Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (4)

Четвърта глава

Като чу, че транспортната кола потегля, набирайки скорост, и шосето глухо закънтява под натиска на гумите й, Джоуд се спря, извърна се и я изпрати с поглед. Колата се изгуби от очи, а Джоуд продължаваше да стои на мястото си, загледан в далечината, където синият въздух трептеше от зноя. Замислен, той извади от джоба си бутилката уиски, отвинти металното капаче и отпи грижливо няколко глътки, пъхнал в гърлото й езика си, сетне облиза устни, за да изпита пълна наслада от аромата на питието. Изрече на глас: „Видяхме един негър…“, за да си припомни по-лесно целия текст, но нищо друго не излезе от устата му. Накрая Джоуд се обърна с гръб към шосето и погледна към черния страничен път, който се губеше в правоъгълни извивки сред нивята. Слънцето печеше жарко, вятър нямаше и прахът лежеше на гладък слой. Коловозът на черния път се беше врязал дълбоко в земята, изпълнен догоре с прах. Джоуд направи няколко крачки и лекият като брашно прах, който се вдигаше под новите му жълти обувки, завчас ги покри с дебел пласт, превръщайки ги от жълти в сиви.

Том се наведе, развърза връзките си и свали първо едната, а после и другата обувка. След това раздвижи свободно потните си крака в топлия, сух прах, така че между пръстите му изникнаха облачета и кожата изсъхна и се стегна. Той свали сакото си, уви в него обувките и го пъхна под мишница. След това Джоуд продължи пътя си, вдигайки прах, който оставаше зад него като облак, разстлал се ниско над земята.

Дясната страна на пътя бе оградена с два реда бодлив тел, закрепен на върбови колове. Коловете бяха криви и лошо одялани. Където колът беше чаталест, телът се крепеше върху чатала, иначе бодливият тел бе привързан към кола с обикновен ръждив тел. Зад оградата лежеше царевица, повалена от вятъра, жегата и засухата, и пазвите на листата й бяха изпълнени с прах.

Джоуд вървеше по пътя, а облачето прах все се стелеше по следите му. Той видя недалеч пред себе си силно изкорубената черупка на една костенурка, която пълзеше бавно в праха и тромаво и рязко движеше краката си. Джоуд се спря да я погледа и сянката му падна върху нея. Главата и краката й веднага се скриха, късата дебела опашка се вмъкна също вътре, в черупката. Джоуд хвана костенурката и я обърна по гръб. Отгоре черупката й беше сиво-кафява, като цвета на праха, а отдолу — кремавожълта, чиста и гладка. Джоуд вдигна по-високо под мишница свитото си сако, удари с пръст долната част на черупката на костенурката и силно я натисна. Тя беше по-мека, отколкото на гърба. Твърдата, стара глава се показа навън, костенурката се опита да види пръста на Джоуд, който я натискаше, а краката й отчаяно заритаха. Тя намокри ръката на Джоуд, мъчейки се напразно да се освободи. Джоуд я обърна пак по корем и я уви в сакото си заедно с обувките. Той усещаше под мишницата си как тя се блъска насам-натам, мъчи се упорито да се измъкне и шумоли. Джоуд усили вървежа си, като провлачваше пети в ситния прах.

Пред него край пътя една мършава, прашна върба хвърляше на земята шарена сянка. Жалките й клони се бяха надвесили над пътя, а товарът й от листа бе опърпан и излинял като кокошка, която мени перушината си. Джоуд бе цял в пот. Синята му риза беше потъмняла на гърба и под мишниците. Той дръпна козирката на каскета си и пречупи по средата тъй силно картона й, че никой вече не би считал шапката за нова.

Стъпките на Джоуд станаха по-бързи и решителни, когато той се упъти към сянката на далечната върба. Той знаеше, че под върбата ще има сянка, ако не от клоните, то поне от дънера й, тъй като слънцето бе преминало зенита. То палеше врата му и главата му леко бучеше. Джоуд не виждаше основата на дървото, защото то растеше в малка блатиста долчинка, където влагата се задържаше по-дълго, отколкото на равните места. Той закрачи още по-бърже на слънцето и почна да се спуска по долчинката. Ала ето че предпазливо забави ход, тъй като сянката на дънера бе заета. Облегнал се с гръб на върбата, на земята седеше някакъв мъж. Той беше преметнал крак върху крак и едното от босите му стъпала бе вдигнато почти на височината на главата. Мъжът не чу стъпките на Джоуд, защото си свиреше важно с уста фокстрота „Да, сър, това е моята любима“. Високо вдигнатото стъпало ритмично отмерваше темпото, което бе по-бавно от обикновеното. Мъжът престана да свири и запя с лек, тънък тенор:

Сър, той е мой спасител,

И-сус е мой спасител,

И-сус е мой спасител, да!

