Александър Карасимеонов
Двойна игра (7)

Глава VII

Известно е, че шахматната игра развива възможностите за сложно умствено комбиниране, предвиждането на плетеницата от събития, всичко, което ние вършим с полковника през деня. Но, разбира се, в живота нещата не зависят само от възможния порядък на събитията, защото неизвестният още престъпник е фигура неопределена, не са ясни неговите възможности за действие, дали той е само една пешка, която прикрива значително по-силна фигура, или е, да кажем, кон, с неговите възможности, не безгранични толкова разнообразни, фриволни, естетизирани, че простото еднолинейно изчисление не може да доведе до нищо. При това ходът на събитията да разруши предварителния логичен план, може да отведе престъпните действия в посока, противна на логиката, да се получи задача, която не подлежи на решение.

Ние с Троянски знаем дебютните варианти на испанската партия докъм десетия ход, тъй че не можем да се изненадаме едни друг. Работата е там, че значително по-рано в нас затрептява неудържимото желание на всеки дилетант за самостоятелна изява и подхвърлям на Троянски една изненада. Маневрата с коня F3–H4 е глупост, която веднага може да бъде наказана. Но не и от Троянски. Този ход, който правя без обмисляне, като че ли съм дошъл с предварително подготвен вариант, го кара дълго да се замисли и да наруши своя план на действие, за да се защити от една призрачна заплаха. Хипнотизиран от този сомнамбуличен ход и пръхтящата морда^[1] на моя кон той започва хаотични дислокации на фигурите си, създава една плетеница от собствени заплахи и контразаплахи, които впримчват фигурите му така, че те започват да си пречат една на друга и аз се разпореждам свободно с изпразнената територия на дамския фланг. Около черния цар — пешки, офицери, коне, теснотия и задух и цялата тази потна и паникьосана компания изтика пред себе си дамата, така че тя не можеше да си намери защита… Троянски, Троянски, какво правиш!

Уважаващият себе си шахматист не се хвали с успехи срещу по-слаб противник. Но какво друго ми оставаше на мен, подчинения, който в живота зависи от Троянски и настроенията му, не е ли шахматната дъска една възможност да внеса равновесие, да получа една, макар и илюзорна компенсация, изтъкана от придвижванията в пространството на лакираните дървени символи, чиито трагедии и триумфи изчезват в момента, когато всичките тези параноични фигурки притихнат, озаптени в дървената кутия?

Позицията на Троянски е безнадеждна. Той разбира това, но си подсвирва оптимистично, издава нещо подобно на тържествуващо ръмжене, сам се опива от показното си настроение. Когато се убеждава, че не може да спаси дамата си, отива до вратата, отваря я весело и с потресаващ тенор вика:

— Данче, почерпи ни нещо де, кафенце или чаец!…

В този миг звъни телефонът. Троянски изпява едно „ало“.

— Да, тук е, ще се обади… Неда — обяснява той.

В слушалката трептеше гласът на Неда, разяждан, както ми се стори, от неувереност и разкаяние. Предложи да дойде да ме вземе, тъй като вече се била освободила. Ела — казвам й.

Влезе жената на Троянски. Дълъг син халат хвърляше гълъбови сенки по лицето й. Имаше уморен вид. Знаех, че води програма в радиото, необикновено занимание, което изисква постоянна душевна готовност за говорене.

— Добър ден, тъкмо бях сварила кафенцето, вярвам, че ще ви хареса.

— Вашето кафе е най-хубавото в София — казах с искрен тон.

— Благодаря… А сега ще ида да спя, кожата ме боли за сън.

— Иди, иди, Данче — каза Троянски, — можеш спокойно да си лягаш.

Искаше да бъде навярно мил и любезен, но думите му прозвучаха като великодушно позволение. Зад гърба му, преди да излезе, жена му се усмихна.

Не му е лесно, помислих си, на Троянски, не може да не чувствува и винаги със закъснение, че тонът на неговата реч не е верен. Това е Троянски, мислех си, във всичко, което не се отнася до неговата професия, до света, систематизиращ нечовещината, където той се чувствува като риба в рибарник.

— Добре де — каза Троянски, — виждам, че ми взимаш дамата… Можем да върнем един ход, ако си съгласен…

— Добре — отвърнах великодушно.

Но той помисли малко, вторачен в презрително хладнокръвната дама, и се отказа.

