Джон Стайнбек
Небесните пасбища (10)

10

Когато Пат Хъмбърт се роди, родителите му бяха хора на средна възраст; а преди да навърши двайсет, те вече бяха схванати, злобни старци. Животът на Пат преминаваше в атмосфера на старост, сред праха и болестите, жалбите и самомнението на старостта. Докато подрастваше, родителите му се отнасяха пренебрежително към всяко негово мнение, защото бе толкова млад. „Като стигнеш до нашите години, ще мислиш по-другояче“ — казваха му те. По-късно започнаха да гледат с ненавист на младостта му, защото тя не знаеше що е болка. Тяхната възраст, внушаваха те, ги издига на много по-високо стъпало и по възвишеност и непогрешимост ги доближава до бога. Дори ревматизмът е желателен, ако с него трябва да се заплати великата мъдрост на старостта. Втълпяваха на Пат, че е немислимо един младок да притежава каквато и да било добродетел. Младостта е само лутане, далечна подготовка за прекрасната старост. Младите не бива да мислят за нищо друго освен за дълга си към старите, за уважението и почитта, които дължат на старите. От друга страна, старите не дължат никакво уважение на младите.

Когато Пат стана на шестнайсет години, цялата работа по фермата легна върху него. Баща му се оттегли на едно меко кресло до непоклатимата печка в гостната, откъдето само издаваше нареждания, декрети и упреци.

Хъмбъртови живееха в стара, нескопосно построена къща с пет стаи: вечно заключена гостна, студена и отвратителна като смърт, гореща, задушна дневна, в която винаги вонеше на мехлеми и илачи, две спални и една голяма кухня. Старците седяха по цял ден в креслата с възглавнички и вдигаха врява, ако Пат не се върнеше поне няколко пъти от работа в полето, за да подсили огъня в печката. Към края на дните си те наистина го ненавиждаха за това, че е млад.

А живяха дълго. Пат беше трийсетгодишен, когато за един месец умряха и двамата. Несретни, недоволни и озлобени от живота, те въпреки това здраво се стискаха за последната искрица живот и починаха след упорита борба.

Пат изживя два неописуеми месеца. Три седмици се грижи за майка си, докато тя лежеше скована в леглото и само хриптеше. Той всякак се мъчеше да облекчи мъките й, а тя го гледаше със студен, обвинителен поглед. Дори когато издъхна, в очите й все още се четеше укор.

Пат отключи отвратителната гостна; съседите се строиха пред ковчега, нещо като публика за службата. От спалнята долиташе досадното хлипане на стария Хъмбърт.

След погребението й Пат стана за втори път болногледач и това продължи нови три седмици. После съседите се строиха пред още един ковчег. Преди двете погребения гостната стоеше все заключена, отваряха я само за месечното почистване. Капаците бяха вечно затворени, за да пазят от слънцето зеления килим. В средата на стаята имаше мраморна маса с варакосани крака, а на нея — гобленче, „Вечерната молитва“ на Мийе, върху което стоеше голяма Библия с орнаментирана кожена подвързия. От двете страни на Библията се мъдреха две тумбести вази, пълни с букети сухи цветя. В гостната имаше и четири стола с прави облегалки, по един за всяка стена — два за ковчега и два за онези, които бдяха пред него. На стените висяха три големи картини в златни рамки — увеличени и оцветени фотографии на старите Хъмбърт, които гледаха строго и бяха заснети така, че погледът им следеше всеки, дръзнал да влезе в тази стая. Третата картина представяше трупа на Илейн^[1] в лодката, която плуваше по унилата река. Плащаница висеше през борда и докосваше водата. На ъгловата масичка се виждаха под стъклен звънец три препарирани авлиги, кацнали на черешово клонче. От тази стая дотолкова лъхаше студ и нещо погребално, че в нея влизаха само мъртъвци и опечалените. Тя наистина беше нещо като малък частен дом за покойници. Оттук Пат беше изпратил три лели и един вуйчо.

Пат стоеше мълчалив край гроба, докато съседите оформяха пръстта. Купчината земя на майчиния му гроб беше вече похлътнала, оставяйки пукнатина околовръст. Сега мъжете заглаждаха новата купчина, оформена като двускат покрив. Умееха да работят със земята тези хора; и бразди да прокарват, и гроб да тъкмят, винаги си изпитваха работата. След като купчината бе идеално загладена, те продължаваха да я обикалят и да я потупват тук-таме с лопатите. Жените вече се бяха качили на бричките и чакаха мъжете си. Един по един те запристъпяха към Пат, стискаха му ръката и измърморваха някакво съболезнование. После каруците, кабриолетите и бричките потеглиха и една след друга се изгубиха в далечината. Пат остана сам в гробището, втренчен в двата гроба. Сега, когато никой нищо не искаше от него, той не знаеше какво да прави.