Долу сатаната!

Слава в небесата!

И-сус е мой спасител, да!

Джоуд бе вече под рядката сянка на опърпаните листа, когато мъжът чу приближаването му, спря да пее и се обърна. Дългата му, костелива глава с опъната кожа се крепеше на жилава и яка като стъбло целина шия. Очите му бяха големи и изпъкнали; възпалени, червени клепачи се мъчеха да ги покрият. Лицето беше мургаво, лъскаво, без брада и с дебели устни — признак на насмешливост или чувственост. Носът — остър и мършав, опъваше тъй силно кожата, че върху горната му част се виждаше бяло петно. Пот нямаше нито по бузите, нито дори по високото бледо чело, което беше неестествено високо, с тънки сини жилки върху слепите очи. Очите деляха това лице на две равни половини. Твърдата прошарена коса се бе разпиляла на темето така, сякаш мъжът я бе ресал с пръсти. Той носеше комбинезон и синя риза. Куртката от груб плат с месингови копчета и кафявата, потънала в мръсни петна шапка, набръчкана като форма за сладкиши, лежаха на земята до него. Посивелите от прах гуменки се валяха наблизо — там, където ги беше изхлузил от краката си.

Мъжът дълго гледа Джоуд. Светлината проникваше дълбоко в кафявите му очи и запалваше в зениците златни искрици. Изопнатите жили на врата се бяха откроили още по-ясно.

Джоуд стоеше неподвижно на шарената сянка. Той свали каскета си, изтри с него потното си лице и го хвърли на земята заедно със свитото си сако.

Мъжът, който седеше в сянката на дънера, протегна крака и зарови пръсти в земята.

Джоуд рече:

— Тфу! Ама че горещина!

Мъжът въпросително го загледа.

— Не си ли ти Том Джоуд, синът на Стария Том?

— Да — отвърна Джоуд. — Същият. Отивам си в къщи.

— Сигурно не си спомняш кой съм — рече мъжът. Той се усмихна и дебелите му устни откриха дългите му, конски зъби. — Да, къде ще ме помниш! Единственото нещо, което те занимаваше, когато ви вдъхвах дух свети, бе да дърпаш плитките на момичетата. Все това ти беше в ума — да дърпаш плитките на едно момиче. Може би наистина си забравил, но аз добре го помня. Заради това дърпане начаса дарих с божията благодат и теб, и онова момиче. Кръстих и двама ви в напоителния канал. Как ритахте, как врещяхте като котки!

Джоуд, свел очи, гледаше мъжа и накрая се разсмя:

— Да, наистина, ти си проповедникът! Разбира се, нашият проповедник! Знаеш ли, преди по-малко от час си спомних за тебе.

— Бившият проповедник — сериозно изрече мъжът. — Пастор Джим Кейси. От сектата „Горящият шубрак“. Беше то, разтръбявах славата божия. И натъпквах толкова каещи се грешници в напоителния канал, че половината от тях за малко не се удавяха. Но сега не съм същият. — Той въздъхна. — Сега съм само Джим Кейси. Нямам предишното призвание. Грешни мисли ме налегнаха… Грешни, ала според мен трезви.

Джоуд каза:

— Щом почнеш да се замисляш за това-онова, идват и грешните мисли. Не съм те забравил. Хубави бяха проповедите ти. Спомням си веднъж как изрече цяла проповед, ходейки на ръце и виейки като луд. Мама те обичаше повече от всеки друг. А баба казваше, че от теб просто блика благодат. — Джоуд пъхна ръка в сивото сако, напипа джоба му и измъкна бутилката. Костенурката показа единия си крак, но Джоуд я натика обратно и сви по-здраво сакото. После отвинти капачето на бутилката и я подаде на проповедника. — Искаш ли да си пийнеш?

Кейси пое бутилката и мрачно я загледа.

