Джон Стайнбек
Небесните пасбища (4)

4

Произходът на Туларесито е забулен в неизвестност, а начинът, по който бе намерен, е мит, в който народът от Небесните пасбища отказва да повярва, както отказва да вярва в духове.

Франклин Гомес имаше един ратай, мексикански индианец, на име Панчо — само Панчо и нищо повече. Веднъж на всеки три месеца Панчо вземаше спестяванията си и отиваше до Монтерей да изповяда греховете си, да се покае, да получи опрощение и да се напие — точно в този ред. Ако успееше да избегне ареста, след затварянето на кръчмите Панчо се мяташе на двуколката си и заспиваше. Конят потегляше към къщи и пристигаше призори, тъкмо навреме, за да може Панчо да закуси и да се залови за работа. Панчо винаги пристигаше заспал; ето защо всички в ранчото се облещиха, когато една заран конят влезе в двора с галоп, а Панчо не само беше буден, но викаше колкото му глас държи.

Франклин Гомес намъкна набързо дрехите си и излезе да разбере какво се е случило с ратая му. Очистен от оплетените и несвързани бръщолевеници, разказът на Панчо се свеждаше до следното: той карал двуколката към къщи напълно трезвен, както винаги. Някъде около фермата на Блейк от пелина край пътя долетял детски плач. Той спрял коня и отишъл да види каква е работата, зер човек не намира всеки ден бебета. И наистина открил в пелина мъничко детенце. „Я има, я няма три месеца“ — рекъл си Панчо. Вдигнал го и драснал клечка кибрит да види що за човече е намереното и — о, ужас на ужасите! — бебето намигнало зловещо и изрекло с дебел глас: „Гледай! Виж какви остри зъби имам.“ Панчо нищо не погледнал. Захвърлил тая твар, скочил в двуколката и препуснал към къщи, като шибал коня с дръжката на камшика и виел като куче.

Франклин Гомес дълго щипа бакенбардите си. Панчо, разсъждаваше той, не е човек, който може да изпадне в истерия дори под влиянието на алкохола. Това, че изобщо се е събудил, показва, че все ще да е имало нещо в храсталака. Накрая Франклин Гомес оседла един кон, метна се на него и не след дълго се върна с бебето. Три месеца не му се чу гласът на това бебе и се оказа, че няма никакви зъби, но нищо не можеше да убеди Панчо, че то не е произнесло ония злокобни думи.

Бебето имаше къси, кочанести ръце и дълги подвижни крака. Голямата му глава беше вбита между неестествено широки рамене. Плоското му лице ведно с това особено тяло станаха причина то автоматично да бъде наречено Туларесито, Жабѐ, въпреки че Франклин Гомес често му викаше Койот, „защото — обясняваше той — на лицето на туй дете е изписана оная древна мъдрост, която само лицето на койота издава“.

„Да, ама краката, ръцете, раменете, сеньор“ — напомняше му Панчо. И тъй остана му името Туларесито. И не се разбра кой е захвърлил това обезформено създание. Франклин Гомес го прие в патриархата на ранчото си и остави Панчо да се грижи за него. А Панчо все изпитваше известна боязън от момчето. Нито годините, нито суровите покаяния можаха да изтръгнат спомена за онези първи думи на Туларесито.

Момчето растеше бързо, но след петата година мозъкът му престана да се развива. На шест години Туларесито отхвърляше работа колкото голям човек. Дългите му пръсти бяха толкова сръчни и силни, че нямаха равни на себе си. В ранчото често използуваха пръстите на Туларесито, на които и най-стегнатият възел не можеше да устои. И за садене ги биваше ръцете му, тия чувствителни пръсти никога не повреждаха ни разсад, ни присад. Но те можеха да бъдат и безмилостни и с лекота късаха главите на пуяците. Освен това Туларесито имаше интересна дарба. С нокътя на палеца си умееше да вае от пясъчник удивително точни фигури на животни. Франклин Гомес държеше в къщата си много фигурки на койоти и лъвове, на птици и катерички. На жица, закачена на тавана в трапезарията, висеше ястреб с разперени криле. Панчо, който не смяташе момчето за човешко същество, причисляваше дарбата му да вае към цяла поредица демонични черти, които според него безсъмнено говореха за свръхестествения му произход.

