъска, почна да пуска тестото с лъжица.

Том продължи:

— Не бива да се махаш, Ал. Трябва да се грижиш за камиона.

— Омръзна ми.

— Какво да правим, Ал? Нали това е твое семейство. Ти можеш да му помогнеш. А моето стоене тук само ще му навлече някоя беля.

Ал сърдито замърмори:

— Не ми давате да се настаня в гараж!

— После ще се настаниш. — Том извърна очи от Ал и видя Роуз от Шарън. Тя лежеше на дюшека и го гледаше с големи, широко отворени очи. — Не се страхувай — каза й той. — Днес ще ти купят мляко. — Тя бавно замига и нищо не отговори.

Бащата рече:

— Все пак трябва да знаем това, Том. Уби ли онзи?

— Не знам. Беше тъмно. После някой ме удари. Не знам. Дано е пукнал онзи мръсник! Дано!…

— Том! — извика майката. — Не бива да се приказва така.

На алеята се чу шум от бавно приближаващи се автомобили. Бащата пристъпи до прозорчето и погледна навън.

— Брей, колко много нови пристигат! — каза той.

— Сигурно са потушили стачката — рече Том. — Сигурно вече ще ни плащат по два цента и половина.

— Тогава да се махаме по-скоро оттук, няма да изкарваме и за едно ядене.

— Знам — отговори Том. — Яжте падналите плодове. Поне малко ще ви заситят.

Майката обърна питките в тигана и разбърка кафето.

— Чуйте — каза тя. — Днес ще купя царевичен булгур. Ще сваря каша. А веднага щом се сдобием с бензин, трябва да се махаме оттук. Тук не ми харесва. И Том няма да го пусна сам. За нищо на света.

— Не, майко, не бива. Казвам ви — ще ви навлека беля.

Тя изправи гордо глава.

— Ще направим, както рекох аз. Е, сядайте, яжте, време е да вървите на работа. Аз ще се натъкмя и също ще дойда. Трябва да изкараме повече.

Питките бяха толкова горещи, че още пръскаха мазнина. Всички бързо изпиха кафето си и си наляха по още една чаша.

Чичо Джон поклати глава, без да вдига очи от чинията.

— Просто не мога да се отърва от това. Пак ме налегнаха греховете ми.

— Стига вече с тези твои грехове! — извика бащата. — Нямаме време да мислим сега за тях. Е, да вървим. Деца, вие също ще дойдете да помагате. Майка ви право казва. Трябва по-скоро да се махаме оттук.

Когато мъжете и децата излязоха, майката поднесе на Том чиния и чаша.

— Да похапнеш малко.

— Не, майко, не мога. Така ме боли, че устата си не мога да отворя.

— Нищо, опитай.

— Не, майко, не мога.

Тя приседна до него на края на дюшека.

— Разкажи ми. Искам да разбера как е станало всичко. Искам всичко да разбера. Какво направи Кейси? Защо го убиха?

— Нищо не направи. Той стоеше, а те го осветиха с фенерчетата си.

— Какво каза той? Помниш ли какво каза?

Том промълви:

— Разбира се. Кейси каза: „Вие нямате право да морите хората от глад.“ После този дебелият го нарече червено куче. А Кейси отвърна: „Вие не знаете какво вършите.“ Тогава дебелият го удари.

Майката наведе очи. Тя стисна ръце.

— Така ли каза?… „Вие не знаете какво вършите?“

— Да.

— Ех, да беше го чула нашата баба!

— Майко… когато стане такова нещо, нямаш време да си помислиш дори за миг. Така беше и с мен.

— Не те виня. Но добре щеше да бъде това да не се случва. По-добре да не си бил там… Но щом си бил, не си могъл другояче да постъпиш. Не виждам у теб вина. — Тя се приближи до печката и натопи един парцал във врялата вода. — Ето, вземи. Сложи го на лицето си.

Том сложи горещия парцал на бузата и носа си и се сви от болка.

— Майко, тази нощ ще се махна. Не искам да страдате заради мен.

