Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (18)

Осемнадесета глава

Джоудови бавно се движеха на запад из планините на Ню Мексико, край върховете и пирамидалните възвишения на скалистата местност. Те се изкачиха във високата Аризона и през един прорез между канарите погледнаха надолу към Пейнтед Дезърт^[1]. Граничният чиновник ги спря.

— Къде отивате?

— В Калифорния — отговори Том.

— Колко време смятате да стоите в Аризона?

— Само ще преминем през нея.

— Растения карате ли с вас?

— Не.

— Трябва все пак да прегледам багажа.

— Казвам ви, че нямаме никакви растения.

Чиновникът залепи на предното стъкло на камиона малко етикетче.

— Добре. Карайте, но не се задържайте по пътя.

— Нямаме такива намерения.

Те се изкачваха ту по един склон, ту по друг, а по тези склонове растяха ниски криви дървета. Холбрук, Джоузеф, Уинслоу. Оттам нататък дърветата станаха високи и като преодоляваха стръмнините нагоре, двете коли оставяха след себе си кълба дим. И ето, стигнаха Флагстаф — най-високата точка. От Флагстаф пътят започна да слиза надолу, губейки се в далечината, спускайки се от едно плато в друго. Вода рядко се срещаше, трябваше да я купуват по за десет-петнадесет цента галонът. Слънцето изсмукваше всичката влага от сухата, скалиста местност. Напред се очертаваха острите зъбери на планините — западният масив на Аризона. Сега двете семейства се спасяваха с бягство от слънцето и сушата. Те не спаха цяла нощ и навлязоха в планините. Изкачваха се сред зъбести масиви и мътните фарове на двете коли хвърляха трептящи кръгове светлина върху стените от сив камък, издигащи се от двете страни на пътя. Преминаха билото в мрака и почнаха бавно да се спускат в късната нощ по скалистите дебри на Оутман; а на разсъмване видяха пред себе си река Колорадо. Те достигнаха Топок и постояха до моста, където чиновникът махна етикетчето от предното стъкло. После преминаха моста и се озоваха сред камениста пустиня. И въпреки смъртната умора и утринната жега, която растеше непрекъснато, те спряха.

Бащата извика:

— Пристигнахме… Ето я Калифорния! — Те тъпо гледаха камъните, скалите, блестящи на слънчевите лъчи, и страшните планински масиви на Аризона отвъд реката.

— Пред нас е все пустиня — каза Том. — Трябва да се доберем по-близо до водата и да си починем.

Пътят вървеше успоредно на самата река и към обед колите с прегрети мотори стигнаха Нийдълс, където реката тече бързо сред тръстиките.

Джоудови и Уилсънови приближиха брега и без да слизат от колите, загледаха струящата пред тях бистра вода и зелените тръстики, които бавно се полюляваха във водата. До реката имаше малък лагер — единадесет палатки сред блатната трева. И Том се наведе от прозореца на камиона.

— Нали нямате нищо против да спрем малко тук, а?

Една пълна жена, която переше дрехи в някаква кофа, вдигна глава.

— Това място не е наше, мистър. Ако искате, спрете. После ще дойде някой полицай да ви прегледа багажа. — И тя отново се зае с прането под палещото слънце.

Двете коли спряха на едно свободно място сред блатната трева. Най-напред новодошлите се заеха с палатките: опънаха палатката на Уилсънови и прехвърлиха брезента на Джоудови през въжето.

Уинфийлд и Рути с бавни крачки тръгнаха сред върбите към тръстиките. Рути каза тихо, но произнасяйки ясно всяка дума:

— Калифорния. Ето че пристигнахме точно в самата Калифорния!

Уинфийлд прегъна едно стъбло на тръстика и го пречупи, после захапа мекото бяло стъбло и почна да го дъвче. Двете деца нагазиха във водата и се спряха, когато водата достигна до прасците им.

— Сега ще тръгнем през пустинята — рече Рути.

— А как изглежда тя?

— Не знам. Видях веднъж пустиня на една картина. Навсякъде кости.

— Човешки ли?

— Може би имаше и човешки, но повечето бяха кравешки.

— А ще ги видим ли?

— Може и да ги видим. Не зная. Нали ще пътуваме нощем. Така рече Том. Том казва, че тя ще ни погуби, ако вървим през нея денем.

— Ах, колко приятно хладно! — каза Уинфийлд, като зарови пръсти в пясъка на дъното.

Чу се гласът на майката:

— Рути, Уинфийлд! Елате тук! — Децата се обърнаха и бавно тръгнаха назад, промъквайки се сред тръстиките и върбите.

В лагера беше тихо. Когато двете коли пристигнаха, тук-таме от палатките се подадоха глави и веднага се скриха. Като опънаха палатката и брезента, мъжете се събраха вкупом.

Том каза:

— Ще отида да се окъпя. Първо това, а после ще спя. Е, баба сега е под навеса. Как е тя там?

— Не зная — отвърна бащата. — Спеше, въобще не се е събуждала. — Той наведе глава встрани, ослушвайки се. Изпод брезентовия навес се разнесе жално мърморене. Майката бързо се мушна там.

— Събудила се е — рече Ной. — А на камиона цяла нощ бълнува. Сигурно се е побъркала.

Том каза:

— Дявол да го вземе! Съсипана е от умора. Ако сега не си почине, няма да я бъде дълго. Е, кой ще дойде с мен? Ще се изкъпя и ще легна да спя на сянка… цял ден ще спя. — Той тръгна към брега и останалите мъже го последваха. Съблякоха се сред върбите, навлязоха във водата и седнаха на дъното. Дълго седяха там, опирайки се с пети в пясъка, за да не ги отнесе течението, и само главите им стърчаха над водата.

— Ех, че е хубаво! — рече Ал. Той гребна шепа пясък от дъното и почна да търка с него тялото си. Те седяха във водата, гледайки острите планински върхове, наречени Нийдълс^[2], и белите скали на Аризона.

— Нали минахме оттам — сякаш не вярвайки на думите си, каза бащата.

Чичо Джон гмурна глава под водата.

— Да, минахме и пристигнахме тук. Ето я Калифорния. А не виждам никаква особена благодат.

— Трябва да преминем и тази пустиня — забеляза Том. — Страшна била, казват, дяволите да я вземат.

Ной попита:

— Довечера ли ще продължим?

— Как мислиш, татко? — попита Том.

— Не знам. Малко почивка ще е полезна за всички, особено за бабата. А, от друга страна, няма да е зле час по-скоро да преминем тая пустиня и да започнем работа. Останаха ни само четирийсет долара. Ще бъда по-спокоен, когато всички се наредим на работа и почнем да изкарваме по малко парици.

Те седяха в реката, усещайки бързия напор на течението. Проповедникът протегна ръка над водата. Телата на всички бяха бели, освен китките на ръцете, лицата и триъгълника на врата. Всички грижливо се търкаха с пясък.

Ной лениво продума:

— Бих искал да остана тук завинаги. Да лежа ей така и да не зная ни глад, ни грижа. Да лежа, додето съм жив, във водата и да се изтягам в калта като прасна свиня.

А Том, който гледаше острите върхове отвъд реката, каза:

— Такива планини не бях виждал досега. Страшни места. Приличат на скелет. Ще стигнем ли някога там, където хората живеят истински живот, а не воюват с камъни и скали? На картините страната е равна, зелена, навсякъде бели къщи, както казва майка. Много й се ще да си имаме една бяла къща. А аз вече мисля, че такава страна изобщо не съществува. Има я само по картините.

Бащата рече:

— Почакай! Ще пристигнем в Калифорния и тогава ще видиш красивата страна.

— Чудак си ти, татко! Та нали сме вече в Калифорния!

Един възрастен мъж и едно момче — и двамата с панталони и мокри от пот сини ризи — се показаха сред върбите и погледнаха към голите. Те извикаха:

— Може ли да се плува?

— Не знам — отговори Том. — Никой не е опитвал. Ала да се поседи на дъното, е приятно.

— Ще ни пуснете ли при вас?

— Реката не е наша. Но все пак ще ви сторим местенце.

Те свалиха панталоните и ризите си и нагазиха във водата. Прахът покриваше краката им до коленете, стъпалата им бяха побелели и омекнали от потта. Бавно се потопиха във водата, лениво търкайки с длани бедрата си. Това бяха баща и син, и двамата почервенели от слънцето. Те пръхтяха и пъшкаха във водата.

Бащата на Том учтиво попита:

— На запад ли отивате?

— Не. Връщаме се оттам. Отиваме си в къщи. На запад не ни провървя.

— А какво е това „в къщи“, къде живеете? — попита Том.

— В Панхандъл^[3], недалеч от Пампа.

Бащата каза:

— Значи, там може да живеете добре.

— Не. Но там дори да умрем от глад, ще умрем при свои хора. А да гладуваме и да чувствуваме, че всички ни мразят — не искаме.

Бащата рече:

— И друг един ни каза това. Защо ви мразеха?

— Кой ги знае. — Възрастният мъж гребна с шепа вода и почна да мие главата си, като сумтеше и гълголеше. От косата му потекоха по шията струи мръсна вода.