— Хайде, печелиш… Няма да почваме нова партия, защото тази Неда всеки миг ще дойде…

И тракайки възмутено, фигурите се прибраха в кутията.

— Разказвай!

Докладвах подробно за двете си нешахматни срещи през този ден — с дъщерята на Борисов и с автомеханика Спиридон Спасов.

Троянски вдигна ръка, когато му казах, че момичето защити правото на баща си да вземе крайното решение, без да дава отчет някому. „Това не засяга никой друг!“ — каза момичето…

— Не мислиш ли, че тя има за себе си някакво обяснение за постъпката на баща си?

— Но упорито отказваше да намери обяснение.

— Може би момичето има свой отговор… Но няма лесно да го каже…

И Троянски ме огледа критично.

— Мога пак да опитам.

— Карай по-нататък…

Автомеханикът беше уязвим, че е отвлякъл колата от вилата след произшествието още докато е била прясна и като че ли видима картината с висящия труп на неговия приятел.

— Този човек си има някакви причини да отмъкне колата — каза Троянски, — но тия причини нямат никаква връзка с обесването на Борисов, мога да ти го гарантирам. Или пък механикът е абсолютен идиот, сам да се напъхва между шамарите. Което не личи от разговора, който сте водили. Но това е нещо, което трябва да изясниш… При това името му ми се струва познато… Как изглежда?

Описах подробно автомеханика, най-запомнящата се особеност — червеникавата като стъргана с шкурка кожа на лицето, гънките на врата като на гущер или на носорог…

— Или на костенурка! — извика Троянски. — Знам го, стар познат! Спиридон Спасов, разбира се, как не се сетих веднага!

Онази част от биографията на Спиридон Спасов, която имаше връзка с нашето учреждение, беше останала точно вписана в служебната памет на Троянски. Клиент бил Спасов на учреждението, замесен в афера с търговия на злато. Тогава получил само една година, и то условно, защото се смятало, че е намесен случайно, за първи път, искрено се разкаял. Троянски си спомня едно качество на Спиридон — моментално издал всичките си съучастници и това, естествено, повлияло за меката присъда… Но не и за доброто мнение на Троянски. Издайниците, независимо от мотивите на тяхното издайничество, никога не са се ползували от уважението на човешкия род. Но както и да е, сложен е този въпрос, някой ден ще го разисквам с Троянски!

Ето така, Спиридон Спасов се оказа стар познат на Троянски, значи до известна степен и мой познат, тъй като ние, младите, по един естествен начин наследяваме близката история на учреждението, тя ни служи в настоящата дейност, един пример за което бе и този случай.

Спиридон Спасов по някаква странна психологическа ситуация беше станал нещо като далечен родственик на службата и това ако не предизвикваше никакви особени симпатии от наша страна, все пак хвърляше една открояваща го светлина в нашите очи.

По-нататък полковникът пожела да чуе моя план на действие. Разказах му как си представям близкото бъдеще.

Среща е бащата на Борисов, за да разбера дали наистина е помолил механика да прибере колата.

Донков да проучи битието на Патронев.

Лабораторията ще даде резултат за отпечатъците върху тубичката от хексадорм.

Да изясня необходима ли е проверка, за алиби на автомеханика.

Откъде Патронев е научил за смъртта на Борисов. В учреждението на Борисов беше съобщено едва към три след обяд. През следващите три часа Патронев е научил за произшествието.

Едно предположение, в случай че отидем по-далеч от версията за самоубийство: може би Борисов се е чувствал в опасност и нарочно е оставил листчето с четирите телефонни номера. Ако се случи нещо с него — да насочи нашето любопитство към хората, за които е мислил в последния от дните си. Към виновните…

— Тази версия е романтична — каза Троянски. — Но не я изключвам. Трябва да свикнем, драги, с най-абсурдните решения, защото животът не знае какво е абсурд, той си върви както знае…

Троянски направи едно допълнение към моя план: да разбера повече за живота, който води дъщерята на Борисов, да изкопча от нея кой се е обаждал по телефона, чий беше мъжкият глас, който тя погреба с мълчанието си.

Така дочакахме Неда.

