Джон Стайнбек
Небесните пасбища (11)

11

Когато пристигна в Далечния запад през 1850, Ричард Уайтсайд обходи златните мини и реши, че това не е работа за него.

— Земята дава само една реколта злато — рече той. — А разпредели ли се тази реколта между хиляди хора, тя никого не може изхрани. Няма сметка от такова нещо.

И Ричард тръгна да обикаля полята и хълмовете на Калифорния; беше си наумил да вдигне къща за деца, още неродени, че и за техните деца. А по онова време малцина в Калифорния мислеха толкова отдалеч за своите потомци.

Надвечер, в един хубав, ясен ден, той подкара двата си дорести коня към хълмовете, които ограждат Небесните пасбища. На билото спря и впери поглед към зелената долина. И разбра, че тук ще свие гнездо. Обикаляйки надлъж и шир, беше видял редица красиви места, но нито едно не бе го изпълвало с такова блаженство. Ричард си спомни за поселниците от Атина и Спарта, които дирели нови земи по смътните описания на оракулите; сети се за ацтеките, които бъхтели след своя пътеводен орел. И си каза: „Да се появи сега някакъв знак, друго не ми трябва. Това е то мястото, няма съмнение, но защо не се яви някоя поличба, че да я запомня и да разказвам после на децата.“ Вдигна поглед към небето, ала то беше чисто — ни птица, ни облаче в него. Изведнъж се надигна ветрецът, който духа вечер над хълмовете. Дъбовете помахнаха плахо към долината, на склона се изви малка вихрушка, която грабна няколко листа и ги запрати надолу. Ричард се засмя. „Ето! Колко много чудни градове, създадени по знак от боговете, не по-внушителен от този.“

След малко слезе от колата и разпрегна конете. После им сложи букаите и те заситниха към тревата встрани от пътя. Ричард се навечеря със студено свинско и хляб, сетне разви одеялата и ги разстла на тревата. Сивият здрач се сгъстяваше над долината, а Ричард, вече легнал, се взираше в Небесните пасбища, които щяха да станат негов дом. Ей там в оня край, до хубавата дъбрава — там ще бъде; зад мястото имаше хълм с малък зелен дол, в който сигурно бълбукаше поток. Виделината доби магическа сила. Ричард вече виждаше хубавата бяла къща със спретната градина отпред, а недалеч от нея — бялата кула на резервоара. Прозорците блещукаха и го канеха с жълтите си светлинни. Голямата входна врата се отвори и цяла сюрия деца — най-малко шест — излетя на верандата. В полумрака те започнаха да се вглеждат към хълма, където Ричард лежеше на одеялата. След малко се върнаха в къщата и вратата се затвори зад тях. С това къщата, градината и бялата кула изчезнаха. Ричард въздъхна с доволство и се изтегна. Небето трептеше от звезди.

Цяла седмица Ричард препуска като луд из долината. Накрая купи двеста и петдесет акра; после отиде до Монтерей да уреди документите и когато вече нямаше никакво съмнение, че имотът е негов, потърси архитект.

За шест месеца вдигна къщата, обзаведе я, изкопа кладенец и построи над него резервоарна кула. Още шест месеца наоколо шетаха работници. Земята обаче стоеше недокосната.

Някакъв съсед, разтревожен от тая опака работа, заговори един ден новия стопанин:

— Семейството ли чакате да дойде, господин Уайтсайд?

— Аз нямам семейство — отвърна Ричард. — Родителите ми починаха, а жена още не съм си взел.

— Че тогава за какъв дявол строите такава голяма къща?

— Мисля да живея тук — каза твърдо Ричард. — Не съм дошъл за ден-два. В тази къща ще живеят децата ми и внуците, та и правнуците. В нея ще има да се раждат и да умират много Уайтсайдовци. Поддържа ли се както трябва, тя ще изтрае петстотин години.

— А-а, ясно, разбирам — рече съседът. — Добре го казахте, само че ние тук правим другояче. Първо скършим по-малка къщица, пък като видим, че земята дава, тогава дострояваме. Не е добре да се хвърлят много пари по един имот. Утре ще речете да се преселите.

— Нямам намерение да се преселвам — викна Ричард. — И точно затова строя такава къща. Да не може да я остави никой, нито аз, нито потомците ми. И за още по-голяма сигурност, ще взема мерки да ме погребат тук. Бащиният гроб трудно се зарязва. — Изражението му се смекчи. — Господи, не разбирате ли какво правя? Аз основавам династия, създавам род със своя крепост, която ще остане ако не завинаги, то поне няколко века. И когато градя тази къща, радвам се при мисълта, че из нейните стаи ще шетат моите потомци, че в нея ще се раждат деца, чиито дядовци още не са заченати. В тази къща аз ще заложа семето на традицията. — Докато говореше, очите му искряха и наоколо отекваха само ударите на дърводелските чукове.

Съседът реши, че има работа с луд човек, но изпита някакво благоговение пред неговата лудост. И го обзе желание да я приветствува някак. Да не беше американец, сигурно щеше да докосне с два пръста шапката си. Двамата синове на този човек сечеха дърва на триста мили от Небесните пасбища, а дъщеря му се беше омъжила и живееше в Невада. С една реч, едва създадено, семейството му се беше пръснало.

Ричард използува за къщата червено дърво, което не гние. И я изпипа по подобие на хубавите неградски къщи в Ню Ингланд, само че отдаде дължимото на климата в Небесните пасбища — заобиколи я цялата с веранда. Покри я с шинди, но само временно, после направи поръчка в Бостън и щом корабът с поръчката пристигна, свали шиндите и ги замени с керемиди. За Ричард този покрив беше важен символ. А за хората от долината — гордост. Благодарение преди всичко на него Ричард стана най-личният гражданин в цялата околност. Стабилен човек, я каква къща вдигна! Не е от ония, дето тичат да дирят злато. Я виж, покривът му керемиден. И е учен човек. Изкарал е университет. И парите му пари, такава голяма, богатска къща без пари се не прави. Да, той и само той щеше да управлява този имот, той, основател и патриарх на голям род. С керемиден покрив! Хората заобичаха още повече Небесните пасбища заради този керемиден покрив. Да беше Ричард политически деец с амбиция да се издигне на местна почва, по-хитър ход не би могъл да измисли. При дъжд сивите керемиди лъщяха, а при слънце светеха като стоманено огледало.