Есента се усещаше във въздуха, с мириса си, с поривите на вятъра, който ту духваше, ту изведнъж замираше. По оградата на гробището бяха накацали диви гълъби — до един обърнати в една посока и до един неподвижни. Парче стар, пожълтял вестник се запремята по земята и се лепна за глезените на Пат. Той го вдигна, погледна го за миг, па го захвърли. Откъм пътя долетя скърцане на каруца. Т.Б. Алън завърза коня за оградата и се приближи до Пат.

— Тая вечер е по-добре да не седиш сам — подзе смутено той. — Ако нямаш нищо против, заповядай на вечеря у нас… пък може и да преспиш.

Пат се отърси от унеса, в който бе изпаднал.

— Трябва да се махна оттук — каза той и се зачуди какво друго да каже. — Няма смисъл да стоя тук.

— Така е, по-добре е да се махнеш от гробището.

— Да, но ми е трудно да си тръгна, господин Алън. Това е нещо, което, как да ви кажа, хем ти се иска да го запомниш, хем ти се ще да го забравиш. А е трудно да си тръгнеш, защото тогава разбираш, че всичко е свършено… завинаги.

— Така де, ама защо не дойдеш да вечеряме у дома?

Пат остави всички задръжки и си призна:

— Никога в живота си не съм вечерял вън от къщи. Те — посочи той с глава гробовете, — те не обичаха да излизат по мръкнало. Нощният въздух не им понасяше.

— Значи, няма да е зле да дойдеш да хапнем у дома. Не бива да се прибираш в празната къща, поне тази вечер. Човек трябва да се пести малко. — Той хвана Пат под ръка и го поведе към изхода. — Ти се качи на твоята кола и ме следвай. — На излизане от гробището стигна и до елегия. — Най-хубаво е човек да умре през есента. Пролетта не е време за умирачка, още не знаеш сушаво ли ще бъде лятото или дъждовно, каква ще е родитбата. А наесен всичко вече е минало.

— На тях им беше все едно, господин Алън. Те никога не се интересуваха от реколтата, а ревматизмът ги караше да ненавиждат дъжда. Искаха само да живеят. Да се чудиш защо.

За вечеря сложиха студено телешко, пържени картофи с лук и тестен сладкиш със стафиди. Госпожа Алън се мъчеше да утеши Пат, като говореше за родителите му — колко добри и свестни хора били, колко честен бил баща му и какви гозби готвела майка му. Той разбираше, че тя си криви душата, за да го успокои, но това не беше нужно. Пат не страдаше от безутешна скръб. Само го беше налегнала толкова тежка апатия, че всяка дума му струваше усилия.

В съзнанието му изплува нещо, което се случи при погребението. Когато вдигнаха ковчега от двата стола, единият от мъжете се спъна в мраморната маса. От сътресението едната ваза със сухите цветя се катурна и бутна Библията. Пат съзнаваше, че поне от благоприличие би трябвало да възстанови предишния ред. Столовете трябваше да отидат към съответните стени, вазата и Библията — да се изправят. И накрая трябваше отново да заключи гостната. Паметта на майка му изискваше това.

Алънови го убеждаваха да преспи у тях, но след малко той им каза с половин уста лека нощ и се помъкна навън да запретне коня. Небето беше тъмно и студено помежду ярките звезди и хълмовете сякаш кънтяха от студа. Като насън Пат дочуваше тропота на конски копита по пътя, писуканията на нощните птици и шумоленето на вятъра в сухите листа. Ала много по-реални за него бяха гласовете на родителите му. „Иде студ — казваше баща му. — Мразя студа повече и от плъховете.“ Сега пък се обади майка му: „Като каза плъхове… в избата май са се завъдили плъхове. Пат не е сложил капани тази година. Казах му да сложи, ама него вятър го вее.“

„Сложил съм отрова в избата — отвърна Пат. — Капаните не вършат работа.“

„Най-добре е котка — възрази майка му с пискливия си глас. — Казвах аз да вземем една-две котки, но увира ли му главата на Пат?“

„Бях взел котки, мамо, но те ядат черните змии, от което побесняват и се разбягват.“

Когато се прибра, къщата му се видя непоносимо пуста и мрачна. Пат запали газената лампа и печката в кухнята. Щом дървата се разгоряха, отпусна се на един стол и се почувствува много удобно. Помисли си, че ще е най-добре да пренесе леглото си в кухнята и да спи до печката. А къщата ще оправи утре или някой друг ден.

