Джон Стайнбек
Небесните пасбища (7)

7

Когато старият Гиермо Лопес умря, дъщерите му, доста големички, останаха без грош, само с четиридесет акра камънак. Те живееха в белосана дъсчена къщица с нужник на двора, кладенец и до него навес. На изпосталялата земя не растеше, кажи-речи, нищо освен буренак и пелин; и макар да се потяха по цял ден в зеленчуковата градинка, тя не можеше да ги изхрани. Известно време те ходиха гладни с твърдостта на мъченици, ала накрая тленното надделя. Бяха твърде дебели и твърде жизнерадостни, за да станат великомъченици, и то заради едно нерелигиозно понятие като лапането.

Един ден на Роса й хрумна нещо.

— Няма човек в долината, който да готви по-добре от нас костенурки, така ли е? — обърна се тя към сестра си.

— Ние сме наследили това изкуство от майка ни откликна благочестиво Мария.

— Значи, няма страшно. Ще приготовляваме костенурки, енчилади^[1], тамал^[2]. И ще ги продаваме на хората от Небесните пасбища.

— Дали ще се харчат, как мислиш? — попита с недоверие Мария.

— Слушай какво ще ти кажа. В Монтерей готвят костенурки на няколко места, макар че не могат да се сравняват с нашите. И собственичките на тия ресторантчета са страшно богати. По три пъти в годината си купуват нови рокли. Но могат ли да се сравняват техните костенурки с нашите? Кажи, в името на покойната ни майка!

Мария така се развълнува, че очите й се наляха със сълзи.

— Не могат — заяви поривисто тя. — Няма на света костенурки като тези, които майка ни приготовляваше със светите си ръце.

— Достатъчно! — отсече Роса. — Щом са ненадминати, значи, ще се харчат.

Последва седмица на трескави приготовления, през която сестрите, облени в пот, почистваха и разкрасяваха къщата. Белосаха я и отвън, и отвътре. Пред прага засадиха мушкато и събраха и изгориха боклуците по двора, неметен от години. Предната стая на къщата превърнаха в гостилница с две маси, покрити с жълта мушама. На оградата край пътя заковаха чамова дъска, на която се четеше: КОСТЕНУРКИ, ЕНЧИЛАДИ, ТАМАЛ И ДРУГИ ИСПАНСКИ СПЕЦИАЛИТЕТИ. Р. и М. ЛОПЕС.

Трудно е да се каже, че мигом всички се юрнаха към гостилничката. В същност работа почти нямаше. Двете сестри седяха на жълтите маси и чакаха. Бяха като деца, весели и не дотам спретнати. Седяха и чакаха да им излезе късметът. Разбира се, влезеше ли клиент, веднага скачаха на крака. Смееха се до захлас на всяка дума, която клиентът кажеше; хвалеха се с произхода си и с ненадминатия вкус на своите костенурки. Запретваха ръкави до лактите да се види снежнобялата им кожа — убедително доказателство, че в жилите им не тече индианска кръв. Обаче клиентите бяха много малко. Работата вървеше трудно. Не можеха да приготвят повечко от своите специалитети, защото щяха да се развалят. А тамалът е хубав с прясно месо. И те започнаха да залагат капани за птици и зайци; държаха в кафези врабци, косове и чучулиги, докато станеше нужда да ги сготвят. Въпреки всичко работата не вървеше.

Една заран Роса се обърна към сестра си:

— Мария, ще трябва да впрегнеш стария Линдо. Листата от мамули се свършиха. — И сложи лъскава монета в ръката на Мария. — Купи от Монтерей, но не много — каза тя. — Като потръгне работата, ще купим повече.

Мария целуна покорно сестра си и се запъти към навеса.

— Мария, ако ти останат пари, купи нещо сладко за нас двете. И да е по-голямо.

