Джон Стайнбек
Небесните пасбища (2)

2

За възрастните от Небесните пасбища Батъловата ферма беше прокълната, а за децата им — населена с духове. Това беше хубава земя, добре напоена и плодовита и все пак никой в долината не я пожелаваше, никой не искаше да живее в къщата, защото над земята и постройките, гледани някога с труд и любов и после изоставени, сякаш винаги тегнеше нещо мрачно и зловещо. Дърветата около запуснатата къща бяха черни и хвърляха сенки, които навяваха страх.

Вече пет години старата ферма стоеше празна. Добре отпочинали, освободени от страха от мотиката, бурените растяха големи колкото дръвчета. Яките и възловати овошки в градината преплитаха клони. И раждаха все повече и все по-дребни плодове. Къпините, избуяли около корените им, поглъщаха обрулените от вятъра овощия.

Самата къща, четвъртита, солидна двуетажна постройка, някога е била достолепна и хубава с бялата си боя, ала безподобни бивалици бяха оставили около нея атмосфера на непоносима самотност. По дъсчените веранди пъплеха плевели, стените й бяха потъмнели от времето. Хлапаците, тези лейтенанти на времето във вечната му война срещу творенията на човека, бяха изпотрошили прозроците и отмъкнали всичко, което може да се носи. Момчетата са убедени, че всяка преносима вещ, която явно няма собственик, може да им свърши работа, ако бъде занесена у дома. Те направо бяха изтърбушили къщата, бяха запълнили кладенците с всякакви отпадъци и съвсем случайно, когато са пушили тайно тютюн в сеновала, бяха подпалили и изгорили до основи плевника. Но всички приписваха този пожар на скитници.

Изоставената ферма се намираше недалеч от средата на тясната долина. От двете си страни тя граничеше с най-хубавите и най-плодородни ферми в Небесните пасбища. Буренище между два чудесно обработени, охолни парцела земя. Хората от долината смятаха тази ферма за жертва на неведоми зли сили, защото там се бяха разиграли една ужасна трагедия и една необяснима мистерия.

Във фермата са живели две поколения от фамилията Батъл. Джордж Батъл се преселил на запад от щата Ню Йорк в 1863. Когато пристигнал, бил съвсем млад, на наборна възраст. Майка му дала пари да купи имота и да построи голямата четвъртита къща. Щом къщата била завършена, Джордж Батъл повикал майка си да дойде да живее при него. И тръгнала тя, старата жена, която мислела, че светът свършва на десет мили от родното й село. Видяла приказни градове като Ню Йорк, Рио и Буенос Айрес. Но край бреговете на Патагония починала и един от вахтата на кораба я погребал в оловносивия океан, като я увил в платнище и зашил при нозете й три халки от котвена верига; а тя мечтаела да я погребат в гробището на родното й село, че да си има компания.

Джордж Батъл се заоглеждал за някоя подходяща булка. И намерил в Салинас госпожица Мъртъл Камърън, стара мома на трийсет и пет с неголямо състояние. Госпожица Мъртъл стояла неомъжена, защото от време на време я спохождала епилепсията, болест, която по онова време наричали просто „припадъци“ и която обикновено отдавали на божията ненавист. Джордж не се смутил от епилепсията. Той разбирал, че не е възможно да има вкупом всички благини. Така Мъртъл станала негова жена и му родила син, който, след като два пъти се опитал да подпали къщата, бил изпратен в нещо като частен затвор в Сан Хосе, наречен Липмановия санаториум. А майката прекарала остатъка от съществуването си, плетейки памучна прежда на една кука, което за нея символизирало живота на Христа.

Оттук нататък в голямата къща се разпореждали цяла поредица зли икономки — от онези, които дават такива обяви: „Вдовица, 45, търси работа като икономка на ферма. Умее да готви.“ Те се нижели една след друга и през първите няколко дни правели мили очи, докато не разберели как стоят нещата с Мъртъл. После започвали да фучат из къщата и да мятат мълнии, сякаш някой ги е изнасилил, макар и абстрактно.