Когато отвори вратата на дневната, лъхна го студен, безжизнен въздух. В носа го удари миризма на погребални цветя, на старост и лекарства. Той забърза към спалнята си и пренесе леглото в затоплената и осветена кухня.

След малко духна лампата и си легна. Огънят в печката пукаше лекичко. Известно време нощта бе тиха, после изведнъж къщата започна да се изпълва със злокобни шумове. Пат откри, че тялото му е сковано и студено. Ослушваше се да чуе нещо откъм дневната, я скърцането на пружинените кресла, я тежкото дишане на старците. Къщата припука и макар че очакваше да чуе някакъв звук, Пат едва не подскочи. Главата и краката му овлажняха от пот. Измъкна се, клетият, тихичко от леглото и отиде да заключи вратата на дневната. После се върна и се пъхна разтреперан под завивките. В нощта отново се възцари тишина и той се почувствува много самотен.

Сутринта Пат се събуди с неприятното чувство, че трябваше да свърши някаква работа. Помъчи се да си спомни каква. Да, разбира се, трябваше да оправи Библията, да изправи вазата със сухите цветя, а след това да почисти цялата къща. Беше длъжен да свърши всичко това, макар цялото му същество да се противеше на отварянето на дневната. Душата му се свиваше само като си представеше гледката: двете кресла от двете страни на печката, възглавничките на креслата, които сигурно още носеха отпечатъци от телата на родителите му. Той много добре знаеше, че от другата страна на вратата го чака дъх на старост, на мехлеми и отдавна увехнали цветя. Но го чакаше и един дълг, който не може да не бъде изпълнен.

Пат запали печката и си приготви закуска. Докато пиеше горещото кафе, налетяха го мисли, чужди на самата му природа, на досегашния му начин на живот. Тези необичайни мисли го поразиха и с дързостта си, и с простотата си.

„Защо трябва да влизам там? — запита се той. — Нито ще ме види някой, нито ще ме чуе. Щом не искам да вляза, значи, няма да вляза.“

Почувствува се като момче, което е избягало от училище, за да играе сред приятната прохлада на гората. Но сякаш за да задуши тази свобода, до слуха му долетя хленчещият глас на майка му: „Пат трябва да почисти къщата. За нищо няма грижа това момче.“

В този миг го грабна радостта на бунта. „Ти си мъртва! — отвърна той на гласа. — Това е плод само на моите мисли. Няма вече кой да ме кара да върша това или онова. И никой няма да разбере дали съм си свършил работата, или не. Аз няма да вляза там, никога няма да вляза!“

И докато бунтовният дух беше все още силен в него, той отиде до вратата на дневната, измъкна ключа и го запрати във високия бурен зад къщата. После затвори капаците на всички прозорци освен на кухнята и ги закова с дълги пирони.

Радостта от тази новодобита свобода не трая дълго. Работата по фермата го улисваше денем, но още преди залез той се затъжаваше за някогашните задължения, които скъсяваха часовете, та времето течеше неусетно. Даваше си сметка, че го е страх да влезе в къщата, че го е страх от отпечатъците върху възглавничките и от изместената Библия. Беше заключил двата костеливи, стари призрака, но не бе успял да ги лиши от способността да го преследват.

Тази вечер, след като си приготви вечерята, той седна край печката. Подобно на мрачна мъгла ужасна самота се спусна над него. Заослушва се да чуе плахите шумове на старата къща, нейните шепоти и тихи тропоти. Ослушваше се така напрегнато, че след малко долови скърцането на креслата в съседната стая, а по едно време различи и чегъртащия звук от отвиването на капачка от буркан с мехлем. Не, това не можеше да се търпи повече. Пат отиде в конюшнята, запрегна коня и подкара колата към магазина.

Около тантурестата печка седяха трима души, загледани унесено в гофрираната ламарина. Те направиха място, за да си сложи Пат стол. Никой не вдигна поглед към него, защото благоприличието изисква човек да не се вторачва в опечаления, тъй както не бива да се вторачва и в сакатия. Пат се настани на стола и също се втренчи в печката.

— Напомнете ми да взема малко брашно, преди да си тръгна — каза той.

Всички разбраха какво значи това. Те знаеха, че на него брашно не му трябва, но на негово място всеки от тях би потърсил подобен предлог за влизането си в магазина. Т.Б. Алън отвори вратата на печката, надникна вътре и се изплю в огъня.

— В такива случаи човек се чувствува отначало много самотен — рече той. Пат му остана благодарен за тези думи, при все че в къщата на обесения за въже не се говори.

— Ще ми трябват също ловджийски патрони и малко тютюн, господин Алън — отплати му се той.

