Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Broker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 34гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho(2014)
Корекция и форматиране
taliezin(2014)

Издание:

Джон Гришам. Брокерът

Редактор: Здравка Славянова

Художник: Николай Пекарев

Техн. редактор: Людмил Томов

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-089-2

Издателство: Обсидиан

Печат и подвързия: „Абагар“ АД — В. Търново

История

  1. —Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Брокерът от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Брокерът
The Broker
АвторДжон Гришам
Първо издание2005 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанртрилър
Видроман
ISBNISBN 0-385-51045-4

„Брокерът“ (на английски: The Broker), е роман на американския писател Джон Гришам, публикуван в САЩ на 11 януари 2005 година.

Сюжет

Романът проследява историята на Джоел Бакман, бивш изтъкнат брокер, излежаващ 6-годишна присъда в щатски федерален затвор. Неочаквано получава амнистия от президента Артур Морган, само няколко часа преди да завърши мандата му. Оказва се, че е освободен под натиска на директора на ЦРУ, защото се е добрал до ценна стратегическа информация за сателитна система за отбрана. Бакман е транспортиран в Италия с нова самоличност. Оказва се, че саудитци, руснаци, китайци и израелци силно желаят да стигнат до него. Въпросът е кой ще го открие пръв и защо.

Външни препратки

30

След като получиха потвърждение, че Бакман наистина е изчезнал безследно, а не е бил убит от преследвачите си, изминаха цели пет часа, изпълнени с истерия, преди Хулия Хавиер да успее да се добере до определена информация, която трябваше да й бъде подръка. Намериха я в една папка, заключена в кабинета на директора, която някога беше пазена лично от Теди Мейнард. Хулия не си спомняше да е чела въпросната информация. А сега, в настъпилия хаос, нямаше никакво намерение да се признава за виновна в недоглеждане.

Информацията им беше предадена с голяма неохота от ФБР преди години, докато все още разследваха Бакман. Тогава финансовото му състояние се гледаше под микроскоп, защото навсякъде вилнееха слухове, че е успял да издои един от клиентите си и да укрие цяло състояние. Къде бяха парите? Докато ги търсеха, във ФБР сглобиха маршрута на всичките му пътувания до момента, в който изведнъж реши да се признае за виновен и го откараха в затвора. Самопризнанията не приключиха случая „Бакман“, но със сигурност уталожиха напрежението около него. След време проучването на пътуванията му най-сетне беше завършено и копие от него беше получено и в Лангли.

В месеца, преди Бакман да бъде обвинен, арестуван и освободен при много строги условия за движение под гаранция, той беше направил две много кратки пътувания до Европа. При първото беше летял с първа класа на „Ер Франс“ до Париж, придружаван от любимата си секретарка, където двамата бяха полудували няколко дни, докато разгледат всички забележителности. По-късно момичето беше разказало на следователите, че Бакман е отсъствал за един цял ден, през който е отскочил до Берлин, за да свърши някаква спешна работа, но се беше върнал навреме за вечеря в „Ален Дюкас“. Секретарката не беше отишла с него.

През цялата въпросна седмица обаче нямаше никакви данни Бакман да е пътувал с гражданска авиокомпания — нито до Берлин, нито до който и да е друг град в Европа. За това щеше да му трябва паспорт, а от ФБР бяха сигурни, че в този период неговият паспорт не е бил използван. Паспортът обаче нямаше да му трябва, ако беше пътувал с влак. А до Женева, Берн, Лозана и Цюрих имаше по-малко от четири часа път с влак от Париж.

Второто пътуване беше седемдесет и два часов спринт от летище „Дълес“ във Вашингтон до Франкфурт, с първа класа на „Луфтханза“, отново по работа, макар че не успяха да намерят никакви сътрудници или колеги на Бакман в този град. Бакман беше платил две нощувки в един луксозен хотел във Франкфурт и нямаше никакви данни да е спал на друго място. Подобно на Париж, и Франкфурт беше на няколко часа път с влак от големите банки в Швейцария.