Когато Мария се върна следобед от Монтерей, Роса й се видя необичайно хрисима. Нямаше „ах“ и „ох“ нямаше ги шумните възклицания, които следваха подир всяка такава раздяла, сестра й не полюбопитствува да разбере и най-малките подробности около: пътуването. Роса седеше на стола пред едната от масите и сбърченото й чело издаваше, че мисли усилено.

Мария се приближи плахо.

— Купих листата много евтино — каза тя. — А ето ти и нещо сладичко, Роса. Виж колко е голяма, и само четири цента.

Роса пое подадената й дебела захарна пръчка и засмука единия й край. Челото й все още бе набраздено от умствено усилие. Мария приседна до нея и й се усмихна нежно, озадачено — мълчалива молба към сестрицата да сподели с нея какво й тежи. Но Роса седеше като камък и само смучеше захарната пръчка. Изведнъж погледна Мария право в очите и обяви тържествено:

— Днес… днес аз се отдадох на един клиент.

Мария хлъцна от изумление и любопитство.

— Не ме разбирай погрешно — продължи Роса. — Не го направих за пари. Човекът беше изял три енчилади — цели три!

Мария не издържа и взе да скимти като дете.

— По-спокойно! — каза Роса. — Какво да направя сега, да се гръмна ли!? Нали трябва да насърчаваме клиентите, ако искаме работата да потръгне. А той беше изял три порции, Мария, три енчилади! И си ги плати човекът. Е? Какво ще кажеш?

Мария подсмъркна, намерила морална опора в доводите на сестра си.

— Ще кажа, Роса… ще кажа, че на майка ни ще й олекне, пък и на твоята душа ще олекне, ако поискаш прошка от Дева Мария и Санта Роса.

Роса се усмихна широко и взе Мария в прегръдките си.

— Аз точно това направих, мила. Още щом той си тръгна. Едва беше прекрачил прага, и аз се помолих за прошка.

Мария се откъсна от прегръдката й и с обляно в сълзи лице влезе в стаята си. Десет минути седя коленичила пред Девата на стената. После стана и се хвърли в ръцете на Роса.

— Роса, сестрице моя — възкликна радостно тя, — мисля, че аз също трябва да насърчавам клиентите.

Облени в радостни сълзи, двете сестри едва не се задушиха в прегръдките си.

Този ден отбеляза поврат в живота на сестрите Лопес. Вярно, гостилничката не се превърна в процъфтяващо предприятие, но от този ден нататък „испанските специалитети“ се харчеха достатъчно, за да имат сестрите какво да ядат и да носят ярки басмени рокли на широките си, заоблени гърбове. Иначе те оставаха все така религиозни. Съгрешеше ли някоя от тях, отиваше право при малкия порцеланов образ на Девата, окачен сега за по-удобно в коридорчето между двете стаи, и я молеше за прошка. Тъй де, бива ли да се натрупа цял куп грехове! Те изповядаха всеки грях още щом го стореха. Подът вече се беше излъскал под образа на Девата, гдето коленичеха по нощници.

Сестрите си живееха съвсем безметежно. Нямаше и помен от съперничество или вражда между тях, защото си приличаха почти като две капки вода, макар Роса да бе по-голяма и по-смела. Мария беше малко по-дебела, а Роса — малко по-висока; така че се получаваше равновесие.

Сега къщата кънтеше от смях и радостни възклицания. Двете все пееха, докато приплескваха костенурките върху каменните плочи с пълните си, силни ръце. Речеше ли някой клиент нещо смешно, кажеше ли Том Бреман, ядейки третата порция тамал: „Роса, много нашироко живеете, от тоя живот ще ви се пръснат шкембетата, ако не му сложите край“, сестрите се кикотеха и кискаха половин час след това. Дори чак на другия ден, докато приплескваха костенурките върху камъка, те си спомняха тази смехория и отново се кискаха. Защото сестричките знаеха как да запазят смешното, как да го коткат и мамят, дорде го изцедят докрай. Дон Том е чудесен човек, казваха те. Много смешен… и богат. Веднъж изяде пет порции чиле кон карне^[3]. И не само това, ами той беше омбре фуерте, о, много силен мъж, което е рядкост при богатите. Като си спомняха това, те клатеха мъдро глави над плочите — като дегустатори, които си припомнят някое много хубаво вино.

