Джон Стайнбек
Небесните пасбища (9)

9

От всички ферми в Небесните пасбища най-голямо възхищение будеше фермата на Реймънд Банкс. Реймънд гледаше пет хиляди бели кокошки и хиляда бели патици. Фермата беше разположена в низината на север, най-хубавото място в цялата долина. Реймънд беше разпределил земята си на квадрати, засети с люцерна и къдраво зеле. Той толкова често варосваше дългите ниски птицеферми, че те винаги изглеждаха като нови. В неговия имот нямаше и помен от мръсотията, така характерна за птицефермите.

За патиците беше направено голямо кръгло езеро, в което от дебела тръба постоянно течеше прясна вода. А от преливника на езерото тя изтичаше между редиците хубави, корави зелки или се разливаше из люцерновите площи. Чудна гледка представляваха в ранна утрин чистите бели кокошки, които се открояваха върху тъмнозелената люцерна, но още по приятни за гледане бяха хилядата бели патици, плаващи величествено по езерото. Патиците плуват тежко-тежко, сякаш са по-грамадни от Левиатан^[1]. От сутрин до вечер фермата ехтеше от кудкудяканията и крякането на птиците.

От близкия връх се виждаха квадратите с люцерна и хилядите бели петънца, които кръжаха и щъкаха по нея сякаш бели прашинки върху зелено езеро. Понякога някой ястреб ще се издигне във висинето и ще вземе да се взира във фермата на Реймънд. Белите петънца мигом ще спрат безсмислените си движения и ще припнат да търсят закрилата на петлите и от полята ще долетят уплашените писукания на хиляди уплашени от ястреба пилета. Тогава задната врата на къщата ще се отвори шумно и Реймънд ще се появи с пушка в ръце. Ястребът ще се вдигне още по-нависоко и ще се зарее нанякъде. Скупчените бели петънца ще се разпръснат и отново ще защъкат по зеленото.

Зелените квадрати бяха оградени един от друг, тъй че един да може да почива и да се възстановява, докато птиците вилнеят на друг. От хълма се виждаше белосаната къща на Реймънд, кацнала в края на една дъбрава. Около къщата растяха много цветя: невени, едри африкански златоцвети и космоси, високи колкото дървета; а зад къщата имаше розова градина, единствената в Небесните пасбища, която си заслужаваше името. В очите на местното население тази ферма бе образец.

Реймънд Банкс беше як мъж. Дебелите му къси ръце, широките рамене и бедра и масивните крака, дори коремът, който издуваше гащеризона му — всичко това му придаваше вид на изключително силен човек, годен да влачи, да бута, да вдига. Изложените на слънце части от тялото му имаха цвят на сурово телешко месо. Ръцете до лактите, вратът и лицето, особено пък ушите и носът бяха болезнено изгорели и се лющеха. Редичката му руса коса не бе успяла да опази дори черепа от почервеняване. Очите на Реймънд бяха нещо изключително, защото, докато косата и веждите му имаха сламеножълт цвят, който обикновено е съчетан със светлосини очи, неговите очи бяха черни като сажди. Дебелите му добродушни бърни нямаха нищо общо с клюнестия злодейски нос. Той и ушите му най-жестоко страдаха от слънцето. Едва ли имаше дни в годината, когато те да не са възпалени и олющени.

Реймънд Банкс беше на четиридесет и пет години и кипеше от жизненост. Той никога не говореше тихо, а почти крещеше и все се правеше на свиреп. Всяко нещо, дори най-обикновеното, го казваше така, сякаш е много смешно. Затова, отвореше ли си устата, хората започваха да се смеят. При коледните празненства в училището на Реймънд неизменно възлагаха ролята на дядо Коледа, защото имаше дебел глас и червено лице и защото много обичаше децата. Той ги гълчеше така свирепо, че те си умираха от смях. Дори и без червената мантия той винаги си оставаше нещо като дядо Коледа за децата. В начина, по който се боричкаше с тях, по който ги подмяташе и ги мачкотеше, имаше нещо много ласкаво и приятно. А понякога ставаше сериозен и им разказваше разни работи, които имаха въздействието на важни уроци.

