Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Избрани творби в три тома. Том 1
Небесните пасбища. Гроздовете на гнева - Оригинално заглавие
- The Grapes of Wrath, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Христо Кънев, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 30гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Стайнбек
Избрани творби в три тома
Том I
Американска
Първо и второ издание
Литературна група ХЛ.04 9536679911/5637-299-83
Съставител: Кръстан Дянков
Водещ редактор: Людмила Евтимова
Редактори: Кръстан Дянков, Людмила Филипова
Художник: Стоян Христов
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Иван Скорик
Коректори: Наталия Кацарова, Стефка Добрева
Дадена за набор август 1982 г.
Подписана за печат януари 1983 г.
Излязла от печат март 1983 г.
Формат 84×108/32
Печатни коли 48,50
Издателски коли 40,74. УИК 43,40
Цена 5,55 лв.
Държавно издателство „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4
Държавна печатница „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2
История
- —Добавяне
Десета глава
Когато камионът замина, натъпкан догоре с инвентар, с тежки инструменти, кревати, дюшеци — целият движим имот, който можеше да се продаде, Том тръгна из земята на чичо си. Той постоя в плевника, надникна в опустелия обор, в пристройката за инвентара, разрови с крак събралия се там боклук, преобърна един счупен зъбец на косачка. Обиколи всички места, с които го свързваха някакви спомени — червения бряг, където бяха лястовичите гнезда, върбата край кочината. Две свини с грухтене опънаха глави към него през преградката; те бяха черни, отпуснали се на слънцето, кротки. И с това поклонничеството му се свърши, той се върна в къщи и седна на стъпалото, където току-що се бе преместила сянката. Зад гърба му в кухнята шеташе майка му, тя переше детско бельо в една кофа; от лактите на силните й, луничави ръце капеше сапунена пяна. Веднага щом Том седна на стъпалото, тя се изправи и дълго го гледа, отначало в лицето, после отстрани, а когато той премести поглед върху обляния в слънце двор — загледа тила му. После отново се зае с прането.
Тя каза:
— Том, смятам, че в Калифорния няма да бъде лошо.
Той се обърна и я погледна.
— А кой казва, че там ще бъде лошо?
— Никой. Само че всичко ми се струва много хубаво. Тук раздаваха едни листчета. Какво ли не беше написано на тях — каквато искаш работа, имало там, високи заплати и все такива неща! После писаха във вестника колко хора им трябват за гроздобер, за беритба на портокали и праскови. А нали е приятна работа, Том, да се берат праскови? Дори да не ни разрешават да ядем, все ще си скрием по някоя гнила праскова. И под дървета добре се работи — има сянка. Много е примамливо, та чак ме хваща страх. Не вярвам аз. Страхувам се, че всъщност ще излезе съвсем не тъй хубаво.
Том каза:
— Недей летя с вярата си по-високо от орлите, защото ще пълзиш с червеите.
— Тъй, тъй, това е от свещеното писание, нали?
— Струва ми се, че е оттам — отвърна Том. — Когато прочетох книгата „Победата на Барбара Уърд“, свещеното писание се изпари от главата ми.
Майка му тихо се разсмя и отново се зае с прането. После почна да извива панталони, ризи и мускулите на ръцете й се издуха като въжета.
— Твоят дядо по баща също все цитираше писанието. Но, господи, как бъркаше! Постоянно го бъркаше с „Алманаха на доктор Майлс“[1]. Четеше ни го от кора до кора на глас. Там имаше много писма от тези, дето ги мъчи безсъние или болки в кръста. Почне да преразказва на другите това, та да ги поучи, и прибавя: „Това е притча от свещеното писание.“ Баща ти и чичо Джон му се смеят, а той се сърди. — Тя остави изстисканото пране като наръч дърва на масата. — Том! Казват, че трябва да пътуваме две хиляди мили. Нали това е много далеч? Видях картата: високи планини, също като тези на цветните картички, и право през тях трябва да се промъкваме. Колко ще трябва да пътуваме? Как мислиш, Томи?
— Не зная — отвърна той. — Две седмици, а ако ни провърви, може и за десетина дни да стигнем. Слушай, майко, ти напразно се безпокоиш. Ще ти разкажа как живеят хората в затвора. Не бива да мислиш кога ще те пуснат на свобода. Ще се побъркаш. Трябва да мислиш за настоящето, за утрешното, за бейзболния мач в събота. Точно тъй трябва да се живее. Така живеят всички осъдени на доживот. А новаците удрят глави о вратата. И все пресмятат колко още им остава. Защо? Живей си ден за ден.
— Да, така е по-добре — съгласи се майка му, наля в кофата гореща вода, хвърли в нея мръсните дрехи и почна да ги пере в сапунената пяна. — Така е по-добре. А все пак е приятно да си мислиш: може би в Калифорния ще бъде хубаво. Там няма студове. Накъдето да се обърнеш — само плодове. Хората живеят на най-хубавите места, в бели къщички сред портокалови дървета. Може и ние да се наредим така — разбира се, ако всички намерим работа, ако всички имат заплати, — може и ние да се наредим в някоя такава бяла къщичка. Децата ще късат портокали направо от дърветата. Опитай се да ги възпреш — ще ревнат като заклани.
Том гледаше как тя се занимава с прането и очите му се усмихваха.
— Виждам, че като си мислиш така, по-леко ти става. Познавах едного от Калифорния. Дори говореше другояче, не като нас. Като го послушаш, веднага ти става ясно: този е отнейде далеч. Та той разказваше, че там сега се събрал много народ, всеки търсел работа. Берачите на плодове, казва, живеят в мръсни, стари лагери, с храната също са зле. Плащат им малко, работа трудно се намира.
По лицето на майка му премина сянка.
— Не е вярно — каза тя. — Баща ти има едно листче, едно такова жълто листче — там пише, че имат нужда от хора, които да им работят. Защо ще измислят всичко това, ако няма работа? Такива листчета струват много пари. Кому е нужно това — да разказва небивалици и отгоре да плаща пари за лъжите си?
Том поклати глава.
— Не зная, майко. Трудно мога да си обясня защо се върши това. Може би… — Той погледна двора, червената земя, обляна от лъчите на палещото слънце.
— Е?
— Може пък всичко да излезе хубаво, както казваш ти. А къде отиде дядо? Къде е проповедникът?
Майка му застана на прага с куп пране в ръцете. Том се отмести, правейки й път.
— Проповедникът излезе да поскита. Дядо ти спи в къщи. Той понякога посред бял ден идва в стаята да си поспи малко. — Тя излезе на двора и почна да простира на въжето избелелите сини комбинезони, сини ризи и дългото сиво долно бельо.
Том чу зад гърба си стъпки и се обърна. На вратата стоеше дядо му и също както сутринта пръстите му шареха по копчетата на панталона.
— Чух, че се говори — каза той. — Кучи синове, не давате на стария човек да си поспи. Млякото още не е засъхнало по устата ви, не разбирате, че старият човек има нужда от почивка.
Трескавите му пръсти успяха да откопчеят единствените две копчета на панталона, които бяха закопчани. А ръката му забрави какво трябваше да извърши. Тя се пъхна вътре и доволно почеса вълната между краката. Майката се приближи до него с мокри ръце; дланите й бяха омекнали, сбръчкани от горещата вода и сапуна.
— Мислех, че спиш. Дай да те закопчея! — И макар дядото да се бранеше, тя все пак му закопча долната риза, горната риза и панталона. — Какво си се развлякъл такъв! — смъмри го тя и го пусна.
Дядото злобно забъбри:
— Ето… ето докъде стигнах — гащите да ми закопчават. Оставете ме на мира, сам ще се закопчея.
Майката каза шеговито:
— В Калифорния няма да ти позволят да ходиш така.
— Няма да ми позволят ли? Ха! Ще им дам аз да разберат! Те ще ме учат! Ако поискам, и без гащи ще тръгна!
Майката отвърна:
— От година на година езикът ти става все по-несдържан. Искаш да се перчиш ли, какво ли?
Старецът изпъчи четинестата си брадичка и се взря в майката с опърничавите си, лукави и весели очи.