Когато Хулия Хавиер най-сетне откри въпросната папка и прочете доклада на ФБР в нея, тя веднага се обади на Уитакър и му каза:

— Отива в Швейцария.

 

 

Мадам носеше достатъчно багаж за заможно петчленно семейство. Един измъчен носач й помогна да качи тежките куфари във влака и да ги домъкне в първокласното купе, което тя веднага изпълни със собствената си особа, вещите и парфюма си. В купето имаше шест места, но тя зае поне четири от тях само за себе си. Седна точно срещу Марко и понамести обширните си задни части сякаш за да заеме още повече място. После му хвърли един поглед, докато Марко се криеше до прозореца, и сластно го поздрави:

— Bonsoir.

„Французойка“, помисли си Марко и тъй като не му се струваше подходящо да отговаря на италиански, заложи на добрата стара реплика от Новия свят:

— Hello.

— О, американец!

Затънал дълбоко в лабиринт от различни езици, самоличности, имена, културни идентичности, измислени биографии, лъжи, лъжи и още лъжи, той отвърна крайно неубедително:

— Не, канадец.

— А, добре — каза тя, като продължаваше да подрежда чантите си и да се настанява.

Очевидно щеше да се зарадва повече на американец, отколкото на канадец. Мадам беше здрава, румена жена на шейсет години с тясна червена рокля, дебели прасци и черни обувки на средно висок ток, с които сякаш беше извървяла един милион километра. Очите й бяха потънали в тежък грим и сериозно подпухнали, като причината за последното стана ясна съвсем скоро. Много преди влакът да потегли, Мадам извади отнякъде голямо плоско шише, отвинти капачката му, която служеше за чашка, и удари една доза от нещо силно. После преглътна шумно, усмихна се на Марко и каза:

— Искате ли едно питие?

— Не, благодаря.

— Много добро бренди — изтъкна тя.

— Не, благодаря.

— Ваша работа.

Тя си наля още една чашка, пресуши я и прибра шишето.

Дългото пътуване с влак, което му предстоеше, изведнъж започна да му се струва още по-дълго.

— Закъде пътувате? — попита тя на много добър английски.

— За Щутгарт. А вие?

— За Щутгарт, но после продължавам към Страсбург. Не мога да стоя прекалено дълго в Щутгарт, нали разбирате.

Тя сбърчи нос, все едно беше ясно, че целият град направо плува в отходни води.

— Аз обожавам Щутгарт — каза Марко, колкото да я види как ще промени физиономията си.

— Е, всеки с вкуса си.

Тя изведнъж се сети за обувките си и ги изрита, без да се интересува особено къде ще попаднат. Марко се стегна в очакване на миризмата на крака, но после се сети, че тя надали ще успее да се пребори с евтиния парфюм.

В опит за самозащита той се престори, че задрямва. Тя не му обърна внимание в продължение на няколко минути, после високо попита:

— Знаете ли полски?

Марко отвори очи и видя, че се е загледала в неговото томче с поезия. Тръсна глава, сякаш го е събудила.

— Ъ, не, не точно. Но се опитвам да го науча. Семейството ми е от полски произход.

После затаи дъх, защото почти очакваше тя да го залее с поток от перфектен полски, в който да се удави.

— Ясно — каза тя неодобрително.

Точно в 6:15 невидим кондуктор наду свирката си и влакът тръгна. За щастие, в купето на Мадам нямаше други пътници, освен тях двамата. Няколко души бяха минали по пътеката, бяха надникнали вътре и бяха продължили към по-свободно купе, когато бяха видели багажа й.

Марко не откъсваше поглед от перона, докато потегляха. Мъжът от автобуса не се виждаше никъде.

Мадам се зае сериозно с брендито, докато не захърка. Събуди я кондукторът, който им продупчи билетите. После дойде продавачът с количката, който им предложи питие. Марко си взе бира и предложи една и на спътничката си. Предложението му беше посрещнато с толкова чудовищно бърчене на нос, че тя все едно предпочиташе да пие урина.