Оттук насетне Пат промени навиците си. Съзнателно търсеше компания. Денем работеше на фермата, но вечер, където се съберяха двама души, той беше третият. Имаше ли вечеринка или някакво тържество в училището, пристигаше пръв и си отиваше последен. Беше чест гост на Джон Уайтсайд. При пожар тичаше пръв. В дни на избори не излизаше от избирателния пункт, докато не го затвореха. От това вечно търсене на компания той доби нещо като нюх, който неизменно го водеше там, където се събират хора.

Пат беше човек грозноват, лонгур с голям нос и дълга челюст. Приличаше много на Линкълн в младите му години. Никаква дреха не му стоеше, както и на Линкълн. Големите му ноздри и уши бяха обрасли с косми — сякаш вътре се криеха някакви власати животинки. Пат не го биваше за разговор; не беше в състояние да внесе оживление в една компания и понеже си знаеше този недостатък, гледаше да го заличи с работа, да помогне на тоз или оногоз, да уреди едно или друго. Обичаше да го избират в комитетите за училищните вечеринки, защото това му даваше възможност да обикаля останалите членове и да обсъжда с тях кое как ще стане; беше в състояние да си губи цели вечери за украсата на училището или да тича от къща на къща, за да събира от едни столове, от други прибори. А случеше ли се да няма с кого да се събере вечер, отиваше с камионетката си в Салинас и гледаше по два филма наведнъж. След онези първи две нощи на страхотна самота той не се задържаше вечер в пустата къща. Ужасяваше се само при мисълта за неоправената Библия, за столовете, които чакаха да отидат на мястото си, за отвратителния дъх на стаята.

Вече десет години Пат Хъмбърт шеташе из долината, търсейки вечно компания. Прави, струва, избраха го в училищното настоятелство; стана също член на масонската ложа и на „Чудаците“ в Салинас и не пропущаше събрание.

Въпреки ненаситната му жажда за компания Пат не можа да се приобщи истински към никоя група. Все витаеше някак по периферията и ако не го заговореха, не обелваше дума. Но хората от долината приемаха неговото присъствие като нещо неизбежно. Те го използуваха безмилостно, но едва ли разбираха, че той не искаше нищо повече.

Когато събралите се си тръгваха и Пат се виждаше принуден да се прибере, той се качваше на камионетката и щом я вкараше в плевника, тичаше право в леглото. И се мъчеше да забрави ужасните стаи отвъд кухнята, макар и не винаги успешно. Понякога те просто се врязваха в съзнанието му. Сигурно вече има един пръст прах и всичко е покрито с паяжини, и стени, и мебели. Когато тази картина нахълтваше и разбиваше отбраната му, преди да е успял да заспи, Пат трепереше в леглото и опитваше всички рецепти за сън, които знаеше.

Пат дотолкова ненавиждаше къщата си, че изобщо престана да се грижи за нея. Старата постройка, кажи-речи, се разкапваше. Една австралийска роза, която години наред не беше повече от храст, изведнъж се съживи и се покатери по къщата. Покри цялата веранда, окичи с гирлянди закованите капаци и провеси дълги ресни от стрехата. За десет години къщата заприлича на огромна купа цветя. Минувачите по пътя се спираха да се дивят на големината и красотата на тази купа. А Пат не я и забелязваше. Той избягваше да мисли за къщата — когато можеше.

Фермата беше от хубавите. Пат я обработваше добре и изкарваше пари от нея; и понеже нямаше за какво да харчи, беше натрупал в банката доста хилядарки. Той обичаше фермата заради самата нея, но я обичаше и за друго — защото поне денем го предпазваше от страховете. Като работеше, ужасът на самотата, смразяващата самотност бягаше от него. Той отглеждаше хубави плодове, но вниманието му беше насочено най-вече към малините. Техните прави редове вървяха успоредно на пътя. Всяка година той изнасяше малини на пазара по-рано от всички други в долината.

Когато семейството на Бърт Мънро се засели тук, Пат беше на четиридесет години. Той се зарадва на новите си съседи. Ето още един дом, където ще може да убива вечерите. И Бърт наистина се оказа мил човек и често канеше Пат. Пат беше добър земеделец, та Бърт току се допитваше до него. Пат не обърна особено внимание на Мей Мънро, само забеляза — и веднага забрави, — че тя е красиво момиче. Той рядко гледаше на хората като на индивиди, за него те бяха по-скоро противосредство срещу отровата на самотата, спасение от заключените призраци.