— Тъй — рече той, — значи, скоро ще тръгваме. А там гроздето расте край сами пътя! Знаете ли какво ще направя? Ще набера едно корито грозде, ще се бухна в него със задника и ще се поразмърдам насам-натам, та гащите ми хубаво да се напоят със сок.
Том се засмя.
— Такъв до двеста години да доживее, пак луд ще си остане — каза той. — Значи, потегляме на път, а, дядо?
Старецът придърпа един сандък и седна тежко на него.
— Да, сър — рече той. — Отдавна е време. Брат ми замина оттук преди четирийсет години. И оттогава нищо не съм чул за него. Хитрец беше, кучият му син. Никой не го обичаше. Драсна с моя колт. Ако там се случи да срещна него или децата му — ако той има деца в Калифорния, — ще ги питам за този колт. Но аз познавам добре тази кукувица: ако е имал някакви деца, отървал се е от тях и някой друг ги гледа. Да! Хубаво е да се отиде в Калифорния. Там ще се подмладя. Като пристигна, веднага ще отида да бера плодове.
Майката кимна.
— Така ще бъде, щом дядо ти го казва — рече тя. — Не работи само от три месеца, откак пак си изкълчи бедрото.
— Точно така — потвърди дядото.
Том погледна към двора.
— Ето и проповедникът идва, някъде откъм плевника.
Майката каза:
— Не съм свикнала да слушам такива молитви като отзараншната. Та това и не беше молитва. Той просто говореше, разказваше и все пак ми наподобяваше молитва.
— Той е особен — рече Том. — И говори особено. Сякаш сам със себе си. Но у него няма преструвки.
— Я поглеж какви са му очите — рече майката. — Сякаш току-що са го кръстили. Право в душата проникват. И как ходи: навел глава и гледа в краката си. Сякаш току-що са го кръстили. — И тя млъкна, защото Кейси беше вече близо.
— Ще слънчасаш, като се разхождаш в такъв пек — каза Том.
Кейси отвърна:
— Да… може и да слънчасам. — После изведнъж заговори, обръщайки се към всички — към майката, към дядото и към Том: — Аз също трябва да отида на запад. Непременно трябва да отида там. Питам се само дали ще ме вземете с вас? — И той смутено млъкна.
Майката погледна Том в очакване да каже нещо, защото той, мъжът, трябваше да говори пръв, но Том нищо не отвърна на проповедника. Дала на Том достатъчно време, за да упражни правото си, тя изрече:
— За нас това е голяма чест. Разбира се, сега нищо не мога да кажа; бащата рече, че довечера ще се съберат мъжете и ще определят деня на заминаването. По-добре да почакаме. Джон, бащата, Ной, Том, Ал, Кони — ето кои ще решават. Те ще се върнат скоро. Но ако има място, за нас това ще бъде голяма чест.
Проповедникът въздъхна.
— Аз все пак ще дойда — каза той. — Какво ще правя тук? Походих, погледах — къщите са пусти, земята е пуста… навсякъде е пусто. Тук повече няма да остана. Ще отида там, където отиват всички. Ще работя на полето, може да се успокоя.
— А няма ли да държиш проповеди? — попита Том.
— Няма.
— И да кръщаваш ли няма? — попита майката.
— Също. Ще работя на полето, на зелените ниви, ще бъда близо до хората. Не искам повече да ги поучавам. По-добре сам да се поуча. Да науча защо газят тревата, да ги слушам как говорят, как пеят. Да чувам как децата омитат чинийките си с каша. Да слушам как скърцат креватите на съпрузите нощем. Да ям с хората, да се уча от тях. — Очите му бяха влажни, блестящи. — И сам да се търкалям в тревата с онази, която пожелае да легне с мен, и да не крия това. И да псувам, и да ругая, и да слушам музиката на хорската реч. Сега разбрах, че всичко това е свято и че точно това не съм разбирал. Всички тези неща са добри неща.
Майката каза:
— Амин.
Проповедникът скромно седна на пъна за кълцане на месо край вратата.
— Питам се, още какво трябва да върши един самотник?
Том лекичко се покашля:
— Един самотник, който не държи вече проповеди… — започна той.
— Е-е! Аз просто съм дърдорко — каза Кейси. — Не мога да се отърва от това. Но колкото за проповедите — отказвам се от тях. Да проповядваш, значи да тълкуваш нещо на хората. А аз очаквам те самите да отговорят на моите въпроси. Нима така се проповядва?
— Не зная — отвърна Том. — Тук и гласът има значение, както и това, към което клониш в своята проповед. Проповедта е хубаво нещо, стига след нея слушателите да не поискат да те убият. Миналата Коледа дойдоха при нас в Макалистър от Армията на спасението[2]. Цели три часа свириха на корнети, а ние седим и ги слушаме. Бяха много внимателни към нас. Ала само някой да рече да стане и да си отиде, всички ще ни затворят в единични килии. И това ми било проповед! Когато си с вързани ръце и крака и не можеш да им платиш, както следва, тогава проповед не ти трябва. Не, какъв проповедник си ти? Гледай само да не помислиш да свириш на корнет.
Майката хвърли няколко съчки в огъня.
— Сега ще ви дам да закусите, само че нямам кой знае какво.
Дядото измъкна сандъка си на двора, седна на него и се облегна на стената. Том и Кейси се настаниха също до стената. И сянката, която хвърляше къщата, се премести по-далеч в двора.
Камионът се върна привечер, подскачайки и тътнейки по прашния път; каросерията му бе покрита с гъст слой прах, капакът на мотора също бе покрит с прах, а фаровете сякаш бяха посипани с червено брашно. Когато камионът се приближи до къщата, слънцето вече залязваше и озарената от лъчите му земя изглеждаше червена като кръв. Ал седеше на волана, горд, сериозен и сигурен в умението си да шофира, а бащата и чичо Джон, както подобаваше на водачи на рода, заемаха почетните места до шофьора. Стоейки в каросерията и държейки се за капаците, пътуваха останалите: дванайсетгодишната Рути и десетгодишният Уинфийлд — омърляни, диви; очите им, макар уморени, пламтяха от възторг, устните и пръстите бяха черни и лепкави от бонбоните, които бяха изкрънкали в града от баща си. Рути, с розова муселинена рокля до под коленете, бе сериозна като малка госпожица. Но Уинфийлд все още бе в тази възраст, когато момчетата тичат сополиви, дълго се бавят някъде зад плевника и не изпускат нито един фас. И докато Рути с пълно съзнание за отговорността, която й налагаше нейният пол, се гордееше с развиващите се гърди, Уинфийлд все още бе малък немирник, подобен на глупавичко кученце. До тях, леко опирайки се в кабината, стоеше Роуз от Шарън. Тя се повдигаше на пръсти, мъчейки се да умъртвява тласъците на камиона с коленете и бедрата си. Беше бременна и смяташе за нужно да бъде внимателна. Пепелявите й коси, сплетени на плитки, лежаха като корона на главата й. На закръгленото меко лице, тъй чувствено и привличащо само до преди няколко месеца, вече се бе появил печатът на бременността: самодоволна усмивка и уверен и горд поглед; пълничкото й тяло — високите меки гърди, коремът и твърдите бедра, които преди тъй съблазнително се полюляваха, сякаш подсещайки те да ги шляпнеш или погалиш, — цялото тяло сега бе придобило сдържаност и достойнство. Всеки помисъл на Роуз от Шарън, всяко движение бяха свързани с детето. Сега тя се приповдигаше на пръсти, обзета от грижа за детето. И целият свят й се струваше като утроба, тя мислеше само за продължението на рода и майчинството. Деветнадесетгодишният й мъж Кони, взел за жена закръглената пламенна девойка, все още с уплаха и недоумение се вглеждаше в станалата у нея промяна, защото сега вече нямаше котешки боричкания в леглото, хапане, драскане, сподавен смях и заключителни сълзи. Той виждаше пред себе си едно уравновесено, сериозно и мъдро същество, което му се усмихваше свенливо, но съвсем не плахо. Кони се гордееше с Роуз от Шарън и се боеше малко от нея. Той използуваше и най-дребната възможност да се допре до тялото й, да застане до нея и да докосне нейното бедро и рамо и това поддържаше у него чувството на близост, което може би вече започваше да изчезва. Кони имаше тексаска кръв — бе слабичък, с резки черти на лицето и сините му очи гледаха ту заплашително, ту нежно, ту уплашено. Той беше добър, добросъвестен работник и би могъл да стане по-късно и добър съпруг. Пиеше, но не много; пускаше в действие юмруците си, ако това беше нужно, но никога не се перчеше. Сред хора той се държеше тихо, но въпреки това присъствието му се чувствуваше и всички се съобразяваха с това.
