Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (22)

Двадесет и втора глава

Беше вече късно, когато Том Джоуд свърна от шосето по един страничен път, за да търси лагера Уийдпач. Огньове се виждаха само тук-там. Но назад, там, където беше Бейкърсфийлд, небето бе озарено от пожара. Камионът вървеше бавно, полюлявайки се, и бездомните котки бягаха от платното, щом зърнеха светлината на фаровете. Край един кръстопът имаше няколко бели дървени къщички.

Майката спеше, а бащата мълчеше, потънал от дълго време в мислите си.

Том каза:

— Просто не знам къде да търся този лагер. Какво ще кажеш: да почакаме ли, докато се съмне, и тогава да попитаме някого? — Той спря до един светофар и в това време на кръстопътя спря още една кола. Том подаде глава навън:

— Мистър, случайно да знаете къде е тук големият лагер?

— Карай направо.

Том отмина кръстопътя и след няколко ярда спря. Напред се виждаше висока телена ограда с широка врата. Отвътре до вратата имаше малка къщичка, прозорецът й светеше. Том насочи камиона право към вратата. Колата силно подскочи и се тресна в земята.

— По дяволите! — изруга Том. — Не видях, че има насип.

Пазачът, седнал на стълбите на къщичката, се изправи, приближи се до колата и се облегна на нея.

— Много бързаш — каза той. — Следващия път повече да внимаваш.

— Какво е това, за бога?

Пазачът се разсмя.

— Тук децата постоянно играят. Замолваш хората да карат по-бавно, а те забравят. Но който заоре в такъв насип, никога няма да го забрави.

— Виж ти каква била работата! Дано не съм счупил нещо. А как е тук… място за нас ще има ли?

— Ще има за една палатка. Колко души сте?

Том почна да брои на пръсти:

— Аз, баща ми, майка ми, Ал, Розашарн, чичо Джон, после Рути и Уинфийлд — е, това са децата.

— Ще гледаме да ви настаним. Палатка имате ли? И нещо, на което да спите?

— Имаме брезент и дюшеци.

Пазачът се качи на стъпалото на колата.

— Карай покрай тази редица, до края, после надясно. Ще ви зачислим към санитарна постройка номер четири.

— А какво значи това?

— Помещение с клозети, душове и пералня.

Майката попита:

— Имате ли корита и водопровод?

— Разбира се.

— Слава на господа-бога! — каза майката.

Том подкара камиона в тъмнината покрай дълъг ред палатки. В санитарната постройка гореше слаба светлина.

— Карай ей натам — рече пазачът. — Мястото е хубаво. Тези, които бяха тук, си заминаха преди малко.

Том спря колата.

— Тук ли?

— Да. Сега нека вашите разтоварят багажа, а ти ела с мен да ви запиша. И по-скоро лягайте да спите. Утре сутринта при вас ще дойде лагерната комисия и ще ви обясни всичко.

Том погледна в земята.

— Полицаи ли? — попита той.

Пазачът отговори със смях:

— Тук няма полицаи. Полицаите при нас са си наши хора. Хората сами ги избират. Да вървим.

Ал скочи от камиона и се приближи до тях.

— Е, какво, оставаме ли?

— Да — отвърна Том. — Ти и татко свалете нещата, а аз ще отида до канцеларията.

— Само че по-тихо — каза пазачът. — Мнозина вече спят.

Том тръгна след пазача из тъмния лагер и се изкачи по стълбите в мъничката канцелария, където имаше само една вехта маса за писане и стол. Пазачът седна на масата и извади от чекмеджето една бланка.

— Как се казваш?

— Том Джоуд.

— А баща ти?

— Също.

— Как му е името?

— Също Том Джоуд.

Въпросите следваха един след друг. Откъде сте пристигнали, отдавна ли сте в този щат, къде сте работили. Пазачът вдигна глава и погледна Том.

— Не го правя от любопитство. Такъв е редът тук.

— Нищо, нищо — каза Том.

— Пари имате ли?

— Малко.

— Да не сте съвсем без пари?

— Не, имаме малко. Защо?

— Таксата е долар на седмица, но може и да се отработва — изкарване на боклук, чистене и някои други такива работи.

— Ние ще отработим таксата.

— Утре ще поговори с вас Комисията. Ще ви каже как да ползувате инвентара, ще ви обясни правилата.

Том рече:

— Слушай, а какво е пък това? Каква е тази комисия?

Пазачът се облегна на стола си.

— Тя върши много работа. Имаме пет санитарни постройки. Всяка изпраща свой представител в Главната комисия. А тя управлява целия лагер. Нейната дума е закон.

— А ако хората в нея почнат да не изпълняват службата си както трябва?

— Тогава ще ги свалят също тъй бърже, както са ги избрали. Но това няма да стане, те работят добре. Ето какво се случи неотдавна. Чувал ли си за проповедници от сектата на Светите скачачи^[1]? Хората нямат мира от тях, веднага щом някъде се събере народ, те почват да проповядват и вземат за това пари. Дощя им се и тук да се вмъкнат. От старите мнозина искаха да ги чуят. Трябваше да си каже думата Главната комисия. Обявиха събрание и решиха тъй: „Проповядването в лагера се разрешава на всички. Но да се вземат за това пари — не се разрешава на никого.“ И нашите старци оклюмаха, защото оттогава тук не стъпи нито един проповедник.

Том се засмя и попита:

— Значи, тези, които управляват лагера, са тукашни — тук живеят?

— Да. И добре работят, с всичко се справят.

— Ти говореше за някакви ваши полицаи…

— Главната комисия наблюдава как се спазва редът и установява правила. После има и Женска комисия. Тя утре ще отиде при майка ти. Жените се грижат за децата и следят за чистотата в санитарните постройки. Ако майка ти няма да работи, ще й поверят децата, чиито родители са на работа, а когато тя почне да работи някъде — ще намерят за това друга жена. Децата учат шиене — една сестра ги занимава. Има и други такива занимания.

— Значи, няма никакви полицаи?

— Няма, няма! Без заповед за арестуване тук не може да влезе никакъв полицай.

— Ами ако някой безобразничи или се напие, налита на бой — тогава?

Пазачът проби с върха на молива си попивателната.

— След първия път Главната комисия го предупреждава. След втория му правят строго предупреждение. А след третия го изхвърлят от лагера!

— Боже всевишни, просто не ми се вярва! Тази вечер помощник-шерифите и онези негодници с униформените фуражки запалиха лагера край реката.

— Те не идват при нас — каза пазачът. — Вечер нашите младежи понякога поставят охрана край оградата, особено ако имаме танци.

— Танци ли? Господи!

— Да, танци — всяка събота. Най-хубавите танцови вечери в целия окръг са нашите.

— Ето, това се казва живот! Да имаше повече такива лагери! Защо са толкова малко?

Пазачът се намръщи.

— Това трябва да разбереш със собствената си глава. А сега върви да поспиш.

— Лека нощ — каза Том. — Тук ще се хареса на майка. Отдавна не са се отнасяли с нея човешки.

— Лека нощ — отвърна пазачът. — Лягай да поспиш. Тук хората стават рано.

Том тръгна по улицата между редовете палатки. Очите му свикнаха с тъмнината. Той забеляза, че редиците са прави, че край палатките няма никакъв боклук. Земята беше пометена и поръсена с вода. От палатките се чуваше хъркане. Целият лагер хъркаше и сумтеше. Том крачеше бавно. Той се приближи до санитарна постройка номер четири и с любопитство я огледа: нисичка, скована криво-ляво, стените й неизмазани. Под навеса — открита отстрани пералня. Том видя техния камион и като стъпваше тихо, тръгна към него. Брезентът беше вече опънат, наоколо цареше тишина. Като дойде по-близо, той видя как от сянката на камиона се отдели някаква фигура и тръгна към него.

Майка му тихо попита:

— Ти ли си?

— Да.

— Ш-шт! — каза тя. — Всички спят. Много са изморени.

— И ти трябваше да си заспала — рече той.

— Чаках те. Е, какво?

— Всичко е наред — отвърна Том. — Само че не искам нищо да ти разправям. Утре сутрин всичко ще научиш сама. Тук ще ти хареса.

Тя прошепна:

— Казват, че имали топла вода.

— Да. А сега лягай да спиш. Откога не си спала.

Но майка му го помоли:

— Разправи ми все пак нещичко.

— Няма. Трябва да спиш.

Тя каза шеговито като момиче:

— Нима сега мога да заспя? Та аз цяла нощ ще си мисля защо не искаш нищо да ми разправиш.

— Че ти недей мисли — рече Том. — Утре, като станеш, облечи си някоя по-хубава рокля и тогава… тогава сама ще разбереш всичко.

— Не, няма да мога да заспя.

— Ще заспиш! — Том радостно се разсмя. — Ще заспиш!

— Лека нощ — тихо каза тя, наведе се и се вмъкна бързо под тъмния брезент.

Том се качи през задния капак в камиона. Той легна по гръб върху дървената каросерия и подложил ръце под главата, притисна с лакти ушите си. Стана по-хладно. Том закопча сакото си и отново се разположи по гръб. Над главата му сияеха ярките, остри звезди.

 

 

Когато Том се събуди, беше още тъмно. Разбуди го някакво слабо издрънчаване. Том се ослуша и разбра, че някъде звънтят ударили се едно о друго железа. Раздвижи вдървеното си тяло и потрепери, усетил утринната прохлада. Лагерът спеше. Том се надигна и погледна от камиона. Планините на изток бяха синьо-черни, но ето че иззад тях заструи слаба светлина. Очертанията на планините порозовяха и разливайки се по небето, тази светлина ставаше все по-студена, по-сива, по-мътна и накрая съвсем изчезна, сливайки се с непрогледната нощ назад. А над долината вече се стелеше виолетово-сивата дрезгавина, предвестник на утрото.

Издрънчаването се повтори. Том погледна към редиците палатки, които леко се сивееха над земята. Край една от тях блесна жълто-зелен пламък, подаващ се през една цепнатина на стара желязна печка. Над късия комин се издигаше сив пушек.

Том се прехвърли през капака на камиона и скочи на земята. Той бавно закрачи към печката. Видя до нея една млада жена, видя, че тя държи с една ръка детето си, че то суче, скрило главица под блузата на майка си. Жената шеташе край печката, ръчкаше с машата огъня в нея, вдигаше ту едно, ту друго ръждиво колело, та печката да гори по-добре; а детето не преставаше да суче и майката ловко го прехвърляше от една ръка в друга. Детето не й пречеше да работи, не нарушаваше свободата и лекотата на движенията й. А жълто-червеният пламък се подаваше от цепнатините на печката и хвърляше върху палатката неспокойни отблясъци.

Том дойде по-близо. Той усети миризмата на пържен бекон и топъл хляб. На изток бързо се развиделяваше. Том се приближи до самата печка и протегна ръце над нея. Жената го погледна и кимна за поздрав, тръсвайки плитките си.

— Добрутро — каза тя и обърна едно парче бекон в тигана.

Полите на палатката се разтвориха и оттам излязоха двама души — един младеж и един възрастен мъж. И двамата бяха с нови, сини, още корави от колата памучни панталони от груб плат и също такива куртки с лъскави медни копчета. Те си приличаха много — лицата им бяха с остри черти. На брадичката на младежа имаше тъмни косми, а на възрастния мъж — побелели. Главите им бяха мокри, водата се стичаше от косите и се събираше на капки по твърдата четина на брадата. Влажните им бузи блестяха. Двамата стояха един до друг, гледайки мълчаливо сияещото на изток небе. После се прозяха като по команда, погледнаха към светлата ивица на хълмовете и видяха Том.

— Добрутро — каза възрастният и не можеше да се разбере по израза на лицето му как е разположен — дружелюбно или не.

— Добрутро — отговори Том.

И младежът поздрави:

— Добрутро.

Капките вода по лицата им бавно засъхваха. Двамата се приближиха до печката и почнаха да греят на нея ръце.

Жената шеташе както преди и само за миг остави детето на земята, за да завърже плитките си с връвчица на тила, тъй че сега те се мятаха на гърба в хармония с движенията й. Тя нареди на един голям сандък алуминиеви чаши и чинии, до тях — вилици и ножове, извади от гъстата мазнина парчетата бекон и ги сложи в една чиния, където те почнаха да пращят, извивайки се по края. После жената отвори ръждивата врата на пещта и извади оттам една форма с бухнали питки.