— И все пак ще ми бъде интересно да чуя нещо повече за това — рече бащата.

— И аз — подкрепи го Том. — Защо онези хора на Запад ви мразеха?

Мъжът погледна втренчено Том.

— Вие на запад ли отивате?

— На запад.

— И в Калифорния никога не сте били, така ли?

— Не, не сме били.

— Тогава няма защо да ме питате. Идете там, сами ще видите.

— Добре — каза Том, — но все пак е интересно да знаеш къде отиваш.

— Е, щом непременно искате да знаете, ще ви разкажа. Сам аз съм питал други хора и съм мислил за това. Страната е хубава. Само че отдавна са ограбили богатствата й. Ще минете първо през пустинята, а отвъд нея е Бейкърсвил. Околностите му са толкова красиви, че просто не можеш да откъснеш очи — градини, лозя. В целия свят няма друга такава страна. Ще продължите по-нататък — местата са равни, хубави, водата е на не по-дълбоко от трийсет стъпки. И цялата тази земя е на „Поземлената и говедовъдна компания“ — не можеш да получиш нито късче от нея. Ако компанията не иска да обработва земята, земята ще си остане необработена. Ала опитай се само да засееш там малко царевица и ще отидеш в затвора.

— Хубава земя ли казваш? И нищо не сеят на нея?

— Да, да! Хубава земя, но не сеят! Е, като я гледаш, разбира се, ще те хване яд. Но почакай, още нищо не си видял. Обърни внимание с какви очи те гледат хората. Гледат те, а на лицето им сякаш пише: „Мразя те, кучи сине!“ Ще си имате разправии с шерифите, те ще ви гонят от място на място. Спреш да починеш край пътя — не, продължавай напред. Там на лицето на всекиго пише как те мрази той. А досещате ли се защо? Мразят те, защото се страхуват. Те знаят: щом гладният няма хляб, той ще открадне. Те знаят: грехота е да се държи земята на угар, могат за това да ти я вземат. Но какво съм седнал да ви разправям! Вас още никой не е наричал „оки“, нали?

Том попита:

— Оки ли? Какво значи това?

— По-рано значеше оклахомец. А сега просто „мръсен кучи син“. Оки, несретник — това е все едно и също нещо. Сама по себе си тази дума нищо не значи, ала работата е в това какво влагат в нея. А нима може всичко да се опише! Трябва самият ти да бъдеш там. Казват, че такива като нас там станали вече триста хиляди… и живеели като свине, защото в Калифорния всяко нещо си има собственик. Нищо не е останало без собственик. И тези собственици така се държат здраво за имотите си, че са готови да те убият за тях. Треперят от страх, затова са зли. Трябва да видите всичко със собствените си очи. Сами да чуете всичко. Страната е просто градина, но хората са неприветливи, лоши. Те от страх са готови един друг да се изядат.

Том седеше, гледайки във водата, и ровеше с пети пясъка.

— Е, ако поработиш и посъбереш някоя и друга пара, ще можеш ли все пак да си купиш малко земица?

Възрастният мъж се засмя и погледна момчето си, лицето на което просия от тържествуваща усмивка. Тогава той каза:

— Хич не се надявайте на постоянна работа. Всеки ден ще се мъчите за къшей хляб. И ще работите с хора, които ви гледат изпод вежди. Ще отидете да берете памук, ще ви се стори, че кантарът не мери вярно. Кантарите са различни — едни верни, други — неверни. А на вас ще ви се струва, че те навсякъде са мошенически. И нищо няма да можете да направите срещу това.

Бащата бавно изрече:

— Значи… там не е толкова хубаво?

— Не, защо, хубаво е… всичко радва окото. Но ползата от цялата тази красота е малка. Да кажем, гледаш портокалова градина — цяла горичка, а из нея се разхожда човек с пушка. Ако посегнеш да откъснеш само един-едничък портокал, човекът ще те застреля — има такова право. А край брега на океана има друг един, на когото земята е цял милион акра. И печата нещо — вестници ли, какво ли…

Кейси бързо се обърна към говорещия.

— Един милион акра?! Какво, за бога, прави с толкова много земя?

— Кой го знае. Просто я притежава. Има и добитък. На всяка крачка е сложил охрана, никого не пускат. А сам той се разхожда насам-натам с брониран автомобил. Видях негови портрети. Един такъв дебел, загладил косъма, с малки зли очички и уста като магарешко дупе. Страх го е някой да не го утрепе. Има цял милион акра земя, а се плаши да не умре.

Кейси отново попита:

— За какъв дявол му е толкова много земя? Какво ще прави с нея?

Възрастният мъж измъкна побелелите си, сбръчкани ръце от водата, протегна ги напред, захапа долната си устна и наклони встрани глава.

— Кой го знае. Сигурно е побъркан. По всичко си личи. И на портрета. Очите му едни такива потъмнели. И зли.

— Казваш, че се страхувал да не умре — рече Кейси.

— Да, така чух да разправят.

— Страх го е да не отиде в ада ли?

— Не знам. Просто го било страх.

— Та това живот ли е! — рече бащата. — Сигурно никак не му е весело.

— А дядо не го беше страх — каза Том. — За него най-весело беше, когато всеки момент можеха да го претрепят. Една нощ тръгна със свой приятел на лов за индианци. Останаха по чудо живи, но се повеселиха, колкото им душа иска.

Кейси забеляза:

— Така е, изглежда, винаги. Когато човек живее весело, животът му е радостен и хич не го е грижа за нищо. А такива като на портрета — самотни, стари и отчаяни — се страхуват да не умрат.

Бащата попита:

— Как може да се отчаеш, като имаш милион акра земя?

Проповедникът се усмихна, ала изглеждаше озадачен. Той плесна с ръка по водата, за да прогони един воден бръмбар.

— Ако толкова много земя му трябва, за да почувствува богатството си, значи, душата му е бедна и никакви милиони няма да му помогнат. Затова може би той се е отчаял от всичко — чувствува, че няма никакво богатство… онова богатство, каквото притежаваше мисис Уилсън, когато дядото умираше в нейната палатка. Не мислете, че ви държа проповед, но ако човек гледа цял живот да мъкне богатства в леговището си като прерийно куче, не може в края на краищата да не се отчае. — Кейси се ухили. — И все пак думите ми прозвучаха като проповед.

Слънцето беше почнало да пече немилостиво. Бащата каза:

— Не е зле целите да се скрием под водата. Иначе здравата ще ни изгори това слънце. — И той се натопи чак до брадата в бавно течащата вода. — А ако не те е страх от работа, тогава?

Възрастният мъж изправи гръб и го погледна.

— Говоря само за онова, което знам, приятелю. Може, като пристигнете и намерите веднага постоянна работа, да изляза лъжец. А може и да не намерите работа и да кажете, че не съм ви предупредил. Ще ви река само това: хората там са повечето бедни. — Той легна във водата и добави: — А всичко не можеш да знаеш.

Бащата погледна чичо Джон.

— Ти винаги си бил мълчалив, а откак сме на път, две думи не съм чул от устата ти. Казвай, какво мислиш за това?

Чичо Джон се намръщи.

— Нищо не мисля. Отиваме там, нали? И каквото и да ни приказват, няма да ни възпре. Щом сме тръгнали, ще вървим дотам. Ако намерим работа, ще работим, ако пък не намерим, ще седнем на задниците си. От приказки като тези ползата е малка.

Том се отпусна назад, напълни устата си с вода, изхвърли я във въздуха като фонтан и се изсмя.

— Чичо Джон не говори много, ала казва все умни неща. Да, точно тъй! Все умни неща казва. Тази нощ ще продължим, нали, татко?

— Ще продължим. Щом сме тръгнали, ще продължим.

— Тогава ще отида в ей онези храсти да си поспя. — Том стана и закрачи из водата към пясъчния бряг. Той навлече върху мокрото си тяло ризата и панталона, мръщейки се при допира на напечените от слънцето дрехи. Останалите го последваха.

Бащата и синът, които продължаваха да стоят във водата, гледаха след Джоудови. И момчето каза:

— Бих желал да ги видя след шест месеца. Господи, как ли ще се чувствуват!

Баща му изтри с показалец краищата на очите си.

— Не трябваше да им казвам такива работи — рече той. — Но какво да правя, човек винаги иска да излезе умен, да поучава другите.

— За бога, какво говориш, татко! Та нали те сами те попитаха.

— Да, прав си. Но ти чу какво каза онзи човек, нищо няма да ги възпре. Тъй че моите думи няма да променят решението им, само ще ги огорчат преждевременно.

 

 

Том отиде сред върбите и като си избра едно сенчесто място, легна на земята. Ной го следваше по петите.

— Ей тука ще си поспя — каза Том.

— Том!

— Какво?

— Том, няма да продължа с вас. Том се надигна.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Не ми се иска да напусна тази река. Ще тръгна по течението й.

— Какво, да не си пощурял? — рече Том.

— Ще си направя въдица. Ще ловя риба. Край такава река няма да умра от глад.

Том каза:

— А семейството? А майка?