Не бива да се смята, че сестрите му отпускаха края, когато насърчаваха клиентите. Пари те не вземаха за друго освен за ястията. Ако някой изядеше три или повече порции, меките им сърца се разтапяха от благодарност и тогава въпросният някой можеше да получи насърчение.

Една злощастна вечер някакъв мъж, чийто апетит не беше на равнището на три енчилади, предложи на Роса парите на срама. В гостилничката имаше още няколко клиенти, които в този миг разговаряха шумно. Изведнъж шумът секна и се възцари страшна тишина. Мария скри лице в шепите си. Роса пребледня, след това кипналата кръв се качи в лицето й. Едва си поемаше дъх от възмущение, а очите й хвърляха мълнии. Пълните й, яки ръце се вдигнаха като орлови крила и се сложиха на кръста. Но странно, когато заговори, гласът й беше сдържан.

— Това е нечувана обида — каза тя дрезгаво. — Известно ли ви е, че генерал Вальехо ни е много близък роднина, почти прадядо? В нашите жили тече най-чиста кръв. Какво щеше да каже генерал Вальехо, ако чуеше това? При такава обида за две дами от неговия род да не мислите, че нямаше да се хване веднага за сабята? Кажете де! Фактически вие ни нарекохте мръсници. Нас, които приготовляваме най-хубавите костенурки в цяла Калифорния! — задъхваше се тя от усилието да говори спокойно.

— Не съм искал да ви обидя — измънка клиентът. — Честна дума, Роса, не съм искал да ви обидя.

Тук чашата на гнева преля. Едната ръка на Роса се вдигна от кръста, този път като чучулига, и посочи почти със съжаление към вратата.

— Вън! — каза тихо Роса. — Може да не сте искали, но обидата си е обида. — И когато виновникът се измъкна като посран, попита: — Някой друг да иска чиле кон карне? В света няма друго като нашето чиле кон карне.

Общо взето, сестричките бяха щастливи. Мария, чиято душа бе по-нежна, посади още мушкато около къщата, а покрай оградата — ружи. При едно отиване до Салинас Роса и Мария си подариха една на друга синьо-розови будоарни шапчици, които приличаха на гнезда. Това беше връх на всичко. Застанали редом, те взеха да се гледат в огледалото, сетне се усмихнаха една на друга малко тъжничко, мислейки: „Това е най-великият ден. Трябва да го запомним завинаги този щастлив ден. Жалко, че не може да трае вечно.“

От страх, че няма да трае дълго, Мария постоянно държеше големи вази с цветя пред Девата.

Но лошите им предчувствия рядко се сбъдваха. Мария купи малък грамофон и плочи с танга и валсове. Когато работеха на каменните плочи, сестрите пускаха машинката да свири и приплескваха костенурките в такт с музиката.

Както можеше да се очаква, из долината започна да се шушука, че сестрите Лопес били развалени момичета. Благопристойните жени ги поздравяваха едва-едва, когато ги срещнеха. Трудно е да се каже откъде знаеха. Съпрузите им надали се издаваха и въпреки това жените знаеха; те винаги знаят.

Една събота, преди да пукне зората. Мария изнесе стария кърпен с тел хамут и го надяна върху мощите на Линдо.

— Дръж се, приятелю! — заговори тя на коня, като закопчаваше подопашния ремък. — Отвори устата, Линдо — подкани го и му тикна юздечката.