Чичо Джон — ако не беше на петдесет години и не заемаше положението на глава на семейството наравно с другите мъже — би предпочел да се откаже от почетното място до шофьора. Той с удоволствие би го отстъпил на Роуз от Шарън. Но това бе изключено, защото тя бе жена, и то млада. И чичо Джон се чувствуваше неловко, очите му печално гледаха встрани, в силното му мършаво тяло се чувствуваше напрежение. Самотата като стена го отделяше от хората, от естествените хорски потребности. Той ядеше малко, не пиеше, бе вдовец. Ала неутолените страсти зрееха, натрупваха се в душата му и накрая избликваха навън. Тогава той хищно се нахвърляше на храната и се натъпкваше до повръщане; или пиеше пърцуца или уиски, превръщайки се в треперещ паралитик с червени, сълзящи очи; или се мъкнеше с някоя развратница в Салисо. За него разказваха, че веднъж отишъл чак до Шоний, платил за три проститутки едновременно и в продължение на един час пухтял и се забавлявал с безчувствените им тела. Но като се наситил, чичо Джон тръгнал пак тъжен, посрамен и както преди самотен. Криел се от хората и се опитвал да изкупи вината си поне с подаръци. Тогава почнал да се вмъква тайно в къщите и да пъха под възглавниците на децата пакетчета дъвка. Тогава почнал да сече дърва и да не взима за това пари. Тогава почнал да раздава на хората всичко, каквото имал: седлото си, коня си, новите си обувки. Никой не можел по онова време да говори с него, защото той бягал от всекиго, а ако, без да ще, се натъквал на хора, затварял се в себе си и ги гледал с изплашени очи. Смъртта на жена му и последвалите след това дълги месеци доброволно затворничество му наложили своя печат: мъчило го угризение на съвестта, мъчил го срам и сега вече нищо не могло да наруши самотата му.
Но при все това той трябвало да се примири с положението си. Макар само за това, че наравно с другите мъже се счита за глава на семейството, а семейството трябва да се ръководи; и ето че сега той седеше на почетното място до шофьора.
И тримата мъже, които се връщаха в къщи по прашния път, бяха мрачни. Ал, навел се над волана, поглеждаше ту пътя, ту арматурното табло, следейки подозрително потрепващата стрелка на амперметъра, показателя на бензиномера, контролната лампа и показателя на термометъра. И той отбелязваше мислено слабите места на колата, отбелязваше някои подозрителни признаци в поведението й. Вслушваше се в скърцането — може би в задния мост не стига маслото; вслушваше се в работата на клапаните. Той държеше ръката си на лоста за скоростите, чувствувайки с дланта си работата на зъбните колела, натискаше педала, проверяваше спирачките. Може би понякога Ал блудствуваше като мартенски котарак, но сега чувствуваше върху себе си голяма отговорност — отговорност за колата, за хода и състоянието й. Ако нещо се развали, ще бъде по негова вина и макар никой да не му каже нито дума, всички, и най-вече самият Ал, ще знаят, че вината е негова. И той проверяваше колата, следеше я, вслушваше се в нея. Лицето му беше сериозно, изразяващо съзнанието му за отговорност. И всеки го уважаваше, уважаваше и отговорността му. Дори главата на семейството, бащата, не се срамуваше да подържи френския ключ и да изпълнява нарежданията на Ал.
Те се връщаха в къщи уморени. Рути и Уинфийлд се бяха изморили от уличния шум, от хорската тълпа, от това да молят баща си да им купи бонбони; те се бяха изморили от възторга, който бе предизвикал у тях чичо Джон, пъхайки им тайно в джобовете дъвка.
И мъжете, седнали в кабината, бяха изморени, ядосани и тъжни, защото бяха успели да получат за цялото си имущество от къщата само осемнадесет долара: за конете, за каруцата, за инвентара и за покъщнината. Осемнадесет долара. Те се караха с купувача, спориха, но всичката им разпаленост веднага се изпари, когато купувачът изведнъж загуби интерес към сделката и заяви, че не му трябва нищо, на каквато и да било цена. Тогава те се почувствуваха победени, предадоха се и получиха два долара по-малко, отколкото той им предлагаше отначало. И сега пътуваха уморени и изплашени, защото бяха се сблъскали с такъв ред на нещата, който никак не можеше да се побере в главите им, и този ред на нещата ги бе победил. Те знаеха, че впрягът и каруцата струват много повече. Знаеха, че купувачите ще получат за тях много по-голяма сума — но как да направят това сами, оставаше загадка. Тайнствата на търговията бяха за тях неразгадаеми.
Ал, който откъсна очи от пътя и погледна арматурното табло, рече:
— Този човек не е тукашен. Говори по-иначе. И е облечен също по-иначе, не както в нашия край.
Бащата поясни:
— В един железарски магазин срещнах един-двама познати. Казват, че тук се промъкнали много такива, които купуват от нас всичко, докарано за продажба преди заминаването. Голяма печалба си изкарвали. Какво можеш да направиш с такива мошеници? Трябваше и Томи да дойде с нас. Може би щеше да успее да продаде нещата по-скъпо.
Джон рече:
— Но този не искаше нищо да вземе. Трябваше да мъкнем нещата обратно.
— И това ми обясниха — обади се пак бащата. — Казват, че купувачите правели винаги така. За да ни уплашат. Просто не знаехме как трябва да постъпим в случая. Ех, майка ви ще се разочарова много. Ще се ядоса и разочарова.
Ал каза:
— Татко, а кога смяташ да заминем?
— Не знам. Ще поговорим довечера и ще решим. Добре, че Том се върна. Много се радвам, Том е такъв юначага.
Ал рече:
— Татко, едни говореха за Том и казаха, че е дал декларация. Това значело, че не може да напуска щата, а ако го напуснел, щели да го хванат и да го пратят обратно в затвора за още три години.
Бащата го погледна сепнато.
— Така ли казаха? Изглежда, знаят, щом говорят. Или може би само са дрънкали?
— Не знам — отвърна Ал. — Те си говореха, а аз не се обадих, че Том е мой брат. Просто стоях и ги слушах.
Бащата каза:
— Господи, дано това не е вярно! Том толкова ни е нужен. Ще го попитам за това. Малко ли ни са грижите, че и такова нещо да ни дойде до главата! Дано не е вярно. Трябва да си поговорим за това откровено.
Чичо Джон рече:
— Том сигурно ще знае.
Всички млъкнаха. Камионът с грохот подскачаше по пътя. Моторът бръмчеше, подрънкваше от време, на време, спирачните лостове звънтяха. Колелата скърцаха като дървени, от една пукнатина на капачката на радиатора се виеше тънка струйка пара. Камионът вдигаше въртящ се стълб червен прах. Той преодоля последното възвишение, когато слънцето се бе скрило наполовина зад хоризонта, и пристигна в къщи, когато то се скри напълно. Спирачките изскърцаха и този звук се запечати в мозъка на Ал: спирачните ленти отидоха по дяволите!
Рути и Уинфийлд, стенейки, се прехвърлиха през страничните капаци на колата и скочиха долу. Те викаха: „Къде е той? Къде е Том?“ — и изведнъж видяха брат си и се спряха смутени, после бавно се приближиха и плахо го погледнаха.
И когато той каза: „Здравейте, деца! Как сте?“, те тихо отвърнаха: „Здравей. Добре сме.“ И застанаха настрана, поглеждайки крадешком големия брат, който бе убил човек и бе седял в затвора. Спомниха си как и те имаха затвор в курника и как се биеха и спореха кой да бъде арестант.