— Какво да правя? Не мога да се разделя с тази река. — Силно раздалечените очи на Ной бяха полузатворени. — Ти знаеш, Том, аз от никого не се оплаквам — към мен всички са били добри. Но не се радвам на истинска обич.

— Съвсем си се побъркал.

— Не съм се побъркал. Всичко разбирам. Разбирам, че ме съжаляват. Но… не, няма да дойда с вас. Кажи това на майка, Том.

— Слушай… — започна Том.

— Не. Безполезно е да ме увещаваш. Бях вече в тази вода. И за нищо на света няма да се разделя с нея. Сега, Том, ще тръгна надолу по реката. Ще си ловя риба или нещо друго, но няма да се разделя с реката. Не мога. — И той се измъкна обратно изпод сводестите върбови клони. — Кажи това на майка. — И Ной пое към реката.

Том го последва до брега.

— Слушай, глупако…

— Няма смисъл да ме спираш — каза Ной. — И на мен ми е мъчно, но няма какво да се прави. Трябва да го сторя. — Той рязко се обърна и закрачи по брега. Том понечи да тръгне след него, ала се спря. Той видя как Ной изчезна сред храсталака и после се показа отново, следвайки завоя на брега. Ной ставаше все по-малък и по-малък и накрая върбите съвсем го скриха от очи. Том свали каскета си и се почеса по врата. После се върна пак в сянката и легна да спи.

 

 

На дюшека под брезента, прехвърлен през въжето, лежеше бабата, а до нея седеше майката. Въздухът там беше непоносимо горещ, бръмчаха мухи. Бабата лежеше гола, завита с дълго парче розова завеса. Тя неспокойно въртеше глава, бърбореше нещо, дишаше трудно. Майката седеше на земята край нея и гонейки мухите с парче картон, облъхваше със струя горещ въздух изопнатото старческо лице. Роуз от Шарън седеше от другата страна и не сваляше очи от майка си.

Бабата повелително извика:

— Уил! Уил! Ела тук, Уил! — Очите й се отвориха и злобно се озърнаха. — Кажете му да дойде тук — рече тя. — Иначе ще го хвана. И ще му оскубя косата. — Тя затвори очи, заклати глава назад-напред и хрипливо забърбори. Майката продължаваше да й вее с картона.

Роуз от Шарън погледна безпомощно старицата и тихо каза:

— Много е болна, горката.

Майката вдигна към нея очи. Погледът й беше търпелив, но челото й беше напрегнато, сбръчкано. Тя непрекъснато вееше с картона, гонейки мухите.

— Когато човек е млад, Розашарн, онова, което му се случи, има за него особено значение, отделно от всичко друго. И го кара да изпитва тъга. Зная това, Розашарн, помня го. — Устните й изрекоха с любов името на дъщерята. — Ти ще имаш дете, Розашарн, и когато наближи този ден, ще се чувствуваш тъжна и сякаш сама в света. Ще ти бъде болно, Розашарн, и тази болка ще бъде само твоя, както ей тази палатка е сама в света. — Майката силно махна с картона и една голяма синя муха направи два кръга под брезента и със силно бръмчене се озова вън сред ослепителната слънчева светлина. Майката продължи: — Идва такова време, когато жената свързва смъртта на един човек със смъртта на всички други и раждането на едно дете с раждането на всички други. Раждането и смъртта са като две половини на едно и също нещо. И тогава нещата няма да ти се струват вече тъжни. Тогава няма тъй трудно да понасяш болките, Розашарн, защото ще боли не само теб, а и другите… Иска ми се да ти разкажа това както трябва, ала не мога. — И гласът на майката беше тъй благ, в него имаше толкова любов, че в очите на Роуз от Шарън натежаха сълзи, затекоха по лицето й и замрежиха погледа й.

— Повей малко на баба си — рече майката и подаде на дъщеря си картона. — От това й става по-леко. Да… иска ми се всичко да ти обясня, ала не мога.

Бабата смръщи вежди над затворените си очи и замуча:

— Уил! Пак си се изцапал! Кога ще те видя чист! — Малките й сбръчкани пръсти се повдигнаха и почесаха бузата й. Една червена мравка полази от завесата по сбръчканата отпусната кожа на старата жена. Майката бърже протегна ръка, хвана мравката, смачка я и изтри пръсти в роклята си.

Роуз от Шарън вееше с картона. Тя вдигна очи към майка си.

— Тя… — И без да довърши, млъкна, сякаш думата бе опарила устата й.

— Уил, изтрий си краката, мръсно свинче такова! — извика бабата.

Майката каза:

— Не знам. Може да оцелее, ако я закараме, където не е тъй горещо… Не се тревожи, Розашарн. Дишай си спокойно, волно.

Една едра жена със скъсана черна рокля надникна под навеса. Очите й бяха мътни, погледът блуждаещ, повехналата кожа на бузите висеше на гънки. Устата й беше полуотворена и горната устна висеше като завеса над зъбите, а изпод долната устна, която се беше прегънала навън от тежестта си, се показваше венецът.

— Здравейте, мадам — каза тя. — Добрутро и слава на господа-бога.

Майката се обърна.

— Добрутро — отвърна тя.

— Жената се вмъкна под брезента и се наведе над бабата.

— Чухме, че във вашето семейство една душа ще се възнесе при бога. Да се свети името му!

Лицето на майката стана сурово, погледът — напрегнат.

— Тя е уморена, нищо друго. Много горещо беше по пътя. Просто се измъчи. Като си почине, всичко ще бъде наред.

Жената се наведе до самото лице на бабата, сякаш да го помирише. После погледна майката и бързо закима — бузите и устните й се затресоха.

— Чистата й душа ще се пресели при Исуса — каза тя.

Майката викна:

— Защо лъжеш!

Жената отново закима, но сега по-бавно, и сложи ръка върху челото на бабата. Майката посегна да махне тази ръка, но се възпря.

— Вярно е, сестро, вярно — рече жената. — В нашата палатка сме шест души и всички сме осенени от милостта божия. Ще отида да ги извикам и ще се съберем да се помолим, ще възславим бога. Всички сме йеховисти. Шест души, заедно с мен. Сега ще ги извикам.

Майката възрази твърдо:

— Не… не. Не бива, бабата е изморена. Тя няма да може да стане да се моли.

— Няма да може да се моли? Няма да може да вдъхне свежото дихание на господа? Защо говориш така, сестро?

Майката отвърна:

— Не. Тук не може. Тя е много изморена.

Жената с укор погледна майката.

— Неверующа ли сте, мадам?

— Не, ние сме набожни хора — отговори майката. — Но бабата е уморена. Пътувахме цяла нощ. Не искаме да ви безпокоим.

— Какво ти безпокойство? А дори да е така, ние сме готови да направим всичко за една душа, стремяща се към Непорочния агнец.

Майката се изправи на колене.

— Благодаря — студено каза тя. — Не искаме молитвеното събрание да стане в нашата палатка.

Жената дълго я гледа.

— А ние пък няма да пуснем една сестра во Христе без молитва. Молитвеното събрание ще бъде в нашата палатка, мадам. И да прости бог коравосърдечието ви.

Майката се наведе отново, погледна бабата и лицето й остана напрегнато и сурово.

— Тя е изморена — рече майката. — Просто е изморена. — Бабата люшкаше глава назад-напред и бърбореше нещо неразбрано.

Жената с надменно изражение напусна навеса. Майката не откъсваше очи от лицето на старицата.

Роуз от Шарън вееше с картона, раздвижвайки горещия въздух. Тя каза:

— Майко!

— Какво?

— Защо не им позволи да се помолят!

— Сама не знам — отвърна майката. — Йеховистите са добри хора. Те вият и скачат за славата божия. Не знам… Ей тъй, просто ми текна нещо. Сега не бих могла да понеса това. Няма да ми стигнат силите.

Нейде наблизо се чу монотонно пеене. Думите на молитвата не можеха да се разберат. Гласът ту затихваше, ту се засилваше и при всяко засилване ставаше все по-висок. И ето в паузата встъпиха ответните гласове и тогава първият глас зазвуча тържествено и властно. Отново пауза и отново проточено подемане. Фразите на молитвата ставаха все по-кратки, все по-отсечени, като команди, а в ответните гласове прозвучаха жални нотки. Ритъмът на пеенето стана по-напрегнат. Гласовете — мъжки и женски — звучаха в унисон, но ето че един женски глас се превърна в ужасен вик, див и яростен като вик на животно; един контраалт го поде — отсечено, като лай на куче, и някакъв тенор зави на височините като вълк. Думите на молитвата станаха съвсем нестройни и преминаха в рев и тъпчене с крака. По тялото на майката полазиха тръпки. Роуз от Шарън дишаше тежко и задъхано, а ревът не стихваше и ти се струваше, че след миг дробовете на тези хора няма да издържат голямото напрежение.

Майката каза:

— Не мога да ги слушам. Какво става с мен?

Един висок глас се превърна от вик в истеричен писък, като провлечен вой на хиена, тропането стана по-силно. Гласовете стихваха, пресекваха и накрая целият хор избухна в ридания, в хрипливи стонове; към тропота се прибави и шумът от удари по телата, сетне стоновете преминаха в тихо скимтене, сякаш кученца скимтяха край своя съд с храна.

