Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Избрани творби в три тома. Том 1
Небесните пасбища. Гроздовете на гнева - Оригинално заглавие
- The Pastures of Heaven, 1932 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Тодор Вълчев, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 16гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Джон Стайнбек
Избрани творби в три тома
Том I
Американска
Първо и второ издание
Литературна група ХЛ.04 9536679911/5637-299-83
Съставител: Кръстан Дянков
Водещ редактор: Людмила Евтимова
Редактори: Кръстан Дянков, Людмила Филипова
Художник: Стоян Христов
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Иван Скорик
Коректори: Наталия Кацарова, Стефка Добрева
Дадена за набор август 1982 г.
Подписана за печат януари 1983 г.
Излязла от печат март 1983 г.
Формат 84×108/32
Печатни коли 48,50
Издателски коли 40,74. УИК 43,40
Цена 5,55 лв.
Държавно издателство „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4
Държавна печатница „Димитър Благоев“ — София, ул. „Ракитин“ 2
История
- —Добавяне
5
Хелън Ван Девънтър беше висока жена с изразително, хубаво лице и трагични очи. Животът й бе низ от трагедии. На петнайсет години заприлича на вдовица, след като отровиха персийската й котка. Жали я шест месеца, не външно, показно, само се движеше безшумно и говореше с тих глас. В края на шестте месеца от смъртта на котката почина баща й и траурът продължи без прекъсване. Тя сякаш жадуваше за трагедии и животът я обсипваше щедро с тях.
На двайсет и пет години се омъжи за Хюбърт Ван Девънтър, пращящ от здраве ловец, който шест месеца в годината гонеше да убие едно или друго животно. Три месеца след сватбата той се застреля случайно, препъвайки се в къпинов храст. Хюбърт беше човек с висок дух. Докато издъхваше под дървото, където го бяха положили, един от другарите му го попита дали иска да предадат нещо на жена му.
— О, да — отвърна Хюбърт. — Кажете й да ме постави в библиотеката между лоса и дивата овца. Кажете й още, че това не съм го чул от водача.
Хелън Ван Девънтър затвори гостната с трофеите. Оттук нататък тази стая се превърна в светилище, в което витаеше духът на Хюбърт. Завесите никога не се вдигаха. Всеки, който намереше за необходимо да каже нещо в гостната, говореше шепнешком. Хелън не плака, не беше в характера й да плаче, но очите й се уголемиха и тя често се втренчваше в една точка с онзи празен поглед, който прониква в други времена. Хюбърт й беше оставил къщата в Сан Франциско и доста голямо състояние.
Дъщеря й Хилда, която се роди шест месеца след смъртта на Хюбърт, беше като кукла, красиво бебе с големите очи на майка си. Хилда все беше болнава; изумително бързо прихващаше една след друга всички детски болести. Сръдните й, които отначало се изчерпваха с кански рев, станаха вандалски, когато момиченцето започна да щъка напред-назад. Тя разбиваше на пух и прах всяко нещо, което се изпречеше на пътя на нейния гняв. Хелън Ван Девънтър току я успокояваше и коткаше, с което обикновено успяваше да я ядоса още повече.
Когато Хилда стана на шест години, доктор Филипс, семейният лекар, каза на госпожа Ван Девънтър онова, което отдавна бе подозирал.
— Разберете — убеждаваше я той, — Хилда не е съвсем добре психически. Предлагам да я заведете на психиатър.
Тъмните очи на майката се разшириха от болка.
— Сигурен ли сте, докторе?
— Напълно. Но аз не съм специалист. Трябва да я заведете при някой, който повече разбира от тези неща.
Хелън отмести погледа си от него.
— И на мен ми е минавало през ум същото, докторе, но не мога да я заведа при друг. Досега все вие сте се грижили за нас. Аз ви познавам добре. Не мога да се доверя на друг.
— Какво значи „не мога да се доверя“? — избухна доктор Филипс. — Не ви ли е ясно, че тя може да бъде излекувана, ако се подходи правилно?
Хелън понечи да вдигне ръце, после ги отпусна безнадеждно.
— Тя никога няма да се оправи, докторе. Роди се в много лош момент. Смъртта на баща й… това беше препалено много за мен. Просто нямах сили, за да износя едно здраво дете.