После взе да го намества между стръките на прастарата каруца. Линдо нарочно се препъна о тях, както правеше неизменно от трийсет години насам. Когато Мария закачи сбруята за стръките, конят я изгледа с тъжен философски поглед. Старият Линдо бе загубил всякакъв интерес към пътуванията. Беше толкова стар, че дори на връщане не бързаше да се прибере в къщи. Сега той откри жълтите си зъби и се усмихна отчаяно.

— Нямаме много път — зауспокоява го Мария. — Ще караме полека. Не бой се, Линдо.

Но Линдо се боеше. Той просто ненавиждаше пътя до Монтерей и обратно.

Каруцата изскърца застрашително, когато Мария се качи в нея. Тя пое внимателно поводите и като ги тръсна, подвикна:

— Дий, приятелю!

Линдо потрепери и обърна глава към нея.

— Ти чуваш ли? Трябва да вървим. Имам да ходя на пазар в Монтерей.

Линдо поклати глава и подви коляно — почти като кникс.

— Чуваш ли, Линдо? — кресна Мария. — Казах, че трябва да вървим. И ще бъде моята! Не ме ядосвай повече.

Тя затръска гневно поводите. Линдо отпусна глава почти до земята, като душеща хрътка, и бавно излезе от двора. Чакаха го девет мили до Монтерей и още толкова назад. Линдо знаеше това и то го хвърляше в отчаяние. Колкото до Мария, тя, вече успокоила се, се намести по-удобно на седалката и си затананика тангото „Валсираща луна“.

Хълмовете блестяха от роса. Мария вдъхваше чистия влажен въздух и пееше все по-високо, а Линдо намери достатъчно младежки сили в себе си, за да изпръхти със старите си ноздри. Пред тях от стълб на стълб прехвръкваше чучулига, пеейки до скъсване. В далечината Мария забеляза някакъв човек да върви по пътя. Много преди да го настигне, тя го позна по патравата, маймунска походка — Алън Хюнекър, най-грозният и най-смотаният мъж в долината.

Алън Хюнекър не само вървеше като маймуна, ами и приличаше на маймуна. Хлапаците, когато искаха да ядосат някое от другарчетата си, сочеха му Алън и викаха: „Виж брат си.“ Това беше смъртна обида. Алън дотолкова се ужасяваше от собствения си образ, че си беше пуснал брада да го скрие, но рядката му четина растеше, където не трябва, и му придаваше още по-маймунски вид. Жена му се беше омъжила за него, защото беше трийсет и седем годишна и защото той беше единственият й познат, който не можа да се опази от нея. Впоследствие се оказа, че за да работи нормално системата й, на тази жена й беше нужна ревност. И понеже в живота на Алън не можеше да намери нищо, достойно за ревност, тя започна да си съчинява разни работи. На съседките си разправяше, че той бил страшен женкар, че не можела да му има вяра, че вършел какви ли не мръсотии. И както си разправяше тия работи, така и започна да ги вярва. Но съседките я подиграваха зад гърба й, когато говореше за прегрешенията на Алън, защото цялата долина знаеше колко смотано човече е грозният Алън.

Древният Линдо най-после настигна Алън Хюнекър. Мария дръпна поводите така, сякаш трябваше да озапти препускащ като вихър жребец.

— Стой-й, Линдо! — викна му тя и отпусна поводите.

Линдо мигом зае обичайната си поза на пълен покой — с увиснала челюст и обесен надолу врат.

— Добро утро — поздрави любезно Мария.

Алън се дръпна към края на пътя притеснен до смърт.

— Брутро — отвърна той и се зазяпа към един хълм.

— Аз отивам в Монтерей — продължи Мария. — Ще се качиш ли?

Алън се сви, сви и затърси по небето облаци ли, ястреби ли.

— Отивам само до автобусната спирка — каза начумерен.

— Какво от това? Значи, ще се возиш по-малко.

Алън се зачеса по брадата, мъчейки се да реши.

После, по-скоро за да сложи край на това положение, отколкото да използува каруцата, той се качи до дебелата Мария. Тя се поотмести да му направи място и плесна поводите.