Роуз от Шарън тихо хлипаше. Бабата изрита завесата от краката си, които приличаха на сиви чворести пръчки. И тя заскимтя като кученце. Майката отново зави краката й. И тогава бабата дълбоко въздъхна, дъхът й стана по-спокоен и лек, затворените клепачи вече не потрепваха. Тя заспа дълбоко и полуотворила уста, хъркаше. Жалното скимтене на йеховистите ставаше все по-тихо и по-тихо и накрая съвсем замря.

Роуз от Шарън вдигна към майка си замъглените си от сълзи очи.

— Помогна й — рече тя. — Помогна на баба. Заспа.

Майката седеше, навела глава. Беше я срам.

— Може би незаслужено обидих добрите хора. Бабата спи.

— Иди при нашия проповедник, той ще ти прости греха — каза Роуз от Шарън.

— Ще отида… само че той не е като другите. Може вината да е негова, дето не позволих на хората да се помолят тук. Нашият проповедник мисли така: каквото и да правят хората, все е хубаво. — Майката погледна ръцете си и рече: — Трябва да поспим, Розашарн. Щом ще тръгваме нощес, трябва да поспим. — И тя се опъна на земята до дюшека.

Роуз от Шарън попита:

— Ами аз… нали трябва да вея на баба?

— Тя сега спи. Легни да поспиш и ти.

— Къде ли е отишъл Кони? — жално продума младата жена. — Отдавна не съм го зървала тъдява.

Майката прошепна:

— Ш-шт! Лягай да спиш.

— Майко, Кони ще учи вечер, за да се издигне.

— Да, да. Разправяла си ми вече това. Лягай да спиш.

Роуз от Шарън легна на края на дюшека, върху който спеше бабата.

— Кони има сега нов план. Той все мисли за това. Като свърши електрокурса, ще си отвори собствена работилница и можеш ли да се сетиш какво ще си имаме?

— Какво?

— Лед… много лед. Ще си имаме хладилник. Пълен с лед. В него нищо няма да се разваля.

— Кони все ще измисли нещо — каза майката със смях. — Хайде, спи сега.

Роуз от Шарън затвори очи. Майката се обърна по гръб и тури ръце под главата си. Тя се вслушваше в дишането на бабата и на дъщеря си. Махна с ръка, за да пропъди една муха от челото си. Лагерът бе притихнал в адската жега и звуците, които се носеха от напечената трева — песента на щурците и бръмченето на мухите, — се сливаха с тишината, без да я нарушават. Майката въздъхна дълбоко, прозя се и затвори очи. И в полудрямка чу приближаващи се стъпки, но се събуди едва когато прозвуча мъжки глас:

— Има ли някой тук?

Майката бърже стана. На входа се бе надвесил един мургав мъж и надничаше вътре. Той носеше цели обувки и панталон и риза със защитен цвят, на раменете си имаше еполети. На широкия му кожен колан висеше пистолет в кобур, а отляво на гърдите беше закачена голяма сребърна звезда. Полицаят бе килнал фуражката си с меко дъно. Той барабанеше с пръсти по здраво опънатия брезент, който кънтеше като тъпан.

— Има ли някой тук? — попита отново полицаят.

Майката отговори:

— Какво искате, мистър?

— Какво мислите, че искам? Искам да зная кой е тук.

— Е добре, само трима души. Аз, една баба и дъщеря ми.

— Къде са мъжете ви?

— Отидоха да се измият. Пътувахме цяла нощ.

— Откъде сте?

— От Салисо, Оклахома.

— Не може да стоите тук.

— Мислим да тръгваме нощес и да прекосим пустинята, мистър.

— И добре ще направите. Ако утре до това време не сте се махнали, ще ви пратя в затвора. Не искаме никой да се задържа тук.

Лицето на майката потъмня от гняв. Тя бавно се изправи на крака. Приближи се до сандъка със съдините и измъкна оттам един чугунен тиган.

— Мистър — рече тя, — ти имаш униформа и револвер. Такива като теб в нашия край не смеят много-много да надигат глас. — И тя пристъпи към него с тигана. Той откопча кобура. — Хайде, стреляй — каза майката. — Жените можеш да плашиш само. Добре, че мъжете не са тук. На кайма ще те направят. В нашия край такива като теб си държат езика зад зъбите.

Мъжът отстъпи две крачки назад.

— Да, но сега не сте във вашия край. Сега сте в Калифорния и ние не искаме тук да се задържат разни оки.

Майката се спря. Тя объркано загледа полицая.

— Оки ли? — каза тихо тя. — Оки?

— Да, оки! И ако, като дойда утре, сте още тук, ще ви натикам в затвора. — Той се обърна, приближи се до съседната палатка и пак забарабани с пръсти по брезента.

— Има ли някой тук? — попита той.

Майката бавно се прибра под навеса. Тя сложи обратно тигана в сандъка. И бавно се отпусна на земята. Роуз от Шарън тайно я наблюдаваше. И когато видя лицето на майка си нервно да потрепва, тя затвори очи и се престори, че спи.

 

 

Слънцето се спусна по-ниско, но горещината не намаляваше. Том се събуди под върбите и почувствува, че устата му е засъхнала, тялото му цялото е в пот, а главата му тежи. Той бавно стана и тръгна към брега. Там съблече бърже панталона и ризата си и влезе в реката. Веднага щом се потопи във водата, жаждата му изчезна. Той легна в една плитчина. Течението леко го полюляваше. Том се опря с лакти в пясъчното дъно, гледайки пръстите на краката си, които стърчаха от водата.

Едно бледичко, слабичко момче изпълзя като животинче от тръстиките и бързо се съблече. То се гмурна в реката като воден плъх и пак като воден плъх заплува, оставяйки на повърхността само носа и очите си. И изведнъж момчето видя главата на Том, видя, че Том го гледа. То заряза играта си и седна на дъното. Том каза:

— Здравей!

— Здрасти!

— Воден плъх ли имитираш?

— Да. — Момчето заотстъпва лека-полека към брега с предпазливостта на невестулка; после подскочи, събра бърже дрехите си и се изгуби сред върбите.

Том тихо се изсмя и в този миг чу да го викат с все сила: „Том! Том!“ Той седна във водата и изсвири през зъби — оглушително изсвирване с вариация накрая. Клоните на върбите се размърдаха и из тях изскочи Рути.

— Майка те вика — каза тя. — Върви по-скоро.

— Ей сега. — Той стана и закрачи през водата към брега, а Рути с учудване и любопитство загледа голото му тяло.

Като забеляза, че тя го гледа, Том рече:

— Хайде, да те няма. Махай се! — И Рути избяга. Том чу как тя с развълнуван глас, без да се спре, вика Уинфийлд. Той облече горещите дрехи върху студеното си, мокро тяло и тръгна бавно през върбите към палатката.

Майката бе запалила огън от сухи върбови клони и топлеше на него вода в едно котле. Тя видя Том и веднага изпита облекчение.

— Е, майко, какво има? — попита Том.

— Страхувах се за теб — отвърна тя. — Идва един полицай. Каза, че не можем да останем тук. Страх ме беше да не те срещне. Страх ме беше да не се сбиеш с него, ако ти каже нещо.

Том рече:

— Защо ще се бия с него?

Майката се усмихна.

— Защото… той говореше такива едни работи… самата аз едва не го ударих.

Том грубо и непринудено сграбчи ръката й, разтърси я и се изсмя. После седна на земята, като продължаваше да се смее.

— Божичко, майко! Преди ти беше добра. Какво е станало с теб?

Тя сериозно погледна сина си.

— Не знам, Том.

— Отначало ти ни се заканваше с оня крик, а сега едва не си набила някакъв полицай. — Том тихо се разсмя, протегна ръка и нежно потупа майка си по голото стъпало. — Същинска вещица си станала — каза той.

— Том.

— Да!

Тя дълго се колеба.

 

 

— Том, ей този полицай… ни нарече… оки. Каза: „Ние не искаме тук да се задържат разни оки.“

Том следеше с внимателен поглед майка си, ръката му все още нежно лежеше върху босото й стъпало.

— Един човек ми каза за това — рече той. — Знам го вече. — Той замълча. — Майко, според теб аз лош човек ли съм? Трябваше ли да бъда затворен и да стоя толкова време там?

— Не — отговори тя. — Предизвикаха те и ти уби… Не. Защо ме питаш?

— Просто ей тъй. Щях хубаво да натупам този полицай.

Майката се усмихна доволна.

— Може би не трябваше да те питам това, защото и аз самата едва не го ударих с тигана.

— Майко, а защо не можем да останем тук?

— Той каза само това — ние не искаме тук да се задържат разни оки. Ако, казва, и утре ви видя тук, ще ви тикна в затвора.

— Ние не сме свикнали да играем по гайдата им.

— Така му отвърнах и аз. А той каза, че не сме си били в нашия край. Вие сте в Калифорния, казва. Тук те, изглежда, каквото си искат, това си правят.