— Тогава какво възнамерявате да правите? Извинете, но говорите глупости.
— Какво мога да направя, докторе, освен да чакам и да се надявам? Разбирам ви, но не мога да я заведа при друг. Ще си я гледам и ще се грижа за нея. Изглежда, така ми е било писано — усмихна се тя много тъжно и пак понечи да вдигне ръце.
— Струва ми се, че насила се обричате на страдания — каза докторът.
— Човек не може да избегне съдбата си. Но аз съм издръжлива. Убедена съм в това си качество и се гордея с него. Никакви трагедии не могат да сломят моята издръжливост. Само едно не мога да понеса, докторе, да ми отнемат Хилда. Тя ще си стои при мен, вие ще идвате, както досега, и никой друг не бива да се меси.
Доктор Филипс излезе от къщата възмутен. Безсъмнената, но ненужна издръжливост на тази жена винаги го вбесяваше. „Да бях на мястото на съдбата — мислеше си той, — и аз щях да се изкуша да смажа нейната мълчалива съпротива.“
Не след дълго видения и страшни сънища започнаха да спохождат Хилда. Ужасни нощни чудовища с остри нокти и зъби се опитваха да я убият, докато спеше. Уродливи човечета я щипеха и скърцаха със зъби в ушите й, а Хелън Ван Девънтър приемаше тези видения като нови изпитания за самата себе си.
— Дойде един тигър и взе да ми дърпа завивките — ще изплаче сутрин Хилда.
— Не бива да се боиш от него, миличка.
— Но той искаше да ме ухапе през одеялото, мамо.
— Тази нощ ще стоя при теб, детето ми, и той няма да дойде.
И тя започна да будува до зори край леглото на момиченцето. От бясната съпротивителна сила на духа й очите й станаха по-искрящи и по-трескави.
Само едно я безпокоеше повече от съновиденията. Хилда започна да лъже:
— Тази сутрин се разходих из градината, мамо. На улицата видях един старец. Той ме покани да отида у тях и аз отидох. В къщата му имаше огромен златен слон и той ми позволи да го яхна.
Докато съчиняваше това, момиченцето избягваше да гледа майка си в очите.
— Какви ги говориш, миличко? — рече умолително майката. — Много добре знаеш, че всичко това не е вярно.
— Вярно е, мамо. И старецът ми подари един часовник. Ей сега ще ти го покажа.
И тя й подаде ръчен часовник, украсен с диаманти. Хелън пое часовника с треперещи от ужас ръце. За миг упоритото изражение на лицето й отстъпи място на гняв.
— Откъде си го взела, Хилда?
— Старецът ми го даде, мамо.
— Не… казвай къде го намери! Намерила си го, нали?
— Старецът ми го даде, мамо.
На гърба на часовника имаше монограм, инициали, които нищо не говореха на Хелън. Тя гледаше безпомощно гравираните букви.
— Мама ще го прибере — каза остро.
Още същата вечер тя се промъкна в градината, намери една лопатка и зарови часовника дълбоко в земята. А до края на седмицата около градината бе вдигната висока желязна ограда и на Хилда повече не се разрешаваше да излиза навън сама.
На тринайсет години Хилда избяга от къщи. Хелън нае частни детективи да я търсят, но на четвъртия ден я откриха не те, а един полицай, който я намерил заспала в някаква изоставена кантора в Лос Анджелос. Хелън прибра дъщеря си от полицейския участък.
— Защо избяга, миличко? — попита я тя.
— Ами исках да свиря на пиано.
— Но нали в къщи имаме пиано, защо не свириш на него?
— О, аз исках да свиря на друго, на някое от онези, големите.
Хелън я взе в скута си и я прегърна силно.
— И какво стана после, мойто момиче?
— Излязох на улицата и един човек ме покани в колата си. Даде ми пет долара. После намерих едни цигани и отидох да живея при тях. Те ме направиха своя царица. След това се омъжих за един млад циганин и щяхме да си имаме бебенце, но аз се уморих и се тръшнах на земята. Тогава дойде полицаят и ме прибра.
— Гълъбчето ми, горкото ми гълъбче — заповтаря Хелън. — Много добре знаеш, че това не е вярно. Нито дума не е вярна.