Майката гневно заговори:

— Том! Много неща не са ми ясни. Но знам, че без теб няма да ни бъде по-леко. Без тебе съвсем ще загинем. Преди си живеехме на нашата земя и тогава всичко изглеждаше просто. Старите умираха, деца се раждаха и всички живеехме заедно — имахме семейство, неразделно свързано… виждаш къде му е началото, къде краят. А сега нищо не виждаш. Нищо не разбираш. Сега всичко тегли на своя страна. Ал хленчи, мърмори — иска да ни зареже. От чичо Джон няма никаква полза. Бащата изгуби мястото си в семейството. Вече не е най-главният. Всичко се руши, Том. Семейството вече го няма. А Розашарн… — Тя се обърна и погледна широко отворените очи на дъщеря си. — Ще има дете, а няма семейство. Мъча се криво-ляво да я успокоявам. Уинфийлд… какво ще излезе от него? Скоро съвсем ще подивее. И Рути също… растат като зверчета. На кого мога да се опра? Не се махай, Том. Остани при нас, помогни ни.

— Добре — уморено изрече той. — Добре. Макар да е напразно.

Майката се върна при таса с мръсните съдини, изми алуминиевите чинии и ги избърса.

— Нощес можа ли да спиш?

— Не.

— Поспи си сега. Видях, че и панталоните ти, и ризата са мокри. Трябва да ги изсушим до печката. — Тя прибра съдините. — Е, отивам в градината. Розашарн, ако дойде някой, кажи, че Том е болен, чуваш ли? Никого да не пускаш, разбра ли? — Роуз от Шарън мълчаливо кимна. — Към пладне ще се върнем. Ти си поспи, Том. Може довечера да се махнем оттук. — Тя бързо се приближи до него. — Няма да избягаш, нали, Том?

— Няма, майко.

— Наистина ли? Няма да се махнеш, нали?

— Да, майко. Тук ще си бъда.

— Добре. Не забравяй, Розашарн, какво ти казах. — Майката излезе и здраво затвори след себе си вратата.

Том лежеше, без да мърда — и изведнъж сънят като вълна го издигна до предела, където чезне съзнанието, бавно се отдръпна назад и отново го издигна дотам.

— Том!

— А? Какво? — Той се събуди, като че някой го бе тласнал. Погледна Роуз от Шарън. Очите й пламтяха от възмущение. — Какво ти е?

— Ти си убил човек!

— Да. Не викай. Искаш да чуят ли?

— Нека чуят! — викна тя. — Онази жена ми обясни всичко. Сега знам какво може да те сполети, като извършиш грях. Нима детето ми ще се роди здраво? Кони си отиде, мен не ме хранят както трябва… Не виждам мляко. — Тя истерично извика: — Ти си убил човек! Нима сега детето ми ще се роди здраво? Знам… то ще бъде изрод… изрод! Макар че никога не съм танцувала прегърната.

Том стана от дюшека.

— Тихо! — каза той. — Ще те чуят и ще дойдат.

— Нека! Детето ми ще бъде изрод. Макар че никога не съм танцувала така.

Том пристъпи към нея.

— Млъкни!

— Не се приближавай до мен! Не ти е за пръв път. И преди уби човек. — Лицето й почервеня. Тя с мъка изричаше думите си. — Не мога да те гледам! — Тя закри глава с одеялото.

Том чу конвулсивните й ридания, сподавени под одеялото. Прехапа устна и наведе очи. После отиде до дюшека на баща си. Под него имаше пушка — тежък дълъг уинчестър, тридесет и осем милиметров. Том го взе, провери има ли патрон в цевта, махна предпазителя и се върна на мястото си. Сложи уинчестъра на пода с приклада нагоре и цевта надолу. Риданията на Роуз от Шарън се превърнаха в тихи хлипания. Том легна отново и се покри с одеялото, покри разбитото си лице, като остави малко място, през което да диша. Той въздъхна:

— О господи, господи!

Край тяхната къщичка минаха автомобили, чуха са гласове.

— Колко мъже сте?

— Само ние тримата. А колко ще ни платите?

— Карайте до къща номер двайсет и пет. Номерата са на вратите.

— Добре, мистър. А колко ще ни платите?

— По два и половина цента.

— Как може такова нещо? За едно ядене няма да стигнат.

— Плащаме по два и половина цента. От юг идват двеста души, те ще се радват и на толкова.

— Не ви ли е грях от бога, мистър?

— Хайде, хайде. Ако сте съгласни — оставайте, ако ли не — прав ви път. Нямам време да се разправям с вас.

— Ама…

— Слушай. Не определям аз цената. Работата ми е да ви запиша. Ако искате да работите, заповядайте. Ако ли не — вървете си, както сте дошли.

— Номер двайсет и пет ли казахте?

— Да, двайсет и пет.