На петдесет години Джордж Батъл бил вече старец, прегърбен от работа, безрадостен и вечно навъсен. Очите му все били забити в земята, която обработвал толкова търпеливо. Ръцете му, мазолести и почернели, били напукани като мечи лапи. Но фермата му била красива. Дърветата в овощната градина — подкастрени и нагласени все еднакви, като близнаци. Зеленчуците му — свежи, строени като под конец. Джордж не забравял и къщата и поддържал цветна градина пред нея. Само вторият етаж стоел необитаем. Фермата била поезия, създадена от този почти безсловесен човек. С много търпение той изградил необходимия декор и чакал своята Силвия. Силвия така и не дошла, но въпреки това той се грижел за градината и все я чакал. Синът му раснал и пораснал, ала през всичките тези години той почти не се интересувал от него. Най-важното за Джордж Батъл били овошките и лехите с пресни зеленчуци. Когато Джон, синът му, тръгнал с един керван да проповядва божието слово, Джордж дори не усетил отсъствието му. Той продължил да работи и от година на година да превива все по-ниско гръб над земята. Съседите му никога не разговаряли с него, защото той и без това не слушал какво му говорят. Вечно свитите му ръце се превърнали в гнезда, в които дръжките на сечивата прилягали от плътно по-плътно. На шейсет и пет години той умрял от старост и кашлица.

Джон Батъл се върнал с кервана, за да предяви правата си над фермата. От майка си той бил наследил както епилепсията, тъй и налудничавите си схващания за бога. Джон бил посветил живота си на борба с дяволите. Той ходел от селище на селище, размахвал ръце пред събралите се, призовавал всички дяволи, после проклинал, прогонвал и правел на пух и прах тези олицетворения на злото. Когато се прибрал у дома, дяволите още не били унищожени. Станали на семе, зеленчуците се опитали един-два пъти да покарат и се предали на буренака. Фермата отстъпила пред природата, а дяволите ставали все по-силни и по-нагли.

Ето защо Джон Батъл изпонашил с бели конци кръстчета по дрехите си и шапката си и осигурен с тази броня, обявил война на тъмните сили. В сивия здрач той дебнел из фермата, въоръжен с дебела сопа. Хвърлял се на пристъп в гъсталаците, размахвал сопата и крещял зли заклинания, за да прогони дяволите от убежищата им. Нощем се промъквал в шубраците, където се събирали демоните, хвърлял се безстрашно напред и биел жестоко с оръжието си. Денем се прибирал в къщата и спял, понеже дяволите не работят на дневна светлина.

Един ден, когато припадал здрач, Джон се промъкнал предпазливо до един люляков храст на двора. Знаел, че в този храст злите духове си устройват тайни събрания. Когато ги доближил толкова, че нямало как да му избягат, хвърлил се със скок в храста, като размахвал сопата и крещял. Събудена от шумните удари на сопата, една гърмяща змия се размърдала сънливо и надигнала плоската си твърда глава. Джон изпуснал сопата и се разтреперал, защото сухият предупредителен звук, който издава тази змия, може да ужаси всекиго. Той паднал на колене и няколко секунди се молил. После изведнъж извикал: „Това е змията съблазнителка. Махни се, сатана!“, и се хвърлил напред, готов да я удуши. Змията го клъвнала три пъти по шията, където нямало от белите кръстчета, които го пазели. Той приритал и след няколко минути издъхнал.

Съседите му го намерили едва когато храстът бил навален от лешояди, и това, което намерили, ги карало после да треперят само при споменаването на фермата.

Тя останала без стопанин цели десет години. Дечурлигата говорели, че в къщата има духове, и правели нощни разходки дотам, за да се плашат едно друго. Наистина имало нещо страшно в тази мрачна стара къща със зейнали прозорци. Бялата боя се лющела на дълги фаши, а шиндите така се били изметнали, че целият покрив стоял нащърбен. Самата ферма се превърнала в пущинак. Тя преминала в наследство на някакъв далечен братовчед на Джордж Батъл, който нито я бил виждал, нито я видял.

В 1921 фермата премина в ръцете на Мустрович. Те се появиха неочаквано и някак загадъчно. Една заран просто цъфнаха там — възрастен мъж с възрастната си жена, живи мощи с жълтеникава кожа, която лъщеше, опъната на високите скули. И двамата не знаеха английски. Общуването с хората от долината се осъществяваше от сина им, висок човек със същите високи скули, с ниско остригана черна коса, която растеше до средата на челото му, с меки, вглъбени черни очи. Той говореше английски завалено и продумваше само когато му трябваше нещо.

В магазина хората го разпитваха издалеч, но нищо не успяваха да измъкнат.

— Ние все си мислим, че в тая ферма има духове. Дали не сте срещнали вече някой? — питаше го Т.Б. Алън, който държеше магазина.

— Не — отговаряше младият Мустрович.