— Дий, Линдо! Глух ли си, Линдо? Дий! Тръгвай, че пак ще се ядосам.

Поводите изплющяха по врата на Линдо, Той заби нос в земята и се помъкна по пътя.

Известно време двамата мълчаха, но скоро Мария се сети, че да поведеш разговор, е белег за добро възпитание.

— Ще пътуваш някъде, а? — попита го тя.

Забил поглед в един дъб край пътя, Алън не отвърна.

— Аз още не съм се качвала на влак — призна след миг Мария. — Но сестра ми Роса много се е возила по влакове. Веднъж ходи до Сан Франциско. И на връщане пак с влак. Чувала съм богати хора да казват, че с влак се пътува много удобно. Сестра ми казва същото.

— Аз отивам само до Салинас — рече Алън.

О, аз много пъти съм била в Салинас. Със сестра ми имаме сума приятели там. Майка ни е от Салинас. Баща ни пък често караше дърва там.

Алън се бореше мъжки със смущението.

— Старият форд не можа да запали, а то иначе щях да отида с него.

— Значи, ти имаш форд? — изненада се Мария.

— Стара таратайка.

— Със сестра ми си говорим, че един ден и ние трябва да се снабдим с форд. Тогава ще пътуваме къде ли не. Чувала съм богаташи да казват, че е хубаво да се пътува.

Сякаш за да подчертае този разговор, насреща се зададе с грохот един стар форд. Мария стисна поводите.

— Стой-й, Линдо!

Линдо не обърна никакво внимание нито на Мария, нито на форда, в който седяха Бърт Мънро и жена му. Когато подминаха каруцата, Бърт изви врат.

— Господи! Видя ли? — разсмя се той. — Тоя стар женкар с Мария Лопес.

Госпожа Мънро само се усмихна.

— Слушай! — възкликна Бърт. — Голям смях ще падне, ако кажем на мадам Хюнекър, че сме видели нейничкия да бяга с Мария Лопес.

— Да не си посмял! — смъмра го жена му.

— Само за майтап. Нали знаеш какви ги разправя тя за него.

— Да не си посмял, Бърт!

В това време Мария продължаваше пътя си и все тъй сърдечно разговаряше със свенливия си спътник.

— Ти не си ял енчилади при нас. Знаменити, нямат равни на себе си. Ама ще кажеш, защо? Защото майка ни ни е научила на това изкуство. Докато беше жива, хората казваха, че костенурки като нейните не могат да се намерят чак до Порто Рико и дори по-далеко. Трябва да знаеш, че най-важното е чукането, за да стане крехка, костенурката трябва много да се чука и изтъни. Майка ни беше най-големият майстор в тая работа. Дори Роса не може да ги прави като нея. Аз отивам в Монтерей за брашно, понеже там е по-евтино.

Алън Хюнекър се беше свил на седалката и жадуваше час по-скоро да стигнат до автобусната спирка.

Късно следобед Мария вече наближаваше къщата.

— Скоро ще стигнем — подвикна тя весело на Линдо. — Кураж, приятелю, малко път остана.

Щеше да се пръсне от нетърпение. В изблик на разточителство беше купила четири захарни пръчки, но не само това. Носеше подарък на Роса — широки копринени жартиери, извезани с червени макове. Представяше си как Роса ще ги сложи и ще повдигне леко полата си, много скромно, разбира се. Двете ще гледат жартиерите в подпряното на пода огледало. Роса ще повдигне върха на обувката и двете ще се смеят до насита.

В двора Мария разпрегна Линдо много бавно. Знаеше колко е хубаво да поотложиш радостта, тогава тя става още по-голяма. Къщата беше съвсем тиха. Отпред не се виждаха коли, значи, нямаше посетители. Мария окачи вехтия хамут и натири Линдо на пасището. После взе захарните пръчки и жартиерите и влезе бавно в къщата. Роса седеше пред едната масичка, но каква Роса? Мълчалива, сдържана, мрачна, измъчена. Очите й сякаш имаха перде. Пълните й яки ръце лежеха здраво сключени на масата. Тя нито се обърна, нито даде с друго да се разбере, че е усетила влизането на Мария. Мария се спря и впи поглед в нея.