Подушили миризмата на питките, мъжете поеха дълбоко дъх през носа. Младежът тихо възкликна:

— О-ох!

Възрастният се обърна към Том:

— Закусвал ли си?

— Не… Нашите са в ей оная палатка. Още спят. Много са изморени.

— Тогава сядай да закусиш с нас. Ние, слава богу, имаме много ядене.

— Благодаря — отвърна Том. — Така вкусно мирише, че не бих могъл да откажа.

— Вкусно, нали! — каза младежът. — Друг път не си подушвал такава миризма, сигурен съм. — Те се приближиха до сандъка и наклякаха край него.

— Тук ли работиш? — попита младежът.

— Тепърва се каня — отвърна Том. — Пристигнахме нощес. Още не сме се окопитили.

— А ние вече работим дванайсети ден.

Жената рече:

— Дори нови дрехи можахме да си купим. — И двамата мъже погледнаха коравите си сини куртки и се усмихнаха малко смутено. Жената сложи на сандъка чинията с бекона, зачервените бухнали питки, соса им, кафеника и също клекна. Детето все още сучеше, скрило главица под блузата на майка си.

Всички си взеха от бекона, поляха питките със сос и си сложиха захар в кафето. Възрастният мъж натъпка устата си с храна и задъвка и загълта.

— Боже, че вкусно! — избъбри той и отново си натъпка устата.

Младежът каза:

— Вече дванайсети ден как се храним добре. Нито веднъж не сме оставали без ядене. Работим, получаваме пари и се храним до насита. — Той отново насипа чинията си и едва ли не с настървение се нахвърли на храната. После всички изпиха горещото като огън кафе, плиснаха гъстото на земята и си наляха по още една чаша.

В утринната светлина сега се появи червеникав отблясък. Бащата и синът свършиха със закуската. Те гледаха на изток, утринните лъчи падаха на лицата им, в очите им се отразяваха далечните планини и бледата над планините зора. Плиснаха гъстото на кафето от чашите си и станаха.

— Време е — рече възрастният мъж.

Младежът се обърна към Том.

— Слушай — каза той. — Поставяме тръби. Ела с нас, може да вземат и теб.

Том отговори:

— Много съм ви благодарен. Благодаря ви и за закуската.

— Няма защо — рече възрастният. — Ако искаш, да вървим — ще ти помогнем да се настаниш.

— Как няма да искам — отвърна Том. — Почакайте ме за минутка. Ще отида да кажа на нашите. — Той бързо закрачи към палатката на Джоудови, наведе се и надникна вътре. Всички спяха. Но ето че под едно одеяло някой замърда. Оттам изпълзя Рути, извивайки се като змия; косите бяха паднали на челото й, роклята й беше цялата измачкана и нагърчена. Тя се измъкна навън и се изправи на крака. Сивите й очи гледаха спокойно и ясно, без палави пламъчета. Том се отдръпна от палатката и направи знак на Рути да го последва.

— Брей, колко си порасла! — каза той, като се обърна и я видя пред себе си.

Рути смутено погледна настрана.

— Слушай — продължи Том. — Не буди сега никого, а когато станат, им кажи, че съм отишъл да търся работа. Кажи на майка, че съм закусил у едни съседи. Разбра ли?

Рути мълчаливо кимна и отново отвърна поглед; очите й бяха съвсем детински.

— Да не си посмяла да ги будиш — повтори Том и бързо закрачи обратно към новите си познати. А Рути боязливо се приближи до санитарната постройка и надникна през отворената врата.

Възрастният и младежът чакаха Том. Жената измъкна от палатката един дюшек, сложи на него детето си и почна да мие съдовете.

Том рече:

— Исках да кажа на нашите къде съм. Те още спят. — И тримата закрачиха по алеята между палатките.

Лагерът се събуждаше. Край току-що запалените огньове шетаха жени, те месеха тесто за питки за закуска, режеха месо. А мъжете се разхождаха около палатките и колите. Небето сега беше розово. Край канцеларията един висок слаб старец изравняваше земята с гребло. Тесните браздички се редяха прави и дълбоки.

— Какво си подранил днес, татенце — каза му младият спътник на Том, когато минаваха край стареца.

— Да, подраних. Отработвам си престоя тук.

— Престоя си — глупости! — рече младежът. — Напи се в събота, цяла вечер пя песни в палатката си и за наказание Комисията го накара да поработи. — Тримата вървяха по края на напоен с петрол път, под сянката на орехови дървета. Над планините се показа крайчецът на слънчевия диск.

Том се усмихна:

— Чудно нещо! Закусих у вас, а как ми е името, не ви казах, и вие също не ми казахте имената си. Аз съм Том Джоуд.

Възрастният мъж го погледна и леко се засмя.

— Ти май си съвсем отскоро тъдява?

— Само от няколко дни.

 

 

— Така си и мислех. Тук ще отвикнеш от това. Много хора сме. И всички имат едно и също име: ей, приятелю. Но добре, да се запознаем: казвам се Тимоти Уолас, а това е синът ми, Уилки.

— Много ми е приятно — каза Том. — А вие отдавна ли сте по тия места?

— От десет месеца — отвърна Уилки. — Дойдохме тук след наводнението миналата година. Ех, че теглило беше! Едва не умряхме от глад. — Обувките им силно чукаха по напоения с петрол път. Край тях мина един камион; той караше мрачни, потънали в мислите си хора. Те се държаха за капаците на камиона и не откъсваха смръщените си очи от пътя.

— Тези работят в Газовата компания — рече Тимоти. — Добре им плащат.

— И ние можехме да отидем на работа с камион, с нашия — каза Том.

— Не, не си струва. — Тимоти се наведе и взе от земята един зелен орех. Той го опита с палец и го запрати по един чер дрозд, който бе кацнал на тела на една ограда. Дроздът навреме литна, тъй че орехът не го удари; после птицата отново кацна на оградата и почна да глади с клюн лъскавите си черни пера.

Том попита:

— А нима вие нямате кола?

И двамата Уоласови замълчаха и като ги погледна Том разбра, че въпросът му им е неприятен.

Уилки рече:

— Пътят ни не е дълъг — не повече от миля.

Тимоти сърдито заприказва:

— Ние нямаме кола. Продадохме я. Трябваше да я продадем. Гладувахме. Нямахме нищо друго, пък и на работа не можахме да се настаним. А тук всяка седмица идват хора — купуват коли. Като видят, че гладуваш, предлагат ти да купят колата ти. А ако разберат, че гладът здравата те е измъчил, купуват я на безценица. Та така беше и с нас. Продадохме я за десет долара. — Той плю на пътя.

Уилки тихо каза:

— Миналата седмица бях в Бейкърсфийлд. Видях нашата кола — изнесена за продан… стои си, а на нея пише: седемдесет и пет долара.

— Трябваше да я продадем — продължи Тимоти. — Решихме така: по-добре те да ограбят нас, отколкото пие тях. До кражба още не сме стигали, но бяхме много близко до нея.

Том рече:

— А ние чухме в нашия край, че тук имало колкото си щеш работа. Преди да заминем, четохме едни листчета — в тях пишеше, че се търсят хора за тук.

— Да — потвърди Тимоти, — и ние ги четохме. А работата тук е малко. И все понижават надниците. Всеки ден си блъсках главата какво да измисля, та да не умрем от глад.

— Сега нали имате работа — каза Том.

— Да. Но не за дълго. А господарят ни е добър. Земята му не е много. Работи заедно с нас. Само че скоро ще се простим с тази работа.

Том рече:

— Защо тогава трябва да вземате и мен с вас? Тримата ще свършим работата още по-скоро. Сами си забивате нож в гърлото.

Тимоти бавно поклати глава:

— Не знам. Сигурно не биваше да правим това. Мислехме да си купим шапки. Но едва ли ще можем. Ето мястото, където работим, там вдясно. Работата е хубава. Трийсет цента на час. И господарят не е лош.

Те се отбиха от пътя и тръгнаха по една посипана с чакъл алея, от двете страни, на която имаше малка зеленчукова градина. В дъното й се издигаше малка бяла къща, оградена със сенчести дървета, и плевник, зад който се виждаше лозе и нива, засята с памук. Когато тримата дойдоха до къщата, защитената с мрежа врата се хлопна и по стъпалата заслиза един набит мургав човек с картонен шлем на глава. Той тръгна по двора, засуквайки, както вървеше, ръкавите на ризата си. Гъстите му, опърлени от слънцето вежди бяха смръщени. Бузите му бяха станали червено-кафяви като печено месо.

— Добрутро, мистър Томас — каза Тимоти.

— Добрутро — нервно отговори поздравеният.

Тимоти рече:

— Това е Том Джоуд. Ще вземете ли и него на работа?

Томас сърдито погледна Том и изведнъж се разсмя късо, ала веждите му останаха смръщени.

— О, разбира се! Непременно ще го взема. Ще взема всички ви. Може да ми потрябват сто души.

— А ние мислехме… — почна да се извинява Тимоти.

Томас го прекъсна:

— Аз също мислих. — Той рязко се обърна и застана с лице към тях. — Трябва да поговорим. Плащах ви по трийсет цента на час. Така ли?

— Да, мистър Томас… но ние…

— И за трийсет цента получавах от вас това, което ми трябваше — добра работа. — Той стисна едрите си груби ръце.

— Смятаме, че сме работили добре — не сме мързелували.

— Ето какво: днес плащам по двайсет и пет цента на час. Ако щете, работете, ако щете — не. — Червеното му лице почервеня още повече от гняв.

Тимоти каза:

— Ние работим добре. Вие сам признавате това.

— Не отричам. Но сега стана така, че може би вече няма да съм склонен да наемам хора. — Той преглътна. — Чуйте. Аз имам шейсет и пет акра. Известно ли ви е какво значи Сдружение на фермерите?

— И още как!

— Аз членувам в него. Снощи имахме събрание. А знаете ли кой ръководи това сдружение? Сега ще ви кажа. Западната банка. Тази банка притежава едва ли не цялата наша долина, а за онова, което не е нейно, е получила полица срещу заемите, които е раздала. И вчера един представител на банката ми каза: „Вие плащате трийсет цента на час. Трябва да понижите цената на двайсет и пет.“ Аз му рекох: „Работниците ми са добри. На такива и трийсет да дадеш, няма да ти е жал“, а той отговори: „Не е там работата. Сега е установена надница в размер на двайсет и пет цента. Ако вие плащате по трийсет, ще се появи недоволство.“ И добави: „Тъкмо се сетих, вероятно и догодина ще ви трябва заем, нали?“ — Томас млъкна. Той се бе запъхтял. — Разбрахте ли? Двайсет и пет цента — трябва да бъдете благодарни и на толкова.

— Ние работихме добре — смутено изрече Тимоти.

— Още ли не сте разбрали за какво става дума? Мисис „Банка“ плаща на две хиляди души, а аз само на вас тримата. Аз имам парични задължения. Понапрегнете си мозъците. Ако намерите някакъв изход, няма да споря с вас. Иначе какво да сторя — държат ме здраво за гушата.

Тимоти поклати глава.

— Просто не знам какво да кажа.

— Чакайте малко. — Томас бързо се изкачи по стълбите. Вратата се хлопна зад гърба му. След миг той се върна с вестник в ръка. — Видяхте ли това? Ей сега ще ви го прочета: „Граждани, възмутени от дейността на червените, запалиха един преселнически лагер. Снощи група граждани, разярени от агитацията, която се върши в един местен преселнически лагер, изгори до основи палатките и застави агитаторите незабавно да напуснат нашия окръг.“

Том поде:

— Но аз… — ала тутакси млъкна.

Томас грижливо сгъна вестника и го мушна в джоба си. Той се бе успокоил и каза тихо:

— Тези хора бяха изпратени там от Сдружението. Сега аз ги издадох. И ако в Сдружението се научат за това, догодина не ще имам никаква ферма.

— Просто не знам какво да кажа — повтори Тимоти. — Ако там наистина е имало агитатори, ясно ми е защо са се ядосали толкова много хората от Сдружението.