Щом къщата бе завършена, двама работници засадиха овощни дръвчета и подготвиха земята за посев. По зеления склон зад къщата плъзна стадо овце. Нямаше какво повече да се прави. Ричард бе готов за женитба. Когато получи писмо от един далечен роднина, който му пишеше, че е пристигнал в Сан Франциско с жена си и дъщеря си и би искал да се видят, Ричард разбра, че няма защо да обикаля за булка. Още преди да замине за Сан Франциско, беше убеден, че ще се ожени за дъщерята. Така и трябваше, момичето беше от сой.

Макар и да не мина без задиряне, работата в същност бе уредена още щом се запознаха. Алиша беше готова да се отърве от господството на майка си и да създаде свое собствено домашно царство. Този дом беше направен за нея. Едва влязла в него, тя сложи книжни фестони на полиците в кухненския килер — същите, каквито слагаше някога майката на Ричард. Алиша въведе в къщата изпитания, удобен, неизменен ред; понеделник — пране, вторник — гладене и тъй нататък; два пъти в годината тупане на килимите; всяка есен — приготвяне на сладка, домати, туршии и подреждането им в избата. Фермата преуспяваше, овцете и кравите се увеличаваха, а в градината цъфтяха парички, ружи и всякакви карамфили. Алиша пък чакаше бебе.

Ричард отнапред беше убеден, че всичко ще се развие по този начин. Началото на династията бе сложено. Комините се осаждиха по горните краища. Огънят в камината на дневната димеше толкова, колкото да изпълни къщата с приятния мирис на дърва. Голямата бяла лула от морска пяна, подарена му от тъста, започваше да добива хубав жълтеникав цвят.

Докато Алиша бе трудна, Ричард се грижеше за нея като за болник. Седнеха ли вечер пред камината, завиваше краката й с одеяло. Той трепереше да не би с детето да се случи нещо. Двамата разискваха какво трябва да гледа тя, за да се роди по-леко първородното, и Ричард я изненада с малко бронзово копие на Микеланджеловия „Давид“, което нареди да купят от Сан Франциско. Алиша се изчерви при вида на голото тяло, но не след дълго се влюби в тази статуйка. Когато си лягаше, слагаше я на нощната масичка. Денем, докато шеташе из къщата, я носеше от стая в стая, а надвечер я поставяше на полицата над камината в дневната. Тя често се вглеждаше в чистите, твърди крайници на Давид и по лицето й пробягваше многозначителна мечтателна усмивка. Беше напълно убедена, че детето й ще прилича на Давид.

Ричард току сядаше до нея и галеше успокоително ръката й. Тя обичаше да я гали по дланта, и то по-силничко, за да не я хваща гъдел.

— Няма го вече проклятието — говореше тихо той. — Знаеш ли, Алиша, моят род и твоят, които сега са се пораздалечили, са живели сто и тридесет години в една къща. И са се сродили с хора от сой, хора от Ню Ингланд. Баща ми разправяше някога, че в тяхната къща са се родили седемдесет и три деца. Родът се е роил до времето на дядо ми. Баща ми е бил единствено дете, аз също. Това му отрови живота. Умря само на шейсет години, аз бях още хлапак. Когато станах на двайсет и пет и още не бях навлязъл в живота, старата къща изгоря до основи. Не знам от какво стана този пожар. — Той положи ръката й на ръчката на креслото така внимателно, сякаш бе немощна животинка. От камината се беше отърколил въглен. Той го върна в огъня и пак взе ръката на Алиша. Тя се усмихваше едва забележимо на „Давид“ над камината. — В древно време имало такъв обичай — продължи Ричард. Гласът му стана тих и някак далечен, като че идваше от онова древно време. По-нататък Алиша се научи да познава кога той ще заговори за древните — по стоежа на главата му, по тона и изражението му. Защото той се вживяваше дълбоко в древните времена на Херодот, Ксенофонт и Тукидид. За безпросветния запад разказите на Херодот бяха толкова нови, сякаш самият Ричард бе ги съчинил. Той всяка година препрочиташе „Мидийските войни“, „Пелопонеската война“ и „Десет хиляди“. Сега погали ръката на Алиша малко по-силно. — В древно време, когато бедствие след бедствие сполетявало някой град, хората започвали да мислят, че са прокълнати или че са предизвикали гнева на някой от боговете. Тогава те натоварвали на кораби цялата си покъщнина и заминавали да основат някъде нов град. А стария оставяли безлюден — да влиза в него който ще.

— Ричард, подай ми, ако обичаш, статуйката — помоли го Алиша. — Понякога ми се иска да я подържа.

Той скочи и сложи „Давид“ в скута й.

— Слушай, Алиша, преди да изгори къщата ни, в течение на две поколения се бяха родили само две деца. Аз натоварих вещите си на кораб и отплавах на запад, да създам нов дом. Сто и трийсет години са били нужни да се изгради домът, който изгубих, нали разбираш това? Не можех да го заменя с друг. Една нова къща на старото място щеше да бъде нещо много болезнено за мен. Щом видях тази долина, разбрах, че тук е мястото на новото огнище. И ето че вече се задава поколение. Много съм щастлив, Алиша.

Тя посегна да стисне ръката му от благодарност, че го е направила щастлив.

— Чакай — възкликна той, — при първото ми идване тук дори видях знамение. Запитах боговете дали това е най-подходящото място и те ми отговориха. Това е хубаво, нали, Алиша? Да ти разкажа ли за знамението и за първата нощ на хълма?

— Ще ми разкажеш утре вечер — отвърна тя. — Сега ми се ще да си легна.

Той стана и отви одеялото от краката й. Тя се облегна на рамото му и с негова помощ изкачи стълбите.

— Има нещо загадъчно в къщата, Алиша, нещо дивно. И то е новата душа, първата издънка на едно ново поколение.

— Той ще прилича на статуйката — каза Алиша.

Ричард й затъкна добре завивките, да не настине, и се върна в дневната. Вече чуваше деца в къщата. Те щапуркаха нагоре-надолу по стълбите, ровеха в пепелта на камината. Чуваше ги как се викат едно друго на верандата. Преди да си легне, сложи трите дебели книги на най-горната полица на библиотеката.

Раждането беше много тежко. Когато всичко свърши и Алиша остана да лежи бледа и изнемощяла, Ричард взе малкия и го положи до нея.

— Да — отрони тя, обзета от тиха радост, — прилича на статуйката. Знаех си аз. И ще го кръстим Давид, разбира се.

