Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (2)

Втора глава

Пред малкия крайпътен ресторант бе спряла грамадна червена транспортна кола. Отвесната ауспухна тръба тихо бумтеше, а над нея се стелеше почти невидим стоманеносин дим. Колата беше нова, тя блестеше с червената си боя и от двете й страни пишеше с дванадесетинчови^[1] букви: „Транспортна компания — град Оклахома“. Гумите на двойните колела бяха нови, а на ключалката на големите задни врати стърчеше пиринчен катинар. От ресторанта долиташе спокойна танцова музика; радиото свиреше съвсем тихо, тъй както се пуща, когато никой не го слуша. Малкият вентилатор безшумно се въртеше в кръглия отвор над входа, а мухите възбудено бръмчаха край вратите и прозорците, удряйки се в металните мрежи. В ресторанта имаше само един посетител — шофьорът на колата; той седеше на едно от високите столчета, облегнал лакти на бара, и гледаше над чашата си с кафе скучаещата слаба сервитьорка. Шофьорът й говореше с апатичния, практичен език на посетителите на крайпътните заведения:

— Видях го преди около три месеца. Правил си операция. Рязали му нещо. Забравих какво.

А тя:

— Преди не повече от седмица и аз го видях. Изглеждаше добре. Не е лош човек, когато не е пиян.

Мухите, бръмчейки тихо, непрестанно се блъскаха в мрежата на вратата. От електрическия кафеник се вдигна пара и сервитьорката, без да се обръща, протегна назад ръка и го изключи.

Навън един мъж, който вървеше по края на шосето, прекоси платното и приближи бавно транспортната кола. Той сложи ръка на блестящия калник и погледна листчето върху предното стъкло, на което пишеше: „Вземането на пътници е забранено“. Той понечи да продължи пътя си, ала седна на стъпалото на колата от другата страна на ресторанта. Този мъж бе на не повече от тридесет години. Очите му бяха съвсем тъмнокафяви, а бялото им — с кафеникав оттенък; скулите — широки и изпъкнали; две ясно очертани, дълбоки бръчки прорязваха бузите и извиваха край устата. Горната устна беше дълга и тъй като зъбите стърчаха, устните се опъваха, за да могат да ги покрият, защото този мъж държеше устата си затворена. Ръцете му бяха груби, широкопръсти, а ноктите — дебели и неравни като малки мидени черупки. Между палеца и показалеца, както и по месестите части на ръцете, лъщяха мазоли.

Всичките дрехи на мъжа бяха нови — нови, но евтини. Сивият му каскет беше съвсем нов — козирката бе още корава и копчето си стоеше на мястото, — а не безформен и издут, както когато служи и за торба, пешкир и носна кърпа. Костюмът му беше от груб и евтин сив плат и толкова нов, че ръбовете на панталона още не бяха се омачкали. Синята памучна риза бе корава и гладка от колата, сакото много широко, а панталонът много къс, защото мъжът беше висок. Раменете на сакото висяха върху ръцете, но ръкавите бяха също много къси, а отпред, върху стомаха, сакото се въртеше като на закачалка. Обувките на този мъж бяха нови, жълто-кафяви; „последен военен модел“, с габъри и извити като подкови железа на токовете, за да не се изтъркват. Като седна на стъпалото на транспортната кола, той свали каскета и избърса с него лицето си. После отново го сложи на глава, взе да го дърпа и с това гибелта на козирката започна. Обувките го стягаха. Той се наведе, разхлаби връзките им и не ги завърза отново. Над главата му от ауспухната тръба на дизелмотора тихо и бързо излитаха облачета син дим.

Музиката в ресторанта спря, от високоговорителя прозвуча мъжки глас, но сервитьорката не затвори радиото, защото съвсем не забеляза тази промяна. Пръстите й, които шареха по главата, напипаха под ухото една бучка. Сервитьорката се мъчеше да я види в огледалото зад бара скришом от шофьора и затова си даваше вид, че оправя кичур коса. Шофьорът на транспортната кола каза:

— В Шоний тези дни имало вечеринка. Чух, че някой бил убит или нещо такова. Ти чу ли за това?

— Не — отвърна сервитьорката и лекичко докосна с пръст бучката зад ухото си.