— Вече не се занимавам с проповеди. Хората сега са други, няма у тях благодат; и което е най-лошо, у мене тя също се изпари. Е, сегиз-тогиз се случва да ме осени благодат и викам хората на проповед или благославям трапезата им, но вече върша това без душа. И то само защото трябва да го върша.

Джоуд отново изтри лице с каскета.

— Нима си станал тъй дяволски свят, та и от уиски се отказваш? — попита той.

Кейси погледна бутилката така, сякаш за пръв път я виждаше. Той я надигна и отпи три големи глътки.

— Чудесно уиски — рече той.

— Трябва да бъде такова — каза Джоуд. — Фабрично е. Цял долар струва.

Кейси отпи още една глътка, преди да върне бутилката.

— Да, сър — рече той. — Личи си.

Джоуд пое бутилката и я поднесе до устата си, като от учтивост не изтри с ръкав гърлото й. После клекна и сложи бутилката до свитото си сако. Пръстите му напипаха едно клонче, с което той щеше да рисува мислите си на земята. Очисти от листата едно местенце пред себе си, оглади праха и почна да рисува по него кукички и кръгчета.

— Отдавна не бях те виждал — каза той.

— Не само ти, всички — отговори проповедникът. — Измъкнах се, седя тук сам и си мисля. Не изгубих божията благодат, а тя стана някак си по-друга. Налегнаха ме съмнения. — Облегнат на дървото, той изправи гръб. Костеливата му ръка се шмугна в джоба на комбинезона като катерица и измъкна оттам един чер, нахапан от всички страни къс тютюн. Кейси грижливо го очисти от малките сламчици и боклука, полепил се по него в джоба, после отхапа едно крайче и го пъхна между зъбите и бузата си. Джоуд махна с клончето в знак, че отказва да си вземе от тютюна. Костенурката, увита в сакото, отново почна да се опитва да избяга. Кейси погледна към шаващата дреха.

— Какво има вътре, кокошка ли? Да не се задуши.

Джоуд сви сакото по-здраво.

— Една стара костенурка — каза той. — Хванах я по пътя. Прилича на стар булдозер. Искам да я занеса на братчето си. Момчетата обичат костенурки.

Проповедникът бавно закима:

— Всяко момче рано или късно си взема някоя костенурка. Само че е трудно да я задържиш. Бута-бута и накрая някой ден се измъква и дим да я няма. Така и аз. Няма го онзи, който проповядваше словото божие — почнах да го дрънкам всекиму и ето че от него не остана нищо. Случва се, благодат изпълни душата ми, а думи за проповед не намирам. Мой дълг е да водя хората, но къде — сам не зная.

— Води ги тъдява, из околността — каза Джоуд. — Тикай ги в напоителния канал. Кажи им, че няма да спасят душите си от пъкъла, ако не мислят като теб. Защо ти трябва да знаеш къде да ги водиш? Просто ги води, и толкоз. — Сянката на дънера на върбата се бе проточила по-далеч. Забелязал това с радост, Джоуд се премести под нея, клекна и отново изравни праха, за да изрази върху него мислите си. По пътя се показа едно рунтаво жълто овчарско куче; то вървеше бързо, навело глава и изплезило език, от който капеше слюнка. Опашката му беше подвита, то силно лъхтеше. Джоуд му подсвирна, но то наведе глава още повече и затича по-силно, бързайки по своите кучешки работи. — Отива някъде — обясни малко обидено Джоуд. — Сигурно в къщи.

Ала нищо не можеше да отвлече проповедника от мислите му.

— Отива някъде — повтори той. — Точно така, отива някъде. А аз не зная къде отивам. Ето какво ще ти кажа: на моите проповеди хората стигаха дотам, че почваха да скачат, да крещят и да славят бога с все сила, докато нападат по земята и изгубят съзнание. Трябваше да кръщавам някои от тях в канала, за да се свестят. А след това знаеш ли какво правех? Отвеждах някое момиче в тревата и лягах там с него. И така всеки път. А после почвах да се кая, молех се, молех, но никаква полза. Сетне пак събера хората, изпълним се с благодат и… пак върша същото. И ето че реших: безнадеждно съм загубен, мръсен лицемер съм. Не го искам, но така става.

Джоуд се усмихна, дългите му зъби се отделиха едни от други и той облиза устни.

— За да обърнеш някое момиче, няма нищо по-добро от една гореща проповед — рече той. — Зная това от живота.

Кейси развълнувано се наведе напред.

