Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (16)

Шестнадесета глава

Джоудови и Уилсънови се движеха бавно на запад, като едно семейство. Ел Риноу и Бриджпорт, Клинтън, Елк, Сейр и накрая Тексола. Тук минаваше границата и Оклахома остана назад. И през този ден колите пълзяха напред, но сега вече през възвишенията на Тексас. Шамрок и Аланрийд, Грум и Ярнел. После пътниците минаха надвечер през Амарийо — бяха пътували целия ден, повече от друг път — и спряха да нощуват по здрач. Всички бяха изморени, потънали в прах, изтощени от слънчевия пек. Бабата бе почнала да трепери от горещината и беше съвсем отслабнала.

Когато настъпи мрак, Ал отмъкна от някаква ограда един кол и направи подпора за брезента на камиона. Тази вечер имаше за ядене само питки, останали от закуската, сухи и студени. Всички се тръшнаха на дюшеците и заспаха, без да се събличат. Уилсънови дори не опънаха палатката си.

Спасявайки се с бягство, Джоудови и Уилсънови минаваха през Тексаското възвишение — през хълмиста сива земя, набраздена и издълбана от предишните наводнения. Спасявайки се с бягство от Оклахома, те попаднаха в Тексас. Из праха пълзяха костенурки, слънцето печеше с все сила, а вечер небето изстиваше, но зноят продължаваше да се излъчва от земята.

Това бягство продължи два дни и на третия пътят победи — и двете семейства почнаха да се приспособяват към него; шосето стана техен дом, движението — средство, с което те изразяваха своята същност. Първи се приспособиха Рути и Уинфийлд, после Ал, след него Кони и Роуз от Шарън и накрая — старите. Земята, по която пътуваха, бе осеяна с хълмове, които приличаха на застинали вълни. Уилдорадо, Вега, Бойс и Гленрио. Тук свършва Тексас. Почват Ню Мексико и планините. Далече напред, издигайки се високо в небето, се простираха планини. Колелата на автомобилите скърцаха, моторите бяха прегрети, от радиаторите излизаше пара. Двете семейства достигнаха река Пекос и я пресякоха край Санта Роуза. И продължиха още двадесет мили напред.

 

 

Ал Джоуд караше леката кола, до него седеше майката, а от другата й страна Роуз от Шарън. Отпред се влачеше камионът. Нажеженият въздух се носеше на вълни над земята и далечните планини трептяха от зной. Ал седеше прегърбен и управляваше колата, отпуснал небрежно ръка върху една от пречките на волана; сивата му шапка беше юнашки килната настрани и почти закриваше едното му око; от време на време той извиваше глава вляво и плюеше на пътя.

Майката, която седеше до него, упорито се бореше с умората. Тя седеше, облегнала се назад, скръстила ръце на колене, и тялото и главата й се люлееха в такт с движението на колата. Майката с премрежени очи се взираше в планините. Роуз от Шарън се мъчеше да умъртви друсането, опряла се с крака в пода и с десния си лакът в рамката на прозореца на колата. На закръгленото й лице се бе изписало напрежение, а главата рязко подскачаше, защото мускулите на шията също бяха в напрежение. Тя се мъчеше да седи така, че тялото й като плътен съд да пази плода от друсането. Погледна майка си.

— Майко… — Погледът на майката се оживи и тя съсредоточи вниманието си върху Роуз от Шарън. Очите й се плъзнаха по напрегнатото, уморено лице на дъщерята и тя се усмихна.

— Майко — повтори Роуз от Шарън, — когато пристигнем там, всички ли ще отидете да берете плодове и да спите на плантациите?

Майката се усмихна с лека ирония.

— Още не сме пристигнали — отговори тя. — Кой знае какво ще бъде там. После ще разберем.

— Ние с Кони не искаме да живеем вече сред полето — каза Роуз от Шарън. — Решили сме какво ще правим.

По лицето на майката премина сянка на безпокойство.

— Нима не искате да останете при нас… в семейството? — попита тя.

— Ние с Кони говорихме за всичко. Майко, искаме да живеем в град! — Роуз от Шарън говореше развълнувано. — Кони ще си потърси работа в някоя фабрика или работилница. А в къщи ще учи, ще мине някакъв курс, например радиокурс, а когато го завърши, ще може да си отвори собствена работилница. Ще ходим с него на кино. И Кони казва, че ще повика доктор, когато дойде време да раждам; казва, че и в болница може да ме настани. И ще си имаме своя кола — малка, евтина. А когато Кони свърши с учението… знаеш ли, той си е изрязал една бланка от списание „Западни любовни разкази“ и ще си изпише програмата на курса, защото тя се изпраща безплатно. Там така пише. Сама видях. А който мине целия радиокурс, веднага го настаняват на работа. Това е хубава, чиста работа и с добри изгледи за в бъдеще. И ние ще живеем в град, често ще ходим на кино, а аз… ще си купя електрическа ютия и всичко необходимо за бебето. Кони казва, че дрешките на бебето ще бъдат все нови, белички… Виждала ли си по рекламните каталози какви дрешки има? Може на първо време, докато Кони учи в къщи, да ни бъде тежичко, но… когато родя, тогава може би той вече ще е свършил с учението и ще ни потърси квартира… съвсем мъничка. Не ни трябва кой знае каква; за детето само да е добра… — Лицето й пламтеше от вълнение. — Знаеш ли за какво още мислих? Може би… може би за всички ни ще бъде най-добре да живеем в град, Кони ще отвори своя работилница… Ал ще работи при него.

Майката не откъсваше очи от почервенялото й лице. Тя виждаше в него като в огледало как расте възторгът на дъщерята, разкриваща смелите си мечти.

— Не ми се иска да ви пусна — каза тя. — Не е хубаво да се дели семейството.

Ал пръхна:

— Да работя при Кони? Не може ли той да работи при мене? Глупак. Мисли, че освен него никой друг не може да учи вечер.

И майката изведнъж разбра, че всичко това са мечти. Тя отново погледна пътя и се настани по-удобно на седалката, но насмешливият израз в очите й се запази.

— Бабата как се чувствува там днес? — попита тя.

Ръцете на Ал стиснаха по-здраво волана. Машината почна тихо да чука. Ал даде газ и чукането се усили. Той намали аванса на мотора и пак се вслуша, после отново даде газ и още веднъж се вслуша. Чукането се превърна в металическо звънтене. Ал даде сигнал и изви на края на шосето. Камионът отпред се спря и без да завие, бавно тръгна назад. Покрай двете коли минаха бърже три автомобила, всеки от тях даде сигнал, а шофьорът на последния се подаде от прозореца и извика:

— Къде си спрял, проклетнико!

Том докара камиона съвсем близо до леката кола, слезе и тръгна към нея. Седналите върху багажа наведоха надолу глави. Ал отново намали аванса на мотора и се вслуша в работещата на празен ход машина. Том попита:

— Какво има, Ал?

Ал даде газ.

— Слушай. — Звънтенето стана още по-силно.

Том се вслуша.

— Увеличи аванса на мотора. — Той вдигна капака и пъхна глава вътре. — Сега дай газ. — Той отново се вслуша, после свали капака. — Да, мисля, че си прав, Ал — рече той.

— Мотовилковият лагер, нали?

— Ако се съди по звука, да — отвърна Том.

— Не съм жалил маслото — унило каза Ал.

— Значи, не е достигало дотам. Повредената част е засъхнала съвсем. Няма какво, трябва да се смени. Добре, ще продължа малко напред да потърся равно място, където да спрем. А ти карай бавно след мен. Да не разбием съвсем колата.

Уилсън попита:

— Лоша ли е повредата?

— Да, доста — отвърна Том и като тръгна обратно към камиона, бавно го подкара напред.

Ал се оправдаваше:

— Не знам как се случи това. Не жалех маслото. — Вината е негова, той си знаеше това. Сам чувствуваше, че е виновен.

Майката каза:

— Ти не си виновен. Ти вършеше всичко както трябва. — И после плахо попита: — Трудно ли ще се поправи?

— Да, самата част е на трудно място. Ще трябва да я сменим или да я залеем с композиция. — Той дълбоко въздъхна. — Добре, че Том е тук. Не съм сменял досега лагери. Може би Том умее да върши това.

Напред край пътя имаше грамадно червено рекламно табло, което хвърляше дълга сянка. Том свърна от шосето, премина през една малка канавка край пътя и спря камиона в сянката. Той излезе от кабината, чакайки да пристигне Ал.

— По-бавно, по-бавно — извика той. — Не бързай, иначе ще счупиш и някой ресор.

Ал почервеня от яд и намали захранването.

— Върви по дяволите! — извика той. — Да не би аз да съм счупил лагера? И отгоре на всичко: „Ще счупиш и някой ресор!“

Том се ухили.

— Не се горещи. Не го казах, за да те укоря. Внимавай само да минеш по-леко през канавката.

Ал мърмореше, преминавайки предпазливо:

— Гледай да не втълпиш на някого в главата, че аз съм виновен. — Моторът сега чукаше още по-силно.

Ал навлезе в сянката и го угаси.

Том вдигна капака.

— Докато не изстине моторът, не бива да почваме. — Останалите слязоха от колите и се събраха на купчина около доджа.

Бащата попита:

— Сериозна ли е повредата? — И клекна на земята.

Том се обърна към Ал:

— Знаеш ли да сменяш лагери?

— Не — отговори Ал. — Никога не ми се е случвало това. Но виж, картер съм сменял.