 

 

Том дремеше на дюшека. Събуди го някакво шумолене в стаичката. Ръката му посегна към уинчестъра и здраво стисна приклада. Той отметна одеялото от лицето си. До дюшека стоеше Роуз от Шарън.

— Какво искаш? — попита Том.

— Спи — отвърна тя. — Спи. Аз ще те пазя. Никой няма да влезе.

Миг-два той мълчаливо гледа лицето й.

— Добре — каза той и отново покри главата си с одеялото.

 

 

Майката се върна по здрач. Тя почука, преди да влезе, и рече: „Аз съм!“ — за да не изплаши Том. Тя отвори вратата и влезе; носеше малка торбичка. Том се събуди и седна на дюшека. Раната му бе засъхнала и така се бе стегнала по краищата, че кожата на бузата блестеше. Подпухналото ляво око почти не можеше да се отвори.

— Никой ли не е идвал? — попита майката.

— Не — отговори той. — Никой. А днес ви платиха по по-малко, нали?

— Откъде знаеш?

— Чух един разговор на алеята.

Роуз от Шарън погледна безучастно майка си.

Том я посочи с пръст.

— Майко, тя вдигна страшна врява. Мисли, че всичките беди ще се струпат само на нейната глава. Ако толкова я тревожа, ще трябва да се махна.

Майката се обърна към дъщеря си:

— Какво става с теб?

Роуз от Шарън измърмори с негодувание:

— Нима мога да родя здраво дете, когато стават такива неща?

Майката отговори:

— Е, стига! Стига! Знам какво ти е, знам, че и не може да бъде другояче, и все пак трябва да си сдържаш езика. — Тя се извърна към сина си. — Не й обръщай внимание, Том. Сега й е тежко, знам по себе си. Когато очакваш дете, каквото и да се случи, ти се струва, че е направено против теб; каквото и да кажат хората, го смяташ за обида. Не й обръщай внимание. И не може да бъде другояче. Просто такова й е състоянието.

— Не искам тя да се мъчи заради мен.

— Е, стига. Престани. — Майката остави торбичката на студената печка. — Днес почти нищо не изкарахме — каза тя. — Трябва да се махаме оттук. Том, нацепи ми дърва… Не. По-добре недей. Счупи ей този сандък — той е последният. Казах на другите да насъберат клони, като идват насам. Ще имаме за вечеря каша с малко захар отгоре.

Том стана и счупи последния сандък. Майката запали огъня — тя бе направила така, че той да гори точно под махнатото колело. Тя напълни едно котле и го сложи на печката. Водата в котлето, сложено точно над огъня, скоро зашушна и завря.

— Е, как работихте днес? — попита Том.

Майката гребна с една чаша царевичен булгур от торбичката.

— Просто не ми се иска да говоря за това. Днес си спомних как се шегуваха хората преди. Сега вече не се шегуваме. И това е много лошо. А ако някой пусне някаква шега, тя излиза лоша, горчива и никак не е смешна. Днес един човек каза: „Е, кризата свърши. Видях един заек и, представете си, никой не го гонеше.“ А друг му отговори: „Не е в това работата. Днес вече не убиват зайците. А ето какво ги правят: хващат ги, издойват ги и ги пускат на свобода. Твоят заек сигурно не е бил млечен.“ Нима това е смешно?

А помниш ли как се смяхме, когато чичо ти Джон покръсти един индианец и го заведе у тях си, а индианецът изял всичкия му боб в къщи и избягал, пък и отгоре на това му отмъкнал и уискито. Том, вземи парцала, натопи го в студена вода — сложи си го на лицето.

Здрачът се сгъстяваше. Майката запали фенера и го окачи на един гвоздей. Тя хвърли трески в огъня и почна малко по малко да сипва от царевичния булгур във врялата вода.

— Розашарн — рече тя, — ще забъркаш ли кашата?

Отвън се чу топуркане — някой тичаше. Вратата се разтвори, удари се в стената. В стаичката нахълта запъхтяна Рути.

— Майко! — извика тя. — Майко, на Уинфийлд му прилоша!

— Къде е той? Кажи ми!

Рути едва поемаше дъх.

— Целият пребеля и се свлече на земята. Колко праскови изяде днес! Сто пъти ходи по нужда. И сега се свлече на земята. Целият пребелял!

— Да вървим! — извика майката. — Розашарн, наглеждай кашата.

Тя се завтече след Рути. Тичаше тежко по алеята, едва успявайки да догонва дъщеря си. Насреща им в здрача вървяха трима мъже и средният носеше на ръце Уинфийлд. Майката се хвърли към тях.

