Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (21)

Двадесет и първа глава

Пътуващите, търсещи ново местожителство хора сега се превърнаха в преселници. Семействата, които живееха на малки парчета земя, живееха и умираха на своите четиридесет акра, хранеха се или гладуваха, вземайки от четиридесетте акра всичко, което те можеха да дадат, трябваше да се скитат сега из целия Запад. И те се лутаха да търсят работа; потоци от хора заливаха широките шосета, редици от хора изпълваха крайпътните канавки. А зад тях прииждаха все нови и нови. По широките шосета се лееха потоци от хора. Преди в Средния Запад и Югозапад живееха обикновени люде — земеделци, у които индустрията не промени нито една черта; те не обработваха земята с машини и не знаеха, че попадайки в частни ръце, тези машини стават страшна сила. Те растяха, без да чувствуват върху себе си парадоксите на индустрията. Те не бяха изгубили способността остро да чувствуват нелепостта на индустриалния живот.

И изведнъж машините изгониха тези хора от местата им и те се озоваха на пътя. Пътуващият живот ги промени; пътищата, крайпътните лагери, страхът от глада и самият глад ги промениха. Децата, които нямаше с какво да се нахранят, също ги промениха, промени ги и непрестанното движение. Те станаха преселници. И хорската враждебност ги промени, сближи, сплоти — тази враждебност, която принуждаваше всеки малък град да грабва оръжието и да ги посреща като завоеватели — отрядите, въоръжени с кирки, чиновниците и бакалите, въоръжени с пушки, бранеха своя свят от събратята си.

Когато преселниците почнаха да изпълват пътищата, на Запад се вдигна паника. Собствениците изгубиха и ума, и дума от страх, треперейки за своята собственост. Хората, които никога досега не бяха срещали глада, видяха очите на гладните. Хората, които никога не бяха изпитвали силни желания, видяха жадния блясък в очите на преселниците. И жителите на градовете, жителите на богатите предградия се обединиха за самозащита; те се убеждаваха: ние сме добри, а тези нашественици са лоши — както се убеждава всеки човек, преди да вдигне оръжието. Те казваха: тези проклети оки са мръсни като свине, те са невежи. Те са дегенерати, сексуални като маймуни. Тези проклети оки са и крадци. Те крадат всичко, каквото им попадне. Те никак не уважават собствеността.

И последното беше вярно, защото как може един непритежаващ собственост човек да познава болезнения сърбеж на собственичеството? И защищавайки се, хората казваха: оките носят зараза, те са нечистоплътни. Не бива да се допускат децата им в училищата. Те са чужденци. Та може ли да ви се харесва сестра ви да ходи с някой такъв оки?

Местните жители с всички сили разпалваха в себе си жестокостта. Те формираха части, отряди и ги въоръжаваха — въоръжаваха ги с цепеници, пушки, газови бомби. Страната принадлежи на нас. Няма да допуснем нито един оки да ни се изплъзне от ръцете. Но на тези, на които дадоха оръжие, тук не принадлежеше нито парче земя, а те си въобразяваха, че са собственици. Чиновниците, които всяка вечер ходеха на военна подготовка, също не притежаваха нищо, а дребните търговци имаха само пълни чекмеджета с полици за задължения. Но дори и дългът представлява нещо съществено и канцеларската работа е също нещо съществено. Чиновникът мислеше: получавам петнайсет долара на седмица. Ами ако някой проклет оки се съгласи да върши моята работа за дванайсет долара? А дребният търговец мислеше: нима мога да се меря с човек, който няма никакви дългове?

И преселниците се стичаха на пътищата от всички страни и в очите им блестеше глад, в очите им се оглеждаше нужда. Те не познаваха логиката, не можеха да канализират действията си в система, те бяха силни само със своята многочисленост, познаваха само своите нужди. Имаше ли някъде работа за един човек, за нея водеха борба десет души — водеха борба така, че едни други си понижаваха надницата. Ако той ще работи за трийсет цента, аз съм съгласен да работя за двайсет и пет.

Ако той е съгласен за двайсет и пет, аз ще работя за двайсет.

Не, вземете мен, аз гладувам. Ще работя за петнайсет цента. Ще работя само за храната. Децата… Да можехте да ги видите. Целите в циреи, просто не могат да вървят. Дадеш им плодове — тези, дето падат от дърветата, — подуят им се коремите. Вземете мен. Ще работя само за едно малко парче месо.

И за собствениците това бе добре дошло, защото надниците падаха, а цените си оставаха на същото ниво. Едрите собственици се радваха и печатаха все повече и повече листчета, подмамвайки на Запад все нови и нови хора. Надниците падаха, а цените си оставаха на същото ниво. Не беше далеч денят, когато отново щяха да се появят робите.

И скоро едрите собственици и компании измислиха нов метод. Едрият собственик купуваше консервен завод. Когато прасковите и крушите узрееха, той понижаваше цените им под себестойността. И бидейки собственик на консервения завод, той купуваше сам от себе си плодовете по ниската цена, а цената на консервите повишаваше колкото може повече и прибираше в джоба си печалбата. А дребните фермери, които нямаха консервени заводи, губеха фермите си и тези ферми минаваха в ръцете на едрите собственици, банките и компаниите, притежаващи консервените заводи. И с течение на времето броят на малките ферми ставаше все по-нищожен и по-нищожен. Дребните фермери се прибираха в градовете и скоро изчерпваха средствата си, изчерпваха търпението на приятелите и роднините си. А после и те се озоваваха на пътя. И всички пътища се задръстиха от хора, хищни за работа, способни заради нея да извършат дори убийство.

А компаниите, банките готвеха сами гибелта си, не подозирайки това. Нивята, разстилащи се край пътищата, бяха плодородни, а по пътищата се движеха гладни хора. Хамбарите бяха пълни, а децата на бедните растяха рахитични и по телата им се издуваха гнойните мехурчета на пелаграта^[1]. Едрите компании не знаеха, че границата, отделяща глада от гнева, е съвсем малка. И парите, които можеха да отидат за надници, се изразходваха за газове, картечници, агенти и шпиони, „черни списъци“, военна подготовка. Хората пълзяха като мравки по пътищата, тръгнали да търсят работа, да търсят прехрана. И в съзнанието им почна да зрее гневът.