Томас рече:

— Отдавна съм забелязал това. Преди да понижат надниците, винаги откриват червени агитатори. Д-да! Вкараха ме в капана. Е, как ви се вижда? Двайсет и пет цента?

Тимоти наведе очи.

— Аз съм съгласен — промълви той.

— Аз също — каза Уилки.

Том рече:

— Е, май че ми провървя още от първия ден. Разбира се, и аз ще работя. Не мога да откажа.

Томас извади от задния си джоб една цветна кърпа и изтри с нея устата и брадичката си.

— Колко още ще продължава това? Не зная. И как успявате да храните семействата си с толкова пари — също не зная.

— Когато работим, успяваме — рече Уилки. — А когато няма работа, виж, тогава е лошо.

Томас погледна часовника си.

— Да вървим! Да вървим да покопаем малко. Ех! — изведнъж извика той. — Ето какво ще ви кажа. Вие живеете в правителствения лагер, нали?

Тимоти се вцепени:

— Да, сър.

— И там има танци всяка събота вечер?

Уилки отговори с усмивка:

— Да, има.

— Добре тогава, внимавайте идната събота.

Тимоти се доближи до него:

— Защо? Аз съм член на Главната комисия. Трябва да знам.

Томас го погледна боязливо:

— Да не сте помислили да кажете на някого, че сте научили от мен това.

— А какво е то? — продължи да разпитва Тимоти.

— В Сдружението не могат да търпят тези правителствени лагери. Там не можеш да изпратиш нито един помощник-шериф. Казват, че в тях хората сами си установявали закони и без заповед не може да арестуваш никого. Ето защо, ако стане някакъв бой и може би престрелка — само тогава помощник-шерифите ще могат да нахлуят вътре и да ви изхвърлят от лагера.

Тимоти се преобрази. Той изопна рамене, погледът му стана студен.

— Какво искате да кажете?

— Да не сте помислили да споделите с някого, че сте чули това от мен — мрачно изрече Томас. — В събота вечер в лагера ви те ще предизвикат бой. А помощник-шерифите ще бъдат нащрек.

Том попита:

— Но защо? На кого пречат хората в лагера?

— Ще ти кажа защо — отговори Томас. — Който е бил в правителствен лагер, свиква да се отнасят към него като с човек. И като се озове после в преселнически лагер, трудно можеш да се справиш с него. — Той отново изтри лицето си. — Е, вървете да работите. Господи, дано не съм казал толкова, колкото е достатъчно да изгубя фермата си! Но вие сте добри хора и аз ви обичам.

Тимоти пристъпи към него и му подаде слабата си мазолеста ръка. Томас я стисна.

— Никой няма да узнае. Благодаря. Няма да има бой.

— Вървете да работите — повтори Томас. — И помнете: двайсет и пет цента на час.

— Ще работим и за двайсет и пет — каза Уилки. — За вас…

Томас закрачи към къщи.

— Скоро ще дойда — рече той. — Вървете. — Вратата се хлопна след него.

Том и Уоласови минаха край белосания плевник и тръгнаха по края на нивата. След малко те се озоваха пред един дълъг тесен изкоп, до който лежаха циментови тръби.

— Ето тук работим — каза Уилки.

Баща му отвори плевника и изнесе оттам две кирки и три лопати. Той рече на Том:

— Дръж красавицата си!

Том претегли кирката с ръка:

— Браво, бива я!

— Ще видим към единайсет часа каква песен ще запееш — рече Уилки, — дали ще я хвалиш тогава.

Те се приближиха до края на изкопа. Том свали сакото си и го хвърли върху купчината пръст. Той килна каскета си и влезе в изкопа. Сетне си плю на ръцете. Кирката се издигна във въздуха и се спусна, блясвайки с острието си. Том тихо изпъшка. Кирката се издигаше във въздуха и спускаше и пъшкането се чуваше точно в момента, когато тя се впиваше в пръстта, отхапвайки наведнъж по цяла буца.

Уилки каза:

— Ех, че копач намерихме! Сякаш цял живот кирка е въртял.

Том рече:

— Слава богу! (Ъх!) Не ми е за пръв път (ъх!). Позната работа (ъх!). Драго ми е да се позанимавам така (ъх!). — Той събаряше буца след буца. Слънцето се бе вече издигнало над овощните дървета и лозовите листа блестяха като златни по лозите. Като изкопа шест стъпки, Том излезе от изкопа и изтри челото си. Мястото му зае Уилки. Лопатата се издигаше и спускаше и купчината изхвърлена пръст край канавката растеше.

— Чух вече едно-друго за тази Главна комисия — каза Том. — Значи, вие влизате в нея?

— Да, влизам — отвърна Тимоти. — Върху нас лежи голяма отговорност. Хората в лагера са много. Стремим се да бъде колкото може по-добре на всички и хората сами ни помагат. Само едрите фермери да не ни гонеха. А те ни гонят, проклетниците.

Том скочи в изкопа и Уилки се отдръпна настрана. Том рече:

— А какво каза той (ъх!) за боя (ъх!)? Какво са намислили ония?

Тимоти следваше Уилки и лопатата му изравняваше дъното на изкопа, подготвяйки го за полагане на тръбите.

— Изглежда, искат да ни изхвърлят от лагера — рече Тимоти. — Страх ги е да не се организираме. Може и да са прави. Нашият лагер е нещо като организация. Хората се грижат сами за себе си. Оркестърът ни е такъв, че няма да намериш по-добър в цялата околност. За гладуващите открихме в бакалницата малък кредит. Можеш да вземеш стока за до пет долара — лагерът отговаря за дълга ти. С властите не сме имали никакви разправии. Тъкмо това плаши едрите фермери. Както и това, че няма как да ни тикнат в затвора. Те, изглежда, си мислят, че който се е научил да управлява лагер, е способен и на други неща.

Том излезе от изкопа и изтри потта от очите си.

— Чухте ли какво пише във вестника за агитаторите, за лагера край Бейкърсфийлд?

— Чухме — отговори Уилки. — Това не се върши за пръв път.

— Аз дойдох оттам. Никакви агитатори нямаше. Никакви червени. А що за хора са това червените?

Тимоти разряза с лопатата си една малка буца на дъното на изкопа. Бялата му четинеста брада блестеше на слънцето.

— Мнозина се интересуват от червените — каза той със смях. — И ето че едно от нашите момчета откри какво значи „червен“. — Той приплескваше леко с лопатата струпаната накуп пръст. — Има тук един Хайнс. Неговата земя е едва ли не трийсет хиляди акра — праскови, лозя… консервен завод, винарска изба. Той все за червените приказва: „Тези дяволски червени ще доведат страната до гибел“, „Тези червени трябва да се изгонят оттук“. А едно момче — от дошлите напоследък в този край — слуша-слуша, почеса се по врата и попита: „Мистър Хайнс, аз съм отскоро тук. Що за хора са това червените?“ А Хайнс отговори: „Червен е този кучи син, който иска трийсет цента, когато плащаме двайсет и пет.“ Момчето помисли-помисли, пак се почеса по врата и рече: „Мистър Хайнс! Аз не съм кучи син, но ако червените са такива, каквито вие казвате, и аз искам да получавам трийсет цента. Всички искат това. Излиза, мистър Хайнс, че сме червени.“ — Тимоти продължи да изравнява с лопатата дъното на изкопа и твърдата земя заблестяваше под острието на инструмента.

Том се разсмя.

— Аз сигурно също съм червен. — Кирката се издигна и спусна и пръстта се напука. Потта се стичаше по челото и по бузите на Том, блестеше на капки по врата му. — Но, дявол да го вземе — каза той, — хубаво нещо е кирката (ъх!), ако умееш да работиш с нея (ъх!). Като свикнеш с нея (ъх!), работата върви като по вода (ъх!).

Те работеха един подир друг и изкопът лека-полека растеше, а слънцето, което се издигаше все по-високо, сипеше върху им жарава.

 

 

Когато Том се отдалечи, Рути постоя още няколко минути, гледайки вратата на санитарната постройка. Смелостта й беше недостатъчна без присъствието на Уинфийлд, пред когото тя можеше да я демонстрира с желания ефект. Стъпи с единия си бос крак на циментовия под и веднага отстъпи назад. От една палатка на другия край на реда излезе някаква жена и почна да пали една ламаринена лятна печка. Рути тръгна натам, но в същия миг изпита силно желание да се върне обратно. Тя тихичко се промъкна до своята палатка и надникна вътре. Отдясно направо върху земята лежеше чичо Джон, устата му беше отворена, от гърлото му излизаше бълбукащо шумно хъркане. Бащата и майката спяха под едно одеяло, завили се презглава, та светлината да не пречи на съня им. Ал лежеше на другия край, закрил очи със свитата си ръка. Край самия вход на палатката бяха Роуз от Шарън и Уинфийлд, а до Уинфийлд беше местенцето на Рути, сега свободно. Рути клекна и се взря в светлорусата глава на Уинфийлд. Почувствувало този поглед, момчето се събуди и погледна сестра си важно-важно. Рути докосна с пръст устните си и го повика с другата си ръка. Уинфийлд обърна очи към Роуз от Шарън. Почервенялото й лице беше съвсем близо до него, тя дишаше, леко отворила уста. Уинфийлд внимателно повдигна одеялото и се измъкна от него. После тихичко се прокрадна навън, при Рути.

— Отдавна ли си станала? — шепнешком попита той.

Тя го отведе настрана с извънредно голяма предпазливост и когато вече нищо не ги заплашваше, отговори:

— Изобщо не съм лягала. Цялата нощ прекарах на крак.

— Не е вярно — каза Уинфийлд. — Лъжеш като циганка.

— Добре — отвърна Рути. — Щом съм лъжкиня, няма да ти кажа нищо от това, което стана. Няма да ти кажа как убиха с нож един човек и как дойде една мечка и открадна едно малко дете.

— Не е идвала никаква мечка — каза неуверено Уинфийлд. Той се почеса по главата и попосмъкна комбинезона си в чатала.

— Добре, щом казваш ти, не е идвала — рече насмешливо Рути. — Няма и бели цукала, дето сме ги виждали в каталозите — от същото това, от което правят чинии, нали?

Уинфийлд я изгледа с широко отворени очи. Той посочи санитарната постройка.

— Там ли? — попита той.

— Нали лъжа като циганка — отговори Рути. — Защо тогава ме питаш?

— Хайде да отидем да видим — каза Уинфийлд.

— Аз влизах вече — отвърна Рути. — И седях на тях. И даже пишках.

— Пак лъжеш — отвърна Уинфийлд.

Те тръгнаха към санитарната постройка и сега Рути вече никак не се боеше. Тя смело влезе там първа. Край едната стена на голямото помещение бяха клозетите, отделени един от друг с преградки, всеки с врата. Белият фаянс блестеше от чистота. Покрай отсрещната стена бяха умивалниците, а срещу входа имаше четири кабинки с душове.

— Ето — каза Рути. — Ето цукалата. Същите като в каталозите. — Децата се приближиха до крайния клозет. Рути от чисто самохвалство вдигна роклята си и седна на чинията. — Казах ти, че вече съм влизала тук — рече тя. И в чинията се чу шуртене — като доказателство за правотата на думите й.

Уинфийлд стоеше сконфузено. Ръката му завъртя крана за водата. Разнесе се оглушителен шум. Рути се стресна и отскочи встрани. Двете деца застанаха в средата на помещението и загледаха клозетната чиния. Водата в нея още течеше.

— Все правиш бели — каза Рути. — Дойде и веднага го счупи. Видях как го счупи.

— Не, не съм. Честна дума, не съм.

— Нали те видях — продължи Рути. — Не бива да те пущат до такива хубави неща. — Уинфийлд клюмна. Той погледна Рути и очите му се изпълниха със сълзи. Брадичката му затрепери. И Рути го съжали.

— Нищо. Няма да кажа. Ще речем, че така си е бил. И че не сме влизали тук. — И тя го изведе навън.

Слънцето, издигнало се иззад планините, сега озаряваше железните рифеловани покриви на петте санитарни постройки, озаряваше сивите палатки и чисто пометените места край тях. Лагерът се събуди. В летните печки гореше огън; те бяха направени от газени бидони, от метални листове. Във въздуха миришеше на дим. Полите на палатките бяха отметнати и хората щъкаха из лагера. До палатката на Джоудови, оглеждайки се наоколо, стоеше майката. Тя видя децата си и тръгна насреща им.