— Виждаш ли! — извика той. — И аз стигнах до това и почнах да се замислям. — Кейси ритмично махаше костеливата си, с големи стави ръка нагоре-надолу, сякаш тактуваше думите си. — Ето какви мисли ми дойдоха. Надарен съм с божията милост. Моето паство също се радва на тази милост, и то толкова, че скача и вика. По-нататък: казват, че да легнеш с момиче, било дяволска съблазън. Но нали колкото повече божия милост има у едно момиче, толкова по-лесно то ще легне с теб в тревата? Прости ме за тези мисли, ала как може, по дяволите, сатаната да се всели у момиче, чиято глава е дотолкова изпълнена с божа благодат, че тя блика от носа и ушите му? Ще кажеш, че дяволът не може да припари до такава жена! А се оказва съвсем друго нещо. — Очите на Кейси блестяха от вълнение. Той замърда бузи, плю и плюнката се затъркаля в праха, докато накрая заприлича на малко, сухо топче. Проповедникът протегна ръка и се взря в дланта си, сякаш тя беше книга, която той четеше. — Ето, това съм аз — тихо продължи Кейси. — Това съм аз: в ръцете ми са човешки души, отговарям за тях и чувствувам отговорността си, а след всяка проповед лягам с момиче. — Той погледна Джоуд и на лицето му се изписа безпомощност. Изразът му зовеше за помощ.

Джоуд старателно нарисува в праха женски торс — гърди, таз, бедра.

— Никога не съм бил проповедник — каза той. — Никога не съм изпускал това, което ми е падало в ръцете. И не са ме мъчили никакви мисли: напротив, страшно бях доволен, когато можех да спя с някоя.

— Там е работата, че не си проповедник — настояваше на своето Кейси. — За теб жената си е просто жена, нищо повече. А за мен тя е свещен съд. Спасявах душите им. Отговарях за тях. А ето че въпреки тази отговорност, вселявах у тях дух свети и после ги отвеждах в тревата.

— Тогава нищо не ми пречи и аз да стана проповедник — каза Джоуд. Той извади от джоба си тютюна и книжките и си сви цигара. После запуши и погледна косо през дима Кейси. — Отдавна не съм бил с момиче. Трябва да си понаваксам.

Кейси продължи:

— Толкова ме мъчеше това, че почнах и да не спя. Отивам на проповед и се заклевам: боже, този път ще се въздържа! И още не изрекъл клетвата си, знаех, че ще я престъпя.

— Трябва да се ожениш — рече Джоуд. — У нас живееше един проповедник с жена си. Бяха йеховисти^[1]. Спяха горе. Проповедите ставаха в нашата конюшня. Ние, момчетата, подслушвахме как свещеникът здравата оправяше жена си след всяка вечерна проповед.

— Добре, че ми каза това — зарадва се Кейси. — Страхувах се да не би само аз да съм такъв. Най-сетне не издържах, зарязах всичко и избягах. Оттогава все за това си мисля. — Той преметна крак върху крак и почна да чисти калта между пръстите си. — Питам се: „Какво не ти дава покой? Похотта ти ли?“ Отговарям си: „Не похотта, а това, че върша грях.“ И продължавам: „Защо, когато у някого има благочестие колкото щеш и цял е изпълнен с Христовата вяра, той мисли само как по-скоро да свали гащите си?“ — Кейси ритмично сви два пръста върху дланта си, сякаш грижливо редеше на нея своите думи. — Казвам си: „Може би това не е грях? Може би всички хора са такива? Може би напразно се бичуваме, за да изгоним дявола от душите си?“ Спомних си как някои сестри се удряха сами с еднометров тел. И аз си помислих, че това може да им е приятно, че може и на мен да е приятно да мъча сам себе си. Тогава лежах под едно дърво, мислих, мислих и заспах. Събудих се, гледам — станало тъмно, нощ. Нейде наблизо вие койот. И преди да си дам ясна сметка какво говоря, изрекох: „По дяволите! Няма грехове и добродетели. Има само това, което хората вършат. Не можеш да откъснеш едното от другото. Някои постъпки са добри, други лоши, ето всичко, а за останалото никой не бива да съди.“ — Кейси млъкна и вдигна очи от дланта си, където редеше думите си.

Джоуд се беше ухилил, но погледът му бе внимателен и заинтригуван.

— Опитен човек си ти — рече той. — Мислил си и си го разбрал.