Тя не обичаше да идва в дома на Троянски. И предложението да ме вземе беше подозрително. — Неда се чувствува гузна! Защото тя спокойно можеше да ме чака на някой ъгъл. С това посещение тя като че ли искаше да ми каже: ето виждаш ли на какво съм способна, за да те видя, готова съм да вляза в бърлогата на самия Троянски. Или и това разсъждение беше пак обикновената професионална подозрителност!

Правя кратко отклонение, за да обясня, че в един момент започнах да съзнавам как начинът ми на общуване се влияе от моята професия… Недобре започнах да се чувствувам в един момент, когато разбрах, че подозирам дори най-близките си хора. И започнах борба срещу професионалните си рефлекси.

След като взех своето решение, аз направих списък на хора, неподлежащи на подозрение. Така Неда, поставена веднага в списъка на абсолютното доверие, можеше да води свой живот, към който аз не проявявах никакъв видим интерес, дори странна й се е струвала навярно моята нехайност, навярно си е мислела: нима този човек изпитва нещо към мен, след като му е все едно къде прекарвам дните и нощите си?… Защото Неда често изчезваше по за ден-два. Отначало тя винаги ми обясняваше най-подробно къде е била, какво е правила, с кого се е срещала. После престана, защото аз не проявявах никакъв интерес към нейните обяснения. Дали тя вярваше, че аз не се интересувам как живее, че дори ми е противно да се занимавам с подробностите от нейния живот…

Неда влезе смутена или искаше да изглежда смутена пред Троянски. Той се завтече в кухнята да вари кафе.

Момичето се настани в ниското канапе и ми се усмихна. Лицето й имаше повече сенки от обикновено, носът на Неда е тънък и деликатен, но в профил има съвсем лека гърбица. В мигове на черни дупки в настроението тя настойчиво подчертаваше този свой недостатък. Твърдях убедено, че тази лека гърбица придава в едно и също време изящност и характер на нейния профил… Наистина ли издава характер? — питаше Неда. Беше й нужно нещо, което да я измъкне от тинята на удавеното самочувствие… Аз съм най-обикновено, невзрачно същество, казваше тя, мене ме е страх от хората и колкото по не ме виждат, толкова по-добре!

Лампионът осветяваше лицето на Неда, няколко линии и петна, остра черно-жълта графика. Очите й тънеха в сянка. Умора лъхаше от крехкото момиче, но аз знаех, че това е привидно, че Неда е жилава и издържлива като котка.

— Виждаш, че все пак те намерих — каза тя. — Не можеш да се отървеш от мен, въпреки че ти се иска.

Това изречение беше точно изчислено да остане без отговор. Троянски вече влизаше забързан и гостоприемен с чаша кафе върху чинийка. Добре, че се опитва да си смени боята, страхувах се да не подплаши с нещо Неда.

— Нима трябва да работите до това време? — каза момичето.

— А, просто си разговаряхме — каза полковникът.

— Известно ми е за какво сте разговаряли. За един обесен!

Ние с Троянски се разсмяхме — точно такава обратна реакция предизвика тази трисрична думичка.

— Не знаех — каза Троянски, — че вие така хладнокръвно можете да се изразявате.

— Свикнах вече. Имам познат, та покрай него.

— Нима ви разказва такива неща!

— Винаги знам какво си мисли.

— Тогава той е виновен. Има едно правило — извън работата не се мисли за работата. Той би трябвало да мисли за вас…

Галантност! Полковникът набира скорост.

Неда се усмихна и каза:

— Да, но той мисли за работата! Може би не е за тази работа.

— Не ме злепоставяй пред началството — казах.

— Че аз си познавам подчинените. Сам ги избирам. Случаен човек не може да попадне при мен. Вашият познат има някои качества…

— Не съм уверена… Дай боже да си остане обикновен човек.

Ядосах се, че Неда доверява на полковника своите съмнения.

Не ме тревожеше какво ще си помисли Троянски за нея — че няма нищо общо с представата за спътник в живота на криминалиста. Троянски не биваше да разбере, че с Неда разискваме душевните ми отношения с ведомството и с професията.

— Нима — каза той — не искате вашият познат да има успех, да расте в службата.

— Аз съм обикновено момиче. Нямам никакви амбиции.

— Преструвки! На двадесет години не се живее без амбиции!

— Двадесет и две…

— Двадесет и две да са, все едно! Няма защо да ми играете роля, не сте от примирените! Това е мимикрия, за да не предизвиквате съпротива! А всъщност имате точни цели.