Един ден в началото на лятото Пат работеше по малините. Коленичил между редовете, окопаваше корените с мотичка. Плодовете вече се оформяха, а светлозелените листа бяха прелест. Пат минаваше, бавно от корен на корен. Работата му доставяше удоволствие, а наближаването на нощта не го плашеше, защото беше канен на вечеря у Мънро. Както си работеше, изведнъж дочу гласове откъм пътя. И макар че малините, му пречеха да види хората, той ги позна по гласовете — госпожа Мънро и дъщеря й Мей. Неочаквано Мей възкликна с радост:

— Мамо, погледни! — Пат остави работата, да чуе по-нататък. — Виждала ли си по-красиво растение?

— Великолепно е — съгласи се госпожа Мънро.

— Чудех се за какво ми напомня — продължи Мей. — Помниш ли пощенската картичка с онази чудесна къща във Върмонт? Беше ни я изпратил чичо Кедър. Тази къща, обвита с тая зеленина и цветове, прилича на онази от картичката. Ще ми се да видя как изглежда вътре.

— Едва ли ще можеш да видиш. Госпожа Алън казва, че никой от долината не е влизал в тази къща след смъртта на бащата и майката на Пат, а това е било преди десет години. Но не ми е казвала дали е хубаво вътре.

— Не може да не е хубаво… при тази красота отвън. Дали господин Хъмбърт няма да ме покани някой път да я видя?

Гласовете се изгубиха. Когато двете жени отминаха, Пат се изправи и се загледа в къщата. Досега не беше забелязал колко е красива отвън — купа от зеленина, изпъстрена с бели цветове.

— Вярно, че е хубава — каза гласно той. — И прилича на хубава върмонтска къща. Също като върмонтска къща и… какво пък, хубава е, един хубав храст.

После, сякаш храстът и стените бяха прозрачни, пред погледа му се появи гостната. Той тутакси се върна към работата си, мъчейки се да не мисли за къщата. Но в съзнанието му отново и отново се връщаха думите на Мей: „Не може да не е хубава.“ И Пат се чудеше как ли изглежда вътре една върмонтска къща. Познаваше добре голямата, солидна къща на Джон Уайтсайд, а от останалите къщи най-много се възхищаваше на Мънровата — луксозна работа, но хубава къща в истинския смисъл на думата май не бе виждал. Той прехвърляше през ума си всички познати къщи, но ни една от тях не отговаряше на онази, която Мей явно имаше пред вид. Спомни си картинка от едно списание — стая с лакиран под, с бяла дървена ламперия и вътрешна стълба, все едно къщата на Джордж Уошингтън. Тази картинка му беше направила силно впечатление. Изглежда, Мей имаше наум такова нещо.

Как да види тая картичка с върмонтската къща? Ако рече да я поиска, ще разберат, че ги е подслушвал. Докато мислеше по този въпрос, обзе го неудържимо желание да види някоя хубава къща, която отвън прилича на неговата. Той остави мотичката и отиде пред къщата си. Хвърлила було над верандата, спуснала завески от бели звезди над закованите капаци, австралийската роза наистина беше великолепна. Пат не можеше да се начуди как не я е забелязал досега.

Тази вечер той направи нещо, за което не би и помислил преди. На прага на къщата на Мънро се отрече от обещанието да прекара вечерта у тях.

— Отвори ми се неотложна работа в Салинас — обясни той. — Не отида ли още сега, ще изпусна доста пари.

В Салинас отиде право в обществената библиотека.

— Имате ли картини на върмонтски къщи… ама хубави? — попита той библиотекарката.

— В списанията вероятно ще се намерят. Елате! Ще ви покажа къде да търсите.

Когато дойде време да затварят, наложи се да му напомнят това. Той вече беше намерил някои картини на вътрешна уредба — такава уредба, каквато не бе и сънувал. Стаите бяха подредени според определен замисъл; всяко украшение, всяка мебел, дори подовете и стените бяха някак свързани и подчинени на този замисъл. В него се раздвижи някакъв дълбок, инстинктивен усет за хубава наредба. Въпреки че никога не беше виждал такива стаи, такова вътрешно оформление. Всяка от познатите му наредби беше резултат от постепенно и безсистемно натрупване на какви ли не вещи. Леля Софи им подарила ваза, баща му купил стол; слагат печка в камината, защото греела повече; мелничарската фирма „Спери“ издава голям календар и майка му изрязва картината и я туря в рамка; купуват по каталог широко рекламирана лампа, без да са я виждали. Така се обзавеждаше къща. А това, което видя в списанията, беше друго — тук имаше мисъл и всичко бе подчинено на тази мисъл. Току преди да затворят библиотеката, той попадна на две картини, поставени редом. Едната представяше стая като познатите му стаи, а на другата се виждаше същата стая, само че в нея нямаше и помен от неразборията. Да не повярваш, че това е една и съща стая. За първи път в живота му го обзе желание да се прибере час по-скоро в къщи. Дощя му се да се изтегне в леглото и да мисли, защото в подсъзнанието му се зараждаше някаква необикновена, нова идея.