Докторът от Монтерей слезе долу с Ричард и двамата седнаха край камината. Току бърчеше чело и въртеше пръстена на средния си пръст. Ричард отвори бутилка коняк и наля в две чашки.

— Вдигам наздравица в чест на моя син, докторе.

Докторът намести очилата си и подсмъркна като кон.

— Великолепно питие. По-добре вдигнете наздравица в чест на жена си.

— Разбира се.

Пийнаха.

— А сега за сина ми.

— Не, още веднъж за жена ви.

— Защо? — учуди се Ричард.

Докторът почти беше наврял носа си в коняка.

— Така, вместо жертвоприношение. Насмалко щяхте да останете вдовец.

Ричард изпразни на един дъх чашата си.

— А! Аз мислех… не знам. Мислех, че първото винаги се ражда трудно.

— Налейте ми още една чашка — поиска докторът. — Повече деца вие няма да имате.

Както му наливаше, Ричард се вцепени.

— Какво искате да кажете? Разбира се, че ще имам още деца.

— Не от тази жена. От нея дотук. Речете ли да имате второ, няма да имате жена.

Ричард седеше притихнал. Изведнъж секна тупуркането на децата, което чуваше през последния месец. Сега те сякаш едно по едно се измъкнаха крадешком през входната врата.

Докторът се усмихна кисело:

— Защо не се натряскате, щом го приемате толкова тежко.

— О, не! Не ми е до напиване.

— Ваша воля. Тогава налейте ми още веднъж, че ще измръзна, докато стигна в къщи.

Едва след шест месеца Ричард каза на жена си, че не може да има повече деца. Изчакваше я да възстанови силите си, преди да й съобщи неприятната вест. И когато най-сетне реши да стори това, почувствува се виновен, че толкова време е крил от нея. Тя държеше бебето в скута си и от време на време се навеждаше, за да лапне разперените му пръстчета. Детето я гледаше с още блуждаещ поглед и се смееше олигавено, когато тя смучеше пръстчетата му. През прозореца струеше слънце. В далечината се чуваше как единият от работниците подканяше с равен, напевен глас конете, с които брануваше. Алиша вдигна глава и се понамръщи:

— Не е ли време да го кръстим, Ричард.

— Време е — съгласи се той. — Ще направя необходимото в Монтерей.

Тя се замисли, явно й беше трудно да реши нещо.

— Смяташ ли, че вече е много късно да променим името му.

— Не, не е много късно. Но защо искаш да го променяш. Как искаш да го кръстим?

— Джон. Джон е хубаво име. — Тя вдигна поглед да разбере дали той одобрява това име. — Освен туй баща ми се казва така. Той ще се зарадва. А пък и аз все се колебаех дали да го кръстим на статуйката, въпреки че това е библейският Давид. Ами той е… той е гол и…

Ричард не се и опита да разбере логиката й. Вместо да умува, изведнъж й каза истината. Всичко се свърши за секунда. Не беше допускал, че това ще отнеме толкова кратко време. Алиша му се усмихна с особена, тайнствена усмивка, която го озадачи. Тази усмивка, донейде загадъчна, донейде тъжна и пълна със скрита мъдрост, сякаш го отлъчи от мислите й. Алиша, която той така добре познаваше, изчезна зад нея. „Колко си глупав. Аз зная неща, пред които твоите знания изглеждат смешни“ — казваше усмивката. Бебето протегна ръце към лицето й и тя взе да огъва напред-назад пръстчетата му.

— Ти само почакай — каза Алиша. Докторите не всичко знаят. Имай малко търпение, Ричард. Няма да останем с едно дете. — И тя обърна бебето и пъхна ръка под пелените.

Ричард излезе навън и седна на стъпалата пред входа. Къщата зад гърба му, която само до преди няколко минути беше тиха и пуста, отново кипеше от живот. Имаше да върши толкова много неща. Живият плет, който ограждаше цветната градина, не беше подкастрян от шест месеца. Много отдавна беше подготвил за озеленяване една квадратна площ в страничния двор, която още чакаше да бъде засята. Още нямаше къде да простират спалното бельо. Ричард протегна ръка и погали перилото на стълбата, сякаш то беше конска шия.

Почти непосредствено след заселването си тук Уайтсайдови станаха първите хора в Небесните пасбища. Бяха образовани, имаха чудесна ферма и макар да не бяха от най-големите богаташи, разполагаха с пари. И най-важното — имаха всички удобства, живееха в чудесна къща. Тя символизираше тяхното семейство — просторна, луксозна за онова време, топла, гостоприемна и… бяла. Самият й размер внушаваше уважение, ала най-вече бялата боя, често подновявана, я поставяше над всички други къщи в долината и тя господствуваше над тях тъй, както рейнски замък господствува над цялата околност. Всички се възхищаваха от тази бяла къща, а освен това тя им даваше чувство за сигурност. И беше олицетворение на авторитет, култура, разум и добро възпитание. Дори само по външния вид на тази къща съседите можеха да преценят, че Ричард Уайтсайд е джентълмен, комуто е чужда всякаква низост, грубост или глупост. Те се гордееха с нея по същия начин, по който подвластните на един херцог се гордеят с господарската къща. Някои от съседите бяха по-богати от Уайтсайд, но съзнаваха, че такава къща не могат да построят дори да я прекопират точно. И тъкмо тази къща беше главната причина Ричард да стане съдник на долината при дребни спорове, да решава кое е добре и кое зле. От друга страна, упованието на съседите в него изпълваше Ричард с бащинско чувство към цялата долина. С течение на годините той започна да гледа на всички проблеми на долината като на свои собствени и това радваше хората.

Минали не минали пет години, интуицията подсказа на Алиша, че може да има второ дете.

— Ще повикам доктора — рече Ричард, когато тя му каза това. — Той най-добре ще прецени дали е безопасно, или не.

— Не, Ричард, докторите не разбират. Повярвай ми, жената познава себе си по-добре от всеки доктор.

Ричард я послуша, защото се боеше да не би докторът да каже не. „Това е то божествената жилка у жената — обясняваше той на себе си. — Природата е заложила в нея този инстинкт, за да може човешкият род да се множи.“

Шест месеца всичко вървеше добре, сетне изневиделица дойде страшното. Когато най-после повикаха доктора, той така се вбеси, че не можа дума да каже на Ричард. Докато докторът акушираше, Ричард изживя неописуем ужас. Седеше в дневната, стискаше ръчките на креслото и се вслушваше в стенанията, които долитаха от спалнята горе. Лицето му беше посивяло. След безкрайни часове стенанията секнаха. Ричард така се беше побъркал от напрежение и страх, че дори не вдигна глава, когато докторът влезе при него.