— Вече бях почнала да се тревожа — рече тя. — Къде се щурате — един бог знае.

— Просто се разхождахме и гледахме — отговори Рути.

— А къде е Том? Не го ли видяхте?

Рути веднага придоби важен вид.

— Видях го, майко. Той ме събуди и ми каза да ти предам, че… — Тя млъкна, подчертавайки с това значителността на ролята си.

— Е, какво? — нетърпеливо попита майката.

— Искаше да ти кажа… — Рути отново млъкна и гордо погледна Уинфийлд.

Майката заплашително вдигна ръка.

— Казвай, че виждаш ли!

— Намерил е работа — бързо изрече Рути. — Отиде да работи. — Тя боязливо погледна ръката на майка си. Ръката се отпусна, после се протегна към нея. Майката прегърна момичето през раменете, притисна го здраво до себе си и веднага го пусна.

Рути сконфузено наведе очи и промени темата на разговора.

— А там има клозети — каза тя. — Едни такива белички.

— Свари ли вече да ги разгледаш? — попита майката.

— Да, заедно с Уинфийлд — отвърна Рути и веднага след това предаде брат си: — Уинфийлд счупи един клозет.

Уинфийлд почервеня. Той погледна злобно Рути.

— А тя пък се изпика.

Майката се обезпокои.

— Какво сте направили там? Скоро да ми покажете! — Тя ги повлече към санитарната постройка и ги вмъкна вътре. — Какво сте направили?

Рути посочи чинията:

— Там нещо засъска, зафуча. Сега няма нищо — тихо е.

— Покажете ми какво сте направили! — рече строго майката.

Уинфийлд неохотно се приближи до чинията.

— Никак силно не натиснах. Просто хванах това нещо, завъртях го… — Водата с фучене затече отново. Уинфийлд отскочи настрана.

Майката отметна глава и се засмя, а Рути и Уинфийлд обидено я погледнаха.

— Така и трябва да се прави — каза тя. — Виждала съм такива клозети. Като си свършиш работата, врътваш онова нещо, и толкоз.

Не беше леко на децата да понесат позора на невежеството си. Те излязоха вън и тръгнаха между двата реда палатки към едно голямо семейство — да позяпат как то закусва.

Майката гледаше след тях, застанала на вратата. После тя огледа помещението. Приближи се до една кабинка с душ и надникна в нея. Отиде до умивалниците и прокара длан по белия фаянс. Отвъртя малко крана, тикна пръст в струята и бързо отдръпна ръка, защото водата беше гореща. Тя погледна умивалника, после го запуши с капачето и го напълни с вода — с по малко от топлата и студената. Сетне изми ръцете и лицето си с хладката вода. Тя приглаждаше с мокрите си длани косите си, когато зад нея по циментения под се чуха нечии стъпки. Майката бърже се обърна. Един възрастен мъж я гледаше с израз на справедливо възмущение.

Той рязко попита:

— Как попаднахте тук?

Майката конвулсивно преглътна, усещайки как водата се стича от брадичката й върху роклята.

— Не знаех — изрече с виновен тон тя. — Мислех, че е за всички.

Възрастният мъж се намръщи.

— Не е за всички, а само за мъже — строго каза той. После се приближи до вратата и посочи табелката отвън: за мъже. — Ето. Убедихте ли се? Не я ли видяхте?

— Не — призна си майката посрамено. — Не я видях. А няма ли друго такова място, където бих могла да отида?

Възрастният мъж веднага омекна.

— Отскоро ли сте тук? — попита той вече не тъй строго.

— От нощес — отвърна майката.

— Значи, Комисията още не е говорила с вас?

— Каква Комисия?

— Как каква… Женската!

— Не.

Мъжът каза с гордост:

— Скоро при вас ще дойде Комисията и всичко ще ви покаже. Ние се грижим за новодошлите. А ако ви трябва женският клозет, минете от другата страна на постройката. Отвъд е пък за вас.

Майката попита смутено:

— Казвате, че Женската комисия ще дойде в палатката ми?

Той кимна утвърдително:

— Да, сигурно скоро ще дойде.

— Благодаря ви — рече майката. Тя бързо излезе от клозета и едва ли не тичешком достигна палатката си.

— Татко! — извика тя. — Джон, ставайте! И ти, Ал! Ставайте и вървете да се миете. — Тя срещна техните недоумяващи, сънени погледи. — Ставайте всички! — продължи да вика майката. — Хайде ставайте и идете да се миете. И си срешете косите.

Чичо Джон беше блед, чувствуваше се зле. На брадичката му се виждаше кървава синина.

Бащата попита:

— Какво има?

— Комисията! — извика майката. — При нас ще дойде комисия. Комисия от жени. Ставайте, вървете да се миете. А докато ние тук сме спали, Том се е хванал на работа. Хайде, вървете.

Те излязоха от палатката все още сънени. Чичо Джон се олюля и лицето му се смръщи болезнено.

— Вървете в ей онази къщичка, там ще се умиете! — продължаваше да се разпорежда майката. — И се връщайте по-скоро да закусваме, че ще окъснеем за комисията! — Тя отиде да си вземе трески от купчинката зад палатките, напали огън и извади съдините.

— Царевични питки — мърмореше си тя. — Царевични питки със сос. И по-бърже. Трябва… — Тя си говореше сама, а Рути и Уинфийлд, застанали край нея, я гледаха с почуда.

Над лагера се издигаше димът на утринните огньове, от всички страни долитаха гласове.

Роуз от Шарън, чорлава и сънена, се измъкна изпод навеса. Майката, която отмерваше царевичното брашно с шепи, се обърна към нея. Тя погледна омачканата, мръсна рокля на дъщеря си, нейните разбъркани, невчесани коси.

— Оправѝ се. Облечи си чиста рокля. Има прана. Среши си косата. Изтрий гурелите от очите си — говореше развълнувано майката.

Роуз от Шарън мрачно отговори:

— Не ми е добре. Искам да дойде Кони. Нищо няма да правя без него.

Майката рязко се обърна към нея. Ръцете й бяха целите в жълто царевично брашно.

— Розашарн — строго каза тя, — време е да се стегнеш най-после. Стига си хленчила. Скоро ще дойде Женската комисия, такива раздърпани ли ще я посрещнем?

— Не ми е добре.

Майката тръгна към нея, протегнала брашнената си ръка.

— Върви да се миеш — каза тя. — Понякога се случва така, че човек трябва да крие неразположението си.

— Повдига ми се — жално изскимтя Роуз от Шарън.

— Тогава иди настрана и повърни. Разбира се, че ще ти се повдига. На всички им става така. Иди настрана, а после се натъкми — измий си краката и си обуй пантофките. — Майката отново се залови за работа. — И си сплети косата — добави тя.

Мазнината в тигана засъска и запръска на всички страни, когато майката сложи в него питките. Соса тя приготви в едно котле: размеси брашното с мазнина, посоли го и доля вода. Кафето почна да кипи в голямата консервена кутия и от нея се разнесе приятният му мирис.

Бащата се върна с бавни крачки и майката критично го огледа. Той попита:

— Та казваш, че Том получил работа?

— Да. Ние сме спали, когато той е излязъл. Сега отвори този сандък и си вземи оттам чист комбинезон и риза. И ето още какво, аз нямам време — измий ушите на Рути и Уинфийлд. Там има топла вода. Направи това, моля ти се. Изтъркай им както трябва врата и ушите. Тъй че децата да светнат!

— Какво така се разкудкудяка! Пръв път те виждам такава — рече бащата.

Майката възкликна:

— Семейството трябва да има приличен вид! Докато бяхме на път, нямаше време да мислим за това. А сега нищо не ни пречи да бъдем спретнати. Хвърли мръсния си комбинезон в палатката, аз ще го опера.

След няколко минути бащата се появи с избелели, прани дрехи — комбинезон и риза. Той поведе унилите, изплашени деца към санитарната постройка.

Майката извика подир него:

— Хем хубаво да им изтриеш ушите!

Чичо Джон излезе от мъжката половина на постройката и се огледа, после се върна обратно, седна на чинията и дълго остана така, подпрял с ръце болящата го глава.

Майката извади от тигана зачервените питки и почна да слага с лъжицата други в маслото, когато на земята край огъня падна нечия сянка. Майката се обърна през рамо. Зад нея стоеше един дребен на ръст човек, тънък като вейка, с мургаво, сбръчкано лице и весели очи. Шевовете на чистия му бял костюм се бяха тук-таме пропукали. Той се усмихна на майката и каза:

— Добро утро.

Тя недоверчиво го измери от глава до пети и се намръщи.

— Добрутро — отговори тя.

— Вие ли сте мисис Джоуд?

— Да.

— Казвам се Джим Роли. Аз съм управителят на лагера. Дойдох да видя как сте, всичко ли е в ред. Може би имате нужда от нещо.

Майката недоверчиво го разглеждаше.

— Не, нищо не ни трябва — отвърна тя.

Роли рече:

— Аз съм бил заспал, когато сте пристигнали. Добре, че се е намерило свободно място. — Той говореше приветливо.

Майката каза просто, чистосърдечно:

— Тук всичко ми харесва. Особено пералнята.

— Почакайте! Скоро жените ще се съберат на пране. Ще бъде много весело! Като на молитвено събрание. Знаете ли, мисис Джоуд, какво измислиха вчера те? Почнаха да пеят в хор. Пеят химни и търкат прането в такт. Просто се захласнах.

Лицето на майката лека-полека се разведри.

— Да, това сигурно е било нещо хубаво. Вие ли сте тук господарят?

— Не — отговори той. — Нямаше да ме оставят на работа тука, ако бях господар. Хората в този лагер поддържат чистота, спазват реда — сами се справят с всичко. Такива хора не бях виждал досега. В помещението, където стават събранията ни, те шият дрехи, правят играчки. Не бях виждал досега такива хора.

Майката погледна мръсната си рокля.

— А ние още не сме успели да се постегнем — каза тя. — Трудно можеш да бъдеш чист, когато си на път.

— Не мога да кажа нищо за това — рече Джим Роли. Той почна да души с носа си. — Какво мирише тъй хубаво — кафе ли варите?

Майката се усмихна.

— Мирише хубаво, нали? Отстрани всичко ни се струва, че мирише хубаво. — И тя каза с гордост: — Ще бъде голяма чест, ако закусите с нас.

Той се приближи до огъня и това докрай обезоръжи майката.

— Гордеем се, че имаме такъв гост — рече тя. — Закуската ни не е бог знае каква, но все пак заповядайте.

Джим Роли се усмихна широко.

— Аз вече закусих. Ала от кафето няма да се откажа. Много хубаво мирише.

— Моля, моля.

— Само не бързайте.

Майката наля в една алуминиева чаша кафе от консервената кутия. Тя рече:

— Захар още не сме купили. Може би днес ще си купим. Ако го обичате със захар, няма да ви хареса.

— Аз го пия без захар — каза Роли. — Захарта само убива вкуса на хубавото кафе.

— Не, мъничко захар все пак не пречи — отговори майката. И изведнъж втренчено го погледна, мъчейки се да разбере как той успя да я спечели тъй леко и бързо. Тя искаше да прочете отговора на лицето му, но не намираше там нищо, освен приветливост. После погледна бялото му сако с пропукани шевове и напълно се успокои.

Той сърбаше кафето си.

— Жените сигурно ще дойдат при вас тази сутрин.

— Още не сме се постегнали — рече майката. — По-добре ще е да минат по-късно, когато криво-ляво се подредим.

— А, няма да им се види чудно — каза управителят. — И те са пристигнали така. Не, комисиите ни са добри, защото разбират всичко. — Той допи кафето си и стана. — Е, трябва да си вървя. Ако ви потрябва нещо, елате в канцеларията. Винаги може да ме намерите там. Чудесно кафе, благодаря. — Той остави чашата на сандъка, махна с ръка за сбогом и закрачи край палатките. И майката чу как той заговаряше хората, които срещаше.

Тя наведе глава и с мъка сдържа сълзите си.

Бащата се върна, водейки децата. Очите им бяха още мокри от понесените страдания. Те вървяха хрисими и чисти. Изгорелият нос на Уинфийлд вече не се лющеше.