— Тая ферма е екстра, трябва само да се оплеви.

Мустрович се обръщаше и излизаше от магазина.

— Има му нещо на това място — казваше Алън. — Който живее там, не ще, та не ще да говори за него.

Старите Мустрович рядко се мяркаха навън, но синът им работеше на фермата от изгрев до залез. Без никаква чужда помощ той очисти земята, засади я, подкастри дърветата и ги напръска. Работеше трескаво по всяко време и все подтичваше, а и изражението на лицето му беше такова, сякаш се боеше да не би времето да спре, преди да е прибрана реколтата.

Семейството живееше в кухнята на голямата къща. Всички други стаи стоеха празни и прозорците им все още зееха. А потрошените стъкла на кухнята бяха облепили с мухоловки. Новодошлите нито боядисаха къщата, нито полагаха някакви други грижи за нея, но благодарение на къртовския труд на сина земята отново наплоди и се разхубави. Две години се поти той над нея. Сутрин излизаше от къщи в ранни зори, а вечер се прибираше след здрач.

Една заран Пат Хъмбърт, отивайки към магазина, забеляза, че коминът на Мустрович не пуши.

— Във фермата май пак няма никой — каза той на Алън. — То там и без това никой не се мяркаше освен сина, ама ми се струва, че има нещо. Искам да кажа, нещо не е в ред, фермата сякаш пак е изоставена.

Три дни съседите дебнаха дали коминът няма да запуши. Да идат да проверят, никак не им се щеше, само да станат за смях, нали! На четвъртия ден Пат Хъмбърт, Т.Б. Алън и Джон Уайтсайд се вдигнаха и отидоха до къщата. Шумка да паднеше, щеше да се чуе. Къщата като че ли наистина беше празна. Джон Уайтсайд почука на кухненската врата. Като не получи отговор, натисна дръжката. Вратата се отвори широко. Кухнята беше безупречно чиста, масата бе сложена за ядене: купички с овесена каша, чинии с пържени яйца, нарязан хляб. Яденето беше започнало леко да плесенясва. Няколко мухи се мотаеха безцелно във въздуха, огрени от слънцето, което нахлу през отворената врата.

— Има ли някой тук? — извика Пат Хъмбърт, като добре знаеше, че това е излишен въпрос.

Претърсиха щателно къщата, но тя беше празна. Покъщнина нямаше никъде освен в кухнята. Обитателите на фермата я бяха изоставили, и то ненадейно.

По-късно, когато уведомиха шерифа, той нищо не можа да открие. Мустрович бяха заплатили фермата в брой и я бяха напуснали, без да оставят никаква следа. Никой не беше ги видял кога са тръгнали и никой не ги видя повече. По това време в тази част на страната не се случи дори някое престъпление, че да ги заподозрат в съучастие. Не, най-неочаквано, както са се канели да седнат на закуска, Мустрович бяха изчезнали. В магазина този случай бе обсъждан не веднъж и дваж, но никой не беше в състояние да даде някакво задоволително обяснение.

Плевелите пак нападнаха земята и плъзнаха чак по клоните на овошките. Сякаш добила навик от дългата практика, фермата бързо се върна към дивото. Зарад неплатени данъци тя бе продадена на една компания за недвижими имоти в Монтерей и хората от долината вече бяха дълбоко убедени, независимо дали го признаваха, или не, че над тази ферма тегне някакво проклятие. „Хубава земя е това — говореха те, — но и без пари да ми я дават, не я вземам. Има нещо там, дявол знае какво е, но има нещо странно, от което чак тръпки те побиват. После иди, че не вярвай в духове.“

 

 

Хората от Небесните пасбища усетиха приятна тръпка, когато разбраха, че старата ферма отново ще има стопани. Мълвата тръгна от магазина, където Пат Хъмбърт съобщи, че видял автомобили пред къщата, а Т.Б. Алън се погрижи да разпространи по-нашироко новината. Алън съчиняваше всевъзможни неща около новите собственици и ги разказваше доверително на клиентите си, като неизменно започваше с „казват, че…“ „Казват, че човекът, който е купил фермата, е от ония, дето само търсят духове и пишат за тях.“ С това „казват, че…“ Т.Б. Алън просто иска да се застрахова. Той го употребява така, както вестниците употребяват „така нареченият“.