Хелън повика доктор Филипс.
— Казва, че се омъжила за циганин. Как мислите, това не е възможно, нали? Не бих могла да понеса такова нещо.
Докторът прегледа много внимателно момиченцето. След прегледа заговори едва ли не озлобен:
— Колко пъти ви казах, че с нея трябва да се заеме специалист! — После се обърна към Хилда: — Идвала ли е напоследък в стаята ти онази мръсна стара вещица?
Ръцете на Хилда трепнаха.
— Да, нощес дойде с една маймуна, голяма, огромна маймуна. Тя се опита да ме ухапе.
— Така. Само запомни, че тя нищо не може да ти стори, понеже за теб се грижа аз. Тази стара вещица се плаши от мен. Дойде ли пак, кажи й, че за теб се грижа аз и ще видиш как веднага ще офейка.
Момиченцето се усмихна уморено.
— И маймуната ли ще офейка?
— Разбира се, а сега вземи едно бонбонче за твоята дъщеричка. — Той извади от джоба си ментов бонбон. — Ето, дай го на Бабет, тя нали така се казваше?
Хилда грабна бонбона и избяга от стаята.
— Това е! — каза докторът на Хелън. — За съжаление липсват ми знания и опит в тази област, но в едно съм сигурен: отсега нататък Хилда ще бъде много по-зле. Тя навлиза в пубертета. Този период на промяна, свързан с повишена чувствителност, неизбежно ще засили душевното й разстройство. Не се наемам да предричам какво може да се случи. Може да добие склонност към убийства, от друга страна, не е изключено да хукне с първия срещнат мъж. Не я ли дадете в ръцете на специалист, не е ли под постоянно наблюдение, може да се случи нещо, за което после ще си скубете косите. Това й бягство е само един предвестник. Не, не бива да продължавате така. Вършите несправедливост спрямо самата себе си.
Хелън стоеше като дърво пред него. На лицето й бе изписана онази воля за съпротива, която така го вбесяваше.
— Какво предлагате? — попита тя с дрезгав глас.
— Болница за невменяеми — отвърна той, доволен от бруталния си отговор.
Лицето й се изопна. Волята за съпротива се изписа още по-отчетливо.
— Това няма да стане! — извика тя. — Хилда е мое дете, аз отговарям за нея. Ще се грижа сама за нея, докторе. Няма да я изпускам от поглед. Но да я пратя в болница — това няма да го бъде!
— Предупредих ви за последиците — сряза я той. После разбра, че е безпомощен, че никакви доводи не могат да въздействуват на тази жена. — Хелън, аз съм ваш приятел от години. Защо трябва да поемате на собствените си плещи такова бреме от страдания и опасности?
— Всичко мога да изтърпя, но не и да я отлъча от себе си.
— Не можете да се откажете от власеницата — изръмжа той. — Намирате удоволствие в собствената си болка. Не искате да се лишите от никаква мъка. — Той отново побесня. — Хелън, всеки мъж понякога изпитва неудържимо желание да набие някоя жена. Аз се смятам за кротък човек, но точно сега ми иде да ви напердаша, и то с юмруци. — Той се вгледа в тъмните й очи и разбра, че просто я е обременил с още една трагедия, че й е дал още една възможност да провери издръжливостта си. — Тръгвам си — каза той. — И не ме викайте повече. Знаете ли… започвам да ви ненавиждам.
Хората от Небесните пасбища посрещнаха с любопитство и недоволство вестта, че някаква богата жена идва да живее в долината. Те наблюдаваха камионите, които караха трупи и дъски към Коледна клисура, и се присмиваха — да се хвърлят толкова пари за превоз на дървен материал за някаква си хижа. Бърт Мънро се изкачи към клисурата и половин ден гледа майсторите, които правеха къщата.
— Хубава ще стане — съобщи той в магазина. — Всяка греда и дъска е идеална и знаете ли, вече са наели и градинари. Те разсаждат всякакви растения и дървета, хем нацъфтели. Тази госпожа трябва да е бая богата.
— О, на тях им дай да се префинят — обади се Пат Хъмбърт. — Богаташите умират да се префинят.