Отвън мъжът, който седеше на стъпалото на колата, стана и погледна над капака на мотора към ресторанта. После седна пак и извади от външния джоб на сакото си кесия с тютюн и цигарени книжки. Бавно и с голямо умение той си сви цигара, огледа я от всички страни, изравни я с пръсти, запуши и тикна горящата кибритена клечка в праха пред краката си. Наближаваше обед и слънцето бавно топеше сянката на транспортната кола.

В ресторанта шофьорът плати кафето си и пъхна остатъка от парите — две монети по пет цента — в автомата. Въртящите се цилиндри не дадоха щастливата комбинация.

— Тази дяволия така е направена, че нищо не можеш да спечелиш — каза той на сервитьорката.

Тя отговори:

— Един пипна голяма печалба преди по-малко от два часа. Три долара и осемдесет. Кога се връщаш?

Шофьорът се спря на вратата, която бе открехнал.

— След десетина дни — отвърна той. — Отивам в Тълса, а оттам никога не се връщам навреме.

Сервитьорката каза сърдито:

— Ще пуснеш много мухи. Или тръгвай, или затвори вратата.

— Добре, довиждане — рече шофьорът и излезе. Вратата се хлопна зад гърба му. Той се озова сред слънчевия пек, сваляйки обвивката на дъвката си — набит, широкоплещест, с шкембе. Лицето му беше червено, а сините му очи — тесни и дълги като цепнатинки, станали такива от навика му да ги присвива на силната светлина. Той носеше войнишки клин и цели обувки. Поднасяйки дъвката към устата си, шофьорът извика на сервитьорката: — И недей върши неща, за които ми е неприятно да чувам. — Сервитьорката се бе обърнала гърбом, към огледалото. Тя измърмори нещо в отговор. Той бавно дъвчеше дъвката, отваряйки широко уста. После се упъти към голямата червена кола, като стисна със зъби дъвката и я тикна под езика си.

Пешеходецът стана и погледна шофьора през прозорците на кабината.

— Ще ме качите ли, мистър?

Шофьорът хвърли бърз поглед към ресторанта.

— Не виждаш ли какво пише на предното стъкло?

— Как да не виждам — виждам. И все пак добрият човек си е винаги добър, дори когато някой богат негодник го принуждава да кара с такъв надпис.

Шофьорът бавно се качи в колата, замислил се над думите на пътника. Ако откаже, не само ще излезе лош, а и ще докаже, че го принуждават да пътува с такъв надпис и го лишават от компания по пътя. Ако пък приеме, ще се причисли автоматично към добрите хора, които не позволяват на всеки богат негодник да ги командува. Той чувствуваше, че се е хванал в капан, но не можеше да намери изход. А му се искаше да се прояви като добър човек. И шофьорът отново погледна бързо към ресторанта.

— Свий се на стъпалото, докато отминем оня завой — каза той.

Пътникът се сниши зад автомобила и се хвана за дръжката на вратата. Моторът изрева, предавателният механизъм изщрака и грамадната транспортна кола потегли — първа скорост, втора, трета, сетне моторът остро изскимтя и включи на четвърта скорост. Сливайки се в мътно петно, пътят с главоломна бързина летеше под човека, свил се на стъпалото. Първият завой беше на една миля^[2] от ресторанта и като го отмина, колата намали скоростта. Пътникът се изправи, открехна вратата и се вмъкна в кабината. Шофьорът го погледна, премрежвайки очи, и продължи да дъвче, сякаш мислите и впечатленията му се оформяха с помощта на челюстите и чак след това достигаха мозъка. Погледът му най-напред се спря на новия каскет, после на новите дрехи и накрая на новите обувки на пътника. Последният се облегна удобно на седалката, свали каскета си и изтри с него потното си чело и брадата.

— Благодаря, друже — рече той. — Иначе не знам какво щях да правя с тези кундури.

— Обувките ти са нови — каза шофьорът. В гласа му се чувствуваше същата потайност и лукавост, както и в погледа. — Не трябва да вървиш с нови обувки, и то в такъв пек.

Пътникът погледна прашните си жълти обувки.

— Нямам други — рече той. — Каквото имаш, това носиш.

Шофьорът хвърли внимателен, кос поглед напред и увеличи малко скоростта.

— Далеч ли отиваш?

— Ъхъ. Щях да вървя пеш, но кундурите отказаха да ми вършат работа.

Шофьорът задаваше въпросите си с такъв тон, като че ли водеше подробен разпит. Той сякаш хвърляше пред спътника си мрежи и поставяше капани.

