Джон Стайнбек
Небесните пасбища (1)

1

Някъде към 1776, когато се строела християнската мисионерска църква в Кармел, Горна Калифорния^[1], група от двайсет покръстени индианци захвърлили една нощ новата вяра и на сутринта колибите им били намерени празни. Тази малка схизма била не само лош пример, но и спънала работата на калището, гдето калъпели кирпич за църквата.

След кратко съвещание на църковните и гражданските власти един испански ефрейтор поел начело на конен отряд, за да върне тия заблудени чада в лоното на майката църква. Труден бил пътят на отряда нагоре по Кармелската долина и в планините отвъд нея, а работата се усложнявала и от това, че забягналите отцепници се оказали майстори в дяволското изкуство да заличават следите си. Цяла седмица минала, докато войниците ги намерили, и когато най-сетне ги открили, онези вършели нещо възмутително в дъното на една обрасла с папрат клисура, из която бълбукал поток; с други думи, двайсетте еретици, налягали както им падне, спели блажен сън.

Вбесените войници ги изловили и въпреки канския им вой ги навързали на дълъг синджир. После отрядът поел обратно към Кармел, за да даде възможност на нещастните неофити да се покаят на калището.

Към края на втория ден пред колоната изскочил млад елен и след миг изчезнал зад един хребет. Ефрейторът оставил групата и хукнал да гони елена. Тежкият му кон с мъка дращел по стръмния склон, гаригите протягали острите си нокти към лицето на ефрейтора, но той не се отказал от гонитбата на дивеча си. След няколко минути стигнал до билото и спрял там, изумен от гледката пред себе си — дълга, покрита с тучна трева долина, из която пасяло стадо елени. В тази прекрасна долина растели вечнозелени дъбове, а околните хълмове я обгръщали, пазейки я ревниво от мъглите и ветровете.

Жестокият ефрейтор усетил да го обзема слабост при вида на тази дивна красота. Той, който бил смъкнал кожата на не един черен гръб, той, който с настървението на хищник създавал нова раса за Калифорния, този брадат див проводник на цивилизацията се свлякъл от седлото и отложил каската си.

„Пресвета Богородице! — промълвил той. — Та това са зелените небесни пасбища, към които ни води нашият господ-бог.“

Неговите потомци са вече почти белокожи. Ние можем само да се досещаме за благоговението, което го е обзело при това откритие, ала името, дадено от него на тази чудна долина сред хълмовете, се е запазило до ден-днешен. Тя и сега се нарича Las Pasturas del Cielo.

По някаква щастлива случайност тази земя не е била иззета от държавата. Нито пък е станала собственост на някой испански благородник срещу парите му или жена му. Дълги години тя е лежала забравена в пазвата на хълмовете. Испанският ефрейтор, нейният откривател, все се канел да се върне там. Както повечето жестоки хора, той се отдавал на сантиментални мечти и се надявал да намери малко покой преди смъртта си, да заживее там в къщица край някой ручей и нощем да слуша как говедата потриват муцуни о стените й.

Но някаква индианка го дарила със сифилис и когато лицето му започнало да се разкапва, добри приятели го затворили в един стар плевник, за да не разпространява заразата, и в него той си умрял спокойно, защото сифилисът, колкото и да е ужасен на вид, се отнася добре с онзи, който му е дал убежище.

След дълго време няколко бездомни семейства навлезли в Небесните пасбища, набили огради и засадили овощни дръвчета. Тъй като земята нямала собственик, те доста се джафкали кой какво да притежава. Подир сто години в Небесните пасбища вече имало двайсет семейства с двайсет малки ферми. Почти в средата на долината се издигнали голям магазин и пощенска станция, а половин миля^[2] над тях, край реката — неугледно, много пъти започвано училище.

Най-сетне семействата заживели в благополучие и мир. Земята им била богата и лесно се обработвала. Плодовете на градините им се славели като най-хубавите в централна Калифорния.