Тази нощ Пат не можа да заспи. В главата му се въртяха толкова много планове. По едно време стана и запали лампата, за да хвърли поглед на спестовната си книжка. Малко преди разсъмване се облече и си приготви закуска, а докато закусваше, погледът му все шареше към заключената врата. И в очите му проблясваше злорадство. „Много е тъмно там — каза си. — По-добре да откова капаците, преди да вляза.“

Когато най-после се съмна, взе един железен лост, тръгна около къщата и взе да отковава един по един капаците. Прозорците на гостната остави както си бяха, защото не искаше да разбутва австралийската роза. Накрая се върна в къщата и застана пред заключената врата. Представи си картината и това го спря за миг. После си даде кураж: „Няма и да погледна, веднага ще разпердушиня всичко.“ Бравата изпращя под натиска на лоста. Вратата се отвори с жаловито скърцане и пред погледа му се откри отвратителната стая. Беше замъглена от паяжини; лъхна го мирис на застояло и мухъл. Двете кресла си стоеха от двете страни на ръждясалата печка. Въпреки натрупалия се прах все още личеха вдлъбнатините на възглавничките. Но не това бяха страшните неща. Пат много добре знаеше какво го плашеше. Прекоси бързо стаята, като отмахваше паяжините от очите си. Вътре беше тъмно, понеже капаците още не бяха отворени. Но нямаше нужда да търси опипом масата, знаеше точно къде се намира. Нали цели десет години го беше преследвала? Грабна я с все Библията, протича през кухнята и я изхвърли на двора.

Сега вече можеше да не бърза толкова. Страхът се изпари. Прозорците така бяха залепнали, че се наложи да прибегне до лоста, за да ги отвори. През тях полетяха първо пружинените кресла, после картините, украшенията на полицата над камината, препарираните авлиги. И когато всички мебели, дрехи, ковьорчета и вазички се струпаха на двора под прозореца, Пат събра килимите и изхвърли и тях. Накрая взе да лиска кофи вода по стените и по тавана. Вършеше всичко това с неизразимо удоволствие. Преди да изхвърли столовете, откърши краката им. Докато водата попиваше в старите, потъмнели книжни тапети, той поприбра накуп разхвърляната под прозореца покъщнина и я подпали. Вехтите парцалетини и варакосаната дървения само запушиха и се разнесе нетърпим мирис на прахоляк и влага. Едва когато лисна кофа газ връз купа, лумнаха пламъци. Масата и столовете с пукот се освобождаваха от духовете, оставяйки ги на огъня. Пат наблюдаваше с весел поглед тази клада.

— Ще ми седите вътре толкова години, а? — викна той. — Мислехте, че не смея да ви изхвърля. Ех, да можете да видите отнякъде какво ще направя сега!

Зелените килими изгоряха и от тях остана само червеникава жар. Старите вази и бурканчета се пръснаха на парчета от горещината. Чуваше се как цвърчат в огъня разните мехлеми и ментола. Пат имаше чувството, че наблюдава смъртта на най-големия си враг. И се махна едва когато всичко се превърна в пепел. Водата вече беше попила и тапетите лесно се смъкваха на дълги, широки ивици.

Още същия ден Пат отиде до Салинас и закупи всички списания за вътрешна архитектура, които можа да намери. След вечеря започна да ги прелиства внимателно, едно по едно. Най-сетне намери идеалната стая. За някои от другите имаше известни колебания, но тази — тази беше безупречна. И той лесно можеше да си направи такава сам. Като махнеше стената между дневната и гостната, щеше да се получи хол трийсет фута^[2] дълъг и петнайсет широк. Прозорците трябваше да се разширят, камината — да се уголеми, а подът — да се изцикли, безироса и лакира. Пат можеше да свърши сам всички тези неща. Ръцете просто го сърбяха за работа. „Утре започвам — реши той, но после се сети друго. — Тя си мисли, че къщата по начало е хубава вътре. Не бива да разбере, че тепърва започвам да я глася. Веднага ще се досети, че съм чул какво е казала за онази къща във Върмонт. Значи, не бива да се разбере какво правя. Хората ще вземат да ме питат защо го правя. — И той сам се запита защо го прави. — По дяволите, това не е тяхна работа! Не съм длъжен да им давам обяснения. Имам си съображения, и толкоз. Ама разбира се! Ще работя нощем!“ — ухили се той. Хрумването да ремонтира къщата тайно го изпълни със задоволство. Ще работи сам-самичък и никой нищо няма да разбере. После, когато свърши всичко, ще покани няколко души и ще дава вид, че всичко си е било така. Кой ще ти помни как е изглеждала къщата преди десет години?