— Слушайте, слушайте! — продължи Бърт. — Познайте какво са сложили на някои прозорци. Пръти! И не железни, ами дъбови, ей толкова дебели. Женска му работа. Тая мадама сигур се плаши от койотите.
— Кой знае колко прислужници ще докара — каза с надежда Т.Б. Алън. — Ама сигурно ще пазарува от града. Такива хора само от града пазаруват.
Щом къщата и градината бяха завършени, пристигнаха и обитателите: Хелън Ван Девънтър, Хилда, един готвач китаец и един домашен прислужник, младо момченце от Филипините. Дървената къща беше станала великолепна. Майсторите бяха патинирали дървения материал с някакви киселини, а градинарите така бяха направили градината, че не личеше да е нова. На моравата пред къщата растяха дафинови дървета и дъбове, а под тях — лилави, бели и сини цинерарии. Алеите бяха обрамчени с невероятно сини лобелии.
Готвачът и прислужникът побързаха да се заловят с работата си, а Хелън хвана Хилда за ръка и я изведе за малко в градината.
— Каква красота! — възкликна Хелън. Лицето й беше загубило донякъде упоритото си изражение. — Тук ще ни хареса, миличко, нали?
Хилда откъсна една цинерария и замахна с нея по ствола на близкия дъб.
— У нас ми харесваше повече.
— Но защо, мило? Там нямахме нито такива красиви цветя, нито такива големи дървета. А освен това тук всеки ден ще можем да се разхождаме по хълмовете.
— У нас ми харесваше повече?
— Но защо, мило?
— Защото всичките ми приятелки са там. И през оградата можех да гледам хората, които минават по улицата.
— Тук ще ти хареса повече, Хилда, трябва само да посвикнеш.
— Няма! Никога няма да ми хареса, никога! — разплака се Хилда и после, без всякакъв преход, започна да пищи от яд. Изведнъж грабна някаква тояжка от земята и шибна майка си по гърдите. Прислужникът се появи тихомълком зад момичето, хвана му ръцете и го отнесе в къщата, а то риташе и пищеше до бога.
В стаята, определена за нея, Хилда изпочупи един по един всички мебели. После разпра възглавниците и разхвърли пуха из цялата стая. И накрая разби стъклата на прозореца, взе да блъска по дъбовите пръти и да пищи неистово от яд. Стиснала здраво уста, Хелън седеше в стаята си. По едно време понечи да тръгне към Хилдината стая, но отново седна на стола. Твърдата й издръжливост за малко не й изневери, но мигом се върна с още по-голяма сила, тъй че писъците на Хилда не оказаха никакво въздействие. В стаята се появи безшумно прислужникът.
— Да затворя капаците, мадам?
— Няма нужда, Джо. Толкова сме далеч, че няма кой да чуе.
Бърт Мънро забеляза автомобила, който караше новодомците към дървената къща.
— Бая трудно ще е за сама жена да започне всичко отначало — каза той на жена си. — Мисля си дали да не отскоча дотам да видя нямат ли нужда от нещо.
— Ама че си любопитен — заяде го жена му.
— Е, щом мислиш така, няма да отида.
— Само се пошегувах, Бърт — възрази тя. — Според мен един добър съсед точно така трябва да постъпи. По-нататък ще подбера госпожа Уайтсайд и ще я накарам да отидем заедно. Така си е редно. А ти върви сега и виж как се оправят.
Бърт тръгна нагоре по реката, която пееше в клисурата. „Това място за обработване не става, но за живеене е чудесно — каза си той. — И аз можех да си живея на такова място, просто да си живея, ама примирието ми развали работата.“ И както обикновено, той се засрами от това, че му се щеше войната да беше продължила още известно време.
Писъците на Хилда достигнаха до слуха му, когато той беше на четвърт миля от къщата. „Това пък какво е? — рече си Бърт. — Сякаш колят някого“ И забърза по пътя да види каква е работата.
Хилдиният прозорец с дъбовите пръти гледаше към пътеката, която водеше до предния вход на къщата, Бърт видя момичето, което теглеше прътите с обезумял от яд и страх поглед.
— Привет! — поздрави той. — Какво става тук? Защо са те затворили?
Хилда го изгледа с присвити очи.
— Искат да ме уморят от глад — отвърна тя. — Искат да умра.