Кони Ривърс свали високия заден капак на камиона, скочи долу и помогна на Роуз от Шарън да слезе; тя прие помощта му с достойнство и се усмихна с умната си, самодоволна усмивка, смешно свивайки ъглите на устните.
Том каза:
— Но това е Розашарн! Не знаех, че ще дойдеш с тях.
— Вървяхме пеш — отвърна тя. — Камионът ни застигна и ни взе. — И после добави: — А това е Кони, моят мъж. — И казвайки това, тя беше наистина великолепна.
Двамата се здрависаха, измервайки се един друг с поглед, вглеждайки се проницателно един в друг, и след миг останаха доволни от огледа. Том рече:
— Виждам, че не си си губила времето напразно.
Розашарн погледна корема си.
— Нищо не виждаш, рано е още.
— Майка ми каза. Кога ще раждаш?
— О, далече е! Не по-рано от зимата.
Том се засмя.
— Значи, ще родиш в портокалова горичка? В една от онези бели къщи с портокалови дървета около тях.
Роуз от Шарън докосна с две ръце корема си.
— Нищо не виждаш — повтори тя, усмихна се самодоволно и влезе в къщи.
Вечерта беше душна, от запад все още струеше светлина. Без да чака покана, цялото семейство се събра край камиона — и конгресът, семейният съвет, обяви сесията си за открита.
На вечерната светлина червената земя изглеждаше прозрачна, така че размерите й бяха нараснали и всеки камък, стълб, постройка придобиха дълбочина и плътност, незабележими за окото през деня; всички предмети станаха по-релефни. Стълбът изпъкваше по-ясно, отделяйки се рязко от земята, от разстилащите се зад него царевични ниви. И всяко царевично стъбло се открояваше по-рязко, без да се слива с останалите. И дрипавата върба се очертаваше по-релефно, отделяйки се от всички други върби. Земята сякаш отразяваше вечерната светлина. Западната стена на сивата, неизмазана къща блестеше като лунен диск. Сивият, потънал в прах камион се открояваше в здрача като в далечна перспектива на стереоскоп.
Вечерта измени и хората, те притихнаха. Те сякаш се сляха с несъзнателния живот на природата. Подчиняваха се на импулси, които оставяха незабележими следи в съзнанието им. Очите им гледаха съсредоточено и спокойно и тези очи също изглеждаха прозрачни във вечерния здрач — прозрачни и светли в сравнение с изпрашените лица.
Семейството се събра на най-важното място — около камиона. Къщата бе мъртва, нивята бяха мъртви, но камионът бе за всички нещо живо, той беше за тях символ на самия живот. Допотопният худзон с изкривен и изподраскан радиатор, с овехтял, потънал в прах омазнен мотор, с шапки от червен прах на мястото на липсващите дискове на колелата — тази полулека кола-полукамион, нескопосна, с платформа с високи капаци, беше за тях като нов дом, сборно място на цялото семейство.
Бащата заобиколи камиона, огледа го от всички страни, после клекна и вдигна от прашната земя една пръчка. Десният му крак бе стъпил на земята с цялото си стъпало, а левият, малко по-назад от десния, се опираше на пръстите, тъй че едното коляно беше по-високо от другото. Лявата ръка лежеше на лявото коляно, лакътят на дясната се опираше в дясното коляно — в онова, което беше по-високо, а дланта подпираше брадичката. Бащата клечеше, подпрял брадичката си с длан, и поглеждаше към камиона. Чичо Джон се приближи до него и също клекна. Очите на бащата и на чичо Джон бяха замислени. Дядото излезе от къщи, видя ги, заклатушка се към камиона и седна на стъпалото с лице към тях. Това беше ядрото на семейството. Том, Кони и Ной бавно се приближиха към тази група, също клекнаха и сега всички се бяха наредили в полукръг, в центъра на който беше дядото. После на вратата се показаха майката и бабата, а след тях, стъпвайки внимателно, излезе и Роуз от Шарън. Те заеха места зад клекналите мъже; застанаха с ръце на хълбоците. А децата, Рути и Уинфийлд, скачаха от крак на крак зад жените; те чоплеха с босите си пръсти червения прах, но не им се чуваше гласът. Липсваше само проповедникът. Той внимателно бе седнал на земята зад къщата. Бе добър проповедник и познаваше паството си.
Вечерната светлина стана по-мека и за известно време семейството потъна в мълчание. Сетне бащата, без да се обръща към някого, говорейки на цялата група, започна отчета си:
— Здравата ни изиграха. Мошеникът знаеше, че не можем да чакаме. Взехме само осемнайсет долара.
Майката неспокойно се размърда, но не каза нищо.
Ной, най-големият син, попита:
— А колко всичко на всичко пари имаме сега?
Бащата почна да пише цифри в праха, мърморейки си нещо под носа.
— Сто петдесет и четири долара — отвърна той. — Но Ал казва, че трябва да сменим гумите. Казва, че с тези далеч няма да стигнем.
Ал за пръв път взимаше участие в семейния съвет. Досега той бе стоял отзад при жените. И той също почна с достойнство отчета си:
— Колата е стара. Прегледах я цялата, преди да я купя. Продавачът ми бърбореше разни врели-некипели, но аз не го слушах. Пъхнах пръсти в диференциала — нямаше стружки. Отворих скоростната кутия — също нямаше. Проверих амбреажа, колелата да не би да са криви. Пъхнах се под каросерията — рамата не беше счупена. Аварии с нея, изглежда, не са се случвали. Забелязах, че един акумулатор има пукнатина — поисках да го сменят. Гумите нищо не струват, но размерът им е съвсем обикновен. Такива лесно могат да се намерят. Не е много бърза, но затова пък харчи малко бензин. Защо казах да я купим — защото е широко разпространена. Части за нея можем да купуваме, и то евтино, от всяко място. Ако бяхме купили по-голяма, по-хубава кола за същите пари, но с части, които трудно се намират, тя щеше да излезе много по-скъпа. Ето защо мисля, че правилно съм постъпил. — Последната фраза изразяваше покорността му към семейството. Той млъкна, чакайки какво ще кажат другите.
Дядото бе все още глава на семейството, но вече не упражняваше властта си. Положението, което заемаше той, беше почетно и осветено от традицията. И правото на първата дума, независимо от това, че той можеше да избъбри някоя глупост, също още му принадлежеше. Затова мъжете, клекнали на земята, и жените, застанали прави зад тях, чакаха какво ще каже дядото.
— Правилно, Ал — почна той. — И аз бях такова паленце като теб, тичах с вирната опашка, но когато имах да върша някаква работа, не мислех за нищо друго. Ти си юнак, Ал. Добър момък излезе от тебе. — Заключителната фраза прозвуча като благословия и Ал леко се изчерви от удоволствие.
Бащата рече:
— Изглежда, всичко е правилно. Ако беше за коне, нямаше да се осланяме само на Ал, но Ал е единственият специалист по автомобилите сред нас.
Том каза:
— Аз също разбирам нещичко от коли. В Макалистър карах камион. Ал е постъпил правилно. Свършил е всичко както трябва. — И Ал целият се изчерви, като чу този комплимент. Том продължи: — И ето какво… проповедникът… иска да дойде с нас. — Той млъкна. Всички чуха думите му, но никой не се обади. — Той не е лош човек — добави Том. — Отдавна го познаваме. Понякога се разбъбря, но никога няма да чуеш от него глупости. — И Том остави на семейството да решава въпроса.
Светлината лека-полека гаснеше. Майката се отдели от групата и влезе в къщата, а след минута оттам достигна звънтенето на съдините по печката. После тя се върна при потъналия в размисъл съвет.
Дядото каза:
— Има две мнения по въпроса. Едни мислят, че проповедниците носят нещастие.
Том отвърна:
— Той вече не е проповедник.