Том рече смутено:

— Майко, искам да ти съобщя нещо. Ной… тръгна надолу.

Майката не разбра веднага думите му.

— Защо? — тихо попита тя.

— Кой го знае. Казва, че така било по-добре. Бил решил да остане край тази река и ме помоли да ти съобщя това.

— А какво ще яде? — попита тя.

— Не знам. Каза, че ще си лови риба.

Майката дълго мълча.

— Семейството се разпада — най-сетне продума тя. — Не знам… Нищо не мога да измисля. Нямам вече сили.

Том неуверено каза:

— Той няма да бъде зле, майко. Винаги е бил такъв един особен.

Майката хвърли смутен поглед към реката.

— Просто нищо не мога да измисля.

Том погледна редицата палатки и край една от тях забеляза Рути и Уинфийлд, които благоприлично разговаряха с някого. Рути стоеше, мачкайки с пръсти роклята си, а Уинфийлд ровеше с босия си крак земята. Том извика:

— Ей, Рути! — Момичето вдигна глава, видя кой го вика и затича към своята палатка, последвано от Уинфийлд. Том каза: — Тичай да извикаш нашите. Те спят под върбите. Да дойдат тук. А ти, Уинфийлд, върви при Уилсънови и им кажи, че скоро ще тръгваме. — Децата тозчас хукнаха да изпълнят поръчката му.

Том попита:

— А как е баба?

— Днес спа. Мисля, че е по-добре. Още спи.

— Хубаво. А колко месо ни остана?

— Малко. Четвърт свиня.

— Тогава трябва да напълним другото каче с вода. Ще вземем водата с нас. — Те чуха откъм върбите пискливия глас на Рути, която викаше мъжете.

Майката тикна по-навътре в огъня клоните и пламъците се издигнаха чак до черното котле. Тя каза:

— Да даде бог по-скоро да си отдъхнем! Да даде господ по-скоро да си намерим хубаво място!

Слънцето слезе по-ниско над неравната линия на хълмовете на запад. Водата в котлето буйно вреше. Майката се вмъкна под брезентовия навес и се върна оттам с пълна престилка картофи. Тя ги изсипа във врящата вода.

— Да даде бог по-скоро да можем да си изперем дрехите! Никога не сме ходили толкова мръсни. Даже не мия картофите, преди да ги варя. Чудя се защо! Сякаш сме станали съвсем други.

Мъжете се показаха сред върбите; очите им бяха подути, а лицата червени и подпухнали от дневния сън.

Бащата попита:

— Какво има?

— Трябва да тръгваме — отговори Том. — Един полицай иска това, гони ни оттук. И защо ще стоим повече на това място? Ще тръгнем по-рано, така може наведнъж да преминем пустинята. Имаме още към триста мили път.

Бащата рече:

— Мислех, че тук ще си починем както трябва.

— Не бива, татко. Трябва да продължим напред — каза Том. — Ной няма да дойде с нас. Той тръгна надолу по реката.

— Няма ли да дойде? Какво, глупакът му с глупак, е намислил? — И бащата се изсекна. — Мой грях — каза унило той. — Ной е грях, който ми тежи цял живот.

— Недей приказва така.

— Няма — рече бащата. — И не бих могъл — страшен грях.

— Трябва да се стягаме вече за път — каза Том.

Уилсън, който се бе приближил, чу последните му думи.

— Ние не можем да тръгнем с вас — рече той. — Сейри е съвсем изнемощяла. Трябва да си отпочине. Иначе няма да види края на тази пустиня.

Изслушаха го мълчаливо, сетне пръв заговори Том:

— Полицаят се заканва да прати всички ни в затвора, ако останем тук до утре.

Уилсън поклати глава. Очите му бяха сякаш от стъкло, мургавата кожа бе побледняла.

— Какво да правим? Сейри не може да пътува. Пък щом ще ни затварят, да ни затварят. Сейри трябва да си почине, да събере сили.

Бащата каза:

— Ако искате, да ви почакаме?

— Не — отговори Уилсън. — Вие и без това направихте много за нас. А да оставате тук, не бива. Продължете напред, там ще получите работа. Не искаме да ви задържаме.

Бащата развълнувано продума:

— Та вие нямате нищо!

Уилсън се усмихна.

— Когато се срещнахме, също нямахме нищо. Това не ви засяга. И не спорете с мен, защото мога и да се разсърдя. Стягайте се и заминавайте, иначе ще се разсърдя.

Майката кимна на бащата да я последва под брезентовия навес и там тихо му каза нещо.

Уилсън се обърна към Кейси:

— Сейри те моли да я навестиш.

— Добре — рече проповедникът. Той се приближи до малката сива палатка на Уилсънови, отметна краищата й и влезе вътре.

В палатката беше тъмно и душно. Той видя в ъгъла един дюшек, а останалите вещи се валяха безразборно на земята, тъй както бяха стоварени сутринта от камиона. Сейри лежеше на дюшека с широко отворени, блестящи очи. Кейси се спря и наведе глава, гледайки към нея. Мускулите на жилестия му врат се издуха. Той свали шапка и застана, държейки я в ръце.

Сейри попита:

— Мъжът ми каза, че няма да тръгнем, нали?

— Да, така каза.

И отново прозвуча тихият й звънък глас:

— А аз настоявах да продължим. Зная, че няма да оцелея из тази пустиня, но затова пък той може лесно да се озове на другия й край. А той не иска. Не знае. Мисли, че ще се оправя. Не знае.

— Той казва: няма да продължим с вас.

— Да — потвърди тя. — Упорит е. Повиках те да ми прочетеш молитва.

— Аз вече не съм проповедник — тихо промълви Кейси. — Молитвите ми няма да помогнат.

Сейри облиза с език засъхналите си устни.

— Аз бях в палатката, когато умираше старецът. Тогава ти прочете молитва.

— Това не беше молитва.

— Не, молитва беше — каза тя.

— Проповедниците не четат такива молитви.

— Молитвата беше хубава. Прочети такава и за мен.

— Не зная какво да прочета.

Тя затвори очи и след миг отново го погледна.

— Тогава се помоли наум. Може и да не е на глас. Помоли се безмълвно.

— Аз нямам бог — рече той.

— Не, имаш. Ти не знаеш какъв е той, но това не е важно. — Проповедникът склони глава. Сейри боязливо го гледаше. И когато той вдигна глава, напрежението бе изчезнало от очите й. — Добре — каза тя. — Тъкмо това исках. Да почувствувам, че има някой до мен… да почувствувам молитвата.

Той разтърси глава, сякаш да прогони сънливостта СИ.

— Не мога да проумея това нещо.

А тя рече:

— Но ти… ти нали знаеш за какво говоря?

— Знам — каза той, — знам, но не мога да го проумея. Може би след няколко дни ще си отпочинеш и тогава ще продължите напред.

Тя бавно поклати глава.

— Нищо вече не остана у мен, само болка. Зная това, но не искам да му го казвам. Ще му бъде много мъчно. И съвсем ще се обърка. Може нощес, когато заспи… Като се събуди, ще му бъде по-леко.

— Ако искаш, няма да замина, ще остана при теб.

— Не — отвърна тя. — Не… Знаеш ли, като дете обичах да пея. Всички, които ме познаваха, казваха, че пея не по-лошо от Джени Линд^[4]. Идваха да послушат как пея. Аз пеех, а те стояха наоколо и ми се струваше, че съм неотделима от тях. Беше ми тъй хубаво! Не всеки може да изпита това. Сърцето ми беше преизпълнено с нещо топло, приятно, със стремеж за близост с хората. Тогава все се надявах, че ще пея в театри, но това не се сбъдна. И добре, че не се сбъдна. Когато пеех за тях, нищо не се изправяше като стена между мен и тях. Ето защо поисках от теб да се помолиш. Искаше ми се още веднъж да почувствувам тази близост. Песента, молитвата са едно и също нещо. Жалко, че не си чувал как пея!

Проповедникът се взря в нея. Погледът му сякаш проникна в самите й очи.

— Сбогом — каза той.

Тя кимна и здраво стисна устни. И проповедникът напусна тъмната палатка и се озова сред ослепителната слънчева светлина.

Мъжете товареха багажа. Чичо Джон стоеше в камиона, а останалите му подаваха вещите. Той грижливо ги натъкмяваше, така че отгоре да бъде колкото може по-равно. Майката премести свинското в една тенджера, а Том и Ал отидоха до реката и измиха двете качета. Те ги завързаха за стъпалата на камиона, напълниха ги с вода и ги покриха с брезент, за да не се изплискат по пътя. Всичко беше натъкмено, само брезентът и дюшекът, на който спеше бабата, не бяха прибрани.

Том каза:

— С такъв товар нашата таратайка непременно ще се прегрее. Не бива да тръгваме без запас вода.

Майката раздаде на всички от варените картофи, изнесе от навеса една торба, пълна до половината — всичко, което бе останало, — и я сложи до тенджерата със свинското. Всички ядяха прави, тъпчейки от крак на крак и духайки в дланите си горещите картофи.

Майката влезе в палатката на Уилсънови и стоя там десетина минути, сетне тихо излезе навън.