— Трябва да се свали картерът, да се намери нов лагер, да се изпасва, да се постави на място и се затегне. Работа за цял ден. Ще трябва да се върнем в Санта Роуза, оттам ще купим лагер. До Албукерк има към седемдесет и пет мили, не по-малко… Ах, дявол да го вземе! Утре е неделя. Нищо няма да можем да купим — магазините са затворени. — Всички стояха мълчаливо. Рути се притисна до колата и погледна под капака, надявайки се да види счупената част. Том продължи полугласно:

— Утре е неделя. Ще купим лагера в понеделник, а поправката ще завършим може би не по-рано от вторник. Без инструменти ще бъде доста трудно. М-да, ще падне работа!

По земята премина сянката на един ястреб и всички вдигнаха глави, гледайки летящата в небето черна птица.

Бащата каза:

— Това, от което най-много се страхувам, е да не останем насред път без пари. Трябва да ядем, да купуваме бензин, масло. Парите ще се свършат, тогава просто не зная какво ще правим.

Уилсън рече:

— Струва ми се, че вината е моя. Тази проклета таратайка винаги ми е създавала неприятности. Вие и без това направихте много за нас. Прехвърлете нещата си на камиона и продължавайте сами. Аз и Сейри ще останем тук, все ще измислим нещо. Не искаме да ви забавяме.

Бащата бавно продума:

— Не, така не бива. Ние с вас станахме почти роднини. Дядото умря във вашата палатка.

Сейри уморено отвърна:

— Имате с нас само неприятности, само неприятности.

Том бавно си сви цигара, огледа я от всички страни и я запали. После свали опърпания си каскет и изтри с него челото си.

— Ето какво намислих — каза той. — Може да не ви се хареса, но работата стои ей така: колкото по-скоро стигнем до Калифорния, толкова по-скоро ще имаме и пари. Тази кола върви два пъти по-бързо от камиона. Предлагам да се прехвърли част от вещите на камиона, вие всички да се качите на него, освен мен и проповедника и да продължите напред. Аз и Кейси ще останем тук, ще поправим колата и ще ви настигнем, ще пътуваме ден и нощ. А ако не ви настигнем, не е страшно, в такъв случай вие ще сте започнали работа. Ако пък стане нещо непредвидено, отбивайте от пътя и чакайте да дойдем. Пристигнете ли благополучно, хващайте се на работа и всичко ще бъде наред. Кейси ще ми помогне и бърже ще ви настигнем.

Всички се замислиха. Чичо Джон клекна до бащата.

Ал попита:

— А моята помощ не ви ли трябва?

— Сам казваш, че никога не си сменял лагери.

— Вярно е — съгласи се Ал. — Затова трябва да имаш здрава гърбина. Но ако проповедникът не иска да остане?

— Е, ако не иска, ще остане някой друг. Все ми е едно — отговори Том.

Бащата дращеше сухата земя с показалец.

— Според мен Том е прав — рече той. — Няма никакъв смисъл всички да остават тук. Докато се стъмни, може да се изминат още петдесет-шестдесет мили, дори сто.

Майката попита с тревога в гласа:

— А как ще ни намерите после?

— Пътят е един и същ — отвърна Том. — По шосе номер 66 чак до края на пътуването — до Вейкърсфийлд. Гледах на картата. Точно там ще пристигнете.

— А ако свърнем встрани и стигнем чак в Калифорния?

— Не бери грижа за това — каза Том. — Все някак ще ви намерим и там — не е накрай света я.

— На картата се вижда, че Калифорния е страшно голяма — рече майката.

Бащата се обърна за съвет към чичо Джон:

— Какво ще кажеш, съгласен ли си с плана на Том?

— Съгласен съм — отговори Джон.

— Мистър Уилсън, колата е ваша. Ще имате ли нещо против синът ми да я поправи, а после да ни догони?

— Разбира се, че не — отвърна Уилсън. — Вие толкова ни помогнахте. Моля, нека вашият син направи така, както е решил.

— Ако не ви настигнем скоро, вие ще успеете да постъпите на работа и да посъберете парици — каза Том. — А какво ще стане, ако всички останат тук? Вода наблизо няма, вашата кола не може да се движи. Ако всички тръгнете с камиона, не след дълго вече ще сте на работа. Значи, ще си имате пари, а може би и къщи. Какво мислиш, Кейси? Ще останеш ли с мене да ми помогнеш?

— Ще направя тъй, както ще бъде по-добре за вас — отговори Кейси. — Взехте ме със себе си, возите ме във вашата кола. Вие решавайте, аз с всичко съм съгласен.

— Ако останеш, ще се търкаляш с мен по гръб под колата, ще си омажеш цялото лице с масло — каза Том.

— Нищо, голяма работа.

Бащата рече:

— Е, щом всички сме съгласни с това, да тръгваме. Преди да спрем за нощуване, може да изминем още сто мили.

Майката се изправи пред него.

— Аз няма да тръгна.

— Какво искаш да кажеш с това, как няма да тръгнеш? Не можеш да останеш. Цялото семейство лежи на ръцете ти. — Бащата не очакваше такъв бунт.

Майката се приближи до леката кола и провря ръка през задната врата. Тя измъкна от пода на колата един крик, изправи се и почна да го размахва насам-натам.

— Няма да тръгна — повтори тя.

— Не, ще тръгнеш. Така решихме всички.

Ала устните на майката бяха здраво стиснати. Тя тихо промълви:

— Само със сила можете да ме накарате да напусна това място. — Тя бавно люлееше крика. — Гледай да не станеш за срам, татко. Няма да позволя да ме бият, няма да плача, няма да се моля. И ще ти го върна тъпкано. Пък и не си съвсем сигурен, че можеш да ме набиеш. А ако сториш това, заклевам се в бога, че веднага щом обърнеш гръб или седнеш, ще те халосам отзад с кофата. Заклевам се в бога, че ще го сторя!

Бащата безпомощно се огледа наоколо.

— Виж ти каква се разлюти! — каза той. — Никога не е била такава преди. — Рути пискливо се разсмя.

Крикът хищно се люлееше в ръцете на майката.

— Е, ела де — рече тя. — Нали всичко си решил? Ела да ме набиеш. Опитай се, да видиш какво ще стане. Няма да тръгна с вас, а ако ме замъкнеш насила, мира няма да ти дам отпосле. Може дълго да чакам, ала рано или късно ще ти платя: ще заспиш, ще затвориш очи и тогава ще те фрасна с някоя цепеница.

— Виж я ти каква се е разлютила! — измърмори бащата. — Сякаш е младо момиче.

Всички наблюдаваха отстрани бунта. Те наблюдаваха бащата, очаквайки всеки миг той да се разяри. Наблюдаваха ръцете му, които всеки миг можеха да се свият в юмруци. Но бащата не се разсърди, ръцете му висяха спокойно до тялото. И тогава всички разбраха, че майката е победила. И майката също разбра това.

Том каза:

— Майко! Какъв бръмбар ти влезе в главата? За какво си намислила всичко това? Какво те прихвана изведнъж? Уплаши ли се, или какво?

Лицето на майката стана по-спокойно, но очите й все още гневно блестяха.

— Решихте всичко, ала бърже го решихте, без много-много да мислите — рече тя. — Какво ни остава още в живота? Само ние самите, нищо друго. Само семейството. Веднага щом напуснахме земята си, дядото опъна крака. А сега сами искате да погубите семейството…

Том извика:

— Майко! Та ние ще ви настигнем! Няма да останем дълго тук.

Майката полюшна крика.

— А ако спрем някъде да нощуваме и вие ни отминете? А ако пристигнем там и не знаем къде да оставим вест за вас, а вие пък не знаете къде да попитате за нас? — И тя продължи: — Стигат ни толкова скърби по пътя! Бабата е зле. Току-виж, че отишла при дядото. Тя е уморена, няма вече сили. Пътят ни е дълъг, чакат ни още скърби.

Чичо Джон рече:

— Но нали там можем да се хванем на работа? Може да посъберем парици, докато пристигнат и другите.

Погледите на всички отново се отправиха към майката. Сега тя беше главата на семейството. Тя бе взела властта в ръцете си.

— Тези пари няма да ни направят по-други — каза тя. — Остана ни само едно — семейството. Когато вълците нападнат някое стадо крави, добичетата дружно се бранят. От нищо не ме е страх, докато всички сме заедно — всички, с изключение на мъртвите, — и няма да позволя семейството да се погуби. С нас са Уилсънови и проповедникът. Ако те искат да заминат, нищо няма да кажа, но ако някои от нашето семейство поискат да се отлъчат, тогава… виждате ли това желязо — никой няма да може да ме спре. — Тонът й бе студен и решителен.

Том каза успокоително:

— Не бива да оставаме тук, майко. Няма вода. Няма и сянка. Бабата трябва да лежи на сянка.

— Добре — отвърна майката. — Ще продължим напред. Ще спрем там, където има сянка и вода. Камионът ще се върне и ще те откара в града. Там ще купиш всичко, каквото е нужно, и ще се върнеш обратно. Няма да се мъкнеш пеш в такъв пек я. Но сам няма да те пусна — ами ако те арестуват, кой ще се застъпи за теб?!

Том опъна устни над зъбите си и силно млясна. После безпомощно разпери ръце и ги отпусна до бедрата.