Преди Бърт Мънро да влезе във владение на новата си собственост, за него се разправяха поне десетина истории. Той знаеше, че бъдещите му съседи го дебнат на всяка крачка, макар и да не ги виждаше. В провинцията този род тайно следене е развито във висше изкуство. Хората те изучават част по част, помнят кога какви дрехи си носил, забелязват цвета на очите ти и формата на носа ти и накрая свеждат цялата ти външност и личност до три-четири прилагателни, а в това време ти си мислиш, че те дори не знаят за твоето съществуване.

Щом купи старата ферма, Бърт Мънро се зае с обраслия двор, а група майстори се заловиха да ремонтират къщата. Всички мебели бяха изхвърлени и изгорени на двора. Смъкнаха междинните стени и направиха други. Сложиха нови тапети и препокриха къщата с азбестови шинди. И накрая теглиха отвън нова жълта боя.

Бърт сам изряза всички пълзящи растения и дръвчета в двора, та да влиза повече светлина. След три седмици не остана и помен от запуснатия, призрачен вид на къщата. Под сръчните ръце на майсторите тя заприлича на стотиците хиляди други къщи из западния край на страната.

Едва изсъхнали тапетите и боята, пристигна новата покъщнина — тапицирани столове, голяма кушетка, емайлирана печка, метални кревати, боядисани в имитация на фладер и осигуряващи пълно удобство. Че и огледала с гравирани рамки, пухкави килими и репродукции от картините на един модерен художник, прочул се със сините си тонове.

Заедно с покъщнината пристигна й госпожа Мънро с трите Мънровчета. Госпожа Мънро, закръглена жена, носеше пенсне без рамки, закачено на корделка. Тя беше добра стопанка. Всяка от новите мебели биваше местена по десет пъти, докато най-сетне госпожата останеше доволна, и тогава тя поглеждаше мебелта с примижали очи и кимваше усмихната, което означаваше, че мястото на тази мебел е определено завинаги и тя може да бъде отместена само когато се чисти къщата.

Дъщеря й Мей беше хубавко момиче с кръгли гладки бузи и зрели устни. Имаше привлекателна фигура, но под брадата й се очертаваше мека гушка, която подсказваше, че един ден ще се заобли като майка си. Погледът на Мей беше дружелюбен и искрен, не особено интелигентен, но и в никакъв случай не глупав. Лека-полека тя щеше да се превърне в копие на майка си — добра стопанка, майка на здрави деца и добра съпруга, която няма за какво да съжалява.

В стаята си Мей пъхаше програми за танцови забави между стъклото и рамката на огледалото. По стените окачваше фотографии в рамки на приятелките си в Монтерей, а на нощната масичка държеше албума със снимки и заключващия се дневник. В албума тя криеше от любопитни погледи напълно безинтересни бележки за вечеринки и журове, рецепти за сладкиши и благосклонните си мнения за някои момчета. Мей сама беше купила и ушила пердетата за стаята си — бледорозов театрален тюл, който да омекотява светлината, и набран кретон на цветя. Върху атлазената покривка на леглото беше нахвърляла небрежно пет възглавнички, пред които се мъдреше дългокрака френска кукла с късо подстригани руси коси и с цигара от сукно в отпуснатата уста. Мей смяташе тази кукла за доказателство, че тя е широк човек и може да толерира неща, които не дотам одобрява. Тя обичаше да има приятелки с минало, защото приятелството с такива момичета и техните истории заличаваха всичките й съжаления, че води толкова непорочен живот. Беше деветнайсетгодишна и все мислеше за женитба. Когато излизаше с момчета, говореше с известно вълнение за идеали. Мей почти нямаше представа какво е това идеали, за нея те само обуславяха някак целувките, които човек получава, когато се връща от танци.

Седемнайсетгодишният Джими Мънро, току-що завършил гимназия, беше безподобен саможивец. В присъствието на родителите си той все се чумереше и нищо не споделяше с тях. Знаеше, че не може да им открие познанията си за света, защото те няма да го разберат. Те принадлежаха към едно поколение, което не познаваше нито греха, нито героизма. И не биха приели безропотно твърдото му намерение да отдаде живота си на науката, след като е изкормил от него всякакви чувства. Под „наука“ Джими разбираше радиотехника, археология и самолети. Той си представяше как при разкопки в Перу намира златни вази. Мечтаеше да се залости в някоя работилничка и след години на мъки и присмех да смае света с нов модел самолет, който развива нечувани скорости.