— Детето ми! — викна тя. — Дайте ми го.

— Нека го нося аз вместо вас, мадам.

— Не, дайте ми го. — Тя взе детето на ръце и си тръгна към къщи, но изведнъж се досети. — Много ви благодаря — каза тя.

— Няма защо, мадам. Детето е съвсем отпаднало. Сигурно има глисти.

Майката бързо закрачи напред; Уинфийлд се бе отпуснал като мъртъв в ръцете й. Тя го внесе в къщичката и го сложи на един дюшек.

— Какво ти е? Какво? — питаше го тя. Уинфийлд я погледна с блуждаещи очи, поклати глава и отново затвори клепачи.

Рути рече:

— Майко, нали ти казах; сто пъти ходи по нужда. Час по час. Преяде праскови.

Майката попипа челото му.

— Няма огън. Но е пребледнял и бузите му хлътнали.

Том се приближи до Уинфийлд и го освети с фенера.

— Ясно — каза той. — Това е от глад. Капка силица не му е останала. Купи му кутия мляко, накарай го да го изпие. Нека похапне каша с мляко.

— Уинфийлд — рече майката. — По-добре ли ти е сега?

— Главата ми се върти — отвърна Уинфийлд. — Сякаш всичко плува около мен.

— Не бях виждала такава диария! — внушително изрече Рути.

В стаята с наръчи сухи клони влязоха бащата, чичо Джон и Ал. Те оставиха клоните до печката.

— Какво е пък това сега? — попита бащата.

— Уинфийлд се разболя. Трябва да му купим мляко.

— Боже всевишни! Всеки от нас има нужда от нещо.

Майката попита:

— Колко изкарахте днес?

— Долар и четирийсет и два цента.

— Добре, иди до бакалницата и купи кутия мляко за Уинфийлд.

— От какво пък се е разболял?

— Не знам от какво, ала е болен. Хайде върви. — Бащата, мърморейки, излезе навън. — Да не си забравила кашата?

— Не. — Като доказателство за правотата на думите си Роуз от Шарън забърка по-бърже.

Ал недоволно продума:

— Каква е тази работа, майко! Само една каша ли? След като сме работили до тъмно?

— Ал, ти знаеш, че трябва да се махаме оттук. Запазих останалото за бензин. Знаеш това.

— Божичко, майко! Как може да работи човек, когато не вижда месо?

— По-кротко — каза майката. — Трябва да се мисли за най-важното. Знаеш за какво.

Том попита:

— За мен ли?

— Като се нахраним, ще обмислим всичко — отговори майката. — Ал, бензина ще ни стигне ли за път?

— Имаме четвърт резервоар — отвърна Ал.

— Не го усуквай, кажи точно колко — каза Том.

— Не, после. Почакай.

— Бъркай кашата, бъркай! Сега ще сложа кафето. Ще си турите захарта или в кашата, или в кафето. Няма да има и за едното, и за другото.

Бащата се върна с кутия мляко.

— Единайсет цента — с възмущение изрече той.

— Дай го тук. — Майката взе от ръцете му консервената кутия и я отвори с нож. Тя наля една чаша от гъстото мляко и я подаде на Том. — Дай го на Уинфийлд.

Том коленичи до дюшека.

— Пий.

— Не мога. Ще ми стане лошо и ще повърна. Оставете ме на мира.

Том стана.

— Сега не може да го изпие, майко. После ще му го дадем.

Майката пое от него чашата и я сложи на перваза на прозореца.

— Да не сте посмели да го изпиете — рече строга тя. — То е за Уинфийлд.

— Не съм пила мляко кой знае откога — намръщено рече Роуз от Шарън. — А трябва да пия.

— Знам. Но ти си още на крака, а детето е на легло. Сгъсти ли се кашата?

— Да. Трудно я обръщам вече с лъжицата.

— Добре, сядайте да ядем. Ето захарта. На всеки по лъжичка. Кой както иска — или в кашата, или в кафето.

Том каза:

— Обичам кашата с пипер и сол.

— Сол има — рече майката. — Но пиперът се свърши.

Вече нямаше сандъци. Всички насядаха по дюшеците и все си сипваха каша в чиниите, докато най-сетне се показа дъното на котлето.

— Оставете малко и за Уинфийлд — напомни майката.