— Работа ли търсиш? — попита шофьорът.

— Не, старият държи тук земя, четирийсет акра^[3]. Арендува я. Но ние отдавна живеем в този край.

Шофьорът многозначително погледна нивата край пътя — повалената, покрита с прах царевица. Сред прашната почва тук-таме се подаваха малки камъни. Шофьорът каза сякаш на себе си:

— Арендува четирийсет акра и не е пострадал нито от праха, нито от тракторите?

— Не знам. Напоследък нашите не са се обаждали — отвърна пътникът.

— Значи отдавна, а? — рече шофьорът. В кабината влезе една пчела и бръмчейки, почна да се удря в предното стъкло. Шофьорът протегна ръка и внимателно я мерна към прозореца, където въздушното течение я поде и изхвърли навън. — Край на арендаторите — каза той. — Един трактор изгонва по десет семейства от земята им. Тези трактори са страшно проклети! Разорават участъка, а арендатора — по дяволите! Как се е задържал твоят старец? — Езикът и челюстите на шофьора отново се заеха с дъвката, почнаха да я дъвчат и да я премятат. Всеки път, когато той отваряше уста, между зъбите му се виждаше езикът, който гонеше непрекъснато дъвката.

— Не знам. Казах ти, че напоследък нашите не са се обаждали. Не обичам да пиша, старият също. — И пътникът бърже добави: — Но да пишем, можем, стига да искаме.

— Работил си някъде, нали? — Отново същият изпитателен и подвеждащ потаен тон. Шофьорът погледна нивите, трептящия от зноя въздух и като пъхна дъвката между бузата и зъбите си, за да не му пречи, плю през прозореца.

— Работих, разбира се — отговори пътникът.

— Така си и мислех. По ръцете ти личи. Имат мазоли. От кирка, брадва или чук. Аз винаги забелязвам тези неща. И се гордея с това.

Пътникът втренчено го погледна. Гумите на колата пееха по шосето.

— Искаш ли да научиш и още нещо? Ще ти го кажа. Защо да си блъскаш главата, за да го отгатнеш?

— Не се сърди. Бъди спокоен — не си пъхам носа в чужди работи.

— Ще ти кажа всичко. Няма защо да крия.

— Не се сърди. Аз обичам ей тъй, просто да си приказвам. По-бърже да минава времето.

— Всичко ще ти кажа. Името ми е Джоуд, Том Джоуд. Старият също се казва Том Джоуд. — Очите на пътника меланхолично се спряха на шофьора.

— Не се сърди. Казах го просто така.

— Аз също — рече Джоуд. — Мъча се да живея тихо и никого да не обиждам. — Той млъкна и погледна сухите нивя, посърналите от зноя дървета, които се виждаха в далечината през напечения въздух. После извади от външния си джоб кесията и книжките и си сви цигара, лъхнал ръце между коленете, за да не издуха вятърът тютюна.

Шофьорът движеше челюсти ритмично и замислено като крава. Той мълчеше, чакайки впечатлението от последните реплики да се заличи и забрави. Накрая, когато неловката атмосфера се разсея, каза:

— Само който не е седял по цели дни на волана, той нищо не знае. Собствениците не ни позволяват да вземаме пътници. Карай като прокълнат все сам от единия до другия край, ако не искаш да си докараш някое уволнение, както сега аз с тебе!

— Но аз ценя риска ти — рече Джоуд.

— Някои измислят чудновати неща, когато карат колите. Един например съчиняваше стихове. Да минава времето по-бърже. — Шофьорът погледна крадешком, за да разбере дали Джоуд ще прояви интерес към това необикновено събитие. Джоуд мълчеше и гледаше напред в далечината шосето, бялото шосе, което леко лъкатушеше като кораб, попаднал в мъртво вълнение. След дълга пауза шофьорът продължи: — Помня едни негови стихове. В тях се споменаваше как той и двама негови приятели обикалят по света, пиянствуват и буйствуват. Ех, жалко, не мога да си спомня всичко! Имаше там такива думи, че и дяволът не би ги разбрал. Помня само едно място: „Видяхме един негър, едър като кедър и с нос същински магданоз.“ Кедър — това е грамадно иглолистно дърво. Показа ми тази дума в речника. Нито миг не се разделяше с речника си. Влезе да закуси, поръча си кафе с кейк и забие нос в речника. — Шофьорът замълча, изпитал неприятното чувство, че говори сам и при това дълго. Потайният му поглед отново се спря на пътника. Джоуд продължаваше да мълчи. Изгубил търпение, шофьорът направи отчаян опит да въвлече Джоуд в разговор. — Ти познаваш ли някой, който да е употребявал такива учени думи?