Неда се разсмя.

— Добре, готова съм на всякакви признания — в двуличие, лицемерие и лъжа! Аз си знам целите, ами вие как си ги представяте моите цели, ще ми бъде приятно да чуя, може и да познаете.

Троянски гледаше под вежди момичето. Не можа да се приспособи към театъра, който Неда играеше.

— Не се наемам. Не ви познавам. Вашето поколение го знам от криминалната служба. Синът ми е почти колкото вас, но той е мое копие по начин на мислене, това съм се постарал да направя и мисля, че съм го постигнал. Иначе разполагам със статистически данни за проявите на определена категория млади люде, които имат антипатия към законите, искат да живеят по свой собствен модел, в един много по-удобен от тяхна гледна точка свят. Така стигат до нашата служба. Но вие какво имате в главата, не знам и дори да си мисля разни неща, няма да ги кажа.

— Измъквате се значи. И аз няма да ви кажа нищо. А можехте да прибавите към вашите статистики някоя и друга конкретна данна.

Усетих, че и Неда започва да взима на сериозно този разговор.

— Е — каза Троянски, — ако не проявявам излишна скромност, мога да кажа, че все пак знам нещичко за вас… Повече, отколкото си мислите.

Как можа Троянски да направи тази груба грешка! Един детектив никога не прави и намек дори, че знае за някого повече, отколкото се полага.

Неда го изгледа. Помъчи се да изобрази иронична усмивка, но не успя, нещо измъчено се получи.

— Радвам се, че съм предизвикала вашия интерес… Наистина имала съм контакти с ваши колеги. Бях ученичка още… Тогава за първи път напуснах родния дом. Отидох при баба си в „Красно село“. Имах куче. Ирландски сетер. Червеникаво, с дълга козина… Разбирате ли от кучета? Разхождах се след полунощ с него по улиците на Красно село… Това е. Една нощ ме прибраха вашите хора… Пренощувах в участъка, защото не исках да кажа къде живея. Имам значи досие при вас… Определиха ме като празноскитаща. Върнаха ме в къщи. Но аз пак напуснах!

— Достатъчно, Неда — обадих се аз.

— Знаете ли как се възпитава куче? От малко трябва да се почне, още от втория месец. Най-късно третия… Завързвате го на дълга каишка, отдалечавате се от него и му викате: „Ела тук!“. То, разбира се, не идва. И тогава го дърпате с каишката към себе си. Пак се отдалечавате, пак викате, пак дърпате. Докато то само започне да идва при повикване… Без да чака каишката да го стегне за врата… Та вашите хора тогава си мислеха, че могат да приложат към мене същия метод. Ама аз не се поддавах. Човекът не е кученце… Исках да ви кажа, че няма нищо чудно, ако знаете нещо за мен…

Троянски я прекъсна остро:

— Не се разбрахме, Неда. Сгрешихме… Аз сгреших. Това, което знам, го знам, защото виждам. Имам очи — виждам. И това, което виждам, не е лошо! Не е лошо. Това е всичко… Получи се някакво недоразумение! Нали разбирате!… Искам да сме приятели, което показва всъщност моето отношение към вас…

Неда не отговори. Настана мълчание.

Така завърши разговорът. Неда стана, опъна си полата и заяви, че обещала да отиде на едно място на гости, а и мен да заведе, затова моли да тръгнем и нека полковникът да не се обижда, тъй като тя била поела задължението, преди да знае, че ще гостува в този дом. Разбира се, допълни тя, като се обърна към мен, ако не ти се идва или ако ти се играе шах с полковника, можеш да ми кажеш. Сама ще си тръгна.

— В никакъв случай — извика Троянски. — Не го искам, нека си отива, не ми се играе никакъв шах вземете си го, Неда. Той вече ме би, сега ще играя за реванш, той това и чака, за да ме размаже като дървеница. Вземете си го!

Изключително изказване на Троянски. Ако не беше краткото стълкновение с Неда, при което Троянски извърши груба грешка, никога нямаше да чуя тази самоирония от неговите уста!

След малко вървяхме с Неда по тъмните, мъгливи улици. Чаках да наругае Троянски, но тя мълчеше, твърдо беше решила да мълчи и ние пристигнахме на мястото като че ли сърдити един на друг, обстоятелство, което изигра известна роля в последвалите през тази нощ събития…