Уинфийлд се привдигна на дюшека, изпи млякото и апетитът му веднага се изостри. Той стисна котлето между коленете си, изяде всичко, каквото бе останало, и почна да стърже котлето с лъжицата си. Майката наля останалото мляко в една чаша и скришом го пъхна в ръцете на Роуз от Шарън. После насипа горещото черно кафе в чашите и почна да ги подава поред.

— Е, ще говорите ли, или не? — попита Том. Искам да ви чуя.

Бащата неуверено каза:

— Рути и Уинфийлд не бива да знаят това. Да ги изгоним, нали?

Майката рече:

— Не. Те, макар да са малки, сега трябва да се държат като възрастни. Няма какво да се прави. Рути, и ти, Уинфийлд, да не сте помислили да издрънкате нещо, за което сме приказвали, защото ще ни погубите.

— Няма, няма — отговори Рути. — Ние сме големи.

— Добре тогава, само че да не вдигате врява! — Чашите с кафе стояха на пода. Късият и широк пламък на фенера, който приличаше на крилце на пеперуда, хвърляше жълти отблясъци по стените.

— Хайде, говорете — рече Том.

Майката каза:

— Татко, говори ти пръв.

Чичо Джон отпи от кафето си. Бащата почна:

— Е, ти позна — намалиха заплащането. Пристигнаха и много нови берачи. Такива едни гладни, готови да работят за къшей хляб. Посегнеш към някоя праскова, а те под носа ти я грабват. Сега градината съвсем скоро ще бъде обрана. Като видят някое още необрано дърво, в миг се втурват към него кой колкото сила има. И се бият — видях с очите си! Един казва: „Дървото е мое“, а друг също претендира за него. Тези хора са пристигнали отдалеч — чак от Ел Сентро. Гладни като въшки. За парче хляб работят от сутрин до вечер. Казвам на контрольора: „Нима може да се плаща толкова малко — по два цента и половина на сандък?“ А той отговаря: „Ако не ви харесва, вървете си. Ще се намерят други вместо вас.“ А аз му казвам: „Те ще се понахранят малко и също ще си отидат.“ А той отговаря: „Голяма работа! Дотогава, докато се понахранят, градината ще е обрана.“ — Бащата млъкна.

— Дявол знае какво става — рече чичо Джон. — Казват, че тази вечер ще дойдат още двеста души.

Том попита:

— Е, а за онова какво се чува?

Бащата помълча известно време.

— Том — рече той накрая, — изглежда, че наистина си го убил.

— Така си и мислех. Не можах да разбера в тъмнината, но все пак почувствувах, че е станало така.

— Сега само за това приказват — рече чичо Джон. — Поставиха охрана, някои искат линчуване… разбира се, ако заловят човека.

Том обърна очи към децата. Те го гледаха почти без да мигат, сякаш се бояха да не изтърват нещо през времето, когато клепачите им са притворени. Том каза:

— Този човек… направи това, след като убиха Кейси.

Бащата го прекъсна:

— Сега разправят това другояче. Сега казват, че той пръв бил убил.

— А-а-а!

— Те насъскват всички срещу нас. Разните там виджиланти и тям подобни. Искат да намерят този човек.

— А знаят ли как изглежда той? — попита Том.

— Едва ли… Но казват, че бил ранен. Казват, че имал…

Том бавно вдигна ръка и докосна смазания си нос.

Майката извика:

— Но това, което приказват, съвсем не е вярно!

— Спокойно, майко — рече Том. — Иди да им доказваш, ако си нямаш работа, как е било всъщност. Каквото и да си измислят за нас виджилантите, всичко ще бъде вярно.

Майката следеше в полумрака лицето на Том, устните му.

— Ти обеща — каза тя.

— Майко, може би все пак аз… този човек да е по-добре да се махне? Ако… ако наистина този човек е направил нещо лошо, той би казал: „Е, окачете ми въжето. Заслужил съм си го.“ Но нали той нищо лошо не е направил! Все едно, че е видял сметката на някой пор, за какво да се разкайва?

Рути го пресече:

— Аз и Уинфийлд знаем всичко, майко. Защо той приказва за някакъв човек?

Том се засмя.

— Просто защото този човек не иска да му окачат въжето, тъй като, ако му се удаде и за в бъдеще такъв случай, не би го изпуснал. Освен това той не иска близките му да страдат зарад него. Трябва да се махна, майко.

Майката прикри с ръка устата си и се покашля.

— Не — каза тя. — Къде ще вървиш? На другиго не можеш да разчиташ като на близките си. Ще те скрием, ще се грижим да бъдеш винаги сит, докато ти зарасне лицето.