Макар хората от Небесните пасбища да не вярваха в дяволския произход на Туларесито, в негово присъствие те се чувствуваха неспокойни. Очите му бяха старчески, сухи, а в лицето му имаше нещо първобитно. Голямата му физическа сила и странните му, необясними способности го отличаваха от другите деца и караха и мъже, и жени да изпитват боязън от него.

Само едно нещо можеше да предизвика гнева на Туларесито: ако някой, бил той мъж, жена или дете, се отнесеше небрежно към плодовете на неговия труд или ги повредеше, той побесняваше. Тогава очите му пламваха и той беше в състояние да убие осквернителя. При три такива случая Франклин Гомес се виждаше принуден да му върже ръцете и краката и да го остави сам, докато не вземе връх обичайният му добродушен нрав.

Когато стана на шест години, Туларесито не тръгна на училище, както изисква законът. През следващите пет години околийският инспектор и училищният директор от време на време се занимаваха с неговия случай. Франклин Гомес признаваше, че момчето трябва да ходи на училище и дори го праща няколко пъти, ала Туларесито така и не стигаше до училището. Боеше се, че то може да се окаже неприятно и просто изчезваше за ден-два. Чак когато стана на единайсет години — момче с рамене на вдигач на тежести и с ръце и лапи на удушвач, — обединените сили на закона успяха да го спешат и да го поставят на училищната скамейка.

Както предполагаше Франклин Гомес, Туларесито нищо не можеше да научи, но още в самото начало се прояви друга негова дарба. Оказа се, че той умее да рисува не по-зле, отколкото да вае фигури от пясъчник. Когато госпожица Мартин, учителката, откри тази му способност, тя му даде тебешир и го накара да изрисува върволица животни на черната дъска. Туларесито работи дълго след края на занятията и на другата сутрин на стената можеше да се види изумително шествие. В него участвуваха всички познати нему животни, а над тях летяха всички птици от околните хълмове. Зад кравата пълзеше гърмящата змия; койотът, вирнал гордо опашка, душеше по петите на прасето. И какво ли не още, котараци и кози, костенурки и гризачи, и всяко животно нарисувано точно, с невероятен усет към детайла.

Госпожица Мартин беше завладяна от изкуството на Туларесито. Тя го похвали пред класа и изнесе кратък урок за всяко от нарисуваните животни. А мислено си представяше какви похвали ще получи за това, че е открила и насърчила такъв гений.

— Мога да нарисувам много повече — каза й Туларесито.

Госпожица Мартин го потупа по широките плещи.

— Разбира се — откликна тя. — Ще рисуваш всеки ден. Бог ти е дал велика дарба. — После съзна значението на току-що произнесените думи, наведе се над Туларесито, вгледа се в сухите му очи и повтори бавно: — Бог ти е дал велика дарба. — След това погледна часовника и изкомандува отривисто: — Четвъртокласниците — на дъската по аритметика!

Четвъртокласниците се измъкнаха от чиновете, взеха гъбите и започнаха да изтриват животните, за да отворят място за цифрите. Но едва започнали, Туларесито се хвърли в атака. Какъв ден беше този! С помощта на цялото училище госпожица Мартин не можеше да го усмири, защото Туларесито имаше силата на голям човек, при това на луд човек. В последвалата битка класната стая стана неузнаваема, преобръщаха се чинове, рукнаха реки от мастило, разхвърчаха се букетите на учителката. Дрехите й се превърнаха в дрипи, а големите момчета, които изнесоха главната тежест на битката, бяха жестоко изподрани и изпопребити. Туларесито воюваше с ръце и крака, със зъби и глава. Той не признаваше никакви джентълменски правила и в края на краищата удържа победа. Цялото училище, с госпожица Мартин в ариергарда, удари на бяг и остави Туларесито да вилнее сам. Когато всички се изнизаха, той заключи вратата, обърса кръвта от очите си и се залови да възстановява изтритите животни.

Същата вечер госпожица Мартин отиде у Франклин Гомес и настоя момчето да бъде наказано с камшик. Гомес сви рамене.

— Наистина ли искате да го бичувам, госпожице?

Лицето на учителката беше надрано, устата й — жестоко присвита.

— Наистина — отвърна тя. — Ако го бяхте видели какво направи днес, не бихте ме корили. Той трябва да си получи заслуженото.