— Дайте бутилката — изрече уморено докторът. — Този път ще пием за един невиждан глупак.

Ричард нито го погледна, нито продума. Докторът продължаваше да го гледа начумерен, после каза по-меко:

— Жена ви е жива и само един бог знае как. От такива мъки би могъл да измре цял взвод войници. Слаби били жените! Глупости, те имат сили на чудовища. Но детето е мъртво. — Изведнъж му се дощя да отмъсти на Ричард, задето не го беше послушал. — От него дори няма какво да се погребе. — И той се обърна и мигом напусна къщата, защото не понасяше да му е жал за когото и да било, а му беше много жал за Ричард Уайтсайд.

Алиша остана инвалид. Малкият Джон не знаеше майка си здрава. Откак се помнеше, баща му все я качваше и сваляше на ръце по стълбите. Алиша рядко говореше, ала в погледа й все по-често и по-често просветваше онази загадъчна, пълна с мъдрост усмивка. И въпреки недъга си ръководеше удивително добре домакинството. Преди всяко ядене тя даваше нареждания на яките селски момичета, за които работата в тази къща беше истинска подготовка за бъдещата им женитба. От леглото или от пружиненото кресло Алиша планираше всичко.

Всяка вечер Ричард я занасяше на ръце до кревата. Тя лягаше, подпряна на белите възглавници, а той присядаше на стол до нея и я галеше по ръката, докато й се доспеше. Всяка вечер тя го питаше:

— Доволен ли си, Ричард?

— Доволен съм — казваше той. И после й разправяше за работата по фермата, за хората от долината. Нещо като всекидневен доклад. Докато той й говореше, познатата усмивка озаряваше лицето й, за да изчезне едва когато очите й натежеха и той духнеше лампата. Това беше обред.

За десетия рожден ден на Джон му поканиха гости. Надошлите от цялата долина дечурлига обикаляха на пръсти голямата къща и се чудеха и маеха на великолепието, за което досега бяха само чували. Алиша седеше на верандата.

— Защо сте толкова тихи, деца? — обади се тя. — Тичайте, играйте си.

Но те не можеха да тичат и да крещят в къщата на един Уайтсайд. Все едно да крещят в черквата. След като обиколиха всички стаи, взе да не ги свърта в къщата. И вкупом отидоха в плевника, откъдето лудешките им крясъци долитаха до Алиша, която седеше усмихната на верандата.

Тази вечер, щом си легна, Алиша отново попита:

— Доволен ли си, Ричард?

Лицето му още сияеше от радостта, която му бе доставил рожденият ден.

— Доволен съм — отвърна той.

— Не се тревожи за деца, Ричард — продължи тя. — Имай малко търпение. Всичко ще се оправи. — Това беше нейната велика, вездесъща мъдрост. — Потърпи малко. Времето лекува всяка скръб.

Ричард съзнаваше, че нейната мъдрост е по-голяма от неговата.

— Няма да чакаме дълго — продължи тя.

— Какво няма да чакаме?

— Помисли, Джон е сега на десет години. След още десет ще се ожени и тогава… Не се ли сещаш? Родът е спасен, Ричард.

— Да, разбира се. Няма опасност за нашето огнище. Мисля си да започна да му чета Херодот. Вече е достатъчно голям.

— Утре Мъртъл трябва да почисти спалните за гости. Не са проветрявани от три месеца.

Джон Уайтсайд цял живот щеше да помни как баща му му четеше тримата големи автори — Херодот, Ксенофонт и Тукидид. Лулата от морска пяна беше добила вече изящен, червеникавокафяв цвят.

— Цялата история е тук — говореше му Ричард. — Всичко, на което човечеството е способно, е събрано в тези три книги. Любовта и интригите, безчестието, късогледството и мъжеството, благородството и скърбите на човешкия род. По тези книги, Джон, можеш да съдиш за бъдещето, защото не е възможно да се случи събитие, което да не се е случвало преди и да не е отбелязано в тези книги. В сравнение с тях Библията е крайно бедна история на лица, които я са съществували, я не.

И Джон помнеше как баща му се отнасяше към къщата — за него тя беше символ на семейството, храм, изграден около огнището.

Джон караше последната година в Харвардския университет, когато баща му почина скоропостижно от пневмония. Алиша му писа да не се връща, преди да е изкарал годината. „Ти с нищо не можеш да помогнеш, каквото трябваше да се направи, вече е направено — се казваше в писмото. — Последното желание на баща ти беше да завършиш.“

Когато най-после се завърна у дома, Джон намери майка си много състарена. Тя вече не ставаше от кревата. Той седна до нея и тя му разправи за последните дни на баща му.

— Поръча ми да ти кажа едно — обясни Алиша. — „Накарай Джон да разбере, че на всяка цена трябва да продължи рода. Аз искам да живея в поколенията.“ И малко след тези думи изпадна в унес. — Джон гледаше през прозореца заобления хълм зад къщата. — Това продължи два дни. И през всичкото време той говореше за деца, само за деца. Чуваше ги да тичат нагоре-надолу по стълбите, усещаше ги да дърпат завивките на леглото му. Искаше дори да ги взема на ръце и да ги носи. После, малко преди да умре, бълнуванията свършиха. Щастлив, той каза: „Аз видях бъдещето. Ще се народят деца, много деца. Доволен съм, Алиша.“

Джон беше подпрял глава на дланите си. Внезапно майка му, която никога не упорствуваше, а оставяше всеки проблем да бъде разрешен от времето, се надигна, в леглото и заговори остро:

— Вземи да се ожениш! Искам да видя сватбата ти. И вземи яка жена, която ще може да ражда. След твоето раждане аз не можех да раждам повече. Имаше опасност да умра, ако дойдеше още едно. Веднага си намери булка. Искам да я видя. — И тя пак се отпусна на възглавниците, но очите й бяха тъжни, а лицето — лишено от онази мъдра усмивка.