— Майко, но нали…

Тя стана.

— Никъде няма да вървиш. Ние ще те откараме оттук. Ал, ти ще прекараш камиона досами вратата. Вече обмислих всичко. Ще сложим един дюшек най-отдолу. Том бърже ще легне на него и тогава ще турим друг дюшек така, че да се образува нещо като колибка, а най-отгоре ще сложим нещо, което да те закрие. Ще оставим и малко място открая, за да ти влиза въздух. Не възразявай. Така ще направим.

Бащата недоволно изрече:

— Сега, види се, мъжът дума не може да продума. Разправя се като губернатор. Чакай ти, ще се настаним някъде за постоянно, тогава ще играе дървеният господ.

— Ще дойде и това време, не се безпокой — отвърна майката. — Ставай, Ал. Вече е съвсем тъмно.

Ал излезе да докара камиона. Той мислеше как да направи маневрата и като даде заден ход, прекара колата до самата врата на къщичката.

Майката рече:

— Бърже сега!

Бащата и чичо Джон прехвърлиха през задния капак един дюшек.

— Сега другия.

Те вдигнаха другия дюшек.

— Хайде, Том, по-скоро!

Том бързо се прехвърли през капака и скочи в камиона. Той оправи долния дюшек, а с горния се прикри. Бащата наклони горния, за да стане нещо като колибка. В цепнатините между дъските на капака можеше да се гледа пътят. Бащата, Ал и чичо Джон бързо товареха останалите вещи: над дюшеците сложиха одеяла, отстрани поставиха кофите, отзад разстлаха третия дюшек. Тенджерите, тиганите, дрехите бяха сложени накуп, защото нямаше вече сандъци. Товаренето беше почти завършено, когато до камиона, държейки пушка в свитата си ръка, се приближи един караулен.

— Какво правите тук? — попита той.

— Заминаваме — отговори бащата.

— Защо?

— Предлагат ни работа… добра работа.

— Така ли? Къде?

— Край Уийдпач.

— Я почакайте да ви поразгледам. — Той освети с фенерчето си първо лицето на Ал, после лицето на бащата, после лицето на чичо Джон. — Ас вас нямаше ли още един?

Ал отвърна:

— Този, когото докарахме с нашия камион ли? Нисък, с бледо лице?

— Да, май че така изглеждаше.

— Качихме го на идване, да не върви пеш. Още отзарана си отиде, когато намалиха заплащането.

— Та как, казваш, изглеждаше той?

— Нисък, с бледо лице.

— А лицето му днес не беше ли разбито?

— Не забелязах подобно нещо — отговори Ал. Бензиновата помпа работи ли още?

— Работи. До осем часа.

— Сядайте — извика Ал. — Ако искате да пристигнем в Уийдпач призори, трябва да побързате. В кабината ли ще седнеш, майко?

— Не, ще седна отзад — отвърна майката. — Татко, ела и ти тук. А в кабината да бъдат Розашарн, чичо Джон и Ал.

— Татко, дай ми талона — рече Ал. — Ще се опитам да взема срещу него бензин, може да се съгласят.

Караулният гледа подир тях, докато завиха наляво, към бензиновата помпа.

— Два галона — каза Ал.

— Изглежда, пътят ви не е дълъг.

— Да, наистина. Ще ми дадете ли бензин срещу талона?

— Впрочем… това не е позволено.

— Чуйте, мистър — рече Ал. — Предлагат ни добра работа, трябва да побързаме, та да пристигнем там още тази нощ. Ако не успеем — други ще ни я грабнат. Бъдете тъй добър, заменете ни талона!

— Е, добре. Само че го подпишете.

Ал скочи на земята и заобиколи камиона отпред.

— Разбира се, ще го подпиша. — Той отвинти капачката и наля в радиатора вода.

— Два галона ли?

— Да.

— Къде отивате?

— На юг. Обещават ни работа.

— Така ли? Сега работа — искам да кажа прилична работа — трудно се намира.

— Там имаме познат — каза Ал. — Не отиваме напразно. Е, хайде, довиждане. — Камионът зави и като подскачаше по дупките на непавираната алея, излезе на пътя. Слабите фарове заплъзгаха лъчи по настилката; проводникът на десния фар не беше в изправност и фарът непрекъснато мигаше. При всяко друсане съдините, сложени най-отдолу в камиона, подрънкваха и извънтяваха.

Роуз от Шарън тихо застена.

— Зле ли ти е? — попита чичо Джон.