От време на време, обикновено в събота сутрин, група момченца отиваха във фермата на Реймънд да го гледат как работи. Той им позволяваше да надничат през стъклените прозорчета на инкубаторите. Понякога ще се случи малките пиленца току-що да са се излюпили, да отърсват мокрите си крилца и да патрят неуверено наоколо. Тогава той разрешаваше на момчетата да вдигат покривалата на люпилата и да напълват ръцете си с жълтичките мъхнати пиленца, които издаваха звуци, напомнящи скърцането на стотици несмазани машини. Сетне децата отиваха при езерото и хвърляха трохи на тържествено плаващите патици. Но момчетата най-много обичаха да гледат как Реймънд умъртвява птиците. И колкото и да е чудно, тогава той слагаше край на закачките и ставаше много сериозен.

Вземаше някое петле и го окачваше за краката на дървената рамка. После прищипваше бясно биещите криле с телена щипка. Петлето започваше да врещи до бога. Копиевидният нож лежеше на сандъка до Реймънд, за да му е подръка. Как само се възхищаваха момчетата от този нож, от неговата страхотна форма и блясъка му, от острия му като игла връх.

— Хайде, петльо, с тебе е свършено — казваше Реймънд.

Тогава момчетата се струпваха досами него. С уверена, бърза ръка Реймънд хващаше главата на птицата и я принуждаваше да отвори човката си. Ножът се плъзваше светкавично по небцето, за да се забие в мозъка, и излизаше пак така светкавично. Крилете затреперваха и се мъчеха да се освободят от щипката. Шията се изпъваше и няколко секунди главата се мяташе насам-натам, после от върха на човката прокапваше кръв.

— Гледайте сега! — извикваше Реймънд.

Ръката му минаваше като гребен по гърдите и смъкваше всички пера. С още едно такова движение оголваше и гърба. Крилете вече не пърхаха така силно. Реймънд оскубваше и тях, като оставяше пера само на върховете им. След туй идваше ред на краката — по един миг за всеки.

— Виждате ли, всичко трябва да става много бързо — обясняваше той, без да прекъсва работата си. — За не повече от две минути. По-късно перата вече се скубят трудно.

После сваляше птицата от рамката, промушваше я два пъти с друг нож и изтърсваше дреболиите в тенджерката. Накрая обърсваше с кърпа окървавените си ръце.

— Гледайте! — крещяха момчетата. — Гледайте! Какво е това?

— Това е сърцето.

— Но то още мърда. Живо ли е?

— О, не — уверяваше ги Реймънд. — Петлето е умряло още в секундата, в която ножът е докоснал мозъка. Сърцето тупа още известно време, но птицата отдавна е умряла.

— А защо не ги колиш, както прави баща ми, чичо Реймънд?

— Защото така е по-чисто и става по-бързо, а и месарите предпочитат главите им да не са отрязани. Така, като ги продават, главата влиза в теглото на птицата. Хайде, петльо, ела насам! — И той вземаше друго петле от уловените.

Щом свършеше с умъртвяването, Реймънд обираше всички гуши от тенджерата и ги раздаваше на момчетата. После им обясняваше как да ги очистят и да си направят балони от тях. Той винаги беше много сериозен, когато говореше за работата си. И не даваше на момчетата да му помагат при убиването на птиците, макар че те много настояваха.

— Може да сбъркате и да не умерите мозъка — казваше той. — Тогава пилето ще го боли.

Госпожа Банкс много се смееше — с чист, звънлив смях, който говореше, че й е весело или дори че не чува какво й говорят. Тя се смееше одобрително на всяка казана дума и за да възнаградят тази отзивчивост, хората се стремяха да говорят смешни неща, когато тя се случеше наблизо. Щом свършеше домакинската си работа, залавяше се да копае цветната градина. „Тя е израснала на паваж, та затова обича толкова цветята“ — казваха съседките. Клио Банкс посрещаше със звучен смях гостите, които посещаваха фермата, и чуеха ли нейния смях, те също се разсмиваха. Весела жена беше Клио. В нейно присъствие хората се чувствуваха като у дома си. Никой не помнеше какво е казала тя по един или друг повод, но месеци след като чуеха смеха й, той оставаше в паметта им с най-тънките си интонации.