— Глупости — каза Бърт. — Кому е дотрябвало да умираш?
— Всичко е заради парите ми — прошепна доверително тя. — Докато съм жива, нямат право да ги получат.
— Какви ти пари, та ти си още дете!
— Не съм дете! — сопна се Хилда. — Аз съм голяма, зряла жена. Но изглеждам малка, понеже ме държат гладна и ме бият.
Лицето на Бърт помръкна.
— Ще видим каква е тая работа — рече той.
— О, не им казвайте нищо. Само ми помогнете да се измъкна оттук и тогава ще получа парите си и ще се омъжа за вас.
Едва сега Бърт подозря как стоят нещата.
— Ще ти помогна, разбира се — каза успокоително той. — Ти само почакай малко и ще ти помогна да се измъкнеш.
Той се насочи към предния вход и почука на вратата. След миг тя едва се открехна. Отвътре го гледаха безизразните очи на прислужника.
— Може ли да видя стопанката на тази къща? — попита Бърт.
— Не — отвърна момчето и затръшна вратата.
За секунда Бърт пламна от срам, загдето го бяха отрязали така, но после зачука ядно по вратата. Тя пак се открехна едва-едва и в него се втренчиха същите черни очи.
— Слушай, трябва да видя стопанката на къщата. Искам да поговоря с нея за момиченцето, което държите затворено.
— Мадам много болна. Съжалявам — каза момчето. И отново затръшна вратата. Този път Бърт чу тракането на резето.
Той тръгна надолу по пътеката. „Ще кажа на жената да не стъпва тук — рече си наум. — Умопобъркано момиче и гаден прислужник. Да вървят по дяволите!“
— Кой беше, Джо? — провикна се от спалнята си Хелън.
Момчето се появи на прага.
— Един човек. Казва, иска да види вас. Аз му казва, вие болна.
— Добре си сторил. Кой беше той? Така ли каза, че мене иска да види?
— Не го познава. Казва, иска да види вас за госпожица Хилда.
Хелън мигом се спусна към него. На лицето й се изписа гняв.
— Какво искаше той? Кой беше?
— Аз не знае, мадам.
— И ти го върна! Позволяваш си прекалено много. Махай се от очите ми.
Тя отново се отпусна на стола си и закри очи с ръце.
— Да, мадам — каза Джо и се обърна бавно.
— Чакай, Джо, върни се!
Преди тя да открие очите си, той вече стоеше край стола й.
— Извинявай, Джо. Сама не зная какво говоря. Правилно си постъпил. Няма да ме оставиш, нали?
— Няма, мадам.
Хелън стана и се отправи неспокойна към прозореца.
— Просто не зная какво става с мен днес. Госпожица Хилда добре ли е?
— Да, вече тиха.
— Добре. Моля те, запали камината в дневната. И после я доведи.
Обмисляйки каква да бъде дневната, Хелън се бе стремила да създаде от нея нещо като паметник на покойния си съпруг. Беше се постарала тази стая да напомня колкото е възможно повече на ловджийска хижа. Това беше широко помещение с греди и облицовка от червено дърво. На равни разстояния надничаха любопитни муцуни на различни видове елени. На едната страна на стаята господствуваше голяма камина от речни камъни, над която висеше разкъсано френско бойно знаме, намерено някъде от Хюбърт. В шкаф със стъклени врати бяха строени всички негови пушки. Хелън се блазнеше от мисълта, че докато има такава стая, никога няма да загуби напълно мъжа си.
В гостната на къщата в Сан Франциско тя беше извиквала един сън, който й носеше радост. И искаше да го продължи и тук, в новата къща. Той се бе превърнал почти в ритуал. Хелън сядаше пред камината и сключваше ръце. После се вглеждаше във всеки от препарираните трофеи и повтаряше пред всеки поотделно: „Това е дело на Хюбърт.“ И накрая идваше сънят. Тя почти виждаше Хюбърт пред себе си. Представяше си формата на ръцете му, тесния му таз, дългите му прави крака. След малко си спомняше как говореше той, на кои думи наблягаше и как лицето му засипваше и почервеняваше, когато биваше възбуден. Хелън го виждаше да води гостите си от един трофей към друг. Пред всеки Хюбърт се полюляваше на пети със скръстени на гърба ръце и разправяше с най-малки подробности как е било убито това животно.