— Да. Все ми е зле. Да можех да си почина някъде, на някое хубаво място. И кой ни дявол караше да напускаме дома си! Ако си бяхме в къщи, Кони щеше да си стои при нас. Щеше да почне да учи, щеше да се настани на работа. — Ал и чичо Джон мълчаха. Не им беше удобно да говорят пред нея за Кони.

До боядисаната с бяла боя врата към камиона се приближи пазачът.

— Отивате ли си? — попита той.

— Да — отговори Ал. — Отиваме на север. Намерихме работа.

Пазачът насочи лъча на фенерчето си към камиона, сетне вътре под брезента му. Майката и бащата, без да мърдат, гледаха яркия лъч.

— Е, добре. — Пазачът отвори вратата. Камионът зави наляво и пое към широкото шосе номер 101, което вървеше успоредно на крайбрежието — от север на юг.

— Знаеш ли накъде да караш? — попита чичо Джон.

— Не — отговори Ал. — Карам, накъдето ми очи видят. До гуша ми дойде вече тая работа.

— Скоро ще раждам — със заплаха в гласа каза Роуз от Шарън. — Намерете най-сетне хубаво място.

По нощния въздух можеше да се предположи, че скоро ще настъпят първите студени дни. Листата на овощните дървета край шосето вече бяха почнали да капят. Майката седеше върху покъщнината, облегнала се на страничния капак, бащата — с лице към нея.

Майката извика на Том:

— Е, как си, добре ли?

Той отговори с приглушен глас:

— Малко е тесничко. Отминахме ли фермата?

— Ти там внимавай, бъди по-предпазлив — рече майката. — Може някъде да ни спрат.

Том повдигна края на горния дюшек. Някъде в полумрака на камиона звънтяха тенджери.

— Веднага мога да пусна дюшека — каза той. — А освен това не ми се иска да седя в този капан. — Той се подпря на лакът. — Господи, доста студеничко стана, нали?

— Събират се облаци — рече бащата. — Казват, че зимата тази година ще дойде рано.

— А нима катериците правят високо гнездата си и тревата вече е пръснала семена? — попита Том. — Какви ли не признаци си измислят хората! Обзалагам се, че все ще се намери някой, който предсказва времето пък по скъсани долни гащи.

— Кой знае — отвърна бащата. — Но аз вече усетих зимата. А за да си сигурен каква ще бъде тя, трябва да си прекарал тъдява много години подред.

— Къде отиваме сега? — попита Том.

— Не знам. Ал зави наляво. Май че караме по същия път, по който дойдохме във фермата.

Том каза:

— Не знам кое е по-добре. Ако караме по главното шосе, по-често ще се натъкваме на полицаи. Като ме видят с такова лице, веднага ще ме приберат. Защо да не свием по някой чер път?

Майката рече:

— Почукай на Ал. Нека спре.

Том почука с юмрук по стената на кабината; камионът спря на края на пътя. Ал слезе и се приближи до задния капак. Рути и Уинфийлд подадоха носове изпод одеялата.

— Какво има? — попита Ал.

Майката рече:

— Трябва да решим какво да правим. Дали да ударим по черните пътища? Том мисли, че така ще е по-добре.

— Заради лицето ми — добави Том. — Всеки ще ме познае. Още първият срещнат полицай ще ме арестува.

— Накъде да карам тогава? Мислех да карам на север. Идваме от юг.

— Добре, на север — рече Том. — Само че по черни пътища.

Ал попита:

— Може и да спрем някъде, да пренощуваме и утре сутрин да продължим, а?

Майката бързо изрече:

— Не, рано е още. Нека да се отдалечим още повече.

— Добре. — Ал влезе в кабината и камионът потегли.

Рути и Уинфийлд пак се покриха с одеялото. Майката извика:

— Добре ли е Уинфийлд?

— Добре е, разбира се — отговори Рути. — Спа.

Майката се облегна на капака.

— Чудна работа — сякаш сме зверове и бягаме от ловците. Станах лоша.

— Всички станахме такива — каза бащата. Всички. Видя ли как се биеха в градината? Хората се променят. В правителствения лагер не бяхме лоши.