Реймънд Банкс комай изобщо не се смееше. Но пък той до такава степен си даваше вид на сърдит, начумерен човек, че това също предизвикваше смях. Двамата се славеха като най-гостоприемните домакини в долината. От време на време канеха всички от Небесните пасбища на угощение в дъбравата край къщата. Там печеха пилета на дървени въглища от дъбова кора и изваждаха стотици бутилки домашно пиво. Хората от долината очакваха с нетърпение тези угощения, а после дълго говореха за тях.

Когато Реймънд Банкс учеше в гимназията, най-близкият му приятел беше едно момче, което впоследствие стана директор на затвора „Сан Куентин“. Тяхната дружба продължи и след завършването на гимназията. Те и досега си разменяха малки подаръци за Коледа. А случеше ли им се нещо съществено, пишеха си. Реймънд се гордееше с приятелството си с директора. Два-три пъти в годината той получаваше покана да присъствува на някоя екзекуция и винаги я приемаше. Пътуванията до затвора бяха единствената почивка, която Реймънд си даваше.

Той обичаше да пристига у директора в навечерието на екзекуцията. Двамата приятели сядаха и разговаряха за дните в гимназията. Разказваха си един на друг случки, които и двамата помнеха с най-малки подробности. И все разправяха и си припомняха едни и същи неща. После, на другата сутрин, Реймънд се наслаждаваше на възбудата и прикритата истерия, които обземаха останалите свидетели на екзекуцията. Бавният марш на осъдените събуждаше чувството му за драматизъм и го караше да се вълнува. Самото обесване не го интересуваше толкова, много по-силно впечатление му правеше изострената, изпълнена с напрежение атмосфера на процедурата преди това. За него тя беше нещо като свръхрелигиозен обред, строга и тържествена церемония. Всичко това го караше да чувствува живота си запълнен и го изпълваше със свещен екстаз, несравним с каквото и да било друго. За осъдените Реймънд се замисляше не повече, отколкото за пилетата, когато забиваше в мозъка им острието на ножа. Към бесилката го водеше не някаква жестокост или извратено желание да се наслаждава на чуждите мъки. Не, той просто страдаше от глад за дълбоки изживявания, а бедното му въображение не беше в състояние да задоволи този глад. В затвора той някак се приобщаваше към всички онези, чиито нерви се опъваха до скъсване. Ако го оставеха сам на екзекуцията, само с осъдения и палача, това не би му подействувало.

Реймънд обичаше и второто събиране в кабинета на директора, след изпълнението на присъдата. Тогава присъствуващите се мъчеха да бъдат весели, за да възстановят разсипаните си нерви. И ставаха много повесели и шумни, отколкото обикновено. Често се случваше да се подиграват на някой новак, обикновено млад репортер, който беше припаднал или се връщаше разплакан от екзекуцията. Всичко това доставяше удоволствие на Реймънд, караше го да се радва на живота и той сякаш се чувствуваше по-жив от всякога.

После той сядаше на хубав обед с директора, след което поемаше за дома. Реймънд изживяваше до известна степен същото вълнение, когато момченцата идваха да гледат как убива пилетата. Тогава в него припламваше искрица от тяхната възбуда.

Скоро след заселването си в Небесните пасбища семейството на Мънро научи за хубавата ферма на Реймънд Банкс и за неговите посещения в затвора. Да присъствуваш при бесенето на осъдените — това събуждаше любопитството на хората от долината, удивляваше ги, но ги караше и да се ужасяват. Преди да беше видял Реймънд, Бърт Мънро си го представяше като типичен палач: върлинест, мрачен човек с мътен, зловещ поглед, човек студен и безчувствен. Самата мисъл за Реймънд изпълваше Бърт не само с любопитство, но и с някаква тревога.

