Джон Стайнбек
Небесните пасбища (6)

6

Джуниъс Молтби беше дребен млад човек с прилично образование, от добро, културно семейство. Когато баща му фалира и умря, Джуниъс попадна на чиновническа служба, от която не можа да се откъсне цели десет години, колкото и да се бореше срещу нея.

След работа Джуниъс се прибираше в мебелираната си квартира, приглаждаше възглавничките на голямото кресло и прекарваше вечерите в четене. За него произведенията на Стивънсън бяха, кажи-речи, най-хубавото нещо в английската литература: той непрекъснато препрочиташе „Пътувания с едно магаре“.

Една вечер, наскоро след тридесет и петия си рожден ден, Джуниъс припадна на стълбите на пансиона, в който живееше. Когато се свести, за първи път забеляза, че диша трудно и не му достига въздух. И се запита откога ли е това нещо. Лекарят, с когото се посъветва, беше любезен и дори го обнадежди.

— В никакъв случай не сте толкова зле, че да не може да се оправите — каза той. — Но непременно трябва да изведете тези дробове от Сан Франциско. Останете ли тук в тая мъгла, няма да живеете и година. Нужен ви е топъл и сух климат.

Разклатеното му здраве изпълни Джуниъс със задоволство, защото скъса връзките, който самият той не бе в състояние да пререже. Джуниъс имаше петстотин долара — не че пестеше, а просто беше забравил да ги похарчи. „С такава сума — каза си той — или ще оздравея и ще започна нов живот, или ще умра и всичко ще се свърши веднъж за винаги.“

Един колега му каза за топлата за̀ветна долина, наречена Небесните пасбища, и Джуниъс незабавно замина за там. Това име му хареса. „То или е знак, че няма да живея — помисли си той, — или пък е хубав символичен заместител на смъртта.“ Струваше му се, че това име означава нещо много скъпо за него и той се зарадва, защото през изтеклите десет години нищо на тоя свят не му беше скъпо.

В Небесните пасбища се намериха няколко семейства, готови да приемат наематели. Джуниъс обходи всичките и накрая реши да се настани във фермата на вдовицата Куейкър. Тя се нуждаеше от пари, а освен това той щеше да живее самостоятелно в пристройка, отделена от къщата. Госпожа Куейкър имаше две малки момчета и държеше работник, който обработваше фермата.

Топлият климат оказа благотворно влияние върху дробовете на Джуниъс. За една година той се освежи и наддаде на тегло. Във фермата се чувствуваше спокоен и щастлив, но най-много го радваше това, че мързелува и от десетте години канцеларска работа няма и помен. Рядката му русолява коса растеше невчесана; носеше очилата на върха на ръбестия си нос, понеже зрението му се беше подобрило и само навикът да усеща очилата си на носа го караше да ги носи. От сутрин до вечер държеше в устата си някаква клечица — навик, който добиват само най-ленивите и най-склонни към размисъл хора. Годината, в която здравето му укрепна, беше 1910.

През 1911 госпожа Куейкър започна да се тревожи: какво ли я одумват съседите? Замислеше ли се над факта, че има за наемател ерген, тя ставаше неспокойна и нервна. Когато вече не можеше да има никакви съмнения, че Джуниъс е оздравял, вдовицата му изповяда тревогите си. И той веднага и с удоволствие се ожени за нея. Сега Джуниъс имаше дом и златно бъдеще, защото младоженката, госпожа Молтби, притежаваше пасище от двеста акра на хълма и пет акра край реката, засадени с овошки и зеленчуци. Джуниъс се разпореди да му изпратят креслото с подвижната облегалка и великолепната репродукция на Веласкесовия „Кардинал“. Той виждаше бъдещето си като приятен слънчев следобед.

Госпожа Молтби незабавно се освободи от работника и се опита да впрегне в работа мъжа си; но се натъкна на съпротива, която я смути най-вече с това, че нямаше твърди позиции, по които да удари. Докато се възстановяваше, Джуниъс не само свикна с безделието, но то започна да му харесва. Той обикна долината и фермата, но ги обичаше такива, каквито бяха; нямаше никакво желание да засажда нещо ново или да изкоренява непотребното. Един ден госпожа Молтби му тикна мотика в ръката и го накара да работи в зеленчуковата градина, но, както можеше да се очаква, след няколко часа го свари да си кисне краката в потока сред ливадата и да чете джобното издание на „Отвлечени“. Той й се извини, не знаел как се е случило тъй. И това беше самата истина.

В началото тя го гълчеше за мързела му и за одърпания му вид, но не след дълго той разви у себе си способността да не обръща никакво внимание на думите й. Да й обръщам внимание, когато тя не се държи като дама, значи да се държа невъзпитано, разсъждаваше той. Все едно да се вторачваш в сакат човек. А госпожа Молтби, след като се бори известно време с неговата неосезаема съпротива, започна да се сополиви и да ходи невчесана.

Между 1911 и 1917 семейство Молтби обедня много. Джуниъс просто нямаше желание да се грижи за фермата. Наложи се да продадат няколко акра от пасището, за да могат да се изхранят и пооблекат, но дори след продажбата пак нямаха достатъчно за ядене. Немотията се курдиса по турски на фермата и семейството съвсем оголя. Нови дрехи те изобщо не бяха виждали, затова пък Джуниъс се снабди отнякъде с произведенията на Дейвид Грейсън^[1]. Облечен само с дочен комбинезон, той по цял ден седеше под чинарите край потока сред ливадата и четеше „Приятни приключения“. Понякога ги четеше и на жена си и двамата си сина.