„Луната беше зад облак и нищо не се виждаше. Фред (Фред беше водачът) каза, че няма никакви изгледи да ударим нещо. Помня, че тази сутрин бяхме свършили бекона. И просто нещо ме караше да излезем и да поогледаме.“
Хелън го чуваше да разказва глуповатите безсмислени истории, които неизменно завършваха така: „Разстоянието беше много голямо, а отляво духаше страхотен вятър, но аз все пак се прицелих, като си мислех, че нищо няма да излезе от тая работа. Обаче не щеш ли, ударих го. Разбира се, това беше чиста случайност.“
В действителност Хюбърт съвсем нямаше за цел да накара гостите си да повярват, че това е било само случайност. Такива думи бяха проява на скромност от страна на големия ловец. Но Хелън се чудеше защо на такъв ловец не е позволено да признае, че е отличен стрелец.
Така вървеше този сън. Малко по малко тя вграждаше образа му, докато той завладееше стаята и я изпълнеше с кипящата жизненост на големия ловец. После Хелън разрушаваше съня. В звъна на звънеца прозвучаваха печални нотки. И тя си припомняше тъжните и смутени лица на мъжете, които й разказваха за случилото се нещастие. Сънят винаги свършваше в мига, в който те донасяха трупа му пред входа. Тогава вълна от съкрушителна мъка изпълваше гърдите й и тя отмаляваше в креслото.
Така Хелън упорито поддържаше жив образа на мъжа си и не допускаше той да избледнее в паметта й. Бях женени едва от три месеца, казваше си тя. Само три месеца! И се предаваше на безнадеждна скръб. Съзнаваше, че подклажда това чувство, но според нея Хюбърт имаше право на него, то беше един вид паметник в негова чест. Тя трябваше да устоява на мъката, но не и да бяга от нея.
Хелън беше очаквала с трепет тази първа вечер в новата къща. Край пламтящите пънове в камината и искрящите от огъня стъклени очи на главите на животните тя се готвеше да посрещне своя сън в новия му дом.
Джо се върна в спалнята.
— Огънят гори, мадам. Да викам госпожица Хилда?
Хелън погледна през прозореца. Над хълмовете припадаше здрач. Навън вече се стрелкаха няколко прилепа. Пъдпъдъците се викаха един друг на водопой, а далеч долу в дерето кравите мучеха на път към навесите за доене. У Хелън настъпваше някаква промяна. Беше изпълнена с ново за нея чувство на покой; имаше усещането, че е защитена и запазена от трагедиите, които я преследваха толкова дълго. Тя протегна ръце напред, после назад и въздъхна с облекчение. Джо все още чакаше на прага.
— Какво? — каза Хелън. — Госпожица Хилда ли? Не, не я довеждай засега. Вечерята сигурно е вече готова. Ако Хилда не иска да дойде за вечеря, ще я видя по-късно.
Тя не искаше да види Хилда. Видеше ли я, този нов за нея, толкова приятен покой щеше да се изпари. Тя искаше само да седи тъй сред загадъчните отблясъци на здрача, да седи и да слуша как пъдпъдъците се викат, когато излизат от гъстаците по хълмовете и слизат долу да пият вода преди настъпването на нощта.
Хелън се загърна с копринен шал и излезе в градината. От хълмовете сякаш се спускаше покой, който я обгръщаше все по-плътно. В една от лехите с цветя шавна сиво зайче с бяла опашка и тази гледка я накара да потръпне от радост. Зайчето обърна глава, изгледа я за миг и продължи да си пасе. Изведнъж Хелън се почувствува някак глупаво щастлива. Ще се случи нещо прекрасно и вълнуващо, нещо много приятно. Обзета така внезапно от радост, тя заговори на зайчето:
— Паси си, паси, ако щеш, изяж всичките цветя. Утре ще посадя зеле специално за теб. Ти обичаш зеле, нали, Зайо Байо? Нали знаеш, че се казваш Зайо Байо? Каква глупост, защо всички зайци се казват Зайо Байо? Във всеки случай, Зайо, от векове не съм била изпълнена с такова очакване. Не е ли смешно това? Или може би е тъжно? Тъй или инак, очаквам нещо. Просто ще се пръсна от очакване. А не зная какво очаквам. Това е глупаво, нали, Зайо? — Тя отмина зайчето и махна ръка. — Цинерариите май са ти по-вкусни.