— Готово — каза бащата. — Изтърках мръсотията и с нея им смъкнах по две кожи. И за малко не ги напердаших — не искат да стоят мирно.

Майката ги огледа.

— Виж ти какви хубави са станали! — рече тя. — Сядайте да ядете питки със сос. И по-скоро, та да подредя нещата тук и в палатката.

Бащата сложи чинии за децата и себе си.

— Питам се, къде ли си е намерил Том работа?

— Не знам.

— Ако той е намерил работа, значи, и ние ще намерим.

Ал, обзет от възторг, се приближи до огъня.

— Това се казва лагер! — Той взе една питка и си наля кафе. — Знаете ли какво майстори тук един човек? Ремарке. Ей там, зад онези палатки. Ще сложи в него и легло, и печка — всичко. Ей това разбирам аз живот! Спреш, където си искаш, и живееш, както си щеш.

Майката каза:

— А в истинска къща все пак е по-добре. Веднага щом си оправим работата, искам да си намерим къщичка.

Бащата рече:

— Ал, като закусиш, ще отидем да потърсим работа — ти, аз и чичо Джон.

— Добре — отговори Ал. — Бих искал да се настаня в някой гараж. Нищо повече не желая. И да си взема някой стар форд. Ще го боядисам с жълта боя и ще се разхождам с него. Видях тук едно хубаво момиче. И здравата му смигнах. Страшно хубаво момиче!

Бащата строго каза:

— Първо се хвани на работа, пък после се заплесвай!

Чичо Джон излезе от клозета и бавно закрачи към палатката. Майката го погледна и се намръщи.

— Защо не си се измил… — започна тя и изведнъж видя, че той е съвсем болен, отпаднал, тъжен. — Върви в палатката и си полегни — рече тя. — Виждам, че не ти е добре.

Чичо Джон поклати глава.

— Не — каза той. — Съгреших и това е наказание за греховете ми. — Той клекна и си наля чаша кафе.

Майката извади от тигана последните питки. Тя рече с небрежен тон:

— Идва управителят на лагера, поседя малко, пи кафе.

Бащата бавно вдигна към нея очи:

— А за какво сме му потрябвали?

— Просто се отби, поговорихме — надуто рече майката. — Постоя малко, пи кафе. И каза, че отдавна не е пил такова кафе, кафе, което миришело тъй хубаво.

— И какво искаше той? — продължаваше да разпитва бащата.

— Нищо. Дойде да види как сме се настанили.

— Не ми се вярва да е идвал за това — каза бащата. — Сигурно е дошъл да подуши, да изкопчи нещо.

— Не е вярно! — сърдито викна майката. — Веднага щях да разбера, ако бе дошъл за това.

Бащата плисна гъстото на кафето от чашата.

— Трябва да зарежеш тоя навик — рече майката. — Виж колко е чисто тук.

— Почакай, от такава чистота бял ден няма да видиш — измърмори бащата. — Побързай, Ал. Ще вървим да търсим работа.

Ал изтри с длан устата си.

— Готов съм — каза той.

Бащата се обърна към чичо Джон:

— Ще дойдеш ли с нас?

— Ще дойда.

— Ами като не ти е добре?

— Нищо, пак ще дойда.

Ал се пъхна в кабината.

— Трябва да вземем бензин. — Той запали мотора. Бащата и чичо Джон седнаха до него и камионът потегли по алеята между палатките.

Майката ги изпрати с очи, после взе кофата и тръгна към пералнята. Тя напълни кофата с гореща вода и се върна обратно. И когато Роуз от Шарън се приближи до палатката, майката вече миеше съдините.

— Ето там в чинията е закуската ти — каза майката и втренчено погледна Роуз от Шарън. Косите на дъщеря й бяха мокри и гладко сресани, лицето — чисто, розово. Тя беше облякла синя рокля с бели цветчета. Пантофките й бяха с високи токове — купени още за сватбата. Тя се изчерви, забелязала, че майка й я гледа.

— Уми ли се? — попита майката.

Роуз от Шарън заговори с леко пресипнал глас:

— Както стоях там, дойде някаква жена и почна да се мие. Знаеш ли как трябва да става това? Влизаш в нещо като конюшня с ясли, завъртиш крана — крановете са два — и потича каквато искаш вода — топла, студена… Точно така направих.

— И аз отивам след малко! — извика майката. — Ще прибера тук и ще отида. Ти ще ми покажеш как става всичко.

— Всеки ден ще се мия — продължаваше Роуз от Шарън. — А тази жена… тя ме погледна, видя, че съм бременна, и знаеш ли какво ми каза? Каза ми, че тук всяка седмица идвала медицинска сестра. Непременно ще й се обадя, тя ще ми разкаже какво трябва да правя, та детето да е здраво. Всички жени ходели при нея. И аз ще отида. — Думите просто се лееха от устата й. — И знаеш ли още какво? Миналата седмица тук една жена родила и целият лагер отпразнувал това, занесли на детето подаръци — дрешки и… и дори плетена количка. Тя, разбира се, не била нова, но я боядисали с розова боя и станала почти като нова. Кръстили детето, опекли кейк. О, господи! — И като въздъхна с все сила, тя млъкна.

Майката възкликна:

— Слава богу, най-сетне сме сред свои хора, като у дома! Сега ще отида да се измия.

— Върви, там е хубаво — каза Роуз от Шарън.

Майката изтриваше алуминиевите чинии, слагаше ги една върху друга и говореше:

— Ние сме Джоудови. Пред никого не сме скланяли глава. Дядото на нашия дядо се е бил за революцията. Ние бяхме фермери, преди да задлъжнеем на банката. А онези… онези хора, те сякаш направиха нещо с нас. Всеки път ми се струваше, че ме бият… както и всички нас. А полицаят в Нийдълс… Тогава освирепях, станах съвсем друга. Хвана ме срам за самата мен. А сега от нищо не се срамувам. Тукашните хора са все като нас… наши хора. Управителят… просто дойде при мен, поседя, пи кафе… И на всяка дума „мисис Джоуд“: „Е, как е работата, мисис Джоуд?“, „Настанихте ли се, мисис Джоуд?“ — Тя млъкна и въздъхна. — Пак се почувствувах човек. — Тя изтри последната чиния. После отиде под навеса и извади от един сандък пантофките си и една чиста рокля, намери там и книжното пакетче с обиците си. Като минаваше край Роуз от Шарън, тя каза: — Ако дойде Комисията, помоли я да почака, скоро ще се върна. — И се скри зад ъгъла на санитарната постройка.

Роуз от Шарън тежко се отпусна на сандъка и погледна сватбените си пантофки — лакирани черни обувки с малки корделки. Тя избърса носовете им с пръст и изтри пръста си в опакото на роклята. Като се наведе, усети тежест в корема си и изправяйки се, го опипа и леко се усмихна.

По пътя към пералнята вървеше една висока, едра жена със сандък от ябълки, в който имаше мръсни дрехи. Лицето й беше помургавяло от слънцето, а погледът на черните й очи беше напрегнат. Върху памучната си рокля тя бе облякла широка престилка от груб памучен плат, а на краката си имаше кафяви мъжки половинки. Тя видя как Роуз от Шарън поглади корема си, видя и леката й усмивка.

— Е! — извика тя и доволно се разсмя. — Какво ще бъде — момче или момиче?

Роуз от Шарън пламна и наведе очи в земята, после погледна крадешком и срещна блестящите черни очи на жената.

— Не знам — измърмори тя.

Жената остави сандъка.

— Шава ли? — попита тя и закудкудяка като щастлива кокошка. — Какво искаш да е — момче, момиче?

— Не знам… може би момче. Момче е по-добре.

— Скоро ли пристигнахте?

— Нощес… късно.

— Ще останете ли тук?

— Не знам. Ако намерим работа, сигурно ще останем.

По лицето на жената премина сянка, малките й черни очички свирепо блеснаха.

— Ако намерим работа. Така казваме всички.

— Брат ми днес вече е на работа.

— О-хо-о, виж ти! Е, може пък да сте с късмет. Само че не се надявайте много на късмета. Не бива да му се осланяте. — Жената се приближи до Роуз от Шарън. — Търси късмета си само в едно. Друго не ти трябва. Бъди скромна — разпалено говореше тя. — Пази се. А ако извършиш грях, гледай да не се случи нещо с детето. — Тя клекна пред Роуз от Шарън и злобно продължи: — Страшни неща се вършат в този лагер. Всяка събота вечер има танци и се танцува не само кадрил, не. А едни такива с прегръщане на двойки! Сама видях.

Роуз от Шарън предпазливо изрече:

— Аз обичам танците… кадрила — и добави с добродетелен тон: — А другояче никога не съм танцувала.

Помургавялата от слънцето жена съкрушено поклати глава:

— А ето че някои танцуват. Но господ няма да им прости. Хич да не си мислиш.

— Аз не мисля това, мадам — тихо отговори Роуз от Шарън.

Жената сложи мургавата си сбръчкана ръка на коляното й и Роуз от Шарън потрепери от допира.

— Чуй един добър съвет. Малцина са тия, дето живеят во Христе. Събота вечер трябва да се пеят химни, а техният оркестър свири едни такива работи… и всички се въртят, въртят… Да, да! Видях ги отдалеч. Близо до тях не отивам, не давам и на нашите. Танцуват прегърнати, на двойки. — Тя изразителна замълча и после заговори отново, понижавайки гласа си до пресипнал шепот: — И не само това, играха и една пиеса. — Тя се отдръпна назад и наклони глава встрани, за да види как Роуз от Шарън ще възприеме това откровение.

— Артисти ли? — попита Роуз от Шарън с трепет.

— Какви ти артисти! — извика жената. — Душите на артистите са отдавна прокълнати. Не артисти, а наши хора. Тукашни. Въвлякоха в тая работа и невръстни деца, накараха ги да се кривят, да се правят на не знам какво. Аз не отидох близко до тях. Но ги чух, като си приказваха за тези неща. Нея вечер сякаш дяволът се перчеше из нашия лагер.

Роуз от Шарън слушаше със зяпнала уста и ококорени очи.

— В училище ние веднъж също играхме една коледна пиеска, за Христа.

— Е, аз не казвам лошо ли е това, или добро. Много прилични хора смятат, че пиески за Христа може да се играят. Аз не мога да кажа това така, отведнъж. Но в тази, дето я играха тук, нямаше нищо за Христос. Тя беше грях, заблуда. Дяволска измишльотина. Кривят се, приказват с престорени гласове, представят бог знае кого. И танцуват прегърнати, на двойки.

Роуз от Шарън въздъхна.

— И такива като тях не са двама-трима, а много — продължи жената. — Тези, които са истински благочестиви, се броят вече на пръсти. Но да не мислиш, че всичко ще бъде простено на такива грешници? Не! Господ бог си записва греховете им, на края ще тегли черта и ще пресметне всичко. Господ всичко вижда, виждам и аз. Той порази вече две жени.

Роуз от Шарън едва можа да изрече:

— Порази ли?!

Гласът на мургавата жена стана още по-разпален, още по-яростен.

— Сама видях. Имаше тук една жена — младичка, също като тебе чакаше дете. Тя се кривеше в пиесата и танцуваше прегърната. А после — с мрачен, зловещ шепот продължи жената, — после почна да слабее, да крее, стана само кожа и кости… и пометна… роди мъртво дете.

— Ой! — Роуз от Шарън побледня.