В началото на 1917 госпожа Молтби разбра, че ще има бебе, а по-късно същата година военновременната грипна епидемия удари жестоко семейството. В лапите й попаднаха едновременно двете момченца, може би защото бяха недохранени. В течение на три дни къщата сякаш бе претъпкана с пламнали от треска дечица, които с нервни пръсти се държаха за живота, стискайки покривките си. Три дни момченцата се бориха безпомощно, а на четвъртия и двете умряха. Майка им не разбра това, защото бе отделена от тях, а съседите, които идваха да помагат в къщата, не бяха нито толкова корави, нито толкова жестоки, че да й го кажат. Когато започнаха родилните мъки, грипът удари и нея и я довърши, преди да е видяла бебето си.

Съседките, които помагаха при раждането, разправяха после на цялата долина как Джуниъс Молтби си четял книги край потока, докато жена му и децата му умирали. Но това беше само част от истината. В деня, когато момчетата се разболяха, той си киснеше краката в потока, защото не знаеше, че са се разболели, но след това сновеше като замаян между двете легла и разказваше разни врели-некипели на умиращите деца. На по-голямото обясняваше как се обработват диамантите, а на другото разкриваше древния произход, красотата и символиката на свастиката. Едното умря, докато му четеше втората глава от „Острова на съкровищата“, и той разбра какво се е случило едва когато изчете главата и вдигна поглед от книгата. През тези дни той беше крайно объркан. Даваше от себе си единственото, което можеше да предложи, но то не можеше да помогне. Той предварително знаеше това и така трагедията ставаше за него още по-ужасна.

Когато всички бяха погребани, Джуниъс седна пак край потока и препрочете няколко страници от „Пътувания с едно магаре“. Инатът на Свенливко го поразвесели. Кой друг освен Стивънсън би могъл да кръсти едно магаре Свенливко?

Една от съседките го привика и взе да го ругае така жестоко, че той се смути и престана да я слуша. Сложила ръце на кръста, тя го убиваше с погледа си. После му донесе в къщата бебето, мъжко, и го тикна в ръцете му. Когато се обърна от портата, видя го да се мае с ревящото зверче в ръце. Той просто се чудеше къде да го сложи.

Хората от долината разправяха най-различни истории за Джуниъс. Понякога изпитваха към него онази ненавист, с която трудовите хора се отнасят към ленивците, други път му завиждаха на мързела, а често пъти го и съжаляваха, защото бе толкова объркан човек. Но никой в долината не си даваше сметка, че той е щастлив.

Разправяха как по съвет на лекаря Джуниъс купил коза, за да има мляко за бебето. Той нито се заинтересувал за пола на животното, нито казал за каква цел му е нужно. Когато му го довели, погледнал отдолу и попитал съвсем сериозно:

— Това животно нормално ли е?

— Разбира се — рекъл стопанинът.

— Но не трябва ли да има между задните крака нещо като торба? За млякото де.

Хората от долината умираха от смях, когато разказваха за тази случка. След това му доведи коза, а не козел, но Джуниъс се въртял около нея цели два дни, без да получи и капка мляко. Тогава решил, че козата е дефектна и искал да я върне, ала продавачът му показал как да я дои. Някои говореха, че Джуниъс държал бебето под козата и го карал да суче направо от вимето й, но това не беше вярно. Истината е, че никой в долината не знаеше как той е отгледал детето.

Един ден Джуниъс отиде в Монтерей и нае един стар немец да му помага на фермата. Предплати му пет долара и повече пари немецът не видя. След две седмици ратаят го удари на такъв мързел, че можеше да съперничи на стопанина. Двамата се курдисваха някъде и започваха да обсъждат въпроси, които ги интересуваха и озадачаваха: как цветята добиват един или друг цвят, има ли символика в природата, къде се е намирала Атлантида, как инките са погребвали мъртвите.

Напролет засадиха картофи, късно, разбира се, и без да ги посипят с пепел, за да ги предпазят от паразити. Посадиха също боб, царевица и грах, наглеждаха ги известно време, после ги забравиха. Бурени покриха всичко. Беше нещо обикновено Джуниъс да се зарови в гъстак от слез и да се появи с някоя скапана краставица. Той вече не се обуваше, защото обичаше да усеща топлата земя под нозете си и защото нямаше обувки.

Следобед Джуниъс разговаряше надълго и нашироко с Якоб Шуц.

— Знаеш ли — говореше той, — когато децата умряха, стори ми се, че съм достигнал върха на ужаса. После, докато си мислех това, ужасът се превърна в скръб, а скръбта премина в тъга. Изглежда, не съм познавал много добре нито жена си, нито децата. Може би защото те бяха твърде близо до мен. Странно нещо е това да знаеш, да познаваш. То не е нищо друго освен вникване в подробностите. Има различно устроени умове, едни виждат надалеч, други — наблизо. Аз никога не съм бил способен да виждам нещата около себе си. За Партенона, например, знам много повече, отколкото за собствената си къща. — Изведнъж лицето му сякаш трепна от вълнение и очите му заблестяха. — Якоб, ти виждал ли си фриза на Партенона, поне на картина?

— Да, и много ми харесва — отвърна Якоб.

Джуниъс сложи ръка върху коляното на ратая си.

— Тези коне! — възкликна той. — Тези божествени коне, устремени към някакво небесно пасбище. Тези пламенни, изпълнени с достойнство младежи, тръгнали да празнуват някакъв нечуван празник. Чудя се как е възможно човек да знае в какво се изразява щастието на коня. Но този скулптор явно е знаел това, иначе не би ги изваял така.

Тъй я караха те. Джуниъс никога не можеше да се задържи на една тема. Често пъти двамата оставаха гладни, защото, като дойдеше време за вечеря, не можеха да намерят някой полог в треволяка.

Синът на Джуниъс се казваше Робърт Луис. Джуниъс помисли, помисли, па му даде това име, но Якоб се възпротиви, според него това било литературна превзетост.

— Момчетата трябва да се именуват като кучетата — настояваше той. — Една сричка е предостатъчна. Дори само Робърт е прекалено дълго. — И Якоб почти успя да се наложи.