Гомес пак сви рамене и повика Туларесито от помещението за прислугата. После откачи от стената тежък плетен камшик и докато Туларесито се усмихваше мило на госпожица Мартин, започна да го налага жестоко по гърба. Ръцете на учителката правеха неволни движения, сякаш самата тя го биеше. Когато наказанието свърши, Туларесито се попипа по гърба с дългите си чувствителни пръсти и все още усмихнат, се прибра в помещението за прислугата.

Госпожица Мартин беше наблюдавала с ужас края на побоя.

— Господи, същинско животно — възкликна тя. — Все едно, че биеш куче.

Макар и само за миг, на лицето на Гомес се изписа презрението му към нея.

— Кучето щеше да се свива, госпожице — каза той. — А видяхте момчето. Животно е, казвате, да, но много добро животно. Накарали сте го да рисува, а после сте съсипали рисунките му. Туларесито не обича да…

Учителката понечи да го прекъсне, но той я изпревари:

— Това Жабѐ не е за училище. На него му дай да работи; златни ръце има, но не може да научи и най-простите неща, дето се учат в училище. Не, той не е луд, той е един от ония, които господ само не е доизкусурил. Аз обяснявах на директора тези неща, а той ми казва, че според закона Туларесито трябвало да ходи на училище до осемнайсетгодишна възраст. Значи, още седем години. Цели седем години моето Жабѐ ще седи в първи клас, понеже законът бил такъв. Не знам, вече вдигнах ръце.

— Той трябва да бъде затворен — изтърси госпожица Мартин. — Опасно същество е. Да го бяхте видели днес.

— Не, госпожице Мартин, на него му трябва свобода. Той никак не е опасен. Дай му да ти направи градина — няма друг като него. Дай му крава да ти издои — сякаш не я докосва. Добро момче е той. Може да ти обуздае див кон, без да го възседне, да ти дресира куче, без да го удари, ама на̀, законът та законът, седем години да срича в първи клас. Ако беше опасен, щеше да ме убие като нищо, дето го налагах сега.

Госпожица Мартин усети, че има неща, които тя не разбира, затова я обзе омраза към Франклин Гомес. Даде си сметка, че тя е дребнава, а той — благороден. Когато на другата сутрин отиде в училището, свари Туларесито в стаята. Стената беше запълнена от край до край с животни.

— Виждате ли? — похвали се той, ухилен до уши. — Нарисувах още много. Имам една книжка с още повече животни, но на стената не остана място.

Госпожица Мартин не изтри животните. В клас Туларесито работеше вече на хартия, но в края на срока тя подаде оставката си под предлог на лошо здравословно състояние.

Новата учителка, госпожица Морган, беше много млада и много хубава. Прекалено млада и опасно красива, решиха мъжете от долината. Някои от момчетата в горните класове бяха вече седемнайсетгодишни. Затова имаше сериозни съмнения, че една толкова млада и толкова красива учителка ще може изобщо да поддържа някаква дисциплина в училището.

Тя пристигна въодушевена, с неизказана обич към професията си. Всички в училището останаха изумени, защото бяха свикнали със стари моми, на чиито лица сякаш се отразяваше болката на вечно уморени нозе. Преподаването бе удоволствие за нея, тя превърна училището в интересно място, където ставаха вълнуващи неща.

Още от самото начало Туларесито направи силно впечатление на госпожица Морган. Тя знаеше много за такива деца, беше чела книги и слушала лекции на тази тема. Щом научи за лупаницата, определи място над черната дъска, на което той да рисува, а когато то се изпълни с животни, тя купи със свои пари голям блок и мек молив. Оттук нататък Туларесито нямаше защо да се измъчва с правописа. Всеки ден той залягаше над блока и всеки следобед подаряваше на учителката някое майсторски изрисувано животно. А тя окачваше рисунките му по стените на класната стая.

Учениците приемаха възторжено нововъведенията на госпожица Морган. Часовете станаха толкова интересни, че дори онези, дето си бяха спечелили завидна слава с номерата, които погаждаха на учителите, престанаха да се блазнят от мисълта да подпалят училището.