— Време е да тръгваме — рече тя.

Мъжете се пъхнаха под брезентовия навес. Бабата спеше с широко отворена уста. Те внимателно вдигнаха дюшека и го качиха най-отгоре в камиона. Бабата сви костеливите си крака, но не се събуди.

Чичо Джон и бащата прехвърлиха брезента през подпората отгоре на камиона така, че се получи нещо като малък навес над багажа. Те завързаха брезента за страничните капаци. Сега всичко беше готово. Бащата извади кесията от джоба си и измъкна от нея две омачкани банкноти. Той се приближи до Уилсън и му подаде парите.

— Ето, вземете от нас това и… — той посочи свинското и торбичката с картофи — и това.

Уилсън наведе глава и рязко я поклати.

— Не мога и да помисля за такова нещо — каза той. — И вие самите имате малко храна.

— Колкото за из път, ще ни стигне — отвърна бащата. — Не ви даваме всичко. А като пристигнем, ще се хванем на работа.

— Не мога и да помисля да взема това — повтори Уилсън. — Не се мъчете да ме увещавате — ще се разсърдя.

Майката взе от бащата двете банкноти. Тя грижливо ги сгъна на две, сложи ги на земята и ги затисна отгоре с тенджерата със свинско.

— Ето къде ги оставям — рече тя. — Ако не ги вземете вие, други ще ги вземат.

Уилсън се обърна, без да вдига глава, и закрачи към палатката си. Той влезе вътре и краищата на брезента се затвориха след него.

Джоудови почакаха още няколко минути.

— Трябва да вървим — рече Том. — Сега е сигурно към четири часа.

Всички се качиха в камиона, майката седна горе — до бабата. Том, Ал и бащата се настаниха в кабината, Уилфийлд — на коленете на баща си. Кони и Роуз от Шарън се свряха до стената на кабината. Проповедникът, чичо Джон и Рути се сместиха върху багажа.

Бащата извика:

— Мисис Уилсън, мистър Уилсън, довиждане! — От палатката не отговориха. Том запали мотора и камионът тежко потегли. И когато той запълзя по разбития път, който водеше за Нийдълс и към шосето, майката погледна назад. Уилсън, свалил шапка, стоеше до палатката и гледаше след тях. Слънцето грееше право в лицето му. Майката махна с ръка, но той не й отговори.

Том караше камиона на втора скорост, за да не похаби ресорите по неравния път. Като наближиха Нийдълс, камионът спря край една станция за обслужване и Том провери дали вехтите гуми не изпускат въздух и дали резервните са завързани здраво. Напълни резервоара с гориво, взе и два бидона бензин, по пет галона всеки, и два галона масло. После наля вода в радиатора, поиска да му дадат карта и почна да я разглежда.

Един млад човек с бяла униформа явно нервничеше, обслужвайки Том, и се успокои само когато сметката беше платена. Той каза:

— Корави хора сте вие.

Том вдигна глава от картата.

— Защо?

— През пустинята с такава таратайка!…

— А ти пътувал ли си из нея?

— Колко пъти, само че не с такъв ковчег.

Том рече:

— Ако загазим, никой ли не ще може да ни помогне?

— Може и да ви помогне. Ала посред нощ всеки го е страх да спира. Аз за нищо на света не бих спрял. Не съм толкова смел.

Том се усмихна.

— Мислиш, че ние сме смелчаци ли? Просто нищо друго не ни остава, тук няма никаква смелост. Е, благодаря. Все някак ще стигнем отвъд. — Той седна в кабината и потегли.

Младият човек в бяло влезе в къщичката от рифеловано желязо, където помощникът му работеше над една търговска книга.

— Божичко, какви окаяни хора!

— Кой, оките ли? Всички са такива.

— А колата им! На такава таратайка ще ме е страх изобщо да се кача.

— Ти — да! Но ние с теб сме свестни хора, а тези оки нищо не разбират и нищо не чувствуват. Та те не приличат на човешки същества! Истинският човек няма да живее така, като тях. Истинският човек няма да се примири с такава мръсотия и нищета. Пък тези оки не са повече от горили.

— Да, и съм доволен, че не аз, а те трябва да прекосят пустинята на такъв худзон. Бучи като вършачка.

Помощникът му погледна в книгата пред себе си. Едра капка пот се търколи от пръста му и падна върху розовия лист.

— С нищо не можеш да ги уплашиш. Толкова са тъпи, че дори не могат да си представят колко е опасно това, което вършат. И изобщо не виждат по-далеч от носа си. А ти си седнал да се безпокоиш за тях!

— Не се безпокоя. Просто си помислих как бих се чувствувал на тяхно място.

— Да, но ти разбираш нещата. А те нищо не разбират. — И той изтри с ръкав капката върху розовия лист.

 

 

Камионът излезе на шосето и пое по един дълъг хълм сред изполомени и разрушени от времето скали. Водата в радиатора скоро завря и Том трябваше да намали скоростта. Камионът се заизкачва по дългия склон — шосето криволичеше и извиваше сред пустошта, изгорена и обезцветена от слънцето, унищожило тук всякакъв живот. По едно време Том спря за малко да изстине машината и после камионът отново продължи пътя си. Когато пътниците се изкачиха на билото, слънцето беше все още високо; те погледнаха надолу към пустинята — черните, сякаш овъглени планини в далечината, сивата пустиня, озарена от жълтите лъчи на слънцето. Дребните мършави храсти и трева хвърляха резки сенки върху пясъка и отломките скали. Ослепителното слънце грееше точно срещу камиона. Том държеше ръката си пред очите, за да може да гледа пътя. Щом превалиха гребена, заслизаха по надолнището по инерция, за да охладят мотора. Те се спускаха към пустинята; вентилаторът на мотора се въртеше, охлаждайки водата в радиатора. Седнали в кабината, Том, Ал, бащата и Уинфийлд на коленете му гледаха яркото залязващо слънце и очите им бяха като стъклени, а мургавите им лица блестяха от пот. Изгорената земя и черните, сякаш овъглени хълмове нарушаваха спокойния профил на пустинята и я правеха още по-страшна в червените лъчи на залязващото слънце.

Ал каза:

— Божичко, какви места! Ами ако трябваше да вървим пеш?

— Щяхме да вървим. Както много други; а щом другите могат, значи, и ние можем — отвърна Том.

— Но и много, изглежда, са измрели — рече Ал.

— И ние не се отървахме без нищо.

Ал замълча. Обляната в червена светлина пустиня бягаше назад край камиона.

— Как мислиш, ще се видим ли пак с Уилсънови? — прекъсна мълчанието си Ал.

Том погледна маслопоказателя.

— Питам се дали ние или пък някой друг ще види повече мисис Уилсън. Просто се питам.

Уинфийлд каза:

— Татко, искам да сляза.

Том го погледна.

— Няма да е зле всички да слязат, преди да е мръкнало. — Той намали скоростта и спря камиона. Уинфийлд скочи на земята и се изпика край шосето. Том се подаде от кабината. — Ще слиза ли още някой?

— Не, ще потърпим — извика чичо Джон.

Бащата рече:

— Уинфийлд, качи се горе. Изтръпнаха ми краката, не мога вече да те държа. — Момчето закопча комбинезона си, послушно се покачи на камиона по задния капак и се прехвърли на четири крака през дюшека на бабата, та да е по-близо до Рути.

Камионът вървеше в следобеда, а слънцето докосна с крайчеца си неравната линия на хоризонта и заля пустинята с червена светлина.

Рути каза:

— Какво? Изгониха ли те?

— Не, сам дойдох. Тука е по-хубаво. Там няма къде да легнеш.

— Само, моля ти се, не бъбри и не пискай — рече Рути, — защото искам да спя и когато се събудя, да бъдем вече пристигнали! Том каза така! Интересно ще бъде да видим тая тъй хубава Калифорния.

Слънцето залезе и остави след себе си голямо кръгло сияние. Под брезента стана тъмно като в тунел — тунел с мътни триъгълници светлина в двата края.

Кони и Роуз от Шарън седяха, облегнати на кабината, и горещият вятър, който се промъкваше през брезента, ги шибаше в тила, а брезентът плющеше и барабанеше над главите им. Двамата си говореха тихо, съобразявайки се със силата на шума на брезента, та другите да не ги чуят. Кони се обръщаше и шепнеше на ухото на Роуз; тя му отговаряше по същия начин. Роуз от Шарън каза:

— Пътуваме, пътуваме, а краят на тоя път не се вижда. Омръзна ми вече.

Той се обърна и прошепна:

— Може би утре… Би ли искала сега да бъдем сами? — И Кони докосна с длан бедрото й в тъмнината.

Тя рече:

— Не бива. Ще ме подлудиш. Недей. — И обърна ухо към Кони, за да чуе отговора му.

— А не може ли… когато всички заспят?

— Да — каза тя. — Но сега не бива. Ще ме подлудиш, а те ако не искат да спят?…

— Не мога повече — рече Кони.

— Знам. И аз не мога. Хайде да си поговорим за това, което ще правим, като пристигнем там, и се отдръпни от мен, докато не си ме подлудил.