Когато най-после се запозна с Реймънд Банкс и видя веселите му черни очи и здравото, изгоряло лице, Бърт остана разочарован и донякъде дори възмутен. Самата жизненост и добросърдечност на Реймънд му се сториха някак нелепи и скверни, а благият му нрав и обичта му към децата — непристойни.

На първи май Реймънд и жена му даваха едно от прочутите си угощения в дъбравата. Това беше най-чудното време на годината, лупините, игликите и дивите теменужки искряха с цветовете си сред новопокаралата трева по хълмовете. Дъбовете блестяха с новата си чиста премяна, сякаш току-що умити от дъжд. Слънцето печеше достатъчно силно, за да насити въздуха с дъх на пелин, и всички птички празнуваха с лудешки цвъртеж. Откъм птичия двор долиташе веселото кудкудякане на кокошчиците и нахалното, самодоволно квакане на патиците.

Най-малко петдесет души стърчеха около дългите маси под дъбовете. Стотици бутилки бира бяха наблъскани в корита с лед и сол, толкова студена смес, че бирата замръзваше в гърлата на бутилките. Госпожа Банкс сновеше между гостите, смееше се и ги поздравяваше в отговор на поздравите им. Иначе почти не продумваше. Реймънд печеше на жаравата пилета, а група мъже около него го гледаха с възхищение и подхвърляха шеговити съвети.

— Ако някой може да свърши по-добре тази работа, да заповяда — викаше Реймънд. — След малко ще сложа пържоли за щураците, които не обичат пилета.

Застанал наблизо, Бърт Мънро се беше втренчил в червените ръце на Реймънд. От време на време отпиваше от бутилката силна бира. Беше сякаш омагьосан от тези яки, червени ръце, които неспирно обръщаха пилетата върху скарата.

Когато големите табли с печени пилета бяха разнесени по масите, Реймънд се върна при жаравата да опече още за познавачите, които биха пожелали второ и дори трето пиле. Сега Реймънд остана сам, защото аудиторията му се тълпеше около масите. Бърт Мънро вдигна поглед от чинията си с пържолата и забеляза, че Реймънд е сам. Тогава остави вилицата си и се запъти към него.

— Какво има, господин Мънро? Не ви ли хареса пилето? — попита весело Реймънд.

— Аз си взех пържола и беше великолепна. Излапах я на бърза ръка. Знаете ли, аз пилешко не ям.

— Така ли? Никога не мога да разбера как е възможно някой да не обича пилешко, но знам, че много хора не обичат. Нека да ви сложа още една мръвка.

— О, не! Ядох достатъчно. Все ми се струва, че хората много се тъпчат. Човек трябва да става от масата малко недоял. Тогава се чувствува добре. Така е и с животните.

— Май сте прав — отвърна Реймънд и заобръща пилетата. — И аз съм забелязал, че ми е по-добре, когато не преяждам.

— Разбира се. С мен е същото. Па и с всеки. Но хората много се тъпчат.

Двамата се усмихнаха топло един на друг, защото бяха постигнали съгласие по този въпрос, макар че нито единият, нито другият беше особено убеден в казаното.

— Чудо земя имате вие тук — отбеляза Реймънд, за да затвърди с още едно съгласие зародилото се приятелство.

— Е, чак пък толкоз. Казват, че при мен растял отровен астрагал, но аз още не съм виждал.

— Преди да дойдете и да спретнете така хубавичко фермата, говореха, че там имало духове — засмя се Реймънд. — Ама сигурно и духове не сте виждали.

— Ни един. И да ви кажа, мене повече ме е страх от астрагала, отколкото от духове. Гадно нещо е тоя бурен.

— Не знам. Аз нали гледам пилета, та за мен не е толкова страшен, ама който гледа добитък…

Бърт взе една пръчка от земята и почука с нея мигащите въглени.

— Чувам, че се познавате с директора на „Сан Куентин“.

— Дори много добре. С Ед бяхме на времето съученици. Да не би и вие да го познавате?

— О, не. Но често виждам името му във вестниците. Хората на такъв пост често ги пишат във вестниците.