Госпожица Морган въведе една практика, която накара учениците да я боготворят. Всеки следобед им четеше по един час. Четеше им на части „Айвънхоу“ и „Талисманът“; рибарските разкази на Зейн Грей и ловджийските на Джеймс Оливър Къруд; „Морският вълк“ и „Зовът на дивото“. Не бебешки приказки за червената кокошчица и Кума Лиса и гъските, а вълнуващи произведения за зрели хора.

Госпожица Морган четеше много хубаво. Тя успя да спечели дори най-големите калпазани и те вече и не помисляха да бягат от училище, за да не пропуснат нещо, и я слушаха със зяпнали уста.

А Туларесито продължаваше да рисува старателно. Само от време на време ще вдигне глава, колкото да примигне срещу учителката и да се почуди как е възможно да интересуват когото и да било тези далечни описания на действията на непознати хора. За него това бяха хроники за действителни събития — иначе защо трябва да бъдат записвани? Тези истории бяха като уроците. Туларесито просто не ги слушаше.

След време госпожица Морган си даде сметка, че прекадено много се нагажда според по-големите ученици. Тя самата обичаше приказки и често си мислеше, че има цели народи, които вярват в самодиви и затова ги и срещат. В кръга на своите опитни и начетени приятели неведнъж бе повтаряла, че „културният недоимък на Америка се дължи на това, че тя, водена от предубеждения, така безапелационно отхвърля съществуването на самодивите“. И учителката започна да чете следобед приказки на учениците.

И ето че у Туларесито настъпи промяна. Лека-полека, докато госпожица Морган четеше за елфи и добри духове, за самодиви, феи и сменени деца, той започна да се заслушва и моливът увисваше неподвижен в ръката му. После, когато тя взе да чете за гномовете, за техния живот и привички, той направо остави молива и проточи шия напред, да не изтърве някоя дума.

След училище госпожица Морган изминаваше пешком половината миля до фермата, в която живееше под наем. Тя обичаше да ходи сама, да сече с пръчка главите на магарешките бодили или да мята камъни в храсталаците, от които шумно излитаха пъдпъдъци. Мислеше да се сдобие с някое скокливо любопитно куче, което да споделя нейните вълнения, да разбира магията на дупките в земята, на отпечатъците от лапи по шумата, на чудноватото тъжно свирукане на някоя птица и живителните ухания, които земята тайно изпущаше.

Един следобед госпожица Морган се покатери високо на една варовикова скала, за да издълбае инициалите си върху бялата й повърхност. По пътя нагоре си убоде пръста на някакъв трън и вместо инициалите си надраска: „Аз бях тук и оставих тук част от себе си.“ И натисна окървавения си пръст на скалата, която веднага попи кръвта.

Същата вечер тя писа в едно писмо: „След елементарната потребност да живее и да възпроизвежда човек иска преди всичко да остави някаква следа от себе си, може би като доказателство, че наистина е съществувал. И той оставя това доказателство върху дърво, върху камък или върху живота на други хора. Този дълбок стремеж съществува у всеки — от хлапака, който пише мръсни думи в обществения клозет, до Буда, който е изрязал образа си в съзнанието на цяла една раса. Животът е толкова нереален. Ние, струва ми се, сериозно се съмняваме, че съществуваме, и затова правим всичко възможно да го докажем.“ Тя си остави копие от това писмо.

Като се прибираше към къщи в деня, когато беше чела за гномовете, храстите край пътя по едно време припращяха и от тях се подаде грозната глава на Туларесито.

— Ох, как ме уплаши! — извика госпожицата. — Не изскачай така ненадейно.

Туларесито се изправи и смутено усмихнат, взе да потупва шапката си о крака. Изведнъж госпожица Морган усети да я обзема страх. Пътят беше пуст, а тя беше чела разни истории за слабоумни.

— Какво… какво искаш? — изрече тя, като едва успя да овладее треперещия си глас.

Туларесито се усмихна по-широко и затупа още по-усилено с шапката си.

— Ти случайно ли лежеше тук, или искаше да ми кажеш нещо?

Момчето се помъчи да каже нещо, но като не можа, пак прибягна до защитата на усмивката.

— Е, щом нищо не искаш, аз ще вървя — каза тя, готова да удари на бяг.

Туларесито направи още едно усилие да проговори.

— Аз… за онези…

— Кои онези? — попита пискливо тя. — Какво за онези?