И той си наложи такъв режим: денем работеше по фермата, а нощем, обзет от въодушевление, се развихряше в къщата. Още докато майстореше новата дограма, докато слагаше гълъбовите тапети и боядисваше в слонова кост дървенията, той виждаше стаята в завършен вид. Дотрябваха ли му материали, отиваше до Салинас надвечер и се връщаше по мръкнало. Работеше до полунощ и си лягаше неизказано щастлив.

Вече не го виждаха ни на заседания, ни на увеселения, ни на гости. Хората взеха да го питат къде се губи, но той имаше готов отговор:

— Записах се в едни задочни курсове, та вечер уча.

Хората се усмихваха. Но го и разбираха — страшно нещо е самотата. Рано или късно фермерите ергени стават малко чудаци.

— А какво учиш, Пат?

— Какво ли? О, карам един курс по строителство.

— Време ти е да се ожениш, Пат. Годинките си вървят.

— Стига глупости! — отвръщаше той, пламнал цял.

Докато работеше по новия хол, Пат си разиграваше театро. Холът е завършен и обзаведен напълно. В камината играят червени пламъци. Лампите хвърлят леки отражения по лакирания под и полираните мебели. „Ще отида у тях и ще й кажа направо: разбрах, че много ти харесват къщите във Върмонт. Не! Такова нещо не мога да кажа, ще я попитам: харесват, ли ти къщите във Върмонт? Щото моят хол доста напомня върмонтска къща.“ Но уводът все не го задоволяваше. Не можеше да намери най-добрия начин да я привлече в къщата си. И в края на краищата заряза увода. Ще мисли за него по-късно.

Ето, сега тя влиза в кухнята. Кухнята си остава по старому, защото така изненадата от хола ще е още по-голяма. Тя се спира пред вратата на хола, а той се пресяга изотзад и я отваря. Ето го хола, потънал в полумрак, но… но това е полумракът на лампите. Пламъците в камината играят като поток, а лампите се отразяват по пода. Могат да се различат цветята на кретонените завеси и тигърът на килимчето над камината. Металните свещници блестят, но някак сдържано. Всичко е толкова топло и уютно. Пат чак се задушава от радост.

Тъй, значи, тя стои пред прага на хола и… какво ли ще каже? Ако изпитва същото, което изпитва и той, може би нищо няма да каже. Може да й дойде до плач. Интересно е това приятно, всеобемно чувство, когато ти идва да се разплачеш. А може би ще се стъписа за минута-две и само ще гледа. Тогава Пат ще каже: защо не влезеш да поседнеш? С това ледът ще се стопи. Тя ще заговори за хола задъхано, на пресекулки. А Пат ще се прави, че за него това не е кой знае какво. „Е, да, и на мен ми харесва.“ Работейки, той каза гласно:

— Не е лоша, аз си я харесвам. Онзи ден си помислих, че може би имаш желание да я видиш.

Театрото свършваше така: Мей седи в креслото с висока облегалка пред камината. Пълничките й, хубави ръце са положени в скута. Постепенно погледът й става някак замечтан… Пат спираше тук, защото му ставаше неудобно. Струваше му се, че отиде ли по-нататък, то е все едно да наднича през прозореца в стаята на двама души, които искат да бъдат сами. Но най-силният, най-вълнуващият миг във всичко това беше мигът, в който той отваряше вратата, в който тя се спираше на прага, зашеметена от красотата на хола.

След три месеца холът бе завършен. Пат сложи в портфейла си картината от списанието и замина за Сан Франциско. В канцеларията на една фирма за мебели разгърна картината на бюрото и каза:

— Искам такива мебели.

— Нямате пред вид оригинали, нали?

— Какво значи оригинали?

— Как „какво“? Антики. Ще ви излязат не по-малко от трийсет хиляди долара.

Лицето на Пат помръкна. Всичките му планове пропадаха.

— А! Толкова скъпо!

— Можем да ви направим копия — увери го управителят.

— Да, разбира се. Добре. Чудесно. Колко ще струват копията.

Повикаха търговския посредник. Тримата седнаха пред картината от списанието и управителят направи списък на мебелите: масичка, сгъваема маса, столове — дървено кресло тип „уиндзор“, стол с права облегалка, меко кресло с висок гръб, пейка за пред камината; пъстри черги, кретонени завеси, лампи с матирани стъкла и кристални висулки; бюфет, шарен порцеланов сервиз, металически настолни и стенни свещници.