— Да, мъртво дете. Отсетне никой дума не й продума. Трябваше да се маха оттук. Когато живееш сред грешници, заразяват и теб, любезна моя. И другата се държеше тъй. Затова и тя изсъхна — стана кожа и кости, а после знаеш ли какво се случи с нея? Изведнъж изчезна — никаква я няма. След два дни току се появи. Казват, че ходила при нейни познати. И коремът й го нямаше вече. И знаеш ли какво мисля? Сигурно управителят я е завел някъде и там тя се е освободила. Той не признава никакви грехове. Сам ми рече тъй. Грях, казва, е това да си гладен, да ти е студено, защото в тези неща не чувствуваш божия пръст. Сама чух това от него. Казва, че тези две жени отслабнали много, защото нямали какво да ядат. Здравата го нахоках. — Жената стана и отстъпи крачка назад. Очите й пламтяха. Тя тикна показалеца си почти в лицето на Роуз от Шарън. — Казах му: „Върви си, сатана!“ Казах му: „Знаех, че в нашия лагер безчинствува дяволът. Сега виждам кой е този дявол. Върви си, казвам, сатана!“ И той се махна. Честна дума, махна се! Целият затрепери, почна да го усуква. Казва: „Моля ви се, моля ви се! Не причинявайте на хората скърби.“ А аз му казвам: „Скърби ли? А какво ще кажете за техните души? А какво ще кажете за мъртвите деца? За тези две грешни жени, които се погубиха с вашите театри?“ Той само ме погледна, изкриви устни, сякаш се усмихна, и си отиде. Разбра с кого има работа. А аз му казах: „Помагам на господа-бога, следя това, което се върши тук. Божията ръка не ще отмине никого — нито вас, нито другите грешници.“ — Жената вдигна сандъка с мръсните дрехи. — Пази се. Аз те предупредих. Помни, че имаш дете в утробата си, избягвай греха. — Тя величествено закрачи напред и в очите й запламтя огънят на добродетелта.

Роуз от Шарън я изпрати с поглед, зарови лице в дланите си и заплака. Нечий тих глас я извика. Тя вдигна глава посрамена. Пред нея стоеше управителят — дребният, облечен в бяло човек.

— Не се огорчавайте — каза той. — Не бива да се огорчавате.

Очите на Роуз от Шарън бяха замрежени от сълзи.

— Аз също съм правила така — рече тя. — Танцувала съм прегърната. Само че не си признах това пред нея. Ние в Салисо танцувахме така. С Кони.

— Не се огорчавайте — повтори той.

— Казва, че ще пометна.

— Зная какво казва. Постоянно я наблюдавам. Тя не е лоша жена, само че причинява на хората скърби.

Роуз от Шарън силно подсмръкна.

— Тя казва, че тук, в лагера, две жени пометнали.

Управителят клекна пред нея.

— Почакайте — почна той. — Чуйте какво ще ви кажа. Познавам тези жени. При тях това стана от глад, от умора. И от непосилна работа. И от това, че пътуваха в камион по лош път. Те бяха болнави. Нямат никаква вина.

— А тя казва…

— Не се огорчавайте. Тази жена само разстройва хората.

— … тя казва, че вие сте дяволът.

— Зная. Казва го, защото не й позволявам да огорчава хората. — Той потупа Роуз от Шарън по рамото. — Не се огорчавайте. Не бива да я слушате. — После стана и бързо си отиде.

Роуз от Шарън дълго гледа след него; слабите му рамене подскачаха в такт с крачките. Тя все още не бе откъснала очи от леката му фигура, когато до палатката се приближи майката — чиста, розова, с мокри коси, навити на тила на кок. Тя беше с рокля на цветчета и със стари напукали се пантофки, а на ушите й се люлееха обици.

— Умих се — каза тя. — Стоя под душа, а топлата вода тече ли, тече. Там имаше една жена и тя ми каза, че ако искам, всеки ден мога да се мия. Комисията още ли не е идвала?

— Не — отговори Роуз от Шарън.

— А ти стоиш със скръстени ръце, нищо не си направила! — Майката почна да събира чиниите. — Трябва всичко да се подреди. Хайде, по-живо! Вземи този чувал и помети криво-ляво с него. — Тя събра съдините, сложи всичко в сандъка и го замъкна под навеса. — Оправи леглата — рече заповеднически тя.

Колко хубаво е под душа! Не съм изпитвала такова удоволствие в живота си.

Роуз от Шарън машинално й се подчиняваше.

— Как мислиш, ще дойде ли Кони днес?

— Може да дойде… може и да не дойде. Трудно бих ти отговорила.

— А той знае ли къде да ни намери?

— Разбира се, че знае.

— Майко… ами ако са го убили там, когато са запалвали лагера?

— Такъв няма да убият — уверено каза майката. — Той, ако иска, може да отиде, където си ще — голям мушморок е, хитър като лисица.

— Дано дойде по-скоро.

— Да дойде, когато ще.

— Майко…

— По-добре свърши някаква работа.

— Как мислиш, грях ли е да танцуваш и да играеш в пиеса? Няма ли да пометна заради това?

Майката заряза работата си и сложи ръце на хълбоците си.

— Какви са тия приказки? Кога си пък играла в пиеса!

— Тук някои играли и една жена пометнала… родила мъртво дете… като наказание за греховете й.

Майката я погледна с широко отворени очи:

— Кой ти каза тия работи?

— Една жена. А този, дребният, с белия костюм, казва, че тя не затова родила мъртво дете.

Майката се намръщи.

— Розашарн — рече тя, — престани да се измъчваш. Сигурно ти се е поискало да си поплачеш. Какво стана с теб, просто не знам. В нашето семейство никога не е имало такива хора. Срещали сме скърбите със сухи очи. Кони те направи такава. Все големи работи приказваше. — Тя строго добави: — Розашарн, ти не си сама, освен теб има много други. Намери си мястото сред тях. Знам, има такива, които толкова се занимават с греховете си, че накрая бог знае какво почват да си въобразяват.

— Но, майко…

— Не, стига вече. Залавяй се за работа. Не си толкова важна особа, не си такава грешница, та бог да се безпокои толкова за тебе. А ако не престанеш напразно да се мъчиш, ще си получиш от мене, каквото заслужаваш. — Майката смете пепелта в дупката на огъня и бръсна камъните, наредени по края. Тя видя Комисията, която вървеше по пътя, и рече на Роуз от Шарън: — Залови се за нещо. Идва Комисията. Върши нещо, та да се погордея с работната си дъщеря. — Майката престана да гледа към пътя, но усещаше, че Комисията се приближава.

В това, че идваха членовете на Комисията, не можеше да има никакво съмнение. Трите жени, които я съставляваха, бяха чисти, празнично облечени; едната слаба, с остра коса и очила с железни рамки; втората — нисичка и пълна, побеляла, къдрокоса, с малка устица; а третата — великанка, едрогърдеста и широка отзад, като товарен кон, с властен и самоуверен вид. Комисията вървеше по пътя, изпълнена с чувство за собственото си достойнство.

Когато жените се приближиха, майката стоеше с гръб към тях. Те се спряха, обърнаха се надясно и застанаха в редица. И великанката избоботи:

— Добрутро, мисис Джоуд — нали така се казвате?

Майката, сякаш съвсем изненадана, рязко се извърна:

— Да… да. Откъде знаете името ми?

— Ние сме Комисията — отвърна великанката. — Женската комисия на санитарна постройка номер четири. Съобщиха ни името ви в канцеларията.

Майката се засуети:

— Още не сме се подредили както трябва. Постойте, моля ви се, драго ще ми бъде да сваря кафе и ви почерпя.

Пълната жена каза:

— Джеси, представете ни. Кажете на мисис Джоуд имената ни. Джеси е председателката — обясни тя.

Джеси изрече с официален тон:

— Мисис Джоуд, това са Ани Литълфийлд и Ела Съмърс, а аз съм Джеси Булит.

— Драго ми е да се запозная с вас — рече майката. — Защо не седнете? Ах, забравих, че няма на какво — сепна се тя. — Ей сега ще направя кафето.

— Не, не — официално каза Ани. — Не се безпокойте. Дойдохме да видим как сте се настанили. Искаме да се чувствувате като у дома си.

Джеси Булит строго я пресече:

— Ани, не забравяйте, моля, че председателката съм аз.

— Добре, добре. Но идущата седмица председателка ще бъда аз.

— Ще чакате тогава до идущата седмица. Ние се сменяме — обясни тя на майката.

— Може би все пак ще пийнете по едно кафе? — смутено попита майката.

— Не, благодаря. — Джеси пое властта в ръцете си. — Първо ще ви покажем санитарната постройка, а после, ако искате, ще ви запишем в женския клуб, ще ви възложим някаква работа. Разбира се, ако желаете — записването не е задължително.

— А за това… за това трябва ли да се плаща?

— Нищо не трябва да се плаща — трябва да се работи. А когато хората ви поопознаят, може да ви изберат и в Комисията — прекъсна я Ани. — Ето например Джеси — тя е член не само на нашата комисия. Влиза и в Главната.

Джеси горделиво се усмихна.

— Избрана съм единодушно — каза тя. — Е, мисис Джоуд, сега ще ви разправим какъв е редът в лагера.

Майката рече:

— А това е дъщеря ми, Розашарн.

— Здравейте — казаха жените от комисията.

— Елате и вие с нас.

В гласа на Джеси звучеше достойнство и благодушие. Тя бе обиграна добре в езика.

— Не мислете, мисис Джоуд, че се бъркаме във вашите работи. Но в лагера има много места, които се ползуват от всички. И ние установихме известни правила. Сега ще отидем в санитарната постройка. Там ходят всички и всички са задължени да поддържат в нея чистота. — Те се приближиха до онази част от постройката, където бяха коритата за пране — двадесет на брой. Осем от тях бяха заети; жените перяха в тях и трупаха извитото пране на купчинки върху чистия циментен под. — Можете да идвате тук, когато пожелаете — каза Джеси. — Единственото, което се иска от вас, е да ги измивате, след като си свършите работата.

Жените, които перяха, с любопитство ги гледаха. Джеси рече високо:

— Това са мисис Джоуд и Розашарн. Те ще живеят при нас. — Всички в хор поздравиха майката, а тя направи лек поклон и каза:

— Драго ми е да се запозная с вас.

Джеси, начело на комисията, им показа клозетите и кабинките с душове.

— Бях вече тук — рече майката. — И дори се измих на един душ.

— Тъкмо за това са направени те — каза Джеси. — И тук важат същите правила: да се измие след ползуване. Всяка седмица се определя ново дежурство, дежурните веднъж на ден измиват всичко. Може и вие да се включите в дежурството. Трябва да си носите обаче ваш сапун.

— Ще трябва да купим — рече майката. — Всичкият ни сапун се свърши.

В гласа на Джеси прозвучаха благоговейни нотки.

— А ползувахте ли това? — попита тя, показвайки клозетите.

— Да, мадам. Отзарана.

Джеси въздъхна:

— Е, добре.

— Миналата седмица… — поде Ела Съмърс.

Джеси строго я прекъсна:

— Мисис Съмърс, за това ще разкажа аз.

Ела се подчини.

— Добре, добре.

Джеси продължи:

— Миналата седмица разказвахте, защото тогава бяхте председателка. А сега ще ви помоля да помълчите.

— Добре, разкажете вие за тази жена — съгласи се Ела.

— Между впрочем — започна Джеси — нашата комисия не бива да клюкарствува, но аз няма да споменавам имена. Миналата седмица тук дойде една жена от току-що пристигналите; Комисията още не бе сварила да поговори с нея. Идва тя тук, пъха панталоните на мъжа си в клозетната чиния и казва: „Много е ниско и тясно. Трябва да се превиеш одве. Защо не са ги направили по-високи?“ — Членките на Комисията високомерно се усмихнаха.

Ела пак прекъсна Джеси:

— Казва: „Тук не може да се перат по много дрехи наведнъж.“ — И тя, без да мигне, издържа строгия поглед на Джеси.

Джеси рече:

— С тоалетната хартия имаме постоянно неприятности. Тя не бива да се изнася оттук — има такова правило. — Джеси силно пльокна с език. — Пари за тоалетна хартия събираме от целия лагер. — Тя млъкна за миг и после призна: — Постройка номер четири харчи най-много. Сигурно някой краде хартията. За това говорихме на общо събрание на жените: „В женския клозет на постройка номер четири се харчи твърде много хартия.“ Точно така казахме, пред всички.

Майката ги слушаше, затаила дъх:

— Краде ли? А защо?

— Такива неприятности сме имали и по-рано — продължи Джеси. — Последния път стана ясно, че три момиченца си правят от хартията кукли. Хванахме ги. Но къде се дява сега пък хартията — не ни е известно. Тъкмо сложиш ново руло, и веднага изчезва. И за това говорихме на едно събрание. Една жена предложи да се прекара звънец, който да звъни всеки път, когато се завърти рулото. Тогава щяло да може да се следи кой по колко изразходва. — Тя поклати глава. — Просто не зная какво да правим с тая хартия. Всяка седмица мисля за това. В постройка номер четири някой краде хартията.

