Джон Стайнбек
Гроздовете на гнева (11)

Единадесета глава

Къщите сред полето стояха опустели, а щом те бяха опустели, значи, бяха опустели и полята. Не пустееха само навесите за тракторите и тези навеси от рифеловано желязо блестяха на слънцето като сребърни; там миришеше на бензин и масло, там блестяха дисковете на плуговете. Тракторите бяха с фарове, защото за трактора не съществува ден и нощ, дисковете режат земята в тъмнината, режат я и денем, блестейки на слънцето. Когато конят се връща от полето в яхъра, животът в яхъра не спира, там се чува дишане, там е топло, под краката на коня шумоли сламата, в устата хрупти сеното, животното мърда уши, гледа. В яхъра се връща животът, там той излъчва топлина. А когато моторът на трактора свърши работата си, тракторът става мъртъв като метала, от който е направен. Топлината го напуска, както напуска трупа. Вратите от рифеловано желязо се затварят, трактористът си заминава за в къщи в града, понякога на двадесет мили далеч, и той може да не се върне седмици, месеци, защото тракторът е мъртъв. Това е просто и удобно. Толкова просто, че чудото, което се съдържа в труда, изчезва; толкова удобно, че и животът на земята престава да изглежда чудо, а щом няма чудо — няма и близост със земята, няма разбиране и връзка с нея. И трактористът се отнася към земята пренебрежително, като чужд човек, защото малко неща са му понятни тук и нищо не му е близко. Нали селитрата и фосфатите не са земя, както и дължината на памучното влакно? Въглеродът не е живо същество, както и солта, водата и калцият? В човека има всички тези вещества, но той е нещо по-голямо, по-сложно, както земята е нещо по-сложно от химическия състав на почвата. Човекът, който представлява нещо по-сложно в сравнение с химическите вещества, влизащи в състава на организма му, човекът, който крачи по земята, направлява плуга, за да не счупи палешника о някой камък, приповдига го, за да не заоре в някой чакълест пласт, и сяда на земята, за да закуси — този човек познава земята, която е нещо по-сложно от химическия състав на почвата. Но този, който управлява мъртвия трактор по чуждата, безразлична нему земя, разбира само от химия; той не уважава нито тази земя, нито себе си. Когато вратите от рифеловано желязо се затворят, той си тръгва за в къщи, но земя и дом за него са различни понятия.

Вратите на пустите къщи бяха широко разтворени и пантите им скърцаха на вятъра. Цели банди малчугани идваха тук от съседните градчета да хвърлят камъни по прозорците и да ровят из боклука, търсейки съкровища. Ето един нож, на който половината от острието липсва. Добра находка. О, каква воня — сигурно наблизо има умрял плъх. А виж какво е написал на стената Уайти. Той написа това и в училищния клозет и учителят го накара да го изтрие с мокър парцал.

Когато хората заминаха и настъпи вечерта, ловуващите котки се върнаха от полето и замяукаха по верандите. Но никой не ги посрещна, те крадешком се промъкнаха през отворените врати и тръгнаха, мяукайки, из празните стаи. Сетне се върнаха пак на полето и подивяха, ловейки торбести плъхове и полски мишки и спейки денем в канавките. Когато дойде нощта, прилепите, които преди не смееха да се вмъкнат през вратите, защото домовете бяха осветени, сега влизаха вътре и хвърчаха из празните стаи, а след няколко дни почнаха да остават денем в тъмните ъгли на стаите, сгънали високо криле и увиснали с главите надолу между таванските греди; миризмата на техните изпражнения изпълваше безлюдните къщи.

И мишките се преселиха вътре и почнаха да трупат семена от бурени в ъглите, в сандъците, зад чекмеджетата в кухните. Дойдоха тук и невестулки на лов за мишки, а кафяви кукумявки, кряскайки, ту влизаха, ту излизаха.

Краткотраен, но силен дъжд се изля над земята. Бурените пред прага израснаха — там, където преди никога не бяха расли, а между дъските на верандите поникна трева. Къщите бяха опустели, а опустялата къща бърже се разрушава. Обшивката между ръждясалите гвоздеи почна да се пука. Подовете на стаите се покриха с прах и по тях личаха само миши, невестулчи и котешки стъпки.

Една нощ вятърът отпра една таванска дъска и я запокити на земята. Следващия път той се промъкна през дупката, която бе направил, и отпра още три дъски, а по-следващия — цяла дузина. Жаркото обедно слънце поглеждаше през проломения покрив и хвърляше ярки отблясъци върху пода. Подивелите котки идваха нощем към къщите, но вече не мяукаха на праговете. Като сенки на облак, закрил за миг луната, те се прокрадваха из стаите, дебнейки мишки. През ветровитите нощи вратите се хлопаха, а окъсаните завеси на прозорците шумоляха по счупените прозорци.