— Татко — каза той, — ако ти подбереш майка от едната страна, а аз от другата, а останалите се струпат върху нея на камара, на която бабата да седне най-отгоре, тогава може би ще се справим с нея. Е, ще утрепе двама-трима, не повече, с крика. Но на теб навярно не ти се иска да мреш, а майка има всички козове в ръцете си. Ето какво може да направи един решителен човек. Върти другите, както си иска. Майко, ти победи. Само че скрий този крик да не те вкара в грях.

Майката учудено погледна желязото. Ръката й трепна. Тя хвърли оръжието си на земята, а Том с изключителна грижливост го вдигна и остави на мястото му в колата. Той каза:

— Е, татко, сега можеш да бъдеш спокоен. Ал, качвай всички на камиона, ще намериш място за нощуване и ще се върнеш обратно. А ние с проповедника ще свалим картера. Ще видим как ще тръгне работата, после, ако можем, ще отидем до Санта Роуза, за да купим нов лагер. Може да успеем, тъй като е събота вечер. Само че побързайте, за да не бавите и нас. В камиона има френски ключ и клещи, дай ми ги тук. — Той пъхна ръка под колата и напипа омазнения картер. — Да, ето още какво. Донеси ми някоя тенекиена кутия или старата кофа. Ще източа маслото. Защо да отива на вятъра. — Ал му подаде кофата. Том я сложи под картера и разхлаби с клещите пробката на маслото. Докато я отвинтваше с пръсти, черното масло се лееше по ръката му, а после с безшумна струя затече в кофата. Ал качи всички на камиона. Том надникна иззад едно колело; лицето му беше омазано с масло. — По-скоро се връщай! — И когато камионът внимателно премина малката канавка и запълзя по шосето, Том вече отвинтваше болтовете на картера — лека-полека, един след друг, за да не повреди уплътнителката.

Проповедникът коленичи край колелата.

— Кажи ми какво трябва да правя.

— Засега нищо. Като изтече маслото, ще отвинтя болтовете, тогава заедно ще положим картера на земята. — Той се вмъкна още повече под колата, разхлабвайки болтовете с ключа и отвинтвайки ги с пръсти. Най-сетне всичко беше отвинтено и той остави болтовете да се държат на края, за да не падне картерът. — Земята е все още топла — каза Том. И после попита:

— Слушай, Кейси, какво току все мълчиш напоследък? Защо? Когато се срещнахме с теб, ти ми държеше речи едва ли не всеки половин час. А през последните два дни не си изрекъл и десет думи. Какво има — да не си се нещо докачил?

Кейси лежеше по корем, надничайки под колата. Той бе подпрял с ръка брадичката си, обрасла с редки косми. Шапката му беше килната назад и покриваше с периферията си врата му.

— Когато бях проповедник, говорех толкова, че ми стига за цял живот — отвърна той.

— Да, но от време на време приказваше и за други неща, не си държал само проповеди. А сега съвсем млъкна.

— Неспокоен съм — рече Кейси. — Сега, като си спомня за преди, излиза, че здравата съм блудствувал. Ако няма да държа проповеди занапред, ще трябва да се оженя. Да, Томи, аз съм жаден за плът.

— И аз — каза Том. — Когато ме пуснаха от Макалистър, просто бях пощурял за жена. Веднага хванах една уличница, сякаш беше заек. Няма да ти казвам какво се случи. Никому не мога да кажа какво се случи.

Кейси се засмя.

— Зная какво е станало. Веднъж се отлъчих от хората в пустинята на пост и молитва и като се върнах, ми се случи същото нещо.

— По дяволите! — каза Том. — Пари за това не похарчих, но тежичко дойде на момичето. Мислеше, че съм се побъркал. Трябваше да платя, а имах у себе си само пет долара. Тя каза, че не иска никакви пари. Хайде, пъхни се оттам и дръж. Сега ще го освободя. Отвий ей този болт, а аз друг един и тогава лесно ще го свалим. Внимавай да не повредиш уплътнителката. Гледай да излезе цяла. Този додж е стар — има само четири цилиндъра. Разглобявал съм на времето такава една кола. Основните лагери са грамадни като дини. Е… спускай бавно надолу… дръж. Протегни ръка и освободи онази уплътнителка, която задържа картера… по-леко. Готово! — Картерът лежеше между тях на земята и в коритцата му още лъщеше масло. Том измъкна от едно коритце няколко отломки композиция. — Ето — каза той и го повъртя между пръстите си. — Валът е изкривен нагоре. Донеси ми манивелата, тя е там в колата, отзад. Завърти я малко, докато ти извикам да спреш.

Кейси стана, намери манивелата, нагласи я и попита:

— Да въртя ли?

— Да… леко… още малко… още… стига.

Кейси коленичи и погледна под колата. Том клатеше мотовилковия лагер, прикрепен към вала.

— Ето къде е повредата — рече той.

— А защо е станало това? — попита Кейси.

— Дявол знае. Тази таратайка не по-малко от трийсет години се е влачила по пътищата. Километражът показва шейсет хиляди мили. Значи, всъщност са сто и шейсет хиляди. А колко пъти са връщали цифрите назад, един бог знае. Лагерът пари — може би в някой момент маслото е било недостатъчно и той се е разтопил. — Том измъкна шплентовете и хвана с ключа главата на един от мотовилковите болтове. Завъртя силно ключа, но той се изплъзна. На ръката на Том се появи дълга рана. Том я погледна — кръвта течеше бавно, смеси се с маслото и закапа в картера.

— Лоша работа — каза Кейси. — Дай аз да отвия болта, а ти си превържи ръката.

— Не, нищо! Никога не ми се е случвало това — да поправям някой мотор и да не се нараня. Щом се нараних, значи, всичко е наред, няма какво да се безпокоя. — Той отново взе ключа. — Жалко, че нямам гаечен ключ — рече той и като удряше с длан дръжката на ключа, разхлаби всички болтове. После ги отвинти и сложи в картера, там, където бе оставил картерните болтове заедно с шплентовете. Том разхлаби всичките мотовилкови болтове и измъкна буталото. Сетне сложи буталото и мотовилката в картера. — Е, слава богу, разглобихме всичко! — Той се измъкна изпод колата заедно с картера, изтри ръката си с един груб парцал и огледа раната. — Тече, майка му стара! Но ей сега ще спра кръвта. — Той се изпика на земята, взе шепа мокра пръст и я наложи върху раната. Кръвта почти веднага спря. — Няма по-добро средство — каза той.

— И паяжина помага — рече Кейси.

— Да. Само че не навсякъде ще намериш паяжина, а пикоч — когато си искаш. — Той седна на стъпалото на колата и почна да разглежда разтопилия се лагер. — Да можем да намерим някъде додж 25 година! Ще свалим от него всичко, каквото може да ни потрябва — тогава ще поправим лесно колата. Къде се запиля Ал!

Сянката на рекламното табло се бе проточила сега на шестдесет стъпки дължина. Времето течеше. Кейси седна на стъпалото на колата и погледна на запад.

— Скоро ще навлезем във високите планини — каза той и като помълча, извика: — Том!

— Да?

— Том, заглеждах се в колите, които минаваха край нас, и в тези, край които ние минавахме. Все едно и също.

— Какво е едно и също?

— Том, на запад пътуваме не само ние, такива семейства има със стотици. Все се заглеждах. Никой не отива на изток. Нима не си забелязал това?

— Забелязах.

— Та те… те сякаш бягат, подгонени от армия войници. Сякаш цялата страна се преселва.

— Да — потвърди Том. — Цялата страна се преселва. И ние се преселваме.

— Тъй… ами ако нито ние, нито другите не намерим там работа?

— По дяволите! — извика Том. — Откъде да знам какво ще бъде там? Просто крача — леви, десни, леви, десни, — нищо друго. Така прекарах в Макалистър цели четири години: влезеш в килията, излезеш от килията, отидеш на храна, върнеш се обратно. Мислех, че на свобода ще се чувствувам по-другояче. Затова в затвора гледах за нищо да не мисля, та да не се побъркам, а и сега за нищо не мисля. — Той се обърна към Кейси: — Ето че лагерът се е разтопил. Преди това никой не е знаел за повредата, никой не се е безпокоил. Сега тя е налице — трябва да поправяме колата. Така трябва да се постъпва и за всичко друго. Не смятам да се безпокоя на вятъра. И не искам. Ето късчето желязо и композицията. Виждаш ли ги? Виждаш ли? Ето всичката ми грижа, други грижи нямам никакви. Къде пропадна Ал!

Кейси промълви:

— Не, чуй какво ще ти кажа, Том… О, по дяволите! Тъй трудно ми е да кажа каквото и да било!

Том свали мократа пръст от ръката си и я хвърли на земята. По краищата на раната се бе образувала мръсна ивица. Той погледна проповедника.

— Виждам, че си настроен да ми говориш. Добре, почвай. Обичам да слушам. Нашият надзирател все речи ни държеше. Нямахме от това никаква вреда, а за него то бе удоволствие. Е, какво ти тежи на душата?

Кейси щипеше с нокти дългите си възлести пръсти.

— Сега стават всякакви неща и много хора си изпащат от тях. Хората крачат — леви, десни, леви, десни, — както казваш ти, и не се замислят накъде вървят, но пътят им е един и същ, един и същ за всички. Ако се ослушаш, ще чуеш, че всичко се движи, всичко тихичко пълзи, шумоли… И ще откриеш във всичко това безпокойство. Сега стават всякакви неща, а хората, които си изпащат от тях, още нищо не знаят… няма да знаят до известно време. Те напуснаха земята си, пътуват на запад, къщите им стоят опустели. И всичко това ще доведе до нещо такова, което ще промени живота на цялата страна.