Дядото махна с ръка:
— Който е бил проповедник, си остава такъв докрай. От това не можеш да се отървеш. Други смятат за чест да си имат проповедник. Щом умре някой — той го погребва. Щом има сватба — особено ако трябва да се побърза с нея, — също не минава без него. Роди се дете, трябва да се кръсти — и проповедникът ти е подръка. Винаги съм казвал: един проповедник с друг не си уйдисва. Трябва да го знаеш що за човек е. А този ми харесва. Той е като нас.
Бащата тикна пръчката в праха и като я повъртя между пръстите си, издълба малка дупка.
— Нас не ни интересува добър ли е или лош, дали ще ни донесе успех или нещастие. Трябва всичко да се има пред вид. Не е добре да се прави тъй, но няма какво. Сега ще видим. Дядото и бабата — двама. Аз, Джон и майката — петима. Ной, Томи и Ал — осем. Розашарн и Кони — десет. Рути и Уинфийлд — дванайсет. И кучетата — не можем да ги оставим тук. Кучетата са добри, не ти дава сърце да ги застреляш, а и няма кому да ги дадем. С други думи — всичко четиринайсет.
— Да, ако не смятаме кокошките и двете свине — добави Ной.
Бащата отвърна:
— Свинете ще осолим за из път. Ще ни трябва месо. Ще турим осоленото месо в качета и ще го караме с нас. Но се чудя дали ще се поберем всички в камиона, а трябва да помислим и за проповедника. Ще можем ли да храним още едно гърло? — И без да обръща глава, той попита: — Ще можем ли, майко?
Майката се покашля:
— Не е там работата — можем или не можем. А дали ще искаме — твърдо каза тя. — Защото ще излезе, че нищо не можем да направим. Ще излезе, че и до Калифорния не можем да стигнем. А щом искаме нещо, ще го направим. Пък колкото се отнася до това дали „искаме“, трябва да кажа, че нашите семейства отдавна живеят в този край и още не съм чула някой от Джоудови или Хазлетови да е отказал да нахрани, приюти или качи на колата си човек, когато са го помолили за това. Джоудови са били всякакви, но никога такива негодници.
Бащата добави:
— А ако не стигне мястото? — Той погледна майката, извил глава встрани, и се засрами от собствените си думи.
— Мястото и без това не стига — отвърна майката. — Място има само за шестима, а ние сме дванайсет. С един повече или по-малко, не е ли все едно? Нима здравият, силен мъж може да бъде в тежест? И при това, когато имаме повече от сто долара и две свини, сме седнали да мислим можем ли да храним един човек… — Тя не довърши думите си и бащата отвърна от нея очи, изпитал парливо чувство, сякаш го бяха ударили с камшик.
Бабата се обади:
— С проповедника ще бъде добре. Той отзарана ни прочете хубава молитва.
Бащата шареше с очи от едно лице на друго, търсейки признаци на несъгласие, и накрая каза:
— Извикай го, Томи. Щом ще пътува с нас, мястото му е тук.
Том стана и тръгна към къщата, викайки проповедника:
— Кейси! Ей, Кейси!
Иззад къщата достигна глух глас. Том сви зад ъгъла и видя проповедника: той седеше, облегнат на стената, и гледаше вечерницата, която блестеше в светлото небе.
— Викаше ли ме? — попита Кейси.
— Да. Ние решихме така: щом ще дойдеш с нас, ела да обмислим всичко заедно.
Кейси стана. Той знаеше какво значи семеен съвет, знаеше, че са го приели в семейството. И положението, което изведнъж зае, бе високо, тъй като чичо Джон, отдръпнал се встрани, му направи място между себе си и бащата. Кейси клекна с лице към дядото, който седеше като на трон върху стъпалото на камиона.
Майката отново влезе в къщи. Чу се звънтенето на желязната вратичка на фенера и в тъмната кухня блесна жълта светлина. Майката свали капака на голямата тенджера и от вратата лъхна миризма на варено месо и цвеклови листа. Всички чакаха майката да се появи отново в тъмния двор, защото гласът й в семейния съвет беше решаващ. Бащата каза:
— Трябва да помислим кога да тръгнем. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Трябва само преди това да се заколят свинете, да осолим месото и да го приготвим за път. Колкото по-бързо свършим това, толкова по-добре.
Ной го подкрепи:
— Ако се захванем за работа както трябва, утре всичко ще бъде готово. И вдругиден ще заминем.
Чичо Джон възрази:
— В тази горещина през деня не можем да изстудим месото. По това време на годината не се колят свине. Ако не го изстудим, месото ще се спари.
— Да ги заколим сега. През нощта месото горе-долу ще изстине. Ще вечеряме и ще ги заколим. Сол има ли?
Майката рече:
— Да. Има много. Изберете две хубави качета.
— Добре, точно така ще направим — каза Том.
Дядото замърда на мястото си, мъчейки се да стане.
— Стъмва се — рече той. — Искам да ям. Ще отидем в Калифорния и там все ще ходя с грозде в ръце и ще си зобя по цял ден от него, тъй да знаете! — Той се изправи, мъжете също станаха.
Рути и Уинфийлд заскачаха възбудено в праха като полудели. Рути прошепна нещо с пресипнал глас на Уинфийлд:
— Ще колят свинете и ще вървим в Калифорния. Ще колят свинете и ще вървим — всички наведнъж.
И Уинфийлд съвсем обезумя. Той допря пръст до гърлото си, направи страшна гримаса и като надаваше слаби крясъци, почна да се върти като пумпал.
— Аз съм стара свиня. Гледай! Аз съм стара свиня. Виж кръвта, Рути! — И той се олюля, свлече се на земята и замаха безпомощно с ръце и крака.
Но Рути беше по-голяма и чувствуваше, че в тези дни става нещо необикновено.
— Й ще вървим в Калифорния! — отново повтори тя. Такива големи събития в живота й още не бяха се случвали.
Възрастните тръгнаха през гъстия здрач към осветената кухня и майката им поднесе месо и цвеклови листа в алуминиевите чинии. Но преди да започне да яде, тя сложи на печката големия кръгъл съд за пране и силно разпали огъня. После донесе няколко кофи вода, напълни съда догоре и остави край него още няколко пълни кофи. Кухнята се изпълни с пара. Всички набърже вечеряха и излязоха навън, за да поседят там, докато водата кипне. Те седяха, гледайки в мрака светлия квадрат от фенера, в който се движеше безформената сянка на дядото. Ной грижливо въртеше в зъби една сламка. Майката и Роуз от Шарън миеха чиниите и ги нареждаха една върху друга на масата.
Изведнъж всички като по команда се захванаха за работа. Бащата стана и запали друг фенер. Ной извади от кухненското чекмедже един крив нож и го наточи на малък изтъркан брус. После остави на пъна за кълцане на месо стъргалото, а до него сложи ножа. Бащата донесе два здрави пръта, всеки по три стъпки дълъг, заостри ги от двете страни с брадвата и ги завърза по средата със здраво въже.
Той мърмореше:
— Не трябваше да продаваме всичките дерачки.
Водата на печката вреше, вдигайки пара.
Ной попита:
— Водата ли ще отнесем там, или свинете ще докараме тук?
— Свинете ще докараме тук — отговори бащата. — Свинете не са вряла вода, няма да ги разплискаме и да се опарим. Водата завря ли?
— Ей сега ще кипне — отвърна майката.
— Добре. Ной, Том, Ал, да вървим в кочината. Аз ще нося фенера. Ще ги заколим там и ще ги домъкнем в къщи.
Ной взе ножа, Ал брадвата и всички заедно тръгнаха към кочината; фенерът, с който бащата осветяваше пътя, хвърляше жълти игриви пламъчета върху краката им. Рути и Уинфийлд, подскачайки, затичаха след тях. Като влезе в кочината, бащата се наведе над преградата с фенера в ръка. Сънените млади свине лениво се изправиха на крака и тревожно загрухтяха. Чичо Джон и проповедникът дойдоха да помагат.
— Добре — повтори бащата. — Почвайте. Ще ги домъкнем до къщи, там ще съберем кръвта и ще ги попарим.