— Да-а, така е — проточи гордо Реймънд. — Той е много известен, много пишат за него. Но е страшно свестен човек, по-свестен не съм виждал. И въпреки че има на главата си всички тия осъдени, пак е весел и разговорлив. Като го гледаш, и през ум няма да ти мине, че носи такава отговорност.

— Интересно. Значи, толкова затворници на главата му, а пък не е угрижен и умислен. А вие често ли се виждате с него?

— М-мда. Виждаме се. Нали ви казах, че ми е съученик. В гимназията той ми беше най-близкият приятел. И не ме е забравил и досега. От време на време ме кани в затвора, когато ще бесят осъдени.

Бърт потръпна, въпреки че сам наведе разговора на тази тема.

— Така ли?

— Факт. И според мене това е доста голяма чест. На екзекуциите присъствуват само отбрани хора — журналисти и длъжностни лица, шерифи и полицаи. И, разбира се, всеки път му гостувам и в къщи.

Нещо необикновено ставаше с Бърт. Той стоеше сякаш отделен от тялото си. Устата му заговориха не по негова воля. Той се чу да казва:

— На директора сигурно няма да му е много приятно, ако вземете някой приятел със себе си.

Бърт остана изумен от думите си. Изобщо не беше мислил да каже такова нещо. В това време Реймънд ръчкаше усилено въглените. Беше смутен.

— Нямам представа, господин Мънро. Никога не съм се замислял за това. Да не би да искате да дойдете с мен?

— Да — отговориха пак от само себе си устата на Бърт.

— Тогава вижте какво ще направя. Ще взема да пиша на Ед. Аз доста често му пиша, та не вярвам да се изненада. И в писмото просто между другото ще спомена, че имате желание да дойдете с мен. Дано другия път прати две покани. Разбира се, нищо не мога да ви обещая. Няма ли да хапнете още една пържолка?

На Бърт му се повдигаше.

— Благодаря, ядох достатъчно — отвърна той. — А и нещо ми е зле. Ще ида да се излегна за малко под някое дърво.

— Може би сте разбълбукали маята на дъното на бутилката. Трябва по-внимателно да пиете бирата.

Бърт седна на сухата шума до ствола на един дъб. Някъде вдясно от него останаха шумните гости, скупчени около масите. До слуха му през стената от мисли едва долитаха пискливите гласове на жените и гърленият смях на мъжете. Между стволовете той виждаше само Реймънд Банкс, който все още шеташе около скарата и печеше пилета за няколкото невероятни, ненаситили се още лакомници. Гаденето, което го накара да остави Реймънд, лека-полека се превръщаше в нещо друго. Смътното усещане за болка отстъпваше място на усилен прилив на странно желание. Това желание го озадачи и разтревожи. Не, той не искаше да отиде до „Сан Куентин“. Гледката на обесен човек би го разстроила. А пък се радваше, че е изказал желание да отиде. Но тъкмо тази радост го тревожеше. Бърт забеляза как Реймънд запретна по-високо ръкавите на дебелите си червени ръце, за да почисти скарите. Той скочи и тръгна към Реймънд. Ала изведнъж усети отново да му се повдига. Свърна и забърза към масата, където жена му раздаваше шумно комплименти, като дооглозгваше пилето си.

— А мъжът ми не туря в уста пилешко — писукаше тя.

— Аз ще си вървя — каза Бърт. — Много ми е зле.

Жена му остави пилето и обърса пръстите си и устата с книжна салфетка.

— Какво става с тебе, Бърт?

— Не знам. Просто ми е лошо.

— Да дойда ли с тебе?

— Не, ти остани. Джими ще те докара.

— Добре — каза госпожа Мънро, — но сбогувай се поне с домакините.

— Ти ще им благодариш и от мое име — обърна гръб той. — Много ми е зле. — И се отдалечи бързо.

След една седмица Бърт Мънро пристигна с форда си и спря пред пътната врата на фермата на Банкс. Реймънд се появи иззад един храсталак, откъдето дебнеше с пушката някакъв ястреб. После се приближи бавно и стисна ръка на госта си.