— Така, това ще ви струва към три хиляди долара, господин Хъмбърт.

Пат се замисли със сбърчено чело. В края на краищата защо да се скъпи?

— Кога ще можете да ми ги изпратите? — попита той.

Докато чакаше да получи съобщение, че мебелите са пристигнали в Салинас, Пат се залови с пода и го направи да заблести като езеро. На излизане от хола забърса едва забележимите отпечатъци от стъпките си. Тъкмо свърши и тази работа и сандъците пристигнаха на сточната гара. Направи четири курса с камионетката до Салинас, за да ги прибере — тайно, нощем. Цялата работа напомняше донякъде заговор.

Разкова сандъците в плевника. После внесе столовете и масите и ги нареди по местата им, след като сто пъти поглежда картината от списанието. Същата вечер в камината лумна огън. Матираните стъкла на лампите се оглеждаха в пода. Тигърът на килимчето над камината сякаш потръпваше на светлината на палавите пламъци.

Пат мина в кухнята и затвори вратата. После много бавно я отвори и застана на прага. Холът излъчваше топлина, топлина, която привличаше. Металните свещници изглеждаха дори по-хубави, отколкото бе си ги представял. По позлатените краища на чиниите в бюфета пробягваха искри. Пат се застоя на прага, като се мъчеше да намери най-подходящия тон.

— Не е лошо — каза той съвсем небрежно. — Онзи ден ми хрумна, че може би ти се ще да видиш къщата ми.

В този миг се сети нещо ужасно. „Господи, та тя не може да дойде тук сама. Момиче в ергенска къща вечер. Хората веднага ще почнат да шушукат. Пък и тя няма да посмее да дойде сама. — Беше горчиво разочарован. — Ще трябва да дойде с майка си. Е, нищо, майка й няма да развали ефекта. Може да застане ей тук, по-назад, че да не пречи.“

Сега, когато всичко бе готово, го спираха непреодолими колебания. Вечер след вечер той все отлагаше и не се решаваше да я покани. Научи наизуст сценария и вече знаеше съвсем точно къде ще застане тя, как ще изглежда и какво ще каже. Беше подготвил дори варианти на репликите й. Мина седмица и той пак отлагаше посещението у тях, за да я покани.

Един ден с много усилия на волята събра кураж. „Докога ще отлагам? Тази вечер ще отида.“ След вечеря облече най-хубавия си костюм и се отправи към къщата на Мънро. Тя беше само на четвърт миля от неговата. Не, поканата няма да бъде за тази вечер. Нали, преди да дойде тя, трябва да запали камината и лампите. Нощта беше студена и много тъмна. Пат се препъваше по прашния път и си мислеше на какво ли ще заприличат лъснатите му обувки.

В къщата на Мънро светеше навсякъде. Пред пътната врата бяха спрели няколко коли. „Имат гости — каза си Пат. — Ще я поканя друг път. Не бива пред толкова хора. — За секунда дори си помисли да се върне. — Освен това, ако я поканя тъй изведнъж, след като не съм я виждал месеци, това ще й се стори странно. Може да подозре нещо.“

На входа Бърт Мънро го грабна за ръката.

— Ето го и Пат Хъмбърт — провикна се той. — Къде се губиш толкова време, бе човек.

— Нали знаеш, вечер уча.

— Добре, че дойде. Утре мислех да намина към теб. Но ти сигурно вече си научил новината.

— Каква новина!

— Господи, той не знае! Другата събота Мей и Бил Уайтсайд ще се женят. Исках да те помоля да помогнеш за сватбата. Ще се съберем само най-близките. Тебе те бива за тия работи, нали, преди да те прихванат да учиш, все ти тичаше около забавите в училището.

Той се опита да помъкне Пат навътре. Откъм стаята в другия край на коридора долитаха гласове. Пат се съпротивляваше упорито. Събра целия си опит от репетициите и каза колкото е възможно по-небрежно:

— Много хубаво. Другата събота, казваш. С удоволствие ще помогна. Не, не мога да остана сега. Бързам да не затворят магазина. — Той стисна още веднъж ръката на Бърт и излезе бавно.

Горкият, идеше му да се скрие някъде, да се забута някъде на тъмно, та никой да не го види. Пое машинално към дома си. Когато стигна, къщата му се видя неописуемо мрачна и тъмна. Влезе в плевника, изкачи се без колебание по дървената стълбичка и се тръшна в сеното. Душата му беше пресъхнала от разочарование. Да не влиза в къщата, това сега е най-важното. Боеше се да не би пак да заключи оная врата. Тогава два озадачени духа ще се настанят навеки в хубавия хол, а той ще усеща от кухнята как те се вглеждат тъжно в призрачния огън.