Джон не се ожени още шест години. През това време майка му толкова се съсухри, че се превърна в същински скелет, покрит само със синкава, почти прозрачна кожа. Но не се даваше. И все гледаше с укор сина си; отправяше ли поглед към него, Джон го хващаше срам. Най-после един състудент на Джон дойде със сестра си да види долината. Гостуваха у тях цял месец и накрая Джон направи предложение за женитба на Уила и тя прие. Когато съобщи това на майка си, тя пожела да остане насаме с момичето. След половин час Уила излезе от стаята й червена като кръв.

— Какво има, мила? — попита я Джон.

— О, нищо. Всичко е в ред. Майка ти ме отрупа с въпроси, а после дълго се вглежда в мен.

— Тя е много стара — обясни Джон. — А и мозъкът й закърня.

Той влезе в стаята на майка си. Трескавото намръщено изражение вече го нямаше, лицето й бе озарено от някогашната загадъчна и мъдра усмивка.

— Всичко е наред, Джон — рече тя. — Щеше ми се да дочакам внуци, но няма да мога. Стига, че устисках и дотук. Уморена съм вече.

Тялото почти видимо се освобождаваше от хватката на силната й воля. Същата нощ тя изпадна в безсъзнание и след три дни умря така кротко и тихо, че имаше вид на задрямала.

Джон Уайтсайд гледаше на къщата малко по-различно от баща си. Той я обичаше повече. Тя беше външната обвивка на тялото му. И както съзнанието му можеше да оставя тялото и да се рее някъде, така и той оставяше къщата, но неизменно се връщаше в нея. Белосваше я всеки две години, сам разсаждаше цветя в градината и подкастряше чемширения жив плет. Но по влияние в долината не можеше да се сравнява с баща си. Джон не беше толкова строг и толкова уверен във всяко нещо. Ако трябваше да разреши някакъв спор, беше премного склонен да прави отстъпки и на двете страни. Голямата лула от морска пяна беше вече толкова потъмняла, че стоеше почти черна.

Уила Уайтсайд обикна долината от самото начало. Алиша беше сдържана и мълчалива, човек, който някак те сковава. Хората от долината рядко я виждаха, а когато това ставаше, тя се държеше любезно и мило, беше великодушна и внимателна към тях. И все пак те се чувствуваха като крепостници в замъка на феодала.

Уила обичаше да ходи на гости у жените от долината, да сяда в кухнята, да пие силен чай и да говори за безброй важни за домакинството неща. Размяната на готварски рецепти стана страст за нея. Тръгнеше ли на гости, не забравяше да вземе бележника, в който записваше всевъзможни лакомства. Съседките й говореха на „ти“ и често — дори сутрин — се отбиваха при нея да изпият чаша чай в кухнята. Може би донейде под нейно влияние Джон стана доста общителен. И изгуби онзи авторитет, който баща му отстояваше със своята сдържаност. Джон обичаше съседите си. В топлите летни следобеди сядаше в шезлонга си на верандата и събираше всички, които се случеха свободни. На верандата се бистреше политика, ставаха малки събрания на по чаша лимонада. На тази веранда се градеше обществено-политическата структура на цялата долина и това винаги се превръщаше в приятно занимание. Джон гледаше на живота около себе си с някаква добродушна насмешка и неговото поведение допринесе да се сложи край на всякакви политически ежби и религиозни разпри, които обикновено тровят атмосферата в такива провинциални краища. Когато в мъжките разговори станеше дума за някакъв важен въпрос от местно или национално значение, или за някакво бедствие, Джон изваждаше трите дебели книги, намираше в тях сходно положение в древния свят и го прочиташе на глас. Той беше толкова пристрастен към древните, колкото и баща му.

В неделя пък често идваха на обед семейно съседи, а случваше се — и някой пътуващ проповедник. Жените помагаха в кухнята да се приготви обедът. На трапезата свещеникът усещаше как неговият фанатизъм се изпарява в атмосферата на задушевност и търпимост; и се стигаше дотам, че след поднасянето на сладкиша и на ябълковия сок, запаленият баптист се смееше от сърце на глумите с някои баптистки обреди.

Всичко това изпълваше Джон с дълбоко доволство, но най-голямата му радост, центърът на неговото съществуване беше дневната. Кожените кресла с техните вдлъбнатини и издутини бяха отливки от неговата анатомия, част от самия него. На стените имаше картини, с които той беше израснал, офорти на елен, швейцарски алпинисти и планински кози. Те бяха толкова тясно свързани с неговия живот, че той вече не ги и забелязваше, но ако някоя от тях изчезнеше, то би било все едно да му отрежат крак или ръка. Ред на най-голямото му удоволствие идваше вечер, когато огънят припламваше в тухлената камина. Джон сядаше в креслото, си и поглаждаше голямата лула. Сегиз-тегиз я потриваше о носа си, за да я излъска още повече. И четеше „Георгики“ на Вергилий или пък Варо^[1]. Присвила устни, Уила бродираше под лампата покривчици с цветни мотиви, които изпращаше като коледни подаръци на роднините си от източното крайбрежие, които също й пращаха такива покривчици.

Джон затвори книгата си и отиде до писалището. Ролетката все заяждаше и трябваше да се насили. Изведнъж тя поддаде и отхвръкна с трясък. Уила отвори уста. Болезненото напрежение, което се изписваше на лицето й в мигове на усилено съсредоточаване, изчезна.

— За бога, какво правиш?

— Нищо. Търся едни работи.

Цял час той работи нещо, наведен над писалището, после каза:

— Я чуй това, Уила.

Тя отново се отпусна.

— Така си и мислех… поезия.

Джон й изчете стиховете си и зачака с някак виновен вид. Уила мълчеше тактично. Но мълчанието й продължи толкова, че стана нетактично.

— Май не са толкова хубави — засмя се омърлушено той.

— Да, не са.

Той смачка листовете и ги хвърли в огъня.

— Мислех си, че може да излезе нещо.

— Какво четеше, Джон?

— Преглеждах Вергилий и реших да си опитам силите, защото… как да ти кажа, не е възможно да четеш нещо хубаво и да не се поблазниш и ти да напишеш нещо хубаво. Но както и да е. — Той затвори ролетката и взе друга книга от библиотеката.

Неговият дом беше дневната. В нея Джон се осмисляше и се чувствуваше щастлив. Под меката светлина на лампите всички негови частици се събираха в едно определено, със свои очертания цяло.