Първата спирка на влака беше в Комо/Сан Джовани — спиране за две минути, по време на което не се качиха никакви пътници. След пет минути спряха в Киазо. Вече се смрачаваше и Марко започна да обмисля някакво бързо бягство. Разгледа маршрута на влака; преди Цюрих имаше още четири спирки, една в Италия и три в Швейцария. Коя страна беше по-подходяща?

Вече не можеше да си позволи риска да го проследят. Ако преследвачите му наистина бяха във влака, значи бяха успели да го проследят още от Болоня, през Модена и Милано, без да се заблудят от различните му маскировки. Това означаваше, че са професионалисти и той не може да се мери с тях. Марко отпи от бирата си и се почувства като нещастен аматьор.

Мадам вторачено разглеждаше неравните краища на крачолите му. После я хвана, че гледа ефектните му обувки за боулинг, за което, виж, не можеше да я вини. Накрая вниманието й беше привлечено от яркочервената каишка на часовника му. Физиономията й ясно изразяваше какво мисли за неговото чувство за стил — независимо дали беше американец или канадец.

Марко забеляза в далечината светлинките, които се отразяваха от езерото Лугано. Релсите се виеха между езерата и влакът постепенно се изкачваше в планината. Значи Швейцария не беше далеч.

По тъмния коридор на влака от време на време минаваха хора. Те надничаха през стъклената врата на купето, после продължаваха към края на вагона, където беше тоалетната. Мадам беше пльоснала големите си крака на срещуположната седалка, недалеч от Марко. От началото на пътуването беше изминал само час, а тя вече беше успяла да пръсне чантите, списанията и дрехите си из цялото купе. Марко не смееше да стане от мястото си.

Най-сетне умората го надви и той заспа. Събуди го врявата на гара Белицона, първата спирка на влака в Швейцария. Някакъв пътник влезе в първокласния вагон, но не можа да намери мястото си. Той отвори вратата на купето на Мадам, разгледа го, не го хареса и отиде да се развика на кондуктора. Намериха му друго място. Мадам почти не вдигна поглед от модните списания, които четеше.

Следващата отсечка от пътя беше час и четирийсет минути и когато Мадам отново отвори шишето си, Марко се обади:

— Ще взема да го опитам.

Тя се усмихна за пръв път от цели часове насам. Макар че със сигурност нямаше нищо против да пие сама, с компания все пак беше по-приятно. Само след две чашки обаче Марко отново задряма.

 

 

Влакът подскочи, докато намаляваше скоростта, за да спре в Арт-Голдау. Главата на Марко също подскочи и шапката му падна. Мадам не откъсваше поглед от него. Когато окончателно отвори очи, тя му съобщи:

— Някакъв непознат ви зяпаше.

— Къде?

— Къде ли? Ами тук, естествено, във влака. Мина покрай купето поне три пъти. Спира на вратата, оглежда ви внимателно и се отдалечава крадешком.

„Може би е заради обувките — помисли си Марко. — Или панталоните. Или часовника?“

Той разтърка очи и се опита да се престори, че това му се случва постоянно.

— Как изглежда? — попита.

— Руса коса, на около трийсет и пет, хубавец, с кафяво яке. Познавате ли го?

— Не, нямам представа кой е.

Човекът от автобуса в Модена не беше нито с руса коса, нито с кафяво яке, но това бяха подробности. Марко беше достатъчно изплашен от новото развитие на нещата, за да промени плана си.

След двайсет и пет минути щяха да пристигнат в Цуг — последната спирка преди Цюрих. Марко не можеше да си позволи риска да ги отведе до Цюрих. Десет минути преди гарата той обяви, че трябва да отиде до тоалетната. Между неговото място и вратата на купето имаше истинско трасе с препятствия, наредено от Мадам. Докато се провираше през него, Марко остави куфарчето и бастуна на мястото си.