— За онези в книгата…

Облекчена, госпожица Морган така се разсмя, че кокът й се разпусна.

— Искаш да кажеш… гномовете, за тях ли говориш?

Туларесито кимна.

— Какво искаш да знаеш за тях?

— Аз, такова, никога не съм ги виждал — каза той все така с равен тих глас.

— Нищо чудно, малцина са ги виждали.

— Но аз знаех за тях.

— Така ли? — изгледа го удивена тя. — Кой ти е разказвал за тях?

— Никой.

— Нито си ги виждал, нито някой ти е разказвал, а пък ги знаеш. Как така?

— Така, знам ги. Може да съм ги чувал. Щото веднага ги познах по написаното в книгата.

„Защо да му отнемам гномовете на това слабоумно дете? — помисли си госпожица Морган. — Та нали животът му ще бъде по-богат и по-щастлив, ако вярва в тях. От това вреда няма да има, какво може да направи?“

— А опитвал ли си се да ги намериш? — попита го тя.

— Не съм. Само си ги знаех. Но сега ще ги търся.

Госпожица Морган остана очарована от това положение. Ето хартия, на която да пише, ето скала, на която да дълбае. Ще извае великолепен разказ, който ще бъде далеч по-реалистичен и от най-реалистичната белетристика.

— Къде ще ги търсиш?

— В земята, ще копая дупки — отвърна сериозно Туларесито.

— Само че гномовете излизат само нощем, Туларесито. Ще трябва да ги чакаш нощно време. И ще ми кажеш, ако откриеш нещо, нали?

— Ще кажа — съгласи се той.

Тя си тръгна, а той дълго не откъсна поглед от нея. По целия път към къщи тя си го представяше как търси гномовете нощем. И тази мислена картина я изпълни със задоволство. Какво пък, той може да открие гномовете, може да се сдружи с тях, да им говори. Само с няколко насочващи думи беше направила живота му нереален, вълшебен, беше го откъснала от глупавото всекидневие. И тя му завидя, че ще търси гномовете.

Вечерта Туларесито облече палтото си и взе една лопата. Старият Панчо го свари точно когато излизаше от бараката с инструментите.

— Къде бе, Жабѐ? — спря го той.

Смутен, че го забавят, Туларесито запристъпя неспокойно от крак на крак.

— Излизам по тъмницата. Забранено ли е?

— Ами защо ти е тая лопата? Да не би да ровиш за злато?

По лицето на момчето се изписа напрежение — чакаше го толкова сериозна работа.

— Ще ровя за едни човечета, дето живеят в земята.

Панчо се ужаси.

— Недей, Жабѐ, заклевам те, недей! Послушай стария си приятел, твоя кръстник. Аз те намерих в пелина и те избавих от дяволите, твоята рода. Сега ти си брат на Христа. Не се връщай при своите. Послушай един стар човек, Жабѐ!

Забил поглед в земята, Туларесито попиваше бавно тази нова информация.

— Казваш, че дяволите са моите хора — изрече той. — Аз не съм като другите в училище. Знам си го. И ми е тъжно за моите, които живеят дълбоко в хладната земя. Като видя някоя катерича дупка, ще ми се да се вмъкна в нея и да се скрия. Моите хора са като мен, те ме викат. Трябва да отида при тях, Панчо.

Панчо отстъпи крачка назад и направи кръст с показалците си.

— Тогава върви при дявола, твоя отец. Аз нямам сили да се боря с това зло. За тая работа е нужен светец. Но погледни! Аз правя знак против тебе и против целия ти род. — И той тикна пред лицето му кръстосаните показалци.

Туларесито се усмихна тъжно, обърна се и с тежка стъпка се отправи към хълмовете.

Сърцето му преливаше от радост, че отива при своите. Цял живот бе живял като прокуден, сред чужди, а сега се прибираше при своите. Както винаги, до слуха му достигаха гласовете на земята — далечният звън на хлопки, шумоленето на разтревожен пъдпъдък, тихото скимтене на койот, който тази нощ не искаше да даде воля на гласа си, нощните песни на милиони насекоми. Но Туларесито се ослушваше за друго — за стъпките и гласовете на скрити някъде двукраки същества.