Том рече:

— Аз си зная само едно: леви, десни, леви, десни.

— Да, но ако ти се изпречи ограда, и през нея ли ще преминеш?

— Ако трябва, ще премина — отвърна Том.

Кейси въздъхна:

— Може би така е по-добре. Съгласен съм с теб. Но има различни огради. И хората са различни. Ето например има такива като мен: оградата още не съществува, а те вече се катерят нетърпеливи.

— Ал ли идва там? — попита Том.

— Да. Сигурно е той.

Том стана и зави мотовилката и двете половини на лагера в едно парче от чувал.

— Трябва да ги вземем за модел, за да не сгрешим — каза той.

Камионът спря на края на шосето и Ал се наведе от прозореца на кабината.

Том рече:

— Къде, по дяволите, се бави толкова време? Далече ли ги откара?

Ал въздъхна.

— Свали ли мотовилката?

— Свалих я. — Том протегна към него увитите части. — Композицията се е счупила.

— Не съм виновен за това — каза Ал.

— Разбира се, че не си виновен. Къде ги закара?

— Ох, станаха едни работи! — възкликна Ал. — Баба изведнъж започна да вие и като я гледаше, и Розашарн заплака. Пъхна глава под дюшека — плаче ли, плаче. А баба лежи и вие като вълк в лунна нощ. Тя, горката, изглежда, че съвсем си изгуби ума. Станала е като малко дете. Питат я, а тя не отговаря и никого не познава. Постоянно бърбори нещо — все с дядото разговаря.

— Къде ги остави? — отново го попита Том.

— Стигнахме до един лагер. Там има и сянка, и водопровод. Вземат по половин долар на престой; всички бяха тъй уморени, тъй окаяни, че решиха да останат там. Майка казва: „Няма какво да правим. Бабата много се измъчи.“ Опънаха палатката на Уилсънови, а и нашият брезент свърши работа. Баба, струва ми се, съвсем се е побъркала.

Том погледна залязващото слънце.

— Кейси — рече той, — някой трябва да остане при колата, иначе всичко ще отмъкнат от нея. Ще останеш ли?

— Добре. Ще остана.

Ал измъкна една книжна торбичка от седалката на камиона.

— Майка ви праща хляб и месо, имам и вода.

— Тя не забравя никого — рече Кейси.

Том седна в кабината до Ал.

— Значи, така — каза той. — Ще гледаме по-скоро да се върнем. Но колко време ще отиде за това, не мога да кажа.

— Аз ще стоя тук.

— Добре. Но да не почнеш да приказваш сам със себе си. Да тръгваме, Ал. — Камионът потегли по шосето сред светлината на гаснещия ден. — Не е лош човек — рече Том. — И все мисли, мисли.

— Такъв и трябва да бъде един проповедник. А да знаеш как се разсърди татко, като ни взеха петдесет цента! И за какво? За това, че сме спрели камиона под едно дърво. Не може да разбере тази работа. Ругае като бесен. Скоро, казва, и въздуха ще почнат да продават. А майка рече, че заради баба трябва да имаме подръка вода и сянка. — Камионът вървеше и дрънчеше; сега, когато тежкият багаж беше свален, целият камион се тресеше и звънтеше — капаците, каросерията. Той вървеше леко, тресейки цялата си каросерия по неравния път. Ал увеличи скоростта до тридесет и осем мили в час, моторът чукаше силно, от една цепнатина на пода бавно се процеждаше син дим от пушещото масло.

— Намали малко — каза Том. — Ще прегрееш машината и ще отидем по дяволите. Какво стана на бабата така изведнъж?

— Не знам. Последните два дни се цупи и с никого не продумваше нито дума, помниш ли? А сега бъбри, без да спре, и все сякаш с дядо приказва. Вика по него. Просто ме е страх да я слушам. И той сякаш ми е пред очите: седи и се усмихва на бабата както преди, когато беше жив — чеше се и се усмихва. И тя, изглежда, го вижда пред очите си. Все го хока. Да! Татко каза да ти дам за всеки случай дванайсет долара. Не се знае колко ще ти потрябват. Виждал ли си преди мама да се бунтува така?

— Не, не си спомням. Хубаво време избрах да изляза от затвора! Мислех си — ще се върна в къщи, ще си поскитам на воля, ще ставам късно, ще се тъпча, колкото мога. Мислех си, че ще се разхождам по цял ден, ще танцувам на вечеринките, ще правя любов. А стана така, че нямам нито миг свободно време.

Ал рече:

— Щях да забравя. Майка ми заръча един куп неща; каза да ти предам да не пиеш, да не спориш и да не се биеш с никого. Страх я е да не те затворят пак.

— Тя и без това си има много грижи, няма да прибавям и аз към тях — отговори Том.

— Е, все пак можем да изпием по чаша бира. Много ми се ще.

— Не си струва — рече Том. — Татко ще разбере, че сме похарчили пари за бира, и змии и гущери ще бълва.

— Не, чуй какво ще ти кажа. Имам собствени шест долара. Ще изпием по чаша бира и ще си хванем по едно момиче. За тези пари никой не знае. Ех, хубавичко ще поскитаме с теб!

— По-добре пази тези пари — каза Том. — Като пристигнем в Калифорния, ще вдигнем такава веселба, че земята ще ни се види тясна. Или когато започнем работа… — Той се обърна към Ал. — Не знаех, че даваш пари за любов. Мислех, че приятелките ти стигат.

— Но нали тук не познавам никого. Ако все така се скитаме по пътищата, ще взема да се оженя. Веднъж само да стигнем в Калифорния, ще видите какво ще правя там.

— Дай боже — каза Том.

— Ти май вече за всичко си се отчаял.

— Да, отчаях се.

— А когато уби онзи, после… после не го ли сънуваше? Не те ли мъчеше това?

— Не.

— И никога не си си спомнял за това?

— Как да не съм си спомнял — спомнях си. И ми беше жал за момчето.

— А не се ли разкайваше?

— Не. Гледах просто да минава времето, нали бях в затвора.

— Там… много ли беше лошо?

Том рязко изрече:

— Слушай, Ал. Лежах там колкото трябва и край. Няма какво да мисля все за това. Ей там напред виждам някаква река, а зад нея град. Да потърсим там лагер, с който да поправим колата, и да плюем на всичко останало.

— Майка много е привързана към теб — рече Ал. — Така й беше мъчно, когато ти беше в затвора! Но не издаваше това. Гърлото й се свива, сълзите напират в очите, но не текат. Ала ние все пак чувствувахме какво й е.

Том нахлупи каскета на очите си.

— Слушай, Ал, дай да поговорим за нещо друго.

— Но нали разказвам само за майка?

— Знам, знам. И все пак не бива. По-добре ще е така: леви, десни, леви, десни и да не мислиш за нищо друго.

 

 

Ал обидено млъкна.

— Аз просто тъй, говорех си — продума той след миг.

Том извърна очи към него, но Ал гледаше право пред себе си. Празният камион силно трополеше. Усмивката на Том разкри дългите му зъби, той тихо се разсмя:

— Добре, Ал. Аз, изглежда, още не мога да забравя затвора. Може би някога по-късно ще ти разкажа всичко. Просто ти е любопитно да знаеш, затова и питаш. Но аз реших да изхвърля това от главата си. Може би занапред ще бъде по-другояче. А сега, веднага щом си спомня, всичко сякаш ми се обръща отвътре. На тебе, Ал, ще ти кажа само ей това: затворът си върши работата бавно, но сигурно — и накрая се побъркваш. Разбра ли? Там всички са смахнати: гледаш ги, слушаш ги, а накрая и в себе си почваш да се съмняваш — побъркан ли си, или не. Понякога посред нощ като почнат да викат, пък на теб ти се струва, че самият ти викаш… А може и наистина да викаш.

Ал рече:

— Няма повече да говоря за това, Том.

— Да бях в затвора само месец, както и да е — продължи Том. — Дори половин година. Но когато стоиш там повече от година, тогава… с нищо не може да се сравни. Не бива да държат хората под ключ, не бива да правят така! Но по дяволите! Не ми се ще даже да говоря за това. Виж как играе слънцето по прозорците.

Камионът се приближи до проточилите се една след друга станции за обслужване; от дясната страна на пътя имаше склад за стари автомобилни части — разстлал се на цял акър площ, ограден с висока ограда от бодлива тел. По-близо до пътя имаше една барака от рифеловано желязо с купчина стари гуми край входа й, на които бяха окачени картончета с цените им. Зад бараката се виждаше малка колиба, направена от стари дъски и тенекии. За прозорци бяха сложени предни стъкла от автомобили. В тревата се валяха изпочупени коли: автомобили с разкривени, пробити радиатори, изранени автомобили, без колела, легнали на една страна. Из двора и край стените на бараката имаше покрити с ръжда мотори. Голяма купчина развалини — автомобилни брони, капаци на камиони, колела, оси; и над всичко това витаеше дух на разтление, плесен, ръжда; изкривени железа, изпотрошени мотори, купчина отломки.

Ал докара камиона до бараката по лъщящата от масло пътека. Том слезе и надникна от прага на потъналата в мрак барака.

— Никого не виждам — каза той и извика: — Хей, има ли някой тук?

— Божичко, дано имат части за додж 25 година!