— Добре, ще се погодим — каза Джуниъс. — Ще му викаме Роби. Роби е доста по-кратко от Робърт, прав ли съм?

Той често правеше отстъпки на Якоб, защото, макар и не много усърдно, Якоб се бореше срещу паяжините, които се плетяха около него. И от време на време в изблик на благороден гняв прочистваше къщата.

Роби растеше вечно замислен. Той следваше по петите двамата мъже и слушаше техните разговори. Джуниъс никога не се държеше с него като с дете просто защото не знаеше как човек трябва да се държи с едно дете. Ако Роби кажеше нещо, двамата го изслушваха внимателно и включваха казаното в своя разговор или дори го използуваха като стимул за обстойни проучвания. За един следобед те бяха в състояние да проследят сума проблеми. И по няколко пъти на ден нападаха енциклопедията на Джуниъс.

Един огромен чинар беше пуснал клон над потока в ливадата и на тоя клон обикновено седяха тримата, като мъжете провесваха крака във водата и ровеха с пръсти пясъка, а Роби отчаяно се мъчеше да им подражава. Да докоснеш водата — това за него означаваше, че си голям мъж. По това време и Якоб вече беше захвърлил обувките, а колкото до Роби, той никога не бе носил нищо на краката си.

Техните разговори напомняха научни дискусии. Детският говор беше чужд на Роби, който изобщо не беше чувал такъв говор. В същност те не разговаряха, а оставяха семето на мисълта да покълне от само себе си, а после наблюдаваха с почуда как кълнът расте и се разклонява. И се изненадваха на чудноватите плодове, които техният разговор даваше, защото те не насочваха в определена посока мисълта си, не я подкастряха, нито пък я подпираха с пръти, както мнозина правят.

Така си седяха тримата на тоя клон. Дрехите им — същински парцали, косите им — окастрени само отпред, колкото да не им падат в очите. Двамата мъже бяха пуснали дълги бради. Те наблюдаваха водните кончета по повърхността на вирчето под себе си, вирче, което немирните пръсти на краката им бяха направили по-дълбоко. Огромният чинар над тях шушнеше леко от вятъра и сегиз-тогиз пускаше по някое кафяво листо, сякаш пускаше носна кърпичка. Роби беше вече на пет години.

— Според мен чинарът е хубаво дърво — отбеляза той, когато един лист падна в скута му.

Якоб взе листа и обели ципицата му.

— Да — съгласи се той, — и все търси вода. Хубавото обича водата, а лошото е все сухо.

— Чинарът расте голям и хубав — обади се Джуниъс. — Струва ми се, че онова, което е хубаво и добро, трябва да бъде много голямо, за да оцелее. Дребните добри твари винаги биват унищожавани от дребни зли твари. Голямото животно рядко бива отровно или коварно. Ето защо в човешкото съзнание голямото е свързано с доброто, а малкото със злото. Разбираш ли за какво става дума, Роби?

— Да — отвърна Роби, — разбирам. Например слоновете.

— Слоновете често биват зли, но в нашите представи те са кротки и добри.

— Ами водата — намеси се Якоб. — За водата разбра ли?

— Не, не разбрах.

— Но аз разбрах — вмъкна Джуниъс. — Искаш да кажеш, че водата е семето на живота. От трите елемента водата е сперматозоидът, земята — утробата, а слънчето — калъпът, формата на растежа.

Така двамата учеха Роби на разни врели-некипели.

Хората от Небесните пасбища бягаха от Джуниъс Молтби като от чума след смъртта на жена му и на двете момчета. Но одумките за неговото коравосърдечие взеха такива размери, че накрая паднаха от собствената си тежест и почти се забравиха. И все пак, макар хората от долината да забравиха, че Джуниъс си беше чел книги, докато децата му умираха, той се превръщаше в проблема за тях, която те не можеха да забравят. Тук, в тази плодородна долина, той живееше като последен бедняк. Докато други семейства кътаха парици, купуваха фордове и радиоапарати, прокарваха си електричество и два пъти седмично ходеха на кино в Монтерей или Салинас, Джуниъс изпадаше все повече и повече и ходеше в дрипи като дивак. Съседите се възмущаваха от бурените, в които тънеше хубавата земя около потока, от неокастрените овошки, от рухналата сграда. Жените мислеха с погнуса за занемарената му къща с немити прозорци и осеян с боклуци двор. И мъже, и жени се отвращаваха от безделието му и от липсата на всякакво честолюбие у него. Някое време те го навестяваха, като се надяваха с примера си на спретнати хора да го измъкнат от калта. Но той ги приемаше — естествено и дружелюбно — като равни. И ни най-малко не се срамуваше от немотията и от дрипите си. Лека-полека съседите започнаха да се отнасят към него като към прокажен. Никой вече не минаваше по частния път, който водеше към къщата му. Хората просто го изключиха от приличното общество и негласно решиха да не го приемат, ако рече да отиде някъде на гости.

Джуниъс нямаше представа за отношението на съседите към него. Той продължаваше да си живее от щастливо по-щастливо. Животът му беше толкова нереален, романтичен и безпредметен, колкото и мислите му. Да се припича на слънце и да си топи краката в потока — това му стигаше. Вярно, нямаше прилични дрехи, но къде ходеше, та да се нуждае от такива дрехи?

При все че хората почти ненавиждаха Джуниъс, те се отнасяха със съчувствие към горкото момченце Роби. Жените споделяха помежду си колко ужасно е детето да расте в такава мръсотия. Но понеже повечето бяха свестни хора, нямаха никакво желание да се бъркат в работите на Джуниъс.

— Чакайте да тръгне на училище — говореше госпожа Банкс на група жени в гостната си. — Сега и да искаме, нищо не можем да направим. То е в ръцете на баща си. Но стане ли на шест, властите ще предприемат нещо, помнете ми думата.