— Да, пасторът — рече Джоуд.

— Ужасно интересно е, когато някой употребява учени думи. Ала не и когато той е пастор, защото никой няма да си губи времето с пастори. Но този, дето пищеше стиховете, беше веселяк. Всички знаеха, че прави това за смях, а не за да се перчи: вижте ме какъв съм учен! — Шофьорът се успокои. Сега той поне знаеше, че го слушат. И направи такъв остър завой, че гумите изсвириха. — Та ти казвам — продължи той, — някои, когато карат колите, измислят чудновати неща. Няма как. Седиш, седиш на волана, гледаш пред себе си само път и щеш не щеш, умът ти почва да хвърчи. За шофьорите казват, че вечно ядели — спрат в един ресторант, после в друг.

— Така е. Сутрин, вечер все в ресторантите киснат — рече Джоуд.

— Разбира се, спираме тук-там, но не за да ядем. Ако искаш да знаеш, много рядко сме гладни. Причината е друга: караш, караш — омръзне ти. Можеш да спираш само на ресторантите, а щом си в ресторант, трябва да поръчаш нещо. Размениш две-три думи със сервитьорката, поръчаш чаша кафе и парче сладкиш, отдъхнеш си малко. — Той бавно дъвчеше дъвката и я премяташе с езика си.

— Май че тежичко ви идва — равнодушно забеляза Джоуд.

Шофьорът бързо погледна своя спътник, заподозрял в думите му насмешка.

— Да, не е леко — ядосано каза той. — Изглежда лесно — седиш на волана някакви си осем часа, па дори да са десет или четиринайсет, пак не е кой знае какво. Но пътят просто стяга душата ти като змия. И ето че ти хрумва да се поразвлечеш. Едни пеят, други свирят с уста. Компанията е против това колите да имат радиоапарати. Някои пътуват с бутилката си, но такива не се задържат дълго. — И той добави самодоволно: — Когато съм на път, никога не пия.

— Така ли? — попита Джоуд.

— Да. Човек трябва да напредва. Искам да постъпя в задочни курсове. Ще уча механика. Не е трудно. Научаваш няколко лесни урока в къщи. Сериозно си мисля за това. И като реша — сбогом на тази кола. Нека я покарат и други.

Джоуд извади от външния джоб на сакото си бутилка уиски.

— Наистина ли няма да сръбнеш? — Той сякаш дразнеше шофьора.

— Не, за бога. Нито капка. Не може хем да пиеш, хем да учиш, а аз съм решил да уча.

Джоуд отпуши бутилката, бързо отпи две глътки, отново я запуши и я пъхна в джоба си. В кабината се разнесе острата, приятна миризма на уискито.

— Много си примерен — каза Джоуд. — Защо… заради някое момиче ли?

— Разбира се, имам си момиче. Но главното е, че искам да напредна. Упражнявам мозъка си от страшно дълго време.

Уискито, изглежда, развърза езика на Джоуд, Той си сви нова цигара и я запали.

— Остава ми още съвсем мъничко път — рече той.

Шофьорът заговори бързо:

— Не ми трябва да пия. Упражнявам непрекъснато мозъка си. Преди две години минах специален курс. — Той потупа волана с дясната си ръка. — Да речем, идва насреща ми пешеходец. Поглеждам го и се мъча да запомня всичко — как е облечен, какви са обувките, шапката, походката му, ръста, теглото и дори белезите по лицето. Това лесно ми се удава. Възстановявам съвсем същата картина в главата си. Понякога си мисля: защо да не завърша курсове за специалисти по дактилоскопия? Нямаш представа колко неща може да запомни човек.

Джоуд бърже отпи от уискито. Той смукна за последен път от полуразлепилата се цигара и с мазолестите си палец и показалец отчупи въгленчето на върха й. После стри фаса, протегна ръка към прозореца и ветрецът отвя тютюна от пръстите му. Големите гуми пискливо пееха по настилката на шосето. В спокойните тъмни очи на Джоуд, загледани в пътя, се появи насмешливо изражение. Шофьорът чакаше да чуе спътника си и хвърли неловък поглед към него. Най-сетне дългата горна устна на Джоуд се повдигна, откривайки зъбите, и гърдите му се затресоха от беззвучен смях.