Отзад се разнесе жален глас:

— Мисис Булит! — Членките на Комисията се обърнаха. — Мисис Булит, чух какво приказвахте. — На вратата стоеше някаква жена, цялата червена, потна. — Мисис Булит, не ми стигна куражът да си призная на събранието. Просто не ми стигна куражът. Щяха да ми се смеят.

— За какво говорите? — Джеси тръгна към нея.

— Може… може би това да е наша вина… Само че ние не крадем, мисис Булит.

Джеси се приближаваше все повече и повече и на лицето на каещата се грешница сега изби пот на едри капки.

— Какво да правим, мисис Булит!

— Обяснете както трябва за какво става дума — каза Джеси. — Тази постройка се опозори заради тоалетната хартия.

— Това продължава вече цяла седмица, мисис Булит. Ала какво да правим? Нали знаете, имам пет дъщери.

— Но какво правят те с хартията? — заплашително попита Джеси.

— Използуват я, нищо повече. Честна дума, нищо повече.

— Как смеят? Четири-пет книжки са напълно достатъчни. Каква е тази работа от тях?

Жената измуча:

— Имат диария. И петте ми дъщери. Стоим без пари. Ядат зелено грозде. Всеки десет минути тичат до клозета. — И мъчейки се някак си да извини своите момичета, тя добави: — Те не крадат хартията.

Джеси въздъхна:

— Защо не казахте това по-рано? Трябваше да кажете. Заради вас постройка номер четири се опозори. А диария всеки може да го хване.

Жалният глас продължаваше да каканиже:

— Ядат зелено грозде, просто не можеш да ги спреш. И диарията им от ден на ден се засилва.

Ела Съмърс избухна:

— Медицинския пункт! Тя трябва да потърси помощта на медицинския пункт!

— Ела Съмърс! — възкликна Джеси. — За последен път ви казвам: не сте вие председателка. — Тя отново се обърна към червената от смущение жена: — Нямате ли пари, мисис Джойс?

Жената наведе очи:

— Да, нямаме. Но скоро ще намерим работа.

— Напразно се смутихте толкова — рече Джеси. — Това не е престъпление. Изтичайте до бакалницата и си вземете продукти. Лагерът има там кредит на стойност двайсет долара. Можете да вземете продукти за пет. А като получите работа, ще върнете дълга си на Главната комисия. Това ви беше известно, мисис Джойс — строго добави тя. — Как допуснахте момичетата ви да гладуват?

— Никога не сме разчитали на подаяния — отвърна мисис Джойс.

— Вие прекрасно знаете, че това не са подаяния — каза ядосано Джеси. — Не за пръв път водим такъв разговор тук. В нашия лагер няма подаяния. Не бихме търпели подобни неща. Значи, изтичайте до бакалницата и вземете оттам продукти. А талона донесете на мен.

Мисис Джойс плахо попита:

— А ако не можем да платим парите? Отдавна не сме имали работа.

— Ще платите само ако можете. Ако ли пък не — това не засяга нито нас, нито вас. Един човек напусна лагера и след два месеца изпрати парите. Нямате право да допускате момичетата ви да гладуват тук, в лагера.

Мисис Джойс уплашено я погледна.

— Добре, мадам — каза тя.

— Вземете от бакалницата за момичетата си сирене! — рече заповеднически Джеси. — Помага при диария.

— Добре, мадам. — И мисис Джойс се измъкна през вратата.

Ядосаната Джеси се обърна към другарките си:

— Тя няма право да упорствува. Живее сред свои хора.

Ани Литълфийлд каза:

— Тя е тук отскоро. Може просто да не е знаела. Може по-рано да е приемала от време на време подаяния. И моля, не ми затваряйте устата, Джеси. Аз имам право да говоря. — Тя се полуобърна към майката. — Ако някой е изпитал какво значи да приемаш подаяния, това ще остане в душата му за цял живот като клеймо. Нашата помощ не може да се нарече подаяние и все пак никога не ще забравиш, че си я приел. Обзалагам се, че Джеси не е изпитала това.

— Не, не съм — отговори Джеси.

— А аз съм го изпитала — продължи Ани. — Онази зима. Гладувахме — и аз, и мъжът ми, и децата. А тогава валяха много дъждове. Някой ни посъветва да се обърнем към Армията на спасението. — Очите й блеснаха. — Ние гладувахме… а те ни накараха да пълзим за техния обед. Те ни унижиха. Те… Мразя ги! Може и мисис Джойс някога да е получавала подаяние. Може тя да не е знаела, че тук, при нас, е по-иначе. В нашия лагер, мисис Джоуд, никому не ще позволим да живее от подаяния. В нашия лагер не се разрешава да помагаш на другите по този начин. Ако имаш нещо излишно, можеш да го дадеш на управата; тя ще го разпредели, на които е нужно. Но няма да позволим да се правят подаяния… — Гласът на Ани бе пресипнал от гняв. — Мразя ги — повтори тя. — Никога не съм виждала мъжа си унизен, а тези… тези от Армията на спасението го унизиха.

Джеси кимна.

— Знам това — тихо каза тя. — Знам, казвали са ми. Е, хайде да разведем мисис Джоуд по другите места.

Майката рече:

— Тук наистина е хубаво.

— Да отидем в шивалнята — предложи Ани. — Там имат две машини. Нашите жени шият рокли, шият юргани. Сигурно ще ви се поиска да работите там.

 

 

Веднага щом Комисията дойде при майка им, Рути и Уинфийлд се изпариха.

— Ако искаш да тръгнем с тях и да чуем за какво ще си говорят — предложи Уинфийлд.

Рути го хвана за ръката.

— Не — рече тя. — Заради тези гадини ни измиха. Няма да тръгна с тях.

Уинфийлд каза:

— Ти ме наклевети за клозета. А аз пък ще кажа как ги нарече.

В очите на Рути блесна уплаха.

— Не, не бива. Знаех, че не си счупил клозета, затова те наклеветих.

— Нищо не си знаела — отговори Уинфийлд.

Рути рече:

— Хайде да видим какво има тук.

Те тръгнаха, като се озъртаха смутено и надничаха във всяка палатка. В края на редицата, на едно равно място, имаше игрище за крокет. Там играеха деца — пет-шест на брой, сериозни, мълчаливи. На една пейка до крайната палатка седеше възрастна жена, която ги наблюдаваше. Рути и Уинфийлд се завтекоха натам.

— Вземете и нас — викна Рути. — И ние искаме да играем.

Децата я погледнаха. Едно момиче с тънки като миши опашки плитки каза:

— В следващата игра.

— Аз пък искам сега — извика Рути.

— Сега не може, но в следващата игра ще ви приемем.

Рути заплашително навлезе в игрището.

— Не, сега. — Мишите опашки здраво стиснаха чукчето. Рути подскочи към нея, удари я, блъсна я настрана и й взе чукчето. — Казах, че ще играя и ще играя — тържествуващо заяви тя.

Възрастната жена стана и се приближи до игрището. Рути свирепо я погледна и стисна с две ръце чукчето. Жената рече:

— Оставете я, нека играе като Ралф миналата седмица.

Децата хвърлиха чукчетата и мълчаливо напуснаха игрището. Те застанаха настрана, гледайки Рути с безизразни очи. Рути ги изпрати с поглед. После удари топката с чукчето и се затича след нея.

— Хайде, Уинфийлд! Вземи си едно чукче — извика тя и учудено се озърна назад. Уинфийлд се бе присъединил към стоящите настрана деца и я гледаше със същите безизразни очи. Рути с предизвикателен вид отново удари топката. На игрището се вдигна прах. Рути се преструваше, че й е много весело. А децата стояха все на същото място и я гледаха. Рути сложи една до друга две топки и едновременно ги удари, после се обърна към децата и изведнъж тръгна към тях, държейки в ръка чукчето.

— Вървете да играете! — изкомандува тя. Децата мълчаливо заотстъпваха. Минута-две Рути ги гледа, после хвърли чукчето и с плач побягна към къщи. Децата се върнаха на игрището.

Мишите опашки извика на Уинфийлд:

— В следващата игра ще приемем и теб.

Възрастната жена каза:

— Ако тя се върне и се държи добре, нека да играе. И ти, Ейми, беше такава.

Играта започна отново, а Рути лежеше в палатката и горчиво плачеше.

 

 

Камионът вървеше по хубави пътища, край овощни градини, където вече розовееха прасковите, край лозя, с едри, бледозелени гроздове, вървеше под орехови дървета, които простираха клоните си до средата на пътя. Край входа на всяка градина, край всяко лозе Ал спираше и навсякъде ги посрещаше надписът: „Нямаме нужда от работници. Вход забранен“.

Ал каза:

— Татко, когато плодовете узреят, тук сигурно ще има работа. Но чудно нещо! Още не си отворил уста да попиташ, и вече ти заявяват: „Няма работа.“ — Той караше бавно камиона.

Баща му рече:

— А защо все пак да не попитаме? Може да знаят къде има работа. Хайде да опитаме.

Край пътя вървеше човек със син комбинезон и синя риза. Ал го настигна и спря колата.

— Слушайте, мистър — каза той. — Случайно да знаете някъде тук работа?

Човекът се спря и с иронична усмивка погледна Ал, в устата му липсваше един зъб.

— Не, не знам — рече той. — А вие случайно да знаете? Вече цяла седмица обикалям насам-натам, но нищо не намерих.

— Откъде сте — от правителствения лагер ли? — попита Ал.

— Да.

— Тогава хайде с нас, качвайте се. Ще търсим заедно. — Човекът прехвърли страничния капак и се озова в камиона.

Бащата каза:

— Струва ми се, че нищо няма да намерим. Но нека все пак потърсим. А къде да търсим и ние не знаем.

— Няма да е зле да попитаме и някой друг в лагера — рече Ал. — Е, как си, чичо Джон, по-добре ли?

— Още ме боли — отговори чичо Джон. — Боли ме всичко, а занапред ще бъде още по-лошо. Трябва да си вървя, нося ви нещастие.

Бащата сложи ръка на коляното му.

— Слушай — каза той, — не си отивай. И без това много беди ни се струпаха: дядото и бабата умряха, Ной и Кони избягаха, проповедникът отиде в затвора.

— Предчувствувам, че вече няма да видим този проповедник — рече Джон.

Ал докосна топката на лоста за скоростите.

— Болен си, оттам са тия предчувствия — каза той. — По дяволите всичко! Да се върнем назад да поговорим с хората, да разберем къде има работа. Иначе все едно, че сме тръгнали да гоним тоя, дето духа. — Той спря камиона, подаде се от кабината и извика: — Слушайте, мистър! Ще се върна обратно в лагера да питаме там за работа. Защо да харчим на вятъра бензина!

Пътникът им се наведе над капака.

— Не възразявам — рече той. — Моите кундури вече не приличат на нищо. А от вчера троха не съм сложил в устата.

Ал обърна камиона на пътя и тръгна обратно.

Бащата каза:

— Жената ще се огорчи; още повече, че Том веднага се е заловил за работа.

— Може и да не е — отговори Ал. — Може и той като нас да търси. Иска ми се да постъпя в някой гараж. Обичам тази работа — бърже ще я науча.

Бащата измърмори нещо и до лагера тримата не пророниха нито дума.

 

 

Когато Комисията си отиде, майката седна на сандъка до палатката и смутено погледна Роуз от Шарън.

— Да — каза тя. — Да… отдавна не съм се чувствувала така. Какви приветливи жени!

— Аз ще работя в детските ясли — рече Роуз от Шарън. — Това ми предложиха те. Ще видя как се грижат за бебетата, всичко ще знам.

Майката замислено поклати глава.

— Добре ще е нашите да получат работа — каза тя. — Ще работят, ще носят в къщи по някоя и друга пара. — Очите й гледаха някъде в далечината. — Те ще работят нейде другаде, а ние тук: хората в лагера са все добри. Като се оправим малко, ще си купя преди всичко печка. Печките не са скъпи. После ще си купим истинска палатка — голяма, и вехти пружини за дюшеците. А под брезента ще ядем. И в събота вечер ще ходим на танци. Казват, че на тях можем да каним и познати. Жалко, че нямаме нито един познат. Но може мъжете да си намерят приятели.

Роуз от Шарън погледна към пътя.