Кони се поотдръпна.

— Значи, веднага щом пристигнем, ще се заловя да уча вечер — каза той. Роуз от Шарън дълбоко въздъхна. — Ще си набавя една от онези книжки, в които пише за курса, ще изрежа купона и… готово.

— А колко ще трябва да чакаме?

— За кое?

— За това — да почнеш да печелиш много пари и да си купим хладилник.

— Не мога да ти кажа — рече важно Кони. — Откъде да знам това предварително? Сигурно към Коледа, а може и много по-рано.

— И веднага щом свършиш, ще си купим хладилника и всичко друго, нали?

Той се изсмя.

— Горещината ти действува, мила. Та защо ти е лед по Коледа?

Роуз от Шарън се изкиска в отговор.

— Прав си! Ала аз бих искала да си имаме лед по всяко време на годината. Престани вече. Ще ме подлудиш!

Здрачът се превърна в мрак и на бледото небе над пустинята изгряха звездите — остри, ярки, с редки лъчи — и небето сякаш стана кадифено. Промени се и горещината. До залез-слънце тя като гореща вълна шибаше лицата и изсмукваше всички жизнени сокове, а сега зноят лъхаше отдолу, от земята, като плътна, душна маса. Запалиха фаровете и пред тях в смътната им светлина се виждаше шосето, а отдясно и отляво — тясната лента на пустинята. От време на време в далечината проблясваха нечии очи, но животните не се показваха на светло. Под брезента сега стана съвсем тъмно. Чичо Джон и проповедникът лежаха в средата, опрели се на лакти, и гледаха пътя през задния триъгълник на брезента. Те виждаха до самия заден капак две безформени в тъмнината фигури — бабата и майката, — виждаха как майката се размърдва от време на време и протяга ръка навън.

— Кейси — рече чичо Джон, — ти трябва да знаеш какво да правим.

— Не те разбирам — какво искаш да кажеш?

— Не знам — отвърна чичо Джон.

Кейси каза:

— Трудна задача ми зададе ти.

— Нали си бил проповедник?

— Слушай, Джон! Какво току се захващате все за това: проповедник, та проповедник. Нима проповедникът не е човек като всички други?

— Да, но той… той е особен човек… иначе какъв проповедник ще бъде. Ето какво… Как мислиш ти, може ли някой да носи на хората нещастие?

— Не знам — рече Кейси. — Не знам.

— Ето например аз… имах жена… хубава, добра. Една нощ я заболя коремът. Помоли ме: „Извикай доктор!“, а аз й казах: „И таз добра! Сигурно си преяла, нищо ти няма.“ — Чичо Джон сложи ръка на коляното на проповедника и се вгледа в него в мрака. — Да бе видял как ме погледна тя. Цялата нощ пъшка, а на другия ден умря. — Кейси измърмори нещо. — Разбираш ли? — продължи чичо Джон. — Аз я убих. И оттогава се мъчех да изкупя вината си… мъчех се да върша добро… най-вече на децата. И исках да бъда по-добър… но не можех. Напивах се, блудствувах…

— Всички блудствуват — отвърна Кейси. — Аз също.

— Да, но ти нямаш грях на душата си.

Кейси меко продума:

— Как да нямам — имам. Всички имат грехове. Кое ни се струва грях? Това, в което не чувствуваме увереност. А онези, които са уверени във всичко и не знаят никакви грехове, са магарета и ако бях на мястото на бога, щях да ги изритам от царството небесно. Не мога да ги гледам.

Чичо Джон каза:

— Струва ми се, че нося нещастие на близките си. И си мисля дали няма да е по-добре да ги напусна. Така не мога да живея повече.

Кейси бързо изрече:

— Човек трябва да върши това, което трябва да върши. Нищо не мога да те посъветвам. Нищо. Не знам може ли някой да носи щастие или нещастие. А доколкото ми е известно, никой не бива да си пъха носа в живота на другите. Нека всеки си решава сам. Да помогнеш на някого — бива, но да му казваш какво да прави — не.

Чичо Джон разочаровано каза:

— Значи, не знаеш?

— Не, не знам.

— А как мислиш, грях ли е това, че не съм спасил жена си от смъртта?

— За други това би било просто грешка — рече Кейси, — но щом ти мислиш, че е грях, значи, е грях. Човек сам си създава греховете.

— Трябва всичко да се обмисли, както се следва — каза чичо Джон, обърна се по гръб и легна, вдигайки нагоре колене.

Камионът изминаваше миля след миля. Времето течеше. Рути и Уинфийлд заспаха. Кони измъкна отнякъде едно одеяло, зави себе си и Роуз от Шарън и стаявайки дъх, те се прегърнаха под него в тъмнината. После Кони отхвърли одеялото настрана и топлият въздух разхлади мокрите им от пот тела.

Майката лежеше на дюшека до бабата и макар очите й нищо да не виждаха в мрака, тя усещаше до себе си конвулсивно потрепващото тяло, конвулсивно биещото сърце, чуваше неспокойното дишане. И майката повтаряше:

— Успокой се, успокой се. Всичко ще бъде наред, всичко ще бъде наред. — И после добави със сподавен глас: — Нали знаеш, трябва да преминем пустинята. Знаеш това.

Чичо Джон й извика:

— Да не си зле?

Майката помълча и после отвърна:

— А, не, просто така. Сигурно насън съм приказвала. — А сетне бабата притихна и майката, без да мърда, продължи да лежи до нея.

Часовете на нощта течаха, мракът като плътна стена преграждаше пътя на камиона на Джоудови. От време на време ги задминаваха коли, които също се движеха на запад; понякога насреща се задаваше камион и с тътен профучаваше край тях, устремил се на изток. Звездите като бавен водопад струяха към запад. Беше вече около полунощ, когато пътниците приближиха Дагет, където имаше контролен пункт. Шосето на това място бе силно осветено, а до пункта личеше ярък неонов надпис: „Карай вдясно и спри!“ Том спря камиона и инспекторите, които се шляеха без работа в канцеларията, веднага излязоха навън и застанаха под дългия дървен навес. Един от тях записа номера на колата и вдигна капака на мотора.

Том попита:

— За какво правите това?

— Агрономически контрол. Сега ще прегледаме цялата ви кола. Растения или семена имате ли?

— Не — отговори Том.

— Все пак трябва да прегледаме. Разтоварете багажа.

Майката с мъка слезе от камиона. Лицето й беше подпухнало, очите гледаха сурово.

— Чуйте, мистър, имаме болна. Една баба. Караме я на доктор. Не можем да се бавим. — Тя, изглежда, едва сдържаше нервите си. — Пуснете ни.

— Не може. Без преглед не може.

— Кълна се в бога, нищо нямаме! — извика майката. — Кълна се в бога! Бабата е страшно зле.

— И вие май не сте много добре — каза един от чиновниците.

Майката се хвана за задния капак и се издигна на мускули, влагайки в това движение всичката си сила.

— Вижте — рече тя.

Чиновникът насочи лъча на джобното си фенерче към сбръчканото старческо лице.

— Вярно! — възкликна той. — Та, казвате, нямате нищо — нито семена, нито плодове, нито зеленчуци, нито царевица, нито портокали?

— Нямаме. Кълнем се в бога!

— Добре, продължавайте тогава. В Барстоу има доктор. На осем мили оттук. Продължавайте.

Том се пъхна в кабината и камионът потегли.

Чиновникът се обърна към своя колега:

— Защо да ги задържаме наистина?

— Може пък да лъжат — отговори колегата му.

— Какво приказваш! Да бе видял тази старица! Не, не лъжат.

Том даде газ, бързайки по-скоро да стигне до Барстоу, и когато се озоваха в градчето, той спря колата, слезе и се приближи до задния капак. Майката се наведе към него.

— Няма й нищо — каза тя. — Просто не исках да се бавим там, защото ме бе страх да не останем в пустинята.

— А как се чувствува тя?

— Нищо… Нищо й няма. Продължавай напред. Трябва по-скоро да преминем пустинята. — Том поклати глава и се отдалечи.

— Ал — рече той, — сега ще спрем на бензиностанцията, а после ще седнеш на волана ти. — Той закара колата до една бензиностанция, която работеше денонощно, напълни резервоара и радиатора и наля масло в картера. Ал седна на волана, Том от другата страна, а бащата — между двамата. Камионът отново потегли в мрака и скоро ниските хълмове, които окръжаваха Барстоу, останаха назад.

Том рече:

— Не знам какво става с майка. Някакъв бръмбар й е влязъл в главата. Нима дълго се преглежда един багаж? Каза, че баба е съвсем зле, а сега пък — че нищо й няма. Не мога да я разбера. Нещо става с нея. Да не се е побъркала по пътя?

Бащата каза:

— Тя сега е също тъй буйна като на млади години. Когато беше млада — от нищо не се боеше. Поне сега да се бе поукротила, толкова деца народи, такава тежка работа върши! Но не би! Помните ли как размахваше оня крик? Опитай само да й го вземеш — за нищо на света не бих посмял.

— Не разбирам какво става с нея — рече Том. — Да не би да се е изморила?