— Много съм слушал за вашата ферма, та рекох да хвърля един поглед.

Тези думи зарадваха Реймънд.

— Само да прибера пушката и ще ви разведа.

Двамата обикаляха цял час фермата. Реймънд обясняваше, а Бърт се чудеше и маеше на чистотата и реда, при който се отглеждаха птиците.

— Да влезем да пием по една бира — покани го Реймънд, след като обходиха цялото място. — В такъв ден няма нищо по-хубаво от чаша студена бира.

Едва седнали, Бърт подзе смутен:

— Такова… писахте ли на директора, господин Банкс?

— Да, писах. Дори вече е време да получа отговора.

— Сигурно се чудите защо ви помолих за това. Ами човек трябва да види всичко на тоя свят. То е, дето му викат, жизнен опит. Колкото повече имаш такъв опит, толкова по-добре. Човек всичко трябва да види.

— Правилно, така си е — съгласи се Реймънд.

Бърт пресуши чашата и си обърса устата.

— Разбира се, аз съм чел за тия работи по вестниците, ама друго си е да го видиш с очите си. Казват, че до бесилката имало тринайсет стъпала, един вид фаталност. Вярно ли е?

Лицето на Реймънд доби замислено изражение.

— Виж ти, нямам представа. Никога не съм ги броил, господин Мънро.

— А обесените гърчат ли се, мятат ли се, след като увиснат?

— Нещо подобно. Видите ли, те са увързани, а на главите им слагат черни кърпи. Та много не може да се разбере. По̀ ми се струва да потръпват, отколкото да се мятат.

Лицето на Бърт беше напрегнато и зачервено. Очите му святкаха от любопитство.

— Във вестниците съм чел, че умирали за петнайсет до трийсет минути. Така ли е?

— Аз… да, сигурно. Но според мене те са мъртви още в секундата, в която увиснат. То е като с пилетата, отрежеш му главата и то пърха и подрипва, ама си е мъртво.

— Да, така ще е. Това е само рефлекс, нали така му викат? Но си мисля, че на някои сигурно им идва нанагорно, когато гледат такова нещо за първи път.

Реймънд се усмихна с известно задоволство.

— И още как. Почти всеки път някой припада. А младите репортерчета плачат като бебета. Други пък ги удря в стомаха, изповръщат си червата. Така е с повечето новаци. Я да отворим още една бутилка. Хубава ми е бирицата и добре изстудена, нали?

— Екстра е — съгласи се разсеяно Бърт. — Трябва да ми дадете рецептата. Не е зле човек да си има бира за жегата. Е, време е да вървя, господин Банкс. Благодаря ви, че ми показахте фермата. Онези от Петалума могат да научат от вас нещичко за гледането на пилета.

Реймънд цял се зачерви от удоволствие.

— Гледам да вървя в крак с новото, господин Мънро. Щом получа отговор от Ед, ще ви обадя.

През следващите две седмици Бърт Мънро беше все нервен и крайно раздразнителен — нещо толкова необичайно за него, че жена му един ден заяви:

— Бърт, ти си болен. Трябва да се прегледаш на лекар.

— Нищо ми няма — отсече той.

Бърт прекарваше повече от времето си в работа из фермата, но зададеше ли се по пътя автомобил, очите му все натам бягаха. Една събота Реймънд Банкс спря с камионетката си пред тяхната порта. Бърт остави лопатата и отиде да го посрещне. Когато двама фермери се срещнат така, те рядко влизат в къщата. Вместо това обхождат бавно имота, късат стръкчета трева или листа и ги въртят в пръстите си, докато разговарят. Идеше лято. Листата още не бяха загубили свежестта на зеленото, но овошките бяха прецъфтели и вързали. Черешите дори започваха да се зачервяват. Бърт и Реймънд се разхождаха бавно из добре гледаната овощна градина.

— Много птица се е навъдила тази година. Череша я остане, я не остане — каза Бърт, знаейки много добре защо е дошъл Реймънд.