Кейси заговори отново и в гласа му звучеше болка и смущение:

— Питам се: „Какво значи благодат, възвишен дух?“ И отговарям: „Значи обич. Толкова обичам хората, че понякога съм готов да се проваля заради тях.“ И пак се питам: „А нима не обичаш Исуса?“ Мисля, мисля и накрая отвръщам: „Не, не познавам такъв човек. Зная безброй истории за него, но обичам само хората. И понякога съм готов да се проваля заради тях и искам да ги направя щастливи, затова им говоря неща, които според мен ще им донесат щастие.“ А после… Но стига, бърборя страшно дълго време. Може би се чудиш: пастор, а сквернослови. Ала тук няма никакво сквернословие. Така говорят всички и сега не виждам нищо лошо в тези думи. Както и да е, ще ти кажа още едно нещо, което съм разбрал; изречено от един проповедник, то ще звучи като най-безбожна мисъл и аз не бих могъл вече да бъда проповедник, защото вярвам в него и съм убеден в правотата му.

— Какво е то? — попита Джоуд.

Кейси плахо го погледна.

— Ако нещо ти се стори неправилно, не се обиждай, бива ли?

— Обиждам се само когато ми разбият носа — рече Джоуд. — Е, какво си измислил?

— Мислих за дух свети и за Исуса: „Защо приписваме всичко на бога и на Исуса? Дали защото обичаме хората; или защото дух свети — това е човешката душа? Или пък защото всички хора заедно съставляват една голяма душа и намираш частица от нея във всеки човек?“ Дълго седях и мислих и изведнъж разбрах всичко. Разбрах го с цялото си същество и то си остана у мен.

Джоуд наведе глава, сякаш не намираше сили в себе си да срещне голата правда в очите на проповедника.

— С такива мисли никоя църква няма да те търпи — каза той. — За такива мисли ще те изгонят от нашия край. Какво искат хората? Да скачат и крещят. Това за тях е голямо удоволствие. Когато баба почне да крещи, никой не може да я обуздае. С един юмрук може да повали на земята някой здрав и едър псалт.

Кейси го гледаше замислено.

— Искам да те попитам за нещо — рече той. — Мира не ми дава.

— Питай. От време на време обичам да поприказвам с някого.

— Ето какво… — бавно започна проповедникът. — Кръстих те в ден, когато ме бе осенила много благодат. Говорех за славата божия. Ти сигурно нищо не помниш, защото дърпаше косите на онова момиче.

— Не, помня — отговори Джоуд. — Това бе Сузи Литъл. Една година по-късно тя ми счупи един пръст.

— Тъй… Има ли полза от кръщението? По-добър ли стана?

Джоуд помисли и рече:

— Н-не, дори нищо не почувствувах.

— Я си помисли, дали това не ти е донесло някаква вреда? Добре си помисли.

Джоуд взе бутилката и отпи една глътка.

— Нищо не почувствувах — нито полза, нито вреда. Беше ми само весело. — Той подаде шишето на проповедника.

Кейси въздъхна, пи, после погледна останалото на дъното уиски и отпи още една малка глътка.

— Добре, щом е така — каза той. — А то все ми се струваше, че съм навредил някому.

Джоуд погледна към сакото си и видя, че костенурката се е измъкнала на свобода и вече върви натам, накъдето вървеше преди, когато той я хвана. Минута-две Джоуд я наблюдава, после бавно стана, улови я и отново я уви в сакото.

— Никакъв подарък не нося на децата — рече той. — Нищо, освен тази стара костенурка.

— Странно — каза проповедникът. — Ти пристигна тъкмо когато си мислех за Стария Том Джоуд. Мислех да се отбия при него. Винаги съм го смятал за неверующ. Как е той сега?

— Не знам. Вече четири години, откак не съм си в къщи.

— Не ти ли е писал?

Джоуд се смути.

— Баща ми не е майстор на писмата, а и не обича да се занимава с тази работа. Може да се подписва и да плюнчи молива си като всеки грамотен човек. А писма не пише. Винаги е казвал, че ако не може да рече нещо някому, не си струва да хваща за тази работа молива.

— И цялото това време си скитал? — заинтересува се Кейси.

Джоуд му хвърли недоверчив поглед.

— А ти нима нищо не знаеш? За мен писаха всички вестници.