Госпожа Алън кимна и затвори благочестиво очи.

— Ние все забравяме, че то е дете колкото на баща си, толкова и на мама Куейкър. Мисля, че отдавна трябваше да се намесим. Но тръгне ли на училище, ще му помогнем на горкото, та то нищичко си няма.

— Най-малкото трябва да се погрижим да сложи нещо на гърба си — съгласи се друга.

Сякаш цялата долина дебнеше и чакаше времето, когато Роби ще тръгне на училище. И когато при откриването на учебната година, след шестия си рожден ден, той не се появи в училище, Джон Уайтсайд, който беше на щатна работа в училищното настоятелство, изпрати писмо на Джуниъс Молтби.

— Изобщо не съм се сетил за това — каза Джуниъс, след като прочете писмото. — Ти май ще трябва да тръгнеш на училище.

— Не искам да ходя на училище — опъна се Роби.

— Знам, че не искаш. И аз не искам. Но има закони все пак. А законът съдържа нещо, което до известна степен осигурява спазването му и се нарича наказателни мерки. Значи, трябва да видим кое ще натежи — удоволствието да нарушим закона или наказанието. Картагенците са имали наказание и за несполука. Ако някой генерал загубел битката дори не по своя вина, той бивал екзекутиран. В наши дни ние също наказваме хора за нарушения, станали по независещи от тях причини.

В последвалата дискусия те изобщо забравиха писмото. Втория път Джон Уайтсайд изпрати съвсем кратка бележка.

— Няма как, Роби, ще трябва да вървиш на училище — каза Джуниъс, когато я получи. — Там, разбира се, ще те научат на много и много полезни работи.

— А защо не ме учиш ти? — приплака Роби.

— О, не мога. Забравил съм какво се учеше.

— Не ща да ходя на училище. Не ща да уча.

— Знам, че не щеш, но не виждам друг изход.

И тъй една заран Роби се повлече на училище. Беше облечен с вехт дочен комбинезон, прокъсан на коленете и дирника, със синя риза, чиято яка липсваше и нищо повече. Дългата му коса висеше над сивите му очи като кичур на необяздено конче.

Дечурлигата го наобиколиха в училищния двор и се вторачиха смълчани в него. Всички те бяха чували за беднотията и мързела на Джуниъс. И с нетърпение очакваха мига, в който ще могат да се гаврят с Роби. Ето че този миг настъпи; той стоеше в средата на кръга, образуван от тях, а те само го гледаха. Никой не подхвърли: „Отде са ти купили тия дрехи?“ или „Я му вижте перчема!“, а такива намерения не им липсваха. Момчетията сами се изненадаха от това, че не бяха в състояние да тиранизират Роби.

Колкото до Роби, той само огледа кръга със сериозен поглед. И ни най-малко не се уплаши.

— Вие не играете ли някакви игри? — попита той. — Баща ми казваше, че сте знаели много игри.

Още неизрекъл тези думи, кръгът се разтури с викове.

— Той не знае игри.

— Да го научим на джелик.

— Не, не, на негърчета.

— Чакайте! Чакайте! Първо на стражари и апаши.

— Брей, той не знаел нито една игра.

Изведнъж на всички им се струваше, че е много фино да не знаеш никаква игра, макар да не можеха да обяснят защо. Слабичкото лице на Роби доби замислен вид.

— Добре, да опитаме първо на джелик — реши той.

Той беше непохватен в новите игри, ала учителите му не го подиграваха. Напротив, те се караха за правото да му показват как се държи пръчката за джелика. Имаше няколко школи за техниката на тази игра. Затова Роби изслуша представителите на различните школи и накрая избра своя инструктор.

Влиянието на Роби в училището се почувствува веднага. По-големите момчета го оставяха да прави каквото щете, но по-малките му подражаваха във всичко и дори пробиха дупки на коленете на панталоните си. Когато сядаха на слънце, облегнати на стената на училището, и ядяха закуските си, Роби им разказваше за баща си и за големия чинар. Те го слушаха с напрегнато внимание и съжаляваха в себе си, че техните бащи не са така лениви и добри.

Понякога някои от момчетата въпреки забраната на родителите си се промъкваха в събота до фермата на Молтби и сядаха на клона от двете страни на Джуниъс и той им четеше „Островът на съкровищата“ или им разказваше кога за галските войни, кога за битката при Трафалгар. За съвсем кратко време Роби, с подкрепата на баща си, стана царят на училищния двор. Доказателства за това: той нямаше много близък приятел, момчетата не му измислиха прякор, той беше арбитър при всички спорове. И никой не дръзваше да посегне на него.

Макар и не веднага, Роби осъзна, че той е вождът на по-малките момчета в училището. Самообладанието му и по-голямата му зрелост ги караше да търсят неговото водачество. Не след дълго се стигна дотам, че единствен той решаваше коя игра да се играе. Той стана неизменният съдия на бейзболните мачове, защото решенията на всеки друг предизвикваха адска врява и караници. И въпреки че самият той не бе добър в игрите, всички въпроси на правилата и етиката неизбежно опираха до него.

След дълги разисквания с Джуниъс и Якоб Роби измисли две игри, които станаха много популярни: едната, наречена дебнещият койот, а другата — куц крак, особен вид гоненица. Той създаде и всички правила за двете игри.

Това момченце предизвика интерес у госпожица Морган, защото то бе изненада колкото за училищния двор, толкова и за класната стая. Роби четеше безупречно и имаше речника на зрял човек, а не знаеше да пише. Беше запознат дори с най-големите числа, а не можеше да сметне две и две. Учеше се да пише с много мъки и трудности. Треперещата му ръка изписваше невъобразими букви в тетрадката. Накрая госпожица Морган се опита да му помогне.

— Вземи едно изречение и го преписвай, докато го напишеш идеално — посъветва го тя. — И внимавай при изписването на всяка дума и буква.