Ной и Том прекрачиха преградата. Те свършиха работата си бързо и ловко. Том удари по веднъж с тъпото на брадвата свинете, а Ной се наведе над повалените животни, напипа артериите им и прерязвайки ги с кривия си нож, освободи пулсиращата кръв. После прехвърлиха отчаяно квичащите свине през преградата. Проповедникът и чичо Джон повлякоха за задните крака едната свиня, а Том и Ной — другата. Бащата вървеше след тях с фенера и в праха, напоил се с черна кръв, се проточиха две пътечки.
Когато домъкнаха свинете в къщи, Ной отдели с ножа сухожилията на задните крака и вмъкна прътовете: закланите животни бяха окачени на таванските греди, които се подаваха под стрехата на покрива. После мъжете донесоха врялата вода и попариха черните свински трупове. Ной ги изкорми и хвърли вътрешностите на земята. Бащата изостри още два пръта, та месото да се проветри по-добре, а Том и майката чистеха през това време четината със стъргалото и един тъп нож. Ал донесе една кофа, сложи в нея вътрешностите и тръгна да ги хвърли по-далеч от къщи; след него със силно мяукане затичаха две котки, кучетата също се втурнаха подир него, ръмжейки слабо срещу котките.
Бащата седна на прага, гледайки осветените от фенера свине. Четината бе остъргана и сега кръвта бавно капеше в черна локва на земята. Бащата стана, приближи се до окачените свине, попипа ги с ръка и отново седна на прага. Бабата и дядото тръгнаха да спят в плевника, дядото носеше фенер. Останалите седяха край къщата мълчаливо. Кони, Ал и Том бяха седнали направо в праха, облегнати на стената, чичо Джон на един сандък, а бащата на прага. Само майката и Роуз от Шарън продължаваха да шетат. Рути и Уинфийлд клюмаха, но се мъчеха да превъзмогнат дрямката. Те сънено се караха в тъмнината. Ной и проповедникът клекнаха един до друг с лице към къщата. Бащата неспокойно се почеса, свали шапката си и зарови пръсти в косата.
— Утре рано-рано ще осолим месото, после трябва да се натовари всичко, освен леглата, а вдругиден ще потеглим. Работа най-много за десетина часа — неуверено продума той.
Том го прекъсна:
— Ще се разтакаваме цял ден, ще се чудим какво да вършим. — Останалите неспокойно се размърдаха. — Да свършим със събирането на багажа призори и да тръгваме — заключи Том. Бащата потърка с длан коляното си. И всички бяха обхванати от безпокойство.
Ной рече:
— Може нищо да не стане на месото, ако го осолим още сега. Ще го нарежем на парчета, така по-скоро ще изстине.
Чичо Джон пръв заговори направо, неиздържал напрежението.
— Какво чакаме? По-скоро да свършваме с всичко това. Като ще вървим, да вървим.
И останалите го подкрепиха:
— Да вървим, защо не? Ще се наспим по пътя. И на тях вече не им се седеше на едно място.
Бащата рече:
— Казват, че дотам имало две хиляди мили! Трябва да тръгваме. Ной, хайде да нарежем месото, а после ще товарим багажа на колата.
Майката надникна иззад вратата.
— А ако забравим нещо в тъмното?
— Като съмне, ще проверим всичко ли сме взели — отвърна Ной. Известно време те седяха мълчаливо и мислеха. После Ной стана и почна да точи ножа на своя малък, изтъркан брус. — Майко — каза той, — прибери масата. — После се приближи до свинете, прокара нож покрай гръбнака им и почна да смъква месото от ребрата.
Бащата бързо стана от прага.
— Трябва да събираме багажа — рече той. — Да вървим.
Сега, когато времето на заминаването бе определено, всички заработиха с трескава бързина. Ной отнесе свинското в кухнята и почна да го реже на квадрати за осоляване, а майката натриваше всяко парче с едра сол и редеше късовете в качетата, така че те да не се допират едно до друго. Тя ги редеше като тухли и попълваше празните места със сол. Ной отряза рибиците и краката, а през това време майката поддържаше огъня в печката и когато Ной оряза, доколкото можа, месото от ребрата, гръбнака и краката, тя сложи кокалите в пещта, за да има нещо за похапване.
На двора и в плевника се движеше насам-натам петното от светлината на фенера — мъжете събираха всичко, което бе решено да се вземе, и го трупаха край камиона. Роуз от Шарън донесе всичките дрехи: комбинезони, обувки с дебели подметки, гумени ботуши, овехтели празнични костюми, пуловери и кожени якета. Тя сложи всичко това в един дървен сандък, стъпи отгоре и натъпка дрехите с крака. После донесе от къщи басмени рокли и шалове, черни памучни чорапи и детски вещи: малки комбинезони и евтини щампосани роклички — и като ги сложи в сандъка, пак ги натъпка с крака.
Том отиде до навеса за инструменти и прибра оттам всичко, което трябваше да се вземе — един ръчен трион, френски ключове, чук и сандъче с най-различни гвоздеи, клещи и разни големини пили.
А Роуз от Шарън донесе едно голямо парче брезент и го разстла на земята зад камиона. Тя едва се провря през вратата, натоварила се с три двойни и един единичен дюшек, остави ги върху брезента, после донесе цял куп сгънати дрипави одеяла и го хвърли върху дюшеците.
Майката и Ной все още се занимаваха припряно със свинското; от печката се носеше миризма на печени свински ребра. Децата, заседели се до късно, бяха победени от съня. Уинфийлд се бе свил направо в праха край вратата, а Рути, седнала на един сандък в кухнята да гледа как нарязват свинете, спеше, облегнала глава на стената. Тя дишаше леко и спокойно и устата й беше полуотворена.
Том, придружен от проповедника, влезе в кухнята с фенер в ръка.
— Господи! — възкликна той. — Как сладко мирише! Чувате ли как пукат ребрата?
Майката редеше късовете месо в качетата, посипваше ги със сол отгоре и в междините и натискаше всеки ред с ръце. Тя погледна Том и леко му се усмихна, но погледът й беше сериозен, уморен.
— За закуска ще имаме свински ребра. Чудесно ще бъде! — каза тя.
Проповедникът се приближи до нея.
— Дай аз да соля — рече той. — Ти имаш да вършиш много други неща.
Майката прекъсна работата си и недоверчиво го погледна, сякаш той й предлагаше нещо странно. Солта бе покрила като с корица ръцете й, те бяха порозовели от пресния сок на месото.
— Това е женска работа — каза най-сетне тя.
— Работа като всички работи — отвърна проповедникът. — Тя е твърде много, за да я делим на мъжка и женска. А ти имаш и други неща да вършиш. Дай, аз ще соля.
Тя втренчено го погледна, а после наля в алуминиевия леген вода от кофата и си изми ръцете. Проповедникът взимаше парчета свинско и ги посипваше със сол. Майката го гледаше. Той ги слагаше в качетата, както правеше тя. Чак когато Кейси свърши един ред, като го покри внимателно с още сол и го натисна с ръце, тя остана доволна от работата му и изтри подпухналите си, възпалени от солта ръце.
Том попита:
— Майко, какво ще вземем от кухнята?
Майката бързо се огледа.
— Кофите — отговори тя, — всички съдини: чиниите, чашите; ножовете, лъжиците, вилиците. Сложи всичко в едно чекмедже и го отнеси. Големия тиган, голямата тенджера за задушено, кафеника. Когато изстине пещта, ще измъкнеш оттам скарата. После с нея ще печем на огъня месо. Няма да е зле да вземем и съда за пране, но няма къде да се побере на камиона. Ще трябва да пера в кофа. Не си струва да взимаме разни дреболии. Можеш да готвиш малко ядене в голям съд, но не можеш много ядене в малък. Вземи всичките форми за хляб. Те влизат една в друга. — Майката огледа кухнята още веднъж. — Събери всичко това, Том, а за останалото ще се погрижа аз. Трябва да се вземе още и кутията с пипер, солта, муската, рендето. Това ще прибера най-накрая. — Тя взе фенера и с уморени крачки тръгна към спалнята, но босите й крака стъпваха по пода безшумно.
Проповедникът каза:
— Изглежда уморена.