Ал свърна по един чер път и жълтите светлини на фаровете затрепкаха по пръстта. Овощните дървета останаха назад и отстъпиха място на памучни ниви. Камионът измина сред полето още двадесетина мили, въртейки и извивайки насам-натам. После пътят тръгна по края на обрасла с храсти рекичка, сетне сви към един мост и отвъд него тръгна отново край брега. И скоро фаровете осветиха дълга редица червени товарни вагони без колела, а край самия път — грамадна табела с надпис: „Търсят се берачи на памук“. Ал намали скоростта. Том гледаше през цепнатините между дъските на капака. Когато камионът измина още четвърт миля, Том пак почука на стената на кабината. Ал спря на края на пътя и отново слезе.

— Какво има пак?

— Угаси мотора и ела тук — каза Том.

Ал се пъхна в кабината, отби към канавката, угаси мотора и фаровете. После се качи горе през задния капак.

— Готово — рече той.

Том си проби път сред котлетата и тиганите и коленичи пред майка си.

— Чуйте — каза той. — Тук търсят берачи на памук. Преди малко отминахме табела, на която пишеше това. Оттогава все мисля как да направим, че да остана при вас и никой да не пострада заради мен. Когато лицето ми оздравее, тогава няма какво да се безпокоим, но сега е опасно. Виждате ли вагоните? В тях живеят берачите. Може и за вас да се намери работа. Ще се настаните тук и ще живеете в ей такъв вагон.

— А ти? — попита майката.

— Видя ли храсталака край брега? Там може да се скрия, никой няма да ме види. А вечер ще ми носите храна. Малко по-далеч има отводнителна тръба. Ще видя дали може да се спи в нея.

Бащата рече:

— С удоволствие бих брал памук. Слава богу, позната работа!

— Във вагоните сигурно е хубаво — каза майката. — Чисто, сухо. А ти наистина ли мислиш, че можеш да се скриеш там, в храстите?

— Разбира се. Добре ги разгледах, като минавахме край тях. Ще си избера място и ще остана там, а като ми оздравее лицето, ще напусна скривалището си.

— Но нали ще ти останат белези — рече майката.

— Голяма работа. Та кой няма белези!

— Веднъж набрах четиристотин фунта — каза бащата. — Наистина тогава реколтата беше добра. Ако отидем всички да берем, доста парици ще си имаме.

— И месо — добави Ал. — А какво ще направим сега?

— Върни ни обратно до вагоните, ще преспим в камиона — рече бащата. — А от утре — на работа. Виждам кутийките на памука дори в тъмното.

— А Том? — попита майката.

— Майко, не мисли за мен. Ще взема със себе си едно одеяло. Като тръгнете назад — гледайте внимателно. Там има отводнителна тръба. Ще ми носите на това място нещичко за хапване — хляб, картофи, каша. Ще ми донасяте храната и ще я оставяте. После ще я вземам.

— Кой знае дали ще бъде добре така…

— Според мен той има право — каза бащата.

— Разбира се, че имам право! Лицето ми ще оздравее, ще напусна скривалището си, ще бера памук заедно с вас.

— Е, добре — съгласи се майката. — Само внимавай, моля те, бъди предпазлив. Да не те зърне някой.

Том се промъкна до задния край на камиона.

— Ще взема ей това одеяло. Майко, значи, ще търсиш отводнителната тръба, когато тръгнете назад.

— Пази се, моля те — каза тя. — Оглеждай се, пази се.

— Ще се пазя ами! — рече Том. — Как да не се пазя! — Той се прехвърли през задния капак и закрачи към брега. — Лека нощ! — извика той.

Майката видя как силуетът му се сля с тъмнината и се изгуби сред храсталака край брега.

— Господи! Дано не се случи нещо още по-лошо — промълви тя.

Ал попита:

— Ще се върнем ли назад?

— Да — отговори бащата.

— Само че по-бавно — рече майката. — Искам да видя тръбата, за която каза той. Да не я пропусна.

Ал дълго въртя камиона напред-назад по тесния път, докато успя да завие обратно. Той бавно потегли към товарните вагони. Фаровете на колата осветиха малки стълбички под широките врати на вагоните. Във вагоните беше тъмно. Наоколо цареше тишина. Ал угаси фаровете.

— Вие с чичо Джон ще се качите горе — каза той на Роуз от Шарън. — А аз ще спя в кабината.

Чичо Джон помогна на бременната да се качи през задния капак. Майката събра наедно съдините, така че сега горе стана малко по-широко. Всички легнаха край задния капак, наблъскали се един до друг.

В един от вагоните, хълцайки конвулсивно, заплака бебе. На пътя дотича отнякъде куче — то душеше земята и като достигна камиона на Джоудови, бавно го заобиколи. Откъм рекичката се носеше тихият ромон на водата.