Роби потърси в паметта си нещо, което да му допада. После написа: „Няма нищо толкова чудовищно, че да не можем да повярваме в него.“ Това „чудовищно“ много му харесваше. То придаваше тембър и дълбочина на изречението. И ако имаше думи, които само със силата на звука си могат да извикват духове, то „чудовищно“ несъмнено бе една от тях. Той преписа много пъти това изречение, като особено внимаваше при изписването на „чудовищно“. В края на часа госпожица Морган отиде при него да види какво е направил.

— Господи, откъде го измисли това?

— То е от Стивънсън, госпожице. Баща ми знае Стивънсън почти наизуст.

Естествено госпожица Морган беше чувала всичките злоезични истории за Джуниъс, но въпреки това той и беше симпатичен. Сега обаче тя изпита неудържимо желание да се срещне с него.

Игрите в училище започнаха да западат, вече нямаше интерес към тях. Една сутрин, преди да тръгне на училище, Роби каза това на баща си. Джуниъс се почеса по брадата и се замисли.

— Шпиони е много хубава игра — каза най-сетне. — На времето много ми харесваше.

— Но кого ще шпионираме?

— Когото и да е. Това няма значение. Някога ние обикновено шпионирахме италианците.

Роби хукна възбуден към училището и още същия ден, след редица справки с училищния речник, организира МСССЗШСЯ. Дешифрирано, което ставаше само шепнешком, това означаваше Младежка спомагателна секретна служба за шпионаж срещу японците. Ако не друго, самата внушителност на названието на организацията щеше да я превърне във фактор, с който всеки да се съобразява. Едно по едно Роби привикваше момчетата в зеления гъсталак под плачещата върба в училищния двор и там ги караше да повтарят след него клетвата за вярност — клетва, толкова строга и страшна, че би направил чест на всяка масонска ложа. Щом ги закле, събра момчетата вкупом и им обясни, че един ден Америка неизбежно ще влезе във война с Япония.

— Ето защо — подчерта той — интересите на родината налагат да бъдем готови. Колкото повече узнаем за долнопробната дейност на тази долнопробна нация, толкова повече сведения ще можем да дадем на нашата страна, когато войната избухне.

Съзаклятниците останаха покорени от тези славни думи. Но се и втрещиха от сериозното положение, което изискваха такива думи. И понеже шпионажът веднага влезе в действие, третокласникът Такаши Като вече не можеше да остане нито за миг сам. Ако Такаши вдигнеше ръка в час, Роби поглеждаше многозначително някой от младежката спомагателна и във въздуха мигом се стрелваше втора ръка. А когато Такаши се връщаше от училище, най-малко пет момчета лазеха след него зад храстите край пътя. Стигна се дотам, че господин Като, бащата на Такаши, една вечер гръмна в тъмнината, след като беше забелязал нечие лице да наднича в прозореца му. Ще не ще, Роби свика младежката спомагателна и издаде заповед шпионската дейност да се прекратява след залез-слънце.

— Онези не могат да извършат кой знае какво нощем — обясни той.

В крайна сметка Такаши не страдаше от дейността на младежката спомагателна, защото необходимостта да бъде държан под наблюдение не позволяваше на момчетата да отидат на екскурзия или другаде, без да вземат и него. Така те го канеха навсякъде, понеже никой не се съгласяваше да остане, за да го следи.

На организацията бе нанесен смъртоносен удар, когато Такаши, който беше научил някак за нейното съществуване, пожела да бъде приет в нея.

— Не виждам как може да те приемем — обясни му любезно Роби. — Та ти си японец, а ние мразим японците.

Такаши едва не се разплака.

— Но аз съм роден тук, както и вие — възрази той. — Аз съм толкова добър американец, колкото сте и вие, не е ли така?

Роби се замисли. Не му се щеше да бъде груб с Такаши. Изведнъж лицето му просветна.

— Я ми кажи ти говориш ли японски?

— И още как.

— Чудесно, тогава ще те вземем като преводач, ще разчиташ тайните съобщения.

Такаши цял засия от радост.

— Само за мене работа — възкликна той. — Ако искате, мога дори да шпионирам стария.

Но организацията пропадна. Вече нямаше срещу кого да се борят освен срещу господин Като, а той много лесно се хващаше за пушката.

Наближаваше декември. По това време вече влиянието на Роби върху момчетата се чувствуваше осезателно: те бяха обогатили речника си, ненавиждаха обувките, а може да се каже, и спретнатото облекло.

Макар да не съзнаваше това, Роби беше въвел стил, може би не нов, но поне по-строго спазван от предишния. Не подобаваше на мъжки момчета да носят новички дрехи и дори нещо повече — това се смяташе за обида спрямо Роби.

Един петъчен ден Роби написа четиринадесет бележки и ги раздаде скритом на четиринадесет момчета в училищния двор. Съдържанието на бележките беше едно и също: „Утре в десет часа шайка индианци се готвят да изгорят на клада край нашата къща президента на САЩ. Промъкнете се до долната поляна и надайте лисичи лай. Аз ще ви взема оттам и ще ви поведа да спасим нещастната жертва.“

Вече няколко месеца госпожица Морган се канеше да посети Джуниъс Молтби. Приказките по негов адрес и общуването със сина му бяха изострили до крайна степен любопитството й. Сегиз-тогиз някой от учениците й изтърсваше в час нещо, което я изумяваше. Например едно момче, известно като най-големия тъпак, се обади веднъж, че нашествие в Англия са извършили Хенгист и Хорса^[2]. Когато го притисна, то призна, че е научило това от Джуниъс Молтби и в известен смисъл то му било казано под секрет. Старата история за козата толкова допадна на учителката, че тя я написа с намерение да я публикува някъде, но никое списание не пожела да я вземе. Тя все си определяше дата, на която да отиде у Молтби, и все не смогваше да осъществи това посещение.