— Жените лесно се уморяват — отвърна Том. — Такава им е природата, не се изморяват само когато са на проповед.
— Не, не си прав. Тя е наистина уморена, просто сякаш е болна от умора.
Майката, едва престъпила прага, чу думите му. И мускулите на умореното й лице сякаш се стегнаха, бръчките изчезнаха, погледът й стана по-твърд, раменете се изправиха. Тя огледа голите стени. От вещите в стаята бяха останали само незначителни дреболии. Дюшеците, които през деня бяха още на пода, бяха изнесени. Долапчетата бяха продадени. На пода имаше един счупен гребен, тенекиена кутия от талк, в ъгъла — прах. Майката остави фенера на земята. Тя пъхна ръка зад един от сандъците, които служеха за столове, и измъкна оттам една кутия — стара, мръсна, напукана по ъглите. Майката седна на сандъка и я отвори. Там имаше писма, изрезки от вестници, фотографии, чифт обици, златен пръстен с монограм, оплетена от коси верижка за часовник със златни шарнири на върха. Тя докосна леко с пръсти писмата, изглади една изрезка от вестник с отзив за процеса на Том. Дълго време майката държа кутията отворена, загледала се в нея, и пръстите й ровеха писмата, а след това ги подредиха отново. Тя седеше, захапала долната си устна, потънала в мисли и възпоминания. И накрая реши: извади от кутията пръстена, верижката, обиците, провря ръка до самото дъно и измъкна оттам едно златно копче за ръкавел. Махна плика на едно от писмата, изсипа вътре всичките дреболии, сгъна го на две и го пъхна в джоба на роклята си. После грижливо и нежно затвори кутията и прекара пръсти по нея. Устните й леко се отвориха. Тя стана, взе фенера и се върна в кухнята. Вдигна колелото на печката и внимателно сложи кутията върху въглените. Скоро кутията стана кафява от високата температура. Огънят я лизна от единия край. Майката сложи колелото на мястото му и в същия миг огънят сякаш въздъхна и забумтя, обхващайки от всички страни кутията.
Вън в тъмния двор бащата и Ал товареха камиона, работейки на светлината на един фенер. Те сложиха инструментите най-отдолу, но така, че веднага да ги измъкнат в случай на авария. Над тях сандъка с дрехите и зебловия чувал със съдините; ножовете, вилиците и чиниите — отделно в едно сандъче. Голямата кофа завързаха отзад. Помъчиха се да наредят долния ред колкото може по-равно и в празните места между сандъците натикаха сгънатите одеяла. Отгоре сложиха дюшеците и покриха всичко с брезент. Ал проби по краищата на брезента дупки на две стъпки разстояние една от друга и завърза брезента с въжета за страничните капаци на камиона.
— Ако завали дъжд — каза той, — ще завържем брезента за горната страна на капаците, хората ще могат да се скрият под него и няма да се измокрят. А за тези в кабината дъждът не е страшен.
И бащата плесна с ръце:
— Браво, добре го измисли!
— Почакай, това не е всичко — рече Ал. — Ако мога да намеря една дълга дъска и да подпра с нея брезента, ще стане нещо като палатка и тя ще пази хората и от горещината.
Бащата повтори:
— Браво, добре го измисли! А защо не се сети по-рано за това?
— Нямаше кога — отвърна Ал.
— Нямаше кога ли? А имаше време да се шляеш? Дявол знае, Ал, къде се губи последните две седмици!
— Няма какво да се прави, преди заминаване е винаги така — отговори Ал. И после попита, но вече без предишната си увереност: — Татко, а ти радваш ли се, че заминаваме?
— А? Да, радвам се… Поне… така е. Тука трудно живеехме. А там все ще бъде по-другояче — работа има достатъчно, местата са красиви, навсякъде зеленина, къщите бели и накъдето и да се обърнеш, все портокалови дървета.
— Там портокалите навсякъде ли растат?
— Е, може и да не е навсякъде, но са много.
Небето посивя — настъпваше утрото. И събирането на багажа беше завършено: качетата със свинското стояха готови, кафезът с птиците трябваше само да се качи на камиона. Майката отвори пещта на печката и извади оттам поруменелите хрупкави кокали, по които имаше много месо. Рути, още сънена, пропълзя от сандъка на пода и пак заспа дълбоко. Но възрастните стояха до вратата, леко треперейки от студ, и глозгаха вкусното свинско.
— Май че е време вече да будим дядо и баба — каза Том. — Съмва се.
Майката отвърна:
— Не ми се иска да ги вдигаме, ще ги събудим току преди да тръгнем. Нека си поспят. Рути и Уинфийлд също не са си отспали.
— Ще се наспят по пътя — каза бащата. — Там отгоре е добре, удобно е.
Кучетата изведнъж се затичаха към къщи и се спряха, ослушвайки се. После с отчаян лай се скриха в тъмнината.
— Какво е това? — учуди се бащата. Но нейде далеч прозвуча глас, който успокояваше кучетата. Те продължаваха да лаят, ала вече не така свирепо. Чуха се стъпки и всички видяха идващия към къщата човек. Това беше Мюли Грейвс, нахлупил ниско над очите шапката си.
Мюли срамежливо се приближи.
— Добро утро — поздрави той.
— А, Мюли! — Бащата махна с ръка, омазана от храната. — Ела, Мюли, ела да похапнеш свинско.
— Не — отвърна Мюли. — Не искам да ям.
— Хайде де, Мюли, голяма работа! — Бащата отиде в кухнята и като се върна, подаде на Мюли няколко ребра.
— Не съм дошъл за това — рече Мюли. — Минавах тъдява, спомних си, че заминавате, хайде, викам си, да се отбия при тях да се сбогувам.
— Скоро ще тръгваме — каза бащата. — Ако бе дошъл един час по-късно, нямаше да ни завариш. Както виждаш, всичко е натъкмено.
— Всичко е натъкмено. — Мюли погледна камиона. — Понякога и на мене ми се иска да замина да потърся близките си.
Майката попита:
— А те писаха ли ти от Калифорния?
— Не — отвърна той. — Нищо не са ми писали. Вярно е, че не съм и питал за писмо. Трябва някой път да се отбия до пощата.
Бащата рече:
— Ал, събуди дядо си и баба си. Кажи им да дойдат да похапнат. Скоро ще тръгваме. — Когато Ал закрачи към плевника, бащата се обърна към Мюли: — Е, Мюли, искаш ли да дойдеш с нас? Заради теб на драго сърце ще се постесним.
Мюли отхапа месо от края на едно ребро и го задъвка.
— Понякога ми се струва, че бих могъл да замина. Но зная, че не бива — каза той. — Ала си знам със сигурност, че в последната минута ще избягам и ще изчезна като дух в гробище.
Ной рече:
— Намислил си да умреш някой ден сред нивята, а, Мюли?
— Да, така ще е. Мислих вече за това. Понякога то ми се вижда твърде печално, понякога, че в него няма нищо особено, а друг път, че така ще е най-добре. Но както и да е. Ако срещнете някой от близките ми — аз тъкмо за това дойдох, — ако ги срещнете в Калифорния, кажете, че съм добре. Кажете им, че съм много добре. Те не бива да знаят как живея тук. Кажете им, че веднага щом припечеля пари, ще отида при тях.
Майката попита:
— Наистина ли ще отидеш?
— Не — тихо отвърна Мюли. — Няма да отида. Не мога. Сега вече никъде няма да отида. Да бе по-рано — бих заминал. А сега — не. Много неща премислих, много неща разбрах. Сега вече никъде няма да отида.
На двора стана по-светло. Фенерите побледняха. Ал се върна, водейки дядото, който се клатушкаше с усилие.
— Не спеше — рече Ал. — Седеше в дъното на плевника. Нещо не му е добре.
Очите на дядото бяха мътни, лукавите им пламъчета бяха изчезнали безследно.
— Нищо не ми е — каза дядото. — Просто няма да тръгна с вас.
— Така ли? — учуди се бащата. — Какво искаш да кажеш с това? Всичко сме събрали, всичко е готово. Трябва да заминем. Не можем да останем тук.