В дъното на бараката се хлопна врата. Из мрака изплува някакъв мъж. Слаб, мръсен, с омазана с масло кожа, изопната върху жилестите мускули. Едното око на този мъж липсваше и когато той движеше другото, здравото, мускулите на празната очна ябълка потрепваха; панталоните и ризата му лъщяха от масло, ръцете бяха целите в рани и белези, кожата им се бе напукала; дебелата долна устна стърчеше, издадена напред.

Том попита:

— Ти ли си собственикът?

Окото блесна към него.

— Не, аз съм негов работник — последва неприветлив отговор. — Но какво ви трябва?

— Стар додж 25 година. Искаме да заменим един лагер.

— Не знам. Господарят щеше да ви каже, ала го няма. Отиде си в къщи.

— А ти не можеш ли да провериш?

Едноокият се изсекна в дланта си и я изтри в панталона.

— Вие тукашни ли сте?

— Не, от изток, отиваме на запад.

— Търсете сами. Ако щете да запалите целия склад, все ми е едно.

— Ти навярно не обичаш много господаря си.

Мъжът се приближи до тях, влачейки крака, и единственото му око отново блесна.

— Мразя го — каза тихо той. — Мразя този кучи син! Отиде си в къщи. У дома си си отиде. — Думите му се редяха на пресекулки. — Истински кучи син! И едни такива кучешки навици е усвоил… все се заяжда, все дразни. Има дъщеря — деветнайсетгодишна, хубава. И ме пита: „Искаш ли да се ожениш за нея?“ Пита не друг, а мен! А днес казва: „Довечера ще има танци. Ще дойдеш ли на тях?“ И на кого го казва — на мен! — В очите му се появиха сълзи и затекоха от червената орбита на липсващото око по бузата. — Да пукна, ако не го наредя с тръбния ключ! Когато ми говори такива неща, все болното ми око гледа. Затова аз… аз ще му откъсна главата с този ключ, ще я стегна по-здраво и ще почна лека-полека да я обръщам. — Той се задъхваше от гняв. — Лека-полека ще я обръщам, докато я откъсна от раменете му…

Слънцето се скри зад планините. Ал се взря в счупените автомобили на двора.

— Виж ей там, Том! Според мен това е додж 25 или 26 година.

Том се обърна към едноокия:

— Може ли да разгледаме колата?

— Ами че разгледайте я. Вземете всичко, каквото ви трябва.

Като се промъкваха сред мъртвите автомобили, те се отправиха към една стара, закрита кола, която се крепеше на спуканите си гуми.

— Точно така, 25 година! — извика Ал. — Може ли да отвинтим картера, мистър?

Том коленичи и погледна под колата.

— Аха, картерът липсва. И един вал също. Да, май че е така. — Той запълзя под автомобила. — Ал, вземи манивелата, завърти я веднъж-дваж. — Той поклати мотовилката, прикрепена към оста. — Всичко е потънало в масло. — Ал бавно въртеше манивелата. — По-леко! — извика Том. Той взе от земята една треска и остърга с нея засъхналото по лагера и болтовете му масло.

— Прилепва ли плътно? — попита Ал.

— Не. Малко е хлабав, но нищо.

— Ще кара ли още дълго?

— Охо! Като нищо. Здрав е. Сега завърти още малко, само че по-полека. Леко, леко. Стига. Тичай за инструментите.

Едноокият каза:

— Аз ще ви дам инструменти. — Той се заклатушка сред вехтите автомобили към бараката и скоро се върна с едно тенекиено сандъче. Том намери сред инструментите тръбния гаечен ключ и го подаде на Ал.

— Свали лагера. Само че гледай да не повредиш пластинките и да не развиеш болтовете докрай, внимавай с шплентовете. И побързай, вече се смрачава.

Ал се пъхна под колата.

— Нямаше да е лошо да си имаме и един тръбен гаечен ключ! — извика той. — Само с френски е трудно.

— Обади се, ако не можеш да се справиш сам.

Едноокият с безпомощен вид стоеше до колата.

— Ако трябва, ще ви помогна — рече той. — А знаете ли какво още измисли онзи кучи син, господарят ми? Идва веднъж с бели панталони и казва: „Хайде да те повозя на моята яхта.“ Да пукна, ако не му извия врата! — Едноокият дишаше тежко. — Откак осакатях, не съм помирисвал жена. А той ми говори такива неща! — И по лицето му се затъркаляха едри сълзи, които правеха браздички върху мръсната кожа.

Том нетърпеливо рече:

— За какъв дявол тогава стоиш тук? Да не са те вързали?!

— Лесно ти е на тебе. Да намеря друга работа с тоя недостатък, не е тъй просто нещо.

Том рязко се обърна към него:

— Слушай, приятелю! Виж се хубаво на какво приличаш. Потънал си в мръсотия, целият вониш. Защото никак не си се грижил да бъдеш чист. Даже си свикнал да ходиш ей такъв. Засрами се от себе си. Разбирам, тежко ти е, че с това око никоя жена няма да те хареса. Но ти не се отчайвай — сложи му превръзка и си измий лицето. И никому няма да извиеш врата, само така си приказваш.

— Защо не опиташ ти да живееш с едно око! Виждаш съвсем иначе, отдалеч нищо не можеш да различиш — всичко ти се струва плоско.

Том рече:

— Глупости! Познавах една уличница, тя беше без един крак. Мислиш, че е взимала по-евтино в някоя забутана уличка? Не, братко! Освен предвиденото, вземаше по половин долар повече. И казваше: „Колко пъти си спал с еднокрака жена? Нито веднъж, нали?! Получаваш, казва, по-голямо удоволствие, затова дай още половин долар.“ И й плащаха, честна дума. Нещо повече, смятаха дори за щастие, че са я срещнали. Тя казваше, че носи успех. Познавах и един гърбав в Макал… на едно място. Живееше от това, че даваше на другите да пипнат гърба му срещу заплащане. Това също носело успех. А ти се оплакваш!

Едноокият промълви, запъвайки се:

— Когато всички странят от теб, по неволя ставаш такъв.

— Я да си сложиш превръзка на окото! Няма нужда да го показваш на всички, както кравата показва задника си. Сам мъчиш душата си. И напразно. Купи си бели панталони. Сигурно си се пропил, цяла нощ се въртиш в леглото си и плачеш. Да ти помогна ли, Ал?

— Не — отговори брат му. — Разхлабих вече лагера. Сега искам да сваля буталото.

— Гледай да не си удариш главата — каза Том.

Едноокият тихо попита:

— Мислиш ли… мислиш ли, че още мога да се харесам някому?

— Разбира се — отвърна Том. — Казвай на всички, че другите ти работи са се оправили, откак си изгубил окото си.

— А вие къде отивате?

— В Калифорния. Цялото семейство. Ще търсим там работа.

— А как мислиш, за такъв като мене ще се намери ли там работа? Макар че ще съм с черна превръзка?

— Ще се намери, разбира се. Не си без крак, нито без ръка я.

— А ще ме вземете ли с вас?

— О, не, не можем. И без това едва се влачим — страшно сме претоварили колите. Но можеш да направиш нещо друго. Поправи един от тези стари автомобили, качи се в него и тръгвай.

— Изглежда, така ще сторя — каза едноокият.

Под колата нещо иззвънтя.

— Готово — рече Ал.

— Излизай тогава, да видим какво си свършил. — Ал подаде на Том буталото, мотовилката и долната половина на лагера.

Том изтри залетия с композиция лагер и го огледа.

— Струва ми се, че е в ред — каза той. — Ах, по дяволите! Ако имахме фенер, щяхме да свършим с тази работа още днес.

— Слушай, Том — рече Ал. — Ето какво мисля. Нямаме нито една пръстеновидна скоба. Ще берем ядове с тези пръстени, особено с долните.

Том отвърна:

— Веднъж ми казаха да намотая около пръстена тънък месингов тел, той щял здраво да го стегне.

— А как ще го махнеш после?

— Няма нужда да се маха. Той ще се разтопи и няма да направи никаква беля.

— Да вземем тогава по-добре меден тел.

— Месинговият е по-здрав — рече Том. Той се обърна към едноокия: — Имаш ли месингов тел?

— Кой знае. Мисля, че има една макара. А къде мога да си намеря превръзка за окото?

— Не знам — отговори Том. — Да потърсим тела.

Те намериха макарата в бараката сред едни сандъци. Том сложи мотовилката на едно менгеме и грижливо омота с тела пръстените на буталото, здраво притискайки ги в техните канали, а там, където телът не прилягаше добре, той го набиваше с чука. После обърна буталото и наби и от другата страна тела, така че той вече никак не стърчеше над стените на буталото. След това Том прокара пръсти нагоре-надолу, за да се увери, че пръстените и телът са наистина на едно и също ниво със стените. Мракът в бараката се сгъсти. Едноокият донесе джобно фенерче и освети с него буталото.

— Хайде, готово — каза Том. — Слушай, колко искаш за фенерчето?

— То не е хубаво. За новата батерия платих петнайсет цента. Е, дай ми трийсет и пет.

— Добре. А колко искаш за мотовилката и буталото?

Едноокият потърка чело с костеливите си пръсти и смъкна от него слой мръсотия.

— Просто не знам. Ако господарят беше тук, щеше да погледне в каталога колко струва една нова такава част и докато я гласиш, щеше да подуши дали е сериозна повредата на колата ви и колко пари имате. И тъй като по каталога трябва да ви вземе осем долара, ще ви поиска пет. Ако почнете да се пазарите, ще смъкне до три. Ти за всичко виниш мен, но той е наистина кучи син. Като види, че си натясно, хубаво ще те оскубе. Понякога за едно зъбно колело взема повече, отколкото е платил за целия автомобил.