Една събота през декември, когато учителката се събуди, видя, че е паднала слана, но слънцето грееше ослепително. След като закуси, сложи си кадифената пола, обу туристическите обувки и излезе. На двора се опита да примами кучетата да я придружат, но те само позавъртяха опашки и отново легнаха да се припичат на слънце.

Фермата на Молтби се намираше в котловинната Гато Амарило, докъдето имаше около две мили. Покрай пътя клокочеше рекичка, а под елшите растеше буйна папрат. Слънцето още не беше се изкачило над хребета, та в котловината беше студено. По едно време на госпожица Морган й се стори, че чу стъпки и гласове някъде напред, но когато избърза до завоя, не видя никого. Обаче храсталаците край пътя припукаха подозрително.

Макар никога да не беше виждала фермата на Молтби, госпожица Морган я позна, щом стигна до нея. Оградата беше полегнала, изтощена от тежестта на къпинака. Овошките протягаха голи клони, измъкнали се от гората от бурени. По ябълките пълзяха диви къпини; катерички и зайци се стрелкаха пред краката й и тихогласи гълъби излитаха с пърхащи криле. На една висока дива круша се бяха събрали сойки, които спореха кресливо за нещо си. Изведнъж зад един бряст с величествена утринна премяна от скреж тя зърна зеленясалите изметнати шинди на покрива. Къщата сякаш бе изоставена от стотици години — такъв покой цареше наоколо. „Каква развала и немара — помисли си тя. — Каква красота и запустение.“ Тя влезе в двора през вратницата, която се крепеше на кола само с един железен пръстен. Всички постройки бяха посивели от времето, по стените протягаха ръце неканени гости. Госпожица Морган свърна край къщата и замръзна; стоеше със зинала уста, а по гърба й полазиха студени тръпки. В средата на двора стърчеше дебел кол, за който бе омотан с въжета възрастен човек в дрипи. Друг мъж, по-млад и по-нисък, но още по-дрипав, трупаше съчки около краката на пленника. Госпожица Морган потрепера и се скри зад къщата. „Невъзможно! Такива неща сега не стават — повтаряше си тя. — Сигурно сънувам. Такива неща не стават.“ В този миг дочу двамата да водят най-приятелски разговор.

— Наближава десет — каза мъчителят.

— Да — потвърди пленникът. — Ти само внимавай кога ще подпалиш съчките. Изчакай да се зададат и тогава пали.

Госпожица Морган едва не изкрещя от облекчение и тръгна с малко неуверена стъпка към кладата. Мъчителят се обърна и я видя. Явно остана изненадан, но веднага се окопити и я посрещна с дълбок поклон. При окъсаните му дрехи и сплъстена брада този кавалерски жест й се стори колкото смешен, толкова и очарователен.

— Аз съм учителката — обясни задъхана госпожица Морган. — Разхождах се наоколо и забелязах тази къща. Отначало помислих, че това аутодафе е истинско.

— Но то е истинско — усмихна се Джуниъс. — По-истинско, отколкото си представяте. Аз пък помислих, че вие сте от спасителната команда. Тя трябва да дофтаса в десет часа.

Откъм върбалака под къщата долетя лисичи лай.

— Ето, това сигурно са те — продължи Джуниъс. — Извинете, вие сте госпожица Морган, нали? Да ви се представя: Джуниъс Молтби. А този джентълмен при обикновени обстоятелства се казва Якоб Щуц. Днес обаче той е президент на Съединените щати, когото индианците се готвят да изгорят жив. По едно време ни хрумна да бъде Гуиневир^[3], но макар да не е много мастит, повече му отива ролята на президент, отколкото на Гуиневир. Прав ли съм? Освен това в никакъв случай не искаше да сложи фуста.

— Глупости — каза добродушно президентът.

Госпожица Морган се засмя.

— Може ли да наблюдавам спасяването на президента, господин Молтби?

— Аз не съм господин Молтби, аз съм триста индианци.

Лисичият лай се повтори.

— Може, но се скрийте там зад стълбите — отвърнаха тристата индианци. — Иначе ще ви вземат за червенокожа и ще ви накълцат.

Той погледна към потока. Там един върбов клон се тресеше бясно. Джуниъс драсна клечка кибрит о панталоните си и подпали кладата. Щом пламъците лумнаха, върбите сякаш експлодираха и всеки шрапнел се превърна в крещящо момче. Спасителите се хвърлиха на пристъп, въоръжени кой с каквото може, както са били въоръжени французите при нападението над Бастилията. Те разритаха светкавично кладата, чиито пламъци вече ближеха президента. После трескаво размотаха въжетата и освободиха Якоб Щуц, който се усмихваше щастлив. Последвалата церемония беше не по-малко внушителна от спасителната акция. Момчетата се строиха и вдигнаха ръце за чест, а президентът мина по редицата и на гърдите на всеки окачи оловна плочка, на която бе издълбана думата „герой“. С това играта свърши.

— Другата събота ще бесим подлите заговорници, извършили това гнусно посегателство — оповести Роби.

— Защо не сега? Да ги обесим още сега! — закрещя отрядът.

— Не, храбри мои воини. Предстои ни много работа. Ще трябва да вдигнем бесилки. — Той се обърна към баща си. — Налага се, струва ми се, да обесим и двама ви — каза той и изгледа кръвнишки госпожица Морган, но после махна с ръка.

Госпожица Морган рядко беше прекарвала толкова приятен ден. Въпреки че й дадоха почетно място на клона, сега в очите на момчетата тя не беше „учителката“.

— По-хубаво е да си свалите обувките — подкани я Роби и когато се събу и потопи крака в потока, тя се увери, че така е по-хубаво.