— Кой казва, че ще останете? — възрази дядото. — Заминавайте. А аз с вас няма да тръгна. Цяла нощ съм си мислил. Аз съм тукашен човек, тук съм прекарал целия си живот. Плюя на гроздето и портокалите, ако ще да ни затрупат там с тях! Никъде няма да вървя. Тука хубавото е малко, но аз съм тукашен. Вие заминавайте, а аз ще остана. Където съм живял, там ще си живея и занапред.
Всички се насъбраха около него. Бащата каза:
— Така не бива, тате. Тука скоро всичко ще бъде разорано от тракторите. Кой ще ти готви? Как ще живееш? Кой ще се грижи за теб? Нали ще умреш от глад!
Дядото завика:
— Дявол да го вземе, макар че съм стар, все още мога да се грижа сам за себе си! Как Мюли си живее тука сам? И аз мога като него. Казвам ви, че няма да замина, и толкоз. Вземете бабата с вас, ако искате, но мен хич недейте кандърдисва, няма да го бъде.
— Бащата рече безпомощно:
— Слушай, тате! Слушай какво ще ти кажа, само за минутка.
— Не ща нищо да слушам. Казах вече какво ще направя.
Том докосна баща си по рамото.
— Татко, ела в къщи. Искам да ти кажа нещо. — И както вървяха към къщата, той извика: — Майко, ела тук за малко, моля ти се!
В кухнята светеше фенер и имаше чиния, пълна догоре със свински ребра. Том рече:
— Вижте какво, знам, че дядо има право да реши дали да дойде, или не, но не можем да го оставим тук. Всички знаем това.
— Разбира се, че не може да го оставим — каза бащата.
— Добре, ето какво. Ако го хванем и го вържем, може да го нараним, а и той тъй ще побеснее, че може и сам да се нарани. А сега не можем да спорим с него. Най-добре ще е да го напием. Имаме ли уиски?
— Не — отговори бащата. — Нито капка. И Джон няма. Когато не пие, капчица не можеш да намериш у него.
Майката рече:
— Том, беше ми останало половин шише успокоително лекарство — бях го взела за Уинфийлд, когато го боляха ушите. Мислиш ли, че ще свърши работа? Когато чувствуваше силни болки, давах му от това лекарство и то го приспиваше.
— Да опитаме — каза Том. — Къде е то, майко? Да опитаме, пък каквото стане.
— Хвърлих го на боклука — рече майката. Тя взе фенера, излезе и след миг се върна с едно стъкло, пълно до половината с черно лекарство.
Том го пое от нея и го опита.
— Не е лошо на вкус — забеляза той. — Свари чаша черно кафе, добро и силно. Сипи вътре, да речем, една чаена лъжичка. Не, по-добре ще е повечко — две супени лъжици.
Майката отвори печката, сложи вътре до самите въглени кафеника и сипа в него вода и кафе.
— Ще трябва да му го дам в тенекиена кутия — каза тя. — Всичките чаши са прибрани за път.
Том и баща му се върнаха на двора.
— Мисля, че имам право да казвам какво ще направя. Кой яде тези ребра? — викаше дядото.
— Ние — отговори Том. — Майка ще ти даде чаша кафе и малко свинско.
Дядото влезе в къщи, изпи кафето си и изяде дела си от свинското. Вече бе по-светло и всички тихо наблюдаваха стареца през вратата. Те видяха как той се прозя и люшна, как облегна ръце на масата, обори на тях глава и заспа.
— Той без друго беше изморен — рече Том. — Оставете го тъй.
Сега всички бяха готови. Бабата, със замаяна глава и още сънена, казваше:
— Какво значи това? Какво сте се надигнали всички тъй рано?
Но като се облече, тя се успокои. И Рути и Уинфийлд бяха будни, ала притихнали, под действие на умората от предишния ден, и клюмаха глави. Светлината бърже се разстилаше над земята. И суетнята, обхванала семейството, замря. Всички стояха като вдървени и никой не дръзваше да направи решителната крачка за заминаването. Сега, когато дойде моментът да тръгват, те бяха обзети от уплаха също като дядото. Очите им лека-полека почнаха да различават очертанията на навеса и фенерите избледняха, докато накрая престанаха да хвърлят кръгове жълта светлина върху земята. Звездите изчезнаха една по една, подгонени на запад от зората. А всички членове на семейството продължаваха да стоят вцепенени като лунатици и очите им гледаха в далечината, без да виждат подробностите, възприемайки само общия вид на зората, земята и околния пейзаж.
Единствен Мюли Грейвс сновеше насам-натам безспир, надничаше в камиона през пролуките на капаците, удряше силно с юмрук резервните гуми, поставени отзад. Най-сетне той се приближи до Том.
— Ще преминеш ли границата на щата? — запита той. — Ще нарушиш ли декларацията?
И Том се отърси от вцепенението си.
— Божичко, скоро ще изгрее слънцето! — възкликна високо той. — Трябва вече да тръгваме. — Отърсиха се от вцепенението си и другите и се упътиха към камиона. — Хайде — рече Том. — Да донесем дядо. — Бащата, чичо Джон, Том и Ал влязоха в кухнята, където спеше дядото, оборил глава на ръце, и където върху масата се бе отбелязала линия засъхващо кафе. Те подхванаха дядото под мишниците и го изправиха на крака, а той мърмореше и ругаеше здравата като пиян. На двора го вдигнаха на ръце и го понесоха. Том и Ал се качиха на камиона и като поеха стареца под мишниците, внимателно го вмъкнаха горе. Ал отвърза брезента от единия край и те завиха с него дядото, като поставиха под брезента край него един сандък, та дядото да не чувствува върху себе си тежестта на покривалото.
— Непременно ще сложа една дъска — каза Ал. — Още довечера, като спрем да нощуваме. — Дядото мърмореше, без да може да се събуди напълно, и веднага щом го сложиха да легне, отново дълбоко заспа.
Бащата рече:
— Майко, ти и бабата ще седнете при Ал. После ще се сменяваме, но ще започнем с вас. — Те се пъхнаха в кабината, а останалите — Кони и Роуз от Шарън, бащата и чичо Джон, Уинфийлд и Рути, Том и проповедникът, се качиха горе. Ной стоеше долу, гледайки как тези толкова много хора се настаняват върху багажа.
Ал обиколи камиона, преглеждайки ресорите.
— Божичко — рече той, — тези ресори съвсем са се огънали. Добре, че ги усилих отдолу.
Ной попита:
— Татко, а кучетата?
— Забравих ги — отвърна бащата. Той изсвири пронизително, но към камиона дотича само едно куче. Ной го хвана и го метна горе, където то седна притихнало и треперещо, изплашено от височината. — Ще трябва да оставим другите две — извика бащата. — Мюли, би ли се грижил малко за тях? Да не умрат от глад.
— Да — отговори Мюли. — Бих искал да имам две кучета. Да! Ще ги взема.
— Вземи и кокошките — рече бащата.
Ал седна на волана. Стартерът изскимтя и забръмча, сетне шестте цилиндъра изреваха и отзад се появи синкав дим.
— Сбогом, Мюли — извика Ал.
И останалите извикаха в хор:
— Довиждане, Мюли!
Ал отпусна ръчната спирачка и включи на първа скорост. Камионът потрепери и тежко тръгна по двора. Втора скорост. Колата бавно преодоля една малка височинка и се обви в червен прах.
— Ой, ой, здравата сме се натоварили! — каза Ал. — Пътешествието ни няма да бъде скоростен пробег.
Майката искаше да погледне назад, но високият багаж й пречеше. Тя изправи глава и се взря право напред по прашния път. В очите й се четеше умора.
Всички, които бяха горе, гледаха назад. Те видяха къщата, плевника и слабия дим, който продължаваше да се издига от комина. Видяха прозорците, почервенели от първата позлата на слънцето. Те видяха Мюли да стои самотен на прага, гледайки след тях. После се изпречи един хълм и им закри гледката. Покрай пътя се редяха памучни ниви. И камионът пълзеше бавно из праха към шосето, поел на запад.