— Страшно дълго се мъчи да разбереш това, друже!

Шофьорът не обърна глава.

— Мъчил съм се да разбера? Какво искаш да кажеш?

Джоуд здраво стисна устни над дългите си зъби, а после облиза устата си като куче — на два пъти, от средата към едната и после към другата страна. В гласа му прозвучаха остри нотки.

— Знаеш какво искам да кажа. Огледа ме от глава до пети, когато се качих в колата. Видях това. — Шофьорът гледаше право напред и така стискаше волана, че дланите му се издуха, а ръцете побеляха. Джоуд продължи: — Знаеш откъде идвам. — Шофьорът мълчеше. — Знаеш, нали? — повтори Джоуд.

— Е, зная… По-право, досещам се. Но това не е моя работа. Не ме засяга. Никак не ме интересува. — Шофьорът говореше бързо и думите му сякаш се надпреварваха. — Не си пъхам носа в чужди работи. — И изведнъж млъкна в очакване спътникът му да каже нещо. Ръцете му, които стискаха волана, все още бяха побелели. Един скакалец се чукна в прозореца на кабината, озова се върху горната част на арматурното табло и почна да чисти крилата си с ъгловатите си пружиниращи крака. Джоуд протегна ръка, смачка с пръсти твърдата като череп глава на насекомото и го изхвърли през прозореца на вятъра. Сетне със същия тих кикот очисти остатъците от смазаното насекомо от върховете на пръстите си.

— Сбъркали сте, мистър — рече той. — Нищо не крия. Да, бях в Макалистър^[4]. Четири години. Като ме пускаха, ми дадоха тези дрехи. Нека знаят всички, хич не ме е грижа. И ето сега отивам в къщи при стария, та няма нужда да лъжа, за да постъпя на работа.

Шофьорът каза:

— Е, това не ме засяга. Не си пъхам носа в чужди работи.

— Ти ли? — рече Джоуд. — Големият ти копойски нос подушва нещата от цели мили. Той ме подуши отдалеч, както вълк крехко агне.

Лицето на шофьора се смръщи.

— Никак не си ме разбрал… — унило почна той.

Джоуд се разсмя:

— Не си лош човек. Качи ме в колата. Е, знаеш вече, че съм бил в затвора. По-нататък? Искаш ли да научиш и защо съм бил там?

— Не ме интересува.

— Теб нищо не те интересува, освен това да караш тази нескопосна кола, но всъщност съвсем не е така. Е, нищо. Виждаш ли оня път пред нас?

— Виждам го.

— Там ще сляза. Ти наистина умираш от любопитство да научиш за какво са ме затворили. Добре, няма да те мъча. — Шумът на мотора стана по-тих, а песента на гумите — по-глуха. Джоуд извади бутилката си и пийна. Транспортната кола приближи черния път, който пресичаше под прав ъгъл шосето. Джоуд слезе и се изправи до прозореца на кабината. Отвесната ауспухна тръба лениво изпускаше едва забележим син дим. Джоуд се наведе към шофьора. — За убийство — бързо изрече той. — Страшна дума — значи, човек съм очистил. Осъдиха ме на седем години. Но лежах само четири, защото се държах добре.

Шофьорът плъзна очи по лицето на Джоуд, мъчейки се да запомни чертите му.

— Съвсем не съм те питал за това — каза той. — То не ме засяга.

— Можеш да го разкажеш във всички ресторанти оттук до Тексола^[5]. — Джоуд се усмихна. — И тъй, сбогом, приятелю. Ти си добър човек. Но запомни от мен: този, който е бил, макар и малко зад решетките, веднага разбира накъде биеш. Още щом си отвориш устата. — Джоуд хлопна с длан металната врата. — Благодаря ти, че ме докара. Сбогом. — Той се обърна и закрачи по черния път.

Миг-два шофьорът го следи с втренчен поглед, а после извика: „Всичко хубаво!“ Джоуд, без да се обръща, махна с ръка. Сетне моторът изрева, предавателният механизъм изщрака и голямата червена транспортна кола тежко потегли.