Този ден Джуниъс им разказа за човекоядството сред индианските племена на Алеутските острови. Разправи им как наемниците се обърнали против Картаген. Говори им за спартанците на Леонид, които вчесвали косите си, преди да умрат при Термопилите. Обясни им произхода на макароните и така живо им описа откриването на медта, сякаш бе очевидец. Накрая, когато Якоб не се съгласи с неговата версия за изгонването на Адам и Ева от рая, двамата се посджафкаха и момчетата си тръгнаха към къщи. Госпожица Морган ги остави да я изпреварят, защото искаше да помисли на спокойствие за този странен човек.

И учителката, и учениците й очакваха с ужас деня, в който училищното настоятелство идваше на проверка. Това беше ден на тягостна церемония. Децата казваха нервно уроците си, а дори най-малката грешка в правописа ги караше да се чувствуват като престъпници. Нямаше друг ден, в който учениците да правят толкова грешки и нервите на учителката да се опъват до скъсване.

Тази година училищното настоятелство дойде на посещение на 15 декември. Непосредствено след закуската настоятелите се вмъкнаха един по един в стаята сериозни като на погребение и малко притеснени. Начело вървеше старият белокос Джон Уайтсайд, който гледаше малко през пръсти на обучението и с това даваше на родителите повод за упреци. След него — Пат Хъмбърт. Пат бе избран в настоятелството, защото настояваше да бъде избран. Той беше самотник, който не знаеше как да намери път към хората и който използуваше всеки представил се случай, за да влезе в досег с тях. Облеклото му беше толкова строго и нескопосано, колкото бронзовия костюм на седналата статуя на Линкълн във Вашингтон. Подир тях се изтъркаля топчестият Т.Б. Алън. Понеже той бе единственият търговец в долината, мястото в настоятелството му принадлежеше по право. След него крачеше Реймънд Банкс, едър здравеняк с червендалесто лице и ръце. И последен — новоизбраният настоятел Бърт Мънро. Тъй като това беше първото му посещение в училището, Бърт вървеше малко като овца след другите, които заеха места в предния край на стаята.

След като настоятелите се настаниха като съдии, влязоха жените им, които насядаха зад учениците в другия край на стаята. Децата се разшаваха неспокойно. Имаха чувството, че са обсадени и че всеки път за бягство — ако се наложи да бягат — им е отрязан. Докато се въртяха на чиновете, забелязаха, че жените им им се усмихват доброжелателно. И зърнаха големия книжен пакет, който госпожа Мънро държеше на коленете си.

Часът започна. Госпожица Морган с измъчена усмивка на лицето приветствува настоятелството.

— Господа — каза тя, — нямаме намерение да ви покажем нещо изключително. Според мен в качеството ви на официални представители за вас ще бъде по-полезно да видите нашата работа такава, каквато е тя всеки ден.

Само след няколко секунди тя съжали за тези си думи. В практиката си не беше виждала деца да оглупеят така. Езиците им се сковаха, а онези, които успяваха да изрекат нещо, правеха най-невероятни грешки. Правописът им беше под всякаква критика. Четенето напомняше брътвеж на луди. Колкото и да се мъчеха да се държат на висота, членовете на настоятелството взеха да се усмихват — от притеснение заради децата. По челото на госпожица Морган избиха капчици пот. Тя вече си представяше как ще вилнее настоятелството и как ще я уволнят. Жените в дъното на стаята също се усмихваха нервно, а времето се влачеше едва-едва. Когато започнаха гафовете и по аритметика, Джон Уайтсайд стана от стола си.

— Благодарим ви, госпожице Морган — каза той. — Ако разрешите, ще кажа няколко думи на децата, а после можете да ги освободите. Трябва да бъдат възнаградени за това, че ни изтърпяха тук.

Учителката въздъхна с облекчение.

— Значи, вие сте разбрали, че те не показаха това, на което са способни. Радвам се, че сте го разбрали.

Джон Уайтсайд се усмихваше. При такива посещения беше виждал не една и две млади учителки да нервничат.

— Ако мислех, че показаното от тях е върхът на възможностите им, щях да закрия училището — отвърна той.

После говори на децата не повече от пет минути — каза им, че трябва да учат упорито и да обичат учителката си. Това беше същата кратка и безболезнена реч, която той произнасяше от години. По-големите ученици я бяха чували неведнъж. Когато свърши, помоли учителката да освободи децата. Те се изнизаха тихичко, но излезли веднъж навън, не можаха да издържат повече на облекчението. И с викове и крясъци започнаха да се изкормят и да си режат главите.

На тръгване Джон Уайтсайд подаде ръка на госпожица Морган.

— Досега не сме имали учителка, която да е поддържала такъв добър ред — похвали я той. — Ако знаете колко много ви обичат децата, ще ви стане чак неудобно.

— Но и децата са много добри — отплати му се тя. — Страшно добри деца са.

— Разбира се — съгласи се Джон Уайтсайд. — Между другото, как се развива малкият Молтби?

— О, той е много будно момче и много любознателно. Според мен той е едва ли не гениален.

— На съвещанията на настоятелството често става дума за него. Сигурно знаете, че битовите му условия не са такива, каквито трябва да бъдат. Днес го наблюдавах нарочно. Горкото дете, та то ходи почти голо.

— Вижте, той живее при по-особени условия. Учителката се почувствува задължена да защити Джуниъс. — Те може да не се покриват с обичайните разбирания за дом, но това не значи, че са лоши.

— Не ме разбирайте погрешно, госпожице Морган. Ние нямаме намерение да се месим в личните им работи. Само искаме да подарим на детето едно-друго. Знаете колко беден е бащата.

— Зная — каза тихо тя.

— Госпожа Мънро е купила няколко дрешки. Бъдете така добра да го повикате, за да му ги предадем.

— О, не! В никакъв случай… — подзе тя.

— Защо не? Става дума само за няколко ризки, едни панталони и чифт обувки.