По едно време се спря и извика: „Тате, аз се завърнах“, но не получи отговор. И току нашепваше в катеричите дупки: „Къде сте, мои хора? Аз съм, Туларесито.“ Но пак никой не му отговаряше. Нещо по-лошо, той нямаше усещането гномовете да са наоколо. Макар да не ги виждаше, знаеше, че наблизо пасат кошута и млад елен, че иззад един храст дива котка дебне заек, ала от гномовете нямаше и помен.

Над хълмовете се издигна златна месечина.

„Сега животните ще излязат на паша — каза си Туларесито със сухия шепот на слабоумните. — Ще излязат и човечетата.“

Шубракът свърши при една котловинна и на негово място се появи овощна градина. Дърветата бяха покрити с гъста шума, а земята бе отлично обработена. Градината на Бърт Мънро. Когато това място бе пусто и населено с духове, Туларесито често беше идвал тук нощем, да лежи на земята под дърветата и да бере звезди с тънките си пръсти.

Още щом влезе в градината, разбра, че е на своя земя. Макар да не ги виждаше, беше сигурен, че гномовете са наблизо. И той започна да ги зове, веднъж, дваж, триж, но те не излизаха.

„Сигур не обичат светлината на месечината“, каза си той.

И до стеблото на една праскова се залови да копае дупка с диаметър един разкрач и много дълбока. Работи цяла нощ, само сегиз-тогиз спираше да се ослуша и пак копаеше — все по-дълбоко и по-дълбоко в хладната земя. Още не ги чуваше, но беше убеден, че ги наближава. И едва когато се пукна зората, той се отказа и се скри да поспи в близкия шубрак.

Сутринта Бърт Мънро излезе да провери капана за койоти и видя дупката при прасковата. „Ама че работа! — рече си той. — Някои дечурлига сигурно си копаят тунел. Но това е опасно. Може да се срути връз тях или пък някой да падне вътре и да се пребие.“ Той се върна в къщи, взе една лопата и запълни дупката.

— Мани — попита после по-малкото си момче, — ти да си копал в градината?

— Тц!

— А знаеш ли кой е копал?

— Тц!

— Някой е изкопал дълбока дупка в градината. Това е опасно. Кажи на децата да не копаят, че ще се срути и ще ги затрупа.

Щом се мръкна, Туларесито излезе от шубрака да си продължи работата. Като видя дупката запълнена, изръмжа диво, но после се сети нещо и се разсмя, „Моите са идвали тук — зарадва се той. — И понеже не са знаели каква е работата, уплашили са се. И са заровили дупката. Но този път ще се скрия и като излязат да я заровят, ще им обадя кой съм. Има да ми се радват.“

И Туларесито пак изкопа дупката и дори успя да я направи много по-дълбока, защото голямата част от пръстта беше рохкава. Точно преди изгрев-слънце той се скри в шубрака край градината и започна да дебне.

Бърт Мънро излезе преди закуска да провери отново капана и отново видя дупката.

— Ах, дяволите му с дяволи! — възкликна той. — Значи, продължават. Да пукна, ако Мани не е в дъното на тая работа.

Той огледа дупката, после започна да я зарива с крак. Изведнъж се чу диво ръмжене. Скачайки като жаба с дългите си крака и размахвайки лопатата като сопа, Туларесито се нахвърли върху него.

Когато Джими Мънро излезе да повика баща си за закуска, намери го да лежи на купчината пръст. Устата и челото му кървяха. А от дупката излитаха лопати пръст.

Джими реши, че някой е убил баща му и се готви да го зарови. Той се втурна в къщата обезумял и повика по телефона някои от съседите.

До дупката се промъкнаха шестима мъже. Туларесито започна да се бие като ранен лъв и не им се даваше, докато те не успяха да го хлопнат по главата със собствената му лопата. После го завързаха и го откараха в затвора.

В Салинас група лекари се заеха да правят изследвания на момчето. Когато му задаваха въпроси, то им се усмихваше благо и не отговаряше. Франклин Гомес разказа каквото знаеше за него и настоя да го оставят под негови грижи.

— Невъзможно, господин Гомес — отсече накрая съдията. — Казвате, добро момче е, а вчера се е опитал да убие човек. Разберете, не може да го оставим на свобода. Рано или късно ще пречука някого.

След кратък размисъл той изпрати Туларесито в лудницата за опасно луди в Напа.