Ал се обади:

— Никак няма да съжалявам, когато свърши пътешествието ни! Мира не ми дава този проклет камион.

Том рече:

— Браво на теб — добра кола си избрал. Върви като по вода.

Цялата нощ худзонът се впиваше в душната тъмнина и зайците бягаха от светлината на фаровете му далеч, правейки дълги, отсечени скокове. И когато напред блеснаха светлините на Мохаве^[5], отзад вече почна да се разсъмва. В утринната дрезгавина на запад се показаха планини. В Мохаве взеха вода и масло и продължиха към планините; сега зората вече бе се зазорила.

Том извика:

— Минахме пустинята! Татко, Ал, гледайте! Наистина я минахме!

— Тъй съм изморен, че ми е все едно — каза Ал.

— Дай аз да карам.

— Не, почакай още малко.

Когато преминаха през Техачапи, вече беше съвсем светло. Зад гърба им изгряваше слънцето. И изведнъж долу пред тях се откри обширна долина. Ал рязко удари спирачките посред шосето и викна:

— Божичко! Гледайте!

Лозя, овощни градини, обширна равна долина — зелена, прекрасна. Дървета, посадени в редици, сред ТЯХ — къщи.

И бащата каза:

— Боже всевишни!

Градчета в далечината, селища сред овощни градини и утринно слънце, заляло със злато долината. Отзад дадоха сигнал. Ал свърна към края на шосето и там спря.

— Трябва хубаво да разгледам всичко.

Позлатени от утринното слънце нивя, върби, редици евкалиптови дървета.

Бащата въздъхна:

— Не съм мислел, че може да има такова нещо на света!

Праскови, орехови горички и тъмнозелени петна — портокалови градини. Сред дърветата червени покриви и плевниците — големи, цели грамади. Ал слезе от камиона и направи няколко крачки, за да се разтъпче.

Той извика:

— Майко, погледни! Пристигнахме!

Рути и Уинфийлд изпълзяха от камиона на земята и замръзнаха на мястото си, благоговейно и плахо гледайки обширната долина. Далечината се губеше в омара и ти се струваше, че земята колкото по̀ се приближава до хоризонта, толкова по-мека става. Една вятърна мелница проблясваше от време на време с крилете си като малък хелиограф. Рути и Уинфийлд гледаха, без да откъсват очи, и Рути прошепна:

— Ето я Калифорния.

Уинфийлд повтори тази думичка на срички, беззвучно мърдайки устни.

— Има плодове — каза той на глас.

Кейси и чичо Джон, Кони и Роуз от Шарън също слязоха. И те застанаха мълчаливо. Роуз от Шарън вдигна ръка — да приглади косите си, видя долината и ръката й бавно се отпусна надолу.

 

 

Том рече:

— А къде е майка? Искам и тя да види. Майко, гледай! Ела тук. — Майката бавно, с мъка се прехвърли през задния капак. Том я погледна: — Божичко! Да не си болна? — Лицето на майката бе подпухнало, посивяло, очите бяха хлътнали дълбоко, клепачите — почервенели от безсънието. Краката й докоснаха земята и тя се хвана за капака на камиона, за да не падне.

Изрече пресипнало:

— Значи, минахме пустинята?

Том показа обширната долина:

— Гледай!

Майката погледна нататък, накъдето сочеше Том, и устата й леко се отвори. Пръстите й посегнаха към гърлото, хванаха една гънка мека кожа и леко я стиснаха.

— Слава богу! — каза тя. — Пристигна нашето семейство. — Коленете й се подкосиха и тя седна на стъпалото на колата.

— Болна ли си, майко?

— Не, уморена съм.

— Нощес никак ли не спа?

— Никак.

— Баба ли беше зле?

Майката погледна ръцете си, които лежаха на коленете й като уморени любовници.

— Исках да почакам мъничко, тогава да ви съобщя. За да не ви разваля… настроението.

Бащата рече:

— Значи, бабата е съвсем зле.

Майката вдигна очи и обгърна с продължителен поглед долината.

— Бабата почина.

Всички мълчаливо я погледнаха и бащата попита:

— Кога?

— Още преди да ни спрат.

— Защо тогава не позволи да прегледат багажа?

— Страхувах се да не останем в пустинята — отговори майката. — Казах на бабата, че няма друг изход. Семейството трябва да премине пустинята. Казах й, всичко й казах, а тя вече береше душа. Не можехме да спираме посред пустинята. Имаме малки деца… Розашарн е бременна. Казах всичко на бабата. — Тя вдигна ръце от коленете си и за миг закри с тях лице, после тихо изрече: — Трябва да я погребем сред зеленина, на някое хубаво място. И наоколо да има дървета. Нека да почива в земята на Калифорния.

Всички уплашено погледнаха майката, поразени от нейната сила.

Том рече:

— Господи боже! И ти цялата нощ си лежала до нея?

— Трябваше да преминем пустинята — жално продума майката.

Том направи крачка към нея и понечи да сложи ръка на рамото й.

— Не ме пипай — каза тя. — Ще се съвзема, само не ме пипай, иначе няма да издържа.

Бащата рече:

— Трябва да тръгваме. Трябва да слезем долу, ей там.

Майката го погледна.

— Може ли… може ли да седна в кабината? Не мога повече там… уморена съм. Сили нямам.

Те отново се покатериха върху багажа, отвръщайки поглед от неподвижната дълга фигура, завита, омотана от всички страни — даже презглава — с одеялото. Насядаха на местата си, мъчейки се да не гледат натам, да не гледат издутото като могилка одеяло — носа, острия ъгъл на брадичката. Те се мъчеха да не гледат — но не можеха. Рути и Уинфийлд, сгушили се в един от предните ъгли, колкото може по-далеч от мъртвата, не сваляха очи от нея.

И Рути каза шепнешком:

— Това е баба. Тя сега е умряла.

Уинфийлд бавно кимна.

— Тя вече не диша. Тя е съвсем, съвсем мъртва.

А Роуз от Шарън шепнеше на Кони:

— Тя е беряла душа точно когато ние…

— Отде да знаем? — успокоително рече Кони.

Ал се качи горе, отстъпвайки мястото си в кабината на майка си. Той реши малко да се поперчи, защото му беше тъжно. Цопна се до Кейси и чичо Джон.

— Е, какво пък, вече беше стара. Време й беше — каза той. — Всички ще умрем. — Кейси и чичо Джон погледнаха с блуждаещи очи младежа, сякаш той беше някакъв храст, придобил изведнъж способността да говори. — Не е ли така? — продължи Ал. Но и двамата отвърнаха от него поглед, той се намръщи и млъкна.

Кейси изрече учудено, сякаш не вярваше на думите си:

— Цялата нощ… сама. — И добави: — Джон! Такова сърце има тази жена, че изпитвам страх, като си помисля. Хем ме е страх, хем се чувствувам подлец.

Джон попита:

— А това не е ли грях? Как мислиш, тук няма ли грях?

Кейси учудено го погледна.

— Грях ли? Никакъв грях няма тук.

— А аз каквото и да сторя, дори то да е нещо съвсем дребно, си мисля, че е грях — рече Джон и погледна дългото, увито презглава тяло.

Том, майката и бащата седнаха в кабината. Том отпусна спирачките и запали мотора. Тежката кола тръгна по нанадолнището, като пухтеше, подскачаше и се тресеше с цялата си каросерия. Зад камиона беше слънцето, отпред — златната и зелена долина. Майката бавно поклати глава.

— Ай, че красиво! — каза тя. — Да можеха и те да видят отнякъде това!

— Да, наистина — отговори бащата.

Том потупа с длан волана.

— И двамата бяха много стари — рече той. — Нямаше нищо да разберат от красотата на тази страна. Дядо щеше да вижда тук индианци, прерия — също като на младини. А баба — първата къща, в която е живяла. Бяха вече много стари. Тези, които ще разберат истински всичко, са Рути и Уинфийлд.

Бащата се обади:

— Виж ти как приказва нашият Томи — като възрастен, сякаш проповед чете.

А майката тъжно се усмихна:

— Да… Томи стана вече възрастен, израсна… толкова израсна, че не можеш да го достигнеш.

Камионът слизаше надолу, остро извивайки, следвайки завоите на шосето, и пътниците ту изгубваха долината от очи, ту отново я виждаха пред погледа си.

Отдолу до тях достигаше горещият й дъх, горещата миризма на зеленината, смолистата миризма на шалфеята и гринделията. Край шосето свиреха жетварки. Том видя напред една гърмяща змия, насочи към нея колата, смаза я и я остави да се гърчи сред пътя. Той каза:

— Трябва да потърсим тук някъде съдебен лекар. Трябва да направим на бабата прилично погребение. Татко, колко пари ни останаха?

— Около четирийсет долара — отвърна бащата. Том се засмя.

— Господи, та ние скоро ще бъдем съвсем без пари! И не носим нищо с нас. — Той се закиска, но след миг лицето му стана отново сериозно. Нахлупи козирката на каскета си съвсем ниско над очите. А камионът продължаваше да се спуска от планината към обширната долина.