— Гледай ти! Но казвай, колко да ти дам за ей това нещо?

— Дай там един долар.

— Добре. Ето ти и за тръбния гаечен ключ двайсет и пет цента. С него ще караме два пъти по-добре. — Том подаде на едноокия парите. — Благодаря. И не забравяй какво ти казах, сложи превръзка на окото си.

Том и Ал седнаха в камиона. Беше вече съвсем тъмно. Ал запали мотора и фаровете.

— Сбогом! — извика Том. — Може да се видим в Калифорния. — Камионът зави на шосето и тръгна обратно.

Едноокият стоеше, гледайки след тях, после тръгна през бараката към колибата си. Там беше тъмно. Той пипнешком се добра до дюшека на земята, легна и заплака, а колите, които профучаваха по шосето, сякаш обвиваха самотата му с все по-дебели и по-дебели стени.

Том каза:

— Ако беше рекъл предварително, че ще свършим всичко за една вечер, щях да те помисля за луд.

— Положително ще го свършим — отвърна Ал. — Само че ти трябва да направиш останалото. Аз не смея — ако затегна повече лагера, ще се разтопи, ако пък го оставя малко хлабав, ще чука.

— Добре — съгласи се Том. — Ако се разтопи, ще се разтопи. Няма да стане кой знае какво.

Ал се взираше в тъмнината. Фаровете бяха слаби да я разпръснат, но ето че на шосето пред камиона светлината им озари очите на една дива котка — те блеснаха със зелен пламък.

— Хубаво му надума ти на оня — рече Ал. — Научи го на ум и разум.

— Той, глупакът му с глупак, сам си го търсеше! Хленчи и всичките си болки разправя — теглел все зарад това око. Размързеливил се, потънал в мръсотия. Дано се опомни, като разбере, че хората виждат докъде е стигнал.

Ал рече:

— Том, аз не съм виновен, че лагерът се разтопи.

Том помълча за миг.

— Ще те цапардосам, Ал. Все едно и също си пееш — страх те е да не хвърлят на тебе вината. Разбирам защо е така. Млад си, искаш всички да туриш в джоба си. И нито капка вина да не остане у теб. Но, по дяволите, не се защищавай, когато не те нападат. И всичко ще бъде наред.

Ал нищо не отвърна. Той гледаше право пред себе си. Камионът трополеше и звънтеше по пътя. Откъм края на шосето се стрелна котка. Ал рязко изви към нея, ала колелата не я улучиха и котката отскочи назад в тревата.

— Още малко и щях да я премажа — каза Ал. — Том! Чувал ли си Кони да говори как ще учи вечер? Мисля, че и аз си струва да се захвана с това. Радио, телевизия или дизелмотори, нещо от тоя род. Започнеш, а после, току-виж, си се настанил някъде на работа.

— Може и да се настаниш — отговори Том. — Само че най-напред разбери колко пари ще ти измъкнат за учението. И добре си помисли — ще можеш ли да учиш, или не? Там, в Макалистър, имаше такива, учеха. Но не си спомням някой да е изкарал до края. Омръзне му и зареже книгите.

— Боже всевишни, нищо не си купихме за ядене!

— Майка без друго ни е пратила много храна. Проповедникът няма да изяде всичко. Ще остави и за нас.

— Колко още ще пътуваме до тази Калифорния?

— Ей богу, не знам. Ала все ще се дотътрим някак си.

Те млъкнаха, мракът се сгъсти и звездите на небето заблестяха с ярка, бяла светлина.

 

 

Кейси стана от задната седалка на доджа и се приближи до края на пътя, където спря камионът.

— Не ви очаквах толкова скоро — каза той.

Том сложи частите на едно парче зебло.

— Имахме късмет. Сдобихме се и с фенерче. Сега ще се заловим за работа.

— Забравихте да си вземете от храната — рече Кейси.

— Като свършим, тогава ще ядем. Ал, отбий още малко от пътя и ела да ми светиш. — Той се приближи до доджа, легна по гръб и се пъхна под него. Ал легна по корем и протегна под колата ръката си с фенерчето. — В очите ми светиш, вдигни го малко по-високо. — Том пъхна буталото в цилиндъра. Телената намотка задра в стените на цилиндъра. С бързо движение той тикна по-навътре буталото. — Добре, че върви свободно. Ще работи отлично.

— Само дано телът не пречи на пръстените — забеляза Ал.

— Нали затова го набих здраво с чука. Няма да пречи. Просто ще се разтопи и може би ще остане по стените на буталото.

— А няма ли да прави по тях драскотини?

Том се разсмя.

— Тези стени не са от хартия я. Как иначе ще протича през тях маслото? Една драскотина повече или по-малко не е голяма работа. — Той надяна на вала мотовилката и опита долната половина. — Трябва още да се притегне. Ей, Кейси!

— Да?

— Сега ще сложа лагера. Иди да завъртиш манивелата, само че по-бавно. Като ти извикам, почвай. — Той затегна болтовете. — Хайде. По-леко, по-леко. — И докато валът се въртеше, той монтира на него лагера. — Има един милион пластинки — каза Том. — Спри, Кейси. — Той измъкна болтовете, махна няколко от тънките пластинки от двете страни и пъхна отново болтовете на местата им. — Хайде пак, Кейси! — И той се зае отново с мотовилката. — Все още е мъничко хлабава. Ако махна повече пластинки, страх ме е, че ще стане пък много стегната. Сега ще опитам пак. — Той отново извади болтовете и свали друг чифт тънки уплътнителки. — Върти, Кейси!

— Сега, изглежда, е добре — рече Ал.

Том извика:

— Как върви манивелата, Кейси, по-трудно ли?

— Не.

— Добре. Мисля, че сега е както трябва. Господи, дано наистина е както трябва. Композицията не може да се изпили без инструменти. А с тръбен гаечен ключ колко лесно стана работата!

Ал каза:

— Господарят на онзи ще побеснее, като забележи, че ключа го няма.

— Това не ни интересува — рече Том. — Не сме го откраднали. — Той наби шплентовете и подви краищата им. — Е, сега, струва ми се, всичко е в ред. Кейси, ти свети, а аз и Ал ще сложим картера.

Кейси коленичи и взе фенерчето. Той насочи светлината му към ръцете на двамата — те внимателно поставяха на местата им болтовете и уплътнителката. Том и Ал с мъка държаха тежкия картер и Том един след друг завинти всички болтове.

— Е, най-после! Край! — Той завинти и пробката на маслото, внимателно огледа картера, после взе от Кейси фенерчето и освети земята наоколо. — Струва ми се, че друго няма. Дайте сега да налеем маслото.

Те изпълзяха изпод колата и наляха маслото в картера на двигателя. Том провери дали то не тече отнякъде.

— Добре, Ал. Качи се да пробваме. — Ал се качи в колата и натисна стартера. Моторът заработи с рев. От ауспухната тръба заилиза син дим. — Намали захранването! — извика Том. — Маслото ще гори, докато се разтопи телът. Сега моторът не реве толкова. — Той внимателно се вслушваше в оборотите на двигателя. — Увеличи аванса на празния ход. — Той отново се вслуша. — Добре, Ал. Угаси. Изглежда, всичко е в ред. Сега ми дайте да похапна.

— Ти си бил страшен механик! — каза с възхищение Ал.

— И още какъв! Цяла година съм работил в работилница. Първите двеста мили ще изминем предпазливо и бавно. Да се сработят добре частите на мотора.

Те изтриха изцапаните си с масло ръце първо в тревата, а после в панталоните си. И хищно се нахвърлиха на вареното свинско, поливайки го от време на време с по няколко глътки вода от бутилката.

— Здравата съм изгладнял! — каза Ал. — А какво ще правим сега, ще се върнем в лагера ли?

— Не знам — отговори Том. — В този лагер сигурно ще ни отмъкнат още половин долар. Да вървим да поговорим с нашите. Трябва да им кажем, че колата е в ред. А ако онези поискат да платим за престоя, ще продължим напред. Нашите толкова искат да знаят какво сме направили! И добре, че майка упорито държеше на своето. Ал, свети ми с фенерчето. Нищо ли не сме забравили? Вземи ключа. Той ще ни потрябва и друг път.

Ал освети с фенерчето земята.

— Май че нищо не сме забравили.

— Добре, доджа ще карам аз. Ти сядай в камиона. — Том запали мотора. Проповедникът седна до него. Том караше колата бавно, а Ал го следваше с камиона. Том внимателно премина малката канавка и каза:

— Тези доджове могат да влачат цяла къща, когато се движат с малка скорост. Сега върви малко по-трудно. Добър признак — ремонтът, значи, е успешен.

Доджът бавно се движеше по шосето. Дванадесетволтовите фарове хвърляха върху бетона кръгли жълти петна светлина.

Кейси се обърна към Том.

— Чудя се на вашето умение. Раз-два — и готово. Макар да видях преди малко как става това, сам никога не бих могъл да го направя.

— С автомобилите трябва да свикнеш още от дете — каза Том. — Тук не е до знания. Само със знания малко неща ще разбираш. Сега и децата без никаква мъка сглобяват и разглобяват мотори.