— Ед ми се обади, господин Мънро. Пише, че няма нищо против да дойдете с мене. Гледали да не пускат много хора, щото сума любопитни се натискали. Но щом е за мой приятел, може. Ще отидем в четвъртък. В петък има екзекуция.

В това време Бърт крачеше мълчаливо, забил поглед в земята.

— Ед е голям симпатяга — продължи Реймънд. — Ще ви допадне. В четвъртък вечер ще останем у тях.

Бърт взе от земята една останала след кастренето клонка и я огъна като лък.

— Мисля си, ще има ли някакво значение за вас, ако в последния момент се откажа? — подхвърли той.

— Как! — втренчи се в него Реймънд. — Аз разбрах, че държите да дойдете. Какво ви става?

— Ако ви кажа, сигурно ще си речете, че съм много мекушав. Истината е — аз все за това си мисля, — че ме е страх да дойда. Страх ме е, че после няма да мога да избия тая гледка от главата си.

— О, не е толкова страшно, колкото си го мисли човек — възрази Реймънд.

— Може и да не е. Не знам. Но ме е страх, че ще ми се отрази зле. Различните хора гледат различно на нещата.

— Така е, тука сте прав.

— Ще се помъча да ви обясня какво изпитвам, господин Банкс. Знаете, че аз пилешко не ям. Но на никого не обяснявам защо не ям. Казвам, че не обичам, и толкоз. Май ви създавам главоболия, а? Та да ви кажа… — Клонката се счупи в ръцете му и той хвърли двете парчета и пъхна ръце в джобовете. — Когато бях малък, единайсет-дванайсетгодишен, разнасях бакалски стоки по домовете. До пивоварната при нас живееше един сакат старец. Единият му крак беше отрязан догоре, но нямаше изкуствен крак, ами ходеше с патерици. Нали ги помните някогашните патерици? И си ходеше много добре с тях, само че малко бавно. Една сутрин, като обикалях с кошницата с продукти, видях стареца на двора — мъчеше се да заколи един петел. Такъв породист, голям петел не съм виждал. А може и да ми се е сторил толкова голям, понеже аз бях още дребосък. Старецът беше стиснал патерицата под мишница и държеше петела за краката с едната ръка. Бърт млъкна и взе втора клонка от земята, която също огъна. Докато говореше, лицето му ставаше все по-бледо. — В другата си ръка държеше сатър. Като замахна да отсече главата на петела, патерицата му се подхлъзна, петелът се изметна в ръката му и сатърът отсече едното крило. Бре, тоя човек сякаш полудя. Като взе да кълца с оня ми ти сатър и все не може да умери шията, ами я в гърдите, я в корема. После патерицата му пак се подхлъзна и както беше замахнал, той загуби равновесие и отсече единия крак на петела и собствения си пръст. — Бърт отри челото си с ръкава. Реймънд събираше с крак купчинка пръст. — След това старецът просто хвърли петела на земята и закуцука към къщата си, като се стискаше за ръката. А петелът взе да се влачи по земята, влачи се и тътри карантиите си, че се и мъчи да издаде някакви звуци. — И тази клонка изпука в ръцете му и сега той запокити ядно парчетата. — И тъй, господин Банкс, оттогава нито съм заклал пиле, нито съм хапнал пилешко. Един-два пъти се опитах, но всеки път ми се привиждаше оня петел с изхвръкналите карантии. — За първи път той погледна Реймънд Банкс право в очите. — Разбирате ли ме сега?

Реймънд отбягна погледа му.

— Да, разбирам. Сигурно е било ужасно.

Но Бърт не го остави на мира.

— Та все си мисля за бесенето. Да не стане като с петела. Тоя петел хиляда пъти съм го сънувал на времето. И всеки път стомахът ми се преобръщаше и животът ми ставаше кошмар от тия сънища. Да речем, че дойда с вас. Ами ако после взема да сънувам бесилки с обесени? Неотдавна при обесването на някаква жена в Аризона въжето прерязало шията й. Я си представете, че се случи такова нещо. То ще е сто пъти по-страшно от случката с петела. Никога няма да го преживея.