Стаята на Джими в подновената къща се превърна в натур от всякакви машинарийки още щом се нанесе в нея. Детектор със слушалки, ръчно динамо за телеграфния ключ, месингов телескоп и безброй полуразглобени механизми. Джими също си имаше скривалище — дъбово сандъче с тежък катанец. В него държеше половин кутия динамитни капси, един стар револвер, пакет цигари, три гумени изделия, известни под името „Веселите вдовици“, малко шише с ракия от праскови, нож за разрязване на книги с форма на кинжал, четири пакетчета писма от четири различни момичета, шестнайсет червила, задигнати от момичета, с които е танцувал, кутия със спомени от сегашните му любови — изсушени цветя, носни кърпички, копчета и, най-ценното, жартиера с черна дантела. Джими беше забравил как точно се беше сдобил с тази жартиера. Но това, което помнеше, му доставяше много по-голямо задоволство. Той винаги заключваше стаята си, преди да отключи сандъчето.

В гимназията мнозина от приятелите му имаха с него равен брой точки, що се отнася до похожденията, а някои го и надминаваха. Но скоро след идването си в Небесните пасбища той откри, че тук няма по-голям спец от него по женската част. И започна да гледа на себе си като на поправил се грешник, който обаче може пак да съгреши. Това, че беше живял толкова много, му даваше огромно предимство сред младите момичета от долината. Джими беше почти красавец, строен, добре сложен, с тъмна коса и тъмни очи.

Манфред, когото обикновено наричаха Мани, беше сериозно седемгодишно дете с измъчено, изопнато лице, понеже имаше трета сливица. Родителите му знаеха това и дори беше ставало дума да я махнат. Но Мани се плашеше от операцията и майка му, виждайки това, много пъти го беше заплашвала, че ако не слуша, ще му отрежат сливицата. Сега само при споменаването на думата операция Мани изпадаше в истерия. Господин и госпожа Мънро го смятаха за умно дете, може би дори за гений. Той си играеше обикновено сам или седеше с часове, загледан в една точка — „мечтаеше“, както се изразяваше майка му. Още няколко години родителите му нямаше да знаят, че той не е съвсем нормален, че умственото му развитие е възпрепятствувано от третата сливица. Мани беше добро и послушно дете, което при нужда лесно можеше да бъде сплашено, но ако със заплахите се прекалеше, това го довеждаше до истерия, която го лишаваше от самоконтрол и дори от чувството за самосъхранение. Знаеше се, че е в състояние да си бие главата в пода, докато очите му кръвясат.

Бърт Мънро се пресели в Небесните пасбища, защо то му бе омръзнало да се бори с някаква сила, която неизменно го надвиваше. Беше се залавял за много работи и всеки път се бе провалял не по своя вина, а поради несполуки, които, взети поотделно, бяха просто лошо стечение на обстоятелства. Ала Бърт виждаше всички тези несполуки вкупом и така те му се струваха като някаква зла орис. Той се бе уморил да се бори с тази безименна сила, която препречваше пътя му към успеха. Бърт беше само на петдесет и пет години, а имаше желание да си почине; и беше почти убеден, че над него тегне някакво проклятие.

Преди години беше отворил гараж в края на малък град. Работата потръгна и той започна да печели добре. Но тъкмо когато смяташе, че си е оправил живота, прокараха държавното шосе далеч от неговия гараж и работата секна. Година по-късно продаде гаража и отвори бакалница. И пак му провървя. Изплати дълговете си и започна да слага пари в банката. Но ето че срещу него се обединиха и му обявиха война еднотипните магазини на една фирма, които продаваха по-евтино, и го извадиха от строя. Бърт беше чувствителен човек. Такива несполуки го сполетяваха поне десет пъти. Тъкмо когато нещата му се уреждаха сякаш веднъж за винаги, проклятието си казваше думата. Той изгуби самоувереност. При избухването на войната духът му беше прекършен. Знаеше, че от войната може да се изкарат пари, но се боеше след толкова удари на съдбата.

Трябваше дълго да убеждава себе си, преди да сключи първия си договор за отглеждане на фасул. Първата година изкара петдесет хиляди долара, а втората — двеста хиляди. На третата сключи договор за хиляди акра^[1] фасул още преди да го беше засадил. Съгласно този договор той се задължаваше да плати на собственика на земята по десет цента за всеки паунд от реколтата. Правеше сметка, че ще може да продаде фасула по осемнайсет цента паунда. Войната свърши през ноември и Бърт продаде реколтата по четири цента паунда. И остана с по-малко пари, отколкото имаше, преди да се залови с тази работа.