— Нищо не знам. Какво писаха? — Проповедникът преметна крак върху крак и смъкна по-надолу гърба си, облегнат на върбата. Следобедът течеше бързо и слънцето блестеше с по-богат тон.

Джоуд рече добродушно:

— Ще ти го разкажа направо, за да свършим с него. Но ако ти още беше проповедник, нямаше да ти го разкажа, за да не намислиш да се молиш за мен. — Той допи остатъка от уискито и хвърли плоската тъмна бутилка; тя тромаво се затъркаля по праха. — Четири години изкарах в Макалистър.

Кейси рязко се обърна към него и така сбърчи вежди, че високото му чело сега изглеждаше още по-високо.

— Не ти се ще да говориш за това, нали? Няма да те разпитвам какво си направил, ако то е нещо лошо…

— Бих го сторил още веднъж — каза Джоуд. — Убих едного при сбиване. Беше на танцова, пияни бяхме. Той ме ръгна с нож, а аз грабнах една лопата и го убих. Смазах му главата.

Веждите на Кейси приеха обичайното си положение.

— Значи, не се срамуваш от постъпката си?

— Не се срамувам — рече Джоуд. — Осъдиха ме само на седем години, защото той пръв ме бе нападнал. След четири години ме пуснаха — дадох декларация.

— Значи, не си чувал нищо за вашите цели четири години?

— Ами, писаха ми! Мама ми прати картичка преди две години, а баба — за последната Коледа. Ех, че смях падна в килията! Картичка с картинка. На картинката елха, цялата блести, сякаш е потънала в сняг. И тези стихове:

Честита Коледа, о, рожбо драга,

Исусе мил, Исусе благи;

под туй окичено в сребро дръвче

аз слагам дар за моето момче.

Баба сигурно не бе видяла какво пише на картичката. Купила я е от някой амбулантен търговец и е избрала най-шарената. Момчетата от моята килия се пукнаха от смях. Оттогава почнаха да ме наричат Исусе Благи. А баба бе пратила картичката не за смях; видяла я шаренка, защо да я чете? В годината, когато ме затвориха, тя си загуби очилата. Може и досега да не ги е намерила.

— А как бяхте там, в Макалистър? — попита Кейси.

— О, добре. Хранеха ни под час, обличаха ни чисто, имаше и баня. За някои неща беше чудесно. Само че без жени е трудно. — Той изведнъж се разсмя. — Имаше един, и него пуснаха под гаранция. Но не мина и месец, и той отново пристигна. Някой го попита защо идва пак в затвора. А той отвръща: „По дяволите, защо не! У стария в къщи няма никакви удобства. Нито електричество, нито душ. Няма и какво да прочетеш, храната не струва. Върнах се, казва, защото тук, колкото и да е лошо, има някои удобства и ни хранят под час. Когато съм на свобода, казва, някак си се чувствувам умърлушен и трябва да мисля какво да правя по-нататък. И ето че откраднах една кола и пак съм тук.“ — Джоуд извади от джоба си тютюна, издуха едно кафяво листче от снопчето книжки и си сви цигара. — Да, прав е — рече той. — Снощи, като си помислих къде ще спя, страх ме хвана. Спомних си леглото в затвора и малоумния, другаря ми по килия — какво ли прави сега?… Там свирех в оркестъра. Не беше лош. Един каза, че трябва да свирим пред радиото. А тази сутрин се събудих и не знаех да ставам ли, или е рано. Лежа и чакам да удари звънецът.

Кейси се изсмя.

— Има хора, които свикват и с шума на банциг.

Жълтеещата, прашна следобедна светлина беше сякаш позлатила земята. Царевичните стъбла блестяха като златни. Ято лястовици се стрелна надолу, литнало към някаква локвичка. Костенурката в сакото направи още един опит за бягство. Джоуд отново прегъна пречупената козирка на каскета си. Сега тя заприлича на човка на врана.

— Е, трябва да вървя — каза той. — Мразя да ходя по пек, но сега не е много горещо.

Кейси стана.

— Цял век не съм бил у Стария Том — рече той. — Искам на всяка цена да го видя. Колко пъти съм идвал у вас със словото божие и никога не съм ви вземал пари, само хапвах по някой и друг залък.

— Тръгвай с мен — рече Джоуд. — Баща ми ще се зарадва, като те види. Винаги ми е казвал: проповедник не става от човек с такъв нос! — Той вдигна от земята сакото и уви здраво обувките и костенурката.