— Но такива неща фактически не стават — възрази Реймънд. — Казвам ви, не е толкова страшно, колкото си го мислите.

Бърт сякаш не го чу. На лицето му бе изписан ужасът, който му навяваха тези мисли.

— И после, казвате, че на едни им призлява, други припадат. Мога да ви кажа защо става така. Защото тези хора си представят, че самите те висят на бесилката с въже около врата. И изпитват същото, което изпитва обесеният. И аз постъпих така, представих си, че ще бъда обесен след двайсет и четири часа. Да не ви обяснявам какъв отвратителен кошмар изживях. Та затова си мисля: какъв смисъл има да идвам и да преживявам ужаси? Ще припадна. Сигурен съм. Ще изпитам всичко онова, което изпитва нещастникът на бесилката. Снощи, само като си помислих за това, усетих въжето на шията си. После, като съм заспал, съм заврял глава под завивката, та сънувах, че са ми сложили оная черна качулка.

— Стига сте си въобразявали разни врели-некипели — викна гневно Реймънд. — Щом си мислите такива неща, няма защо да идвате с мене. Но пак ви казвам, не е толкова страшно. Само че човек трябва да види, за да се увери. Казахте, че искате да дойдете, и аз ви издействувах разрешение. Щом ви се ще да видите, защо ги дрънкате такива? Ако ли пък не искате да дойдете, кажете си го направо, и толкоз. Какви са тия глупости?

Ужасът изчезна от погледа на Бърт. Той побърза да се залови за гневните думи на Реймънд.

— Не е нужно да се нервирате, господин Банкс. Аз само ви обяснявам защо не ми се ще да дойда. Ако имахте въображение, нямаше да ви говоря такива работи. Ако имахте поне малко въображение, сам щяхте да се замислите и нямаше да ходите да гледате как убиват някой нещастник.

Реймънд презрително му обърна гръб.

— Вие сте един пъзльо — каза той и закрачи към камионетката си.

По пътя към фермата караше като бесен, но когато пристигна и прибра камионетката, тръгна с бавна крачка към къщата. Жена му режеше рози.

— Какво става с тебе, Рей? — възкликна тя. — Имаш вид на болен.

Реймънд се намръщи.

— Боли ме глава, това е всичко. Нищо, ще ми мине. Нали го знаеш Бърт Мънро, дето искаше да дойде с мене другата седмица?

— Да.

— Е, сега пък не иска да дойде.

— Защо, какво му пречи?

— Защото не му стиска. Страх го е от такава гледка.

Жена му се засмя смутено.

— То, ако ме питаш, и на мене няма да ми е приятно.

— Ти си жена, а той божем е мъж.

На другата сутрин Реймънд седна отпуснат на закуска и почти не хапна. Жена му имаше тревожен вид.

— Главата май още те боли, Рей. Защо не направиш нещо?

Реймънд не отговори на въпроса й.

— Трябва да пиша на Ед и се чудя какво да му обясня.

— Какво има да се чудиш?

— Ами страхувам се, че съм изстинал. И не знам дали ще мога да отида в четвъртък. Доста път е, а и в залива е студено.

Госпожа Банкс се замисли.

— Защо не го поканиш да дойде у нас някой път? Все ти ходиш при него, а той нито веднъж не е идвал.

Лицето на Реймънд просветна.

— Господ да те поживи! Как не се сетих? Вярно, от години все аз му ходя на гости. Ще му драсна няколко реда и ще го поканя.

— И ще поканим още много гости на печени пилета — предложи госпожа Банкс.

Реймънд се замисли.

— Не, това не е нужно. Ед е толкова близък приятел, че не върви някак да каним още цяла сюрия гости. Да знаеш само колко обича бира. Ще му драсна няколко реда още сега.

Той извади перодръжка, хартия и шише мастило. Докато перото се колебаеше над листа, лицето на Реймънд се смръщи.

— Дяволите да го вземат тоя Мънро! Толкова тревоги ми създаде. Ама откъде можех да знам, че ще излезе такъв пъзльо.