Животът на повечето хора протича по една и съща крива. Нанагорнището на младежките амбиции, заобленият връх на зрелостта, след него полегатият склон на разочарованието и накрая равнина, в която очакваш смъртта си. Животът на Джон Уайтсайд протичаше по права линия. Той нямаше амбиции; фермата не само му осигуряваше сносен живот, но му даваше и възможност да наема работници за обработването й. Той не искаше нищо повече от онова, което имаше или можеше лесно да получи. Беше един от малцината, които можеха да задържат един миг и да му се наслаждават. И си даваше сметка, че живее добре, дори повече от добре.

Само едно му липсваше в този живот. Нямаше деца. А жадуваше за деца почти толкова, колкото беше жадувал и баща му. Уила все не раждаше, въпреки че не по-малко от него беше петимна за деца. Но те никога не разговаряха на тази тема, тя ги смущаваше.

На осмата година от женитбата им, по някакво химическо или божие чудо, Уила зачена, изкара безболезнена, нормална бременност и роди здраво дете.

Чудото не се повтори повече, но Уила и Джон и на това бяха благодарни, безкрайно благодарни. Желанието за самоувековечаване, което досега спеше в Джон, излезе на бял свят. Година след година той пореше земята с плуга, брануваше я с грапата, тъпчеше я с валяка. Събудилото се чувство за дълг към поколенията го превърна от приятел на фермата в неин господар. Той хвърляше семена в земята и с четири очи чакаше да поникнат зелените посеви.

За разлика от мъжа си Уила не се промени. Тя прие детето, Уилям, в реда на нещата, без да се захласва до припадък по него. Джон казваше, че било одрало кожата на баща му, но никой друг не виждаше такава прилика.

— Как ти се струва, умничко ли е? — питаше Джон жена си. — Ти повече се занимаваш с него. Има ли някакви умствени способности?

— Горе-долу. Нормално.

— Струва ми се, че се развива много бавно — казваше нетърпеливо Джон. — Кога най-после ще дойде време да разбира всичко?

На десетия рожден ден на Бил Джон отвори дебелия том на Херодот и започна да му чете. Бил седеше на пода и гледаше с недоумяващ поглед баща си. Всяка вечер Джон му четеше по няколко страници от книгата. Една вечер — след седмица — той вдигна поглед от книгата и видя, че Уила му се смее.

— Какво има? — попита Джон.

— Погледни под стола си.

Той се наведе и видя Бил да си прави къщичка от кибритени кутии. Погълнато от работата си, детето дори не беше забелязало, че баща му е прекъснал четенето.

— Ама той не слуша ли?

— Не е чул нито дума. Още от първата вечер. На второто изречение му стана безинтересно.

Джон затвори книгата и я прибра в библиотеката. Но гледаше да не издаде с нищо дълбокото си огорчение.

— Може би е още малък за такова четиво. Ще изчакам година и ще опитам пак.

— Никога няма да му хареса, Джон. Той не е като теб и баща ти, другояче е устроен.

— Какво го влече тогава? — попита отчаян Джон.

— Същото, което влече другите момчета от долината: пищови, коне, крави, кучета. Изплъзна ти се той, Джон, и ако питаш мен, никога няма да го хванеш.

— Кажи ми истината, Уила! Тъпо ли е това дете?

— Не — каза замислена тя. — Не е тъпо. В някои отношения той е дори по-упорит и по-умен от теб. Но е различен, Джон, и по-добре да знаеш това още отсега.

Джон Уайтсайд започна да губи интерес към земята. Тя нямаше да пропадне. Един ден Бил щеше да се заеме с нея. И къщата нямаше да пропадне. Бил не беше никак глупав. Като малък той проявяваше технически наклонности и доста се интересуваше от машини. Правеше си сам вагончета, а за Коледа искаше да му подаряват парни локомотивчета. Джон забеляза у момчето и нещо друго, нещо, което беше чуждо на техния род. То не само беше много потайно, но имаше и остър търговски усет. Бил продаваше играчките си на другите момчета и когато те им омръзнеха, откупваше ги на по-ниска цена. В неговите ръце малките парични подаръци се умножаваха по необясним начин. Веднъж Джон подари на сина си юница, а той веднага я размени за цяло прасило, след което отгледа прасетата и ги разпродаде. Тогава Джон каза на Уила:

— Бил наистина е по-умен от мен. На времето баща ми също ми подари юница и аз я гледах, докато умря от старост. Бил е по-друга семка, в него може би има нещо пиратско. Но децата му сигурно ще се метнат на нашия род. Много е силна нашата кръв. Жалко, че е толкова потаен във всичко.

Коженото кресло на Джон, лулата и книгите му отново го откъснаха от фермата. А стана и щатен в училищното настоятелство. Фермерите пак започнаха да се събират на разговорка в неговата къща. Косите му взеха да побеляват, а с това растеше и влиянието му в долината.

Къщата на Уайтсайд и Джон — това беше едно неразделно цяло. В мислите си хората от долината никога не свързваха Джон с нивите, с каруцата или с магазина. Неговият портрет в тяхното съзнание неизменно включваше къщата. Той или седеше в коженото си кресло, погълнат от дебелите книги, или се излежаваше в някой от шезлонгите на просторната веранда, или с кошница и ножици в ръка режеше цветя в градината, или заел челното място на трапезата в къщи, режеше внимателно и с вещина печеното.

На запад, където, ако две поколения от един род са живели в една къща, къщата се смята за стара, а родът — за пионерски, хората се отнасят към такива къщи с почит, примесена с презрение. Но старите къщи са рядкост на запад. Тези неспокойни души, американците, населили тия земи, никога не ги свърта дълго на едно място. Построят някоя паянтова къща, па се вдигнат да си търсят късмета другаде. Старите къщи почти неизбежно са студени и грозни.

След като Бърт Мънро се пресели със семейството си в Небесните пасбища, не му трябваше много време, за да разбере какво положение заема Джон Уайтсайд. Щом му се удаде възможност, той се присламчи към компанията, която се събираше на верандата у Уайтсайд. Неговата ферма граничеше със земята на Уайтсайд. Не след дълго Бърт бе избран за член на училищното настоятелство и това му даде възможност да се вижда с Джон и служебно. Една вечер на събрание на настоятелството Джон цитира някаква мисъл на Тукидид. Бърт изчака да се разотидат настоятелите.

— Исках да ви попитам за книгата, която споменахте, господин Уайтсайд…

— „Пелопонеската война“ ли? — Джон извади книгата от библиотеката и я подаде на Бърт.

— Аз… такова… ще ми се да я прочета, ако ми я дадете.