Подмина четири купета, във всяко от които седяха поне по трима пътници, но никой от тях не му се стори подозрителен. Влезе в тоалетната, заключи вратата и изчака, докато влакът намали скоростта. После влакът спря съвсем. В Цуг имаше само две минути престой, а поне досега влакът се придържаше към разписанието с такава точност, че просто не беше за вярване. Марко почака една минута, после бързо се върна в купето, отвори вратата и без да каже дума на Мадам, грабна куфарчето и бастуна си (който беше напълно подготвен да използва като оръжие), затича се към края на вагона и скочи на перона.

Гарата беше малка, издигната на надлез над нивото на улицата. Марко се втурна по стъпалата надолу към тротоара, където имаше едно-единствено такси с шофьор, заспал зад волана.

— Хотел, моля — каза той и стресна шофьора, който инстинктивно посегна към ключа на стартера.

Човекът го попита нещо на немски и Марко реши да опита с италиански:

— Трябва ми малък хотел. Нямам резервация.

— Няма проблем — каза шофьорът.

Докато се отдалечаваха от гарата, Марко погледна назад и видя, че влакът е потеглил. Изглежда, никой не го преследваше.

Пътуването продължи само четири пресечки, после спряха пред една сграда в алпийски стил на някаква тиха уличка и шофьорът се обърна към него на италиански:

— Този хотел е много добър.

— И на мен така ми изглежда. Благодаря. За колко време се отива оттук до Цюрих с кола?

— Два часа, плюс-минус. Зависи от движението.

— Утре сутринта трябва да стигна в центъра на Цюрих в девет часа. Можете ли да ме закарате?

Шофьорът се поколеба за миг, докато умът му хладно преценяваше възможностите.

— Може би — каза.

— Колко ще струва?

Шофьорът потърка брадичката си, сви рамене и отговори:

— Двеста евро.

— Добре. Нека да тръгнем оттук в шест.

— В шест, добре, ще дойда да ви взема.

Марко отново му благодари и проследи колата с поглед, докато се отдалечаваше. Когато влезе в хотела, над вратата проехтя звънче. На миниатюрната рецепция нямаше никой, но някъде наблизо се чуваше телевизор. Най-сетне се появи един сънлив тийнейджър и му се усмихна.

— Guten abend.

— Parla inglese? — попита Марко.

Момчето поклати глава.

— Italiano?

— Малко.

— Аз също не знам много — каза Марко на италиански. — Трябва ми стая за една нощ.

Служителят му подаде формуляр за регистрация и Марко попълни наизуст името и номера от паспорта си. Надраска някакъв измислен адрес в Болоня и фалшив телефонен номер. Паспортът му беше в джоба на сакото, до сърцето, и той беше готов неохотно да се раздели с него.

Но вече беше късно, а момчето изпускаше любимото си предаване по телевизията. С нетипична за швейцарците небрежност той обяви, също на италиански:

— Четирийсет и две евро.

Паспортът не беше споменат.

Джовани сложи парите на масата и служителят му подаде ключа за стая 26. После пътникът на изненадващо добър италиански поръча да го събудят в пет сутринта. Накрая се сети дори да каже следното:

— Изгубих си четката за зъби. Дали ви се намира някоя?

Служителят бръкна в едно чекмедже и извади кутия, пълна с дребни козметични принадлежности — четки за зъби, паста за зъби, самобръсначки за еднократна употреба, пяна за бръснене, аспирин, тампони, крем за ръце, гребени и дори презервативи. Джовани си взе някои неща и плати десет евро.

Дори луксозният президентски апартамент в хотел „Риц“ нямаше да му се стори по-уютен от стая 26. Беше малка, чиста, с твърдо легло и врата, която се заключваше два пъти, за да го предпази от подозрителните лица, които го следяха още от ранното утро. Марко стоя дълго под горещия душ, а после се избръсна и цяла вечност си ми зъбите.

За свое огромно облекчение откри и минибар в едно шкафче под телевизора. Изяде една опаковка бисквити, поля ги с две бутилчици уиски и когато най-сетне пропълзя под завивките, беше изтощен физически и умствено. Беше подпрял бастуна на леглото, да му е подръка. Глупава идея, но просто не можа да се сдържи.