Кейси се пресегна, взе гуменките си и пъхна в тях босите си крака.

— Аз не съм смел като теб — каза той. — Както газиш бос в праха, няма да усетиш кога ще стъпиш върху някой бодлив тел или стъкло. А да си порежеш крака — това е по-лошо от всичко.

Те се забавиха на края на сянката, а после се гмурнаха сред жълтата слънчева светлина като плувци, които се стремят час по-скоро да достигнат брега. Направили няколко бързи крачки, те забавиха ход и продължиха бавно, сякаш потънали в размисъл. Царевичните стъбла хвърляха полегати сиви сенки, във въздуха се усещаше дразнещата миризма на напечения прах. Царевичните ниви останаха назад, отстъпвайки място на тъмнозеления памук — тъмнозелени листа, покрити със слой прах, и кутийки, започнали вече да се оформят. Памукът беше нееднакво гъст — в долчинките, където водата се задържаше по-дълго, той растеше по на гъсто, но по високите места беше съвсем рядък. Растението водеше упорита борба със слънцето. А далеч към хоризонта небето бе жълто-кафяво и почти незабележимо. Черният път се разстилаше напред, криволичейки ту нагоре, ту надолу. На запад върби ограждаха един ручей, а на северозапад, отвъд редкия храсталак, следваха отново угари. Миришеше на напечен прах и въздухът беше толкова сух, че лигавицата на носа образуваше коричка, а от очите течаха спасителните за тях сълзи.

Кейси каза:

— Виж, царевицата добре растеше, преди да я засипе прахът. Богата реколта щеше да има.

— Всяка година едно и също — рече Джоуд. — Откак се помня, всяка година сме очаквали богата реколта и нито веднъж не сме й се радвали. Дядо казваше, че земята родила много само първите няколко години, докато в нея имало гнили останки от бурените.

Пътят се спускаше по един малък хълм и се изкачваше по следващия.

Кейси каза:

— Оттук до къщата на Стария Том има не повече от миля. Нали след третото изкачване ще бъдем вече във вашия дом?

— Да — рече Джоуд. — Стига само да не са го откраднали, както на времето стори баща ми.

— Откраднал дома си ли?

— Да, замъкнал го на миля и половина. Там живееше едно семейство, но то се пресели другаде. Дядо, татко и Ной, брат ми, искали да вдигнат цялата къща, но не успели. Отмъкнали само половината. Затова къщата ни е такава интересна от едната страна. Те я разрязали на две и довлекли там с дванайсет коня и чифт мулета едната половина. Когато се върнали за другата половина, за да я притъкмят към първата, Уинк Манли с момчетата си ги бил изпреварил и откраднал другата част. Баща ми и дядо отначало много се сърдиха, а после се напиха с Уинк и почнаха да се смеят за къщата, колкото им глас държи. Уинк казва: „Докарайте вашата къща, защото моята се е разгонила и като ги съберем, може да ни народят хамбари.“ Когато се напие, Уинк е чудо старец. От този ден татко и дядо се сприятелиха с него. Кой що прави, те все пият заедно.

— Том си го бива — рече Кейси. Той и Джоуд тътреха крака в праха по нанадолнището, а когато почнаха да се изкачват, продължиха още по-бавно. Кейси изтри с ръкав челото си и отново си сложи плоскодънната шапка. — Да — повтори той. — Том си го бива. Макар че е неверующ. Помня, на проповедите духът му се повдигне съвсем малко, а той скача чак до тавана. Щом изпадне в такова настроение, бягай далеч от него, да не те стъпче като някой буен жребец.

Джоуд и Кейси изкачиха още една височинна и пътят се спусна в едно старо легло на ручей, грозно и неравно, с назъбени краища, където завършваха браздите на вадичките, вливащи се в него. Пътят през ручея бе осеян тук-таме с камъни. Босоногият Джоуд заситни, докато се озова отвъд.

— Да, такъв е баща ми; но да бе отнякъде да видиш чичо Джон, когато го кръщаваха край Поулкови. Скача, мята се насам-натам. Прескочи един храст, висок колкото пиано. Засили се и го прескочи и от другата страна, виейки като вълк в лунна нощ. Баща ми видя това — а нали той се смяташе за най-добрия скачач при проповеди в целия край, — избра си друг храст, почти два пъти по-висок от чичовия, заквича като свиня, която ражда счупени бутилки, засили се и прескочи храста, но си счупи десния крак. И тогава духът му изведнъж се изпари. Проповедникът иска да се помоли, та кракът да оздравее, а баща ми казва: не, по дяволите, остави тая работа на доктора! Доктор нямаше, доведоха един пътуващ зъболекар, той му намести крака. Ала проповедникът все пак се помоли.