Джон се подвоуми само секунда.

— Разбира се, вземете я. Тя ми е останала от баща ми. Като я прочетете, мога да ви дам и други.

След този разговор двете семейства се сближиха. Започнаха да си ходят на гости — било на вечеря, било на приказка. Дотрябваше ли му някакво сечиво, Бърт тичаше при Джон.

Една вечер — година и половина след заселването на Мънрови в долината — Бил влезе мудно в дневната и се изправи пред родителите си. От нервност беше рязък.

— Аз ще се женя — изтърси той. Каза го така, сякаш съобщаваше много лоша вест.

— Какво-о? — възкликна Джон. — Защо не си ни казал нищо досега? За коя?

— Мей Мънро.

Едва сега Джон проумя, че това е добра вест, а не самопризнание за извършено престъпление.

— О, та това е чудесно! Толкова се радвам! Тя е много свястно момиче… нали, Уила?

Жена му избягваше да го погледне в очите. Същата сутрин беше ходила у Мънро. Бил стоеше като кол в средата на стаята.

— Кога мислите да я свършите тази? — попита Уила.

На Джон му се стори, че в гласа й прозвуча едва ли не неприязън.

— Скоро. Щом завършим къщата в Монтерей.

Джон стана от креслото, взе почернялата лула от полицата над камината и я запали. После се върна на мястото си.

— Ти все се спотайваш — изрече бавно той. — Защо не си ни казал нищо досега?

Бил мълчеше.

— Значи, ще живеете в Монтерей. Няма ли да доведеш жена си у нас? Няма ли да живеете в тази къща, да обработвате тази ферма?

Бил поклати отрицателно глава.

— Да не би нещо да те е срам, Бил?

— Не, тате. Няма от какво да ме е срам. Никога не съм обичал да говоря за моите си работи.

— Не мислиш ли, че те са малко и наши работи? — попита Джон с горчивина. — Ние сме едно семейство. Твоите деца ще бъдат наши внуци.

— Мей е израснала в града — отприщи се Бил. — Всичките й приятелки живеят в Монтерей, това са съученичките й от гимназията. На нея й е скучно тук, нито има къде да иде, нито с кого да се види.

— Разбирам.

— Като каза, че иска да живеем в града, аз влязох в съдружие с агента на „Форд“ там. Търговската дейност винаги ме е привличала.

Джон кимна бавно. Отначало се беше ядосал, но сега му мина.

— Дали все пак няма да се съгласи да живеете у нас, Бил? Място поне има достатъчно. Ако иска, можем да преустроим част от къщата за вас.

— Но на нея не й се живее тук. Всичките й приятелки са в Монтерей.

Уила беше стиснала уста.

— Погледни баща си! — обади се властно тя.

Джон се сепна и вдигна глава, опитвайки се да се усмихне.

— Е, сигурно ще се уредите добре. Имате ли достатъчно пари?

— Разбира се. Колкото щеш. Виж какво, тате, ние правим доста голяма къща, искам да кажа, твърде голяма за двамина. Та си говорехме с Мей дали няма да се съгласите да живеете с мама при нас.

Джон продължаваше да се усмихва от немай-къде.

— И какво ще стане тогава с тази къща и с фермата?

— Ние и за това си говорихме. Можеш да продадеш този имот — ще вземеш толкова пари, че ще ви стигнат за цял живот. Ако речеш, една седмица ми стига да го продам.

Джон въздъхна и се отпусна в креслото.

— Бил, да знам, че ще те заболи, ще взема да те напердаша с тояга — ядоса се Уила.

Джон запали лулата и понатъпка тютюна.

— Не можеш се откъсна за дълго — каза кротко той. — Един ден така ще ти домъчнее за дома, че няма, да издържиш. Това място е в кръвта ти. Като ти се родят деца, ще разбереш, че е най-добре да отраснат тук. Може да поживееш в града известно време, но няма да се задържиш там. Нищо, поживейте в Монтерей, Бил, ние ще ви чакаме и ще поддържахме през това време и къщата, и градината. Вие ще се върнете, не може да не се върнете. И дечицата ще се катерят по резервоарната кула. Ще ви дочакаме. Баща ми си умря с отворени очи за деца — усмихна се глупаво той. — Почти бях забравил това.

— Като ще взема една тояга… — мърмореше Уила.

Бил излезе смутен от стаята.

— Ще се върне, ще се върне — заповтаря Джон.

— Ще се върне, разбира се — отекна мрачно жена му.

Той трепна и я изгледа подозрително.

— Убедена ли си в това, Уила? Или го казваш само за мое успокоение? Ако е така, изглежда, много съм остарял.

— Убедена съм, разбира се. Аз никога не говоря на вятъра.

Бил се ожени в края на лятото и веднага се пренесе в новата си къща в Монтерей. През есента Джон Уайтсайд започна да става неспокоен — също както преди раждането на Бил. Боядиса къщата, макар още да не се нуждаеше от боядисване. И окастри безмилостно храстите в градината.

— Земята не ражда достатъчно — каза един ден на Бърт Мънро. — Защото отдавна съм я зарязал. А може да даде много повече, ама иска работа.

— Така е — каза Бърт. — Ние и двамата не взимаме достатъчно от нея. Знаеш ли, все се чудя защо не вземеш стадо овце. По твоите хълмове сума овце могат да пасат.

— Докато баща ми беше жив, имахме овце. Това ми се струва толкова отдавна. Но нали ти казах, всичко съм зарязал. Я какъв храсталак е навсякъде.

— Че изгори го — посъветва го Бърт. — Ако го изгориш тази есен, напролет ще имаш чудесно пасище.

— Добре се сещаш. Само че много е настъпил към къщата. Ако река да го изгоря, ще ми трябват помощници.

— Аз ще ти помогна, а ще хвана и Джими. С твоите двама работници и с теб ставаме петима. Само иде изчакаме да завали и като го подпалим сутрин, докато не е излязъл вятър — няма опасност.

Есента настъпи рано. През октомври върбите по доловете на Небесните пасбища се жлътнаха като пламъци. Едва видими във висинето, големи ята диви патици полетяха на юг, а в птичия двор питомните им посестрими само пляскаха криле, протягаха шии и кряскаха жаловито. Косовете подскачаха из нивите и се сбираха около водача си. Въздухът лъхаше на студ. Джон Уайтсайд се стягаше за зимата. По цял ден работеше в овощната градина и заедно с работниците подкастряше дръвчетата.