Звънливата песен на реката я привлече по пътеката към брега й. Когато го приближи, ято пъдпъдъци се изпокри в гъсталака с уплашени писукания. Стана й неудобно, че ги е обезпокоила.
— Върнете се, върнете се! — прикани ги тя. — Няма да стрелям по вас. И зайчето не се плаши от мен. Дори да искам, не мога да ви застрелям.
Изведнъж си спомни как Хюбърт я беше извел, за да я научи да стреля с ловджийска пушка. Сякаш изпълняваше религиозен обред, докато й показваше как да държи оръжието и как да се прицелва, без да затваря едното око. „Сега ще хвърля една консервна кутия — беше казал той. — Не искам да стреляш по неподвижна цел. Който гърми по кацнала птица, не е добър ловец.“ И тя беше стреляла като луда по летящата кутия, докато рамото й изтръпна. А по пътя към къщи той я погали с думите: „Ще мине дълго време, преди да свалиш пъдпъдък. Но скоро ще можеш да удариш заек.“ Тук тя си спомни тънките кожени ремъчки, на които висяха гроздове пъдпъдъци, когато той се връщаше от лов. „Изхлузят ли се от ремъчките, значи, са готови за ядене“, обясняваше тържествено той. Най-неочаквано Хелън осъзна, че не иска да мисли повече за Хюбърт. Тези спомени почти бяха убили чувството на покой.
Вече беше мръкнало. Нощта ухаеше на пелин. Готвачът удари хлопката, която тя бе купила, за да се дава с нея сигнал за ядене. Хелън придърпа шала, потръпна и влезе в къщата.
Дъщеря й вече беше в трапезарията. По лицето й нямаше никакви следи от следобедното беснеене, тя изглеждаше весела и много доволна от себе си.
— Миличко — възкликна Хелън, — сега си по-добре, нали?
— О, да.
Хелън заобиколи масата и целуна Хилда по челото. После я притисна за миг до себе си.
— Когато видиш колко красиво е това място, то ще ти хареса. Сигурна съм.
Хилда не отговори, но в очите й припламна лукаво пламъче.
— Ще ти хареса, нали, миличко? — настоя Хелън, отивайки към стола си.
— М-м-да, може да ми хареса. А може и да не стане нужда да ми хареса — отвърна загадъчно Хилда.
— Какво искаш да кажеш, гълъбчето ми?
— Може би няма да остана дълго тук.
— Няма да останеш дълго тук? — стрелна я Хелън с поглед. Хилда очевидно се опитваше да скрие нещо, но не можеше да устои на изкушението да издаде тайната си.
— Може да избягам и да се омъжа.
Хелън се отпусна в стола си и се засмя.
— О, сега ми е ясно. Това е възможно, разбира се. Но все пак по-добре е да почакаш още няколко години. Кого си избрала този път? Пак някой принц ли?
— Не, не е принц. Беден човек е, но аз ще го обичам. Днес уредихме с него всичко. Той ще дойде да ме вземе.
Хелън се сети нещо.
— Да не би да е човекът, който следобед се е навъртал тук?
Хилда стана от масата.
— Няма да ти кажа нито дума повече — извика тя. — И нямаш право да ме разпитваш. Само почакай малко и ще видиш защо не мога да остана в тая скапана къща. — И тя избяга от трапезарията и затръшна след себе си вратата на своята стая.
Хелън позвъни за прислужника.
— Джо, кажи ми точно какво каза човекът, който е идвал днес!
— Казва, иска да види вас за момиченцето.
— Така, а какъв беше този човек? Стар, млад?
— Не стар човек, мадам, не млад човек. Може да било петдесет години.