Джоуд и Кейси бавно изкачиха малката височинна отвъд леглото на ручея. Сега, когато слънцето клонеше на запад, горещината беше намаляла и макар въздухът да бе все още нажежен, слънчевите лъчи палеха по-слабо. От двете страни на пътя се редяха пак криви колове с опънат на тях тел. Надясно, през памучните ниви, се простираше телена ограда, а памукът и от едната, и от другата й страна беше прашен, сух, тъмнозелен.

Джоуд посочи оградата.

— Ето нашата земя. Всъщност тук всякаква ограда е излишна, но имахме тел и баща ми пожела да огради земята. Казва: да чувствувам поне, че си е мое. Нямахме тел, ала една нощ чичо Джон докара с каруцата си цели шест връзки. Даде ги на баща ми за една млада свиня. Откъде докопа този тел, един господ знае. — Двамата забавиха хода си нагоре по стръмнината, газейки из дълбокия мек прах и усещайки как ходилата им достигат твърдата земя. Очите на Джоуд станаха замислени. Той сякаш се смееше, спомняйки си нещо. — Чудак е чичо ми — рече той. — Да вземем дори само случая с тази свиня — и като се изкиска, продължи мълчаливо да крачи.

Кейси чакаше нетърпеливо да чуе историята. Но Джоуд мълчеше. Кейси даде на спътника си достатъчно време да събере мислите си и накрая с известно раздразнение попита:

— Е, какво направи чичо ти с тази свиня?

— Какво ли? О! Начаса я закла и каза на майка да запали печката. После наряза месо за пържоли и ги сложи в тигана, а ребрата и единия бут — в пещта на печката. Изяде пържолите — ребрата станаха готови; изяде и ребрата — бутът се опече. Тогава чичо се зае с бута. Откъсне грамадно парче — и в устата. Ние, момчетата, сме го начоголили и от устата ни текат лиги; той ни даде за пощявка, ала на баща ми нищо не даде. Накрая така се наяде, че повърна и легна да спи. Докато спеше, ние, децата, и баща ми видяхме сметката на бута. На сутринта чичо Джон става и веднага — другия бут в пещта. Баща ми го пита: „Джон, да не си решил да изядеш цялата свиня?“ А чичо отговаря: „Да, Том, само че ме е страх да не се вмирише, докато я изям. Затова по-добре ще е да си вземеш една чиния месо и да ми върнеш две връзки тел.“ Но баща ми не е глупак. Той остави чичо Джон да се тъпче, докато му прилошее, и когато чичо ми свърши с яденето, не бе изял повече от половината бут. Баща ми му казва: „Да беше осолил месото.“ Ала чичо Джон си е такъв: като реши да си хапне свинско, цяла свиня иска да има пред себе си, а щом се наяде — не може да гледа повече месото. Излезе и баща ми осоли останалото месо.

Кейси рече:

— Ако бях проповедник както преди, щях да извлека урок от тази случка и да ти кажа няколко напътствени думи, но не се занимавам вече с това. Как мислиш, защо чичо ти е направил така?

— Знам ли — отговори Джоуд. — Много му се е ядяло свинско. Сега, като си спомних това, и на мен ми се прииска да си хапна месце. През четирите години в затвора съм изял само четири парчета печено свинско — по едно всяка Коледа.

Кейси каза важно:

— Може би сега Том ще заколи охранения телец за блудния си син, както в светото писание^[2].

Джоуд презрително се разсмя.

— Не познаваш баща ми. Когато коли кокошка, кряка повече от нея. Не е за тази работа. Свинята си винаги държи за Коледа, а към септември тя умира от някаква болест и не можем да я ядем. Затова пък, когато на чичо Джон се прииска свинско, ей богу, до гуша се натъпква.

Двамата се изкачиха на заобления връх на хълма и видяха долу мястото на Джоудови. Том Джоуд се спря.

— Нещо тук не е в ред — рече той. — Погледни нашата къща. Случило се е нещо. Никого не виждам. — Те стояха и гледаха втренчено малката група постройки.