— Роса — обади се тя плахо. — Аз се върнах, Роса.

Сестра й се обърна бавно.

— Да.

— Да не си болничка, Роса?

Замъглените очи отново се бяха вперили в масата.

— Нося ти подарък, Роса, Виж! — И тя извади красивите жартиери.

Бавно, много бавно погледът на Роса стигна до искрящите червени макове и до лицето на Мария. Мария вече се готвеше да запищи от възторг. Но Роса сведе очи и две едри сълзи се отърколиха по бузите й.

— Роса, не виждаш ли подаръка? Или не ти харесват? Няма ли да си ги сложиш, Роса?

— Колко си ми добричка, сестрице.

— Роса, какво става с тебе? Ти си болна. Кажи ми какво ти е. Идва ли някой?

— Да — отвърна глухо Роса. — Шерифът беше тук.

Мария едва не онемя от изненада.

— Шерифът? Шерифът тук? Най-после ни провървя. Сега вече ще забогатеем. Колко енчилади, Роса? Кажи, колко порции си поръча шерифът?

Роса се отърси от апатията. Отиде до Мария и я прегърна майчински.

— Горката ми сестричка — каза тя. Вече няма да продаваме енчилади. И ще трябва да живеем както преди, няма да има вече нови рокли.

— Ти си луда, Роса! Какви ми ги говориш?

— Говоря ти истината. Шерифът дойде и казва, че имало оплаквания. Има оплаквания, казва, че тука се вършат срамотни работи. Това е лъжа, викам му аз, лъжа и обида за светата ни майчица и за генерал Вальехо. Има оплаквания, настоява той. Трябва да затворите това заведение, иначе ще ви арестувам. Но това е лъжа, мъча се да го убедя аз. Не, казва, дори днес получих оплакване. А получи ли се оплакване, аз нищо не мога да помогна, Роса, уверява ме той най-приятелски. Аз съм, казва, само слуга на народа, значи, и на онези, дето се оплакват. Разбираш ли сега, сестрице, защо трябва отново да заживеем като преди?

Тя остави Мария и се върна на масата. Мария се помъчи да проумее всичко това, после ревна истерично.

— Тихо, Мария! Тихо, че мисля. Затворим ли гостилничката, ще гладуваме, това е повече от ясно. Не ми се сърди, че говоря така. Затова аз вече реших. Чуй, Мария! Ще отида в Сан Франциско и ще стана развалена жена.

Тя опря чело на пълните си ръце. Мария беше престанала да плаче. Приближи се до сестра си и попита ужасена, едва чуто:

— За пари ли?

— Да — отвърна с горчивина Роса. — За пари. И то за много пари. Нека ме прости добрата ни майчица.

Мария остави сестра си и избяга в коридорчето, където застана пред другата Мария, порцелановата.

— Палих ти свещи — викна тя, — всеки ден цветя ти слагах. И виж докъде я докарахме, пресвета майко. Защо допусна да се случи това?

Сетне падна на колене и петдесет пъти изрече молитвата „Аве Мария“. След това се прекръсти и стана. Напрегнатото й лице издаваше решителност.

Роса все още седеше в другата стая, навела глава над масата.

— Роса! — извика пискливо Мария. — Аз съм твоя сестра. Каквото ти, такова и аз. — Тук пое дълбоко дъх. — Роса, ще дойда с тебе в Сан Франциско, и аз ще стана развалена жена…

В този миг Росината сдържаност рухна. Тя скочи и отвори внушителните си обятия. Прегърнати, сестрите Лопес дълго хлипаха.