Един заек, попаднал в светлината на фаровете, леко се носеше пред доджа и дългите му уши подскачаха нагоре при всеки скок. От време на време той се опитваше да кривне встрани от пътя, но плътната завеса на мрака сякаш го отблъскваше от себе си. Далече напред блеснаха фаровете на друг автомобил и светлината им се проточи до колата на Том. Заекът се спря нерешително, после се обърна и се хвърли към слабите фарове на доджа. Колелата минаха през него, колата леко се разтърси. Насрещният автомобил профуча край доджа.

— Прегазихме заека — каза Кейси.

Том отвърна:

— Някои обичат да ги газят. А мен всеки път ме побиват тръпки. Като слушам машината, струва ми се, че работи добре. Телът сигурно се е разтопил. Моторът вече не пуши толкова.

— Чудесно поправихте колата — рече Кейси.

В центъра на лагера се издигаше малка дървена къща, а на входа й със съскане гореше бензинов фенер, който хвърляше широк кръг бяла светлина. Недалеч от къщата бяха опънати няколко палатки, а край тях стояха автомобили. Шетането около вечерята се бе свършило, но край огньовете до местата за бивакуване все още тлееха въглени. До входа на къщата, където гореше фенерът, се бе събрала малка група мъже, лицата им изглеждаха резки и костеливи на ярката бяла светлина, брадичките — издадени напред, широките периферии на шапките хвърляха гъсти сенки върху челата и очите. Едни седяха на стъпалата, други стояха прави, облегнали лакти на пода на верандата. Собственикът — дългокрак, мрачен човек — седеше на един стол, опрял облегалото му в стената, и барабанеше с пръсти по коляното си. В стаята гореше бензинова лампа, но мътният й пламък не можеше да се мери с ярката светлина на съскащия на прага фенер. Собственикът беше в центъра на групата.

Том докара доджа до края на пътя и го спря. Ал продължи с камиона и спря в самия лагер.

— Аз няма да вкарвам колата — каза Том. Той слезе от автомобила и тръгна право към ярката светлина на фенера.

Собственикът се наведе напред и столът му опря с предните си крака в пода.

— Искате да престоите тук?

— Не — отговори Том. — Идваме при наши близки. Здравей, татко!

Бащата, седнал на най-долното стъпало, рече:

— Мислех, че ще се бавите цяла седмица. Поправихте ли колата?

— Имахме дяволски късмет — отговори Том. — Взехме частта преди мръкнало. Утре можем да тръгваме веднага щом съмне.

— Много хубаво — продума бащата. — Майка ти се безпокои: бабата съвсем се побърка.

— Знам, Ал ми каза. По-добре ли е сега?

— Е… поне заспа.

Собственикът рече:

— Ако вкарате колата вътре и пренощувате тук, ще платите само четирийсет цента. За тези пари ще получите място, вода и дърва за огън. И никой няма да ви безпокои.

— За какъв дявол ни са? — рече Том. — Ще прекараме нощта в канавката край пътя. За това няма да ни искат пари.

Собственикът забарабани с пръсти по коляното си.

— Нощем насам се навърта помощник-шерифът. Може да се заяде с вас. В нашия щат не разрешават да се нощува под открито небе — има такъв член в закона за скитничеството.

— А ако ви платя половин долар, значи, няма да бъда скитник, така ли?

— Точно така.

Том злобно го измери с очи.

— А помощник-шерифът случайно да не ви е зет?

Собственикът се наведе напред.

— Не, не е. И не е дошло още времето всеки скитник да ме учи на ум.

— Вие и без друго умеете да взимате по четирийсет цента от хората, няма защо да ви учат на това. Но откога станахме скитници? Не искаме от никого нищо даром. Били сме скитници, ама че го рече! Да не би да ви искаме пари?

Мъжете на верандата слушаха този разговор в напрегнато мълчание. Лицата им не изразяваха нищо, а очите, скрити от перифериите на шапките, крадешком поглеждаха собственика.

Бащата избоботи:

— Престани, Том.

— Добре, ще престана.

Хората, които седяха на стъпалата пред високата веранда, мълчаха. Очите им блестяха, отразявайки ярката светлина на бензиновия фенер, чертите им изглеждаха резки на рязката светлина. Те седяха неподвижно и само местеха погледа си ту към собственика, ту към Джоуд, но лицата им бяха безизразни и спокойни. Една нощна пеперуда с всичка сила връхлетя върху фенера, сплеска се и падна в тъмнината.

В една от палатките жално заплака дете, нежен женски глас почна да го утешава, после тихо запя песен:

Господ бди над теб в нощта,

нани-на, нина-на.

Той с любов ще те дари,

спи ми, рожбо, спи!

Фенерът на верандата съскаше. Собственикът бръкна в пазвата на ризата си и почеса обраслите си с побелели косми гърди. Той седеше напрегнат, готов за кавга. Вглеждаше се в хората около себе си, вглеждаше се в лицата им. Но хората стояха неподвижно.

Том дълго мълча. После бавно вдигна тъмните си очи към собственика.

— Нямам намерение да правя скандали — каза той. — Но когато те наричат скитник, не можеш да стоиш равнодушно. — И тихо добави: — Не се боя. Няма да жаля юмруците си нито за вас, нито за помощник-шерифа. Само че каква полза ще има от това?

Хората се размърдаха, промениха позите си, блестящите им очи бавно се вдигнаха и загледаха устата на собственика, очите им следяха устните му. Собственикът се окуражи. Той чувствуваше, че победата е на негова страна, но това беше недостатъчно, за да премине в настъпление.

— Нямаш дори толкова малко пари?

— Не, имам. Ала те ми трябват за друго. Не ща да ги харча за нощуване.

— Всички трябва някак да си изкарваме хляба.

— Така е — каза Том. — Но да вършим това така, че да не крадем хляба на другите.

Хората отново се размърдаха. Бащата рече:

— Утре, веднага щом съмне, тръгваме. Чуйте, мистър. Та нали ние ви платихме! Той е с нас. Разрешете му да остане. Нали платихме!

— Трябва да плати половин долар за колата — каза собственикът.

— Но той е без кола. Колата е отвън на пътя.

— Той пристигна с кола — възрази собственикът. — Ако всеки почне да прави така — остави колата си пред вратата, а сам кисне тук безплатно, къде ще му излезе краят?

Том рече:

— Добре. Ще продължим напред. Утре ще се съберем заедно. Ще ви чакаме. Ал нека остане, ще вземем чичо Джон. — Той погледна собственика. — Съгласен ли сте?

Собственикът взе бързо решение, готов да отстъпи:

— Ако останат толкова хора, за колкото е платено, съгласен съм.

Том извади от джоба си кесията, превърнала се в охлузена, мръсна дрипа, на дъното на която имаше малко ситен, овлажнял тютюн. Сви си тънка цигара и хвърли на земята кесията.

— Ей сега тръгваме — рече той.

Бащата заговори, обръщайки се към присъствуващите:

— Не е лесно да зарежеш имота си и да тръгнеш на път. И ние си имахме дом. Не сме някакви голтаци. Живеехме на земята си, но оттам ни изгониха тракторите.

Един слаб млад човек със силно изрусели от слънцето вежди бавно обърна към него глава.

— Изполичари ли сте? — попита той.

— Да, изполичари. Преди и ние бяхме стопани.

Младият човек отново загледа пред себе си.

— Ние също — каза той.

— Добре, че ни остана още малко път — рече бащата. — Отиваме на запад, ще работим там, ще си потърсим някое парче земя, където да има и вода.

До края на верандата стоеше някакъв дрипав мъж. От черното му сако висяха парцали, панталонът му се беше съвсем пробил на коленете. На лицето му, там, където прахът се бе смесил с потта, имаше мръсни петна. Той рязко изви глава към бащата.

— Вие, изглежда, имате много пари.

— Парите ни са малко — каза бащата. — Но сме много хора и до един работоспособни. Каквото изкараме, ще бъде общо за всички ни. Все ще живеем някак си.

Дрипавият слушаше бащата с широко отворени очи и изведнъж се разсмя — смехът му се превърна в пискливо кискане. Всички се обърнаха към него. Кискането премина в кашлица. Когато той надви накрая смеха и кашлянето, очите му бяха почервенели и сълзяха.

— Мислиш, че там… Ох, не мога! — Той отново се закиска. — Мислиш, че на теб там… ще ти плащат добре?… — И като престана да се смее, той иронично изрече: — Какво, портокали ли ще береш? Или пък праскови?

Бащата отвърна с достойнство:

— Каквато работа ни предложат, такава ще вършим. Там поне има какво да се работи. — Дрипавият слабо се закиска.

Том ядосано се обърна към него:

— Какво смешно има в това?

Дрипавият стисна устни и мрачно загледа дъсчения под на верандата.

— Вие сигурно отивате в Калифорния?

— Нали ти казах вече това — отговори бащата. — Искаш да се изкараш много досетлив.

Дрипавият бавно продума:

— А аз… а аз пък се връщам оттам. Бях вече там.

Всички лица бързо се обърнаха към него. И напрегнато очакваха какво ще каже по-нататък. Фенерът престана да съска и в него нещо продължително изпъшка. Собственикът опря предните крака на стола в пода, стана, наля бензин в резервоара и фенерът пак засъска. Собственикът седна на мястото си, но не опря облегалото на стола в стената. Дрипавият огледа обърнатите към него лица.

— Връщам се обратно да гладувам. По-добре да гладувам, отколкото да бъда там.

Бащата каза:

— Какви врели-некипели разправяш? За хубавите надници пише в листчетата, а скоро четох и във вестника: там търсят хора за беритба на плодове.

Дрипавият се обърна към бащата:

— А ти има ли къде да се върнеш?