Хелън въздъхна. Значи, това е само още една от Хилдините истории, от малките драми, които тя съчиняваше и разказваше. Но то ги приемаше толкова сериозно, горкото дете. Хелън изяде бавно вечерята си, после седна пред камината в просторната дневна и взе да очуква безцелно горящите пънове. Беше угасила всички лампи. Пламъците се отразяваха в очите на препарираните глави по стената и Хелън се върна към стария си навик въпреки волята си. Започна да си представя как изглеждат ръцете на Хюбърт, колко тесен е тазът му и колко дълги краката. И изведнъж направи едно откритие: престанеше ли да мисли за ръцете му, те изчезваха. Сега тя не можеше да изгради цялата фигура на мъжа си. Той й се изплъзваше, изчезваше напълно. За първи път от толкова години насам Хелън закри с ръце лицето си и заплака — в нея се връщаше покоят, а с него и очакването, от което щеше да се пръсне. Тя си избърса очите и закрачи бавно из стаята, като се усмихваше на препарираните глави и ги гледаше с небрежния поглед на непосветен, който не знае как е било убито всяко от тези животни. Стаята сега й изглеждаше другояче и тя се чувствуваше другояче в нея. Хелън отиде до големите прозорци и ги отвори широко. Нощният ветрец влезе вътре с шепот и обля голите й рамене с хладния си покой. Тя се надвеси навън и се ослуша. От градината и от хълма отвъд нея долитаха хиляди звуци и шумове. „Тук просто гъмжи от живот, пращи от живот“, помисли си тя. Както се ослушваше, откъм другата страна на къщата до слуха й долетя някакво чегъртане. „Ако тук имаше бобри, това можеше да е бобър, който прегризва някое дърво. Може да е и таралеж, който подяжда основите. Чувала съм такива истории. Но тук и таралежи няма.“ От чегъртането започна сякаш да трепти самата къща. „Сигурно някаква животинка гризе гредите“, рече си Хелън. В този миг се чу леко изпращяване. И чегъртането престана. Хелън трепна неспокойна. Тръгна с бърза крачка по коридора и се спря пред вратата на Хилдината стая. Сложила ръка на масивното външно резе, извика:
— Добре ли си, миличко?
Никакъв отговор. Хелън издърпа много тихо резето и влезе в стаята. Един от дъбовите пръти беше прерязан и Хилда я нямаше. За миг Хелън остана неподвижна пред отворения прозорец, вперила тъжен поглед в тъмната нощ. После лицето й пребледня, но тя стисна устни — израз на старата й упоритост и издръжливост. Върна се машинално в дневната. Качи се на един стол, отключи шкафа с пушките и взе една.
Доктор Филипс седеше до Хелън Ван Девънтър в кабинета на следователя. Той трябваше да бъде тук като лекар, който се е грижил за малката, но наред с това докторът смяташе, че неговото присъствие ще помогне на Хелън да не се страхува. Тя обаче нямаше вид на уплашена. Макар и обзета от жестока, едва ли не дива скръб, Хелън изглеждаше издръжлива като морска скала, вечно връхлитана от вълните.
— И вие очаквахте това, така ли? — питаше следователят. — Допускахте, че може да се случи такова нещо?
Доктор Филипс погледна неспокойно към Хелън и се прокашля.
— Тя беше мой пациент още от раждането си. При такава болест би могла да извърши самоубийство или убийство в зависимост от обстоятелствата. От друга страна, би могла да си живее съвсем безобидно. Цял живот да не извърши необмислена постъпка. Невъзможно беше да се определи категорично, нали разбирате?
Следователят подписваше документите.
— Извършила го е по най-зверски начин. Разбира се, момичето е било невменяемо, тъй че е безпредметно да търсим мотивите. Те може да се крият в съвсем незначителни неща. Но да извършиш такова нещо, е ужасно. Естествено, тя не е съзнавала това. Главата й в реката, а до нея пушката. Безспорно самоубийство. Извинете, че говоря така пред вас, госпожо Ван Девънтър. Представям си какъв ужас сте изживели, когато сте я намерили.
На излизане от съда докторът подкрепяше Хелън по стълбите.
— Имате невъзможен вид — кресна той. — Сякаш отивате на гилотината. Казвам ви, така е по-добре. Няма защо да страдате толкова.
Хелън не вдигна поглед към него.
— Сега зная. Сега вече зная какво ме очаква — каза тихо тя. — Зная онова, което винаги съм подозирала. И аз имам сили да издържа, докторе. Не се безпокойте за мен.