— Ето жената, която казваше, че ще пометна…

— Престани — рязко я прекъсна майката.

Роуз от Шарън тихо рече:

— Видях я. Май че идва насам. Да… Майко, не й позволявай…

Майката се обърна и погледна към приближаващата се жена.

— Здрасти — поздрави жената. — Казвам се мисис Сандри — Лизбет Сандри. Вече говорих с вашата дъщеря.

— Здрасти — отговори майката.

— Ликува ли вашата душа в името на бога?

— Ликува — отвърна майката.

— А осенявала ли ви е благодатта божия?

— Да. Осенявала ме е. — Погледът на майката беше студен, напрегнат.

— Много добре тогава — каза Лизбет. — Грешниците тук набраха голяма сила. Вие сте пристигнали в страшно място. Наоколо се шири нечестивост. Нечестиви хора, нечестиви деяния. Истински верующите нямат сили да търпят това. Ние живеем сред грешници.

Майката леко почервеня и стисна устни.

— А според мен хората тук са добри — сухо рече тя.

Мисис Сандри опули в нея очи.

— Добри ли?! — извика тя. — Нима добрите хора танцуват прегърнати? Казвам ви: в този лагер не можеш да спасиш душата си. Бях вчера на проповед в Уийдпач. И знаете ли какво ни каза проповедникът? „Този лагер, казва, е сборище на нечестивци. Бедните искат да живеят като богати. Те трябва да оплакват прегрешенията си, а вместо това танцуват прегърнати.“ Каза и друго: „Тези, които сега не са при нас, са закоравели грешници.“ Колко приятно беше да го слушаш! Знаехме, че няма от какво да се боим, защото не танцуваме така.

Майката беше цялата червена. Тя бавно стана и тръгна към мисис Сандри.

— Махай се! — възкликна тя. — Махай се още сега, докато не съм навлякла грях на душата си — докато не съм те изпратила където трябва. Върви да оплакваш прегрешенията си.

Мисис Сандри отвори уста. Тя се стъписа и изведнъж злобно извика:

— Мислех, че сте верующи.

— Да, верующи сме — отговори майката.

— Не, вие сте грешници, вие ще горите в ада. Ще разкажа всичко на молитвеното събрание. Виждам как черните ви души горят в адските пламъци. И невинният младенец в нейната утроба също гори.

От устните на Роуз от Шарън се откъсна проточено стенание. Майката се наведе и взе от земята една пръчка.

— Махай се! — студено повтори тя. — И сянката ти да не се мерне тук. Знам ги тези като тебе. Гледате да отнемете и последната радост на човека. — Майката пристъпваше към нея.

Мисис Сандри се отдръпна в миг назад и веднага след това отметна глава и нададе вой. Тя подбели очи, раменете й затрепериха, ръцете се замахаха отпуснато насам-натам, на устните се появи гъста, провлечена пяна. Тя изви още няколко пъти с проточен, нечовешки глас. От палатките дотичаха хора и застанаха наблизо уплашени, притихнали. Жената бавно се отпусна на колене и воплите й преминаха в конвулсивни бълбукащи стонове. Тя се повали на гръб, ръцете и краката й трескаво заиграха. Изпод отворените клепачи блестяха подбелените очи.

Някой каза тихо:

— Благодат. Осени я благодат. — Майката стоеше, гледайки треперещото тяло.

Управителят бавно се приближи.

— Какво стана? — попита той. Тълпата се раздели, пропускайки го напред. Той погледна лежащата пред него жена. — Виж ти беда! Помогнете ми да я отнеса в палатката й. — Хората мълчаха и тъпчеха от крак на крак. После двама мъже пристъпиха напред и вдигнаха припадналата — един я хвана под мишниците, другият за краката. Тълпата бавно тръгна след тях. Роуз от Шарън влезе в палатката си и легна на дюшека, закривайки главата си с едно одеяло. Управителят погледна майката, погледна и пръчката, която тя държеше в ръка. И уморено се усмихна.

— Бихте ли я? — попита той.

Майката все още гледаше отдалечаващата се тълпа. Тя бавно поклати глава.

— Не… само се канех. Днес два пъти как плаши дъщеря ми.

Управителят рече:

— Не бива… не я бийте. Тя е болна. — И той тихо добави: — Дано по-скоро тя и семейството й се махнат оттук. Само безпокои хората, безпокои ги повече от всички други заедно.

Майката вече се бе овладяла.

— Ако дойде пак, ще я бия. Едва ли ще се въздържа. Няма да й позволя да плаши дъщеря ми.

— Не се безпокойте, мисис Джоуд — каза той. — Няма да я видите вече. Тя обработва само новодошлите. Няма защо вече да идва при вас. Тя ви счита за грешница.

— Аз наистина съм грешница — рече майката.

— Правилно. Всички сме грешници, само че не такива, за каквито ни смята тя. Тя е болна, мисис Джоуд.

Майката с благодарност го погледна и извика на Роуз от Шарън:

— Чуваш ли, Розашарн? Тя е болна. Луда. — Роуз от Шарън не вдигна глава. Майката рече: — Предупреждавам ви, мистър. Ако тя дойде още веднъж, нищо не мога да ви обещая. Ще я бия.

Управителят се усмихна, изкривил устни.

— Разбирам ви — каза той. — Но все пак се помъчете да се въздържите. Не ви моля за нищо повече. — Той бавно закрачи към палатката, където отнесоха мисис Сандри.

Майката се пъхна под навеса и седна до Роуз от Шарън.

— Слушай — рече тя. Роуз от Шарън не се помръдна. Майката внимателно отметна одеялото от главата й. — Тя е луда. Не й вярвай.

Роуз от Шарън зашепна ужасена:

— Като каза за ада… веднага усетих, че ме горят пламъци отвътре.

— Не може да бъде — възрази майката.

— Уморена съм — прошепна Роуз от Шарън. Толкова неща се случиха напоследък, как няма да се уморя? Искам да спя, да спя.

— Спи тогава. Тук е хубаво място за спане. Спи.

— А ако тя дойде пак?

— Няма да дойде — каза майката. — Ще седна край палатката и няма да я пусна да припари тук, ако се покаже отнякъде. Спи, трябва да си починеш, нали скоро ще отидеш да работиш в детските ясли.

Майката с мъка стана и излезе вън. Тя седна на сандъка, опря лакти на колене и облегна брадичка на извитите като чаша длани. Тя гледаше хората, които ходеха из лагера, чуваше виковете на децата, чуваше ударите на чука по една желязна шина, но очите й се взираха нейде далеч.

Приближил се до палатката, бащата я свари в тази поза и клекна до нея. Майката бавно обърна към него очи.

— Намерихте ли работа? — попита тя.

— Не — сконфузено отвърна бащата. Търсихме навсякъде.

— А къде са Ал и Джон, къде е камионът?

— Ал намисли да поправя нещо. Взе назаем инструменти от един човек. Казаха да поправи колата там, на самото място, където бяхме спрели.

Майката тъжно изрече:

— Тук е хубаво. Тук можем да си поживеем щастливо, макар и за кратко.

— Ако намерим работа.

— Да. Ако намерите работа.

Той почувствува тъга в тези думи и се вгледа в лицето й:

— Какво си така оклюмала? Сама казваш, че тук е хубаво. Защо тогава си оклюмала?

Тя го погледна и бавно затвори очи:

— Чудно нещо наистина. Нали? Толкова време бяхме на път, влачихме се от място на място и аз нито веднъж не се умислих. Тукашните хора добре ме приеха, много добре. А какво върша сега? Спомням си най-тъжните неща: оная вечер, когато умря дядото и ние го погребахме. Тогава само пътят ми беше в главата — цял ден се друсаш в камиона, пътуваш все напред и напред… Някак си не чувствувах всичко тогава. А сега е по-лошо, по-тежко. Бабата… Ной си отиде. Зетят тръгна надолу по реката… Седя и всичко си представям… Бабата умря като беднячка и я погребаха като беднячка. Тежко ми е. Страшно тежко. Ной си отиде надолу по реката. Не знаеше какво го чака. Нищо не знаеше. И ние не знаем. И няма и да знаем жив ли е, мъртъв ли е. Никога няма да научим. Кони пък тихичко се измъкна. Преди нямах време да мисля за това, а сега мислите сами напират в главата ми. А нали трябва да се радвам, че попаднахме на хубаво място! — Бащата гледаше бавно движещите се устни на майката. Тя говореше, затворила очи: — Помня какви бяха планините край оная река, където Ной си отиде. Остри като нащърбени зъби. Помня каква беше тревата там, където погребахме дядото. Помня дръвника на нашето място — с полепени по него пера, целият накълцан, почернял от кокошата кръв.

Бащата поде нейния тон:

— А аз днес видях диви патици. Летяха високо… на юг. Тъй хубаво беше да ги гледаш! После видях черни дроздове — седят си на една ограда. Видях и гълъби. — Майката отвори очи и го погледна. Той продължи: — И една малка вихрушка видях, сякаш човек тича из полето. А патиците летяха в клин, бързаха на юг.

Майката се усмихна.

— А помниш ли? Помниш ли как у дома, като видехме патици, казвахме: „Зимата ще дойде рано.“ А зимата идваше, когато й дойдеше времето. Но ние едно си знаехме: „Зимата ще дойде рано.“ Защо, сама не знам.

— А аз видях черни дроздове на една ограда — каза бащата. — Седят си един до друг. И гълъби. Тъй спокойно като гълъба нито една друга птица не стои… Да, на една ограда… един до друг, един до друг. А вихрушката се издигна високо — и като човек затанцува из полето. Винаги съм обичал да гледам вихрушките, тая беше висока цял човешки бой.

— По-добре да не си спомняме за в къщи — рече майката. — Сега това не е вече наш дом. По-добре да забравим дома си. По-добре да забравим и Ной.

— Той винаги е бил особен… Не особен, а… е, вината е моя.

— Колко пъти съм ти казвала — престани. Той можеше и изобщо да не види бял свят.

— Все пак аз съм виновният.

— Престани — повтори майката. — Ной не е като другите. Може пък да му бъде добре край реката. Може тъй да е по-хубаво. Защо да си тровим душата. Мястото тук е чудесно, а може и да си намерите работа.

Бащата посочи небето:

— Гледай… пак патици. Голям клин. Зимата ще дойде по-рано, жена.

Тя тихо се засмя:

— Понякога вършиш нещо, говориш, а защо — сама не знаеш.

— Ето и Джон — каза бащата. — Ела, Джон, седни при нас.

Чичо Джон се приближи. Той клекна пред майката.

— Нищо не намерихме — рече той. — Върнахме се с празни ръце. Да! Вика те Ал. Казва, че трябвало да се сменя една гума. Нищо не било останало вече от нея.

Бащата стана:

— Няма да е зле да купим отнейде, но по-евтина. Парите са съвсем малко. Къде е той?

— Ей там, вдясно от ъгъла. Той казва, че ако не се смени външната гума, ще се спука и вътрешната. — Бащата закрачи край палатките, а очите му следяха грамадния клин патици, които се носеха в небето.

Чичо Джон вдигна един камък от земята, търкулна го от дланта си и пак го взе. Той не гледаше майката.

— Няма работа — каза той.

— Не сте ходили още навсякъде.

— Но където ходихме, все едно и също пишеше.

— А Том сигурно се е заловил за работа. Още на се е връщал.

Чичо Джон нерешително изрече:

— Може и той да е избягал… като Ной и Кони.

Майката строго го погледна и погледът й веднага се смекчи.

— Има неща, за които винаги си сигурен — каза тя. — Има неща, в които никога не ще се усъмниш. Том е получил работа и привечер ще си дойде. И това е самата истина. — Майката се усмихна щастливо. — Та лош ли ми е синът? — рече тя. — Може ли да се оплакваш от такъв син!

В лагера почнаха да пристигат леки коли, камиони и мъжете на тълпи се отправяха към санитарната постройка. И всеки носеше в ръка чист комбинезон и чиста риза.

Майката се сепна.

— Джон, върви да намериш бащата. Идете в бакалницата. Трябва да се вземе боб, месо за пържене… захар, моркови. И му кажи да купи нещо по-хубаво — все едно какво, само да е по-хубаво. Довечера искам да си похапнем вкусна храна.