— Не — отговори бащата. — Изгониха ни. Тракторът разруши къщата ми.

— Значи, не може да се върнете обратно?

— Разбира се, че не.

 

 

— Тогава няма да те разочаровам — рече дрипавият.

— Та аз съвсем не мисля да се разочаровам. Имам у мен едно листче, на него пише, че търсят хора. Какъв смисъл има да го пишат, ако не е вярно? Такива листчета струват пари. Щом не им трябват хора, няма да ги печатат.

— Няма да те разочаровам.

Бащата сърдито каза:

— Издрънка вече нещо, а сега мълчиш. На листчето у мен пише, че търсят хора. А ти ме взимаш на подбив и казваш, че не търсят. Кой от двама ни лъже?

Дрипавият погледна сърдитите очи на бащата. Погледът му беше тъжен.

— Листчето право казва — рече той. — Търсят хора.

— Защо тогава се смееш и ни объркваш?

— Защото не знаеш какви работници им трябват.

— Какво искаш да кажеш с това?

Дрипавият се окуражи.

— Слушай — каза той. — Колко хора им трябват?

— Осемстотин — и то само на едно място.

— Така ли пише в оранжевото листче?

— Д-да…

— Там има и името на едного… някакъв агент по наемане на работна ръка, нали?

Бащата бръкна в джоба си и извади сгънатото листче.

— Точно така. Откъде знаеш?

— Слушай — продължи дрипавият. — Всичко това са глупости. Трябват му осемстотин работници. Той печата пет хиляди такива листчета, а ги прочитат може би двайсет хиляди души. Около две-три хиляди тръгват за там — такива, на които главата се е завъртяла от грижи.

— Какъв смисъл има във всичко това тогава? — извика бащата.

— Първо се срещни с човека, който е печатал тези листчета. Срещни се с него или с някой, който се занимава с неговите работи. Поживей в палатка край пътя, където около теб ще има още петдесетина семейства като твоето. Този човек ще надникне в палатката ти да види дали ти и семейството ти имате още храна. Ако види, че нямате, ще попита: „Работа ли търсиш?“ Ти ще отвърнеш: „Търся, разбира се, мистър. Благодаря ви.“ А той ще продължи: „Добре, ще те взема на работа.“ Ти ще попиташ: „Кога ще почна?“ И той ще ти обясни всичко: къде да отидеш, по кое време — и ще си замине. Може би на него му трябват всичко двеста работници, ала той ще поговори с петстотин, а тези петстотин ще кажат и на други — и когато отидеш на уреченото място, ще намериш там хиляда души. Тогава човекът, който ти е обещал работа, ще каже: „Плащам по двайсет цента на час.“ Като чуят това, ще си отидат може би половината от хората. Но нали петстотин ще останат — най-гладните, които са готови да работят само за къшей хляб! Този агент има договор за беритба на праскова или, да речем, на памук. Сега разбираш ли каква е работата? Колкото повече народ се събере и колкото по-гладен е той, толкова по-малко ще му плащат и агентът ще предпочете хора с малки деца, защото… е, стига толкова! Вече ти казах, че не искам да те разочаровам. — Лицата на слушателите бяха студени. Очите сякаш претегляха всяка дума на дрипавия. Той се смути. — Казах, че няма да те разочаровам, а сам… но ти и така, и иначе ще отидеш в Калифорния. Няма да се върнеш назад. — На верандата се възцари тишина. Фенерът съскаше, около него имаше ореол от кръжащи нощни пеперуди. Дрипльото бърже заговори: — Ще ти кажа какво да направиш, когато някой такъв агент ви извика на работа. Чуй! Попитай го колко ще ви плаща. Нека ти напише това на лист хартия. Нека напише. Казвам ви на всички, че ще ви излъжат, ако не направите това.

Собственикът се наведе напред, за да види по-добре окъсания мръсен човек. Той рече студено:

— Ти да не си от бунтарите? Да не си от онези, които дрънкат за права на работниците?

Дрипавият извика:

— Не, кълна се в бога, не съм!

— Много от тях се навъртат тъдява — продължи собственикът. — Само мътят главите на хората. Съвсем ги объркват. Пройдохи — пълно е с такива тъдява. Но не е далеч денят, когато ще ни паднат в ръчичките. До един ще ги изгоним оттук. Ако искаш да работиш — заповядай. Ако не искаш — върви по дяволите. Но няма да позволим да подстрекават хората.

Дрипавият се изправи.

— Исках да ви предпазя — отново заговори той. — Цяла година измина, докато разбера всичко това. Погребах две деца, погребах и жена си. Нямам сили да ви го разправя. Трябваше да очаквам това, но никой не ме предупреди да внимавам. Няма да ви разправям как децата лежат в палатката с подути кореми и как, станали само кожа и кости, треперят и скимтят като кученца, а аз по цял ден тичам да търся работа. И то каква работа! — извика той. — За чаша брашно, за лъжица мас. А после дойде съдебният лекар. „Причината за смъртта е слабата сърдечна дейност.“ Точно така записа. Да… треперят, а коремите им — подути…

Слушателите, застанали в кръг, бяха притихнали, с полуотворени уста. Те дишаха често, често и не сваляха очи от говорещия.

Дрипавият огледа всички, обърна се и с бързи крачки се отдалечи от верандата. Той веднага се изгуби в мрака, но шумът от неговите тътрещи се крака дълго още се чуваше. По шосето мина кола и фаровете й за миг го осветиха: той вървеше, навел ниско глава, пъхнал ръце в джобовете на черното си сако. Хората, събрали се край верандата, неспокойно зашаваха. Някой каза:

— Е, хайде… стана късно. Време е за сън.

Собственикът рече:

— Вероятно е някакъв безделник. Страшно много такива се скитат по пътищата сега. — И млъкна. После пак опря облегалото на стола си в стената и се почеса по шията.

Том каза:

— Ще отида да се видя с майка, а после ще продължим напред. — Джоудови се дръпнаха настрана от другите.

Бащата рече:

— Ами ако онзи е говорил истината?

Отвърна му проповедникът:

— Разбира се, че е говорил истината. Истината за себе си. Нищо не си измисляше.

— А за нас? — попита Том. — За нас това не е ли също истина?

— Не знам — каза Кейси.

— Не знам — рече бащата.

Те се приближиха до палатката — до прехвърления през едно въже брезент. Вътре беше тъмно и тихо. При приближаването им на земята край входа нещо замърда и се изправи на височината на човешки ръст. Това беше майката, станала да ги посрещне.

— Всички спят — каза тя. — Бабата също заспа. — И като видя Том, уплашено попита:

— Как попадна тук? Благополучно ли свърши всичко?

— Поправихме повредата — отвърна Том. — Можем да продължим с вас.

— Слава на господа-бога! — възкликна майката. — Вече не ме свърта тук. По-скоро да отидем там — сред зеленина, на воля. По-скоро да пристигнем.

Бащата се покашля.

— Но да знаеш какво чух преди малко от един…

Том го хвана за ръката и го стисна да мълчи.

— Да, странни неща каза той — рече Том. — Каза, че много хора тръгнали за натам.

Майката се взираше в тях в тъмнината. Под брезентовия навес се закашля насън и захърка Рути.

— Аз ги измих — каза майката. — За пръв път, откак сме тръгнали, имаме достатъчно вода да се окъпем. Останаха и за вас две кофи. Такава мръсотия е по пътя!

— Всички ли са тук? — попита бащата.

— Всички, освен Кони и Розашарн. Те отидоха да спят на открито. Тя каза, че под брезента ще й е много топло.

Бащата измърмори:

— На тази Розашарн все нещо не е по вкуса й. Много капризна е станала.

— Чака първо дете — рече майката. — И двамата просто треперят над него. И ти беше същият.

— Е, ние тръгваме вече — каза Том. — Ще кривнем от пътя някъде наблизо. Може да не ви забележим, затова си отваряйте добре очите, да не ни задминете. Ще бъдем отдясно.

— Ал остава ли?

— Да. Вместо него ще дойде чичо Джон. Лека нощ, майко.

И те закрачиха през спящия лагер. Край една от палатките с неравен пламък гореше малък огън; една жена наглеждаше котел, в който вреше закуската за сутринта. Миришеше апетитно на фасул.

— Ех, да можех да похапна малко бобец — шеговито подхвърли Том, минавайки край жената.

Тя се усмихна.

— Още не е готов, иначе щях да ви поканя — рече тя. — Елате утре, но по-раничко.

— Благодаря, мадам — отвърна Том. Той, Кейси и чичо Джон минаха покрай верандата. Фенерът гореше ярко и съскаше, а собственикът все още седеше на стола. Той обърна глава към тях. — Бензинът във фенера е на свършване — каза Том.

— Нищо, след малко ще затварям.

— Париците не се търкалят вече по шосето, а? — рече Том.

Предните крака на стола се опряха в пода.

— Стига си се заяждал! Запомних ти физиономията. И ти си от ония, бунтарите.

— Точно така — отвърна Том. — Аз съм болшевик.

— Много се навъдихте напоследък!

Том се засмя и като излезе от вратата, седна в леката кола. Той взе една буца пръст и я хвърли към фенера. Тримата чуха как буцата удари стената и как собственикът скочи от стола и почна да се взира в мрака. Том запали мотора и изкара автомобила на пътя. Той внимателно се вслушваше в шума на двигателя, вслушваше се да чуе дали не чука. Шосето бягаше като мътно петно пред слабите фарове на колата.