Една нощ се събуди и чу, че вали — дъждът трополеше по керемидите и шумолеше в градината.

— Уила, будна ли си? — прошушна той.

— И още как.

— Това е първият дъжд. Исках да го чуеш.

— Аз се събудих точно преди да завали. Ти пропусна най-хубавото — поривите на вятъра. Така беше захъркал.

— Няма да вали дълго. Първият дъжд е само колкото да отмие прахоляка.

Сутринта пекна слънце и въздухът, умит от дъжда, беше като кристал. Тъкмо бяха закусили, когато Бърт Мънро и синът му Джими изтопуркаха по задната стълба и влязоха в кухнята.

— Добрутро, мадам. Добрутро, Джон. Викам си, точно днес му е времето да изгорим храсталака. Чудесен дъждец падна нощес.

— Добре си го намислил. Сядайте да пийнете по едно кафе.

— Току-що станахме от закуска, Джон. Не мога да сложа нищо в уста.

— Ти, Джими? Чаша кафе?

— И аз не мога.

— Добре тогава, да започваме, преди да е изсъхнала тревата.

Джон слезе в избата, чийто вход беше до стълбата за кухнята. След минута се появи с тенекия газ. Щом двамата работници дойдоха от овощната градина, Джон раздаде на всички мокри чували.

— Няма вятър — рече Бърт. — Време само за тая работа. Ще подхванем оттук, Джон. Ние ще стоим между огъня и къщата, докато изгори по-широка ивица. Няма смисъл да рискуваме.

Джон запали газената факла и мина с нея по края на храсталака. Той запука и запращя. Пламъците запълзяха по земята между смолистите коренища. Мъжете се движеха след огъня нагоре по хълмчето.

— Стига дотук — извика Бърт. — Вече сме далечко от къщата. Аз мисля ние двамата да го подпалим откъм горната страна.

Той тръгна покрай храсталака, следван от Джими. В този миг на хълма се изви и заигра малка вихрушка, която тръгна надолу. Тя навлезе палаво в огъня, грабна малко искри и въгленчета и ги запрати към бялата къща. После, сякаш уморен от тази игра, стълбецът въздух рухна. Бърт и Джими вече тичаха обратно. Петимата претърсиха навред земята и стъпкаха всички искри.

— Добре, че я видяхме — каза Джон. — Нищо и никаква вихрушчица, но току-виж — подпалила къщата.

Бърт и Джими заобиколиха храсталаците и ги подпалиха от горната страна. А Джон и двамата му работници останаха между огъня и къщата и следваха пламъците нагоре по хълма. Въздухът се засиня от дим. За четвърт час огънят изяде почти всичкия храсталак.

Изведнъж откъм къщата се чу вик. Самата къща едва се виждаше през гъстия дим. Петимата хукнаха надолу. Димът се поразреди и те видяха от един от горните прозорци да се кълби черен пушек.

Обезумяла, Уила тичаше към тях по изгорялата земя.

— Чух, че нещо припука в избата — изплака тя. — Отворих вратата и едва не се задуших. Вече цялата къща гори.

Бърт и Джими дотичаха след Джон.

— Маркучите при резервоара ли са? — викна Бърт.

Джон извърна поглед от горящата къща.

— Не знам — едва изрече той.

Бърт го сграбчи за ръката.

— Хайде! Какво чакаш? Все можем да спасим нещо. Можем да измъкнем поне част от покъщнината.

Джон се освободи от ръката му и се помъкна едва-едва към къщата.

— Нищо не искам да спасявам — каза той.

— Ти си луд! — изкрещя Бърт и хукна към резервоара да търси маркучите.

Сега прозорецът бълваше дим и пламъци. Отвътре долиташе пукот и трясък; старата къща се бореше за живота си.

Единият от работниците се приближи до Джон.

— Да беше затворен тоя прозорец, все можеше да се направи нещо — каза той, като че ли се извиняваше. — Толкова е суха пустата му къща. А прозорецът тегли като комин.

Джон отиде до навеса и седна на магарето за рязане на дърва. Уила се взря за секунда в лицето му, па застана мълчалива до него. Вече димяха и външните стени, а в къщата сякаш бушуваше ураган.

Изведнъж стана нещо колкото странно, толкова и жестоко. Страничната стена на къщата се откъсна и падна като декор, разкривайки дневната, още незасегната от огъня. Докато те гледаха изумени, огнените езици се втурнаха в стаята. От горещината кожените кресла взеха да потръпват и да се гърчат като живи същества. Стъклата на картините се пръснаха и офортите мигом се превърнаха в черни дрипи. Над камината се виждаше голямата черна лула. После пламъците обзеха цялата стая и всичко се изгуби от погледа. Тежкият керемиден покрив се сгромоляса, под тежестта му рухнаха стените и плочата и къщата се превърна в огромна безформена клада.

Бърт се беше върнал от резервоара и стоеше безпомощен до Джон.

— От вихрушката ще да е — взе да обяснява той. — Някоя искра е отхвръкнала в избата и е паднала в газта. Това ще е, Джон, не може да бъде друго.

Джон го погледна и колкото и да беше потресен, се усмихна.

— Да, Бърт, не може да бъде друго — отекна той.

Веднъж осигурил победата си, огънят гореше тихо. От пожарището се вдигаха високи пламъци. И вече нямаше и подобие на къща. Джон Уайтсайд стана от магарето, разкърши рамене и въздъхна. Погледът му се спря за миг върху пламъците, на мястото, където преди малко се намираше дневната.

— Е, свърши се — рече той. — Сега, струва ми се, знам какво изпитва душата, когато вижда да зариват в черната земя тялото, което е обитавала. Да вървим у вас, Бърт. Искам да се обадя по телефона на Бил. При него все ще се намери една стаичка и за нас.

— Защо не останете при нас? Място колкото щеш.

— Не, Бърт, ще отидем при Бил.

Джон пак се загледа в горящата купчина. Уила понечи да го хване под ръка, но се отказа. Той забеляза движението й и я възнагради с усмивка.

— Жал ми е само за лулата — каза Джон.

— Да, по-хубава лула не съм виждал — откликна възторжено Бърт. — По музеите има какви ли не лули, но така хубаво опушена няма. Сигурно дълго е пушено с нея.

— Дълго — потвърди Джон. — Много дълго. А пък да знаеш какъв аромат даваше!