— Само ще го накарате да се притесни, господин Уайтсайд. Той е доста честолюбиво хлапе.

— Да се притесни от това, че му даваме нови дрехи? Глупости! Струва ми се, много повече би се притеснявал, ако ги няма. Но да оставим притесненията, може ли по това време на годината човек да ходи бос? От една седмица насам всяка нощ пада слана.

— И все пак моля ви да не правите такъв подарък — настоя безпомощна тя. — Много ви моля.

— Госпожице Морган, не мислите ли, че излишно раздувате въпроса? Госпожа Мънро вече си е направила труда да накупи тези неща. Моля, повикайте детето, за да му ги даде.

След няколко секунди Роби стоеше пред тях. Невчесаната му коса падаше върху лицето му, а очите му още святкаха от възбуда — на двора се водеше жестока битка. Съпругите дойдоха напред и се заусмихваха мило на момчето, като гледаха да не се вторачват в парцаливите му дрехи. Роби взе да се озърта неспокоен.

— Госпожа Мънро иска да ти даде нещо, Робърт — каза госпожица Морган.

След този увод госпожа Мънро пристъпи напред и сложи пакета в ръцете му.

— Я какво добро момченце!

Роби остави внимателно пакета на пода и сложи ръце на гърба си.

— Отвори го, Робърт — обади се строго Т.Б. Алън. — Що за възпитание?

Роби го изгледа с неприязън.

— Да, сър — каза той и развърза канапа.

Пред него лежеха ризите и панталоните и той ги гледаше с недоумение. После очевидно разбра какво значи това. Лицето му пламна. За миг той се огледа трескаво, като хванато в капан зверче, и после излетя светкавично от стаята. Настоятелството го чу как взе стълбите на два скока и толкоз — изчезна.

Госпожа Мънро се обърна безпомощно към учителката:

— Но какво му е на това дете?

— Мисля, че го притеснихте — отвърна госпожица Морган.

— Защо да сме го притеснили? Бяхме толкова мили с него.

Учителката се опита да им обясни и дори се поядоса, докато им обясняваше.

— Как да ви кажа… допреди малко той нямаше представа, че е беден.

— Грешката е моя — призна си Джон Уайтсайд. — Извинявайте, госпожице Морган.

— Но какво можем да направим за него? — попита Бърт Мънро.

— Не зная. Просто не зная.

Госпожа Мънро се обърна към мъжа си:

— Бърт, мисля си, че ако отидеш да поговориш с господин Молтби, това може да помогне. Не е нужно да се караш с него. Само му обясни, че едно дете не бива да ходи босоного по сланата. Може пък да те разбере. И да накара Робърт да вземе дрехите. Какво ще кажете, господин Уайтсайд?

— Аз съм против. И ще отстъпя само ако всички гласуват срещу моето възражение. И без това направих достатъчно голяма беля.

— Мисля, че неговото здраве е по-важно от неговата чувствителност — упорствуваше госпожа Мънро.

На двадесети декември разпуснаха учениците за Коледа. Госпожица Морган възнамеряваше да прекара ваканцията в Лос Анджелос. Докато чакаше на кръстопътя автобуса за Салинас, по пътя откъм Небесните пасбища се зададе някакъв мъж с едно момченце. Тя забеляза, че бяха облечени в евтини нови дрехи и вървяха, сякаш страдаха от болки в краката. Когато наближиха, тя се вгледа и позна Роби. Лицето му беше навъсено и тъжно.

— Робърт! — възкликна тя. — Какво става? Къде си тръгнал?

Отговори й мъжът.

— Отиваме в Сан Франциско, госпожице Морган.

Тя се сепна. Това беше Джуниъс, само че с обръсната брада. Учителката едва сега забеляза колко стар беше той. Дори очите му, в които преди святкаше младежки блясък, сега изглеждаха стари. Бледостта му естествено се дължеше на това, че досега брадата бе пазила лицето му от слънцето. Изражението му издаваше дълбок душевен смут.

— За ваканцията ли отивате? — попита госпожица Морган. — Аз много обичам да гледам магазините в големия град около Коледа. Мога да ги обикалям дни наред.

— Не — отвърна бавно Джуниъс. — Връщаме се завинаги. Аз съм счетоводител, госпожице Морган. Поне бях счетоводител до преди двайсет години. Мисля да си потърся работа. — В гласа му се усещаше болка.

— Но защо сте решили така? — учуди се тя.

— Досега не съзнавах, че тук навреждам на детето — обясни направо той. — Това просто не ми идваше наум. А би трябвало да се сетя. Той не бива да расте в немотия. Нали ме разбирате, госпожице? Аз нямах представа какво говорят хората за нас.

— Но защо не си останете във фермата. Тя е толкова хубава.

— В нея няма препитание за мен, госпожице. Аз нищо не разбирам от земеделие. Оставям Якоб да се грижи за нея, но той, знаете, е много мързелив. По-късно, щом се удаде възможност, ще я продам, за да осигуря на Роби някои неща, от които е бил лишен досега.

Госпожица Морган се ядоса, а същевременно й идеше да се разплаче.

— Нима обръщате внимание на дивотиите, които хората говорят?

Той я погледна изненадан.

— Не обръщам, естествено. Но не можете ли да разберете, че едно подрастващо момче не бива да се отглежда като животинче?

Автобусът се зададе по шосето. Джуниъс посочи към Роби.

— Той не искаше да дойде. И забягна в гората. Едва снощи успяхме да го хванем с Якоб. Много дълго е живял като зверче, нали разбирате? Освен това той не подозира колко хубаво е в Сан Франциско.

Автобусът спря със скърцане. Джуниъс и Роби се наместиха на задната седалка. Госпожица Морган понечи да седне до тях, но изведнъж се върна и зае мястото до шофьора.

„Как не се досетих? — каза си тя. — Те искат да бъдат сами, разбира се.“