Сега той вече беше твърдо убеден, че над него тегне проклятие. И се чувствуваше толкова сломен, че почти не излизаше от къщи. Работеше в градинката си, където засади малко зеленчук, и се отдаваше на размисли за злата си съдба. През годините на недоимъка започна да го обзема носталгия за земята. Земеделието, мислеше си той, е единственият път, който не се пресича с пътя на неговата съдба. Дали пък няма да намери покой и сигурност в някоя малка ферма?

Една компания в Монтерей за покупко-продажба на недвижими имоти предлагаше за продан Батъловата ферма. Бърт огледа фермата, даде си сметка какви промени може да се направят и я купи. Отначало семейството му се опъваше, но след като той почисти двора, прокара електричество и телефон и обзаведе къщата с нови мебели, те се настаниха с радост в нея. За госпожа Мънро всяка промяна бе желателна, щом мъжът нямаше повече да се мотае посърнал из двора в Монтерей.

Още в мига, в който купи фермата, Бърт се почувствува свободен. Нямаше я вече злата орис. Той беше убеден, че се е отървал от проклятието. Само за един месец раменете му се изправиха и посърналият вид изчезна от лицето му. Той се превърна в енергичен фермер, взе си помощник, изчете сума помагала по земеделие и заработи от сутрин до вечер. Всеки нов ден беше за него нова радост. Всяко покълнало зърно сякаш му носеше сигурност. Доволен, придобил отново самоувереност, той започна да се сприятелява с хората от долината и да укрепва позициите си.

Да те приемат бързо в такова първично общество, е нещо трудно, което изисква голям такт. Отначало хората от долината наблюдаваха пришествието на семейство Мънро с известна неприязън. В старата ферма витаеха духове. Хората отдавна живееха с тази мисъл, дори онези, които се присмиваха на такива неща. И изведнъж пристига някой си и им доказва, че не са прави. Не стига това, ами преобразява земята, прокълнатата ферма изчезва и на нейно място изниква безобидно плодородно стопанство. Хората бяха свикнали да приемат фермата такава, каквато си беше. И дълбоко в себе си се съпротивляваха на промяната.

Удивително е, че Бърт успя да надвие тяхната неприязън. Само за три месеца той стана част от долината, добър съсед, човек, на когото може да се разчита. Дотрябваше ли му нещо, той искаше, искаха ли му, даваше. След шест месеца го избраха за член на училищното настоятелство. Бърт се радваше, че се е отървал от своите Фурии и тази радост допринасяше хората да го обичат. А освен това той беше добър човек, с удоволствие правеше услуги и което е по-важно, не се колебаеше да иска услуги.

Веднъж обясни житието си на група фермери в магазина и те останаха възхитени от неговата откровеност. Това беше скоро след заселването му в долината. Т.Б. Алън му зададе вечния си въпрос.

— Бе ние все си мислехме, че това място е прокълнато. Сума странни неща са ставали там. Да са ви се явили вече духове?

Бърт се засмя.

— Няма ли нищо за ядене в една къща, плъховете я напускат — каза той. — Аз не оставих във фермата и помен от старост и мрачност. А нали духовете от това живеят.

— Вярно, подновихте я вие тая ферма — съгласи се Алън. — Поддържа ли се, от нея няма по-хубава в Пасбищата.

В това време Бърт бърчеше чело, защото друга мисъл се въртеше вече в главата му.

— Аз много съм патил — рече той. — Какво ли не съм работил, но каквото и да захванех, все удрях на камък. Затова, като дойдох тук, още не можех да си избия от главата мисълта, че съм прокълнат. — Изведнъж се засмя, доволен от това, което току-що му беше хрумнало. — И какво направих? Взех, та купих ферма, за която се говори, че е прокълната. Добре, викам си, може пък моето проклятие и проклятието на фермата да се хванат гуша за гуша и да се избият. И така е станало, сигурен съм.

Фермерите се разсмяха заедно с него, а Т.Б. Алън удари с юмрук по тезгяха и възкликна:

— И тая си я бива! Ама чакайте и аз да ви кажа. Я си представете, че вашето проклятие и проклятието на фермата са се наврели в някоя дупка и са се чифтосали там, както правят гърмящите змии. Току-виж, дорде се обърнем, из Пасбищата плъзнали куп новородени проклятийца.

При тези думи избухна луд смях, а Т.Б. Алън гледаше да запомни добре всичко, че да може после да го разказва. „Тия приказки са като на театро“ — помисли си той.